Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (14)

Епилог

Армията се връщаше в страната на ихамбе — дълга върволица от хора, каруци с оръжие, припаси и плячка. Вървяха жени и деца, работници, както и няколко инженери, които предпочетоха да останат на Елдорадо по време на карантината. Като безкрайна лента се точеше това шествие, заобикаляйки гори и хълмове. Понякога колоната изчезваше във високата трева и тогава над саваната се извисяваха само главите на недоволно ревящите биштари. Тераи вървеше най-отпред, потънал в сурово мълчание. Той сякаш не забелязваше нищо, но понякога даваше рязка заповед. Вървеше, но вътрешно бе неподвижен. Всичко в него беше вцепенено, след като погребаха Стела на върха на хълма над Порт-Метал, редом с гроба на Лео. Няколко дни с усилията на хора и машини растеше висока могила над телата на девойката и лъва. Булдозери довършиха работата, трамбоваха почвата и сега двамата почивах в мир под огромен хълм, много по-голям от онези, които в мрака на миналите времена варварските племена са насипвали над гробниците на своите вождове.

Той вървеше, глух за всичко, което го обкръжаваше. Силвър и Фландри го бяха посетили преди да отлетят, бяха му говорили нещо, но той не помнеше какво. Карантината беше обявена, ММБ загуби войната… И това му беше безразлично. Дори и за мъст не мислеше.

Армията премина гората и навлезе в саваната. Заоблачи се и започна да вали. Той не виждаше облаците, не чувстваше студените струи, които го удряха по лицето.

Лаеле… Лео… Стела… Какво го интересуваха останалите? Лаеле, дивачката от чужд свят, бе за него въплъщение на нежността. Лео — неподкупен и надежден другар. И Стела, станала негова толкова късно и загубена така бързо… Стела беше от една кръв с него и можеше да стане майка на децата му. Всички загинаха, всички ги отнесе кървавата буря, която той сам беше повикал… Беше ли прав? Струваше ли Елдорадо тази цена? Не знаеше. Спомни си всички свои грешки. Трябваше по-добре да охранява Стела, трябваше да се съобрази с фанатичната ненавист на Еенко. Трябваше… Защо му е това сега? Вървеше сам, в обкръжението на своите спътници, които пазеха пълно мълчание — от уважение към неговата скръб и от страх пред гнева му. Сам! И сигурно така ще бъде до самата му смърт.

Една вечер го настигна нов удар. Армията случайно спря на същото онова място, където бяха захвърлили вещите си, бягайки от умбуру. Изпотъпкани от копитата на разни животни, мокри, кални и вече почти разпаднали се, дрехите на Стела се въргаляха по земята. Той се наведе, благоговейно ги събра, запали голям огън и изгори всичко. Направи го и сякаш нещо се скъса в него, все едно за втори път беше погребал Стела, а с нея и своето минало.

* * *

Дните минаваха. Болката не отслабваше, но ставаше по-глуха. Постепенно започна да възприема ставащото наоколо. И когато стигнаха бреговете на Ируандике, където хората започнаха да събират лодки и да строят салове, с които да стигнат до Кинтана, той видя едно привлекателно момиче с дълги руси коси, което переше нещо в реката.

Земно момиче.

— Как се казваш?

— Сигрид Нилсен, господин Лапрад.

— Омъжена ли си?

— Не.

— Добре. Ти ще си моя жена.

Баща й, стар геолог-разузнавач, опита да протестира, но млъкна под тежкия поглед на гиганта, а после махна с ръка. В края на краищата с Тераи неговата дъщеря няма да бъде нещастна. А времето изглажда и променя много неща…

* * *

Тераи последен се качи на палубата на шлепа и застана на носа. След дъжда Ируандике блестеше и се усмихваше с всяка своя вълна. В чистото небе над страната на ихамбе сияеше и преливаше цветовете си голяма дъга. С цялата си сила и страст душата на Тераи пожела това да е една щастлива поличба.