Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (7)

По течението на Ируандике

Тераи блъсна настрани веслото, накриви сламената си шапка, надигна шишето и жадно изпи няколко глътки беке, разредено с вода. Слънцето обливаше Ируандике със знойни струи и насрещният далечен бряг трепкаше в силна мараня.

Стела изведнъж пропя насмешливо:

По Ери се плава тежко,

отпуснах безсилно веслото —

мислех, че няма да пия

до Бъфало, до Бъфало!

Тераи я награди със сърдит поглед. А тя продължи:

Много бъчви натоварихме,

по пътя пихме бясно,

капитанът гледаше ни,

сякаш ний го потопихме!

Геологът се разсмя.

— Каква е тази песен?

— Песен за Ери-канала. Пеели са я през деветнайсети век в моята родина. Искаш ли да чуеш всички куплети?

— С удоволствие ще послушам. Но не знаех, че обичаш народни песни.

— Знам много! Когато бях по-млада, заедно с група студенти-фолклористи събирахме такива песнички.

— Ти си учила? В кой факултет?

— Физическия, колкото и странно да изглежда. О, баща ми не ме остави да го завърша. В университета, представи си, съм общувала с „хора не от нашия кръг“. Тоест с такива, които струват по-малко от петдесет милиона долара!

— Уви, и в момента общуваш с подобни недостойни типове. Защото аз струвам не повече от трийсет милиона долара.

Тя го изгледа, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да, така е! На Земята мои добри и високопоставени приятели влагат изгодно скромните ми печалби оттук.

— И с това си състояние продължаваш да водиш такъв рискован живот на една дива планета?

— Не ти се връзва, нали? Добре. Когато дойдох тук, нямах нищо. Намерих основното находище — онова, което разработваха миньорите от Порт-Метал, преди ММБ да получи лицензия. Но когато тези акули хванаха монопола, ми предложиха: или им отстъпвам всички свои права, или запазвам независимостта си, но те ще блокират възможността да изнасям продукцията от своите рудници. Аз на свой ред също им поставих условие: или ми заплащат, колкото поискам, или ще си имат работа с туземците. И спечелих. Не съм създаден да управлявам големи предприятия. По природа съм самотник. И ми е безкрайно противно да командвам близки и приятели.

— Какво те интересува в живота?

— Търсенето на новото! И изследванията. В лабораторията ми са се натрупали материали за стотици статии за съкровищата на Елдорадо, но ще ги публикувам едва когато ММБ изчезне оттук.

— Струва ми се, че на такава богата планета те биха могли и да не приемат условията ти.

Тераи сви рамене.

— Да, Елдорадо е богата планета, дори прекалено богата. Но все още не са намерени най-удобните за разработване находища. Аз им спестих четири години търсене, а най-важното — осигурих им мир. Знаеш условията на ограничената лицензия: не повече от петдесет хиляди души и съгласието на туземците. Но това ни отклонява от темата. Къде учи физика?

— В Чикагския университет от 2228-ма година до 2230-та.

— Аз пък — в Парижкия от 2218-та до 2220-та, после продължих в Торонто до 2223-та. Но често отивах до Чикаго и се виждах с МакКензи. Я ми кажи, по твое време още ли скачаха катерички из парковете? При последното си пребиваване на Земята чух, че някакви тъпаци искали да ги изтребят, защото катеричките били носители на бяс…

— При мен ги имаше още повече!

— О, прекрасно! Би било жалко да се унищожават тези прекрасни зверчета.

Той отново хвана веслото и загреба в ритъма на полинезийска мелодия, която сам пееше. Стела се огледа. На стотина метра зад тях плаваше втора пирога, в която седяха Лаеле и брат й, а зад тях — трета с четирима въоръжени ихамбе.

Тераи запротестира, когато вождът му даде тези телохранители. Отношенията между степните племена от северните брегове на Ируандике и империята Кено винаги са били добри, още повече че ги разделяше планината Етио. Геологът не виждаше необходимост от този въоръжен ескорт, но Оеми беше непоколебим.

— При кеноитите станаха големи промени — твърдеше той. — Старият император е убит!

След това последва дълъг спор на туземен език. Тераи не сметна за нужно да превежда, но Стела разбра, че накрая и неговата решимост бе разколебана. Сега тя с неволно възхищение го гледаше как гребе. Мускулите му се издуваха под бронзовата гладка кожа при всеки мах на веслата. „Каква сила! Необуздана сила!“ — мислеше тя.

Спомни си за телохранителя на баща й — Джо, по прякор Горилата. Той също беше гигант, но с възлести, уродливи на вид мускули и закърнял мозък. И този Джо се хвалеше, че бил най-силният човек на света!

„Интересно, какво би направил, ако срещне Лапрад? Навярно би опитал да го пребие и така да докаже, че никой не може да му се опре… Но аз бих заложила на Тераи! Такива като него се раждат веднъж на сто години — прекрасен ум, лъвска сила… Жалко, че не е с нас!“

До сега всичко вървеше добре. Нейният спътник не подозираше нищо. Тя вече бе заснела стотици метри микролента, която при умел монтаж щеше да покаже туземците на Елдорадо в такава неизгодна светлина, че Световният парламент веднага ще гласува за предоставянето на неограничена лицензия за ММБ. Стела си представи яростта на Тераи и се ужаси.

Да, жалко, че е техен противник! Тя би могла дори да обикне такъв човек, ако беше истински реалист и не се увличаше от мъглявите безумни идеали на онези глупаци от Бюрото по Ксенология с фантазиите им за предоставяне на равни шансове за всеки народ! Та после тези народи да се обединят против земните хора? Само това не!

Стела беше представителка на бялата раса, най-бялата и най-чистата в продължение на много поколения — нордическата. Баща й така и не се примири с унижението, което понесе в 2210 година, когато Световният Парламент прие закон за свободен достъп до Америка и Европа на лица от всякаква националност. Беше още малко момиченце, но добре помнеше как той за пръв път й показа огромните пещи на ММБ по тихоокеанското крайбрежие. Изкачиха се на върха на централната сграда и оттам баща й посочи безчислените покриви на заводите, кулите на доменните пещи и сложната мрежа пътища, по които тук пристигаше руда от Земята или рафиниран метал от основния хиперпространствен приемник, където прииждаше минералното богатство на стотици планети.

— Това е могъществото на ММБ, това е могъществото на Земята! Всичко това сме направили ние, хората! Нито една друга раса във Вселената не е способна на такова нещо. Запомни добре това, Стела. Бог е създал Вселената за Човека, земния човек!

Въпреки това, когато стана на двайсет години, у нея възникна първото съмнение. Един от приятелите й в университета беше млад физик, талантлив и очарователен юноша, който беше влюбен до уши в нея. Под неговото влияние тя реши също да учи физика.

— За това си имаме достатъчно инженери — каза баща й. — Всъщност, ако някой от семейството разбира техния жаргон, това също може да послужи за нещо. А брат ти, както и аз, сме само бизнесмени.

Но скоро след това Пол нелепо загина в автомобилна катастрофа. И физиката загуби за нея всякакво очарование. После умря майка й и старият Хендерсън извика дъщеря си при себе си. Тя пое грижата за къщата, трябваше да устройва приеми, тържества, балове. Сближи се с баща си, започна да се интересува от работите му — а те бяха огромно множество — и придоби вкус към задкулисните интриги. Веднъж, преди половин година, баща й я викна в личния си кабинет на най-горния етаж на Стелар-билдинг в Ню Йорк.

— Неприятности, Стела, неприятности. Понасяме загуби. Нашите мощности са натоварени само седемдесет процента. Разчитах да получа неограничена лицензия на Елдорадо, но никак не ми върви: сенатор Дюлон загина по време на лов в Африка, сенатор Уилис се провали на изборите, а старият ми приятел, Шмид, втория секретар на президента, е болен и е в продължителна отпуска. Ксенолозите въртят интриги зад гърба ни и аз се страхувам, че няма да ни продължат дори ограничената лицензия. Чувам разни хора да нашепват, че съм неспособен повече да ръководя. Представяш ли си!? При това туземците на Елдорадо почти не се различават от земните хора. Прекрасно! Май нашата цивилизация ще им подхожда добре, а? Казано накратко, трябва да изпратя там абсолютно надежден човек, който да направи подробен отчет за всичко. На тази планета има един негодник на име Лапрад, който все се пречка и от който засега не успяваме да се избавим.

— Лапрад ли? А аз мислех, че работи за нас. Доколкото си спомням, най-богатия ни рудник носи неговото име.

— Да, в началото много ни помогна. Но сега се е сдушил с туземците и плете интриги против нас.

— Що за човек е този Лапрад?

— Казват, че бил нещо като як дивак, но не вярвам на това. Прекалено ловко ни спъва! Той е метис, с примеси на жълта кръв. Имам досието му.

Хендерсън даде кратко нареждане по интерфона и секретарят бързо донесе папката. В нея имаше само един лист.

— Така, Лапрад, Тераи, роден на 17 февруари 2199 година в Бержерак, Франция. Висок е 209 сантиметра, очи черни, коси черни, шампион на Олимпийските игри по десетобой… Това не е интересно. Аха! Магистър на биологичните науки, завършил университета в Торонто. Син е на Пол Лапрад, убит по време на метежа на фундаменталистите в 2223 година, и Тетуа Сонг… Чакай, чакай! Тетуа Сонг е дъщеря на Сонг Тун Фай Нохоран Оопи, създателката на Полинезийската федерация. А баща му, Пол Лапрад, е син на французина Анри Лапрад, професор от Сорбоната, и Мари Вапано от семейство Вапано, което притежава хромовите рудници в Арктика… Дявол да го вземе, в жилите му тече кръв на четири раси! Европеец, таитянин, китаец и в добавка — индианец кри!

— И аз да отида да го съблазня?

— Боже опази! Никога не бих ти възложил такава мисия. За това си имаме специалистки. Но ми трябва доклад от очевидец за него и туземците. И добре направени снимки, на които да личи тяхната диващина, жестокост и изостаналост. С такъв материал бихме могли да повлияем на Световния парламент. Достатъчно е да склоним на наша страна десетина депутати.

— Не може ли да замине? Боя се, че аз няма да…

— Херберт ми е нужен тук! Ти си спортистка, ти изкачи Хималаите заради собственото си удоволствие, освен това там ще те наглеждат добре.

— О, не се страхувам от нищо! Добре, съгласна съм. Но не мога да се явя на Елдорадо като представителка на ММБ.

— Тук си напълно права. Какво предлагаш?

— Да речем… с теб ще се скараме. Публично, скандално, така че всички да го разберат. Ще напусна дома и ще се опитам да стана журналистка в Междупланетната инфоагенция. Редакторът преди време ме ухажваше.

— Той, какво, да не е млад?

— Бил е някога! Четеше ни лекции по журналистика, които посещавах тогава.

— Добре, прави каквото намериш за правилно, но не рискувай напразно, Стела!

За миг бизнесменът отстъпи място на бащата.

— Никога не съм ти отделял достатъчно време, дъщеричката ми, но сама знаеш…

„Горкият ми баща! — помисли си тя. — Какво ли би казал сега, ако ме видеше сред реката на тази чужда планета в компанията на диваци и на своя най-зъл враг! Този враг, който ми стана почти приятел…“

Само приятел ли? Беше ли уверена в това? Досега се стараеше да не дразни великана. Той често се отнасяше с нея сурово и дори грубо. Няколко пъти я бе целувал и веднага я бе пускал, сякаш му е безразлична. Стела не мислеше за близост с него, но равнодушието му я засегна повече, отколкото очакваше. Е, случваше се да бъде и внимателен, дори галантен. Той направи така, че облекчи, доколкото му беше възможно, нейните отношения с ихамбе, и ако нещо не бе успял, то вината не беше негова. Стела се чувстваше хем привлечена от обаянието на това полудиво племе, хем отвратена от нечовешкото им естество и варварските им традиции. Често — когато слушаше песните им и наблюдаваше тяхното всекидневие — тя почти забравяше, че не са хора. А после някоя случайна дума, тон, жест или пък странен обичай веднага напомняха за разделящата ги бездънна пропаст и тя настръхваше като куче при среща със своя див роднина вълка.

Опитвайки се да бъде обективна, тя правеше всичко, за да преодолее това чувство. Тераи го приписваше на възпитанието й и на безсъзнателното, но явно расистко влияние на нейната среда. Макар да му се струваше, че причините лежат по-дълбоко…

Стела се опитваше да бъде честна със себе си. Или може би просто си търсеше оправдание? Та, ако се допиташе до съвестта си, тя на практика злоупотребяваше с доверието на Тераи. Той й помагаше, защитаваше я, а тя трупаше страшната отрова, за да погуби защитника си и неговите другари. При това положение в очите й неговите приятели трябваше да са презрени същества, опасни хищници, заплашващи всичко, което й е близко и скъпо. Иначе би изгубила всякакво уважение към себе си. С времето избраната от нея позиция ставаше все по-несигурна. Напразно се опитваше да успокои съвестта си, като си повтаряше непрекъснато, че в края на краищата ихамбе и другите племена ще се приспособят към земната цивилизация, че тя ще приложи всички усилия владичеството на ММБ да не е прекалено жестоко… От известно време насам това вече не помагаше.

— За какво си се замислила, Стела? За бъдещите си статии?

Тя трепна и се изчерви: нима се е досетил? Под грубата външност се криеше проницателен ум и Тераи неведнъж я бе шокирал.

— Мисля си, че съм късметлийка, дето те срещнах и сега си мой водач — тя се опита да потули зад ласкателства смутения си вид.

— Не зная какво ме накара да ти стана водач — отвърна той. — Сигурно защото беше готова на всичко, само и само да събереш нужния материал. Изглежда би тръгнала и без мен. А щеше да ми е жал такова прелестно същество да загине от стрелите на умбуру или пък да бъде изядено живо от ниамба! Струва ми се, че май ще платя много скъпо за великодушието си. Още от началото се опасявам…

— И защо прие? — припряно запита Стела, мъчейки се да отклони мислите му в друга насока.

— Тук, на Елдорадо, живее едно крилато същество, Microraptor ferox, тукашните жители го наричат билрини. То е истински малък демон! Голям е колкото човешка длан, но разрушава гнездата на другите местни псевдоптици и с отровния си клюн убива много по-големи от него животни. Но когато го намирам хванат в лепкавия капан на хищно цвете, веднага го освобождавам. Прекалено красиво създание, за да свърши по толкова жалък начин!

„Ако още веднъж сменя темата, ще изглежда подозрително“ — реши тя и невинно, почти закачливо подхвърли:

— Значи се боиш от моя отровен клюн?

— Хм, трудно ми е да кажа! Ако наистина таиш зли чувства към хората на тази планета, можеш силно да им навредиш. Но даже и да имаш най-прекрасните намерения, всяка статия вероятно ще бъде съобразена с жаждата на читателите за екзотика и всъщност ще донесе на елдорадците повече вреда, отколкото полза.

— Според теб всички наши читатели са идиоти?

— О, не! Просто са отровени. А за да се осъзнаят, вестниците трябва да започнат да говорят истината, за която сега читателите нехаят. Едва след това обществото току-виж се замислило — нещо, на което не е научено. Може би след ако взривени всички радио– и телевизионни станции, ако се закрият рекламните служби, читателите ще съумеят да отличат цивилизацията от купчината безполезни машини…

— И да се върнат на онова ниво, на което сега се намират твоите приятели ихамбе?

— Кога съм твърдял нещо такова? Но защо да споря с жена от Земята? След три дни пристигаме в Кинтано, столицата на империята Кено и нейно основно пристанище в устието на Ируандике. Там ще видиш — поне се надявам така да стане — друга форма на култура на Елдорадо. Тя е на ниво на нашата древна Асирия, но се основава на съвсем други морални принципи.

— Защо каза: „поне се надявам така да стане“?

— Ей тъй, заради едни странни слухове…

Той отново хвана веслото. Стела отегчено гледаше еднообразния пейзаж — ниски брегове с дървета или храсти, които скриваха от очите й саваната и нейните обитатели. Понякога нечий черен гръб разпаряше водата близо до лодката и в зависимост от вида на този гръб Тераи или продължаваше спокойно да гребе, или хващаше карабината, готов да се справи с евентуалния нападател. Но досега нито едно живо същество не ги беше нападнало и геологът, оставяйки оръжието на мястото му, отново размахваше веслата, гледайки зорко на всички страни.

— Дай ми и аз да греба! Возиш ме като китайска принцеса!

— О, щом имаш желание — моля!

Времето сякаш тръгна по-бързо, но скоро ръцете на Стела се умориха, гърбът започна да я боли и тя бе принудена да спре. Оловното небе сякаш натискаше реката, като се сливаше в далечината с нейните сиви вълни. Пирогата, в която плаваха Лаеле и брат й, беше малко зад тях и Стела механично наблюдаваше как водата ветрилообразно излиташе изпод носа на леката лодка.

Тераи тихо запя някаква печална песен. Мелодията й порази Стела със своята красота. Подобно чувство предизвикваха у нея тъжните напеви на дърварите или на първите заселници на Далечния запад, в които се говореше за бързото отминаване на живота, за мимолетните срещи, за едва възникналата и вече отминала любов, за неизбежността на раздялата…

— За какво пееш?

Тераи трепна, сякаш го бяха събудили грубо.

— За вълните на Ируандике.

— Много красива песен.

— Аз не бива да я пея, това е песен на жените. Но ихамбе са свикнали с моите чудачества. Направил съм свободен превод на френски. Искаш ли да го чуеш?

— Разбира се!

Той остави веслото напреки на лодката и малки капчици вода почнаха да падат от него.

Тераи запя:

Вълни на Ируандике,

носете моята лодка.

Ите, Ите, далеч си ти от мен!

Тръгна си от моите прегръдки

в зори и в мъглата изчезна ти.

 

Два пъти вече изгряваха

трите луни над планината,

без теб два пъти угасваше

свещеният пламък.

На тръгване не се обърна

и зората потъна в мъглата.

 

Казват, красавица от ено

похитила е твоята душа!

Накажи я, Антафаро!

Ти избяга от мен по реката,

с веслата удряйки силно

и потъна във мъглата.

 

Но зная — ти ще се върнеш

със сърце опустошено,

но мен не ще намериш.

Уморих се да чакам,

и скоро ще потъна

във вечната нощна мъгла!

— Това песен на ихамбе ли е? — запита Стела, когато той млъкна.

— Да, моите приятели имат поетични души. Между нас казано, там, където в песента се споменава сърце, в оригинала става дума за орган, подобен на нашия далак. Но кой знае къде се намира душата? Никой не знае кога и кой е измислил тази песен. Сега обикновено я пеят напуснатите жени или вдовиците. Тя едва ли е на повече от четиристотин години, защото преди това ихамбе не са живели край бреговете на Ируандике, а в басейна на Бетсиханка. Впрочем името на реката е лесно да се замени и дори ритъмът ще си остане същият.

— Научи ме на тази песен!

— Само не тук. Нямаш право да я пееш. Ако аз — който съм мъж — я пея, това говори единствено за лошото ми възпитание и нищо повече. Но ако ти я затананикаш, вече ще бъде светотатство! Ще те науча като се върнем в Порт-Метал.

— Господи! Как си усложняват живота твоите ихамбе с тези дивашките обичаи!

— Ами земните обичаи, мадмоазел? С нещо да са по-добри от техните? Защо например, на нито едно парти не бива дори да се промълви за сериозна работа? Това е табу! Представи си какъв скандал ще избухне, ако на прием при баща ти — ако някога ме покани — отведа настрана инженерите му и ги запитам за някакво находище. Селяндур! — ще зашепнат всички. — Нима не знае, че за това може да се говори само в офиса!

Стела се засмя.

— В думите ти има доста истина. Често и аз едва не съм заспивала на такива приеми.

— О, значи не си напълно загубена! Не харесвам особено татенцето ти, но за да достигне този пост, който заема, явно са нужни и ум, и енергия, и способности да отделя приоритетите от рутинното. Свил ти е топло гнезденце, а ти си го напуснала. И сега трябва сама да се грижиш за живота си…

— Което и правя! Знаеш, че след скарването с баща ми…

— Той по закон е длъжен да ти остави поне четвърт от състоянието си. Aurea mediocritas, както би казал Хораций.

— Извинявай, не разбрах.

— Да, забравих. Не знаеш латински. А той ми е заседнал в гърлото още от ученическите години. Този древен език все още се преподава тук-таме, например в лицеите на Папеете. Казано най-общо, ще получиш солидна сума!

— Винаги мога да я откажа.

— Дали ще ти стигне мъжество? Впрочем у теб има някаква сила. Жалко, че я пилееш напразно в земната суета!

— На Земята също може да се върши нещо полезно за хората.

— Да, но самите хора го правят все по-рядко. Земята е обречена, Стела, повярвай ми! Залезът на нашия роден свят ще бъде великолепен и няма да е скоро. Още няколко века Земята ще остане център на човешката култура, въпреки че е прогнила. Вгледай се внимателно — всяка година на другите планети възникват нови колонии и натам се устремяват най-силните представители на расата ни!

— Останах с впечатлението, че си против колонизацията!

— Има достатъчно планети, където не е открита и следа от разумен живот. Такива светове човек трябва да завоюва.

— Какво тогава правиш на Елдорадо?

— Аз не завоювам, аз изучавам. Ако тук имаше обикновена научна станция, вместо корпорацията, това би допринесло само полза. Бихме могли да научим туземците на много неща и да ги избавим от прекалено скъпоструващите грешки. Но тук не бива да има постоянно земно население. Затова аз с всички сили се боря против неограничената лицензия за ММБ. Това би означавало край на местната култура, край на самобитната Елдорадска цивилизация… Какво има, Еенко?

Великанът ихамбе посочи с ръка врязан в течението на реката полуостров.

— Имбити теке!

— Тук ще пренощуваме — обясни Тераи. — Винаги предоставям на Еенко да избира място за лагер. Това е неговата планета и той я познава по-добре от мен.

Стела трепереше, макар да се беше увила добре в наметалото си. Нощта се спускаше като воал, от реката духаше студен и влажен вятър. Ихамбе бързо направиха две колиби под разперената корона на голямо дърво, обсипана с пищни красиви цветове. Огънят осветяваше храстите наоколо. Туземците веднага заспаха в своята колиба и само Лаеле остана будна заедно със земляните. Реката течеше почти безшумно, чуваше се само леко ромолене. Антия, най-голямата луна, сякаш се бе хванала за върха на едно дърво на този бряг и хвърляше по вълните трепкаща златиста пътека. Тераи се протегна, като изпъна могъщите си ръце над главата.

— Ето още нещо, Стела, което на Земята няма да ти се случи никога. Вечер на брега на неизвестна река!

— Тук вече грешиш. Прекарала съм не една вечер по бреговете на американски и канадски езера. А какво да кажем за неизследваните райони на Амазонка или Ориноко…

— Е, да, там имаш на разположение автомобили, вертолети, радио, а някъде наблизо се намира и хотел с ресторант. И щом ти писне, се връщаш обратно, въобразявайки си, че си се потопила в живителната атмосфера на дивата природа. Веднъж и аз, когато бях на осемнайсет години, си помислих, че най-накрая съм намерил пустинен остров в архипелага Тубуаи. Заедно с една моя приятелка тръгнах от Таити с пирога и стигнах до него. На третия ден на разсъмване ни събуди вой на магнетофон от плажа! Цяла тълпа туристи — американци, французи, шведи и разни други, не помня вече какви националности — слизаха от хидроплан. Тук обаче е различно. Може да изчезнем и никой няма да научи какво е станало с нас. Все още сме на територията на ихамбе, границата ще пресечем утре, когато преминем клисурата в подножието на хребета на Етио… Ей, какво е това?

Огромно черно тяло се появи в осветения от огъня кръг. Високото около четири метра животно по нещо напомняше на земен слон, но ушите му бяха малки и настръхнали, а от раздвоения хобот излитаха звънтящи звуци. Тераи сграбчи горящо дърво от огъня и го размаха пред надвисналото над него чудовище. И внезапно огромният звяр захленчи и с жален стон се стрелна в тъмнината, като по пътя си тъпчеше дървета и храсти. Тераи седна спокойно на мястото си.

— Нима от нищо не се боиш? — попита го Стела.

— Боя се и още как, от паяци и стари моми, особено от Армията на спасението! Но тук не се изискваше особена храброст — биштарите са опасни само веднъж в годината, когато се разгонват.

— Този звяр се нарича биштар?

— Да, Bishtar gigas, кеноитите го използват, както индусите са използвали слоновете. Така ги нарекох аз — името бях прочел в стар фантастичен роман, който купих на Папеете от един китаец. В книгата се описваше животно, което поразително прилича на това… Добре, отдавна е време за сън. И за да не се плашиш от мен, Лаеле ще спи в нашата колиба.