Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (3)

Към дивите равнини

Стела се събуди около единайсет, влезе в банята и след студения душ взе две таблетки хиперстен (за оздравяващи, бременни, за отпаднали и т.н., както пишеше на етикета), облече се и, преди да тръгне за закуска, пъхна в джоба си друг иглен пистолет, този път зареден с червени игли.

Офисът на Лапрад се намираше на двайсетина минути пеш, на първия етаж на голямо сиво здание.

На вратата имаше табела с надпис:

ЛАПРАД И ИГРИЩЕВ Геологически консултации

Тя позвъни и влезе, когато вратата автоматично се отвори. Веднага се дръпна назад — малкото антре бе почти изцяло заето от огромен лъв. Той повдигна масивната си глава с куполообразно, за разлика от събратята си, чело, протегна огромната си предна лапа, на която най-горният пръст бе лишен от нокът и изглеждаше ненормално развит, очевидно пригоден като човешкия палец за хващане, и нещо изръмжа. Вратата в края на коридорчето се отвори.

— Влезте, мис! Лео, всичко е наред, тя е приятел!

Лапрад я чакаше седнал на голям дървен стол. По лицето му нямаше и следа от снощните похождения.

— Моля седнете, мис Стела Хендерсън.

— Вече знаете цялото ми име?

— Научих го от регистрацията в хотела. Но и без това ви познавам като дъщеря на Джон Хендерсън от ММБ.

Тя трепа, но веднага се овладя.

— Да, принадлежа към фамилията Хендерсън. Но напуснах семейството си.

— Така ли? Сигурно е станало съвсем наскоро.

Той извади от някаква папка един стар брой на „Междупланетник“ и го подаде на Стела.

— Да, това стана веднага след онзи прием. Баща ми настояваше да се омъжа за Йохансон от Бюрото за пластични материали. Отказах и се скарахме. Напуснах дома си. Стари приятели от университета ми намериха място във вестника.

— И това вестниче веднага ви поръча голям репортаж, за да се издигнете? Прекрасно начало. Хм, никак не било лошо да имаш приятели от университета. Е, пристигнахте с товарен кораб… Между нас казано, полицията е получила секретно послание с нареждане да ви охранява с всички възможни средства! Изглежда още сте скъпа на баща си.

— Нали съм негова дъщеря.

— Е, посланието малко закъсня…

— А вие откъде знаете?

— Имам си свои източници, добър радиоприемник и още по-добър приятел, нарича се Станишек — великолепен дешифровчик… И така, какво ви води при мен?

— Искам да напиша репортаж за туземците на тази планета. Казаха ми, че само вие може да ми помогнете.

— Добре са ви упътили. Но ще поискам ли? Каква полза ще имам от това? Най-напред, наистина ли сте журналистка, или сте тук да шпионирате за баща си?

— Ето документите ми.

— Ха, предполагам, че дори за Джон Хендерсън, при цялото му влияние, би било трудно да ви натрапи на журналистическата гилдия против воля им… след като твърдите, че сте скарани. Добре, да предположим, че не лъжете. Как смятате да осъществите намерението си?

— Не бих ли могла да се присъединя към някоя от вашите експедиции?

— И какво ще стане с вашата репутация, след като се върнете подир половин година, която ще прекарате с мен в гори и равнини?

— Може би ако вземете още някой с нас…

— Че кого да взема? Станишек трябва да си почине. А аз потеглям след четири дни… Е, има изход. Мога да помоля да дойде някой от ММБ. Те отдавна настояват да взема с мен някое тяхно сукалче в района на Ируандике. Но това ще ме забави, ще загубя доста време, а аз скъпо оценявам своето време. Къде ми е ползата, мис Хендерсън?

— Мога да ви платя…

— Нима! Колко предлага вашето вестниче?

— Хиляда стелара.

— Твърде малко. Съжалявам.

— Малко ли? Та това са двайсет и пет хиляди долара! С такава сума сама мога да организирам експедицията и…

— И най-много да допълзите до водопада Инанги, ако и дотам стигнете. По пътя ще срещнете няколко несговорчиви племена, да не говорим за зверовете, растенията и климата. Прибавете още петстотин стелара и ще помисля.

— Носят се слухове, че сте достатъчно богат.

— Какво ще рече „достатъчно“? Да, наистина съм богат. Разбира се, не колкото баща ви, но имам и професия. И ако започна да оказвам евтини услуги…

— Евтини ли! Хиляда стелара!

— Евтини за мен, мис.

— Да не би да имате арменска кръв?

— Китайска. А също и полинезийска, откъдето идва името ми, и кръв от племето кри. На китаеца е трудно да удържи индианеца кри, маора и частицата французин, които често рискуват кожата си само да се повеселят. Но днес китаецът председателства. Затова слагате на бюрото хиляда и петстотин стелара и ви вземам с мен. За тези пари на услугите ви ще бъде и Лео, а това си струва.

— Добре. Някакви други условия? Надявам се да не ме карате да готвя?

— Първо: бъди като всички — върви или умри! Второ: относно туземците не разсъждавай, прави само онова, което аз кажа и нищо повече! Понякога стават недоверчиви и не искам да рискувам девет години усилия, които ми трябваха да стана техен приятел, като през това време се излагах на какви ли не лишения и опасности. Съгласна ли сте?

— Съгласна съм.

— Добре. Ето списък на нещата, които ще ви потрябват. Аз ще се опитам да убедя ММБ да прати някой от своите бъдещи гении.

* * *

С вирната глава Стела гледаше след отдалечаващия се вертолет, който преди малко ги беше стоварил на един от хълмовете на Таманги. Скоро машината изчезна в облаците. Едва сега младата жена огледа безкрайната гора, сред която се намираха хълмовете, и почти съжали за своето решение.

— Хайде, на работа! Размърдайте се, некадърници! Тръгваме след десет минути. Тиламбе, Акоара, кение дато сири! Кение!

Двамата туземци-носачи покорно се захванаха да разпределят камарата чували и вързопи, изхвърлена от вертолета.

— Защо не отлетяхме с вертолета до равнината Бирем? Това би ни спестило стотици километри преходи пеша — обади се младият инженер от ММБ.

Лапрад се обърна.

— Защото не се и каня да вървя към планините Карамелоле.

— Но оставения от вас план за изследване… — заекна инженерът, но не успя да завърши изречението си, защото Лапрад избухна:

— План! Вечно някакъв план! Майната им на плановете! Направих го, защото иначе ММБ не би ви пуснало с мен, а вие сте ми нужен! Не, ще тръгнем по басейна на Ируандике и то в другата посока. Там има куп находища, които съм отбелязал. Можете да ги картографирате, можете да взимате проби и образци — подарявам ви ги! Те се намират на територията на племето умбуру и на мен не ми трябват. После ще прекараме месец-два при моите приятели ихамбе — там младата дама ще може да събере материали за своя репортаж. Без възражения! Тези находища не бихте намерили със свои сили и за година, така че шестте месеца с нас са истински подарък. Чухте ли, мосю Ахил Гропас?

Младият инженер пребледня.

— Достатъчно добре си знам работата!

— Не се и съмнявам. Сигурно сте блестящ на теория, но явно не ви стига практика. Време е, тръгваме!

— Значи никой в дирекцията не знае накъде потегляме? Ами ако се загубим?

— Няма да се загубим, мадмоазел. Освен това нося радиопредавател. Хайде, на път, слънцето не чака!

Той се наведе и вдигна на раменете си най-тежката раница, грабна карабина и с широки крачки се заспуска по хълма. По петите му вървеше огромният лъв.

— Ама че груб човек! — въздъхна младият грък.

— Така е, но да побързаме, иначе ще изостанем.

Лапрад и двамата туземци бяха вече на стотина крачки напред. Стела намести удобно доста леката си раница и двамата с инженера последваха водачите си.

— Вие отдавна ли сте на тази планета?

— От половин година, мис. Това е първата ми сериозна полева работа. Знам, че нямам опит, но когато ми го казват с такъв тон…

Тя се усмихна.

— Боя се, че до връщането ни ще чуем и други, по-интересни неща. Този Лапрад е рядко явление.

— По-скоро рядък разбойник! Но бедата е там, че сме му задължени. Открил е най-добрите рудници, които сега експлоатираме.

— Изглежда наистина е добър геолог.

— За съжаление, да! При това е единственият независим изследовател и държи на своята марка. Трябва да му се плаща. Отначало важните господа от Земята се опитаха да го купят, после — да го изплашат, накрая — да го изгонят от Елдорадо. И след всеки опит трябваше да бият отбой. През 2230 година Бюрото, въз основа на своята лицензия, изготви заповед за екстрадирането му. След двадесет и четири часа на железопътната линия в клисурата Квалар се срина такъв каменопад, че булдозерите разгребваха струпването цяла седмица. Едновременно с това три наши обогатителни фабрики бяха окупирани от туземците и персоналът им беше пленен. Отмениха заповедта и всичко се уреди. Той и неговия лъв са жива легенда за местните племена. Без него щеше да ни се наложи да си пробиваме път към новите находища с огън и меч, а вие знаете какво би станало тогава с нашата ограничена лицензия!

— Параграф четири от декларацията от 2098 година. Ако Бюрото имаше неограничена лицензия…

— Не може и да се мечтае за това. Такава се дава само за необитаеми планети или за светове, жителите на които са признати, че не се поддават на цивилизоване. По този въпрос федералното правителство е непреклонно. А тук тези точки са неприложими. Преобладаващата част от туземците са на ниво ловни цивилизации, но съвсем не са глупави, нито пък кръвожадни. Преди четири години са могли да избият нашите работници, но само ги приспаха, като нахвърляли корени на колоколо във водоизточниците. Старателно избягват всякаква конфронтация. А жалко! Експлоатацията на Елдорадо ще стане истински рентабилна само при широкомащабни подземни разработки и при масова колонизация на планетата, която ограничената лицензия не позволява. Тук броят на земните хора не бива да надхвърля четирийсет хиляди души и…

— Хей, вие двамцата! По-живо!

Подобният на гръм глас ги стресна. Лапрад седеше на ръба на една скала и ги гледаше презрително.

— Не обръщайте внимание на думите му, мадмоазел! — рече й мрачно. — Господинчото е фанатик на Бюрото. Дай свобода на подобни нему и те ще опустошат цялата планета, както вече са направили с много други, само и само разни контета да си сменят вертолетите и колите по три пъти годишно!

— Но вие помагате на такива фанатици — възрази тя, колкото да не позволи на червения от яд инженер да си отвори устата. — Намирате за тях нови находища.

— Това не е страшно! Все едно не могат да ги разработват, макар и да купуват правата над тях с надежда, че някой ден ще получат неограничена лицензия. Добре, да оставим това настрана. Погледнете по-добре напред. Не е ли красиво?

Влажната планинска шир с ярки поляни, покрити с неизвестни пъстри цветя, сред които тук и там се надигаха като гърбици обрасли с мъхове заоблени камъни, вълнообразно се спускаше към гористата местност.

— Преди хилядолетия ледове са изпълвали тази долина. Ледникът се е свличал надолу по склоновете на планината Тумбу, която е отдясно на нас, завивал е ей там, а после се е разпълзявал наляво по равнината Киндо. Ледовете са достигали почти до мястото, където се намираме в момента. Поради това релефът е толкова изгладен. После климатът се променил и ледникът изчезнал. Но довлечените от него морени още преграждат равнината, а зад тях се е образувало блато. Тясната част на това мочурище трябва да пресечем утре. След това отново ще минем през гората, ще излезем на една голяма равнина и тогава вече пътят ни ще стане по-лек.

— Тук има ли опасни зверове?

— Да, но са малобройни. В замяна на това комарите или техните подобия са безчет, което дори е по-лошо. Хайде, стига приказки — на път!

По обед стигнаха почти до средата на долината. Веднага след като се нахраниха, Лапрад прекрати почивката и даде знак да тръгват.

— Искам преди мръкване да стигнем пещерите Доу — обясни той на Стела. — Там е най-доброто място за нощуване.

Вечерта ги завари в подножието на плато със стръмни склонове, по които се виждаха отворите на многобройни пещери. С готово за стрелба оръжие те предпазливо се приближиха до една от тях, пуснаха напред лъва, но тя се оказа пуста и през нощта нищо не обезпокои съня им.

Сутринта Стела се събуди рано. Двамата носачи вече шетаха край огъня пред входа на пещерата. Димът лениво се издигаше над скалите и внезапно изчезваше нагоре, подхванат от вятъра. Тя стана и се огледа.

Наръчи съчки, струпани навътре в пещерата, показваха, че Лапрад и хората му неведнъж са намирали тук убежище. В мекия камък на стените бяха изрязани имена и години:

Бил Хичкок 22/2

Жан Карер 22/7

Луи Льоблан 22/7

Тед Хендерсън 222/

(„Я! Случайно съвпадение на фамилията или пък далечен роднина?“ — оживи се Стела)

Ж. Клайн 2222.

След 2225 година почти непрекъснато се повтаряше името Тераи Лапрад. Младата жена извади ножа си и надраска най-отдолу своите инициали.

Мъжете още спяха. Тя приседна до входа и захвана да пише. Скоро Лапрад се събуди и веднага скочи на крака.

— Лео! Къде е той?

— Току-що излезе.

— А вие отдавна ли сте будна?

— От около час.

— Обичам да си поспивам! Това ми е слабост… и необходимост. Ей, рудокопачът! Ставай!

Той побутна Гропас, който застена и се завъртя на другата си страна, без да отвори очи.

— И това бил един от най-добрите образци, които Земята ни дава! Погледни го само! Досега да са му отрязали главата поне десет пъти. А, ето го и Лео. Всичко наред ли е, старче?

Той се наведе и прегърна с двете си ръце огромната глава на лъва.

— Лео, мой верни приятелю! Ти ме утешаваш, когато хората ми станат противни. Само ние с теб сме останали в цялата вселена, ти и аз, двама големи диваци, човек и лъв!

Звярът отвърна с тихо насечено ръмжене, в което имаше нещо членоразделно.

— Мислите, че ви разбира?

— Той е свръхлъв, мадмоазел! Какво учите днес в училищата? Баща ми работеше с Лангли в Торонто. Лео току-що се беше родил, когато преди единайсет години фундаменталистите подпалиха лабораторията — в нея се били вършели издевателства над божиите създания! Като че ли някой знае истинските замисли на Твореца! Най-малко фанатиците имат основание да твърдят, че са проникнали в тайните на творението, тези жалки недоносчета, които сляпо вярват във всичко написано в Библията — сборник мрачни легенди на жесток народ от бронзовата ера! В пожара изгоряха Лангли, баща ми, бащата и майката на Лео, неговите братя и сестри. Аз успях да спася този малчо, но не успях да спася баща си… Беше убит веднага от взрив на граната. Тогава пишех дисертация. А майка ми скоро след това почина. О, да… имаше съд. След като обесиха няколко от убийците — далеч не най-главните, — аз напуснах Земята. Повече не исках да оставам там! Година прекарах на Офир II, а когато най-далечната планета стана Елдорадо, заедно с Лео се преселихме на нея. Моят приятел има коефициент на интелигентност 85 по новата скала! Съвсем малко по-нисък от този на средностатистически човек. След две поколения щяхме да имаме още по-умни помощници от бедния Лео. Представяте ли си какво сториха на науката и бъдещето онези гадове? Той е единствен от целия си род и е достатъчно разумен да го разбере, но недостатъчно, за да се примири с това. Вие бихте ли се съгласила да живеете сама, съвсем сама, между света на боговете и света на маймуните?

— Аз… нищо не знаех…

— О, простете ми, за това не мога да говоря спокойно. Освен това може би още има надежда. Рамакришна на Бохар IV продължава работата на Лангли и баща ми. Нищо чудно след време Лео да си има приятелка. В нормални условия би трябвало да стигне до четирийсет години… Достатъчно съм приказвал, да хапнем — и на път!

Около десет часа стигнаха блатата. Почвата стана мека и лепкава, ботушите потъваха дълбоко в нея и при изваждането се чуваше противно жвакане. Лео прескачаше от буца на буца и по котешки изтърсваше лапите си. Ставаше все по-трудно да се върви. Между стволовете блатни дървета се появиха езерца, покрити с лъчевица — налагаше се да ги заобикалят. Облаци насекоми се нахвърлиха върху пътешествениците и Тераи спря, като заповяда на всички да намажат лицата си и голите части на телата си със силно миришеща маслена течност. Но макар тази течност да отблъскваше повечето комари, имаше и по-настървени, които въпреки репелента жилеха безмилостно и Стела скоро усети как лицето й подпухва. На всичко отгоре я мъчеше и сърбеж между пръстите на ръцете. Лапрад философски повдигна рамене в отговор на оплакванията й.

— Нищо не може да се направи! Скоро ще свикнете и няма да страдате толкова. И той също ще свикне.

Младият инженер бе неузнаваем — подуто лице с очи като тънки цепки.

— Различните хора по различен начин реагират на отрови. Уверявам ви, той се чувства далеч по-зле, отколкото вие!

По обед хапнаха набързо, седнали върху полуизгнили дънери. Когато Стела стана, изведнъж се подхлъзна и цопна в дълбока локва. Лапрад изруга.

— Ставай веднага. Намокри ли се?

— Малко.

— Да-да, малко! Веднага се преобличай! Ние ще се обърнем и няма да гледаме. Не мисля, че в това блато се въдят ниамби, но кой знае?

Когато Стела се избърса и преоблече, те продължиха пътя си.

— Извинете, какви са тези ниамби?

— Това… О, по дяволите!

Лео изрева и замахна с лапа с оголени нокти.

Пред него от водата се издигаше триъгълна глава на някакво влечуго. Лапрад мигновено вдигна карабината си и главата се разхвърча на гадни пръски от удара на тежкия куршум.

— Блатен смок! Разбира се, това не е истински смок, дори не е влечуго, но от това не става по-добро. Ако не беше Лео, щяхме да подминем смока, без да го забележим, което значи един човек по-малко. Тези твари стигат на дължина до петнайсет-двайсет метра!

Лапрад се обърна към туземците и ги запита нещо със суров глас.

— За щастие смоците се срещат рядко. Моите носачи казват, че никога преди не са ги виждали по тези места. Аз им вярвам, защото поне двайсет пъти досега съм минавал оттук и това е първият случай. По-бързо, с по-големи крачки! Ще бъда по-спокоен, когато излезем от блатата.

Привечер местността започна да се издига и те успяха да намерят сухо място под едно гигантско дърво, където пренощуваха. На следващото утро Стела се почувства уморена, тресеше я, но тя реши, че е заради дългия и труден преход. През целия ден се мъкнеше като парцалена. На два или три пъти се канеше да каже на Лапрад, но се сдържа. Върви или умри, беше казал той. Така че премълча, като тайно изпи две таблетки панваксина. През нощта спа зле и се събуди на разсъмване.

Наоколо беше тихо. Лео пазеше, отпуснал глава върху кръстосаните си лапи. Близо до него спяха Лапрад и Гропас, увити в одеялата си. Стела усещаше тялото си хладно, но в корема й пареше някаква буца. Докосна мястото и тихо възкликна от изненада — под пъпа си напипа подутина колкото кокоше яйце. Оттегли се на трийсетина крачки от огъня и разкопча комбинезона си.

Да, наистина имаше оток, който на светлината на джобното фенерче изглеждаше силно зачервен. На връщане в лагера внезапно я прониза остра болка.

— Мосю Лапрад!

Той скочи и веднага вдигна карабината си.

— Какво става?

Тя обясни и видя в слабата светлина на утринната зора как лицето му пребледнява.

— Колко пристъпа имаше?

— Един.

— Уф, значи не е късно. Гропас, ставай!

Той ритна инженера по ребрата и младежът изрева от ярост.

— По-бързо, давай аптечката! Въпрос на живот и смърт! Лягайте на гръб, мадмоазел, сега ще ви оперирам. И не се бойте, имал съм си достатъчно работа с подобни неща. Ей, вие, дръжте я да не се дърпа! Няма време за упойка. Акоара! Тиламбе! Ота ези ран! Кила ниамба ето!

Двамата туземци се хвърлиха към нея и я хванаха за краката, докато изплашеният Гропас я държеше за ръцете.

Лапрад пъхна в огъня скалпела и пинсетите, подържа ги така около минута, после разголи корема на Стела и с бързо и точно движение разряза кожата над подутината. Бликна кръв — той внимателно я попи с тампон памук и предпазливо разтвори разреза. Полумъртвата от страх и болка девойка стенеше, но не смееше да помръдне. Лапрад бъркаше с пинсетата навътре в раната.

— Аха, намерих го… Спасена сте!

Той хвърли на земята нещо белезникаво и окървавено, след което наля в раната стерилизираща течност.

— Ако ми бяхте казали вчера, можеше да се избегне операцията — хининът щеше да е достатъчен. А така — още няколко минути и нищо вече нямаше да ви помогне. Гледайте — узряло е и ей сега ще се пукне!

Стела се обърна натам, където сочеше грамадната ръка. Белезникавото нещо на земята се разпука и от него изпаднаха безброй малки амебоподобни кълбета.

— Акоара сита ето!

Един носач пръсна върху шаващата купчина малко спирт и я подпали.

— Какво беше това?

— Ниамба, която е попаднала в тялото ви, когато вчера се окъпахте в локвата. Този паразит прониква под кожата и се размножава много бързо в собствена обвивка. Когато ниамбите съзреят, отделят особена киселина, която разяжда коремната стена и веднага се разпиляват по цялата вътрешност на човека. След подобно нещо ти остава единствено да си пуснеш куршум в челото. Паразитите изяждат човека жив. Господи, нима не усетихте някакво остро убождане, когато паднахте във водата?

Без да престава да говори, той зареди шивачката и бързо постави две скоби на раната. Стела се намръщи от болка.

— За почувстване, почувствах, но не обърнах внимание. Точно тогава се преобличах и помислих, че е някакъв комар.

— В тези проклети блата на всичко трябва да се обръща внимание! А вчера усещахте тъпа умора и имахте температура, нали? Бяхте длъжна да ми кажете!

— Можехте и сам да се осведомите за моето здраве, вместо да търсите бълхи по кожата на вашия лъв!

— Стела, Лео си е като истинско дете. Ако не го преглеждам, съвсем ще окраставее. За разлика от него вие сте възрастен човек! Вървим по такива места, където непрекъснато трябва да се нащрек. Ако не сте способна на това, дълго няма да издържите. Но аз трябваше да ви предупредя… Интересно, защо не съм го направил?

— Точно когато ви запитах, се появи смока…

— Няма значение, длъжен бях да помисля за това. Аз съм началник, а това означава, че отговарям за всичко. Ако нещо подобно се случи с вас, когато сте сама, не се колебайте нито миг, а веднага се оперирайте! След втория пристъп има още някаква надежда. След третия… Готово, превързах ви. След два дни ще можем да продължим.