Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (10)

Страшната нощ

— Разбра ли, Стела? Ако до три часа не се върнем, взриви подземния ход!

Той вече се бе спуснал в подземието и тя виждаше в светлината на факлите само умореното му лице, над което белееше бинтът.

— Не се ли страхуваш, че ще те предам?

Той се усмихна горчиво.

— Не се страхувам, макар и сам да не разбирам защо. Е, време е. Мърдайте!

Един след друг десет кеноити, въоръжени с автомати, пистолети и копия, се спуснаха в подземния ход. След тях като страшен призрак се вмъкна Еенко, целият окървавен. Воинът се бе заклел да не се мие, докато сестра му не бъде отмъстена. Тераи изведнъж спря и се озърна към Стела.

Мълчаливо се гледаха цяла минута.

— Желая ви успех! — проговори накрая Стела.

— Благодаря, сега успехът ми е нужен както никога преди.

И изчезна след своите съратници.

* * *

Отрядът стигна малка кръгла пещера.

— Еенко, Гидон, Текер, Тохи, вие идвате с мен. Останалите се дръпнете десет крачки назад. И гледайте да не изпуснете експлозивите!

Вървяха през тесния, грубо прокопан в мек варовик тунел. По стените още личаха следи от кирки. На доста места шумно падаха едри капки вода, която се събираше в локви, а другаде стените бяха невероятно сухи и прашни. След около триста метра Тераи спря.

— Почти стигнахме. Вървете след мен и да не чувам нито звук. Стреляйте само в краен случай. Те ми трябват живи!

След още няколко метра тунелът почна да се изкачва и след миг ги спря каменна плоча. Тераи напипа в ъгъла лост и плочата с леко скърцане се завъртя. Геологът се хвърли напред с пистолет в ръката. В ниската квадратна зала седяха петима кеноити. По лицата им се изписа ужас, но той веднага отстъпи място на облекчението, когато познаха гиганта.

— Обмия, какво правиш тук?

Старият жрец се изправи.

— Крия се, Росе Мату! Спасихме се само защото бяхме тук, долу, когато започна изтреблението.

— А входната врата?

— Ако я бяха намерили, сега нямаше да сме живи.

— Как стана всичко?

Обмия повдигна рамене.

— Много бързо. Чухме изстрели на площада. Знаех, че са хванали твоята жена и помислих, че се опитваш да я освободиш. Успя ли?

— Не.

— Е, жал ми е за Болор — изговори старецът с усмивка, в която нямаше и сянка от съжаление. — Малко след това в храма нахлу тълпа, която търсеше убежище. Отворихме вратите. А минути по-късно само ние петимата бяхме живи!

— Онези още ли са в храма?

— Не мисля. Наблюдавахме ги през „божиите очи“. Разграбиха и разбиха каквото успяха, оскверниха олтара и си отидоха.

— Защо не дойде по тунела в моя дом?

— Не знаех кой се намира в него.

* * *

Подземният тунел се издигаше все по-остро нагоре и скоро подът му се превърна в стълбище, издялано в скалата. Спряха в края му под хоризонтална плоча, но отстрани в тавана се виждаше кладенец с висящо отгоре въже. Тераи се хвана за него и се закатери — скоро стигна тясна и ниска галерия. По-нататък запълзя предпазливо, като се стараеше да не вдига шум. Накрая достигна малък отвор в тавана на горния храм. Този отвор бе направен точно на мястото на окото на бог Клон, чието изображение летеше под свода на централната зала.

Оскъдно осветеният от няколкото оцелели лампи храм изглеждаше безлюден. Тераи дълго се взираше в тъмните ъгли на залата, после извади една монета от джоба си и я хвърли долу през окото на бога. Монетата се удари в пода и няколко пъти подскочи, звънтейки — височината, от която я хвърли Тераи беше двайсет метра… Тишина, никакво движение. Геологът се обърна към спътниците си.

— Няма никой. Вървете след мен!

В храма беше тихо и пусто и само тъмни петна по пода бележеха местата, където от ножовете на фанатиците бяха загинали жреците на Клон. Централната врата, направена от черно дърво със златен обков, беше полуотворена. Като се криеше зад нея, Тераи надникна навън. Площадът пред храма бе залят от бледата светлина на една от луните. Беломраморните плочи бяха така полирани от безбройните крака на вярващите, че проблясваха в тези бледи лъчи. А на стотина метра вдясно се издигаше черният силует на зъбчатата стена на императорския дворец. По стената бавно вървеше часовой.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Тераи. — До сянката има двайсетина метра. Стражникът ще ни забележи…

За миг гигантът съжали, че не беше взел лък, но после прецени, че дори Еенко при това слабо осветление и голямо разстояние не би могъл да е сигурен, че ще порази целта. Тераи погледна небето. Бавни облаци пълзяха към луната и след известно време сигурно щяха да я засенчат.

— Ще чакаме! — заповяда той.

Скоро луната се скри зад облаците и те тръгнаха. Заобиколиха и се притаиха в сянката на втората половина на храма, посветен на богинята Беелба. Главният вход сигурно се охраняваше и понеже успехът им зависеше изцяло от изненадата, за атака не можеше и да се мисли. Тераи си спомни как изглеждаше фасадата, опипа стената и бързо намери крака на статуята на Белина, слугинята на Беелба. Той се изправи и се покатери на рамената на статуята, после стъпи на главата й и с един скок достигна широкия корниз. Оттам пусна на другите въже. След малко всичките му спътници бяха до него.

Поеха по корниза, който беше хлъзгав от плесен и изпражнения на свещените птици. По тясна издатина се изкачиха на плоския покрив на храма. Никой не го охраняваше. Виждаше се целия град. Още бушуваха пожари и кървави стълбове пламъци осветяваха отдолу черните димни валма, които се стелеха над покривите като ниски буреносни облаци. Тераи се взря и се опита да определи гнездата на пожарите. Гореше дворецът на принц Иксчи, най-верният привърженик на Клон сред придворните кръгове, горяха казармите на стражите на външните стени, горяха житните хамбари на търговеца К’Гонда и близките домове на негови приятели. Пламъци се виждаха и в отдалечените квартали на града. Причина? Ръце на подпалвачи или следствие от земетресението? Тераи дълго й мрачно гледаше зловещата картина на хаос и разруха.

— Ще си платят за всичко! — изръмжа той накрая.

Огромна кула във вид на главата на богиня Беелба се извисяваше над северното крило на покрива. Приближиха я внимателно, но входната врата също не се охраняваше и те незабелязано се спуснаха по витата стълба в храма. Тераи никога не бе стъпвал тук, но Обмия, благодарение на осведомителите си, знаеше добре всяко кътче и отдавна бе дал на геолога точна скица. Малкият отряд мина през галерията и тръгна по тъмните проходи в дебелите стени, където не срещнаха нито един човек. Но по едно време някъде встрани се чуха гласове. Тераи направи знак на спътниците си да спрат и тихо отиде до масивна дървена врата, където погледна пред ключалката. Седем мъже седяха около кръгла маса. Тераи веднага позна Болор и двамата му помощници Икто и Килси, видя също и един търговец от Кинтана и двама честолюбиви аристократи, но едно лице му беше непознато — лице на кеноит, с невероятно висок ръст, който говореше с едва прикрита злоба:

— Прекалено рано стана всичко! Още не сме напълно готови и нещата увисват. Вие, Болор, се поддадохте на инстинктите на диваците! Решихте да принесете в жертва това момиче и сега всички ихамбе ще се надигнат срещу нас. Сякаш не ни стигаше този землянин! Това може скъпо да ни струва…

— Градът е под наш контрол! — отряза Болор. — Който владее Кинтана, владее и империята Кено!

Останалите закимаха одобрително.

— Бих ви повярвал, ако онзи проклет офицер не беше успял да се измъкне и да предупреди Ситен-Кана! Ех, ако наистина градът беше във ваши ръце… А вие добре знаете, че не е така. И най-важното — къде е този проклет Лапрад? Накиснахте ни в идиотска и неопределена ситуация! Прекалено много „ако“ и „къде“!

Болор стана и сви тънките си устни.

— Утре ще наредя на народа да щурмува вилата на Лапрад!

— И той ще ви покоси с картечници!

— И ние имаме такива!

— Благодарение на мен. Впрочем, друг изход няма. Но помнете добре, онази девойка от Земята е табу! Стане ли нещо с нея, ще превърна в прах и пепел Кинтана! А какво стана с Обмия? Сигурни ли сте, че…

— Той е мъртъв!

— Разпознахте ли трупа му? Не? Така си и мислех.

Той стана.

— Добре, да видим какво ще ни донесе утрешният ден. Аз лично ще раздам оръжието. Дайте ми ключа от погребалната зала.

Болор настръхна.

— В свещената зала може да влиза само върховният жрец!

— Както предпочитате! Но шега не бива, там се намират наистина опасни неща.

Той тръгна към вратата. Тераи повика тихо своите хора. Едва високия кеноит се показа на прага и геологът го повали с един удар.

— Вържете го! — посочи лежащия, който беше изгубил съзнание.

После се втурна в залата с пистолет, готов за стрелба, а привържениците му го следваха. Седналите на масата хора бяха така зашеметени, че никой не помръдна. Те го гледаха ужасени.

— Ставайте един по един! Първо ти, Болор! Броя до три, после идва смъртта! Едно, две…

Като омагьосан жрецът се подчини. Тераи разкъса туниката му, намери връзката с ключовете и го повали в безсъзнание с удар по главата.

— Следващият! Твой ред е, търговецо тлъст!

* * *

Седем души лежаха на пода, вързани като овце. Тераи ги гледаше с отвращение.

— Еенко, Тохи, останете тук й ги пазете. Ако някой се опита да ги освободи, убийте ги! Гидон, Толбор, Гду, Пико, пазете всички подходи. Останалите — след мен!

Той зави наляво, като в движение поставяше на цевта на пистолета заглушител, спусна се по стълбата, после тръгна по тясна галерия и бързо стигна погребалната зала, която се пазеше от двама часови. Лапрад ги застреля.

Дървената врата на залата се отвори с глухо скърцане. Огромното сводесто помещение беше пълно с пушки, сандъци с патрони, гранати и експлозиви. В средата се намираха десетки миномети и картечници.

Тераи подсвирна.

— Господи Боже! В сравнение с това моят арсенал е магазин за детски играчки. Само да разбере Бюрото по ксенология… Е, какво пък толкова, сега ще въведем ред! Клафо, дай ми детонаторите!

Кеноитът внимателно свали раницата си. Тераи извади миньорски експлозив и детонатор със закъснител.

— Сега е точно два часа. В три сутринта ще има фойерверк, какъвто не е имало никога досега. Всичко това се намира точно под кулата, а до нея са килиите на жреците. Щом ще се мете, да се мете докрай!

Докато мърмореше тези слова, той минираше залата.

— Е, да се махаме!

— Господарю, не се ли боиш от гнева на богинята?

Тераи се усмихна и отговори тихо:

— Не, Клафо, бог Клон ще ме пази и ще ни помилва.

Той затвори внимателно вратата, пъхна кинжала си в ключалката, натика докрай острието и го счупи.

— Дори да имат втори ключ, ще трябва доста да се поизпотят!

Изтичаха обратно по стълбите.

— Еенко, развържи краката на пленниците, време е да се измъкваме. По покрива не можем да минем с тях, но сега вече няма защо да се крием. Тихо, Толбор, вържете всички с едно въже, та никой от тях да не се измъкне. Останалите с гранати в ръка — след мен!

Веднага след малката врата пред тях се разкри централната зала на храма. Тераи спря като вцепенен.

— За това бях забравил напълно — измърмори той.

Пред статуята на богинята Беелба, върху плочи от черен камък лежаха телата на младите жени, принесени в жертва. Тук трябваше да останат през цялата нощ, преди да бъдат мумифицирани и поставени в подземното гробище на храма. Около всяка погребална плоча седяха неофити^[1], склонили глави в свещен екстаз.

Дива ярост обхвана Тераи. Той постави предпазителя на автоматична стрелба и натисна спусъка.

— На ви, гадове!

Куршумите косяха редовете на бъдещите жреци на кървавата богиня. Неофитите се разбягаха ужасени. Куршумите ги настигаха навсякъде, без да щадят никого.

— Бързо към вратите!

Тераи потърси сред телата по каменните плочи Лаеле, но там я нямаше.

Накрая я намери — жреците бяха захвърлили голото й тяло в един тъмен ъгъл, вероятно защото не беше издъхнала върху жертвеника. Дълги черни коси покриваха застиналото й лице. Тераи вдигна на раменете си вкочанената си любима и се затича към вратите на храма, където се беше пренесла стрелбата. Там гневно срита един от пленниците.

— Напред!

Около стотина войници преграждаха изхода от храма и Клафо се гърчеше на пода със забита стрела в гърдите.

— Действай с гранатите! Не щадете тези кучи синове!

Той остави мъртвата Лаеле на пода, извади граната от джобовете на пояса и я запрати сред тълпата храмова стража, после хвърли втора, трета…

Кратките припламвания на взривовете изтръгваха от сумрака падащите тела. Край главата му пропя стрела и се счупи в каменната стена. Тераи забеляза стрелеца и го повали с точен откос.

— Пътят е свободен! Напред! Вземете Клафо.

Той отново вдигна Лаеле на гърба си и побягна. Вратата на храма на Клон ги погълна и те изчезнаха в подземието.

* * *

Стела все по-често гледаше часовника си. До изтичане на определения от Лапрад срок оставаше малко повече от четвърт час. Внезапна стрелба разкъса нощната тишина. След изстрелите откъм двореца се раздадоха взривове на гранати. Стела заповяда на Шика да извика десет души, които да тръгнат по подземния тунел. Но не успяха дори да се спуснат в него, когато от черната дупка изникна могъщата фигура на Тераи с тялото на Лаеле на рамо. Той се приближи до Стела и предпазливо остави скръбния си товар на каменния под.

— Да, тя е. Намерих я там…

Нощният вятър отметна меките коси на жената. Тя сякаш спеше, но в челото й чернееше дупка, от която бе текла струйка кръв.

— Всички в къщата! — заповяда гигантът. — Храмът е миниран и ще излети във въздуха, а в погребалната зала има толкова много експлозиви, че не бих се учудил, ако отломките долетят чак до тук. Доведете ми пленниците за разпит.

Той тръгна към ниската пристройка от дебели каменни плочи. Стела го последва. Пред входа Тераи рязко спря и тя се блъсна в широкия му гръб. Той се обърна със зловеща усмивка.

— Наистина ли искаш да присъстваш? Не те съветвам. Няма да е никак весело.

— Нима ще оставиш Лаеле да лежи така на пода? Говореше ми, че я обичаш!

Лицето му помрачня и той изведнъж се й стори безкрайно уморен.

— Права си. Но не ме съди прекалено строго. Имам други представи за човешките ценности. Аз съм дивак и сега други неща са далеч по-важни от една мъртва жена, пък била тя моя съпруга. Заеми се с нея, Стела. Утре… утре ще има време да я оплачем. Но не и сега…

Той влезе в тъмнината, драсна кибрит и запали маслената лампа. Трепкащо пламъче очерта сянката му по стената.

Стела постоя известно време неподвижна, загледана в стаята, после край нея под усилена охрана минаха пленниците. Един от тях внимателно се взря в нея и очите му блеснаха. Опита се да я приближи, но пазачът кеноит грубо го удари по ръката.

Стела се върна в къщата, повика Шика и прислужничките. Те пренесоха Лаеле в стаята на Тераи и я положиха на леглото. Почнаха да я обличат в погребални дрехи.

— Шика, какви са обичаите на племето й?

— Не зная точно, госпожо. Ако господарят беше тук… Струва ми се, че палят три факли и ги поставят около тялото.

— Попитай брат й.

— Аз не зная добре езика му, пък и ме е страх от него. А той сега е с господаря и сигурно…

Продължителен вик прозвуча в нощта, беше изпълнен с толкова ужас, че по кожата на Стела пробягаха ледени тръпки. Викът идваше откъм пристройката и младата жена се хвърли към прозореца, но от него през незатворената врата се виждаха единствено гърбовете на събралите се там кеноити.

Шика заключи вратата и невъзмутимо запали факлите.

— Не ходи там, госпожо. Това са мъжки работи.

— Но…

— Не ходи там! Ти не познаваш господаря. Видях лицето му. Беше като на ходещ мъртвец.

— Той измъчва…

Тишината дойде внезапно, за миг се възцари кънтящо безмълвие, което пресече словата на Стела… А след няколко секунди се чу тъп удар и върху каменните плочи на двора се простря неподвижно тяло.

Пред вратата на пристройката се появи черна фигура. Тераи дойде в къщата и влезе в стаята си. Няколко мига седя неподвижен, гледайки мъртвата Лаеле, факлите, бледата Стела и невъзмутимата Шика.

— Благодаря ти, Стела — каза той накрая.

— Какво стана там? Какво правите?

— Нищо особено. Позволих на Еенко да се позабавлява с дебелия търговец. Сега всичко е свършено. За останалите това бе добър урок. Ще им развърже езиците.

— Ти… ти си безсърдечен човек, безжалостен…

Тераи избухна:

— Да ми е жал за онази мърша? Става дума за съдбата на този свят, мис! Не само за тези, които сега живеят, но и за тези, които още не са се родили, за потомците им!

— Нима не можа просто да застреляш тези нещастници?

— Важно е да разбера какво са замислили и то веднага! О, ако имах всички онези апарати, всички онези наркотици, които използва следствието на Земята… Но ги нямам, а най-важното — нямам и време! Впрочем, вече е три без пет. Да излезем и да се полюбуваме на фойерверка.

Той и Стела се качиха на терасата. Кулата на храма ясно се очертаваше на фона на луната, малко по-високо от колонадата на императорския дворец, все така скрит зад гъсти дървета.

— Стойте тук, под вратата. След няколко минути ще завали каменен дъжд.

Чакаха мълчаливо. Големите пожари в града вече догаряха и само червеникави отблясъци показваха местата, където бяха бушували. Духаше свеж вятър и листата тихо шумоляха. Над терасата ниско и тежко прелетя нощна птица и тъжният й вик прозвуча зловещо в безмълвния парк.

— Три часа! Гледайте внимателно!

Времето сякаш спря своя ход. Внезапно кулата на храма трепна и цялата се издигна към небето, носена от стълб червен пламък. Втори взрив хвърли отломки срещу падащата вече кула и всичко се смеси в чудовищен огнен вихър. Императорският дворец се освети като на празник, а ударната вълна преви дърветата наоколо. После до тях стигна грохотът на взрива.

— Бързо в къщата!

Тераи я дръпна вътре. Отломките се сипеха по площада, но някои стигаха и дотук. Глухи удари се раздаваха отпред и отзад. Скоро всичко затихна. На мястото на храма ярко горяха храсти и дървета и гъсти рижави облаци дим се издигаха бавно и тежко в небето, където ги подхващаше нощният вятър.

— Там имаше повече от петнайсет тона взривни вещества — измърмори Тераи. — А сега се прибери, Стела.

— Къде отиваш?

— Не съм свършил беседата с онези хубавци.

Тя го хвана за ръката.

— Ще ги изтезаваш ли?

— Ако се наложи.

— Няма да издържа тези викове, Тераи! Нервите ми не са стоманени като твоите…

— Шика ще ти приготви стая в другото крило на къщата. Там няма да чуеш нищо!

— Но аз през цялото време ще знам, че…

Той я прекъсна с гневно махане на ръка.

— Мислиш ли, че ми е приятно? Май трябва да те взема да погледаш. Тогава ще видиш какво се крие зад пищната декорация в дома на татенцето ти, зад всички онези приеми и балове, на които си танцувала, усмихвала си се и си водела разкошен и безгрижен живот! О, сигурно да изпитваш чувство за могъщество носи радост, когато с един подпис решаваш съдбата на далечни планети, отдаваш ги за разграбване и ако на тях има разумни обитатели — толкова по-зле за тях… Но сега не си в Ню Йорк, нито си в Сан Франциско, или в някой друг офис на всемогъщия Хендерсън. Ти си на Елдорадо, в дома на Тераи-дивака, където се лее кръв, където инквизират, мъчат и убиват. Много бих искал вместо теб тук да е баща ти, мис Хендерсън! И затова ако щеш оставай тук, ако щеш отивай в другото крило. Все ми едно!

* * *

Масленицата слабо осветяваше сводестата стая.

Стела седеше на дървеното ложе и си представяше, че се е върнала в далечното минало на Земята, в една от онези жестоки и трагични епохи, за които разказват древните варварски предания. Трепкащата светлина подчертаваше неравностите по стените и оставяше далечните ъгли в гъста тъмнина. Тясното лице на Шика приличаше на бронзова статуя. Стела напрегнато се вслушваше, но дотук не достигаше нито звук.

— Поспете, госпожо, уморена сте!

— Не мога, Шика. Там измъчват хора.

Девойката искрено се удиви:

— А нима на Земята не го правят? Че как тогава узнавате замислите на враговете ви?

— Имаме други начин, които не причиняват болка. Затова смятаме за диваци онези, които измъчват други хора.

Шика се замисли.

— Значи ви е неприятно, че господарят, както вие казахте, се държи като дивак? — запита тя тихо.

— Да, така е.

— Вие обичате ли господаря?

— Какво си измисляш! Той е просто един човек от Земята и не ми е все едно какво прави.

— Защо?

— Защото… Не зная защо, но би било по-добре да мине без това!

— Вие го обичате, госпожо, и се стараете да го оправдаете. Но той не се нуждае от оправдания. Той го прави за благото на всички нас.

— Да, може би… Съвсем се обърках! Може би си права…

Вратата се отвори и влезе Тераи. Лицето му беше свирепо.

— Ела с мен, Стела. Трябваш ми като свидетелка. Един от пленниците се оказа земен човек, най-вероятно е агент на ММБ. Очаквах това.

— Искаш да присъствам, докато го разпитваш с варварските си методи? Отказвам! Запиши показанията му на лента, ако искаш, и не забравяй да включиш крясъците и стоновете! Пред земен съд те ще са особено убедителни…

Той повдигна рамене.

— Магнитната лента нищо няма да ни даде. Прекалено лесно може да се фалшифицира. И преди да го съжаляваш, чуй какво ще каже този тип! Може би тогава ще промениш мнението си. И ако не дойдеш доброволно, ще те закарам там насила!

Той я хвана за ръката. Стела напразно се опитваше да се измъкне, като го удряше напосоки по лицето. Един удар попадна в превръзката. Тераи извика, вдигна журналистката със замах и я обърна с лице към себе си. Погледът му беше жесток.

— Мадмоазел се страхува от кръв? Същата, която леят моите дивашки методи? Не искаш да я виждаш? Но не те смущава кръвта на вчерашните и днешните жертви. Стотици загинаха в града. Деца, смачкани от разрушените къщи заради изкуственото земетресение, млади жени, заклани на олтара — тази кръв според теб не влиза в сметките, защото не си я видяла? Да вървим, дявол да го вземе, преди да съм се ядосал! Може би бих разбрал и нещо по-интересно за теб, ако те бях разпитал по-рано както си знам. Тръгвай!

Той я завъртя и грубо я бутна в гърба.

— Господарю! Не я блъскайте така — тя ви обича!

— Не се бъркай в чужди работи, Шика! Не се чуваш какво говориш.

В пристройката бяха останали само двама пленника, бледи като мъртъвци. Седяха завързани за високи кресла.

Трима кеноити, сред които се отделяше с мундира си Офти-Тика, и великанът ихамбе се бяха подпрели на стената. Четири големи масленици осветяваха стаята, освен това право в очите на пленниците биеше ослепителна бяла светлина, която идваше от бръмчащ бензинов фенер с бляскав отражател.

— Седни тук, не мърдай и мълчи — заповяда Тераи.

Той се настани от дясната й страна. По лекото шумолене от рокля, Стела разбра, че Шика ги е последвала и се е спотаила отзад.

— С кого да започнем? Еенко, заеми се с онзи господин. Натисни точката, която ти си знаеш.

Високият ихамбе се приближи със свирепа усмивка, дълго гледа пленника, после постави показалеца си в ямката на тила и рязко натисна. Човекът пребледня и се сви, очаквайки мъчителна болка, но после по лицето му премина искрено изумление.

— Достатъчно, Еенко! Узнах каквото исках да узная — каза Тераи.

Продължи на английски:

— И така, не греша. Ти си земен човек!

— Не разбирам — проговори пленникът на кеноитски.

— Стига си разигравал комедия, това няма да ти помогне! Ако беше туземец, щеше да завиеш от болка, когато Еенко натисна тилния нервен възел. Ти не знаеш за тази анатомична разлика между нас, хората, и елдорадците, нали? Доста лошо… За теб, разбира се. А сега ще ми кажеш кой те е пратил тук и за какво!

— Нищо няма да кажа!

— Заблуждаваш се. Другите също не искаха, но заговориха. И ако Еенко не знае болевите точки на човешкия организъм, то аз ги знам добре.

Той се изправи и надвисна като скала над пленника, взе едната му ръка в лапата си и започна да стиска.

— Как ти е името?

— Карл Бомер! И повече нищо няма да кажа.

Тераи продължи да стиска китката му. По челото на немеца потече пот, но той мълчеше. Тогава, без да отслабва натиска, Тераи извади с лявата си ръка ловджийски нож. Стела затвори очи. Няколко секунди тя чуваше само бързото дишане на пленника, после се разнесе къс смях на някой кеноит и накрая страшен вик:

— Не, само не това! Ще говоря…

— Знаех си, че ще се вразумиш. Кой те нае?

— Хендерсън.

— Директорът на ММБ?

— Да.

— Какво са ти наредили?

— Трябваше да помогна на жреците на Беелба да завземат властта. За какво — кълна се, не знам.

— Затова пък аз знам! А какво ти казаха за мен?

— Да се постарая да ви хвана и да ви изпратя в Порт-Метал, ако успея…

— Кой е твоят шеф там?

— Джон Диксън.

— И този мерзавец се правеше на мой приятел! Е, нищо, ще дойде и неговият ред.

Тераи се обърна към Стела.

— Познаваш ли Диксън?

— Не — прошепна тя, без да отваря очи.

— Да приемем, че е така. Бомер! Какви инструкции имаше, ако не успееше да ме хванеш жив?

— Беше ми заповядано да ви убия.

— Прелестно! Чухте ли, Стела? Татенцето Хендерсън е решил да ми вземе кожата! И каква е твоята роля във всички тези машинации? Казвай, пор такъв! Какво знаеш за ролята на мис Хендерсън?

— Нищо, кълна се! Трябваше само да я пазя, каквото и да се случи.

— Хм, може пък и да не лъжеш. А ти, Стела, какво ще кажеш за това? Не е ли време играем с открити карти? Погледни ме в очите!

Тя отвори очи, очаквайки да види локва кръв, но пленникът явно беше невредим, макар и невероятно бледен.

— Вече ти разказах всичко, Тераи! Защо не ми вярваш? Нищо не знаех за плановете на баща ми, а ако бях узнала, щях да им се възпротивя с всички сили! Но може ли да се вярва на този човек? Под заплахата за изтезания той може да каже всичко.

Тераи се почеса по тила.

— Да, така е. Но признай, че неговите показания съвпадат с моите догадки, а той няма откъде да ги е научил.

— Ти си прекалено умен, Тераи, но нима смяташ, че останалите са по-глупави от теб?! Нима този човек не би могъл на свой ред да предположи, че…

— Не! Аз чух разговорът му с Болор в храма, час преди фойерверките. Той нищо не излъга и нищо не измисля. Разбирам добре, че ти е тежко да научиш за подлата роля, която се е опитал да изиграе баща ти, но ми беше нужно да присъстваш на разпита. Сега вече знаеш и други неща за ММБ и неговите методи.

— Какво ще стане с този човек?

— Ако кобрата не те е ухапала, тя пак си остава кобра! Той ще умре бързо и без мъки, защото даде показания.

— Но това е убийство!

— Не, законна самоотбрана. Той сам е влязъл в играта, загубил е и трябва да си плаща. Никой не го е принуждавал да се забърква!

— Моля те, пощади го!

— Съжалявам, но не мога.

— А какво ще стане с другите?

— С Болор ли? Ще видиш утре, по-точно — днес сутринта.

* * *

Зловещо зарево се разгаряше в сивото небе, по което ветровете все още гонеха димни ивици от запад на изток. Облаците лек прах, изхвърлян от вулканите, бавно се движеха във високите слоеве на атмосферата от север на юг и покриваха небето с мръсни петна.

Стела се събуди. Шика внимателно я буташе по рамото.

— Ставайте, господарят ви вика.

— Защо?

— Започва погребението на госпожа Лаеле.

Стела бе спала само три часа и се чувстваше замаяна и изтощена. Студената вода донякъде я освежи. Тя облече своите земни дрехи, които бяха изпрани и изгладени. Тераи я чакаше под колонадата. Беше избръснат, измит, а на главата му се белееше чиста превръзка. Изглеждаше, че отново е станал той самият, Росе Мату, Човекът-планина, който от нищо не може да бъде сломен. Но устните му бяха свити и тъжни.

— Помолих да те повикат, Стела. Зная, че за теб Лаеле не е човек, но Еенко никога не би ти простил, ако не присъстваш на погребалната церемония. Сякаш си нямам друга работа, освен да те пазя от приятелите си…

— Не одобрявах връзката ти с Лаеле, но това не означава, че нейната смърт не ме засяга — отговори му тя доста сухо.

— Извини ме, Стела. Може би не съм те разбрал добре. Искаш ли да я видиш?

И без да дочака отговор, той тръгна към погребалната стая. Стела го последва. Три факли осветяваха Лаеле, която лежеше в същата поза, но сега беше облечена във великолепна туника от тънка коприна.

Една висока фигура като сянка се отдели от стената и край Стела премина Еенко, който я изгледа със студен поглед.

— Страх ме е от него — прошепна девойката.

— Права си, не те обича. Смята, че ако не беше дошла с мен, щях да отделям повече внимание на сестра му и тя сега щеше да е жива. Трябва час по-скоро да изчезваш оттук. Не зная дали ще убедя Еенко, че нямаш вина… че е стечение на съдбоносни случайности…

— А аз се питам дали наистина нямам вина? Ако не бях аз, нямаше да тръгнеш към Кинтана.

— Виж, това не знам. Изглежда така е било предопределено. Нося нещастие на всички, които обичам.

Той уморено прекара длан по лицето си.

— Това бе малшанс, както казваше моят френски дядо. Веднага щом се измъкнем оттук и дойде армията на Кано, и разгромим беелбистите, те изпращам в Порт-Метал. Скоро трябва да кацне редовният звездолет. Ще се върнеш на Земята с богат материал и ще напишеш репортаж, който, надявам се, ще задоволи и най-кръвожадните читатели!

— А ти какво ще правиш?

— Аз ли? Ще продължа борбата! Обясни на баща си, че няма да получи тази планета. Да вървим! Време е!

Той се наведе над Лаеле, докосна я леко по студеното лице и се изправи със сурово стиснати устни.

Влязоха четири жени с носилка и поставиха на нея покойницата. Вече се беше разсъмнало напълно и светлината изглеждаше прекалено силна. Ранното слънце се извисяваше над хълмовете и ясно очертаваше силуета на източния храм.

Погребалната процесия излезе от къщата. Най-отпред четирите оплаквачки носеха носилката, след тях — самотният Тераи, на две крачки зад него — свирепият и мълчалив Еенко. Стела нарочно изостана и вървеше сама пред тържествения караул от три дузини войници под командването на Офти-Тика. Слугите на Тераи завършваха шествието. Всички бяха въоръжени, дори и жените. По централната алея процесията стигна до приготвена клада. Стела с ужас забеляза върху нея Болор, вързан за дебел стълб.

Оплаквачките преминаха по дървената настилка и грижливо поставиха носилката на върха на кладата. Войниците я обкръжиха и застинаха с оръжие в ръка. Един от слугите плисна бензин. Тераи и Еенко пристъпиха напред. След миг лумнаха пламъци, вдигна се стълб черен дим, който веднага скри Лаеле и жреца. Сетне всичко се превърна в огромен огнен език.

От кладата се разнесе пронизителен вой.

— Защо го направихте? Защо?!

— Болор възроди древния обичай на своите предци. Аз позволих на Еенко да възроди древния обичай на ихамбе.

— Но това е истинско варварство!

— Нима някога съм се представял за цивилизован човек? По-добре замълчи и си спомни за Беленкор! Спомни си как вие, цивилизованите хора от Земята, потушихте тамошното въстание!

Огънят се бе разгорял толкова силно, че се наложи всички да отстъпят. Виковете на жреца отдавна бяха стихнали.

— Болор се помъчи само минута, а колко дни продължи тогава агонията на тиханците, без разлика от пол и възраст, които бяха залети с препарата С-123? А те не бяха извършили никакво престъпление…

— Тези, които допуснаха това изтребление, бяха наказани.

— Така ли мислите? Защо тогава преди три години срещнах на Екино III същия онзи капитан Горон? Жив и здрав, на служба в полицията на ММБ. За пред публика стъкмиха съдебен процес, а когато шумът утихна, главният касапин бе преместен на уютно местенце, като при това му запазиха и званието. Голямо наказание, нямам думи. Просто ММБ го премести от космическия си флот в своята полиция.

— Не вярвам!

— Така е, без значение дали вярваш или не.

Той размаха възбудено ръце, дръпна се на няколко крачки от нея и дълго гледа угасващия пламък. После, без да вдигне глава, се прибра в къщата си.

* * *

Стела стоеше на терасата и гледаше града. Пожарите бяха угаснали. На дворцовия хълм все още димяха почернелите руини на храма на Беелба. Кулата на долепения до него храм на Клон бе рухнала наполовина. Императорският дворец също беше пострадал. Стела се чувстваше уморена и измъчена в този чужд свят, сред тези чужди хора. Дори Тераи й се струваше непонятен и отвратителен — отблъскваше я тази смес от висока култура и варварство. И същевременно Стела го съжаляваше. Съдбата преследваше гиганта. Но тя се възхищаваше на мъжеството, с което той сам-самичък се бореше против една могъща организация.

Тя беше объркана. От ранното си детство живееше с мисълта, че ММБ под ръководството на дядо й, а после и на баща й, прави необходими неща за цялото човечество, и че тази дейност е благородна, ако не се смятат няколкото печални епизода, като например жестоката касапница на Беленкор. Разбира се, тя добре знаеше, че ММБ е безжалостно към конкурентите. Но, както обичаше да казва Хендерсън, в джунглата трябва да си тигър или в краен случай поне вълк.

Тераи изчезна някъде. Премина преди малко по главната алея в компанията на Офти-Тика, е сега вече го нямаше. Сигурно двамата уточняваха плана как капитанът да стане император, който да провали плановете на ММБ.

Стела се усети, че му желае успех.

Някакъв шум привлече вниманието й — от небето долиташе глухо бучене. От югоизток към града идваше електрически вертолет. Той летеше ниско над земята и често сменяше посоката. Върху корпуса на машината ясно личеше емблемата на ММБ — две кръстосани кирки на фона на спирала от звезди. Вертолетът увисна над парка и плавно се спусна на главната алея. Храстите и цветята наоколо се запревиваха от вихъра на витлата. Скоро перките спряха да се въртят и миг по-късно металният бръмбар беше обкръжен от туземни войници. Пилотът, който беше скочил на земята, замря като вцепенен и гледаше уплашен насочените към него върхове на копията.

— Ехей, какво става тук! — запита високо той на английски.

Стела се опита да стигне до него, като прескачаше по две-три стъпала, но Тераи я изпревари и излезе пред войниците си.

— Какво търсите? Май искате да разберете защо агентите ви не отговарят, нали?

Пилотът беше искрено учуден.

— Какво искате да кажете с това?

— Прекрасно знаете!

— Какво е станало с града?

— О, дребни неща — изкуствено земетресение, пожари, човешки жертвоприношения, убийства, погроми, метежи и гражданска война. Да не споменавам взривовете.

— Аз нищо не зная…

— Тогава защо сте тук?

— Изгубихме връзка с един наш колега. Може би вие сте чули нещо за него? Казва се Бомер, Карл Бомер.

Тераи се усмихна зловещо.

— Мога да ви дам най-точните сведения. Миналата нощ Бомер беше разстрелян по моя заповед.

— Но… това е убийство!

— Не, екзекуция! А вие или сте безочлив тип, какъвто рядко се среща по света, или сте един от онези простаци, които се оставят ММБ да ги използва и експлоатира. Бомер провокира и организира кървави безредици в този град, изпълнявайки заповеди отгоре. Резултатите от деянията му сте видели от въздуха. Той призна, имам запис на разпита.

— Сигурно е фалшификат.

— Имам свидетел.

— Testis шик…

Тераи се усмихна.

— Виж ти, май са ви напълнили с латински? Значи свидетел, който не внушава доверие… дори свидетелят да е мис Хендерсън, дъщерята на вашия патрон?

Той посочи с ръка Стела. Младият човек се огледа към нея.

— Истина ли е това, мис?

— Уви, изглежда е истина!

Пилотът се поколеба, но после отново се обърна към Тераи.

— А кой ще ми докаже, че това наистина е мис Хендерсън?

— Стела, носиш ли си документите? Покажи ги на този млад скептик. И нека той ми покаже своите, защото искам да знам на кого ще поверя скъпоценната ти особа.

— Какво?

— Чу ме. С вертолет ще стигнеш до Порт-Метал за няколко часа. Иначе, боя се, няма да успея да те върна в града, преди звездолетът да е отлетял. След три седмици и половина ще си на Земята.

— И така ще се отървеш от мен с цял месец по-рано.

Тераи се усмихна тъжно.

— Повярвай ми, бих предпочел друго… Но ситуацията е сложна и нестабилна и ще продължи толкова дълго, че няма да ми е до теб… Щом се появява такава възможност… Достатъчно, Стела, нека се разделим като приятели… ако нямаш нищо против.

— Добре! С удоволствие ще се върна на Земята.

— По-късно и аз ще отида там. Ще мина през вашето вестниче и ще обядваме някъде. В югозападна Франция знам един ресторант, където и досега готвят както през двайсети век и поднасят истинско добро вино. И така, нали оставаме приятели?

Тя му протегна дланта си и той внимателно я стисна.

— Ще трябва да си стегна багажа. Пусни ми ръката, иначе ще си помисля, че искаш да ме задържиш!

Тя изчезна в къщата. Тераи отново насочи вниманието си към пилота и му хвърли втренчен преценяващ поглед. Младият, висок и непохватен мъж пред вертолета неволно предизвикваше симпатията на Лапрад.

— Как се казвате?

— Джон МакЛин.

— Шотландец?

— Не, канадец. Геолог-разузнавач.

— Отдавна ли сте тук?

— От месец.

— На служба сте в ММБ?

— Да, вече трета година. Преди да дойда на Елдорадо, работех на Офир II. А вие сте Тераи Лапрад, нали?

— Нима може да ме сбъркат с някой друг?

— Хм, трудно е наистина. Поръчано ми е да ви предам поздрави от Лоурънс Дъглас и Жюл Тибо. С тях работех на Офир II. Седем месеца изкарахме заедно в една експедиция.

— Къде?

— В Планините на Съдбата.

— Ужасно място. Направихте ли карта?

— Да.

— Някога и аз започнах от там… — мечтателно проговори Тераи. — Беше толкова отдавна… А, ето я и мис Хендерсън! Откарайте я цяла и невредима в Порт-Метал и чуйте един добър съвет — не оставайте на Елдорадо! Скоро тук ще стане истински ад. Къде правите сега изследвания?

— По източните склонове на Карамелоле.

— В земята на бихуто? Ако там някой ви заплашва и успеете да започнете преговори, кажете, че ме познавате и поискайте да ви заведат при вожда Обото. Кой знае, може би това ще ви даде шанс за оцеляване.

— А какво да доложа за положението в Кинтана?

— Истината! Че съм разстрелял Бомер като престъпник по законите на военното време, че в ръцете ми се намират всички доказателства за дейността му и че по същия начин ще избия всички други техни агенти, които посмеят да се появят на тази територия. Довиждане, МакЛин. Имате открито лице и ми се ще да съм убеден, че сте свестен и достоен човек. Желая ви успех!

* * *

Тераи помогна на Стела да се качи в кабината на вертолета. Вратата се плъзна и я скри. Сега той виждаше само лицето й, виждаше и мърдащите й устни, които сякаш се опитваха да му кажат нещо, но шумът на витлата заглушаваше думите й. Машината се издигна бързо, набра височина и се стопи в небесната синева.

И Тераи изведнъж се усети невероятно самотен.