Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (12)

Както се чупи това копие…

— Приключихме разтоварването. Сега имате достатъчно оръжие да завоювате планетата. Нали това искате?

Тераи се обърна сърдито.

— Не! Това, което искам, капитане…

— Не ме касае, нали?

Тераи се размърда.

— О, мога да ви кажа! ММБ сигурно вече знае за гибелта на своя кораб. Те имат достатъчно умни хора, които ще се досетят, че съм се върнал, при това не с празни ръце. Моята цел е да не им разреша да опустошат и този свят, както вече са сторили с десетки други планети.

— И само заради това ще започнете война с тях? Нима не знаете, че войните още повече опустошават световете.

— Знам, дявол да ме вземе, знам! Ще има жертви. Може и аз да загина. Но при открит конфликт между ММБ и туземците федералното правителство ще бъде принудено да приложи закона за карантината. И планетата ще бъде спасена за десет години. А през тези десет години много неща могат да се случат!

— Но защо тръгнахте да браните именно Елдорадо?

Тераи уморено прикри с длан очите си.

— Трудно ми е да го обясня. Навярно защото сам съм потомък на колонизирани народи. Не вярвам, че човек е достатъчно мъдър и безкористен да не претендира за водеща роля в космоса. На Елдорадо имам приятели, а тук ММБ представлява това, което ми е най-ненавистно на света… И накрая просто защото съм такъв и не мога да постъпя по друг начин!… А защо вие, капитан Фландри, напуснахте Звездната гвардия?

— Виждам, че сте добре информиран!

— Винаги правя справки за деловите си партньори. Имам достатъчно приятели в Англия.

— Честно казано, от скука. Звездната гвардия не е онова, за което си мислят разни простаци. Никакви космически пирати — само във фантастичните книги може да се превземе звездолет с абордаж, докато корабът е в движение. И какво остава? Патрулиране, картографиране, а това е нещо еднообразно и досадно. Помолих да ме преместят в изследователски отряд за далечно разузнаване, но ми отказаха и преди пет години подадох рапорт за оставка. Оттогава на свой риск водя изследвания. А за да изкарам достатъчно пари — прекарвам стоки, законни или незаконни, както този път.

Той млъкна.

— Вие ми харесвате, Лапрад. Мисля си, че ще успеете, но малко помощ няма да ви е излишна. Какво ще кажете да сключим съюз? Може пък и аз да имам зъб на ММБ?

— Ами вашата „Мълния“?

— Помощникът ми ще се оправи с нея през следващите няколко месеца.

— Ако загубим, на Земята ще ви обявят извън закона.

— Вече съм извън закона.

Тераи дълго го гледа.

— Извинете за подозрителността ми, но преди време се опарих. Как ще ми докаже, че не сте шпионин на Хендерсън?

Фландри се разсмя сърдечно.

— Нима агент на Хендерсън би доставил тук цял арсенал, с помощта на който ще му стъпите на врата?

— Хендерсън е способен да поема невероятни рискове, само и само да разбере плановете ми и да ги провали. Не, ако искате да останете с мен, трябва да представите солидни доказателства — това е условието ми.

— Както вече ви казах, и аз имам сметки за разчистване с ММБ…

— Прекалено мъгливо!

Фландри пое дълбоко въздух.

— Добре, ще разкажа, макар че това ще ви се стори нелепа мелодрама. Вие сте били водач на мис Хендерсън, нали? Какви ви бяха отношенията?

— Мислех, че сме приятели. А тя ме измами.

— Възможно е. Да ви е разказала за студентските си години?

— Да.

— А за своята първа любов?

— Да.

— Каза ли ви някакво име?

— Не.

— Тогава аз ще ви го кажа — Пол. Той беше по-малкия ми брат, Лапрад. Млад физик с блестящо бъдеще, както е прието да се казва. Но това бъдеще се оказа кратко и завърши в купчина смачкано желязо. Колата му изхвърчала от шосето със сто и осемдесет километра в час. Тогава не бях на Земята, но щом се върнах, успях да я намеря на автомобилното гробище. Открих, че воланът е бил нарочно повреден. Вярно, нямам никакви доказателства, но лесно се досетих, че идилията между бедния Пол Фландри и богатата Стела Хендерсън не би могла да бъде приветствана от страна на „висшето“ общество. Разследване почти не е имало. Голяма работа — още един младок се е пребил! Сега разбирате защо мразя ММБ и по-специално неговият собственик. И знаете ли, Лапрад, пак ще кажете, че не е моя работа, но не смятам, че мис Хендерсън ви е предала. Пол беше въплъщение на честността, но при цялата си наивност беше някак интуитивно проницателен човек. Никога не би се влюбил в девойка, която носи подла душа. Допускам с голяма доза достоверност, че и тя е била измамена, както и вие.

— За няколкото изминали години тя е могла да се промени. Богатството развращава душата.

— Прощавайте, вие също не сте сетен сиромах.

— Аз имам само пари, но не и от „свещената собственост“. Тя не ме интересува. Не преча на други да увеличават моя капитал и до сега не бях харчил и двайсета част от лихвите.

— Е, тогава приемате ли предложението ми?

— Аз винаги приемам искрената помощ, Фландри!

* * *

Слънцето позлатяваше саваната. Червените палатки на втора кеноитска армия пламтяха в неговите лъчи зад кожените шатри на лагера на ихамбе. Тераи се протегна. В далечината по тревистата равнина маршируваха черни фигурки — смесени отряди ихамбе и имперски бойци правеха упражнения под командването на Фландри.

— Най-сетне и аз да приложа втълпените ми в кадетското училище знания — говореше той, — които доскоро смятах за напълно безполезни. Придвижване под вражески обстрел, сближаване с противника, разполагане на картечниците, и така нататък…

Отдясно вятърът донасяше пукот на изстрели — там тренираха подбрани войници. Крон-Сифо, кеноитски генерал, се приближи до Тераи.

— Скоро ще сме готови, господин Лапрад.

— Да, колкото да разгромите няколко роти гражданско опълчение. Но сблъскаме ли се с редовна армия… Да се надяваме, че ще се справим и че няма да се наложи да се сражаваме истински.

Той се надигна от креслото и тръгна към щабната палатка. Към него с големи скокове се втурна Лео и легна до краката му с тежката грация на голям хищник, като радостно биеше с опашката си по земята.

— Да, стари приятелю, върнах се! И ти обещавам повече да не се разделяме. Ти си единственият, който ми остана.

Родителите… Лаеле… Стела…

Спомняйки си събитията от последните месеци, той все по-често и по-упорито търсеше оправдания за Стела. Несъмнено, тя сляпо беше вярвала на пропагандата на ММБ и стъпи на Елдорадо с отровено съзнание. След това гордостта й на землянка беше уязвена от връзката му с Лаеле. Стела трудно се избавяше от старите земни предразсъдъци, но въпреки това би могла да премине на негова страна, стига той да беше проявил повече търпение и да бе поне малко по-мек в отношението си към нея. Преди отлитането тя се беше съгласила да се срещнат отново и тогава може би… Не, прекалено много ги разделяше — и убеждения, и раса, и среда! Всъщност, така беше по-добре.

Потънал в тези мисли, Тераи неусетно се приближи до стрелбището. Офицерите-инструктори, трима бивши геолози-разузнавачи, избрани от най-преданите му хора, го наобиколиха веднага.

— Не бих ги взел за снайперисти, но стрелят задоволително и вече добре познават оръжието — доложи най-старшият от инструкторите, Нед Съмърфилд, бивш армейски капрал^[1]. — Надявам се, че знаеш какво правиш, Тераи. След време ще свикнат… Да не обърнат тогава тези пушки и автомати против нас…

— Това не ни заплашва, Нед. Така, господа, сега е седем часа. Щом отрядите се върнат от маневрите, нека Фландри събере отдельонните командири. Искам да поговоря с тях. Какво ти става, Лео?

Свръхлъвът неспокойно гледаше на запад и тихо ритмично ръмжеше.

— Самолет ли? Оттам? Тревога! Разпръснете се!

Той се заслуша. Наистина от запад се носеше глухо бучене, което бързо се усилваше и накрая се превърна в пронизителен вой.

— Не е самолет… — рече залегналият до Тераи Нед. — Това е космически кораб. Но само луд може да влиза в атмосферата с такава скорост! Безумец!

— Или беглец… — рече през зъби Лапрад.

Над леките облаци се появи блестяща точка, която бързо се уголемяваше. Внезапно пред нея се появи характерното за антигравитационно поле сияние.

— Прекалено късно! — извика Нед. — Ще си строши главата! А е толкова близо до нас…

Тераи вече тичаше към възможното място на падане. А малкият космически кораб докосна повърхността по допирателна, носовата част се зарови в почвата и я надигна като две вълни. Само миг по-късно пришълецът спря — чуваха се само стоновете на късащ се метал.

— Космическа яхта! Намерили време за разходка, идиотите му с идиоти!

Корпусът беше силно смачкан, но цял, единствено в средата му зееше дупка с неравни стопени краища. Явно лошото кацане нямаше пръст в това.

— Термично торпедо — подхвърли Фландри. — Някой е стрелял по яхтата.

Тераи хвана и задърпа смачканата врата на шлюза, но дори неговата титанична сила се оказа недостатъчна. Той зачука по корпуса, после долепи ухо до метала, заслуша се, но не чу нищо.

— Навярно са зашеметени — предположи Фландри. — Да имаш под ръка оксижен?

— В моята пещера има. Робърт, Нед, бягайте и вземете оксижена. А всички останали — дръпнете се назад! — викна той на притичалите войници. — Всеки миг яхтата може да избухне! Вие също, Фландри!

Капитанът спокойно запали пура.

— Аз оставам. Звездолетите са моята специалност.

— Както искате. Главата си е ваша, макар да е само една.

Докато чакаха, обиколиха апарата. На носа, там, където би трябвало да се намира името и мястото на регистрация, металът беше наскоро остърган.

— Корсар? — удиви се Тераи.

— Едва ли! Няма никакво въоръжение. Ха, оксиженът пристига.

Те пробиха отвор в шлюза — достатъчно голям да пропълзи човек в него — и охладиха краищата му с вода. Вътрешният люк се оказа отворен към тесен коридор. Тераи и Фландри преминаха през опустошеното от торпедото помещение, отваряйки оцелелите врати и разбивайки повредените. Никъде не се виждаше жива душа. Накрая стигнаха щурманската рубка. Тя също им се стори празна, но Тераи се вгледа и различи нещо свито между креслото на пилота и пулта. Той се приближи и включи фенерчето си.

— Стела! Фландри, енергийния отсек! Изключи всичко, което още работи! Нед, помогни ми!

Внимателно, понеже се боеше да не предизвика вътрешни кръвоизливи, той постави Стела на металния под и я прегледа.

Външно изглеждаше невредима — само тънка струйка кръв течеше от носа й. Дали беше просто разкъсване на съд от удара или счупване на носовата кост? Влезе Робърт, съпроводен от двама кеноити с носилки.

— Хвани я за краката и вдигай, аз през това време ще поддържам гърба и главата й. Внимателно, дявол да те вземе! Да я занесем в моята пещера! По-бързо!

Тераи хвана задните дръжки на носилката.

— Дяволска проклетия! Как се е оказала тук? И са стреляли по нея, гадовете!

Главата на Стела леко се поклащаше от ляво надясно и обратно. В светлината на залеза тя изглеждаше смъртно бледна.

— Стреляли са по дъщерята на главния си шеф! Какво става по света? Революция ли? Онези плюнки от БКС ми възложиха най-черната работа, а мълчат като удавници!

— Тя сама ще ви разкаже всичко — проговори по едно време Фландри. — Не мисля, че е пострадала сериозно. Просто шок…

— Не зная, нищо не зная…

Той повече не се самозалъгваше. Да, обича я, независимо от всичко! И ако тя умре… Ако Стела умре, той ще полети със своя „Таароа“ към Земята и там ще изпепели змийското гнездо на ММБ! Но защо са стреляли?

— Тлонг, хвани носилката, аз ще отключа вратата… Поставете я внимателно в леглото. А сега всички си отивайте. Само Фландри да остане.

Той включи преносим радиоскоп и прегледа ръцете и краката й кост по кост. Счупвания нямаше. Гръбначният стълб също бе наред. С разтуптяно сърце насочи лъча към главата й — и след миг шумно въздъхна: не откри и следа от фрактури.

— Дявол да го вземе, къде е проклетата чанта с медикаментите?

— Ето я, Тераи.

— Вие може ли да направите инжекция? Стимолол дванайсет. Нещо ми треперят ръцете…

Той рухна без сили в едно кресло и закри с шепи лицето си. Но като чу лекия стон на девойката, веднага скочи на крака. Тя беше отворила очи.

— Колко ме боли! Къде съм? Тераи, ти си тук! Бъди предпазлив, искат да те убият. Скоро ще докарат войска… И кафето, кафето! Нека никой да не пие кафе! О, боли ме! Тераи, нима ще умра?

— Не, не, не, всичко е наред! Не мърдай! Утре ще ти е по-добре. Имаш охлузвания, натъртвания… Цялата си в синини. Пийни това и ще заспиш.

Той грижливо повдигна главата й, сложи в устата й таблетка и поднесе към устните й чаша с вода. Тя отпи мъчително, накрая се отпусна на възглавницата и заспа.

Тераи дълго я гледа, после даде знак на Фландри и двамата излязоха.

— Не се тревожете — каза му капитанът. — След няколко дни и следа няма да остане от несполучливото кацане. Красива девойка. Вие сте щастливец, Тераи.

— Тя е дъщерята на Хендерсън, Фландри.

— Да, познах я… Но какво се опита да ни каже? Ще пристигне войска, това го разбрах. Обаче какво беше онова за кафето?

— Може да е бълнувала.

— Няма треска, за да бълнува. Добре, утре сутринта ще узнаем.

* * *

Тераи се събуди в походното си легло сякаш от някакъв тласък и се заслуша. Зората се разгаряше на изток и през решетъчното прозорче на бронираната врата в пещерата проникваше розова светлина.

— Тераи!

— Тук съм. Как се чувстваш?

— По-добре. Усещам се като пребита с тояги!

Опита да се усмихне, но веднага се смръщи от болка.

— Ела по-близо. Трудно ми е да говоря високо, а трябва да ти разкажа много неща. Важни са! Последните новини от Земята получих преди седмица на Клобо. ММБ се кани да изпрати тук свои военни части. Ще пристигнат скоро. Решили са да се отърват от теб на всяка цена. А освен това имат страшен план…

— Имаме още време. Спи, трябва да събереш достатъчно сили…

— Не, не искам повече да спя. Трябва да ти разкажа всичко.

— Добре, говори.

— Планът им е ужасен, Тераи! Ти беше прав. Трябва да ги спрем на всяка цена. И брат ми, и баща ми. Как са могли да стигнат до… геноцид!? И аз им помагах като последната глупачка, а те просто ме използваха против теб! Никога няма да си го простя!… Тераи, нали знаеш какво е хипон осем?

— Чувал съм. Успокоително за нервни хора, нали?

— Да, за хора. Но биолозите на компанията са открили, че този препарат въздейства по-различно върху елдорадците. Първо, той убива всякаква инициативност, като затормозява някои мозъчни центрове. При продължителна употреба води до пълната им атрофия, поне е било наблюдавано като тенденция. Второ, туземците бързо се пристрастяват, с една дума хипон осем за тях е наркотик, какъвто за нас е морфинът. Но най-важното е, че ги прави безплодни в деветдесет процента от случаите.

— Такива изводи в лаборатория само при теоретични симулации…

— Направили са опити с туземци, които са прехвърлили на Тихану, в нарушение на всякакви закони!

— Такааа… Какво пък, това може да е доказателство и тогава…

— Всички туземци са избити след експеримента, а телата им — хвърлени в подпространствените предаватели! Ясно ти е, че вече няма следи!

— Значи ММБ се надява да наркотизира цялото население на планетата? Не зная как биха успели да го направят. Защо им е на туземците да гълтат хипон осем?

— Няма да им го дават в чист вид. Но елдорадците обожават кафето, нали?

— Напълно вярно! Това е единственото, което са ми крали, независимо ихамбе ли са били или кеноити.

— Точно така, щом се избавят от теб по един или друг начин, ММБ ще обяви рязка промяна на курса и да подчертае своята благосклонност към туземците като започне щедро да раздава кафе по всички достъпни кътчета на планетата. Така ще убият с един куршум два заека: за да получат кафето, туземците ще са готови да търпят всякакви унижения, и същевременно населението ще започне рязко да намалява в резултат на „неизвестна епидемия“, освобождавайки така място за земни колонисти.

— Но общественото мнение на Земята никога няма да допусне такова престъпление!

— Ти си наивник и дете, Тераи! Че откъде хората ще разберат за това? Кой ще им го каже? БКС е затънало до гуша в грижите си да се защити от грижливо подготвени и, разбира се, лъжливи обвинения, които са подкрепени от майсторски фалшифицирани доказателства. А неколцината инспектори, които ще успеят да се доберат дотук, ще видят, съвсем естествено, чували с чисто и прекрасно кафе.

— Дааа, този пъклен план би сработил, но ти ме предупреди, а пък аз нямам намерение да изчезвам безследно. Но как научи всичко това?

— Дълга история, Тераи, затова ще я разкажа съвсем накратко. Когато кацнах на Елдорадо, аз те ненавиждах и презирах. Ти бе пречка по пътя на една грандиозна мечта на баща ми — да подари на човечеството цялата Вселена! Заради глупавия си идеализъм ти слагаше прът в колелата на ММБ, което пък се трудеше за благото на всички земни хора…

— И никога ли не си се замисляла за благото на обитателите на другите планети, които ММБ експлоатира?

— Аз вярвах, че в края на краищата всички грехове на колонизацията ще бъдат изплатени, когато останалите народи се приобщят към нашата култура. Дойдох на Елдорадо предубедена. Първата ни среща не промени моето мнение: ти беше груб, нагъл, надменен, самохвален и невероятно опасен…

— Казано накратко — истински метис, нали?

— Остави ме да довърша, Тераи. Но в същото време ти беше и храбър, и отзивчив, и великодушен…

— И си помисли, че тези ми черти са от четвъртинката европейка кръв?

— Млъкни! Непоносим си. Не, това не съм мислила. Просто бях объркана. Не можех да те вкарам в нито една категория. А после потеглихме към ихамбе и по пътя ти неведнъж ми спасяваше живота, макар и да подозираше, че съм дошла с лоши намерения.

— Ти си прекалено красива, за да допусна да умреш.

Тя помълча и промълви с някаква печал:

— Като онова зловредно животинче, за което ми разправяше… Няма значение. Лека-полека мнението ми за теб се промени. Опитвах се да те разбера. И ми ставаше все по-трудно да се боря с нарастващата симпатия към теб. Решаваща се оказа пролятата сълза над гроба на Гропас. Между другото, ти ли изпрати трийсет хиляди долара на майка му, за да може тя да издържа неговите братя и сестри?

Тераи кимна.

— Дълго време мислех, че това е дело на ММБ, но после се убедих в обратното. Бяха изплатили само заплатата му за половин година… с приспаднати данъци! После отидохме при ихамбе. Първо празникът на Трите луни, после схватката с тигъра… Вече не знаех какво да мисля. Не знаех ти какво искаш. Не знаех какви чувства изпитваш към мен. Често усещах едно безкрайно презрение, но понякога ми се струваше, че… се отнасяш към мен приятелски.

— Тогава не разбирах чувствата си, Стела.

— През цялото това време се колебаех. Струваше ми се, че ММБ, управляван от баща ми, не може да бъде такова отвратително чудовище, каквото ми го представяше. Но от друга страна чувствах твоята правота и се изчервявах всеки път, когато правех тайни снимки, които трябваше да станат оръжие против теб и твоите приятели. Пък и Лаеле…

— Не говори за нея, Стела, моля те! Никога няма да ме разбереш!

— Вече почти бях преминала на твоята страна, но видях как измъчваш пленниците…

— И как трябваше да постъпя? Може и да не съм бил прав, но бях сам, един против цялата мощ на ММБ! Един против цялата Земя, по-точно казано против почти цялата, защото БКС засега е безсилно, а правителството не се намесва в такива работи. Да, знам, че допуснах множество тактически грешки. Но аз не съм генерал, Стела, нито съм политик. В тази коварна война аз съм просто един дилетант, който отразява ударите както може, и на свой ред нанася удари, дори да са под кръста. Не съм бог, нито съм политически гений. Често съм грешал и може дори сега да греша. Ако е така, плащам за грешките си скъпа цена и моите приятели я плащат, но не виждам друг изход… Извинявай. Продължи, моля.

— Както и да е, след като се върнах на Земята, реших да изпълня плана, заради който бях пратена като журналистка. Имах достатъчно кадри, които показваха туземците в неизгодна светлина — нужно беше само да ги подбера и да ги монтирам. Но същевременно се заклех да се възползвам от цялото си влияние над баща ми и да го накарам да се отнася хуманно към туземците, след като получи неограничената лицензия. Исках да го убедя да те назначи за наш представител на Елдорадо, ако се съгласиш да провеждаш нашата политика. А ако откажеш, в никакъв случай да не те докосва.

— Той ми го предложи… Да, да, в същия онзи ден, когато си избягала!

— По чиста случайност три дни след като се завърнах забелязах, че баща ми не е заключил секретната си каса. Беше заминал за Австралия. В касата намерих неопровержими доказателства — там беше планът за сваляне на земното правителство, отчетите за експериментите над елдорадците и за страшната присъда над цялата им раса. Потресена, аз преснимах всичко. Моят по-голям брат едва не ме изненада — а той беше в течение на всичките замисли! Намерих и още нещо — доказателства, че онази катастрофа… с Пол — един млад физик, който ме обичаше, когато бях на деветнайсет — мислех, че е било нещастен случай… Уви, съвсем не е било случайно. Баща ми е имал други намерения за мен…

— Светът е малък, Стела. Знаеш ли, кой ни достави оръжието? Братът на Пол, бившият капитан от Звездната гвардия Доминик Фландри!

— Бившият капитан? Нещо не разбирам. Та преди две години той командваше цяла флотилия!

— Гледай ти! А той ми каза, че е подал оставка преди пет години. Ще трябва да поговоря с него на тази тема… Какво направи със снимките на документите, Стела?

— Бих могла да ги предам на правителството, но това беше опасно. ММБ навсякъде има свои хора, а аз не ги познавам. Затова ги изпратих по пощата на една моя стара позната, която живее на Клобо. Помолих я да не разпечатва пакета, докато лично не пристигна за него. Сега той е в касата на моята яхта. Казано накратко, смятах, че имам добри позиции, за да изчакам татко да се върне и да поискам обяснения… Стана голям скандал. Той така се разяри, че заповяда на телохранителите си веднага да ме арестуват и да ме държат заключена.

— В клиниката ли?

— Каква клиника! Нищо подобно! Държаха ме в нашата вила в Колорадо. О, това беше една наистина златна клетка! Всички удобства, освен правото да ползвам телефона. Така видях по телевизията моите филми, които бяха много ловко манипулирани, така научих от последните новини, че си на Земята. Тогава реших да бягам, да те намеря и да те предупредя.

— Как успя?

Тя се усмихна уморено.

— По най-простия и древен начин. Съблазних надзирателя. Достатъчни бяха четири дни обработка, на петия той така се разпали, че загуби всякаква предпазливост, а аз го ударих по главата с една ваза и го зашеметих. Останалото беше лесно. Взех ключовете, изтичах до хангара, където се намираше космическата ми яхта… притежавам диплома за космонавт, напълно заслужена, не се хили саркастично! Понеже знаех, че вече си отлетял, устремих се към Елдорадо, като по пътя само се отбих на Клобо да си взема документите. Там научих, че правителството е дало на ММБ неограничена лицензия за Елдорадо с обикновено мнозинство на гласовете, защото преди заседанието двамата най-силни и изявени противници на компанията от депутатите пострадали при „нещастни случаи“. Същевременно разбрах, че полицията ме търси като избягала от вкъщи „в резултат на временно умопомрачение“. Тогава реших да направя нещо с яхтата си, но единствено успях да изтрия старото име и номер — наложи се да излетя бързо, но за смяна на идентификационния радиокод не остана време. За останалото можеш лесно да се досетиш. Край Елдорадо един патрулен катер се опита да ме спре. Не му отговорих. Той изстреля торпедо…

Тераи мълча и размишлява известно време.

— Положението ти е сложно, Стела. Благодаря от сърце за онова, което си направила, то с лихви изкупва вредата от твоите филми. Сега ще взема снимките от касата и ще гледам веднага да ги изпратя на БКС. Как ще го направя, засега не знам. Бих тръгнал сам, но след като ММБ е получила неограничена лицензия, сигурно някоя от космическите й флотилии се движи към планетата. Затова не мога да я напусна. А, сетих се, има изход! След няколко дни тук ще пристигне крайцер на БКС. Ще предам документите на капитана му. Той е мой стар приятел. Какъв е кодът на касата ти?

Стела се изчерви.

— Ключалката е звукова. Произнеси отчетливо: Стела и Тераи. Мислех, че никога… Аз ще дойда с теб!

— Не! Трябва да си починеш добре. А най-важното е, че не знам какво те очаква вън. Никак не е безопасно да излизаш. След връщането си от Земята бях достатъчно глупав да разправям коя си. Повечето ихамбе ще ми повярват щом им кажа, че съм сбъркал, но някои като Еенко… Той те ненавижда като личен враг, защото смята, че си виновна за гибелта на сестра му.

— И смяташ, че той…

— А, нищо не знам! Струва ми се, че познавам ихамбе по-добре от всички, доколкото могат да се познават представители на други разумни раси. Лаеле разбирах напълно. Но брат й? Понякога ми се удаваше да проникна през бронята на гордата му невъзмутимост, а понякога… Само в романите, където авторът сам създава своите герои, може да надниква в душата им, когато си поиска. В живота ние знаем хората само отвън. Дори твоите баща и брат с години са криели от теб истинската си същност, а ти си достатъчно проницателна. Така че, чакай ме тук, заключвам отвън вратата и така ще бъдеш в безопасност. Ето ти за всеки случай пистолет, дръж го винаги зареден.

 

 

Еенко го чакаше на края на скалите с петима млади воини. Когато се появи Тераи, той стана и тържествено го приветства с вдигане на ръка.

— Казаха ми, че лошата жена е тук, Росе Мату.

— Да, Еенко Тене. Но тя не е лоша.

— Трябва властта на жените в твоя народ да е велика, Росе Мату, щом ти си изменил мнението си за нея.

— Мъдрият човек си променя мнението, когато вижда, че е сгрешил, само глупакът упорства. Довечера на големия съвет ще обясня защо сега се отнасям иначе към нея и ще разкажа за новата опасност, която ни заплашва. Тази жена рискува живота си, за да ни предупреди!

Еенко се усмихна злобно.

— Лошата жена винаги намира думи, които да превърнат черното в бяло, но само безумец им вярва.

— Имам доказателства, воине!

— Доказателства за теб и за твоите хора. Но достатъчни ли са те за ихамбе?

— Ще ти ги представя довечера Съветът ще реши.

— Прогони тази жена, Росе Мату! Спомни си, че бяхме братя. Ние дълго вървяхме по един път, но ще се разделим, ако следваш онази лунна пътека, която ще те заведе в блатото, и ти ще потъваш, но никой няма да ти подаде ръка и ще загинеш. Прогони тази лоша жена, иначе тя ще умре!

— Заплашваш ли ме, Еенко?

— Предупреждавам те, Росе Мату!

Тераи почувства как в него кипва страшната ярост на човек, чиито планове се рушат заради нечий тъп фанатизъм.

— Обмисли добре думите си, Еенко! Стела е под моя закрила. Който посегне на нея, посяга и на мен!

— Ти си загубил ума си, Росе Мату! Тя те е упоила с отвара от вълшебни треви. Ти си застанал на страната на тази зла вещица, която погуби сестра ми, твоята жена! На страната на дъщерята на проклет народ, долетял от небето!

— Аз също съм син на този народ, не ми го напомняй толкова често. Нека Съветът ме изслуша и тогава ще ме разбере, а и ти сам ще разбереш…

— Никога! И щом упорстваш, да се пречупи нашата дружба, както се чупи това копие!

Той хвана тънкото дърво, със замах го строши в коляно и хвърли отломките в краката на Тераи.

— Око Сакуру! В името на Тинан, Тана и Антафаруто аз, Еенко Тене, се кълна, че от днес между нас са скъсани връзките на кръвта и ловната пътека!

С безкрайна печал Тераи се наведе, вдигна отломъка с каменния връх и го заби в земята пред себе си.

— Така да бъде. Око Сакуру! И да падне кръвта на онези, които загинат, върху твоята глава, безумецо, дето гледаш само през очите на омразата! Когато войната свърши и ако бъдем живи, ние ще се бием пред старейшините! Но нека твоите богове те удушат, ако докоснеш Стела. Ако падне дори косъм от нея, аз ще заповядам на воините да вземат бичове и да те гонят като бясно куче, докато не издъхнеш! А сега се махай! И ако се приближиш до тази врата, ще насъскам Лео!

* * *

Завит в одеяло, Тераи спеше пред входа на пещерата, където почиваше Стела. Лео по едно време тихо заръмжа. В същия миг Тераи скочи на крака и извади пистолета си.

— Ти ли си, Фландри? Какво е станало?

— Нищо, просто минавах. Нощта е прекалено хубава, за да спя.

Той посочи с ръка към долината, където по морето от трева в светлината на трите луни преминаваха сенките на призрачни вълни.

— Щом си тук, сядай. Трябва да си поговорим.

— Какво стана днес? Ти и онзи висок дивак, изглежда, сериозно се скарахте.

— Той ми е шурей, Фландри, а сега ми е враг.

Тераи обясни какво беше станало.

— Да, нещата са сложни. Той е вожд, нали?

— Да, но това няма никакво значение. Ние имаме лични сметки, които ще оправим после. Кажи, Фландри, защо ме излъга? Каква игра играеш?

— Аз? Да съм те лъгал?

— Да, ти ми каза, че си напуснал гвардията преди пет години и че си обявен вън от закона на Земята, а Стела те е видяла преди две години и то като началник на флотилия.

Фландри направи гримаса и се разсмя високо.

— Олеле! Пък аз така старателно прикривах следите си на Англия! Откъде да знам, че ще се появи някакъв човек от Земята, който да ме познава, и още повече този човек ще е Стела Хендерсън? Добре, свалям си картите!

Той бръкна в джоба си и извади метален жетон.

— Ето, виж. Полковник Фландри, Секретна служба на Звездния флот. Отдавна ни безпокоят претенциите на ММБ. Трябваше по някакъв начин да се ограничи тяхното могъщество. Затова преди две години, наистина две години, а не пет, мен ме обявиха вън от закона за „дезертьорство с касата на флотилията“. Звездната гвардия нищо не можеше да предприеме, а свободният пират понякога можеше да унищожава автоматичните товарни кораби на ММБ. Само че на свой риск и страх. Да си призная, твоят план повече ми харесва.

— И сигурно много ти е харесвала ролята на подобен конспиратор?

— Виж… това не. От поколения насам някой от рода Фландри е служил в армията. В кръвта ни е. И мисля, че в бъдеще, когато Земята най-сетне създаде своята галактическа федерация, в космическия флот винаги ще има по няколко Фландри. Готов съм да се обзаложа, че поне един от тях ще носи името Доминик. Ха-ха, семейството ми никога не е блестяло с голяма фантазия при избора на имена на потомците си. И всички те са били циници, кавгаджии, женкари и дяволски сантиментални романтици. Такива като теб!

Тераи се разсмя.

— Е, каква ти е целта сега?

— Казах — да ти помагам. И няма значение дали от лични пристрастия или в качеството си на полковник от Секретната служба. Общо взето рядък случай на хармония между личното и служебното… Може ли един въпрос? Струва ми се, че не смяташ да използваш звездолета си в тази война? Защо?

— С „Таароа“ наистина бих разрушил Порт-Метал за пет минути.

— Тъкмо това имах предвид.

— Разсъждаваш като добър военен, но като лош политик, приятелю. На Земята подобно нападение ще бъде квалифицирано като обикновено пиратство и никой не би ми повярвал, че ме поддържат туземците.

— Хъм… така погледнато, да…

— Затова оставям звездолета в резерва. Но ако нещата тръгнат зле…