Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (5)

В кожената шатра

Стела се събуди и веднага отметна коженото покривало. През триъгълния отвор видя долината и утъпканата площадка, около която се издигаха кожени шатри. Изрисувани с ярки цветове, те й напомняха за книжките от детството, пълни с илюстрации за американския Запад. Тя излезе навън.

Слънцето отдавна се беше вдигнало над върховете на планината, по чийто скалисти склонове се виждаха черните зеници на безброй пещери. Наоколо не се мяркаше нито един човек, само три дечица си играеха на площадката в подножието на големия тотем. Толкова силно приличаха на земни деца, че й се наложи да си напомни — те всъщност не принадлежат към човешкия род.

Пристигнаха в този стан късно през нощта. Тераи вкара лодката в едно скрито заливче, където имаше доста пироги на ихамбе, надвисналите клони ги пазеха от случайни погледи. После слязоха и тръгнаха по извиваща се горска пътека, като оставиха зад себе си клокочещите води на Ируандике. Вървяха дълго. Накрая Тераи спря и три пъти свирна в преливащи се тонове. Отговорът приличаше на ехо и насреща им се спусна туземец. Тераи размени няколко фрази на местния език, после тръгнаха заедно и след половин час стигнаха лагера на клана Техе от племето ихамбе. Стела беше така уморена и измъчена, че мигновено заспа. Затова сега с любопитство оглеждаше наоколо.

От съседната шатра излезе някакъв старец и недоверчиво се загледа в девойката. Жълтите му очи под набръчканото чело бяха все още зорки и жестоки. Тя се обърка и й се прииска да се намира близо до геолога.

— Къде е Тераи Лапрад? — попита тя, мислейки, че върши глупост. За нейно голямо учудване старецът я разбра.

— Росе Мату? Йейо!

Сбръчканата ръка посочи една от шатрите, входът в която беше грижливо покрит с кожа.

— Лапрад!

Никой не отговори. Тя вдигна кожата и влезе. Той спеше под кожено покривало с протегнати голи огромни ръце. Стела се почувства неловко и поиска да излезе, но лек шум в другия край на шатрата привлече вниманието й. Там седеше млада туземка и шиеше кожена дреха, чевръсто боравейки с костена игла. Туземката се изправи и се приближи до Стела. Оказаха се почти еднакви на ръст. Съвсем приличаше на земна жена. Черни коси, сплетени в тежки плитки, обхващаха лице с тънки черти и прозрачни черни очи. Само зъбите, които се показаха, когато се усмихна, бяха прекалено малки, а и прекалено много, пък и кучешките зъби се издигаха доста над останалите и й придаваха нещо хищно. От тялото й се носеше слаба екзотична миризма.

— Аз съм Лаеле — неуверено произнесе тя на френски. — Ти коя си?

— Стела Хендерсън.

— Жена ли си му? — тя посочи с пръст Лапрад.

— Не, просто сме приятели.

Усмивката на туземката стана още по-широка.

— Аз съм му жена — заяви тя гордо. — Щом си му приятел, Стелахендерсон, значи си и мой приятел.

Стела беше потресена. Значи онова, което разправяха в Порт-Метал, че Тераи живеел с туземка, със самка, която не принадлежи на човешкия род, било вярно! Тя гледаше Лаеле с ужас.

Шумна прозявка я накара да се обърне. Лапрад се беше събудил.

— Запознахте ли се? Прекрасно. Лаеле ще ви покаже как живеят тук жените — тази страна на живота им за мен е недостъпна.

— Как можете… — започна да го упреква тя на английски.

Погледът му стана твърд.

— Не тук! — обърна се той на същия език. — Тя ще ви разбере. После ще се изясняваме.

Той отметна коженото одеяло и се изправи в цял ръст, почти гол, само по плувки. Протегна се и мускулите заиграха под мургавата му кожа — изглеждаха невероятно могъщи и същевременно хармонични.

— Не съм лош мъжки екземпляр, нали, мадмоазел? — попита той насмешливо. — Смес съм от четири раси и от всяка съм взел най-доброто!

Той пристъпи към изхода, отметна полога и отново се протегна под ласкавите лъчи на слънцето.

— Животът е хубаво нещо! Вие, градските жители, отдавна сте го забравили. Вчера бяхме на косъм от смъртта, а днес… Кажи, Лео, не съм ли прав?

Неизвестно откъде се появи свръхлъвът и се отърка в коляното на гиганта, като го удряше с опашката си по голите бедра.

— Къде са вашите приятели ихамбе? — попита Стела. — Лагерът е празен.

— Едни са на лов, други на реката или някъде си… Искате ли да се изкъпете? По това време на годината водата трябва да е добра.

— С удоволствие, но банският ми остана в хотела — жлъчно каза младата жена.

Той весело се разсмя.

— Бански ли? Тук е достатъчна и личната ти кожа, уверявам ви! Идвате ли с нас?

Тя се изчерви от смущение. Е, беше й се случвало да се къпе гола по някои изискани плажове на Хонолулу или във Флорида, но тук се чувстваше неловко под настойчивия поглед на Лапрад.

— Вие май се страхувате, че сравнението с Лаеле няма да е във ваша полза? Тук, мадмоазел, обичаите и условностите са съвсем различни от тези на Земята. Никой не се срамува от голотата си, но Бог да ви пази, ако случайно влезете в някоя шатра докато вътре ядат. Това е кръвно оскърбление и веднага ще ви убият на място. И никога не произнасяйте думата „храна“! Това е далеч по-малко страшно, но се счита за проява на лош вкус. Ако сте гладна, ползвайте евфемизми от рода на „онова, което поддържа живота“. Е, идвате ли с мен на реката?

Това беше малък приток на Ируандике, със спокойни прозрачни води. Десетки туземци бродеха по плитчините с харпуни и ловяха приличащи на риби водни животни, други просто се къпеха във вировете. Ята голи деца, момчета и момичета, с радостни викове се затичаха към Тераи.

Той вдигна едно от тях, хвърли го високо във въздуха, хвана го и го остави на земята, след първото същото направи с второ, трето и така докато всички деца не минаха през ръцете му. Виейки от възторг, те се въргаляха по пясъка около краката му.

— Това е моят народ, мадмоазел. Те са далеч по-добри от земляните, не знаят даже какво е това грях, а най-важното — не се смятат за венец на творението. Събличайте се и във водата!

Лаеле вече беше далеч от брега. Тераи се хвърли с главата напред във водата, изплува и с мощен кроул тръгна към средата на реката. Стела се озърна, като инстинктивно търсеше по-закътано място, но не откри никъде такова. Голи мъже и жени минаваха край нея без никакво притеснение. Накрая тя повдигна рамене. Какво пък толкова!

Свежата вода изми потта, натрупана през походните дни. Тя беше превъзходна плувкиня и скоро, напълно забравила срама си, пляскаше заедно с другите къпещи се. Тераи се гмуркаше край нея и пуфтеше като морж.

— Браво, Стела! Аз вече си мислех, че вашите земни предразсъдъци ще се окажат по-силни от хигиената и няма да дойдете при нас.

Те легнаха във водата и се оставиха на течението да ги носи обратно към пясъчния бряг. Когато стигнаха, Стела остана да лежи наполовина във водата с гръб към слънцето, а Тераи седна на горещия пясък.

— Любувайте им се! Каква прекрасна раса, нали? Жалко, че имат петдесет и четири хромозоми и четирийсет зъба! Ако не беше това, бих останал с тях завинаги.

— Че какво ви пречи?

— Все някога ще трябва да се оженя за земна жена — да имам деца и да не изчезне родът ми. Впрочем засега още има време за това.

Внезапно той се наведе над нея и я обърна по гръб. Ядосана, тя едва не изподраска лицето му.

— О-хо, дявол да ви вземе, не се правете на недосегаема! Само исках да проверя как изглежда белегът от операцията, дето изрязвах ниамбата от корема ви. Вие какво си помислихте?

И със смях я пусна. Лаеле доплава до тях и се отпусна на плажа до Тераи.

— Виждате ли, тя вече ревнува! Жените ихамбе в тази област не отстъпват на землянките, а даже ги водят с доста точки!

Стела игнорира безвкусната му, според нея, шега.

— Как се сдружихте с това племе? — попита след известно време.

— О, това стана отдавна. Току-що бях пристигнал на Елдорадо заедно с Лео, който си беше момченце. Тогава от Порт-Метал до Ируандике можеше да се стигне без проблеми — умбуру не бяха завоювали сегашните си владения. На всичко отгоре бях отчаян и плюех на живота — забърквах се в какви ли не работи. Случайно успях да спася техния вожд, бащата на Лаеле, от прегръдките на голям блатен смок. Това, заедно с присъствието на Лео, ми спечели доверието на племето. Приеха ме като свой. Аз нямам, а и никога няма да имам расови предразсъдъци, затова лесно се сприятелих с тях.

Той стана.

— Да се разходим, трябва да поговоря с вас.

Тя изчака той да се отдалечи достатъчно, излезе на брега и бързо се облече. Тераи я наблюдаваше насмешливо от върха на склона.

— Помолих ви да дойдете — каза, когато тя тръгна редом с него, — защото не исках Лаеле да чуе нашия разговор. Тя добре знае френски, а и разбира доста думи на английски. Изглежда това, че живея с туземка, ви шокира. Защо?

— Та те не са хора!

— Да, права сте, те не са хора. Вече ви споменах за хромозомите и зъбите. Освен това черният им дроб е на мястото на далака… и така нататък. Но пък имат великолепни тела, а душите им са по-благородна от нашите, стига изобщо да съществува такова нещо като „душа“ извън поетичния смисъл. Защо тогава да не живея с Лаеле, щом я обичам и нищо друго не ми пречи? Какво са това някакви си там вътрешни анатомични разлики? И на Земята се срещат хора със сърца отдясно — нима това ги прави по-малко човеци? Ихамбе не са животни, мадмоазел. Ако сходната еволюция беше направила още една крачка, ако двете човечества се бяха оказали способни за взаимно оплодотворяване, антрополозите биха се чудели при определянето на расовата принадлежност на децата! Вие знаете, че те са много близки до нас. Тяхната храна е усвоима от земни организми, серологичната реакция е същата, техните заразни болести нападат хората и обратно. За щастие болестите са аналогични, имунните системи реагират правилно, иначе досега на Елдорадо да са останали единствено скелети.

— Но как е могло да стане така?

— Питате ме за нещо, над което си блъскат главите легиони научни институти на всички планети! Антрополозите изпадат в прединфарктно състояние при споменаването на Елдорадо. Може пък да е вследствие на това, че Елдорадо е единствената позната нам планета, която се върти с наклон на оста 24 градуса спрямо еклиптиката и обикаля около звезда, подобна на нашата, при това за 362 денонощия с по 25 часа и четирийсет минути земно време… Но въпреки тези съвпадения, наистина е удивително колко подобни са се оказали пътищата на развитие на живота тук и на Земята!

— И все пак?

— Старите земни предубеждения на нордическата раса против чернилките, нали? Добре, мислете си, каквото желаете, но трябва и аз да ви кажа нещо. Вие ме баламосвахте и умолявахте да ви доведа тук…

— Нали ви е платено за това!

— Нима мислите, че вашите пари са ми чак толкова нужни? Добре, нали вече сте тук, пишете си и толкова. Но ако кажете и една дума, която да огорчи и разсърди Лаеле, веднага, независимо от всички умбуру взети заедно, ви връщам обратно в Порт-Метал.

— Въобще не съм и възнамерявала…

— Не ви обвинявам, само ви предупреждавам. Нека говорим сериозно. Какво искате да видите тук? Мисля, че вашите читатели най-малко се интересуват от истината. Те ламтят за нещо екзотично. Екзотика ще намериш достатъчно. Скоро ще започне Големият лов и ще се състои празникът на Трите луни. Щом ви омръзне с ихамбе, ще ви заведа в империята Кено — и без това имам няколко неща за оправяне там. След това, сигурен съм, ще бъдете напълно доволна.

— Да, така ще бъде.

— Прекрасно. Аз умирам от глад. Скоро ще стане пладне, а не сме яли нищо от кой знае кога. Докато сме тук, вие сте моя гостенка.

Площадът, така безлюден сутринта, сега беше изпълнен с мъже, жени и деца. Всички те с нескриван интерес разглеждаха Стела. Жени сновяха около шатрите и приготвяха храна в глинени съдове, поставени направо върху живи въглени.

Лаеле ги посрещна усмихната.

— Аз няма ли да смущавам вашата приятелка? — запита Стела. — Нали казахте, че тук съвместните трапези са табу…

— Ни най-малко! Понеже сте поканена моя гостенка, това не се отнася за вас.

Тримата влязоха в шатрата и Тераи внимателно закри входа с коженото покривало. Седейки на ниски столчета около кръгла маса, те закусиха печено месо, каша от зърната на диви растения и някакви питки.

— Колко са хората в този клан? — поинтересува се Стела.

— Около стотина.

— Защо са толкова спокойни, след като на другия бряг на реката умбуру са тръгнали по бойната пътека?

— Бих могъл да ви отговоря, че е тъй, защото ние с Лео сме тук, но в действителност нещата са по-прости. Племето, към което принадлежи този клан, има осемстотин воини, а целият народ ихамбе — двайсет хиляди, докато умбуру при всичките им старания едва ли ще съберат повече от седемстотин. Клановете умбуру, живеещи от тази страна на Ируандике, са незначителна част от народа умбуру, който оживее отвъд планините Кикеоро. Тук тази малка племенна група се е преселила след някакви междуплеменни разправии. Но ако целият народ умбуру се надигне — тогава ще бъде друга работа. А вече ви казах, че съм тук, за да не допусна това.

— Много високо мнение имате за себе си!

— Самочувствието ми се опира върху картечниците, които се намират в моята лаборатория. Искате ли да я разгледате?

Зад шатрите пътеката излизаше в подножието на склон, в който се виждаха входовете на много пещери, гледащи на югозапад. Тераи ги посочи с ръка.

— В тях кланът зимува. Една от пещерите е прекалено голяма и открита — никой не желае да се настанява в нея, защото не са в състояние да я отопляват с примитивните си средства. Аз я оборудвах за себе си и я превърнах лаборатория, склад и зимно жилище.

Входът в пещерата бе преграден със зидана от камък стена, споена с цимент. Тераи извади ключ и отвори металната врата. Натисна нещо на стената и пещерата се освети. В дълбочина тя достигаше над петнайсет, а на ширина — двайсет метра. Покрай стените стояха стоманени шкафове с катинари. Имаше и стелажи от дъски, по които лежаха образци на различни минерали и сандъци с храна. Единият ъгъл на пещерата бе превърнат в лаборатория. В дъното на пещерата, зад дебела стена, почти допираща тавана, по думите на домакина се разполагаше малък атомен генератор тип Борели. А цялата предна част, оградена с дървени плоскости, представляваше стая с маса, столове и огромен креват, на който сега нямаше нито матрак, нито одеяла. Под него Стела забеляза отоплителна електрическа печка. Готварската се намираше близо до лабораторията под аспиратор, свързан с камините за химически анализ. Лавиците по стените бяха изпълнени с книги.

— Тук е моят скромен дом, мадмоазел. Без мен никой не може да влезе в него. Ако пожелаете да говорите с Порт-Метал — моля. Предавателят е на вашите услуги. Може би ще пожелаете да изпратите първата си статия?

— Не, благодаря. Моите статии ще представляват свързана серия и ще ги напечатам, след като се върна.

— Както желаете. Седнете и разгледайте книгите, а аз ще се възползвам от радиото.

Той седна пред апарата.

— Викам RX2. Викам RX2. Записвайте. Ало, Станишек? Говори Тераи. Код номер 3.

Той включи автоматичната шифровъчна машина и заговори:

— Преди малко пристигнахме при ихамбе. Работите са зле. Гропас е убит при схватка с ихими, които ние унищожихме. Всички тукашни умбуру са на пътеката на войната, но още не зная против кого са се надигнали. Освен това застреляхме четирима михос, въоръжени с пушки. Повтарям — с пушки. Карабини „Мазети“. Разбрано? Пращам отчет с Акоара. Таламбе също загина. Пращам ти фотоснимки и едното от оръжията. Срещата е според уговореното. Ще пристигне на мястото след десет-дванайсет дни и ще подаде димен сигнал. Мис Хендерсън е жива и здрава. Край.

— Притежавате прекрасна библиотека, мосю Лапрад!

— Впечатлена ли сте? Никак не излезе евтино да докарам тези книги от Земята. Тук са събрани почти всички шедьоври на световната литература — поне тези, които аз смятам за шедьоври. Освен това имам научна и специализирана геоложка библиотека, на която биха завидели много университети, ако не на Земята, то поне на новите колониални планети. Гледам да не подивея. Обидно би било, ако златото на нашата култура изтече като вода от ума ни.

— Виждам, че притежавате съвсем малко съвременни автори.

— Че защо ми са? Повечето не заслужават изгубеното време за прочитането им. Какво по-скучно от дребнавите ровичкания в чувствата, а още повече в пороците на градските хора-мравки? Може би за вас и за всички други, които сте израснали в големите градове, то е някаква ценност. А за мен… Да чета за интриги на салонни контета, които и ден не биха оцелели, ако ги извадят от стъкления им похлупак — о, благодаря!

— Но Билингуей…

— Най-фалшив от всички! Не мога да понасям любителите на авантюри — или казано по-точно — авантюристите-любители. Такива се стоварват на още неусвоена планета, прекарват два-три месеца, „делейки трудностите и опасностите с първопроходците“, както те самите се изразяват, после се връщат в своя бял курник на Земята и започват да снасят, както кокошка яйцата, романи, в които кръв се лее на всяка страница. И отгоре на всичко ги смятат за истински мъже!

— Такава им е професията! Какво друго да правят? Аз съм в същото положение като тях.

— Нека да изпитат на живо това, което пишат! Тогава може би ще им се удаде да създадат поне една правдива книга. Обаче не сме тук да обсъждаме моите литературни възгледи. Да вървим, ще ви запозная с най-интересните хора на племето.

Тераи заключи внимателно металната врата.

— Селището е поразително чисто. Ваше влияние ли е или…?

— И да, и не. Ихамбе винаги са се грижили добре за себе си, но много по-малко са се грижили за околната среда. Така е било преди моето идване. Сега метат площада, не мърсят около шатрите, подреждат ги. Толкова по-зле за бъдещите археолози!

Насреща им вървеше воин с великолепна фигура и висока прическа, украсена с пера.

— Това е Еенко, най-големият брат на Лаеле — прошепна Лапрад.

Той го повика с движение на ръката си. Воинът спря и тропна в земята с тъпия край на дългото си копие.

— Ниеите, Еенко!

— Ниеите, Росе Мату!

Лицето на ихамбе беше като каменно, но Стела почти физически усещаше как неговите черни студени очи буквално я опипват от главата до петите.

— Представям ти най-великият ловец и най-храбрият воин не само в неговото племе, но и сред целия му народ. Този година той ще предвожда Големия лов… Оффи Енко Стела ета хоте ниен?

Внезапна усмивка пламна на каменното лице и то загуби веднага своята свирепост и се превърна в зарадваното лице на дете.

— От его ре, сига!

— Той се радва, че вие сте тук — преведе геологът. — Кенто, ке, на!

— Какво означава „Росе Мату“? Вече няколко пъти чувам да ви наричат така.

— Човекът-планина, мадмоазел. Срещат се някои ихамбе, които са малко по-ниски от мен, но пък аз съм поне с трийсет килограма по-тежък от всеки от тях. Да вървим, сега ще ви представя и на други, но да започнем от стария вожд Оеми, бащата на Лаеле и Бенко.

Нощта се спускаше. На площада гореше голям огън, около който на животински кожи седяха воини, жени, деца. Пламъците осветяваха шатрите наоколо, които хвърляха танцуващи триъгълни сенки, а лекият вятър понасяше безброй искри, които гаснеха в мрака, подобно на рой огнени пчели. Над планината се издигна бледа луна и нейното сияние се разля там, където не стигаше светлината на огъня. От време на време рев на хищници, тръгнали на нощен лов, нарушаваше тържествената тишина.

Един воин стана и се приближи към огъня. Тихо, без да отваря уста, поде печална мелодия. После запя по-силно, появиха се думи и мелодията се превърна песен, насочена към звездите. Под съпровода й воинът започна да танцува бавно и еднообразно — танцът му напомняше дълъг преход под проливен дъжд. Гласът на певеца беше нисък и звучен и Стела, без да разбира думите, неволно се поддаде на очарованието на тъжния ритъм. Певецът млъкна и отново се възцари тишина.

— За какво пя той? — попита Стела тихо.

— За живота, мадмоазел. Това е ритуалната песен от осмия ден преди празника на Трите луни. Утре ще пеят за Големия лов, вдругиден — песента на воина.

— Мога ли да ги запиша? Бих искала да ги имам във фонотеката си.

— През следващата година, ако бъдете отново тук.

— Можехте поне да ме предупредите!

— Аз отдавна съм ги записал. И ако пожелаете, ще ви дам копие. А сега гледайте!

Старият вожд се надигна, пристъпи напред и хвърли в пламъците някакъв прах. Над огъня се изви синьо-зелен пламък. Вождът впи очи в него и не отмести поглед, докато езикът не изчезна. После се върна на мястото си. Веднага след него стана един юноша, обиколи огъня, седна срещу групата девойки и заля бърза весела песен.

— Какво пее?

— Хм, трудно е да се преведе. Изрежда достойнствата на красавицата, в която е влюбен. Тази вечер, вечерта на Синята луна, юношите предлагат на своите избранички любовта си. Годеж по бързата процедура, ха-ха!… Сега тя ще му отговори.

Отговорът беше кратък.

— А така! Не му провървя на момчето. Жалко. Казва се Блей, избрал си е Енику, най-красивото момиче, но тя има жестоко сърце.

— И какво ще прави сега?

— Ще чака следващата година, или пък ще опита щастието си с друга.

Втори младеж се приближи до огъня и седна срещу друга девойка. Този път отговорът беше дълъг и явно благоприятен, те си тръгнаха заедно.

— От този миг те се смятат за мъж и жена.

— А ако родителите не са съгласни?

— Те биха казали предварително на юношата. Но като правило това не спира влюбените.

Една след друга така се съединиха още десетина двойки.

— Вижте, Еенко! Най-сетне и той се е решил. Интересно коя ще избере?

Великият воин явно се колебаеше. Накрая се обърна и седна пред Стела.

— Дявол да го вземе! — процеди през зъби Тераи. — Само това оставаше!

Стела не знаеше къде да се дене.

— Какво да правя? — прошепна тя. — Какво говори той?

— Жена отдалеко, твоята кожа е по-бяла от перата на ики, твоите очи сияят като Синята река, твоите коси са жълти като хлебчетата теке! Ти не си смъртна, сигурно си богинята Сине, слязла при хората, за да ги омагьоса. Кажи кои са твоите врагове и аз ще ти донеса окървавените им глави. Кажи къде искаш да отидеш и аз ще разстеля под твоите нозе килим от скъпоценни кожи и най-прекрасни цветя. Еенко е велик ловец и в твоята шатра винаги ще има най-хубавото месо и зъбите ти никога няма да останат празни. О, богиньо, съжали се над смъртния, който се е влюбил в теб!

— Това е много красиво, Тераи, но аз нямам никакво желание да се омъжвам за този… за този човек от друг свят!

— Говори каквото си искаш, само че в речитатив. Аз ще гледам де се измъкна някак из това положение.

Еенко чакаше. Лицето му, осветено от пламъците на огъня, беше печално и покорно.

— Кажи му, че не мога да му стана жена, че моята религия ми забранява да се омъжвам за човек от друг народ, че аз много съжалявам за това, защото той е велик ловец и воин… и защото е много красив — завърши тя с приглушен глас.

Тераи преведе. Еенко мълчаливо се изправи и изчезна от другата страна на огъня.

— Зле! — изръмжа Тераи. — Трябваше да се сетя, преди да те водя тук. И всичко е заради вашата дяволска красота. Нали го знаете?

Тя тихо се засмя.

— Стига ми по едно обяснение на ден. Но защо казахте, че работите са зле? Нима нещо ме заплашва?

— Не. Но аз обичам Еенко. Той наистина е велик воин и вече не е толкова млад. Това, което за някой друг би било обикновен отказ, него може да го нарани дълбоко. Тези ихамбе са много самолюбиви и горди хора!

 

 

Пожар поглъщаше саваната. Той идваше от запад, гонен от вятъра, и димът се кълбеше пред тях. Огнен вал с ширина десетина километра се търкаляше към оголената безплодна ивица край реката, която ихамбе ползваха от незапомнени години за клопка, като предварително изсичаха срещащите се тук-там храсти. И пред пламтящата стена бягаха животни, хищни и тревопасни, смесени в едно стадо — великото братство на страха.

Тераи, изправен в целия си гигантски ръст, стоеше до Стела на края на скалата. Независимо, че бяха на високо, стълбовете горчив дим стигаха и дотук и девойката се питаше как ли издържат на този ад ловците долу, в равнината, където човек можеше и да се задуши. Често ги виждаше да стрелят с лъковете си по изостанали животни и жените веднага се захващаха да разрязват телата на убитите животни и бегом да отнасят месото и кожите далеч от настъпващия огън.

— Вашите приятели изобщо не постъпват спортсменски — подметна Стела. — Това не е лов, а чиста касапница!

— Това си е наистина касапница. Големият есенен лов не е забава, а начин да се осигури прехраната. Те ще опушат месото по своя си начин или пък ще го осолят, както аз ги научих, и ще се хранят с него през цялата зима. Когато тук започнат големите дъждове, дивечът напълно изчезва.

— Колко време продължава сезонът на дъждовете?

— Два-три месеца, всяка година е различно. Понякога почвата така се напоява с вода, че пропадаш в кал до коленете.

— Бих казала, че при такъв климат тук би трябвало да се простират истински джунгли.

— Те наистина се простират, но както сама се убедихте, по на юг. Но ние не сме на Земята, растителността тук е друга, а и пожарите, случайни или преднамерени, държат гората в определени граници.

— Времето се разваля.

— Да, май скоро ще има буря. Затова ихамбе бързат толкова. Вижте само как действат жените!

Зад очистената за защита от огъня ивица малки фигурки на двукраки мравки чевръсто дърпаха шейни, натоварени с кървави парчета месо.

— А оттук до селото е пет километра. После цяла нощ ще пеят и танцуват!

— Ловът сполучлив ли е?

— Да, слава Богу. Ако дивечът беше малко, можеха да помислят, че вие им носите нещастие и едва ли щях да ги убедя в противното.

— Изглежда не ме обичат. Видях го в очите на вашата… Лаеле.

— Че за какво да ви обичат? Вие тук сте само от няколко дни…

— Но Еенко…

— При него нещата стоят другояче. Признавам, когато му отказахте, камък ми падна от сърцето. Иначе ситуацията би се усложнили неимоверно.

Тя пламна и се обърна рязко към него.

— Нима допускахте…

— Ха, доста дами от Порт-Метал са го опитали. Какво да се прави — любопитство!

— Не — извратеност! И вие смятате, че аз съм нещо подобно…

— Отдавна за нищо не осъждам хората — насмешливо я прекъсна Тераи. — Срещат се вълци и кучета, чакали и хиени!

— А вие кой сте тогава?

— Вълк, мадмоазел. И моите приятели също са вълци.

— Значи аз съм куче, според вас?

— Прекалено малко ви познавам, за да ви преценявам, но според мен във вас също има нещо от вълчата порода. И ще дойде време тя да се изяви!

Стела се разсмя.

— Грешите! По-скоро съм от породата на котките.

— Красиви и опасни зверове! Поне самците. Самките са далеч по-лоши — робини са на естеството си.

Стела отново се изчерви и каза сърдито:

— Това не се отнася за мен! — помълча и рече: — Да се махаме — противно ми е да гледам тази касапница.

Ниски черни облаци преминаха по небето. Стана мрачно и захладня. Стела и Тераи се спуснаха към подножието на скалата. Когато девойката скочи в тревата от последния каменен праг, недалеч от тях прозвуча глухо ръмжене.

— А, ето го Лео! Къде ли е… — попита Стела, но внезапно Тераи я блъсна назад така рязко, че тя падна.

— Груб дивак!

— Тихо! Това не е Лео! Псевдотигър! А не нося със себе си карабината. Мислех си, че съм ги изтребил всичките наоколо.

Той почти шепнеше, докато оглеждаше накамарените камъни, които сега, в мъртвешкото осветление преди бурята, изглеждаха още по-хаотични.

— Какво ще правим?

— Да се притаим. Може и да ни отмине… А, ето го!

Мълния разкъса черното небе, озари всичко наоколо и Стела видя за миг хищника — оранжев на цвят, с редки черни ивици, той й се стори далеч по-едър и силен от земен тигър. След яркото пламване мракът сякаш се сгъсти и тя различаваше в тъмнината само две тесни очи, излъчващи зелен огън.

— Йох-йох-х!

Бойният вик на Тераи се разнесе по долината и скалите му отвърнаха с гръмко ехо. С нож в ръка той тръгна срещу хищника. Грозно ръмжене се чу и отзад, Стела рязко се обърна и видя втори псевдотигър — самката, която се промъкваше към тях през високата трева.

Стела разбра, че това е смъртта. Независимо от силата и мъжеството си, дори той не ще успее да се справи с двата хищника едновременно. Тя отчаяно се заоглежда с надеждата да намери някакво убежище. Но вторият звяр вече ги бе отрязал от скалите, а и тя не би успяла да се изкачи достатъчно високо, където да не я достигнат хищниците. Ужасът я прикова на място. Гривесто тяло се стовари на гърба на тигрицата като от небето и двата силни звяра се сплетоха в жълто-оранжево кълбо. Точно тогава самецът скочи към Тераи. Той го отбягна в последния миг, ръката му се стрелна напред и ножът прободе хищника в хълбока. Псевдотигърът скочи отново. Блъснат от грамадното тяло, Тераи падна, а хищникът по инерция се търколи в тревата. Но човекът беше зашеметен и не помръдваше, а звярът стана и тръгна към него, конвулсивно разтваряйки зъбатата си паст. Отчаяна Стела сграбчи голям камък и го хвърли с всички сили.

Камъкът отскочи от дебелия череп, но вниманието на звяра беше отвлечено. Бавно, сякаш й се надсмиваше, той тръгна към Стела. Тя със стон падна на земята и като в кошмарен сън гледаше как червената паст, от която лъхаше на мърша, се приближава. Времето спря. Стори й се, че цяла вечност слуша рева на самката в последната й смъртоносна схватка и глухото ръмжене на Лео. Псевдотигърът дишаше право в лицето й, призля й от горещия гнил дъх и тя затвори очи. Болка… смърт…

Нямаше нито болка, нито смърт. Отвори очи и се надигна. Тераи седеше върху псевдотигъра и се опитваше с двете си ръце да му извие врата. Звярът се мяташе, но лапите му деряха земята и не достигаха противника. „Ножът!“ — мярна се през главата й и изведнъж го видя забит в земята на няколко крачки от тях. Тя се хвърли натам, издърпа го от пръстта и го протегна на геолога. Той заклати отрицателно глава. Не!… Тя не знаеше какво да прави в тази схватка на титани.

— В корема… — изръмжа накрая Тераи.

С невероятно усилие успя да обърне звяра по гръб. Сребристият корем, изцапан с кал, беше незащитен.

— Бързай!

Тя неловко удари с ножа и остана удивена и изплашена от гъвкавата и пружинираща кожа. Стисна яко зъби и натисна с всички сили. Острието внезапно потъна до дръжката. Кръвта бликна и опръска ръцете й. Псевдотъгърът зарева. В същия миг с последно усилие Тераи успя да завърти достатъчно шията на звяра. Прешлените издадоха глух трясък. Тераи отскочи настрани, но не го направи достатъчно бързо. Агонизиращият псевдотигър разкъса с ноктите си дясното му рамо. Тераи се изправи и олюлявайки се, вдигна ръце към небето, което изригваше водопади върху него, и нададе силен вик:

— Йох-йох-хо-о-о!

Мълния освети огромната му фигура, залята от кръв и дъжд. Погледът му падна на Стела. Под този взор девойката се сви стреснато. Той закрачи към нея, сграбчи я и жадно я зацелува. Отначало Стела на се съпротивляваше, прекалено бе изплашена и поразена, но след миг дойде на себе си и яростно започна да се отбранява.

— Не, Тераи, не, не бива!

Той я пусна и с наведена глава отстъпи крачка назад.

— Прости ми — глухо измърмори гигантът. — След подобен бой, след ръкопашна схватка, просто озверявам…

— Нищо страшно, разбирам те! И благодаря, че още веднъж ми спаси живота!

— Ако не беше хвърлила онзи камък… — каза Тераи. — Е, достатъчно, да отидем да видим какво става с Лео. Боя се, че е пострадал.

Лео лежеше до мъртвата псевдотигрица. Като видя Тераи, стана. Геологът внимателно огледа приятеля си, но не видя нищо сериозно, освен една дълга драскотина по левия хълбок.

— Отървал се е с лека уплаха. А ти… Откъде тече тази кръв?

— Не е моя, на тигъра е. Дай по-добре да видя рамото ти.

— Дребна работа! Ще дезинфекцирам раната и всичко ще бъде наред.

Трима воини ихамбе се появиха от мрака, като държаха лъковете си готови за стрелба. Видяха мъртвите хищници и, не вярвайки на очите си, се обърнаха към Тераи и Лео.

— Росе Мату! — произнесе най-възрастният от тях с чувство на благоговение и дори ужас.

— Кожата на самеца не е пострадала особено — каза Тераи на Стела. — Ще заповядам да я обработят за вас. На Земята това ще бъде хубав сувенир.

* * *

„От агент 123К, до централния съвет на БКС (Бюрото по ксенология), секция III, срочно съобщение.

Положението на Елдорадо се усложнява. Свободен агент Ф-127 уби в схватка четирима туземци от особено войнствено племе. Туземците са били въоръжени с карабини «Мазети». Необходимо е незабавно да се установи по какъв начин това оръжие е било доставено на Елдорадо. Подробен отчет ще изпратя веднага след като получа веществените доказателства и фотографиите. Положението е сериозно. Повтарям: положението е сериозно.“

* * *

Станислав Игрищев, по прякор Станишек, кацна с личния си вертолет на върха на един от хълмовете на десет километра северно от Порт-Метал. Нощта бе непрогледна, луните бяха затулени от ниски облаци, студен вятър шумеше в листата на дърветата в подножието на хълма. Игрищев погледна часовника на таблото.

— Стана вече полунощ! Скоро трябва да дойде.

Като изчака още няколко минути, той напипа пистолета в джоба си, излезе навън и се облегна на кабината на вертолета. Наоколо цареше тъмнина, изпълнена с шума на вятъра в листата. Още минута — и Игрищев включи джобното си фенерче и тръгна към храстите. Лек стон го заведе при Акоара, който лежеше на земята в локва кръв. Наведе се над него. Някакво движение зад гърба му го накара да се обърне и да вдигне инстинктивно ръка, защитавайки главата си. Тежкото стоманено острие на мачете разсече пръстите и се впи в черепа му.

* * *

ИЗВАДКА ОТ ВЕСТНИК „ПОРТ-МЕТАЛ НЮЗ“

Още един геолог убит

Днес сутринта въздушен полицейски патрул забелязал на върха Мато кацнал вертолет. Сержант Хауел се приземил наблизо. В кабината на вертолета нямало никой, но наблизо сержантът открил трупа на собственика му, С. Игрищев, геолог. Веднага започналите търсения на убиеца постигнали бърз успех. Убиец се оказал туземец на име Акоара, който бил намерен тежко ранен, но въоръжен с откраднато от някого оръжие. След кратка престрелка победата останала на страната на представителите на закона. Преди време този туземец е бил слуга на С. Игрищев. Изглежда трагедията се е разиграла въз основа на лична омраза.