Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (6)

Празникът на Трите луни

— Не зная, Стела, дали ще ти хареса това зрелище. Ще бъдат извършени някои обреди, чиято символика е прекалено реалистична. Празникът на Трите луни е посветен на плодородието.

— Не съм възпитавана в манастирско училище.

— А защо си избра точно такава професия?

— Каква „такава“?

— Професията на журналист.

— Скарах се с баща си и напуснах дома си — трябваше по някакъв начин да си изкарвам прехраната.

— Можеше да си намериш и по-достойно занимание.

— Че какво й е недостойното на нашата работа? Ние само информираме читателите…

— И вие наричате това честна информация?

— О, допускам, че някои мои колеги прекалено волно си служат с фактите. Но аз ще пиша само истината, поне това, което смятам за истина. Повече от това не бива да се иска.

Тераи иронично се усмихна.

— Какво пък, с удоволствие ще прочета статиите ти.

— Не ми ли вярваш?

— Чак пък толкова! Но какво ще разкажеш на читателите си за Елдорадо?

— Ще разкажа, че е един прекрасен свят, за съжаление още населен от диваци, но някога и тук ще разцъфти цивилизация.

— Каква цивилизация, земната ли, с нейните зловонни градове, с кока-колата и с ерзац-шампанското, с тристаетажните небостъргачи и абстрактната реклама? С население, намиращо се на ръба на мизерията, затъпяло от гледане на телевизия? С разните политически, спортни, кучешки и тем подобни клубове? С безчислените застрахователни дружества, които така добре се грижат за вас от раждането до погребението? Единственото, което тези общества все още умеят да правят, е да произвеждат деца!

— Знам, че нашата цивилизация има доста негативни страни, но като цяло не бива да се отрича. И ти си рожба на земната цивилизация.

— Прекалено малко съм й задължен.

— Така ли? Ами книгите, атомният генератор, предавателят, лекарствата, оръжието ти? Та всичко това е продукт на земната цивилизация.

— Моля, моля, не ме смятай за примитивист. Щастлив съм тук, сред ихамбе, радвам се, че мога да водя обикновен и здравословен живот, без да изпитвам неудобствата на варварството. Не съм луд, който мечтае за връщане на цялото човечество в лоното на природата. Но това не значи, че земната цивилизация може да служи за образец на останалите народи на вселената!

— В такъв, случай, какво би пожелал на хората от тази планета?

— Да ги оставят намира! Нека тук, на Елдорадо, не се повтарят грешките, извършени на Земята, на Телус, Зема II и на още десетки планети, които вашата потребителска цивилизация кастрира, ограби и окаля, единствено за да могат земляните и занапред да си усложняват живота с безполезни играчки.

— Иначе казано, искаш тези диваци и занапред да си живеят в невежество?

— Те са доволни от съдбата си. Но да оставим всичко както си е също е невъзможно. Бюрото по ксенология прави немалко и допринася огромна полза, когато не му пречат корпорации като вашата ММБ! Да, ние можем и трябва да помагаме на изостаналите планети — при условие, че се отнасяме с уважение към народите им, като ги запознаваме внимателно с нашите изобретения, нрави и обичаи, като по възможност се стараем да не ги заразяваме и с нашите пороци. Околностите на Порт-Метал се обитават от две племена. Преди пристигането на земляните те са живеели оскъдно, но с достойнство. Сега мъжете им са готови на всичко заради пиячката, жените им се продават заради разни евтини земни дрънкулки и племената измират от алкохолизъм и мрачно безразличие към всичко, защото животът им е загубил смисъла си. Същото едва не е станало и с моите полинезийски прародители, когато европейците се опитали да ги „цивилизоват“. Уискито, виното и Библията едва не ги довършили! Гледала ли си филми за Таити преди възраждането? Да си забелязала онези ужасни бараки от ламарина и изродените идиотски танци за туристите? А отвратителните сувенири от миден седеф и кокосови орехи? Ужас!

— И какво, значи трябва да отстъпим целия космос на ксенолозите?

— Не, само планетите с разумен живот. Е, разбира се, другите планети не са толкова гостоприемни и това се отразява на стойността на добиваните руда или суровини. Освен това обитаваните планети притежават и евтина работна сила. Ихамбе и другите племена на Елдорадо имат късмет, че ММБ не разполага с неограничена лицензия! Била ли си някога на Тихане?… Лео, престани да се чешеш, ела тук!

Тераи зарови пръстите си в гъстата червеникава грива и започна да я преглежда за бълхи.

— Между другото, ето ти ясно разграничение! Разузнавачите, учените и някои мисионери принадлежат към цвета на човешкия род. За нещастие, по следите им вървят търговци и войници, които ги охраняват, а после пристигат предприемачи и се размножават на планетата като бълхите по Лео. ММБ и разните други тръстове са като паразитите в гривата на лъва!

— Нима смяташ, че е възможно усвояването на космоса без участието на големите картели, частни и държавни? Кой, според теб, би трябвало да поеме разходите за космическите полети?

— О, разбира се, на Земята е нужен космически флот! Ако досега не сме се сблъскали с враждебен нам разум, това не означава, че такава среща не е възможна!

— Освен това минералните ресурси на нашата планета се изтощават и ние…

Тераи се изсмя високо.

— И това го казваш на един геолог? Да, знам теорията на Осбърн! Ограбената планета! Този древен класик е бил до известна степен прав. Наистина, някои ресурси на Земята са изчерпани. Но тогава е изобретен хиперпространственият предавател на материя, който превръща добива на суровини на другите планети в много изгодно нещо. Стана далеч по-лесно да се копае хром на Елдорадо, отколкото да се прокарват галерии на Земята, достъпни само за роботи! Ето го обяснението! Когато е станало неизгодно да се прави разработка на Земята, предприемачът се отправя в космоса, където обаче съществуват някои неудобства. На чуждите планети понякога има живот. И жителите или трябва да се асимилират, или да се унищожат. При това след известно време там остават само дълбоките находища. И толкова по-зле за тези планети — жителите им сами да се оправят! В Полинезия е имало само един вид суровина — фосфатите на Макатеа. Когато те се изтощили, европейците с благородно изражение на лицата си тръгнали, уж под натиска на Обединените нации, като оставили полинезийците на произвола на съдбата. Ако не беше светлият разум на моята баба, Нохоран Оопи…

— Нима създателката на Полинезийската федерация ти е баба?

— Да. Тя успя да пробуди островитяните. А и великите държави ни оказаха помощ. Но не и тръстовете! Ние повече не им бяхме интересни.

— Каза „ние“?

— Аз израснах на островите и ги смятам за своя родина. Ние успяхме да се справим. Помогнаха подводните пасища, отглеждането на китове, слънчевата енергия и така нататък. Но всичко това стана, защото получихме достъп до най-новата технология.

— И се боиш, че тук ще бъде далеч по-зле от Полинезия?

— Преди малко попитах дали си видяла Тихана? Там нашите благородни тръстове не са били ограничавани от нищо и не са се срамували от нищо. И какво е останало днес от художниците на Хомар, Градът на Хилядата колони? Какво още може да се види на Сините острови, които първите изследователи описали като истински рай? Какво е останало от тиханците с тяхната многовековна, но нетехническа цивилизация?

— Във федералния парламент има депутати-тиханци!

— Тиханци ли? По-скоро бледи копия на земни хора! Та те дори не говорят на своя роден език, а на развален английски, който е станал междупланетен жаргон. Едва шепа филолози в техните университети могат все още да оценяват красотата на „Рубаники“ или на „Мохантариви“…

— Да, но затова пък населението им, което при откриването е било около сто и петдесет милиона, днес наброява три милиарда!

— И някога тези три милиарда ще ни се нахвърлят в гръб! Те нямат друг стимул за развитие, освен ненавистта към нас! Разбирам ги напълно и им съчувствам. Само че на тръстовете им е все едно, те са си свършили работата — измъкнали са от Тихана милиони тонове редки и полезни метали!

— Но и ти работиш за ММБ?

— Мадмоазел, аз работя за себе си. Както вече казах, ММБ никога няма да започне разработването на находищата, за които получих добри пари, защото те никога няма да получат неограничена лицензия, а ограничената, срокът на която изтича след двайсет години, изглежда няма да бъде подновена.

— Всъщност това малко ме интересува. Аз въобще не съм свързана с ММБ. Разкажи ми нещо повече за този празник на Трите луни.

— Да вървим, той скоро ще започне. По пътя ще ти обясня.

Тераи се изправи и подаде ръка на девойката.

Стъмваше се и всички ихамбе се бяха събрали около големия огън на площада, като пееха със затворени уста монотонна мелодия.

— Ихамбе имат култове към слънцето и луните. Според тях слънцето е мъж, трите луни — неговите жени. Те са символ на плодородието и помагат на племето да попълва загубите и да става все по-силно и многочислено. Веднъж на три години всичките три луни изгряват едновременно над Планината на дедите, между върховете Колонту и Бире-Отима, смятани за свещени…

— Мислех, че планината Етио е свещена!

— О, това е съвсем друго нещо! Тази планина е табу за всички народи на северния континент. Много бих искал да науча причината за това. Значи така — когато трите луни изгряват заедно, започва празникът. Преди на всяка луна принасяли в жертва по една девойка. Но преди сто години жребият се паднал на Енлио, годеницата на Тлека, най-страшния воин на ихамбе в онези времена. Той отвлякъл девойката преди започването на церемонията и заедно със своите привърженици напуснал лагера. Племето още помни пламналата заради това междуособна война. Накрая един прозорлив шаман се досетил по друг начин да изтълкува устното предание. Оттогава ихамбе са загърбили човешките жертвоприношения, сега чисто и просто три девойки стават жени в чест на богинята на плодородието.

— Надявам се, че този път нищо не ме заплашва.

Тераи се разсмя.

— Успокой се, няма от какво да се страхуваш!

Те заеха посочените им места между вожда и Лаеле. Всички туземци седяха безмълвни, с наведени над гърдите глави и само един младеж викаше нещо със звънлив глас от най-горната площадка на високата тринога кула.

— Това е стражът на Трите луни — прошепна Тераи. — Когато луните се появят, аз ще трябва да те оставя, защото съм член на клана. Но Лаеле ще бъде с теб — ще ти обяснява и, ако се наложи, ще те защити.

— А, така значи! Ти ще участваш в обреда? — насмешливо подхвърли Стела.

— Не в това, за което си мислиш — отвърна сухо геологът. — Още не съм минал голямото посвещение и засега не съм достоен!

Времето минаваше. Тъмнината в източната част на небето бавно се разсейваше и седловината между двата върха се виждаше все по-ясно върху все по-светъл фон.

— Антия! Теана! Ноба! — извика внезапно юношата от кулата.

Яркожълта издутина се появи иззад планината и Антия гордо изплава на небето.

С продължителен преливащ вопъл всички ихамбе скочиха на крака. Тераи последва примера им.

— Хайде, ставай! — изръмжа той. — Дявол да го вземе, нима искаш да те убият за едното нищо?

Десет, двайсет, стотина ракети със свистене се издигнаха към зенита. Стела го погледна изумена.

— Дал си им ракети?

— Не, тези са изобретени от кеноитите. Заряд от спори на гъбата Roquette Spraguei — нормално за Елдорадо съчетание на сяра и селитра. Корпусът на ракетата е от стеблото на лек бамбук. А за това, че различни минерали могат да придават на пламъка различни цветове, туземците и сами са се досетили отдавна. Е, довиждане засега!

Той се присъедини към група воини, свали всичките си дрехи, и остана само с кожена набедрена препаска. Един ихамбе му подаде дълго копие и Тераи застана в кръга до великана Еенко.

— Бум! Бум! Буммм!

Тамтамът гърмеше отначало бавно, но ритъмът на ударите постепенно се ускоряваше и воините се движеха в такт с него около големия огън, който изхвърляше синкави пламъци. Всичките три луни вече бяха изгрели и изглеждаха като грозд от почти сливащи се ярки дискове. Воините викаха, тръскаха копия, а гладките им тела лъщяха от пот и хвърляха грамадни сенки по земята и разноцветните шатри. Тамтамът премина в трескав тътен и Стела усети как неволно се поддава на ритъма, зави й се свят и тя с цялото си тяло отвръщаше на глухия опияняващ зов, като едва се удържаше на мястото си.

Нещо изсъска, изфуча, стряскайки журналистката.

Огромен червен стълб пламък се изви над огъня и потопи всичко наоколо в кървава светлина. Земята се разтвори и от дълбините й се издигна площадка, на която тържествено стояха три млади голи девойки.

— Ах, къде ми е сега фотоапарата!

Стела рязко дръпна катарамата на колана си, под която се намираше една от миниатюрните кинокамери, и бързо включи автоматичната настройка.

— Росе Мату много се сърди — чу тя до себе си глас. Стела се обърна удивена. Лаеле сочеше катарамата.

— Но аз не правя нищо лошо!

— Това е око за картинки. Росе Мату има такъв в копче.

— Нека се сърди, негова си работа! — озъби се Стела, вън от себе си от яд.

— Аха, ти го обичаш?

— Аз? Разбира се, че не! Само сме приятели!

— Ти обичаш, сама не знае. Ти здрав, красив, дава него силни деца. Аз не мога — допълни тя огорчено.

— Само това оставаше! Той ли ти е говорил за това?

— Не. Видях, гледа на теб. Той, аз няма деца. Той взима себе си здрава жена. Ако не — защо отказа Еенко?

— Защото той не е от моя народ. И… у нас просто така не се омъжват за непознати!

— Ти, Росе Мату — деца. Луни казали. Ако Антафаро позволи.

— Антафаро?

— Бог на смъртта.

Лаеле плю пет пъти на земята вдясно от себе си.

Тамтамът гърмеше като обезумял, редицата воини се извиваше като змия около огъня; всички хвърлиха копията си в краката на трите девойки. Задуха лек вятър, синкавите и червеникавите езици на пламъците се разлюляха и танцуващите отблясъци се вплетоха в кръга разгорещени тела, ускорявайки движението им. Внезапно, подчинявайки се на рязък вик, воините се обърнаха с лице към шатрите и замряха.

— Сега ние ще танцуваме — каза Лаеле.

— Само не и аз! Тук съм чужденка!

Младите жени бързо изтичаха срещу воините. Лаеле хвана Стела за ръката и я затегли, не грубо, но достатъчно силно и настойчиво.

— Ти си жена. Искаш деца? Танцувай!

— Не!

— Ти идваш!

Ръката на Лаеле я стисна още по-силно. Стела се опита да се изтръгне, оттласна я с другата си ръка, но замря — Лаеле я беше убола с върха на дълъг стоманен нож.

Изумената Стела се остави да я въведат в кръга. Лаеле рязко изтласка три жени и журналистката се оказа лице в лице с Тераи. Отначало гигантът не я видя, разговаряше тихо за нещо със съседа си. Потта струеше по тялото му и в светлината на огъня изглеждаше като някакъв митичен бог от отдавна забравени времена. Тамтамът отново заби глухо. Тераи вдигна очи, видя Стела и лека подигравателна усмивка раздвижи устните му. Този път танцът беше бавен. Мъжете правеха три крачки напред и умоляващо протягаха ръце, жените отстъпваха назад. После всичко се повтаряше. Но ето, че ритъмът се ускори. Воините скочиха напред, хванаха жените за китките на ръцете и Стела усети как огромните длани на Тераи я стиснаха. Той повече не се усмихваше — лицето му беше застинало.

— Съпротивлявай се! — прошепна той. Отначало тя неловко се дърпаше, като не можеше да откъсне очи от лицето на гиганта, което беше надвиснало над нея. „Уродлив и прекрасен е като фавън!“ — премина през главата й. В отблясъците на угасващия огън чертите на Тераи загубиха своята жестокост и сега лицето с разногледи очи, изпъкнали скули, орлов нос и могъща челюст изглеждаше като древна маска, привлекателна и плашеща.

Ритъмът на тамтама все повече се ускоряваше. Внезапно Стела усети, че я хващат и повалят на земята.

— Не се бой, това е пантомима! — прошепна на ухото й Тераи.

— Дори и за пантомима е прекалено!

— Нищо не мога да направя! Ей сега всичко ще свърши. Защо дойде в кръга?

— Твоята… жена ме накара, като ме заплаши с кинжал. Тя, представи си, е решила, че щом не може да ти дари деца, трябвало аз да ги раждам!

Той трепна от удивление, след това измърмори:

— Тази мисъл хич не е лоша…

— Без мен!

— Хм… Ще видим.

Изведнъж очите му пламнаха и той се долепи до устните й. Стела се опита да го отблъсне, но я обхвана някакво вцепеняване и тя престана да се съпротивлява.

Барабанът замлъкна. Тераи скочи на крака и помогна на Стела да се изправи. Край тях се смееха и ставаха другите танцьори. Тераи изтръска прахта от дрехите й. Девойките, кралици на празненството, бяха изчезнали, а с тях и няколко млади воини. Гаснещият огън хвърляше несигурни сенки.

— Церемонията свърши. Сега ще започне пир, на който се налага да присъстваш, защото си взела участие в ритуалния танц.

— Аз… ти… Ти се възползва от физическото си превъзходство! Това е подло!

— Само без сцени, моля те. Ихамбе ще го сметнат за лош знак. И запомни добре — смигна ли ти, веднага си тръгваш! Когато моите приятели пийнат повече, не отговарям за нищо и най-вече за твоята добродетел. А виното беке си е силно и упойващо!