Франсис Карсак
Лъвовете на Елдорадо (4)

Бягството

Стела почиваше под навес от клони. Под главата й бе подложена раница. Пред себе си виждаше грамадни дървета с гладки могъщи дънери. Стигайки на височина двайсетина метра, тези дънери сякаш се взривяваха в гъсти корони, които образуваха плътен покрив, през тях едва-едва се промъкваше зеленикава, идваща сякаш изпод водата, светлина. Почвата под дърветата беше почти гола и само тук-там се подаваха хилави стебла на белезникави, лишени от слънце треви.

Докато й строеше убежище, Лапрад проклинаше изнежените същества, които не могат да се грижат сами за себе си, фучеше, че губят време и заядливо заяви, че по тези места трудно се намирало прясно месо. Независимо от мърморенето и упреците, той грижливо изплете за Стела легло от меки пръчки.

Пред колибата седеше Гропас и записваше нещо в дневника си. Димът на угасващия огън се издигаше право нагоре в неподвижния въздух и се разтичаше под свода листа. Стела наблюдаваше инженера. Мократа от пот риза бе прилепнала по широкия му гръб, мускулите на дясната му ръка плавно помръдваха, а когато обръщаше настрани глава, тя виждаше един класически профил с черни къдрици над челото му. Странно, защо отначало й се бе сторил хилав? Впрочем, всеки нормален човек, поставен до Лапрад, би изглеждал същински изтърсак.

Сега Лапрад го нямаше, нито се виждаха носачите.

— Мосю Гропас!

Той се обърна, стана и се приближи до нея.

— Събудихте ли се, мадмоазел? Добре ли се чувствате?

— Добре, далеч по-добре. Мисля, че утре ще можем да тръгнем — ден по-рано, отколкото предсказа нашият приятел. Това може да му върне доброто настроение.

— Съмнявам се. Канибал!

— Не бива да го съдим сурово. Той е самотник и не му е провървяло. С неговите способности можеше да заеме висок пост в университет или някоя компания. Драмата от 2223 година го е превърнала в изгнаник. И Лео е единственият му другар.

— Това чудовище ли? Страхувам се от него.

— Но защо? Лео е много добър, макар и да не ни обръща внимание.

— Звярът… животното… нямат право да мислят!

— Чуйте, мосю Гропас, вие сте образоват човек, инженер. Как може да споделяте подобни глупави предразсъдъци? Не, по този въпрос аз съм изцяло на страната на Лапрад. Опожаряването на зоопсихологическата лаборатория в Торонто беше отвратително и безсмислено престъпление!

— Възможно е…

— Поне не изразявайте мнението си гласно. Стане ли дума за това, Лапрад представа да се владее и като нищо може да ви пречука, ако му кажете нещо подобно.

— Да, зная това. Ето го и него…

Тераи се появи между дърветата, безшумен като сянка. След него вървяха един зад друг носачите с дълъг прът на раменете си, на който бе закачено четириного рогато животно. Лео завършваше това шествие, видът му беше доволен, а по муцуната му се виждаха капчици кръв.

— След купчината консерви прясното месо добре ни е дошло. Без моя лъв тази псевдокоза би избягала. Нали така, Лео?

— И какво друго нещастие би станало с нас без Лео? — не издържа Гропас.

Лапрад се обърна рязка, като ухапан от змия.

— Не зная какво би станало с вас, господин инженер, но моят живот вече няколкократно е спасяван от Лео. Пък и вашия — също. Припомням ви, че не забелязахме блатния смок, който сигурно щеше да нападне тъкмо вас — казват, че смоците обичат месо с миризма! И ако не харесвате моя приятел, какво пък толкова, гората е огромна. Моят път лежи в една посока, вие си избирайте друга!

— Мосю Лапрад, Гропас съвсем не искаше да ви оскърби.

— Само това оставаше! Вие как се чувствате?

— По-добре. Мисля, че утре може да продължим.

— Прекрасно. Утре призори тръгваме!

И той отиде при носачите, които нарязваха тялото на псевдокозата.

„Можеше поне да ме похвали за мъжеството ми! — помисли си Стела. — Не, гъркът е прав, Лапрад си е истински дивак!“

* * *

Гората свърши изведнъж. Зад непрогледната стена храсти, оплетени с лиани, изведнъж почти стряскащо се ширна простор без ни едно грамадно дърво. Голата степ леко се издигаше по посока на закръглените хълмове, които на плавни вълни изчезваха зад хоризонта. На отделни места зелени горички нарушаваха еднообразието на гледката. Слънцето ослепително сияеше над море от високи ръждиви треви и след дългия си престой в полумрака пътешествениците стояха с притворени очи, чакайки отново да привикнат с ярката светлина.

— Това е страната на племето умбуру — каза Лапрад. — Заема цялата лява част на басейна на Ируандике. Отвъд реката са владенията на ихамбе — моите приятели.

— В какви отношения сте с умбуру?

— Хм, никакви. Просто не знаеш как да се държиш с тях. Досега ме приемаха добре, но без особен възторг. Точно под онези хълмове се намират богатите рудни находища. За тях ви говорех, Гропас. Ако ММБ реши да ги разработва, вие ще построите пристанище на Ируандике. Оттук, та чак до устието си реката е достатъчно широка и с дълбок фарватер, по който ще могат да преминават и най-големите шлепове. А от Порт-Метал до морето Ктот вече е построена железопътна линия.

— Що за находища има тук?

— От всичко по малко, сами ще видите — германий, хром, никел, литий, галий… най-вече галий. Но се среща и кристален берилий. Нали разбирате, аз само бегло съм обходил тези места. Вие ще трябва да определите излазите на рудните жили, второстепенните находища и така нататък — това ще е вече ваша работа.

— И вие ще бъдете мой водач?

— В продължение на месец. После отиваме при ихамбе — а там, естествено, няма да има никакви проучвания.

— Защо да е „естествено“?

— По-кротко с тона, господине… Защото ихамбе са мои приятели и не искам да ги тревожат.

— Ами ако ихамбе нямат нищо против такива проучвания и разработки?

— Хм. Питайте ги тогава, мен това не ме засяга, сам се оправяйте. Но едва ли ще се съгласят. Те живеят още в каменния век, руди не им трябват.

— Истина ли е, че планините Етио са изцяло от редки метали? Казват…

— Кой го казва?

— МакЛеод…

— МакЛеод е глупак. Че успя да разбие самолета си в планината, успя, и аз бая рискувах кожата си, докато му отърва задника. Далеч беше стигнал де, но това не означава, че е станал геолог.

— Но той достави образци!

— На Елдорадо всеки може да намери няколко богати образци. Впрочем, все едно — за това и дума не може да става. Планините Етио са свещени за всички туземци, дори за поданиците на империя Кено. Не знам причините за обожествяването на този хребет, а и не ви препоръчвам да питате. Ако моите приятели ихамбе разберат, че съм кацал с вертолет тяхната „Планина на Боговете“, веднага ще трябва да побягна с всички сили! Затова докато сме им гости — ни дума за планините Етио!

Привечер се разположиха на лагер край брега на малката рекичка Мокибата, ляв приток на Ируандике, и за пръв път от началото на похода Лапрад не се довери изцяло на Лео — през нощта всички трябваше да се редуват на пост.

Още през деня свръхлъвът проявяваше безпокойство, мяташе се насам-натам и често се връщаше с разни съобщения. На едно място Лапрад се забави, изучавайки следите в полузасъхналата тиня в близост до изворите. Сред отпечатъците на множеството животински лапи той различи и посочи на спътниците си следи от крака — почти човешки, но с по-дълги пръсти.

— Това е ловец. Движи се бързо и не е натоварен.

Въпреки това нощта мина без произшествия. Сутринта прекосиха речен брод и бързо потънаха в еднообразната савана, където пасяха стада най-различни животни. Спряха само по обед за няколко минути да се нахранят.

— Преди да се стъмни, трябва да сме напуснали територията на ихими — каза Лапрад. — Те са проблемни съседи и когато преди три месеца ги видях, бяха силно възбудени от нещо. Техните роднини михо са далеч по-спокойни.

В пет часа вечерта Лео се прибра с дълги гъвкави скокове — излиташе над високата трева като риж пламък. И веднага проведе кратък „разговор“ с Лапрад.

— Преследват ни. Двайсет души са. Да побързаме!

Срещата стана малко преди залез. Лео изведнъж заръмжа. Лапрад спря и зареди карабината си.

— Правете каквото аз правя, дявол да ви вземе!

Гропас пребледня, но решително застана до него. Стела почувства, че я побиват тръпки. Равнината изглеждаше пустинна, наблизо нямаше ни храст, ни горичка, но високата трева под косите лъчи на слънцето трепкаше зловещо, сякаш криеше пълчища врагове. Носачите захвърлиха товара си и с готови за стрелба пушки прикриваха тила на малката група.

Внезапно на петдесет метра от тревата изникнаха фигури, разкрасени с ярки ивици.

— Проклятие! Бойни цветове! Никой да не стреля без моя заповед. Мълчете и ми се подчинявайте сляпо, каквото и да се случи. Разбрахте ли?

От туземците се отдели един и бавно тръгна към тях. На десетина крачки спря и вдигна дясната си ръка с длан напред. Лапрад не помръдваше, но Стела почувства, че той леко се поотпусна.

Туземецът остана неподвижен няколко секунди и Стела успя да го разгледа добре. Беше много висок — над метър и осемдесет, широкоплещест и жилав. Затъкнатите в черните му коси четири големи пера се поклащаха от вятъра. Бойните шарки правеха лицето му да изглежда свирепо и диво. Но кожата между ивиците не беше кой знае колко по-мургава от човешката. В ръцете си държеше лък, на гърба бе метнал колчан със стрели, а от пояса му се подаваха два големи кремъчни ножа с дръжки от вкаменена смола.

— Аке, Тохира! — каза Лапрад.

— Аке ету, Тохира ма!

— Изглежда всичко ще се уреди — прошепна Лапрад на Стела. — Той отвърна на поздрава ми.

Те си размениха още няколко фрази и Тераи се свъси.

— Нещата са зле. Казах им, че отиваме към Ируандике. Той не е съгласен. Казва, че реката принадлежи на умбуру. Казах му, че принадлежи също и на ихамбе. Той отвърна, че между тях има война. От последното изречение разбрах, че воюват само ихими. Те искат ние да се върнем. Ще ги помоля за отсрочка до утре.

— Ергуени ко то итира. Егара тими. (Той посочи Стела). Асиноси Тохира геба.

Воинът се поколеба, после се приближи до Стела и дълго я разглежда. Изръмжа:

— То итира не! — след което се обърна и величествено тръгна към съплеменниците си.

Лапрад тихо промълви:

— Уф, спазарих се за отсрочка!

— Защо ме зяпаше така, като че ли съм за продан?!

— Казах му, че сте измъчена, че сте жена и че такъв славен вожд като него трябва да съжали една жена. Хайде сега, без да се засягате! Той се приближи да провери действително ли принадлежите към слабия пол. Не забравяйте, че сте облечена в мъжки дрехи.

— Какво ще правим? — запита Гропас.

— Важното е да стигнем до земите на михо. Между другото, тъкмо там се намират вашите находища. Ако бях сам, щях да се престоря, че се връщам, но с бързи преходи щях да заобиколя владенията на ихите от изток. За съжаление с вас двамата едва ли е възможно да го направим.

— Какво друго ни остава?

— Нищо, освен да се върнем вкъщи.

— Но те са само двайсет!

— Двайсет днес, утре — петдесет или дори сто!

— Да се опитаме да заобиколим владенията им — предложи Стела.

Лапрад я изгледа любопитно.

— Ще бъде трудно, мадмоазел. Дяволски трудно. Ще трябва да се състезаваме в издръжливост с ловци, които са свикнали да преследват дивеч в продължение на много дни и нощи. Смятате ли, че ще е по силите ви?

— Изкачвала съм Еверест!

— Поздравления — небрежно рече Лапрад, — но това не е едно и също. Впрочем, като препоръка не е лошо. Щом искате, да опитаме. При това отстъпката от негова страна — да ни оставят намира до утре — е подозрителна. Най-вероятно чака подкрепления. Изглежда е решил, че само с двайсет воини няма да му е лесно да ни изтрепе. Така или иначе дори и умбуру ме познават.

— Смятате, че зад тази отстъпка се крие капан?

— Боя се, че е така.

— Ако успеем да се измъкнем, тази среща ще стане основата на моя филм! Наистина беше малко тъмно, но в замяна на това всички ще разберат, че сцената е истинска.

— Успели сте да я заснемете? Как?

Тя вдигна лявата си ръка. На безименния пръст имаше пръстен с голям опал.

— В пръстена е вградена микрокамера, производство на Банрвелд и де Кам, Съединените Щати.

— Ясно. И така, ето как ще постъпим. Разполагаме се за нощувка и вечеряме. Когато се стъмни напълно, правим от тревата и излишните ни дрехи кукли и ги слагаме около огъня. Ще изоставим всички вещи, освен оръжието. Лео ще пази около огъня, сякаш сме тук. Той ще ни настигне после. Тръгваме преди изгрева на първата луна. Ако успеем да ги изпреварим няколко часа, ще бъде много добре. Разбрахте ли?

— А защо да не се обадим в Порт-Метал? Те ще изпратят вертолет и…

— Защото нямам предавател, мадмоазел. Просто ви излъгах, за да ви успокоя. Дори и най-лекият апарат би бил доста тежък за нас. При това на тази планета или се чувстваш превъзходно, или умираш внезапно, без да успееш да викнеш за помощ.

Той разговаря продължително с лъва и търпеливо му обясняваше какво трябва да направи.

— Най-важното е, когато воините се приближат, ти незабелязано да побегнеш по нашите следи. Незабелязано! И никого да не пипаш! Да не убиваш!

Лео явно не беше съгласен.

— Не се сърди, все някъде ще се срещнем отново с тях. Сега върви и провери наоколо.

 

 

Тъмнината вече беше непрогледна. Задуха свеж вятър, който запревива тревите и раздуха дима. Лео скоро се върна.

— Готови ли сте? Да тръгваме тогава. Аз вървя най-отпред, вие след мен, после Гропас и Тиламбе. Акоара ще ни прикрива тила. Правете всичко така, както го правя аз. Не шумете, не надигайте глава. Ухапе ли ви отровна гадина, умирайте мълчаливо!

Той метна карабината на гърба си, застана на четири крака и запълзя в тревата. Стела последва примера му. Почти веднага се убеди, че да се движи така никак не е лесно. Оръжието се свличаше от гърба й, омотаваше се в стеблата и се налагаше често да го отмята с рязко движение на плещите си.

— По-тихо, дявол да ви вземе! — донесе се от тъмнината приглушен глас. — Чак пред операта в Париж се чувате!

Тя едва не се изсмя и страхът й изчезна. Но пък в замяна се появи умората, която постепенно се натрупваше. Кръстът я болеше, а кожата по лактите и по коленете бе ожулена. Веднъж ръката й попадна на нещо мърдащо и хлъзгаво. Преглътна писъка си и продължи.

Най-после Лапрад се изправи в цял ръст.

— Ставайте!

Той дълго се вслушваше в нощната тъмнина. Далеч зад тях червеникав отблясък показваше мястото, където догаряше техният огън.

Нощта изглеждаше безкрайна. Луните смътно осветяваха саваната, но измамната им колеблива светлина съвсем не помагаше да се ориентират, а само маскираше препятствията и неравностите на местността. Стела непрекъснато се спъваше. Гропас често се блъскаше в нея и тихо й се извиняваше. Само Лапрад и двамата носачи вървяха гладко.

Най-сетне замъждука зората, а заедно с нея настъпи влажна прохлада. Стела трепереше в тънките си дрехи и съжаляваше за оставеното край огъня наметало. Веднага след изгрева Лапрад спря пред първото дърво и ловко се изкатери нагоре. Стела се облегна на дънера и протегна уморените си крака.

— Не виждам нищо. А вече трябва да са разбрали, че сме ги измамили! Напред!

Водеше ги безмилостно, без почивки. Стела преодоля първата умора и краката сами я носеха. Около девет часа направиха кратка почивка и хапнаха по нещо. Когато Стела се опита да стане, жестоките клещи на мускулната треска се впиха в прасеца й.

— Браво! А сме едва в началото!

Въпреки това той се наведе над нея и се захвана да масажира вцепенения крак с удивителна за огромните си ръце нежност.

— Горе главата! Първият ден винаги е най-труден.

— Знам. Подобно схващане имах и когато изкачвах Еверест. Добре, че тук поне не е студено!

Стори й се, че Лапрад се усмихна — без ирония, като на приятел.

Вървяха цял ден. По здрач Лео се присъедини към тях. С ритмично поръмжаване той „разказа“ на Лапрад, че преследването е почнало, но преследвачите не са дочакали подкрепления.

Продължиха пътя си и чак след полунощ легнаха да спят в плитка долчинка, скрита в тревата. Следващият ден премина кошмарно. Отначало вървяха по дъното на лъкатушещ ручей, с цел да прикрият следите си, после се насочиха право на изток. Прохладната вода отначало подейства благотворно на краката на Стела, но после твърдата земя й се стори истинско изтезание за нозете й, преди да свикне.

Така минаха още два дни. Силите напускаха Стела. Гропас се чувстваше почти като нея — спъваше се на всяка крачка. Лапрад, посивял от безсъницата — нощем ходеше на разузнаване и се опитваше да разбере далеч ли са преследвачите, — както и преди крачеше, неуморен като легендарен титан. На четвъртия ден по пладне Стела рухна на земята и не можа да се вдигне. Гропас се стовари до нея, като дишаше тежко, на пресекулки. Лапрад ги гледаше тъжно.

— Изплезихте езици, а? Най-вече господинът. И се кани да става геолог-изследовател! Е, какво пък, ще рискуваме. Хайде, почивка, но щом се стъмни — тръгваме!

Стела потъна в блажено небитие. Сънуваше, че е на кораб, който изведнъж се разклати, после още по-силно и изведнъж тя се удря в твърдия борд на койката си…

— Ставайте! Бързо! Настигат ни!

Тя понечи да се надигне и извика. Цялото й тяло, всеки мускул стенеше. Небето беше чисто, без нито едно облаче по него, и лъчите на отиващото си слънце осветяваха гърба на гигантската фигура на Лапрад, който стоеше прав с карабина в ръка.

— Бързо, дявол да ви вземе! Лео ги забеляза.

Тя бавно се изправи и усети как краката й се подгъват.

— Не зная дали ще мога да вървя…

— Ще можете и още как! И спийд-рок ще затанцувате като ви кажа какво правят онези диваци с пленниците си! Отначало изскубват всичките им коси от главата, косъмче по косъмче, после с въглени горят пръстите, после…

— Стига де!

Този вопъл се изтръгна от Гропас, който все още лежеше на земята. После гъркът с мъка се изправи.

— А ако се бяхме възползвали от вертолет, вместо да пълзим пеш като в праисторически времена…

— Ти, кретен такъв, май искаш от вертолет да намериш рудни жили? — презрително го прекъсна гигантът. — Кабинетен геолог! Млъкни и шавай!

Те продължиха пътя си. До самия хоризонт нищо не се движеше, освен люлеещите се от вятъра тревни вълни. Стела каза това на Лапрад.

— Преследвачите са много по-близо, отколкото си мислите — отвърна той. — Вгледайте се внимателно отляво на онова хълмче. Видяхте ли?

Там за миг между два храста се мярна свита фигура на воин.

— Напрегнете сили! До границата на владенията на михо остават не повече от десет километра. Стигнем ли я, спасени сме. Ихите няма да ни преследват зад нея за нищо на света! Клановете тук ревниво пазят ловните си владения и това би било повод за война, макар да принадлежат към едно голямо племе. Така че проявете малко мъжество, приятелко!

Тя го погледна изненадана — за пръв път я наричаше така. Смути се и се зарадва.

Продължиха да вървят през хълмове и падини, докато Гропас не рухна на земята.

— Повече не мога! Спасете нея. Аз… аз ще се опитам да ги задържа… — гъркът непохватно прихвана карабината си.

Без да каже нито дума, гигантът се наведе, хвана инженера за ремъците на раницата му и го мента като чувал на гърба си.

— Напред!

Но постепенно умората вземаше своето. Дишането на Лапрад стана тежко и свирещо, крачките му се забавиха и той се принуди да остави инженера на земята.

— Повече не мога да ви мъкна. Опитайте да вървите след нас. Оставям ви Лео.

След няколко минути зад тях се чу изстрел. Обърнаха се. Гропас вдигаше оръжието, търсейки цел. От високата трева се раздаде пронизителен вой. Над главата на гърка профучаха стрели. Тераи вдигна рамене.

— Пропадна! Жалко за него — още няколко такива похода и щеше да стане добър търсач.

— Нима не може нещо да се направи?!

— Може, разбира се! Да останем да му правим компания под стрелите — и като вдигна карабината си, Тераи зорко се огледа и два пъти стреля. Отново се чуха викове — викове на болка и ярост. Гропас бягаше към тях, залитайки като изтощено от гонитба животно и за миг им се стори, че ще успее да се спаси. Но се спъна в сноп трева, падна, а когато се изправи, беше вече прекалено късно. Две стрели веднага се забиха в гърба му. Гъркът се обърна, олюля се, изстреля последните патрони от карабината си и се свлече по гръб. С тържествуващ вик един воин-ихими изскочи от високата трева и заразмахва късата си сабя.

— Не гледайте натам!

Скована от ужас, младата жена не можеше да помръдне. И видя — сабята се вдигна и спусна три пъти. Воинът размаха глава на инженера, държейки я за косите. Но зад гърба му се мярна червеникава маса и черепът на ихими се пропука от удара на огромната лапа. А Лео веднага се хвърли към друг враг.

— Бягай ти казвам! Границата е ей там, зад онзи ручей! Ще ви догоня. Тиламбе, Акоарс! Фага! Фага!

Тримата мъже вдигнаха оръжията си и изстрелите загърмяха над саваната, а ехото им се връщаше от съседните хълмове. Ихите се мяркаха между островчетата висока трева — приведени над земята, те тичаха към тях от три страни. Често някой от тях спираше, опъваше лъка и стрелата с тихо свистене се забиваше в близост до Тераи.

Лео вилнееше зад гърба на ихите, появяваше се ту на едно, ту на друго място, но воините не го забелязваха в устрема си напред. Ето че падна Тиламбе, със забита в гърлото стрела, която той трескаво се опитваше да извади. Нещо сякаш ужили Стела по рамото — беше друга стрела, която само я одраска. Болката я ядоса и тя също вдигна пушката си, търсейки да вземе на мушка някой от нападателите. И ето че един се появи в прореза на мерника — вождът, същият, който бе водил наскоро преговорите с тях — уж наскоро, а сякаш беше преди векове!

Тя плавно натисна спусъка и за пръв път през живота си уби човек… или поне същество, което приличаше на човек.

— Браво, Стела, отличен изстрел! Гледайте, май Лео довърши и последния…

Тишината над саваната падна внезапно след последния изстрел. Бавно и предпазливо Лапрад тръгна напред. В тревата наоколо нищо не мърдаше — наистина всичко беше свършило. Тераи се наведе над обезглавения труп на инженера, пребърка джобовете му и извади дневника. От него изпадна фотография на младо момиче с надпис на обратната страна: „На моя Ахил! Винаги с теб! Твоята годеница Люси“.

— Той си имал годеница, глупакът му с глупак. За какъв дявол е дошъл тук? Мерзавци са тези от ММБ! Изпращат на дивите планети хлапаци с жълто около човките. И сега ще трябва да заровим клетото момче в тази чужда за него земя. Гадове, копелета и лайнари!

Потресена от изречените грубости Стела щеше да се нахвърли с упреци, но нещо в лицето на Тераи я спря. Разногледите му очи под тежките вежди блестяха от напиращи сълзи.

— Така става това! Младежите идват доброволци да търсят нови находища, като се надяват да получат повишение и бързо да се върнат на Земята. И често умират като кучета от стрелите на диваците, далеч от всичко, което са обичали. Проклет е човешкият род! Акоара, гади онтубе!

Туземецът се приближи, като носеше на гърба си трупа на Тиламбе. Извади от пояса си лопатка с къса дръжка и се захвана да копае гроб. Почвата беше черна и гореща, миришеше на нещо странно и чуждо.

— Да знаете поне някаква молитва? Той, струва ми се, беше вярващ. Аз…

— Сигурно е бил православен, а аз познавам само протестантската служба — отвърна Стела.

Тераи повдигна рамене.

— Скъпа моя, ако има Бог в тази Вселена, едва ли ще обръща внимание на всички тънкости. Започвайте. Мисля, че горкия Ахил не би искал да напусне този свят без напътствена молитва.

 

 

Когато Стела завърши последният псалм и вдигна глава, Тераи вече не беше до нея. С недоволен вид той разглеждаше късата сабя, с която бе отсечена главата на нещастния Гропас.

— Интересно, откъде това животно е успяло да намери истинско мачете? За пръв път виждам такова оръжие в ръка на умбуру. Навярно го е откраднал от някой изследовател… Свършихте ли?

Той хвърли прощален поглед към двете хълмчета прясна пръст.

— Символ на братството — последното и изглежда единствено възможното. Време е да тръгваме!

Като метна на гърба си оръжието на Гропас, с карабина в ръката, той закрачи най-отпред. Стела се помъкна след него. Акоара, също с две оръжия, вървеше отзад. А Лео беше изчезнал някъде на разузнаване.

Те пресякоха плитък широк ручей и се изкачиха на отсрещния бряг. Далеч, много далеч пред тях над саваната се издигаше димен стълб, позлатен от залязващото слънце. И изведнъж вятърът донесе оттам глух тътен на барабани. Тераи спря така внезапно, че Стела се блъсна в гърба му.

— Нещата са съвсем зле. Изглежда и михосите поемат пътеката на войната. Страхувам се, че по този начин благородният вожд, кого вие така ловко застреляхте, показва зъбите си отново. Ако е така, положението ни е отчайващо.

— Какво ще правим?

— Трябва да си пробием път на всяка цена. Минем ли Ируандике нищо повече няма да ни заплашва. Но до реката километрите са петдесет и ще ни се наложи да заобикаляме през нощта две села.

 

 

През тази нощ нищо не ги потревожи. Денят започна ясен и безоблачен, а саваната пред тях изглеждаше като ръждиво море с плавни вълни на хълмовете си. Както обикновено, Тераи вървеше отпред, следван от Стела, а шествието завършваше Акоара, докато Лео често изчезваше, връщаше се, нещо „казваше“ на Лапрад и отново офейкваше. По пладне им се наложи да спрат, за да сторят път на многочислено стадо едри рогати животни, приличащи донякъде на земни бизони.

— Лош признак — подхвърли Лапрад. — Движат се прекалено бързо. Бягат. Значи ги преследват, и то много ловци. Трябва да се скрием и да изчакаме да минат край нас. Акоара, етин нике тито ме?

— Ига ме, Росе Мату!

— Прекрасно, наблизо има пещера. Да вървим, Акоара ще ни води.

Пещерата се оказа всъщност само някаква вдлъбнатина в склона на суха урва, но нямаше време да търсят друго скривалище. Някак си се натикаха в тясното пространство. На пясъчния под Тераи начерта схематична карта.

— Намираме се тук. На десет километра са селата-близнаци Тирн и Тирно. Те вардят прохода към широката долина на реката Боз, приток на Ируандике. До нея пък разстоянието е двайсет километра, а там вече са владенията на ихамбе. Стигнем ли дотам — в безопасност сме. Ще изчакаме нощта и ще се опитаме да се промъкнем незабелязано… Какво ти става, Лео? Наблизо ли са? Чакайте тук и не мърдайте!

Той се наведе, изхлузи се от тесния вход и изчезна някъде. Времето сякаш спря. Отвън не се долавяше нито звук. Измъчена от очакване, Стела взе оръжието си и внимателно надзърна от дупката. Лапрад никъде не се виждаше. Тя дълго се оглежда и накрая го забеляза — гигантът се беше изкачил по склона на урвата и бе залегнал, прикрит от гъсти храсти. Тя безшумно припълзя до него. Той с раздразнение махна с ръка, но веднага каза тихо:

— Внимавай! Те са на стотина метра от нас.

Стела се надигна. Стадото беше отминало и изостаналите животни се носеха сред облаци прах като шумни уродливи призраци. След тях с леки пружиниращи крачки тичаха стотици туземци с лъкове.

— Големият лов — прошепна Тераи. — Тези не са опасни, освен ако не забележат следите ни. Но мисля, че прекалено са заети с преследването на дивеча. Ще изчакаме още малко и поемаме.

Преследваните и преследвачите скоро изчезнаха от очите им. Тераи въздъхна с облекчение.

— Уф, минаха! Сто души са прекалено много дори за мен и Лео!

— Вижте, отдясно идват още!

Между храстите се появиха няколко фигури. Геологът тихо изруга.

— Откъде се появиха тези говеда… Това пък какво е!?

Извади бинокъла от калъфа и трескаво го фокусира.

— Та те носят пушки, дявол да го вземе! И не ловуват, а са на бойната пътека. Вижте прическите им!

Той й подаде бинокъла. Над главите и на четиримата воини се развяваха купища пера, а по лицата им лъщяха, вероятно неизсъхнали, бойните шарки.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. В никакъв случай не бива да ги изпуснем.

— Защо?

— Някакъв подлец отново играе старата игра — въоръжава едно племе и го насъсква срещу друго. И разбира се, избрани са умбуру, единственото наистина войнствено племе. Техните пушки ще ми послужат за доказателство. Ще ги пратя в Бюрото по ксенология!

Стела усети как по гърба й пробягаха тръпки. Нима ММБ наистина прибягва до такива безотказни, но отдавна обявени извън закона методи?

— А те не биха ли могли да разменят за нещо оръжието от геолозите?

— Сред нас няма луди. Всеки добре знае, че това оръжие може да се обърне срещу него. И всеки знае, че науча ли аз, ще го докопам и ще му одера кожата.

— Приближават!

— Толкова по-добре. Поне няма да хуквам да ги гоня. Когато дойдат на трийсет метра стреляйте в първите двама, аз ще се погрижа за останалите…

— Но това е убийство! Те нищо не са ни направили!

— Не се безпокойте, стига да ни открият, ще ни направят. И после, нали обясних — трябват ми пушките им!

— Не, аз няма да мога…

— Трепнете ли, ще ни пречукат. Вървете за Лео! И донесете фотоапарата ми! По-бързо!

Тонът беше такъв, че тя се подчини, без да й хрумне повече да възразява.

Когато се върна, четиримата воини стояха на петдесет метра от тях и разглеждаха внимателно земята.

— Фотоапарата, бързо!

Тераи направи серия снимки през телеобектива. Туземците отново тръгнаха напред, бавно и предпазливо, с насочени оръжия. Внезапно най-високият вдигна пушката си. Тераи прилепи Стела до земята и запуши устата й с голямата си длан.

Бум!

Куршумът изсвири над тях. Тераи пусна девойката.

— Забелязаха ли ни?

— Не, гърмят по храстите за всеки случай. Но са видели следите ни. Още ли се колебаете?

— Не, не знам…

— Не бих искал да рискувам живота на Лео, но изглежда ще се наложи. Това е прекалено важно! Ако сега позволим на търговците да продават или да подаряват оръжие на воините умбуру, след пет години цялата планета ще се къпе в кръв.

— Добре, с вас съм. В края на краищата, те започнаха първи…

— Браво, така ви искам!

Четиримата воини се приближиха на трийсет метра от урвата. Изведнъж един от тях посочи храст и се прицели. Два изстрела прозвучаха почти едновременно, над ухото й писна олово. Стела също стреля и туземецът падна в тревата. Останалите се втурнаха да бягат, но куршумите на Тераи ги настигнаха.

Като изчака известно време — може пък противникът да се преструва? — гигантът предпазливо излезе на открито и тръгна към умбуру. Лео го следваше по петите. Двама от тях бяха убити, двама — ранени. Тераи се наведе над тях и извади мачетето си.

— Спри! Нима ще ги довършиш?

— Разбира се!

— Няма да ти позволя!

Той се обърна, очите му гневно святкаха, но се сдържа. Рече сухо:

— Както желаеш. Хищниците ще ги изядат още тази вечер.

— Остави им поне някаква надежда! Може пък ловците да ги намерят на връщане?

— Може, наистина… Но да не губим време!

Той вдигна една пушка и я огледа.

— Гадове! Който ги е снабдявал с оръжие, е заличил фабричните номера и марки. Но няма да измами специалистите. Това са стари „мазета“, миланско производство, полуавтомати с висока начална скорост на куршумите. Прекрасни са!

Той засне с фотоапарата пушките, след което извади патроните, разби прикладите в камъните наоколо, разглоби и прибра спусъците в джоба, а затворите сплеска с геологическия си чук.

— Готово! На път!

Слънцето беше високо в небето и те вървяха дълго, докато се скриха в храстите и зачакаха идването на нощта.

— А къде е Лео? — запита Стела.

— Скоро ще ни догони.

И наистина скоро свръхлъвът се появи. С ужас и отвращение Стела видя, че лапите му са окървавени.

— Вие… вие сте му заповядали да ги довърши?

— Да, и какво от това? Не сме на Земята, мадмоазел. Повярвайте ми, познавам добре тукашните правила на играта.

— Вие сте просто един дивак!

— Разбира се! Иначе не бих оцелял дълго сред диваците на този свят. Те не разбират от милосърдие. Ако ги бях оставил живи, племето би решило, че се страхувам и това щеше да ни е краят. Тогава не бих гарантирал нито за моята, нито за вашата кожа дори сред моите приятели ихамбе.

— Аз… По-добре да бях…

— … си останала на Земята? Напълно правилно! Но вие цъфнахте тук да гледате диваци. Ето, гледайте! И още ще ви покажа. А сега мълчете!

Тя се намуси и мрачно стисна устни. Не продума до вечерта, когато отново тръгнаха на път. Нощта се оказа непрогледна — луните още не бяха изгрели. Наложи се да се провират през храстите след Лео, който ги водеше в мрака. Вляво и вдясно слаби червеникави зарева трепкаха над големите огньове в селата-близнаци и до тях често достигаше тътенът на барабаните. Тераи бързаше. Всичките му сетива бяха нащрек. Два пъти спираше и, скрити в храстите, те видяха как край тях плъзват плахи сенки.

— Влюбени бързат за срещи — шепнешком обясни той на Стела. — Двете села са екзогамни, затова девойките могат да се омъжват за ергени от другия клан.

Скоро отблясъците на огньове помръкнаха зад тях и накрая чуха бълбукане на вода.

— Бозу! Още няколко минути и се надявам да се измъкнем!

Брегът беше висок, обрасъл с дървета и те се скриха в техните сенки от светлината на Анти, най-голямата луна на Елдорадо, която току-що бе изгряла. Тераи посочи дългата черна ивица, перпендикулярна на брега.

— Това е общинският риболовен пристан. Сега ще откраднем една лодка.

Пирогите не се охраняваха. Тераи избра малка, не особено устойчива, но бърза лодка.

— Сядайте! И ти също сядай, Лео!

Свръхлъвът се поколеба. Явно не му се напущаше надеждната земя, но накрая се реши и легна в дъното на пирогата. Геологът взе едно весло, Акоара грабна друго и те поеха надолу по течението. След три часа Тераи показа с ръка широката водна повърхност отпред, която под лунната светлина изглеждаше сребърна.

— Ируандике! Спасени сме!