Л. Рон Хабърд
Победа на злото (29)

Глава четвърта

След като се беше наохкал и наахкал на сваления Модел 99, докато показваше на Мадисън всичките му прелести и докато механиците сваляха праха от него и го зареждаха с гориво, Флик хукна към една кабинка за комуникации и се захвана на работа.

Мадисън, който беше вече специалист по колите, започна да се приобщава към превозното средство. То наистина беше ЛЪСКАВО! Даже ангелчетата на четирите му краища имаха хитра усмивка на лицата си, сякаш щяха да дадат на света да се разбере. Той си помисли за момент за евтиния си „Ескалибур“, който вероятно беше все още на дъното на реката в Ню Йорк, толкова далеч, но след това го забрави. Тази кола тук действаше като реактивен самолет, нямаше крила. Не беше бронирана с хром. Беше бронирана със злато! Всеки бутон беше скъпоценен камък. На седалките се седеше като на облак. Той забрави „Ескалибур“. Това беше колата на колите за връзки с обществеността!

Колбер трябваше да удари печати на много документи и Мадисън трябваше да му показва къде, но той се държа много прилично. Флик се забави в кабинката за комуникации достатъчно дълго, за да е сигурен, че когато се върне всичко ще е готово.

— Задръжте тази съборетина от Апарата — каза той на Колбер. — Ще ти кажа какво да правите с нея. Освен това бъдете готови да ми дадете две-три въздушни карета за повече пътници, в случай че изпратя за тях. Винаги съм искал да имам няколко.

Той тръгна като остави Колбер абсолютно безмълвен.

Изведнъж Флик изхвърча от кабинката за комуникации. Размахваше ръце във всички посоки. Извика:

— Получих го! О, човече, мечтите ми наистина се осъществяват. Ще повярваш ли, че го получих!

Флик търчеше наоколо, проверяваше Модел 99 и Мадисън въобще не успя да привлече вниманието му.

Флик набута цялото съдържание на количката на уличния търговец в багажните отделения, след което напъха и Мадисън в колата сякаш и той беше някакъв багаж.

Мадисън се почувства малко засегнат. В края на краищата той беше този, който притежаваше колата. Кой беше тук шефът?

— Слушай, Флик — обърна се той меко към него, когато излетяха, — радвам се, че ни намери добра кола, но има и други неща, за които трябва да мисля и които трябва да свърша. Аз съм действащ специалист по връзки с обществеността, нали знаеш. Би трябвало да действам по задачите си и да направя няколко познанства.

— Почувствай го! — извика Флик. — Не е ли красив? Никакъв шум отвън, дори никакво бръмчене от моторите. О, човече, той се държи точно така, както предполагах.

Колата наистина се движеше много гладко, всъщност като перце. Той се изненада, когато погледна през прозореца и видя как земята лети под тях на много малко разстояние, със скорост близка до тази на звука. Бяха напуснали Търговското градче, зелените местности извън града прелетяваха с такава скорост, че Мадисън не можеше да разбере дали са ферми, паркове или нещо друго.

— Флик, — каза той, — сигурен съм, че е голямо удоволствие да се кара това нещо, а и тя си е истинска красавица, признавам. Но виждам, че вече е следобед и не искам да си прахосам деня.

— Хич да не ти пука — отвърна Флик. — Не се притеснявай. Личи си, че си нов тук. Землянин, нали? Не знаех, че имаме такава планета, но и без това не ги знам всичките. Така че остави нещата на мен, за да не се загубиш.

Вече летяха над сгради и намалиха скоростта. В зоната изглежда имаше доста паркове и клубове, чиито надписи се виждаха даже на слънчева светлина. В момент на надежда Мадисън си помисли, че Флик го кара към „Вътрешен обзор“, защото видя пред себе си огромен купол с тези букви.

— Почти стигнахме — каза Флик. — Това е Джой сити. Нашата цел е ей там, точно зад големия надпис „Мръс клуб“. Не е ли забележителен?

— Е, това наистина е забележителен рекламен надпис — каза Мадисън. — Момиче с военна каска, което лежи върху параболата от снаряди. Но, Флик, аз наистина мисля, че трябва да отида до „Вътрешен обзор“…

— Не „Мръс клуба“. Той е за офицери от армията, а ние не сме от армията. Не, не. Онази метална сграда.

Мадисън се опита да види накъде летят. Единственото, което видя, беше метален правоъгълник, висок вероятно около осемдесет етажа и който покриваше район като този, затворен между шест пресечки в Ню Йорк.

— Ето я! — каза Флик, като кръжеше, за да пропусне част от трафика. — Последните пет етажа бяха градският дом на генерал Лууп.

— Всичко това?

— Да, той беше ужасно богат. Умря преди няколко години, а домът е твърде голям, за да иска някой да живее в него. Тежкарските имения са в Пош Хилс, но никой с толкова много пари не иска да живее в Джой сити: няма нищо друго, освен клубове, хотели, увеселителни паркове и цялата развлекателна индустрия. Така че го затвориха. Сигурно е фрашкан с антики и ценни неща. Доста преди да се пенсионира, собственикът генерал Лууп отговаряше за електронната охрана на цялата Конфедерация. Откакто разбрах, че вече никой не живее там, съм се опитвал много пъти да проникна вътре, но мястото се охранява от най-фините електронни устройства, за които някой някога е чувал! Ужасно предизвикателство: нощи наред съм бодърствал, докато съм се опитвал да измисля как да проникна в дома и да го ограбя. Но докато бяхме в магазина, разреших проблема. Ще им кажа, че имаме намерение да купим жилището. И те ще ми покажат всяко устройство от охраната! После ще се върнем и ще го ограбим. Хитро, а?

Мадисън премигна. Преди обаче да успее да запротестира, Флик получи свободна лента на един от екраните и рязко се спусна към покрива. Равното метално пространство беше с големината на няколко футболни игрища. Флик се насочи към една самотна фигура в единия край — мъничка като кукла на фона на цялото обширно пространство. Махаше им да се приближат. Флик се приземи.

На вратата им застана старец в униформа на пазач. Носеше малка кутия в ръка.

— Значи вие сте човекът, който иска да купи жилището — обърна се той към Флик.

— Да, сър — отвърна Флик категорично. — Още една мечта, която ще се осъществи.

— Защо никой не го е купил досега? — попита Мадисън, като въобще не се радваше на онова, в което се забъркваше. Може да използва някой от офисите му, но това дори не беше закупуване на сграда: това беше планиран грабеж. Беше се отклонил от главния си път, а многозначителният поглед на Тийни кръжеше в паметта му.

— Ами, защото са луди, разбира се — отговори старецът, — и си мислят, че мястото е обитавано от духове.

Само това му трябваше на Мадисън: ограбване на обитавана от духове къща. Какво заглавие щеше да стане от ТОВА! Той се опита да измисли нещо, с което да охлади ентусиазма на Флик.

Старецът обаче говореше:

— Не можете да се оправите тук без помощ — каза той, като се покатери в еърбуса.

— Зная — отвърна Флик.

— Мисля, че е най-добре да дойда лично с кутията. Всички ви чакат долу, така че ако откарате еърбуса до онази малка бяла точка отпред, ще влезем.

Като трепереше от очакване, Флик премести колата, където му бяха казали, и старецът натисна едно копче отстрани на кутията.

ФИИУУ!

Задействаха се скрити врати, чиито ръбове бяха останали невидими, и тримата продължиха да си седят в еърбуса, но той вече се намираше в средата на разкошна всекидневна!

Мадисън погледна нагоре. Вратата беше изчезнала.

До едно бюро седяха трима добре облечени мъже.

Флик изскочи от колата и огледа всичко наоколо. По стените имаше картини, а по специалните поставки — вази. Той потри ръце.

След това хукна към бюрото. Не се ръкува.

— Искам да видя и останалата част от тая шир!

Единият от мъжете, който беше с посивяла коса, каза:

— Трябва да сме сигурни, че офертата е сериозна. Дойдохме от банката само в случай че някой иска да купи жилището.

— Трябва да го разгледаме цялото — прекъсна го Флик.

Тримата бизнесмени и пазачът изглеждаха малко безучастни, но тогава Флик, като някой фокусник, размаха личната пластинка на Мадисън.

— Разплащателен статус НЕОГРАНИЧЕН? — зяпна посивелият мъж.

Флик силно намигна на Мадисън, когато банкерите не го гледаха.

Мадисън преглътна. Това НЕ бяха добри връзки с обществеността! Сега личната пластинка се използваше като пропуск за влизане в едно място, за да бъде ограбено! Той почти се виждаше как го откарват в затвора.

Банкерите се разтичаха да им показват малко от останалата част от дома. Да се разгледа целият, щеше да отнеме повече от един цял ден. Пет етажа с подобни размери щеше да изиска повече ходене, отколкото можеха да издържат краката им.

Имаше неизброимо число апартаменти, някои от които доста елегантни. Някои бяха като луксозните каюти на кораби за далечно плаване, а други като в самолет. Трети приличаха повече на ловни хижи.

Имаше няколко бара големи колкото кръчми, а столовете, масите и декорът им съчетаваха стилове от различни планети.

Имаше кухни, които бяха като сложни лабиринти от електронни домакински уреди, които подхвърляха храната нагоре, която пък се появяваше по мистериозен начин на масите в салоните за хранене, без някой да е видял да пътува.

Имаше стаи, които съдържаха такова огромно множество от екрани, че човек имаше чувството, че може да погледне всяка свръзка или трансмисия, на която и да е планета.

Стигнаха до една зала, която можеше да побере поне двеста човека и чиято сцена се завърташе или просто се дръпваше назад, когато друга декорирана сцена се издигаше.

Мадисън имаше смътното усещане, че не им показват всичко, което може да се види в тези стаи. Имаше нещо странно в цялата работа, нещо неестествено. Призрачно. Част от това усещане идеше от факта, че сякаш имаше прозорци, но те всички бяха черни:

На стария пазач сякаш не му беше много интересно. Флик търчеше насам-натам, пазачът натискаше разни копчета по кутията си и вратите на стаите се отваряха. Флик надникваше вътре, виждаше картини и други накачени ценни неща, след което отново хукваше.

— Вие си давате сметка — каза пазачът накрая, — че ако не си служех добре с тази кутия, не само че нямаше да можем да минем през всички тези зали и коридори, защото аз вдигах всички невидими бариери, ами на пода щяха да се отварят капани. За пазачи и т.н. ги има тия кутии, но някои от господарските апартаменти не могат да се отворят въобще, докато не се нагласят системите им за гласа на новия собственик.

Флик прошепна развълнувано на Мадисън.

— Има половин милион кредита в плячка на това място. Ще бъде придобивката на века. — След което хукна да разглежда още стаи.

— Разбира се — каза банкерът с посивелите коси на Мадисън, — домът си има нормални входове откъм улицата, както и асансьори: даже са няколко. Но чрез тях можеш да влезеш само на първия от петте етажа. За по-горните, има специални входове. Страхувам се, че генерал Лууп беше доста стриктен по отношение на охраната.

Най-накрая тримата банкери и отегченият пазач бяха така изтощени от ходене, че просто спряха.

— Имате ли нещо против — попита сивокосият мъж — да се върнем отново в големия салон? Ако все още имате някакви намерения…

— О, имаме! — отвърна Флик, като намигна на Мадисън. След което ги последва до мястото, където беше еърбусът.

Когато пристигнаха там, Флик протегна ръка към пазача.

— Мога ли да я видя тая кутия?

Пазачът поклати глава.

Тримата банкери се отпуснаха на столовете си, доста изтощени от почти двучасовата си необичайна разходка. Самият Мадисън се чувстваше претоварен.

— Ако имате желание да обсъдим цената — каза сивокосият мъж, — ние сме готови за сериозни оферти. Знаем, че мястото е голямо, твърде голямо. Освен това то никога няма да получи лиценз за хотел. Цялата останала част от сградата, всичките други 75 по-долни етажа, са собственост на отделни живущи тук семейства, като главни служители в клубовете и т.н, а те са доста по-малки. Тази така наречена градска къща е цялата в един нотариален акт, който не може да се разделя на по-малки актове, така че тя не може да се дава под наем или пък да се продава на части. Сега ще бъда много откровен. Наследниците на генерала искат да се отърват от нея. Не би било честно от наша страна, ако не ви кажем. Та каква е вашата оферта?

Мадисън беше сигурен, че Флик ще намери някакво извинение. Неговият основен проблем беше как да откаже Флик от влизането с взлом и ограбването.

Флик гледаше кутията в ръцете на пазача. Беше очевидно, че пазачът няма да се предаде. Флик въздъхна дълбоко. Мадисън пък си представяше как е част от влизане с взлом, което щеше да предизвика незабавното му арестуване. Имаше един-единствен начин да се справи с това. Като специалист по връзки с обществеността, той знаеше как да шикалкави и се пазари. Щеше да предложи твърде ниска цена. Те щяха да си тръгнат, след което той щеше да използва авторитета си, за да вкара малко здрав разум у Флик. Може би да го подкупи.

— Ами — каза Мадисън на сивокосия банкер, — мисля, че не можем да предложим повече от двайсет хиляди кредита.

— Продадено — отвърна сивокосият, без дори да погледне към другите двама. — Наследниците ще бъдат много доволни. Документите са вече тук. Ще попълня сумата, след което можете да ударите печата си.

Мадисън премигна. Той внезапно си даде сметка, че офертата беше за около четиристотин хиляди долара!

ТОЙ БЕШЕ КУПИЛ ЕДНА ОБИТАВАНА ОТ ДУХОВЕ ГРАДСКА КЪЩА!