Л. Рон Хабърд
Победа на злото (14)

Глава четвърта

Изминаха около една миля по обратния път и се хлъзнаха по лъкатушещата пътека, където Мадисън беше видял Тийни най-напред. Светлината изглеждаше лоша: очевидно тук имаше дни и нощи и сега беше здрач.

Цялото градинско пространство около боядисаната статуя беше изкопано, но наоколо не се виждаха никакви работници. Флик спря.

Изведнъж изпод изваяната пурпурна пелерина на някакъв отдавна починал монарх изскочи човек от охраната на Апарата с насочена пушка. Беше същият пазач, когото беше видял по-рано. Мадисън бързо показа личната си пластинка през прозореца. Пазачът видя „Апарат“ и се успокои.

— Тук имаше едно момиче одеве — каза Мадисън.

— А, да — отвърна пазачът. — Отидоха си вече. Нямаш пуфкало, нали?

— Дай му една — нареди Мадисън на Флик.

Флик се подчини с много мръсно изражение. Погледна пазача даже още по-мръсно, когато трябваше да му я запали.

— Тръгнаха по онзи път — каза пазачът. — Между ония двете оранжеви сгради.

Флик тръгна в тази посока.

— Нещата се влошават все повече — каза той.

Мадисън вътрешно се съгласи с него. Ако я намереше, тя вероятно щеше да бъде покрита с кал и колата, която и без това не беше кой знае колко чиста, наистина щеше да съсипе дрехите му. Няма значение, тя щеше да бъде ужасно щастлива, когато го види и когато разбере, че като негова асистентка ще бъде свободна.

Навлязоха в зона с басейни. Имаше кръгла серия от водопади, всеки предишен по-нисък от следващия, водата се стичаше по ръбовете на блестящи листове, а светлината отдолу ги превръщаше в какафония от багри.

Щяха да ги подминат, когато Мадисън забеляза внезапно движение по един ръб. Беше доста далеч.

ТИЙНИ!

Бягаше по един ръб. Гмурна се, през някаква алена светлина в следващия басейн. Преплува го. Гмурна се през жълта светлина в следващия басейн и заплува към следващия водопад.

На една табела пишеше ясно:

ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

О, Боже, тя щеше да си навлече неприятности, преди още той да успее да я спаси!

Мадисън френетично насочи еърбуса към мястото, където тя щеше да се появи, ако се гмурнеше в басейна, който беше на нивото на земята.

Тя направи това! Тялото й просветна, когато тя се спусна през лист от жълта светлина. Изплува на повърхността и заплува смело през басейна.

Мадисън излезе от колата. Зачака я до края на басейна.

Тийни стигна до ръба и с пъргав скок се качи върху него, блестяща на червената светлина. Беше много кльощава: коремът и бедрата й бяха плоски. Вода се стичаше по раменете й и правеше искрящи ручейчета по краката й. Тя отметна светлокестенявата си коса от големите си очите и го погледна.

— Тийни! — извика той. — Имам страхотни новини. Имам възможност да върна и двама ни на Земята. А ти сега си ми асистентка! Вече не си робиня!

Тя сви рамене. Обърна се и тръгна към една пейка, където очевидно беше оставила чантичката си. Извади един гребен и започна да изцежда водата от косата си с него.

Мадисън не можеше да разбере какво става. Тя изглежда въобще не се радваше да го види! Той се приближи.

— Не разбираш ли? Освободих те! И след като видях по какъв ужасен начин се отнасят към робите, ти би трябвало да си много щастлива!

Тя събра косата си на конска опашка и я върза с ластик: След това отиде до водопада в басейна и изпра парцала от чувал, с който беше облечена. Изстиска го и без да го облича, го метна върху рамото си. Взе чантичката си и тръгна да си ходи.

Изглеждаше ядосана.

Мадисън се опита да намери причина за това. Защо му беше ядосана? Не беше той човекът, който я беше замесил в тая каша. Този човек беше Грис.

Той я последва, а Флик подкара еърбуса бавно зад него. Малката процесия мина по една лъкатушеща алея между две други сгради. Приближиха до златна постройка, която беше украсена с орнаменти, но изглеждаше доста стара. По няколкото й етажа пълзяха асми, които се преплитаха по балконите. Широкото извито стълбище беше толкова огромно, че на неговия фон Тийни изглеждаше като играчка в един гигантски свят.

Мадисън я последва нагоре. Флик се спря в началото на стълбата.

Тийни мина през две златни врати, през които можеше да мине и „Боинг“.

Мадисън влезе след нея.

Намираха се в огромна зала, цялата украсена със златни орнаменти, преплетени във фигури, през които триизмерни рисувани ангели летяха из бяло небе. Подът беше изрисуван като облаци. Стотици столове, обсипани със скъпоценни камъни, бяха подредени до стените: вероятно това беше някакъв салон.

Имаше изобилие от възглавници от коприна по средата на салона. Тийни седна върху тях и те бързо бяха накапани с вода.

Мадисън се приближи до нея, а стъпките му отекваха в широкото пространство.

— Тийни — каза той умолително. — Знам, че много от тия палати сега са празни, след като семействата са се изнесли. Но ти просто си търсиш белята. Най-напред, плуваш в басейн, където къпането е забранено, а сега идваш тук, просто защото сградата е празна, а на всичкото отгоре и мокриш тия възглавници. Моля те ела с мен и ми позволи да те измъкна от тук. Охраната може да дойде всеки момент, за да изгаси осветлението или нещо такова.

Тя взе нещо, което вероятно беше безценна копринена покривка от една ниска масичка до себе си и започна да попива водата по себе си, сякаш това беше хавлия. Тя просто я съсипваше в момента! О, как можеше той да предотврати сигурната катастрофа?

— Не ми се ядосвай — примоли й се той. — Аз съм ти приятел!

— Тя се изсмя дрезгаво:

— Бива те по приказките. Приятел! На онзи товароносач хич не ми помогна. Даже не се погрижи доброволно за сметките ми! Можеше да поставиш надписи: „Единственият и незаменим Туу-Туу!“ А на всичкото отгоре си и калпав специалист по връзки с обществеността.

— О, я зарежи това — каза Мадисън. — Не можех да се замеся в такъв мръснишки бизнес! Ти експлоатираше онова бедно момче като проститутка, съсипвайки живота му! Даже го караше да пуши хашиш. Нямаш никаква съвест! Никакво чувство за морал!

— Бива си те по приказките, а иначе спиш с майка си!

— Просто така са ме възпитали!

— И мен просто така са ме възпитали! — изсъска Тийни. — Имаш ли някакви пари?

— Ами, не.

— И се обзалагам, че си дошъл тук, само за да вземеш малко назаем.

Мадисън беше като ударен от гръм. Той се беше питал дали ще й позволят да си задържи нейните.

— Приземих се с хиляда кредита — каза Тийни. — Спестих си ги. Ще ти дам десет, но това е лимитът. След това можеш да се омиташ.

Десет кредита? Той не знаеше какви бяха цените тук, но това не бяха достатъчно пари, за които да продаде честта си.

— Няма да се докосна до пари, спечелени от тялото на онова бедно момче!

— Онова „бедно момче“, както го наричаш ти, случайно е катамит, когото онзи бибипан Грис е изпратил на лорд Индау. Лорд Индау е шеф на Външния отдел и най-важният човек в Апарата, когато успее да се лигави достатъчно дълго време. Така че аз научих онова „бедно момче“, както ти го наричаш, на няколко малки трика, които може да прилага, и когато то се върна тук направи лорд Индау много доволен. Тъпият стар бибипец съвсем не беше на себе си след изпълнението на Туу-Туу.

— Чакай малко — каза Мадисън на волтариански, — ти току-що смеси езиците. Когато заговори за Индау, превключи на волтариански.

— Ами разбира се. При това на придворен волтариански. Онова, което ти каза току-що, беше на административен волтариански.

— Но как…

— Ами, лорд Индау беше готов да направи всичко, което му каже Туу-Туу, дори да прескочи една от купчините луни, дето ги има на тая планета. И веднага ме изпратиха в училище за пажове. За пет дни ме обучиха с хипношлем да говоря, чета и пиша на придворен волтариански. Междувременно обаче Туу-Туу разказа на всички други катамити за чудесното си пътуване и, боже, как само завидяха? Да те бибипа цял екипаж шест седмици! Той стана героят на деня! Така че ме накара да науча и другите катамити, а ние включихме и всички пажове.

— Чакай малко — каза Мадисън. — Сигурно лъжеш нещо, Тийни. Видях те със собствените си очи да вършиш робска работа!

— О, падащи Исусе Христе, Мади, ти наистина си тъп. Заради това ли говореше през цялото време, че съм била робиня? Слушай, глупако, разполагам само с ограничено количество семена от марихуана, а ония тъпи градинари можеха да ги прахосат. Вярно, че имат ускорител на растежа, с който става готова за една седмица, но старите глупаци са по на 160 години, можеш ли да повярваш? Освен това дрънкат глупости, вместо да копат. Ще обърнем всички лехи наоколо и ще засеем цялото място с „Мери Джейн“, както му се полага.

— О, Боже — възкликна Мадисън. — Нови неприятности. Ще ни убият. Ти сега си ми асистентка. Моля те, да тръгваме от тоя палат, преди да са ни застреляли.

— Бибипка му, Мади! Никой няма да ни застреля. Туу-Туу каза на лорд Индау, че на Земята съм била филмова кралица. И олигавеният стар бибипец ми даде този дворец. Двеста и трийсет стаи! Някаква кралица го напуснала преди сто или хиляда години, била отровена от старост или нещо такова. Но всичките й неща са все още тук: на сребърните подноси пише кралица Хора. Става ми студено.

Тя щракна по особен начин с пръсти и двама старци в богато украсени сребърни ливреи, които вероятно се бяха спотайвали в един от няколкото коридора, се втурнаха вътре. Наметнаха я с прозрачна сребърна роба, от която тя стана два пъти по-гола от преди. Сгънаха покривката за маса, която тя беше използвала за хавлия, и изчезнаха в коридора.

Тийни отново щракна с пръсти, но по различен начин, и се появиха две стари жени. Бяха облечени в сребърни мантии. Едната носеше кристална кана с газирана вода върху кристален поднос с кристални чаши. Другата умело балансираше сребърен поднос, върху който имаше сигурно десет фунта цветни кексчета с глазура, върху всяка от които пишеше кралица Тийни.

На Мадисън изведнъж му просветна.

Тийни имаше ВЛИЯНИЕ!

Надеждата избумтя върху него като ударен барабан. Вече почти чуваше звуците на духовия оркестър. Влиянието можеше да се ИЗПОЛЗВА!

Двете старици бяха предложили, каквото носеха, на Тийни, приклекнали на едно коляно. Тя вече държеше чаша с газирана вода в едната ръка, а с другата набутваше едно преголямо кексче в преголямата си уста.

Двете старици попитаха с очи Тийни, очаквайки я да им даде знак да предложат нещо на Мадисън.

Тийни поклати глава.

— Зарежете го — каза тя. — Той не ми е приятел.

Двете старици отстъпиха назад, поклониха се и си тръгнаха.

Не беше само глад онова, което накара Мадисън да ги изпрати с поглед. Сега той знаеше къде точно се намира. Никъде.

Надеждите му да довърши Хелър се строполиха около него.