Л. Рон Хабърд
Победа на злото (11)

Глава първа

Облечен в спретнат сив фланелен костюм, Дж. Уолтър Мадисън излезе от бараките за обучение, следвайки по петите капитан Слаш от 43-ти батальон на смъртта.

Минаха през някакъв замърсен двор, из който се носеха стари вестници и прах. Беше нещо като затвор, но имаше дълги редици от стаи за обучение: понеже не знаеше, че е бил обучен на езика с помощта на шлем през последната седмица, Мадисън се изненада, когато откри, че чете всички надписи, дори „Отпишете се тук“.

Капитан Слаш го накара да се подпише в една книга, а след това и на една разписка. Някакъв чиновник му подаде портфейла: парите ги нямаше. Когато се опита да попита какво се е случило с тях, му дадоха лична пластинка, на която пишеше „Дж. Уолтър Мадисън. Специалист по връзки с обществеността. Координиран информационен апарат.“ При натискане на гърба й, се появяваше снимката му. При повторно натискане, се появяваха отпечатъците от пръстите му. Вероятно ти бяха взели докато е бил в кома. Той натисна гърба на пластинката трети път и се появи надпис „Разплащателен статут — Без заплата.“ О, Боже, помисли си Мадисън, стартът ми със сигурност не е добър! Как за бога можеше да поправи това? Той не беше на Земята! Катастрофа! Какво щеше да яде?

Нещата започнаха бързо да се влошават. Капитан Слаш го отведе до нещо тантуресто, което се намираше в плосък кръг. Имаше си предно и задно стъкла, но не се виждаха никакви колела. Можеше обаче да бъде единствено кола, защото имаше предна и задна седалки.

Слаш отвори задната врата, макар че не се виждаше никаква дръжка.

— Това е шофьорът ти — Флик.

Шофьорът Флик имаше лице като сплескан овал. Не беше излязъл от колата. Не изглеждаше доволен. Беше в униформа с цвят на горчица и може и да беше шофьор, но повече приличаше на бандит, при това на бандит с много пърхот.

— Флик, — каза капитанът — откарай тоя приятел до кралския дворец и се увери, че е стигнал при Ломбар Хист. Спешно е. — И той даде на шофьора копие от някаква заповед.

— Почакай — каза Мадисън разтревожено на капитан Слаш. — Ти няма ли да ме придружиш?

— Защо? — попита офицерът от Апарата. — Определили са те като „безопасен“.

— Ами, добре — отвърна Мадисън, — но аз явно няма да се връщам тук. Ще ми трябва багажът, особено портативната пишеща машина, за да си върша работата.

— О, за това ли е тази смешна машина? — попита Слаш. — Зачудих се, когато обискирах принадлежностите ти за оръжия преди два дни. Доста е тромава. Мисля, че сега ще разбереш, че можеш да използваш и химикал, и вокоскрайбер. Но недей да се тревожиш. Флик сложи всичко в еърбуса отзад, докато ти се разписваше. Тъй че, довиждане, късмет и никога недей да попадаш в списъка ми, докато си вършиш работата. — Той се засмя. После се обърна към шофьора и каза: — Потегляй, Флик. Шефът ще си оскубе брадата, ако не види това приятелче веднага.

Мадисън незабавно получи и втория си шок. Той очакваше колата да подкара по земята. Вместо това, тя подскочи във въздуха като, бърз асансьор. Мадисън се изплаши до смърт. Това нещо просто не би могло да лети — то нямаше крила!

Докато сърцето му отиде в петите, вече се бяха издигнали на необходимата височина и се присъединиха към трафика на височина, която беше поне десет хиляди фута. Вдясно от Мадисън се простираше странен град, целият в спирали и с големината на три Ню Йорка.

— Кой е този град? — попита той шофьора.

— Името му е Ардаукус — отвърна Флик, — но всички го наричат Слам сити. Правителственото градче е там отпред на север.

Завиха на югозапад и полетяха над планинска верига висока колкото Скалистата планина, а пред тях имаше само една обширна пустиня. Дяволи от прах, високи една миля, танцуваха наоколо, пурпурни и златисто кафяви на слънцето и странни като хорова редица от полудели гиганти. Мадисън се надяваше, че това не са живи същества от някаква чужда раса, които вечерят със самолети без крила.

Това отприщи притесненията му за могъщото същество, с което трябваше да се види. Осмели се да зададе един въпрос.

— Кой е този шеф, с когото трябва да се видя?

Флик погледна назад към него, а след това и към картона, който му бяха дали. — Ти явно си Земен човек, каквото и да означава това. Освен това сме във въздуха, така че не можем да бъдем подслушани. Името на шефа е Ломбар Хист. Днес той ръководи Конфедерацията е всичките й 110 планети. Между нас казано той е един егоистичен бибипец. Побъркан е като жироскоп с щръбка на края. Добре е да внимаваш какво правиш, ако ще се виждаш с него. Има навик да отхапва бебешки ръчички и крачета само за кеф.

— Благодаря — каза Мадисън. Но си помисли, че звучи точно като Роксентър: лош имидж с много помощници и всичко останало.

Движеха се със застрашителна скорост. Под тях се разгръщаха двеста мили от най-ужасната пустиня, която беше виждал някога. Ако се разбиеха тук, щеше да бъде фатално. А този шофьор изглеждаше по-ангажиран с това да запали някаква странна цигара със запалка, която излъчваше лазерен лъч вместо пламък. Имаше въздушни дупки и той все не успяваше.

— Ти вече мой шофьор ли ще бъдеш? — попита Мадисън.

— Освен ако шефът не те изхвърли ей там — отвърна Флик, като посочи надясно.

На хоризонта се извисяваше черна крепост, пред която имаше лагер, вероятно пълен с хиляди хора.

— Това е Спитеос. Лагерът се нарича „Издръжливост“ на картите, но истинското му име е „Убиец“. Ако Апаратът нещо не те хареса, те изпращат там и те хвърлят в онази бездна. Дълбока е една миля. Ти вече си в Апарата. Между другото, какво престъпление си извършил?

— Не съм извършвал никакви престъпления! — отвърна Мадисън.

— О, космически газове! — възкликна Флик. Ако ще трябва да те карам, е по-добре да си разкрием картите. Аз бях един от най-добрите крадци на Калабар, докато не ме хванаха, осъдиха ме и тогава ме грабна Апаратът. И съм си тук оттогава. Трябва да си извършил нещо.

Мадисън завъртя мисълта си на бързи обороти. Не искаше да има лош имидж пред шофьора си.

— Не успях да довърша една работа — каза той. И веднага си даде сметка, че тази странна планета го е раздрънкала: беше казал истината на някого. Трябваше да внимава!

Шофьорът се разсмя.

— Ако не им прережеш гърлата, когато ти се удаде възможност, ще те хванат рано или късно. Мисля, че двамата ще се разбираме отлично.

Небеса, този го беше взел за убиец! Мадисън набързо смени темата на разговора.

— Каква е онази планина вдясно от нас? Даже върховете й не мога да видя.

— Онова е планината Блайк. 50 хиляди фута. Не можем да прелетим над нея. Не и с тая съборетина. Посоката ни е точно натам долу.

Шофьорът посочи нещо.

НИЩО!

Не, имаше нещо като зеленикава мъгла.

Движеха се толкова бързо към нея, че Мадисън беше сигурен, че ще се разбият някъде! О, да дойде толкова далеч и даже да няма некролог:

Мадисън мъртъв…

И тогава изведнъж му се доповръща. Усещането беше странно. Значи такова е усещането, когато умираш. Може би шокът от разбиването е бил толкова силен, че той веднага се е понесъл към небето.

Не, минаваше през някаква порта!

От всички страни проблясваха кръгли сгради, потопени в зеленикава светлина. Какви странни постройки! Имаха кръгли стълбища и бяха целите покрити със скъпоценни камъни. Огромни, разширени основи с огромни статуи като живи, боядисани в естествени цветове. Гигантите бяха заобиколени от кръгли басейни и цветни лехи. Някакъв блещукащ надпис сочеше към затревен кръг. Там пишеше „Кралски покои“.

ИЗВЕДНЪЖ МАДИСЪН ВИДЯ ТИЙНИ!

Беше облечена в рокля от чувал, изцапана с кал от главата до петите. Конската й опашка беше разпусната.

О, знаеше си, че тя ще стане градинарка. Ето че беше робиня. До нея имаше двама кокалести старци, които също се трепеха. Наблизо стоеше пазач от Апарата с нещо, което трябва да беше пушка.

Тя държеше инструмент в ръка. Колата на Мадисън се плъзгаше на около пет фута от земята и мина близо до нея. Тя просто си стоеше, като сложи калната си длан на очевидно изморения си гръб. ТЯ ГО ВИДЯ!

И тогава той й се вбеси. Трябва да е направила нещо наистина ужасно, за да я назначат на тежка физическа работа. Странстващият рицар в него се пробуди.

— Нищо, Тийни — прошепна си той, — ще те спася, ако мога.

Спряха пред голяма сграда, обсипана със скъпоценни камъни и с две извити стълбища-близнаци, по които можеше да марширува цял батальон.

Двама здрави на вид офицери в черни униформи изтичаха към колата.

— Доведох Дж. Уолтър Мадисън — каза Флик.

— Къде се бавите досега в името на седемте Дявола? — попита единият. — Старият бибипец си гризе ноктите на краката от гняв, докато ви чака! Качвайте се да му се не види по тия стълби! Охрана, охрана! Избутай го тоя при шефа, с тройна крачка!

Някакви здрави ръце хванаха Мадисън от двете страни и го метнаха със смъртоносна скорост нагоре по стълбите, а после и в някакъв коридор.

Фаталният момент беше дошъл. Дж, Уолтър Мадисън щеше да се срещне всеки момент с Ломбар Хист.

Спрял съм се подробно на този момент, защото той щеше да означава много за историята на Волтар и за Джетеро Хелър. Но, уверявам те, скъпи читателю, това не беше за доброто на нито един от двамата!