Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (6)

Пет

Събудих се рязко от съня си за Скай Осман и в първия момент помислих, че съм попаднал в друг сън, чиято основна характеристика беше ужасното чувство за дезориентация и объркване.

Тогава осъзнах, че това съвсем не беше сън.

Бях напълно буден, но ми се струваше, че половината ми мозък все още спи, тази част, където се съхраняваха спомените и идентичността, както и разбирането защо и как се бях озовал в това положение, изобщо каквато и да е връзка с миналото. Какво минало? Очаквах, че като се вгледам назад, ще се натъкна на ясни подробности — някакво име, някакъв ориентир за това кой съм, но това бе като да опитваш да се фокусираш върху сива мъгла.

Въпреки това, все още бях в състояние да давам имената на нещата, не бях изгубил познанията си за езика. Лежах върху твърдо легло под тънко, кафяво, плетено одеяло. Чувствах се отпочинал и напълно в съзнание… и същевременно абсолютно безпомощен. Огледах се, но нищо не пробуди в мен каквито и да е асоциации, не виждах нищо познато. Протегнах ръка пред лицето си, вгледах се в очертанията на веничките по гърба на дланта и тя ми се стори само съвсем малко по-позната.

Но затова пък помнех много добре подробностите от съня. Той бе смайващо жив за разлика от сънищата, за които бе характерно, че са несвързани, с непонятна логика и променяща се перспектива. Не напомняше и документален филм. Струваше ми се, че бях наистина там заедно със Скай Осман. Не виждах нещата от неговата гледна точка, а го следвах като натрапчив фантом.

Нещо ме накара да обърна ръка.

В средата на дланта ми се виждаше петно от засъхнала кръв и когато огледах чаршафа под себе си, открих, че и там има петна от засъхнала кръв. Явно раната бе кървила известно време, преди да се събудя.

Нещо почти придоби солидни очертания в мъглата, споменът стана почти определен.

Станах от леглото гол и се огледах. Стените на помещението бяха грубо оформени — не от камък, а от нещо като глина, измазани с блестящобял гипс. До леглото имаше табуретка и шкафче, и двете направени от непознато за мен дърво. Единствената украса беше малката кафява ваза, поставена в нишата в едната стена.

Вгледах се ужасен във вазата.

Имаше нещо в нея, което ме изпълваше с ужас, ужас, който веднага разбрах, че има ирационален произход, но срещу който бях безсилен.

— Значи все пак има някакво увреждане на невроните — чух се да казвам аз. — Все още владееш езика, но нещо не е наред някъде в периферната или някоя друга част на мозъка ти, отговаряща за страховете.

Причината беше нишата.

Нещо се криеше в нея, нещо ужасно. Сепнах се, щом осъзнах това. Сърцето ми запрепуска. Трябваше да изляза от тази стая, да се отдалеча от това нещо, което, както знаех, нямаше никакъв смисъл, но въпреки това вледеняваше кръвта във вените ми. В единия край на помещението имаше отворена врата, водеща „навън“, каквото и да означаваше това.

Тръгнах, препъвайки се натам.

Краката ми усещаха трева, стоях на влажна равномерно окосена поляна, обградена от двете страни от храсти и камънаци. Хижата, в която се бях събудил, бе останала зад мен, сгушена в гънките на полегато възвишение, заплашена да бъде погълната от буйната растителност. Но склонът ставаше все по-стръмен и най-накрая — почти отвесен, за да се огъне внезапно към другата страна, наподобявайки главозамайващо стръмна раззеленена арка. Разстоянието можеше да се определи трудно, но таванът на света трябва да се намираше на не повече от километър над главата ми. На четвъртата страна наклонът ставаше по-полегат, преди да тръгне отново нагоре, към излязла като че ли от филм долина.

Заобиколен от скали и буйна растителност, можех да зърна само по-отдалечените части на местността, размазани и придобили синкав оттенък от намиращия се помежду ни въздух. На пръв поглед изглеждаше, че се намирам в много издължен, наподобяващ цилиндър участък, но всъщност не беше така; при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че формата на всичко това беше вретеновидна — два конуса, обърнати с най-широките си части един към друг някъде близо до моята хижа.

Преравях паметта си, опитвайки се да открия някаква известна информация за местността, но единственото, до което достигах, бе натрапчивото чувство, че в това място има нещо необичайно.

По цялата му дължина преминаваше нажежена до синьо-бяло нишка, нещо като плазмена тръбичка, която вероятно можеше да става по-ярка и по-затъмнена, за да симулира залез и тъмнина. Зеленината се оживяваше допълнително от контрапункта на малките водопади и стръмните каменисти скали, изкусно аранжирани като детайли от японски акварел. Видях терасовидни, орнаментални градини, юрган, съшит от различни парчета като матрица от пиксели. Тук-там, нахвърляни като бели камъчета, се издигаха и други хижи и понякога — цяла махала. Каменни пътища се виеха по контурите на долината, свързвайки хижи и общини. Тези от тях, които се намираха по-близо до края на конусите, бяха по-близо и до оста на въртене на местността, и там илюзията за гравитация сигурно беше по-слаба. Чудех се дали определяща за формата на мястото не беше именно тази необходимост.

Точно когато започнах да се питам сериозно къде се намирам, нещо изпълзя изпод земята и се запъти към поляната с помощта на сложен комплекс от многоставни метални крака. Дланта ми се сви около несъществуващ пистолет, сякаш на някакво мускулно ниво очакваше наистина да намери такова нещо.

Машината спря. Паякообразните крака поддържаха зелено яйцевидно тяло, чиято единствена отличителна черта беше самотният светещ, наподобяващ снежинка мотив.

Отстъпих назад.

— Танър Мирабел?

Гласът идваше от машината, но нещо в него ми подсказа, че не принадлежи на робота. Приличаше на женски глас, при това не особено сигурен в себе си.

— Не знам.

— О, Боже! Кастеланският ми не е на нужното ниво… — Беше изрекла последното на нортски, но сега премина на езика, на който отговорих, звучейки дори още по-колебливо, отколкото преди малко. — Надявам се, че можеш да ме разбереш. Нямам особена практика в кастеланския. Аз, ъъъ… надявам се, че си позна името, Танър. Танър Мирабел би трябвало да кажа. Ъъъ, т.е. мистър Мирабел. Разбира ли се?

— Да — отговорих аз. — Но можем да говорим на нортски, ако това ще улесни нещата за теб. Ако можеш да приемеш, че тогава аз ще говоря недодялано.

— Ти говориш и двата езика много добре, Танър. Нямаш нищо против да те наричам Танър, нали?

— Страхувам се, че можеш да ме наричаш както ти харесва.

— А-а! Значи се е стигнало до частична амнезия, правилно ли съм разбрала?

— Честно казано, засегнатата част май е доста голяма.

Чух въздишка.

— Е, затова сме тук. Наистина ние сме тук точно заради това. Не че желаем това да се случва с клиентите ни, разбира се… но ако, да пази Господ, то все пак ги сполети, тогава са попаднали на най-доброто за подобна ситуация място. Не че не са имали кой знае какъв избор, разбира се… О, Боже, ето че се разбъбрих. Вечно го правя. Сигурно се чувстваш достатъчно объркан и без моите словоизлияния. Виждаш ли, не очаквахме да се събудиш толкова скоро. Затова нямаше кой да те посрещне. — Последва нова въздишка, този път — по-делова, вероятно бе събрала сили да се захване с предстоящата си работа. — И така, Танър, знай, че не те заплашва опасност, но засега щеше да бъде най-добре да стоиш край къщата, докато дойде някой.

— Защо? Какво ми е?

— Ами, за начало — чисто гол си.

Кимнах.

— А ти не си просто робот, нали? Е, съжалявам. Обикновено не постъпвам така.

— Не е нужно да се извиняваш, Танър. Изобщо не е нужно. Напълно е в реда на нещата да се чувстваш малко дезориентиран. Все пак си спал доста време. Може и да нямаш никакви неприятни последствия на физическо ниво… наистина никакви, доколкото виждам… — Тя направи пауза, после като че ли се сепна от замислеността си. — Но на умствено… да, всъщност това се и очакваше. Този вид временна загуба на паметта в действителност се среща много по-често, отколкото им се иска да мислим.

— Радвам се, че използва думата „временна“.

— Е, обикновено.

Усмихнах се. Не знаех дали да мисля, че това бе опит да ме развесели или бе просто неприятен статистически факт.

— А кои са тези, на които „им“ се иска да мислим така?

— Ами, очевидно хората, които те доведоха тук. Ултрите.

Коленичих и се залових за тревата, като стиснах няколко стръка, докато на палеца ми се появи зеленикав сок. Подуших го. Ако това бе симулация, определено навлизаше и в най-големите подробности. Дори бойните плановици щяха да останат впечатлени.

— Ултрите ли?

— Ти дойде тук с техен кораб, Танър. Бяха те замразили за пътуването. И сега имаш амнезия от размразяването.

Благодарение на тази фраза част от миналото ми се намести непохватно на мястото си. Някой вече ми беше говорил за амнезията при размразяването… или съвсем скоро, или много отдавна. Струваше ми се, че и двете вероятности са напълно възможни. Човекът беше киборг от екипажа на междузвездния кораб.

Опитах да се сетя какво ми бяха казали, но това бе като да опитвам да вървя слепешката из същата сива мъгла като преди малко, само дето този път имах усещането, че тя е пълна с разни неща: назъбени парченца от спомени, като протягащи вкочанените си клони настръхнали дървета, опитващи се да се свържат с настоящето. Рано или късно щях да се натъкна на солиден гъсталак.

Но засега единственото, което си спомнях, бяха уверения: че не трябва да имам никакви опасения за това, което щяха да направят с мен, че амнезията при размразяването не е нищо повече освен модерен мит — много по-голяма рядкост, отколкото ме бяха накарали да мисля. Което трябва да беше леко изкривяване на фактите, меко казано. Но пък истината — че сянката от амнезия е почти нормална — нямаше да допринесе за добрата работа.

— Не мисля, че очаквах това — промълвих аз.

— Странно, но почти никой никога не го очаква. Тежките случаи са хората, които дори не си спомнят някога да са имали нещо общо с ултрите. Ти не си чак толкова зле, нали?

— Не — съгласих се аз. — И това ме кара да се чувствам много по-щастлив.

— Кое?

— Мисълта, че винаги има някой нещастник, който е по-зле и от мен.

— Хмм! — измънка неодобрително тя. — Не съм убедена, че човек би трябвало да има подобно отношение, Танър. От друга страна, не мисля, че ще мине много време, преди да се почувстваш съвсем добре. Определено няма да мине много време. А сега защо не се върнеш в къщата? Там ще намериш подходящи за теб дрехи. И не защото тук сме много свенливи и примерни, а защото така ще си намериш смъртта.

— Не съм го направил нарочно, повярвай ми.

Интересно какво щеше да каже за бързото ми възстановяване, ако й обяснях, че бях избягал от къщата, защото се бях ужасил от един архитектурен елемент.

— Разбира се, че не си го направил нарочно. Опитай дрехите и ако не ти допадат, винаги можем да ги сменим с други. След малко ще намина, за да видя как се чувстваш.

— Благодаря. Коя си ти, между другото?

— Аз ли? О, нищо особено, страхувам се. Съвсем малко колелце в огромна машина, както може да се каже. Сестра Амилия.

Значи не ми се беше причуло, че нарече това място „приют“.

— И къде точно се намираме, сестра Амилия?

— О, на това вече може да се отговори лесно. Ти си в приюта „Айдълуайлд“, под грижите на Светия орден на Ледените просяци. Това, което някои обичат да наричат хотел „Амнезия“.

Но и това не ми говореше нищо. Никога не бях чувал нито за хотел „Амнезия“, нито официалното име на това място, да не говорим за Светия орден на Ледените просяци.

Върнах се в хижата, а роботът ме следваше на учтиво разстояние. Забавих крачка, когато наближих вратата. Може и да беше глупаво, но макар да бях успял да се отърва от страховете си почти веднага след като излязох навън, сега те се върнаха с почти същата сила. Погледнах към нишата. Струваше ми се, че е просмукана от голямо зло, като че ли там чакаше нещо, свито на топка и ме наблюдаваше злонамерено.

— Само се облечи и излез оттук — рекох си аз на глас на кастелански. — Когато дойде Амилия, кажи й, че се нуждаеш от пълен неврологичен преглед. Тя ще разбере. Тези неща трябва да се случват непрекъснато.

Огледах дрехите, които ме очакваха в един шкаф. Нищо прекалено елегантно или което да ми се струва познато. Бяха семпли и приличаха на ушити на ръка: черна вълнена фланела с шпиц деколте, широки панталони без джобове и чифт меки обувки. Бяха подходящи за разходки из поляната, но не и за нещо друго. Дрехите ми прилягаха идеално, но дори това ме смущаваше, сякаш не бях свикнал на подобно нещо.

Затършувах по-дълбоко в шкафа с надежда да открия нещо по-лично, но освен дрехите нямаше друго. Объркан, седнах на леглото и се загледах мрачно в гипсовата замазка на стената, докато погледът ми премина над малката ниша. След като бях прекарал години в замразено състояние, химическите процеси в мозъка ми опитваха да възвърнат обичайното си равновесие, но при този процес добивах представа какво означава страхова невроза. Силно се изкушавах просто да се сгуша в един ъгъл и да блокирам усещанията си за света. Да не го направя ми помогна единствено осъзнаването, че бях попадал и в по-лоши ситуации, бях се изправял срещу опасности, които бяха също толкова страховити, колкото и всичко, с което разклатеното ми психическо равновесие можеше да надари една празна ниша, и въпреки всичко бях оцелявал. Достатъчно ми беше да знам, че се бяха случвали и ако се поддам сега, щях да предам една погребана част от самия себе си, която бе останала абсолютно нормална и може би помнеше всичко.

Не се наложи да чакам дълго пристигането на Амилия.

Беше задъхана и със зачервени бузи, когато влезе в къщата, сякаш се бе изкачила забързано нагоре по долината, която видях, след като се събудих. Но се усмихваше, сякаш това усилие й бе доставило удоволствие само по себе си. Носеше черна дреха с вимпел, на врата й висеше верижка със снежинка. Изпод полите й се подаваха прашни боти.

— Как са дрехите? — попита тя, поставила ръка върху яйцевидната глава на робота, може би за да се подпре, но приличаше по-скоро на проява на най-добри чувства към машината.

— Стават ми съвсем точно, благодаря.

— Сигурен ли си? Никакъв проблем не е да ги сменим, Танър. Само ги съблечи и… ще ги променим за нула време.

Тя се усмихна.

— Супер са — казах аз, изучавайки съсредоточено лицето й.

Беше много бледа, мисля, че не бях виждал толкова блед човек досега. Очите й почти бяха лишени от пигментация, веждите бяха толкова тънки, сякаш бяха изрисувани от майстор-калиграф.

— О, добре — произнесе тя, но явно не беше убедена. — Спомни ли си още нещо?

— Като че ли си спомням откъде съм. А това е все пак някакво начало.

— Само се старай да не насилваш нещата. Душа… Душа е нашият невролог, та тя каза, че скоро ще започнеш да си спомняш и не трябва да се притесняваш, ако това отнеме малко повече време.

Амилия приседна на края на леглото, в което бях спал само допреди половин час. Бях застлал одеялото така, че да скрива кървавите петна, оставени от дланта ми. Поради някаква причина се срамувах от случилото се и правех всичко възможно Амилия да не види раната на дланта ми.

— Честно казано, може да отнеме и доста повече време.

— Но все пак си спомняш, че те доведоха ултрите. Повечето не си спомнят и толкова, както ти казах. И помниш откъде си?

— Края на небето, струва ми се.

— Да. Системата 61 Лебед-А.

Кимнах.

— Но ние наричаме нашето слънце просто Лебед.

— Да, чувала съм го и от други. Добре би било да запомня тези неща, но тук идват хора от всевъзможни места. Признавам, че понякога се обърквам напълно, когато опитам да запомня кое къде е и какво е.

— Аз пък все още не съм сигурен къде сме. И няма да бъда сигурен, докато паметта ми не се възвърне. Не съм убеден обаче, че даже съм чувал за, кои каза сте били?

— Ледените просяци.

— Това название не пробужда в мен никакви спомени, никакви асоциации.

— Разбираемо е. Не мисля, че орденът присъства в системата на Края на небето. Съществуваме само там, където се наблюдава активно движение към и от дадена система.

Искаше ми се да попитам коя бе системата, в която се намирахме, но реших, че тя сама щеше да стигне до този детайл, когато му дойде времето.

— Мисля, че ще трябва да ми разкажеш малко повечко, Амилия.

— Нямам нищо против. Но ще трябва да ме извиниш, ако ти заприлича на предварително подготвена реч. Страхувам се, че не си първият, на когото се налага да го обяснявам… нито пък ще бъдеш последният.

И така, научих, че орденът съществува само от столетие и половина, т.е. от средата на двайсет и четвърти век. Това горе-долу бе времето, когато междузвездните полети се откъснаха от изключителния контрол на правителствата и суперсилите и се превърнаха в нещо почти повсеместно. Пак тогава ултрите започнаха да се обособяват като отделна човешка фракция — те не само летяха с кораби, ами прекарваха на тях целия си живот, удължен от ефекта на разтеглянето на времето до размери, надминаващи многократно нормалната продължителност на човешкия живот. Те продължаваха да превозват за пари пътници от една система до друга, но понякога не извършваха услугите си качествено. Понякога обещаваха да заведат хората на дадено място, а отлитаха към съвсем друга система, като по този начин ги забавяха с години летателно време. Понякога технологиите им за замразяване бяха толкова стари или зле поддържани, че при пристигането си пасажерите им се събуждаха значително остарели или с напълно изтрито съзнание.

Ледените просяци запълваха именно тази липса на грижи за клиента. Те бяха създали приюти в десетки системи и предлагаха помощта си на хората, чието събуждане от замразения сън не бе преминало толкова гладко, колкото би могло да се желае. Те се грижеха не само за пасажерите на междузвездните кораби, но и за хора, проспали в криокрипти десетилетия, за да избегнат периодите на икономическа рецесия или политически размирици. Често, когато се събудеха, такива хора откриваха, че от спестяванията им няма и следа, личната им собственост е секвестирана, а паметта — увредена.

— Е — казах аз, — предполагам, че вече ще ми кажеш каква е уловката.

— Трябва да разбереш едно още от самото начало — отвърна Амилия. — Тук няма никаква уловка. Ще се грижим за теб, докато се почувстваш достатъчно добре, за да си тръгнеш. Ако искаш да заминеш преди това, няма да те спираме, а ако пък пожелаеш да останеш по-дълго, още две ръце никога няма да са ни излишни на полето. Заминеш ли си веднъж от приюта, няма да ни дължиш нищо, нито ще чуеш някога отново за нас, освен ако сам не поискаш.

— Как се справяте материално в такъв случай?

— А, оправяме се. Много от нашите клиенти правят доброволни дарения, щом оздравеят, но ние не разчитаме на това. Разходите ни за поддръжка на всичко са забележително ниски и никога не сме дължали нищо на никого за построяването на „Айдълуайлд“.

— Едно такова място за живеене не може да е евтино, Амилия.

Всичко струваше нещо, дори материята, оформена от лишени от ум размножаващи се роботи.

— Беше много по-евтино, отколкото би предположил, макар че трябваше да направим някои компромиси с основния замисъл.

— Вретеновидната форма? Породи в мен доста въпроси.

— Ще ти покажа, когато се почувстваш малко по-добре. Тогава ще разбереш. — Поспря да говори и накара робота да пусне малко вода в една чашка. — Изпий това. Сигурно умираш от жажда. Предполагам, че искаш да узнаеш малко повече за себе си. Как си се озовал тук и къде е това тук например.

Поех чашата и отпих с благодарност. Вкусът на водата ми беше чужд, но не и неприятен.

— Очевидно не сме на системата на Края на небето. И това място трябва да е някъде в близост до един от главните центрове на трафика, иначе изобщо нямаше да го изградите.

— Да. Намираме се в Йелоустоунската система, около Епсилон Еридани. — Тя като че ли следеше реакцията ми. — Не изглеждаш особено изненадан.

— Знаех, че трябва да е някъде там. Не си спомням обаче как и защо се озовах тук.

— Ще си спомниш. В известен смисъл си късметлия. Някои от нашите клиенти са абсолютно здрави, но са прекалено бедни, за да си позволят да отпътуват където искат. Ние им даваме възможност да работят тук, за да спечелят поне колкото да си платят пътя до Ръждивия пояс. Или пък им позволяваме да изкарат известен период от време в робство по взаимно споразумение на някоя друга организация — така постигат целта си по-бързо, но обикновено много по-неприятно. Но на теб няма да ти се наложи да прибегнеш до нито един от тези начини, Танър. Ти очевидно си човек с разумни възможности, ако се съди по средствата, с които пристигна. И загадъчен също така. Това може да не означава много за теб, но беше истински герой, когато напусна Края на небето.

— Аз?

— Да. Приписват ти спасяването на няколко човешки живота при някаква злополука.

— Страхувам се, че не си спомням.

— Дори Нуева Валпарайсо ли? Въпросното събитие е станало там.

Това име ми се стори неопределено познато, като полудочуто изказване, пробудило забравени спомени за отдавна прочетена книга. Но фабулата и главните герои, да не говорим за изхода на повествованието, оставаха неясни. Все едно се взирах в мъгла.

— Опасявам се, че все още не се сещам. Кажи ми как се озовах тук. Как се казваше корабът?

— „Орвието“. Сигурно бе напуснал вашата система преди петнайсет години.

— Трябва да съм имал основателна причина да искам да се кача на него. Сам ли пътувах?

— Доколкото знаем — да. Все още разучаваме товара му. На борда му имаше двайсет хиляди спящи хора и засега само една четвърт от тях са затоплени. Няма защо да бързаме, като се замислиш. Ако си пътувал в Космоса петнайсет години, не си заслужава да се тревожиш за няколкоседмично забавяне.

Странно, но макар да не знаех за какво точно става дума, чувствах, че нещо трябва да се направи спешно. Това ми напомняше усещането, с което се събужда човек след сън, чиито подробности не си спомня, но под чието влияние остава часове наред.

— Кажи ми какво знаете за Танър Мирабел.

— Съвсем не толкова, колкото ни се иска. Но това не би трябвало да те тревожи. Твоят свят е във война, Танър, и това положение продължава вече векове. Няма как документацията им да е по-малко объркана от нашата, без да говорим за това, че ултрите не се интересуват особено кого возят, стига да си плаща.

Името ми стоеше удобно, като стара ръкавица. Освен това представляваше добро съчетание. Танър беше работническо име, твърдо и по същество — някой, който прави нещата. Мирабел пък имаше известна аристократична претенциозност.

С това име определено можех да живея.

— А защо вашата документация е объркана? Не ми казвай, че и вие сте във война.

— Не — отвърна предпазливо Амилия. — Не, става въпрос за нещо съвсем различно. Защо питаш? За момент ми се стори почти доволен.

— Може би съм бил войник — рекох аз.

— Избягал с военната плячка, след като е извършил неописуеми ужасии?

— Имам ли вид на човек, способен на подобно нещо?

Тя се усмихна, но изражението й определено бе лишено от веселост.

— Може да не ти се вярва, Танър, но при нас попадат всякакви хора. Може да си всякакъв, но това рядко се разбира по вида. — Тогава отвори леко уста. — Чакай. В къщата няма огледало, нали? Виждал ли си се, откакто се събуди?

Поклатих глава.

— Тогава ме последвай. Една кратка разходка ще ти се отрази добре.

 

 

Излязохме от хижата и тръгнахме по някаква пътека. Роботът на Амилия крачеше пред нас като развълнувано кутре. Тя се чувстваше свойски с машината, но не и аз, сигурно бих се чувствал по подобен начин и ако се разхождахме с отровна змия. Спомних си моята реакция, когато видях за първи път робота — бях посегнал несъзнателно към оръжието. Не просто театрален жест, а добре отработено действие. Почти усещах тежестта на липсващото оръжие, точната му форма.

Явно разбирах от оръжия и не обичах роботите.

— Разкажи ми повече за моето пристигане — рекох аз.

— Както казах, корабът, който те доведе тук, беше „Орвието“. И е все още в нашата система, тъй като продължават да го разтоварват. Ще ти го покажа, ако искаш.

— Мислех, че щеше да ми показваш огледало.

— С един куршум два заека, Танър.

Пътеката слизаше стръмно надолу и завоите й се губеха сред потънала в сянка пролука в скалите, закрита от гъста зеленина. Това трябва да беше малката долина под хижата, която бях видял.

Амилия имаше право. Бях пътувал години, за да стигна дотук, така че не беше кой знае какво да отделя няколко дни, за да си възстановя паметта. Нещо ме изпълваше с напрежение от момента, в който се бях събудил, чувството, че трябва да направя нещо, нещо толкова спешно, че дори няколко часа можеха да бъдат от огромно значение и да доведат до успех или провал.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— На едно тайно място. Място, където не би трябвало да те водя, но не мога да устоя на изкушението. Нали няма да кажеш на никого за това?

— Сега вече ме заинтригува.

Потъналият в сянка процеп ни отведе до входа към долината, до максимално отдалечената от оста на хотел „Амнезия“ точка. Намирахме се на ръба, където бяха съединени двата конични края на местността. Тук гравитацията беше най-голяма и вече усещах допълнителните усилия, необходими за всяко движение.

Роботът на Амилия спря и се завъртя, за да застане към нас с яйцевидното си лице.

— Какво му е?

— Няма да върви по-нататък. Програмата му не го позволява. — Машината ни препречваше пътя, затова Амилия направи крачка встрани от него, в стигащата до коленете трева. — Той не иска да минем заради собствената ни сигурност, но, от друга страна, няма да се опита активно да ни попречи. Ще дойдеш ли?

Пристъпих предпазливо покрай робота.

— Спомена, че съм бил герой.

— Спасил си пет човешки живота, когато мостът при Нуева Валпарайсо е бил свален. Падането на моста бе отразено навсякъде по новините, дори тук.

Докато тя говореше, имах чувството, че ми припомнят нещо, което са ми казвали и преди, и всеки момент щях и сам да си спомня всичко. Мостът е бил взривен някъде по средата от атомна експлозия, в резултат на която долната му прерязана част паднала на земята, а горната, под влияние на вълновия ефект, се изметнала нагоре с огромна сила, което било смъртоносно за хората. Според официалното обяснение отговорен за случилото се бил заблуден снаряд; някаква зараждаща се военна фракция решила да направи опит, който обаче завършил не според очакванията и снарядът преминал през защитния екран на моста. Аз обаче, макар да не можех да го обясня лесно, имах натрапчивото усещане, че това не е всичко, нито пък се бях оказал на моста по същото време само поради лош късмет.

— Какво точно се е случило?

— Асансьорът, в който си бил, се е намирал над мястото над скъсването. Той спрял движението си по жицата и всичко е щяло да бъде наред, ако не бил устременият с пълна скорост нагоре по-долен асансьор. Ти си осъзнал този факт и си убедил намиращите се заедно с теб хора, че единственият ви шанс да оцелеете е като скочите в пространството.

— Не звучи особено обнадеждаващо като алтернатива, дори със съответните костюми.

— Така е, но ти си знаел, че все пак има някакъв шанс за оцеляване и именно този е единственият за вас. Били сте доста над горния атмосферен слой. Трябвало е да падате цели единайсет минути, преди да стигнете до повърхността.

— Страхотно. И каква полза от тези допълнителни единайсет минути, ако след това пак ще умреш?

— Това са още единайсет минути подарен от Господа живот, Танър. Оказва се, че това време е било достатъчно за спасителните кораби да ви хванат. Трябвало да попътуват из атмосферата, докато ви хванат, но в крайна сметка успели да спасят всички ви… дори вече умрелия човек.

Свих рамене.

— Вероятно съм мислел само за собственото си спасение.

— Възможно е. Но само истински герой би признал, че мисли по този начин. Затова смятам, че може би наистина си Танър Мирабел.

— А и както разбирам, умрели са стотици хора. Това не са особено геройски усилия, нали?

— Направил си каквото си могъл.

Вървяхме мълчаливо още няколко минути, растителността покрай пътеката ставаше все по-буйна и нереална, а наклонът надолу стана дори още по-стръмен. Разходът на допълнителна енергия, необходима за движението тук, изчерпваше бързо силите ми.

Сега отпред вървях аз, а Амилия поизостана, сякаш очакваше някого. След това ме настигна и тръгна първа. Растенията пред нас образуваха арка и постепенно се свързваха в тъмен тунел от зеленина. Движехме се в полумрак, но Амилия беше по-уверена от мен. Когато стана съвсем тъмно, тя запали фенерче, тънко като химикалка и насочи лъча право пред себе си, но подозирах, че го извади повече заради мен. Нещо ми подсказваше, че бе минавала оттук достатъчно често, за да познава всяка издатина и вдлъбнатина. В крайна сметка обаче, фенерчето стана излишно — пред нас се виждаше млечнобяла светлина, която притъмняваше периодично, може би веднъж на всяка минута, и след това се появяваше отново.

— Какво е това място? — попитах аз.

— Стар тунел, още от времето, когато са строили „Айдълуайлд“. След това са запълнили повечето от тях, но този явно са го забравили. Идвам често в него, когато имам нужда да размишлявам.

— В такъв случай ми оказваш голямо доверие, като ме водиш тук.

Тя се обърна, за да ме погледне. Лицето й почти не се виждаше в мрака.

— Ти не си единственият, когото съм водила тук. Но наистина ти имам доверие, Танър. Това е странното. И то надали има нещо общо с геройската ти постъпка. Струваш ми се добър човек. Обвит си с аура на спокойствие.

— Същото казват и за психопатите.

— Е, благодаря ти за този бисер на мъдростта.

— Извинявай. Млъквам.

Движихме се в мълчание още няколко минути, но не след дълго тунелът премина в нещо като пещера с изкуствено изравнен под. Направих предпазливо крачка по лъскавата му повърхност и след това погледнах надолу. Подът беше стъклен и под него нещо се движеше.

Звезди. И светове.

При всяко превъртане се появяваше една красива жълто-кафява планета, придружена от значително по-малка червеникава луна. Сега вече знаех откъде идваше периодично появяващата се светлина.

— Това е Йелоустоун — поясни Амилия, като посочи по-голямото кълбо. — А луната с дългата верига от кратери е Окото на Марко, наречена на името на Марко Ферис, откривателят на бездната на Йелоустоун.

Някакъв импулс ме накара да коленича, за да виждам по-добре.

— В такъв случай сме съвсем близо до Йелоустоун.

— Да. Намираме се в точката на Лагранж на луната и на планетата. Тук паркират повечето големи кораби. — Амилия изчака малко. — Гледай сега, появяват се.

Появи се голям конгломерат от кораби: лъскави и обсипани със скъпоценни камъни като ками. Всеки кораб, в броня от лед и диамант, беше колкото малък град, дълъг три-четири километра, но изглеждаше съвсем малък заради броя им и разстоянието дотам; струваше ми се, че наблюдавам пасаж пъстри тропически риби. Бяха струпани около някакво населено място. По-малките кораби бяха паркирани около краищата на мястото като игли на морски таралеж. От целия този ансамбъл вероятно ни деляха двеста-триста километра. Но преди да се изгуби от погледа ни, Амилия успя да ми посочи кораба, който ме беше докарал.

— Ето. Струва ми се, че „Орвието“ е онзи в края на паркиралото множество.

Представих си го как лети из междузвездното пространство, как пори безкрая му с малко по-ниска от светлинната скорост в продължение на петнайсет години и за момент усетих почти физически какво неизмеримо разстояние бяхме изминали от Края на небето дотук, компресирано в субективния миг на съня.

— Вече няма връщане назад, нали? — попитах аз. — Дори някой от тези кораби да отива към Края на небето и да имам средствата да си платя пътуването, няма да се върна у дома. Ще бъда герой с трийсетгодишна давност, вероятно отдавна забравен. Някой, роден след това, може да е решил, че съм военен престъпник и да бъда екзекутиран още щом пристигна и се събудя.

Амилия кимна бавно.

— Повечето хора така и не се връщат по родните си места, вярно е. Дори да няма война, прекалено много неща ще са се променили по време на дългото им отсъствие. Но повечето хора също така са се примирили с този факт още преди отпътуването си.

— Искаш да кажеш, че аз не съм ли?

— Не знам, Танър. Струваш ми се по-различен, това е сигурно. — Внезапно тонът й се промени. — А, гледай! Един от захвърлените корпуси!

— Един какво?

Проследих погледа й. Видях празна конична обвивка, изглеждаща толкова голяма, колкото и който и да е от паркираните кораби, макар да не можех да съм сигурен в това.

— Не знам кой знае какво за тези кораби — произнесе тя. — Знам обаче, че в известно отношение са почти живи — способни да се променят, да се усъвършенстват с времето, така че никога да не остаряват. Понякога промените са само отвътре, друг път засягат цялостната форма на кораба и например могат да го направят по-голям. Или по-издължен, за да се приближи още повече до скоростта на светлината. Обикновено когато става това, за кораба е по-евтино да отстрани старата си диамантена обвивка, вместо да я разреже и да я построи отново парче по парче. Наричат това „смяна на кожата“, като при змиите например.

— А, разбирам — промълвих аз. — И вероятно след това опитват да продадат тази броня на убийствена цена?

— Даже не я продават — просто я оставят в орбита да се натъкне на нещо. Ние я взехме и стабилизирахме спина й. Трябваше да чакаме доста време, докато се появи нещо, което й подхожда, но в крайна сметка се сдобихме с две такива обвивки, които съединихме, за да направим „Айдълуайлд“.

— При това доста евтино.

— О, но да не ти казвам каква работа падна. Този замисъл обаче ни служи чудесно. Първо, населено място с такава форма се напълва с много по-малко въздух, отколкото ако беше със същата дължина, но цилиндрично. А колкото повече остаряваме и се изтощаваме, което значи, че сме по-малко способни да изпълняваме задълженията си край местата, където са свързани корабните обвивки, имаме възможност да работим повече в местата с по-малка гравитация, постепенно приближавайки се до крайните точки — „по-близо до небето“, както казваме.

— Не прекалено близо, надявам се.

— О, там не е чак толкова зле — усмихна се Амилия. — Милите старци все пак могат да гледат отвисоко на нас, останалите.

Зад гърбовете ни се чуха звуци като от тихи стъпки. Настръхнах и ръката ми отново потрепна, очаквайки да хване оръжие. Някаква фигура едва забележимо се промъкна в пещерата. Усетих напрежението, което обзе Амилия. Фигурата спря за момент; сега единственият чуващ се звук беше дишането й. Не казвах нищо, а чаках търпеливо планетата да се появи отново, за да освети новодошлия.

— Амилия — обади се той, — знаеш, че не би трябвало да слизаш тук. Не е позволено.

— Братко Алексей — отвърна тя. — Би трябвало да знаеш, че не съм сама.

Стените на пещерата отразиха ехото от смеха му — фалшив и театрален.

— Добре казано, Амилия. Знам, че си сама. Проследих те, не разбираш ли? Знам, че с теб няма никой.

— Само дето има. Трябва да си ме видял, когато поизостанах за момент. Стори ми се, че ме следиш, но не бях сигурна.

Аз продължавах да мълча.

— Никога не си била добър лъжец, Амилия.

— Може би, но точно сега казвам истината… нали, Танър?

Заговорих точно, когато светлината се появи и разкри човека. Вече бях разбрал, че е от ордена на Просяците от начина, по който го бе поздравила моята спътница, но той бе облечен по-различно от нея, в семпла черна пелерина с качулка, а на гърдите му бе избродиран същия мотив във вид на снежинка. Беше скръстил небрежно ръце под мотива, а изражението му показваше в по-малка степен умиротворение и в по-голяма — глад. А и изглеждаше от онези, вечно гладни хора — мъртвешки блед и слаб, с дълбоки сенки по бузите и около челюстта.

— Тя казва истината — обадих се аз.

Той направи една крачка към нас.

— Нека те погледна по-добре, арогантни младежо. — Дълбоко разположените му очи просветнаха в мрака, докато ме изучаваше. — Отдавна си буден, а?

— Само от няколко часа. — Стоях неподвижно, за да му дам възможност да ме огледа на воля. — Не от дълго, но достатъчно дълго, за да знам, че не обичам да ме наричат „арогантен младеж“. Какво е това — някакъв жаргон на Ледените просяци ли? Май не сте толкова святи, колкото претендирате?

Алексей изсумтя.

— Ти пък какво знаеш.

Пристъпих към него по стъклото, а звездите продължаваха да се въртят под краката ми. Започвах да проумявам цялостната картина.

— Приятно ти е да притесняваш Амилия, нали? Така ти става гот — като я проследяваш дотук. И какво правиш като я завариш сама, Алексей?

— Нещо божествено — отвърна той.

Сега вече ми стана ясно защо се бе забавила, давайки му възможност да я проследи и да заключи, че е сама. В този случай вероятно бе искала да я проследи, защото знаеше, че ще бъде с мен. Откога ли продължаваше това… и колко й се бе наложило да чака, докато се събуди някой, на когото да реши, че може да се довери?

— Внимавай — обади се тя. — Този човек е героят от Нуева Валпарайсо, Алексей. Там е спасил човешки животи. Той не е някой мекушав турист.

— И какъв е в такъв случай?

— Не знам — отговорих вместо нея аз.

Но в същия миг прекосих двата метра, които ме деляха от него, долепих го здраво до стената на пещерата и притиснах ръката му към брадичката достатъчно силно, за да помисли, че го душа. Направих всичко това без никакво усилие, като нещо напълно естествено.

— Спри… — рече той. — Моля те… причиняваш ми болка.

Нещо падна от ръката му, земеделско сечиво с остър край. Ритнах го.

— Глупаво момче си, Алексей. Ако се въоръжаваш, не трябва да си хвърляш оръжието.

— Душиш ме!

— Ако те душах, нямаше да можеш да говориш. Вече щеше да си изгубил съзнание.

Но все пак намалих натиска и го блъснах към тунела. Той се спъна в нещо и се стовари тежко върху пода. Някакъв предмет се изтърколи от джоба му, вероятно друго нещо, приспособено за оръжие.

— Моля те…

— Чуй ме добре, Алексей. Това беше само предупреждение. Следващия път, когато пътищата ни се пресекат, ще си тръгнеш със счупена ръка, разбра ли? Не искам да те виждам отново тук. — Вдигнах земеделското сечиво и му го хвърлих. — Връщай се в градината си, голямо момче.

Той се изправи, измънка нещо под носа си и се изгуби в мрака.

— От колко време продължава това?

— От няколко месеца. — Гласът й беше съвсем тих. Йелоустоун и ятото паркирани кораби се появиха отново преди да продължи: — Това, което той каза… което намекна — никога не се е случвало. Никога не е правил друго, освен да ме уплаши. Но всеки път отива малко по-нататък. Той ме плаши, Танър. Радвам се, че беше с мен.

— Направи го нарочно, нали? Надяваше се да предприеме нещо и днес.

— А после се уплаших да не го убиеш. Можеше да го направиш, нали? Стига да беше поискал.

Ето, че изрече въпроса, който започвах да си задавам и аз самият. Аз също осъзнах, че изобщо нямаше да ми е трудно да го убия; не бе необходимо нищо повече освен лека техническа модификация на хватката, която бях приложил. Нямаше да изисква повече усилия и надали щеше да наруши спокойствието, което изпитвах по време на целия инцидент.

— Само дето не заслужаваше всички тези усилия — отвърнах аз и се пресегнах, за да вдигна това, което се бе изплъзнало от джоба му.

Сега видях, че не е оръжие, поне не нещо познато. Приличаше по-скоро на спринцовка, пълна с течност, която трябва да беше черна или тъмночервена и като че ли по-вероятно бе да е второто.

— Какво е това?

— Нещо, което той не би трябвало да притежава в „Айдълуайлд“. Ще ми го дадеш ли? Ще го унищожа.

Подадох й я охотно; на мен не ми вършеше работа. След като го пъхна в джоба си с нещо подобно на отвращение, Амилия рече:

— Танър, той ще се върне, когато си тръгнеш.

— Ще се тревожим за това по-късно… а и аз не съм се разбързал заникъде, нали? Не и с това състояние на паметта ми. — И додадох, опитвайки да я развеселя: — Преди малко спомена, че ще ми покажеш лицето ми.

Тя отвърна неуверено:

— Да, така е, обещах.

След това извади фенерчето-химикалка, което бе използвала в тунела и ме инструктира да коленича отново и да погледна към стъклото. Когато Йелоустоун и неговата луна изчезнаха отново и пещерата потъна за пореден път в мрак, Амилия насочи светлината на фенерчето към лицето ми. Погледнах отражението си в стъклото.

Не последва шокиращо усещане за нещо непознато. И как би могло, след като откакто се бях събудил, бях прокарвал десетки пъти пръсти по контурите на лицето си? Вече бях добил представа, че лицето ми е приятно, ако не и красиво и се оказа точно така. Това бе лице на умерено преуспял актьор или политик с подозрителна мотивация. Тъмнокос мъж в началото на четирийсетте. Без да имам представа откъде се бях добрал до този факт, аз знаех, че на Края на небето това означаваше в по-голяма или в по-малка степен същото, че нямаше как да съм много по-възрастен, отколкото изглеждах, тъй като нашите методи за удължаване на продължителността на живота и забавяне на стареенето изоставаха векове след останалата част на човечеството.

Друго парченце от спомените се намести където трябва.

— Благодаря — казах аз, след като се нагледах на изображението си. — Мисля, че това ми беше от помощ. Амнезията ми сигурно няма да трае вечно.

— Почти никога не става така.

— Струва ми се, че се разбъбрих. Да не искаш да кажеш, че има хора, които така и не си възвръщат паметта?

— Да — отвърна с неприкрита тъга Амилия. — Никога не възвръщат нормалното си функциониране до степен, че да могат да си заминат.

— Какво става с тях в такъв случай?

— Остават тук. Научават се да ни помагат, да се грижат за терасовидните градини. Понякога даже влизат в ордена.

— Горките хорица.

Амилия се изправи, като ми даде знак да я последвам.

— О, има хора с много по-незавидна съдба, Танър. Повярвай ми.