Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (16)

Петнайсет

Намирахме се в най-ниското ниво на Казъм сити, далеч под ръба на гърлото на кратера. Движехме се по понтонен мост, който минаваше над ширналото се пред нас черно езеро. От небето тихо се сипеше дъжд… по-точно от купола, който се издигаше километри над главите ни. Над водата навсякъде около нас стърчаха огромни постройки; не се виждаше нищо друго. Те се сливаха в далечината, също като гора, в лишена от каквито и да е подробности стена. Първите шест-седем етажа приличаха на дъно на кораб, покрити с раковини. Паянтови жилища и пазари се свързваха с преплитащи се алейки и въжени стълби. В копторите горяха огньове и въздухът беше дори още по-наситен с миризми, отколкото на базара, откъдето тръгнахме. Но беше малко по-хладно и благодарение на постоянния бриз, не толкова задушно.

— Как се нарича мястото? — попитах аз.

— Това е Мълч — отвърна Хуан. — Всичко тук на ниво на улицата е Мълч.

Тогава разбрах, че Мълч е не толкова квартал на града, колкото стратификация. Той включваше може би първите шест-седем етажа, издигащи се над наводнението. И представляваше килим от тиня, от който израстваше огромната гора на града.

Извих врат нагоре, за да надникна над покрива на рикшата, и видях покритите с тиня постройки, устремени към небето, извисили се поне километър над мен. През по-голямата част от тази височина геометрията им вероятно беше такава, каквато я бяха замислили техните архитекти: правоъгълна, с успоредни редици от прозорци, сега тъмни, прекъсвана само от време на време от подобна на мида издатина. По-нагоре обаче картината се променяше драстично. Макар да нямаше две сгради, мутирали по абсолютно един и същ начин, в промяната на формата им се забелязваше нещо общо — еднаква патология, която хирургът би могъл да разпознае и да диагностицира като произтичаща от една и съща причина. Някои от постройките се разделяха на две някъде от средата нагоре, други се бяха издули от невероятно затлъстяване. Върху едни се бяха образували разклонения като куличките по замъците от приказките. По-нависоко тези структурни израстъци се разклоняваха все повече и повече, прониквайки взаимно една в друга и свързвайки се като бронхиоли или някакъв странен вариант на мозъчен корал, докато най-накрая образуваха подобие на хоризонтален сал от сраснали се клони, увиснали на един-два километра над земята. Разбира се, вече бях видял това от небето, но едва сега, от тази перспектива, осъзнах истинския смисъл на случилото се.

Канъпи^[1].

— Сега виждате защо аз не води там, мистър.

— Започвам да разбирам. Това покрива целия град, така ли?

Момчето кимна.

— Също като Мълч, само че по-високо.

От кораба не се виждаше единствено, че гъстата плетеница от безумно деформирани сгради на Канъпи заемаше сравнително плитък вертикален слой; Канъпи беше нещо като висяща екология и под него се намираше съвсем друг свят, друг град. Сега вече ставаше ясно колко сложно е всичко. В него имаше цели общности; запечатани структури, закрепени там като птичи гнезда, всяка голяма колкото дворец. Фина като паяжина маса изпълваше пространството между по-големите разклонения, като се полюшваше надолу почти до нивото на улицата. Трудно можеше да се каже дали беше резултат от мутацията или бе умишлено добавена от хората.

Така се създаваше ефект, като че ли Канъпи бе обвит в паяжина от чудовищни насекоми, от невидими паяци, по-големи от къща.

— Кой живее там?

Знаех, че въпросът не е абсолютно глупав, защото вече бях видял светлинки в разклоненията; доказателство, че колкото и изкривена да беше геометрията на мъртвите болни шушулки от сгради, пак имаше желаещи да живеят в тях.

— Не бихте иска да ги познава, мистър. — Хуан поразмисли над думите си, преди да добави: — Нито пък те — вас. Това не обида.

— Не съм и помислял да се обиждам, но моля те, отговори ми на въпроса.

Отговорът му отне доста време, през което рикшата продължаваше да се провира между корените на гигантските постройки, а колелата й подскачаха из пълните с вода дупки по пътя. Дъждът, разбира се, не беше спрял, но когато подадох глава изпод чергилото на рикшата, усетих топли, меки капки; определено не беше нещо неприятно. Нямах представа дали някога спираше или процесът на кондензиране следваше дневен режим, ако изобщо това ставаше по някаква схема. Бях останал с впечатление, обаче, че много малка част от ставащото в Казъм сити, се намираше под нечий пряк контрол.

— Те са богати — рече детето. — Наистина богати, не като мадам Доминика. — Потърка глава с кокалчетата на пръстите си. — И не се нуждаят от Доминика.

— Искаш да кажеш, че в Канъпи има анклави, където чумата никога не е достигала?

— Не, чума стига навсякъде. Но в Канъпи те я прочистиха, след като сгради престанаха да се променят. Някои богати остават в орбита. Някои никога не напускат Казъм сити, или не слизат долу, откакто стана онзи ужас. Някои бяха депортирани.

— Защо някой би дошъл след чумата, ако не му се налага? Дори в някои части на Канъпи да няма остатъчни следи от Смесената чума, не виждам защо някой би предпочел да живее тук, вместо да остане в оцелелите селища на Ръждивия пояс.

— Депортираните не са имали кой знае какъв избор — обясни хлапето.

— Така е, и това го разбирам. Но защо някой друг би дошъл тук?

— Защото мислят, че неща трябва да се подобрят и искат да бъдат тук, кога стане това. Много начин за изкарване на пари, кога положение се подобри, но малцина ще стане наистина богати. Сега много начин да прави пари — тук по-малко полиция, отколкото горе.

— Искаш да кажеш, че тук няма правила, така ли? И всичко може да се купи? Предполагам, че е било доста изкусително след порядъка на демаршисткото управление.

— Мистър, говорите странно.

Следващият ми въпрос се подразбираше.

— Как да стигна там? До Канъпи, имам предвид?

— Ако вече не сте там, няма да стигнете.

— Искаш да кажеш, че не съм достатъчно богат ли?

— Не е достатъчно да си богат. Трябва и връзки. Иначе си никой.

— Ако все пак отговарях на всички тези условия, как щях да се добера дотам? Може би има пътища, минаващи през сградите, незапечатани от чумата стари шахти?

Смятах, че това бе всеизвестен факт за местните обитатели и хлапето нямаше как да не е запознато с него.

— Не ви препоръчвам вътрешните пътища, мистър. Много опасно. Особено при преследване.

— Преследване ли?

— Това място не добро нощем, мистър.

Огледах се в сумрака.

— Как успяваш да разбереш? Не, не ми отговаряй. Кажи ми само как да отида там горе. — Въпросът ми бе посрещнат с мълчание и реших, че трябва да го формулирам по друг начин. — Жителите на Канъпи слизат ли понякога в Мълч?

— Понякога. Особено при преследване.

„Прогрес“ — помислих си аз, въпреки че трябваше да му тегля думите от устата.

— И как го правят? Видях нещо като летящи коли, които ние наричаме „волантори“, но не мога да си представя как някой би бил в състояние да лети из Канъпи, без да се удари в тази паяжина.

— Ние също ги нарича волантор. Само богати ги имат — трудно се поправят, поддържат за летене. И не вършат работа в някои части на града. Сега повече хлапета от Канъпи слизат с кабелни коли.

— Кабелни коли ли?

За момент на лицето му се появи ясното желание да ми помогне и осъзнах, че момчето се стараеше отчаяно да ми достави удоволствие. Но моите въпроси бяха доста далеч от обичайните му параметри и това му причиняваше почти физическа болка.

— Виждаш тази паяжина, тези кабели? Увиснали между сгради?

— Можеш ли да ми покажеш някоя кабелна кола? Ще ми се да видя как изглеждат.

— Не безопасно, мистър.

— Не се притеснявай.

Подсладих молбата си с още една банкнота и се облегнах назад. Все така се носехме из Мълч под лекия подкуполен дъжд.

 

 

Най-сетне Хуан се обърна към мен.

— Там. Кабелна кола. Често слизат тук. Искаш да се приближим?

В началото не ми стана ясно точно какво имаше предвид. На разбитата улица беше паркирал диагонално един от личните автомобили, които се движеха край гарата. Едната врата беше отворена, нагъната като крило на чайка, а под дъжда край нея стояха двама души в сиви балтони и със закрити под широките периферии на шапките лица.

Съзерцавах ги, без да знам какво да предприема.

— Хей, мистър, питах иска да приближим?

Един от двамата запали цигара и за момент огънчето прогони сенките от лицето му — беше аристократично, с отпечатък на благородство, каквото не бях виждал от пристигането си на тази планета. Очите му бяха скрити под претенциозни очила, които подчертаваха прекалено острите му скули. Събеседникът му беше жена; с тънката си ръка в ръкавица тя държеше пред очите си подобен на играчка бинокъл. Въртеше се бавно на острите си като ножове токове и оглеждаше улицата, докато погледът й попадна върху мен. Забелязах как трепна, макар да се опита да се сдържи.

— Нервни са — прошепна Хуан. — Мълч и Канъпи стоят настрани един от друг.

— Някаква конкретна причина?

— Да, и то основателна. — Сега шепотът му стана толкова тих, че едва го чувах през неуморния съскащ звук на дъжда. — Ако се приближи прекалено, Мълч изчезне.

— Ще изчезне ли?

Хлапето прокара дискретно показалеца си през гърлото.

— Канъпи харесва игрите, мистър. Те скучаят. Безсмъртните хора всички скучаят. Затова играят игри. Проблемът е, че не питат всеки дали иска участва.

— Като при преследването, което спомена?

Хуан кимна.

— Но не говорим сега.

— Добре. Бъди така добър да спреш тук, Хуан.

Рикшата забави моментално скорост и спря; всички гръбни мускули на примата се напрегнаха. Наблюдавах реакцията по лицата на двамата жители на Канъпи — стараеха се да изглеждат невъзмутими и почти успяваха.

Излязох от рикшата; и двата ми крака цопнаха в локви, щом стъпих на пътя.

— Мистър — обади се Хуан. — Внимавайте. Още не съм изработил пари за обратния курс.

— Не ходи никъде — казах аз, но веднага размислих. — Виж, ако това те изнервя, отиди някъде и се върни след пет минути.

Съветът очевидно му се стори превъзходен. Жената прибра бинокъла в джоба на щедро нашареното си палто, а мъжът вдигна ръка и намести деликатно очилата си. Тръгнах спокойно към тях, но вниманието ми бе съсредоточено предимно върху автомобила. Той представляваше лъскав черен ромб върху три прибиращи се колела. През цветното предно стъкло зърнах тапицирани седалки, поставени пред сложно на вид контролно табло. На покрива имаше три сгънати роторни перки. След по-внимателен оглед установих, че не е хеликоптер. Перките не бяха прикрепени към корпуса на превозното средство чрез роторна ос, а изчезваха в три кръгли дупки в куполоподобна издатина. Вече можех да погледна по-отблизо и установих, че това съвсем не са перки, а телескопични ръце, завършващи със сърповидна кука.

Не разполагах с повече време за разглеждане.

— Не се приближавай повече — обади се жената.

Подкрепи думите си, изречени на безупречен каназиански, като размаха някакво миниатюрно оръжие, не по-голямо от брошка.

— Той не е въоръжен — заяви мъжът, очевидно нарочно достатъчно силно, за да го чуя.

— Не ви мисля злото. — Разперих ръце… бавно. — Това са дрехи на Просяците. Току-що пристигам на планетата. Исках да разбера как да се добера до Канъпи.

— Канъпи ли? — повтори мъжът, сякаш бях казал нещо извънредно забавно.

— Точно това искат всички — намеси се жената. Оръжието не бе помръднало; стискаше го толкова здраво, че започнах да се питам дали нямаше миниатюрни жироскопи или някакво приспособление за обратна връзка, което въздействаше върху мускулите на китката й. — Защо изобщо трябва да разговаряме с теб?

— Защото съм безопасен, невъоръжен, както отбеляза партньорът ти, и любопитен, и това може да ви позабавлява.

— Нямаш представа кое ни забавлява.

— Да, вероятно нямам, но, както казах, съм любопитен. Разполагам със средства. — Забележката прозвуча абсурдно в мига, в който я изрекох, но въпреки това продължих. — … и имах малшанса да се озова в Мълч без никакви връзки в Канъпи.

— Говориш каназиански сносно — отбеляза мъжът и свали ръка от очилата си. — Повечето от Мълч едва успяват да изрекат нещо обидно, ако рекат да проговорят на друг освен на родния си език.

Хвърли онова, което бе останало от цигарата.

— Но с акцент — допълни жената. — Не мога да определя какъв… определено от друг свят, но не такъв, с който съм запозната.

— Идвам от Края на небето. Може да сте срещали обитатели на други части на планетата, които говорят различно. Населена е преди доста време и няма как да не се стигне до лингвистични разслоения.

— Йелоустоун също е населен отдавна — отвърна мъжът, без да прояви истински интерес към посоката, която бе поел нашият разговор. — Но повечето все още живеем в Казъм сити. Тук единственото лингвистично разслоение е вертикалното.

Изсмя се, сякаш забележката бе нещо повече от отбелязване на факт.

Избърсах дъждовните капки от лицето си — бяха топли и лепкави.

— Шофьорът ми каза, че до Канъпи можело да се стигне само с кабелен автомобил.

— Абсолютно точно твърдение, но то не означава, че ние можем да ти помогнем.

Мъжът свали шапката си и откри дългата си руса коса, хваната на плитка отзад.

Събеседничката му добави:

— Нямаме причина да ти вярваме. Всеки от Мълч би могъл да открадне дрехи на Просяците и да научи няколко думи на каназиански. Никой здравомислещ човек не би дошъл тук, ако вече не си е създал връзки с Канъпи.

Реших да поема пресметнат риск.

— Имам малко гориво-мечта. Това интересува ли ви?

— Да бе. И как, ако смея да попитам, един обитател на Мълч се е снабдил с гориво-мечта?

— Дълга история. — Бръкнах в джоба на палтото на Вадим и извадих кутийката, в която се съхраняваха шишенцата с горивото-мечта. — Разбира се, ще трябва да се доверите на думата ми, че стоката е истинска.

— Нямам навик да се доверявам на нечия дума — отвърна мъжът. — Подай ми едно от шишенцата.

Още един пресметнат риск. Той можеше да избяга с него, но все пак ми оставаха другите.

— Ще ти хвърля едно от тях. Става ли?

Той направи няколко стъпки към мен.

— Давай.

Подхвърлих му шишенцето. Той го хвана сръчно и изчезна в автомобила. Жената остана отвън, все така с оръжие, насочено към мен. След малко мъжът се появи отново, без да си направи труда да си сложи шапката. И вдигна шишенцето.

— Тази… стоката изглежда е истинска.

— Какво направи?

— Осветих го, разбира се. — Изгледа ме, сякаш бях пълен идиот. — Горивото-мечта има уникален абсорбиращ спектър.

— Добре. Сега, след като знаеш, че е истинско, върни ми обратно шишенцето и ще се споразумеем.

Човекът се престори, че хвърля нещо, но в последния момент реши да задържи шишенцето и го вдигна примамливо пред себе си.

— Не… нека не прибързваме, какво ще кажеш? Напоследък гориво-мечта се намира много трудно. Поне качественото. А ти явно си се натъкнал на цял товар от него. — Замълча за кратко. — Аз ти направих една услуга и ще приемем, че тя е справедливо заплащане за това шишенце. Поисках след малко оттук да те вземе друг кабелен автомобил. Дано не си излъгал, че разполагаш с достатъчно средства.

Свали очилата и аз видях стоманеносиви очи с невероятно жестоко изражение.

— Благодаря — отвърнах аз. — Но какво значение щеше да има, ако бях излъгал?

— Странен въпрос.

Оръжието изчезна от ръката на жената, сякаш бе направила добре отработен фокус. Може би се беше прибрало в намиращия се в ръкава й кобур.

— Казах ви, че съм любопитен.

— Тук няма законност — отговори тя. — В Канъпи има нещо подобно, но само това, което ни допада, което ни е удобно, като закона за детските площадки. Сега обаче не сме в Канъпи. Тук долу върви всичко. И не проявяваме особено търпение към онези, които ни мамят.

— Аз също не съм от търпеливите.

И двамата скочиха в своя автомобил, като оставиха за момент вратите косо отворени.

— Може би ще се видим в Канъпи — рече мъжът и ми се усмихна.

Но това не беше от усмивките, които човек би искал да види. Подобни усмивки бях виждал при змиите във вивариума в Къщата на влечугите.

Вратите се затвориха до долу и колата оживя, издавайки почти недоловимо жужене.

Трите телескопични ръце на покрива се издължиха навън и нагоре и продължиха да се удължават със зашеметяваща бързина, като за секунда удвояваха, утрояваха, учетворяваха дължината си. Струваше ми се, че вече стигаха до небето. Погледнах нагоре, като прикрих очи от непрестанно сипещия се дъжд. Шофьорът на рикшата бе отбелязал, че кабелите около разкривените постройки на Канъпи понякога слизаха до нивото на Мълч, като увиснали лиани, но тогава не обърнах внимание на забележката му. Чак сега разбрах какво имаше предвид, като видях как една от ръцете на автомобила обхвана най-ниския кабел с куката си. Другите две ръце се протегнаха дори още по-далече, може би на десеторно по-голямо разстояние от първоначалната си дължина, докато откриха своите кабели и на свой ред се уловиха за тях.

И тогава плавно, сякаш имаше двигатели на космически кораб, кабелният автомобил се вдигна от земята, увеличавайки непрестанно скоростта си. Най-близката ръка пусна кабела и бързо се устреми нагоре като хамелеонски език, докато се вкопчи в друг кабел. Междувременно колата се издигаше все по-високо; в този момент друга от ръцете смени кабела си, после третата, и така колата вече се намираше на стотици метри над мен, като продължаваше да се смалява. Движението оставаше все така неестествено плавно, макар през цялото време да ми се струваше, че автомобилът няма да улучи поредния кабел и ще се стовари с всичка сила обратно в Мълч.

— Хей, мистър. Още сте тук?

По някое време от изкачването на автомобила, рикшата се беше върнала. Мислех си, че шофьорът ще постъпи разумно и ще се върне там, откъдето бяхме тръгнали, с по-голяма или по-малка печалба. Но Хуан удържа на думата си и вероятно щях да го обидя, ако проявях изненада.

— Наистина ли мислеше, че няма да ме намериш?

— Когато Канъпи слезе долу, човек никога не знае. Хей, защо стои на дъжд?

— Защото няма да се върна с теб. — Не му остана почти никакво време, за да изрази разочарованието си, макар изражението, което се появи на лицето му да показваше, че бях хвърлил тежка обида върху целия му род, тъй като му предложих щедър бакшиш. — Повече е, отколкото щеше да получиш, ако ме беше върнал.

Хлапето погледна намръщено двете банкноти с цифрата седем.

— Мистър, не трябва остава тук. Това е никъде, не е добра част на Мълч.

— Не се съмнявам — отвърнах аз, приел идеята, че дори едно толкова неугледно и мизерно място като Мълч може да има своите добри и лоши квартали. И додадох: — Хората от Канъпи казаха, че ще изпратят тук кабелен автомобил за мен. Разбира се, не е изключено да са ме излъгали, но рано или късно ще го разбера. Ако не дойдат, просто ще се наложи да намеря начин да стигна горе през някоя от тези сгради.

— Това не хубаво, мистър. Канъпи, те никога не прави услуга.

Реших да не споменавам горивото-мечта.

— Вероятно не искаха да изключат вероятността да съм този, за който се представям. Ами ако наистина имам такава власт, за каквато твърдя? Не биха искали да ме направят свой враг.

Хуан сви рамене, сякаш казаното бе съвсем незначителна теоретична вероятност, в никакъв случай нещо повече.

— Мистър, аз тръгва. Няма защо стои тук, вие не идва.

— Добре — отговорих аз. — Разбирам. И съжалявам, че те помолих да чакаш.

Това бе краят на взаимоотношенията ни; Хуан продължаваше да клати глава, но явно бе приел, че няма да ме разубеди. И си тръгна; рикшата се отдалечаваше с тракане и аз останах сам под дъжда, този път наистина сам. Бях изгубил — по-правилно беше да се каже, че се бях избавил от най-близкото до съюзник, което бях намерил засега в Казъм сити. Чувството беше странно, но знаех, че трябва да постъпя така.

Стоях и чаках.

Времето минаваше, може би половин час, достатъчно дълго, за да усетя притъмняването на града. Епсилон Еридани потъваше зад хоризонта и светлината му, която вече имаше червено-кафяв оттенък заради купола, придоби цвят на отдавна засъхнала кръв. Светлината, която успяваше да достигне до мен сега, трябваше да се провре между заплетените сгради и това изпитание очевидно не й оставаше и капка истински ентусиазъм да изпълни задачата си да осветява. Небостъргачите наоколо ставаха все по-тъмни и най-накрая наистина заприличаха на огромни дървета, а осветените преплетени крайници на Канъпи бяха като окичени с фенери и вълшебни светлинки клони. Беше едновременно красиво и кошмарно.

Най-сетне една от тези реещи се светлинки се отдели като падаща звезда, а интензивността й нарастваше колкото повече се приближаваше към мен. Когато очите ми привикнаха с тъмнината, установих, че светлинката идваше от кабелен автомобил, който слизаше и се бе насочил към мястото, където стоях.

Забравил за дъжда, наблюдавах като хипнотизиран как превозното средство намали скоростта си и се спусна почти до нивото на улицата; кабелите пееха над главата ми. Единственият му фар осветяваше всяка пукнатинка по мократа от дъжда повърхност и след това се насочи към мен.

Нещо накара водата в близката локва да подскочи комично нагоре.

И тогава чух изстрел.

Постъпих както би направил всеки бивш войник при дадените обстоятелства: не спрях, за да помисля над създалата се ситуация, да определя вида и калибъра на използваното срещу мен оръжие и местоположението на стрелящия, нито даже, за да се убедя, че аз съм мишената, а неслучайно озовал се на мястото нещастник.

Хукнах, без да губя време, към скритата в сянка основа на най-близката сграда. Устоях на логичния рефлекс на беглеца, който ми подшушна да хвърля куфарчето; така бързо щях да потъна в анонимността на Мълч.

Стрелбата ме следваше.

Куршумите се забиваха на около метър зад мен и това показваше, че на стрелеца не му липсваха умения. Ако искаха да ме улучат, можеха да го направят без проблеми, като преместят съвсем малко напред линията на стрелба. Явно им вършеше работа да си играят с мен. Не бързаха да ме екзекутират с изстрел в гърба, но можеха да го направят всеки момент.

Стигнах до сградата; краката ми бяха потънали във вода. Стените на постройката бяха абсолютно гладки, без никаква цепнатина или издатина, където бих могъл да се скрия. Стрелбата престана, но осветената елипса не помръдна; на фона на синята светлина дъждът приличаше на завеса, която ме отделяше от кабелния автомобил.

От мрака изплува фигура в балтон. Първо помислих, че това трябва да е мъжът или жената, с които бях разговарял, но когато човекът застана на осветеното място, разбрах, че не съм го виждал никога. Беше плешив, с четвъртита брада, достойна за герой на анимационен филм, а едното му око се губеше зад пулсиращ монокъл.

— Стой абсолютно неподвижен — нареди той, — и няма да пострадаш.

Заметна встрани палтото си, за да разкрие оръжие, по-голямо от играчката на жената от Канъпи, и издаващо по-сериозни намерения. Беше черен правоъгълник с дръжка и четири тъмни дула. Кокалчетата на ръката му бяха побелели от стискане, а палецът галеше спусъка.

Стреля, както държеше оръжието на височината на таза; нещо се устреми с бръмчене към мен. Удари се в сградата и изпусна искри. Побягнах, но втория път той се прицели по-сигурно. Усетих пробождане в бедрото и внезапно вече не бягах. Внезапно престанах да правя каквото и да е друго, освен да крещя.

А след това стана прекалено трудно дори да се крещи.

 

 

Лекарите се бяха справили много добре, но никой не очакваше от тях чудеса. Доказваше го апаратурата край леглото на баща му, която запя бавна и тържествена литургия на биологичния край.

Бяха минали шест месеца откакто спящият се бе събудил и бе ранил бащата на Скай — не можеше да не им се отдаде заслуженото, че бяха успели да запазят живи досега Тайтъс Осман и неговия нападател. Но дори при максималното използване на медицинската апаратура и експертиза, нито за момент не се беше появила реалистична перспектива двамата някога да си възстановят здравето.

Поредицата от спорове между корабите в последно време определено не спомогна за подобряването на нещата. Проблемите се бяха задълбочили няколко седмици след събуждането на пасажера, когато на борда на „Бразилия“ бе открит шпионин. Осигуряващата сигурността организация бе проследила следите му до „Багдад“, но администрацията на „Багдад“ заяви, че шпионинът никога не се е раждал на техния кораб и вероятно произлиза от „Сантяго“ или от „Палестина“. Появиха се подозрения, че може да има и други агенти и последваха протести заради неправомерно задържане и нарушаване на закона на флотилията. Нормалните до неотдавна отношения охладняха и станаха ледено-дистанцирани. Сега вече корабите не търгуваха помежду си; единственият човешки трафик се ограничи до унили дипломатически мисии, завършващи неизменно с взаимни обвинения и пълен провал.

С обяснението, че и другите кораби си имат своите проблеми, отказаха на молбата за помощ за бащата на Скай във вид на медицинска апаратура и знания. Освен това, като имаха предвид, че Тайтъс оглавяваше службите по сигурността, нямаше как да изключат версията той самият да е провокирал инцидента.

— Съжаляваме — беше отговорът. — Иска ни се да помогнем, и наистина бихме го направили…

В този момент баща му направи видимо усилие да заговори.

— Скайлър… — струваше му се, че устните му са от пергамент. — Скайлър? Ти ли си това?

— Тук съм, татко. Не съм се отдалечавал.

Седеше на табуретката край леглото на болния и се взираше в сивата, гримасничеща маска, която нямаше почти нищо общо с бащата, когото познаваше отпреди инцидента. Това не беше Тайтъс Осман, когото обичаха и от когото се страхуваха в еднаква степен на кораба, и когото уважаваха, макар и неохотно, в цялата флотилия. Това не беше мъжът, който го спаси от детската стая по време на спирането на енергозахранването на почти всички системи на кораба, не беше мъжът, който го бе хванал за ръката и го бе придружил до таксито и при първото му излизане от кораба, за да му покаже чудото и ужаса на безкрайно самотния им дом. Това не беше caudillo^[2], влязъл в криокамерата пръв с пълното съзнание, че там може би се крие смъртна опасност. Беше бледо копие на онзи човек. Чертите бяха същите, пропорциите — също, но нямаше дълбочина. На мястото на някогашната солидност бе останал само един тънък като хартия пласт.

— Скай, за затворника. — Баща му направи усилие да повдигне глава от възглавницата. — Още ли е жив?

— На косъм — отвърна Скай. Той бе опитал да си проправи път през охранителния екип, след раняването на Тайтъс. — Честно казано, не очаквам да издържи още дълго. Неговите рани са много по-тежки от твоите.

— Но все пак успя да поговориш с него?

— Успяхме да научим това-онова от него, да.

Скай въздъхна вътрешно. Вече беше казал за това на баща си, но той или губеше паметта си, или искаше да го чуе отново.

— Какво точно ти каза?

— Нищо, за което да не можем да се досетим и сами. Все още не ни е ясно кой точно го е докарал на борда на кораба, но почти сигурно това е дело на една от фракциите, които се очакваше да създадат проблеми.

Баща му вдигна пръст.

— Оръжието му… вграденото в ръката му съоръжение…

— Не е толкова необичайно, както може да ти се е сторило. Към края на войната такива като него очевидно е имало колкото щеш. Имаме късмет, че не са вградили в ръката му атомно оръжие… но това, разбира се, би могло да се скрие много по-трудно.

— Бил ли е някога човек?

— Вероятно никога няма да разберем. Някои от неговия род са създадени в лаборатории. Други са адаптирани затворници или доброволци. Били са подлагани на мозъчни операции и психически манипулации, за да могат да бъдат използвани като оръжие от заинтересованите. Били са като роботи, само дето са изградени предимно от плът и кръв и с ограничен капацитет да общуват с други хора, когато е необходимо за операционните им нужди. Били са в състояние да се сливат убедително с общата маса, да разказват вицове и да говорят за ежедневни дреболии, докато стигнат до своята мишена, когато се връщали отново в режим на безмозъчни убийци. В някои от тях са вграждали оръжие, необходимо за изпълнението на конкретната възложена им задача.

— В ръката му имаше доста метал.

— Да. — Скай усети накъде бие баща му. — Прекалено много, за да може да се качи на кораба, без някой да е затворил очи. Което само доказва това, което вече знаем — че е имало конспирация.

— Ние обаче открихме единствения.

— Да. — В дните след атаката всички спящи пасажери бяха сканирани за скрито в тялото им оръжие — процесът бе труден и опасен — но така и не бе намерено нищо. — Което показва колко уверени трябва да са били.

— Скай… той спомена ли защо го е направил, или защо са го накарали да го направи?

Скай повдигна вежда. Този начин на задаване на въпроси определено беше нов. Преди баща му винаги се беше съсредоточавал само върху конкретни неща.

— Ами, спомена нещичко.

— Давай нататък.

— На мен не ми се стори особено смислено.

— Може и така да е, но пак ми се ще да го чуя.

— Говореше за фракция, която открила нещо. Но не казваше кои са или къде се е намирала базата им.

Гласът на Тайтъс бе вече съвсем немощен, но все пак той успя да попита:

— И какво точно открили?

— Нещо абсурдно.

— Кажи ми какво, Скай.

Раненият направи пауза. Усетил жаждата му, Скай нареди на робота в стаята да приближи чаша вода до напуканите му устни.

Спомена за някакъв пробив непосредствено преди флотилията да напусне Слънчевата система… по-точно някаква научна техника, усъвършенствана към края на войната.

— И за каква техника става дума?

— За човешкото безсмъртие. — Скай произнесе думите внимателно, сякаш бяха напоени с магическа сила и не можеше да се произнасят нехайно. — Каза, че фракцията комбинирала различни процедури и изследователски линии, следвани през последния век, и така създали стабилен терапевтичен метод. Успели там, където другите се провалили или работата им спряла по политически причини. Резултатът, до който достигнали, бил доста сложен, определено не някакво хапче, което се пие от време на време.

— Продължавай — нареди Тайтъс.

— Била цяла поредица от различни техники, едни — генетични, други — химически, някои зависещи от невидими малки машинки. Всичко било фантастично деликатно и трудно за прилагане, освен това третирането трябвало да се прилага редовно, но все пак можело да свърши работа, ако се прави както трябва.

— И ти какво помисли?

— Помислих, че е абсурдно, разбира се. О, не отричам, че такова нещо е възможно… но нима тогава всички нямаше да знаят за него?

— Не е задължително. Все пак се е случило в края на война. Обичайните комуникационни линии са били разрушени.

— Значи според теб тази фракция може да е съществувала наистина?

— Да, вярвам, че е съществувала. — Баща му направи пауза, за да посъбере сили. — Всъщност знам, че е съществувала. Подозирам, че повечето неща, които ви е казал химерикът, са верни. Техниката не е била магическа — не е можела да се справи с някои болести — но определено е била по-добро от всичко друго, което ни е дала до този момент еволюцията. В най-добрия случай тя удължаваше живота на човека до сто и осемдесет, двеста години в изключителните случаи — всичко това, разбира се, са екстраполации — но то е без значение; важното е, че дава шанс човек да доживее откриването на нещо по-добро.

Тайтъс се отпусна изтощен на възглавницата си.

— Кой знаеше?

Тайтъс се усмихна.

— Кой още ли? Богатите. Тези, към които войната беше милостива. Тези, които заемаха подходящи постове или познаваха подходящите хора.

Следващият въпрос бе очевиден и смразяваше кръвта. Флотилията бе тръгнала, докато войната бе все още във финалния си етап. Много от спящите в криокамерите всъщност бяха съзрели в това пътуване начин да избягат от една съсипана и опасна според тях система, която само чакаше случай да се потопи в поредната кървава баня. Но конкуренцията за ограничения брой места беше огромна и макар те да се отпускаха според заслугите, несъмнено не бяха недостъпни и за достатъчно влиятелните. Дори Скай да бе имал някога съмнения по този въпрос, присъствието на саботьора сега бе необоримо доказателство. Някой някъде бе дръпнал нужните конци, за да качи химерика на борда.

— Добре. Ами спящите в криокамерите? Колко от тях са знаели за въпросния пробив по посока към безсмъртието?

— Всички, Скай.

Загледа се в лежащия пред него човек, питайки се доколко се бе приближил в действителност до смъртта. Той трябваше да се възстанови от прободните рани — уврежданията от тях не бяха чак толкова големи — но бяха настъпили усложнения: тривиални инфекции, които обаче упорстваха и се разпространяваха. Някога медицината на флотилията щеше да го спаси, щеше да го изправи на крака само за дни, при това без да усети нещо по-значително от известен дискомфорт. Но сега не бяха в състояние да направят нищо повече, освен да подпомагат естествения оздравителен процес на собственото му тяло. И бавно губеха битката.

Скай се замисли върху току-що казаното от баща му.

— И колко от тях са се подложили на лечението?

— Същият отговор.

— Всичките? — Скай поклати глава, беше му трудно да повярва. — Всички замразени хора, които носим?

— Да. С няколко незначителни изключения — тези, които са предпочели да не се подлагат на него, поради етични или здравословни причини, например. Но повечето се подложиха на лечението непосредствено преди да се качат на борда. — Баща му направи нова пауза. — Това е моята единствена, моята най-голяма тайна. Винаги съм я знаел… е, откакто ми я каза моят баща. И не ми беше никак лесно да я нося, повярвай ми.

— Как си могъл да пазиш такава тайна?

Тайтъс успя да свие едва забележимо рамене.

— Беше част от работата ми.

— Не говори така. Това не те извинява. Те са ни предали, нали?

— Зависи. Определено не са споделили тайната си с екипажа. Но според мен са направили това, което е по-доброто за нас.

— Защо смяташ така?

— Представи си, ако и ние бяхме безсмъртни. Щеше да ни се наложи да изтърпим затворничество от век и половина на борда на това нещо тук. И щяхме да започнем бавно да се побъркваме. Те са се страхували точно от това. Затова е било по-добре да оставят екипажа с нормална продължителност на живота, така че след него юздите да поеме следващото поколение.

— И ти наричаш това „по-доброто“?

— Защо не? Повечето от нас не знаят нищо по-добро, Скай. О, ние обслужваме спящите, но тъй като знаем, че не всички ще се събудят в Края на пътуването, не е лесно да им завиждаме твърде много. Освен това трябва да се грижим и за себе си. Ние обслужваме кораба не само заради спящите, а и заради нас самите.

— Да. Съвсем равностойно. Отношенията ни се променят от факта, че са скрили от нас тайната за безсмъртието, не може да не го признаеш.

— Възможно е. Точно заради това винаги съм се старал да пазя тайната от всички останали.

— Но ти току-що ми я каза.

— Ти поиска да знаеш дали има някаква истина в историята на саботьора, нали така? Е, сега вече знаеш. — Върху лицето на Тайтъс за момент се изписа умиротворение, сякаш бяха снели огромен товар от раменете му. Скай си помисли, че баща му се унесе, но не след дълго очите му се раздвижиха и той облиза устни, готвейки се да говори отново. Дори това бе огромно усилие за него. — Има и още една причина… много е неприятно, Скай. Не съм сигурен, че постъпвам правилно като ти казвам.

— Защо не оставиш аз да преценя това?

— Добре тогава. На няколко пъти за малко да ти го кажа, но така и не намирах смелост да го направя. Познанието е опасно нещо, както казват.

— И за какво познание става дума в този случай?

— За твоя собствен статус.

Тайтъс помоли отново за вода, преди да продължи. Скай се замисли за водата в чашата, за молекулите, които се плъзгаха между устните на баща му Всяка капка вода в кораба се рециклираше, за да се пие отново и отново. В междузвездното пространство не можеха да си позволят каквото и да било разхищение. В даден момент, след месеци или години, той щеше да пие част от същата вода, която сега носеше облекчение на баща му.

— Моят статус ли?

— Страхувам се, че ти не си ми син. — Изгледа го пронизително, сякаш очакваше Скай да се пречупи всеки момент от това разкритие. — Ето, казах го. Вече няма връщане назад. Ще трябва да чуеш и останалото.

„Може би раните и инфекцията го разяждат по-бързо, отколкото показват машините — помисли си Скай. — Може би се плъзга надолу в непрогледната яма на деменцията, с отровена кръв, с крещящ за кислород мозък.“

— Аз съм твой син.

— Не, не си. Щях да знам, ако беше мой, Скай. Аз те измъкнах от криокамерата.

— За какво говориш?

— Ти беше един от тях — един от нашите momios, един от нашите замразени пасажери.

Скай кимна, приел незабавно истината. На някакво ниво знаеше, че нормалната реакция би трябвало да бъде недоверие, може би дори гняв, но не чувстваше нищо подобно; само дълбоко и успокояващо действащо усещане, че всичко е както трябва.

— Колко голям?

— Бил си само на дни, когато са те замразили. Толкова малки пасажери като теб бяха няколко в цялата флотилия.

Той слушаше баща си, който всъщност не му беше баща. Тайтъс разказваше, че Лукреция Осман — жената, която Скай бе мислил за своя майка — родила момченце на борда на кораба, но то умряло след няколко часа. Разстроен, Тайтъс запазил случилото се в тайна в продължение на дни. Докато опитвал да измисли нещо, държали Лукреция упоена. Страхувал се, че истината ще я убие — може би не физически, но със сигурност ще пречупи духа й. Тя била една от най-обичаните жени на кораба. Загубата й щяла да се отрази зле на всички, като отрова, която ще вгорчи атмосферата. Все пак те били една съвсем малка общност. И се познавали едни други. Загубата на дете било нещо непоносимо.

Тайтъс замислил ужасен план, за който съжалил почти веднага след неговото осъществяване. Но тогава вече било прекалено късно.

Той откраднал едно от спящите деца. Оказало се, че децата понасят размразяването много по-леко от възрастните — това било свързано по някакъв начин със съотношението между обема и повърхността на тялото — така че затоплянето на избраното дете не предизвикало особени проблеми. Избрал едно от най-мъничките, за да може да мине за умрелия му син. Помагал му и фактът, че Лукреция видяла бебето си съвсем за кратко и нямало как да открие замяната.

Тайтъс поставил на неговото място мъртвия си син, понижил отново температурата на криокамерата и помолил за прошка. Той отдавна щял да е умрял, когато откриели мъртвото дете. Събуждането щяло да е ужасно за родителите, но пристигнали в нов свят, щели да имат достатъчно време, за да опитат да си родят друго дете. За тях нямало да бъде същото, както за Лукреция. Без това престъпление положението на кораба можело да се влоши дотолкова, че той никога да не успее да достигне целта си. Предположението било екстремно, но не и невъзможно. Трябвало да го повярва. Трябвало да вярва, че това, което бил направил, по някакъв начин е за доброто на всички тях.

Престъпление от любов.

Разбира се, Тайтъс нямало да се справи с това без помощ, но само шепа от най-близките му приятели знаели истината и никой от тях нито веднъж след това не бе отронвал и дума за случилото се.

— Всички те вече са мъртви — допълни той.

Затова бе толкова необходимо да го каже на Скай сега.

— Разбираш ли? — попита Тайтъс. — Винаги съм ти казвал, че си безценен… и това е самата истина. Ти си единственият безсмъртен сред нас. Затова в началото те отглеждах в изолация; затова прекарваше толкова много време сам, в детската стая, далеч от другите деца. Отчасти исках да те предпазя от инфекции — ти не беше по-неуязвим от тях, нито си по-неуязвим сега, като възрастен човек. Главната причина бе желанието ми да разбера за себе си. Трябваше да изучавам кривата на твоето развитие. То е по-бавно при подложилите се на въпросното лечение и с напредването на възрастта се забавя още повече. Сега си на двайсет години, но можеш да минеш за висок юноша, едва започнал тринайсетата си година. Когато станеш на трийсет-четирийсет години, хората ще започнат да говорят, че имаш необичайно младежки вид. Но няма да се досетят за истината… не и преди да станеш много, много по-стар.

— Аз съм безсмъртен?

— Да. Това променя всичко, нали?

Скай Осман нямаше как да не признае, че е така.

 

 

По-късно, когато Тайтъс потъна в дълбок като пропаст сън, лишен от видения, сякаш неизбежно предизвестие за приближаващата смърт, Скай посети саботьора. Химерикът лежеше на съвсем същото легло като баща му, под грижите на машини, но приликите свършваха дотук. Затворникът беше достатъчно силен, за да не се нуждае от помощта на машините. Прекалено силен, макар да бяха извадили от него цял пълнител куршуми. Беше привързан за леглото с найлонови въжета — през кръста, краката и ръцете. Можеше да движи едната си ръка достатъчно, за да си докосне лицето; другата ръка завършваше с оръжието, с което бе наръгал Тайтъс. Но оръжието вече го нямаше и сега вместо него се виждаше безупречно зашито пънче на ампутиран крайник. Бяха го претърсили за други скрити оръжия, но не бяха намерили нищо, освен имплантите, с чиято помощ неговите господари го бяха подготвили по най-добрия начин за целите си.

Скай си помисли, че в известен смисъл изпратилата го фракция бе невероятно лишена от въображение. Бяха заложили прекалено много на способността му да навреди на кораба, когато един качествен, лесен за инфилтриране вирус, щеше да свърши същата работа. Той можеше да не засегне директно спящите хора, но шансът им да стигнат където трябва без жив екипаж, беше почти равен на нула.

Което не означаваше, че химерикът не можеше още да бъде използван.

Странно, неизразимо странно бе да узнаеш изведнъж, че си безсмъртен. Скай не се обременяваше на дребно с дефиниции. Наистина не беше неуязвим, но с грижи и предвидливост можеше да сведе до минимум рисковете за себе си.

Отстъпи от леглото на убиеца. Мислеха, че са се справили с провокатора и той вече не представлява опасност за тях, но човек никога не можеше да е сигурен. Макар машините да показваха, че е потънал в сън, дълбок поне толкова, колкото този на баща му, за предпочитане беше да не рискува. Тези неща бяха специално замислени така, че да заблуждават. Бяха в състояние да вършат нечовешки неща с пулса и нервната си активност. Полусвободната ръка можеше да сграбчи Скай за гърлото и да стиска, докато го задуши, или да го придърпа толкова близо, че химерикът да успее да изяде цялата мускулатура по лицевата част на черепа му.

Скай намери лекарска чанта на стената. Отвори я, огледа грижливо наредените инструменти в нея и най-накрая измъкна един скалпел, който проблесна със синкава стерилност на приглушеното осветление в помещението. Повъртя го в ръцете си, изпълнен с възхищение.

Това бе наистина превъзходно оръжие.

Приближи се с него към саботьора.