Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (30)

Двайсет и девет

Правеше поредната обиколка из криокамерите.

Скай и Норкинсо бяха навлезли дълбоко в един от жп тунелите, простиращи се по дължината на корабния гръбнак. От време на време по железопътната линия с грохот минаваха роботизирани товарни вагонетки, с припаси от и за малката група техници в далечния край на кораба. Една такава вагонетка се появи сега и предупредителните й оранжеви светлини блеснаха ослепително. Скай и Норкинсо изчакаха отминаването на влаковата композиция в отбивката. Скай забеляза как спътникът му пъхна нещо в джоба на ризата си — хартия, както му се стори покрита с поредица от числа, частично зачертани.

— Хайде — обади се Скай. — Искам да стигна до разклонение номер три, преди да мине следващата композиция.

— Никакъв проблем. До следващата остават… седемнайсет минути.

Скай го изгледа странно.

— Ти знаеш?

— Естествено, те се движат по разписание.

— Разбира се, знам го много добре. Просто не мога да си обясня защо някой, ако е с всичкия си, би запаметил разписанието.

Вървяха мълчаливо до следващото разклонение. На тези отдалечени от жилищните райони места на кораба цареше необичайна тишина, нарушавана единствено от почти незабележимите звуци на вентилаторните и другите системи, поддържащи нормалните условия за живот. Криокамерите, макар да се нуждаеха от постоянен кибернетичен надзор, черпеха много малко енергия. Не се налагаше системите за замразяване на момиосите да работят усилено, защото криокамерите умишлено бяха поставени близо до космическото пространство, само на метри от абсолютния студ на междузвездния вакуум. Скай носеше термален костюм, дъхът му образуваше бели облачета пара при всяко издишване. Той вдигаше периодично качулката върху главата си, за да се стопли. Норкинсо пък изобщо не сваляше своята.

От доста време изобщо не беше контактувал с него. Почти не бяха разговаряли от смъртта на Балказар, след която Скай се посвети на своята кариера. От отговорник за охраната се бе издигнал до трети, а после и до втори в командването, и сега между него и абсолютния контрол върху „Сантяго“ стоеше само Рамирес. Констанца бе все още проблем, макар да й бе дал по-незначителна роля в охранителния отряд; нямаше обаче да й позволи да попречи по един или друг начин на плановете му. При новото положение капитанската позиция бе станала извънредно несигурна. Корабите се намираха в състояние на студена война; вътрешната политика на борда на всеки един от тях бе изтъкана от параноични настроения и най-малката грешка в преценката се наказваше безмилостно. За да се освободи от Рамирес, трябваше просто да скалъпи някакъв скандал; щеше да изглежда прекалено подозрително, ако го убие. Планът му вече бе готов. Благодарение на него щеше да създаде скандала, чрез който да се справи с него и да осигури подходящо прикритие за собствената си роля.

Стигнаха до разклонението и заслизаха към един от шестте модула за криокамерите, разположени на това място по гръбнака. Във всеки модул имаше по десет легла и да се достигне до всяко от тях не беше лека работа, затова бе невъзможно за един ден да се посетят повече от няколко момиоси. Но по време на цялото си изкачване до позицията на втори по значение човек на борда, Скай никога не бе прекарвал особено много време далеч от замразените.

Работата по посещаването им се улесняваше с всяка следваща година. От време на време някоя от криокамерите се разваляше и правеше невъзможно успешното размразяване и съживяване на своя обитател. Скай водеше грижливо карта на местата, където бяха умрелите, за да установи веднага, ако се развалят две-три съседни криокамери, което би могло да сочи проблем в поддържащата ги система. Но смъртните случаи неизменно ставаха произволно в различни точки по гръбнака. И нищо чудно за една толкова стара машинария, колкото деликатна, толкова и експериментална по времето, когато флотилията бе напуснала Слънчевата система. Съобщенията оттам показваха, че междувременно технологиите за замразяване бяха отбелязали значителен напредък… на фона на които тези ковчези със спящи в тях хора не изглеждаха много по-цивилизовано от древноегипетски саркофази. Но това не помогна на никой от флотилията. Прекалено рисковано бе да опитват да усъвършенстват съществуващите криокамери.

Скай и Норкинсо запълзяха из корпуса, докато стигнаха модула. Излязоха при една от десетте криокамери, разположени в кръг около него. Веднага се разбра, че присъствието им е доловено, тъй като налягането в нея се увеличи, светлините се запалиха и дисплеите със статуса на замразения се съживиха, но студът остана все така непоносим.

— Този е мъртъв, Скай…

— Знам. — Норкинсо не бе посещавал много от криокамерите; Скай реши за първи път, че е необходимо да го вземе. — Отбелязах, че тук нещата не вървят добре при една от предишните си инспекции.

Предупредителните иконки на ковчега бяха полудели, но нищо не можеше да се направи. Стъкленият похлупак беше херметично затворен и Скай трябваше да се взре отблизо, за да се увери, че човекът под него е наистина мъртъв, а не на път да стане жертва на повреда в системите, следящи състоянието на жизнените функции. Беше достатъчно да види мумифицираната форма вътре. Хвърли поглед на табелката с името, свери я със своя списък и видимо остана доволен, че предишната му преценка се бе оказала вярна.

Скай излезе от камерата, последван от своя спътник, и двамата се запътиха към следващата.

И там историята беше същата. Още един мъртъв пасажер, убит от подобна грешка. Нямаше смисъл дори да мислят да поддържат жената в размразено състояние. Малко вероятно бе в цялото й тяло да има дори една непокътната клетка.

— Колко жалко — промърмори Норкинсо.

— Не знам — рече Скай. — Може би от всички тези смъртни случаи ще излезе нещо добро. Норкинсо, доведох те тук с определена цел. Искам да слушаш внимателно и да се погрижиш нищо от това, което кажа, да не излезе извън тези стени. Разбра ли?

— Чудех се защо пожела да се видим отново. Не сме се срещали от няколко години.

Скай кимна.

— Да, а междувременно станаха доста промени. Но не съм те изпускал от очи. Гледах как намери ниша за твоите умения и колко си добър в работата си. Същото се отнася и за Гомес… но аз вече говорих с него.

— За какво става дума, Скай?

— Всъщност, за две неща. Първо — по-спешното в момента. Искам да те питам за нещо от техническо естество. Какво знаеш за тези модули?

— Каквото трябва да знам, нито повече, нито по-малко. Те са деветдесет и шест на брой, разположени около гръбнака, и във всеки има по десет спящи пасажери.

— Да. И много от тези пасажери вече са мъртви.

— Не виждам връзката, Скай.

— Те са мъртва маса. Не само пасажерите, а и цялата ненужна машинария, която вече не се използва, за да поддържа живота им. Всичко това прави значителна част от общата маса на кораба.

— Все още не виждам връзката.

Скай въздъхна, питайки се защо на другите никога нищо не им беше така ясно, както на него самия.

— Вече нямаме нужда от тази маса. Засега тя не ни вреди, но щом започнем да намаляваме скоростта, тя ще ни пречи да достигнем Края на пътуването толкова бързо, колкото ни се иска. Трябва ли да го казвам? Това означава, че ако искаме да спрем около 61 Лебед-А, ще е необходимо да намалим скоростта по-рано, отколкото би се наложило иначе. От друга страна, ако успеем да отделим модулите, които не са ни нужни сега, ще бъдем в състояние да забавяме по-бързо и по-стабилно. Така ще си осигурим преднина пред останалите кораби. И бихме могли да стигнем до планетата месеци преди всички други; ще разполагаме с достатъчно време да подберем най-хубавите места за приземяване и за изграждане на селища по повърхността.

Норкинсо се замисли над думите му.

— Няма да е лесно, Скай. Има, ъъъ… специални защити. Първоначалната идея е била модулите да не се откачват, преди да стигнем орбитата на Края на пътуването.

— Знам го много добре. Затова се обръщам към теб.

— Аз, ъъъ… ще помисля.

— Защитите сигурно са електронни. Това означава, че в крайна сметка биха могли да бъдат заобиколени. Все още разполагаш с години, през които да го направиш — не искам да откъсваме модулите преди наистина последния момент за намаляване на скоростта.

— Защо да чакаме дотогава?

— Ти все още не разбираш, а? Ние сме в положение на студена война, Норкинсо. Елементът на изненадата е много важен.

Взря се сериозно в своя събеседник; ако преценеше, че не може да му има доверие, щеше да се наложи да го убие скоро. Но бе готов да се обзаложи, че Норкинсо няма да остане безразличен към този проблем.

— Да — промълви той. — Искам да кажа — да, в техническо отношение мога да се справя с електронната защита. Ще бъде трудно, изключително трудно, но не и невъзможно. И ще отнеме години. Може би десетилетие. А за да се свърши работата тайно, ще трябва да се придържаме към обичайните шестмесечни проверки на състоянието на системата; само тогава тези, намиращи се на по-дълбоко ниво функции, се оглеждат. — Скай виждаше, че умът му вече започна да препуска напред. — А аз не съм даже в екипа, който прави въпросните ревизии.

— И защо? Ти си достатъчно умен, нали?

— Казват, че не съм „екипен тип“. Ако всички бяха като мен, тези проверки щяха да бъдат поне два пъти по-краткотрайни, отколкото са в момента.

— Разбирам защо им е трудно да се приспособят към твоя характер — отвърна Скай. — Това е проблемът с гениите, Норкинсо. Гениалността рядко се цени.

Норкинсо кимна, въобразил си глупаво, че отношенията им най-сетне бяха преминали не съвсем обособената линия между взаимната изгода и истинското приятелство.

— Пророкът няма чест и тъй нататък. Имаш право, Скай.

— Знам. Аз винаги имам право.

Отвори портативното си компютърче и, след като порови из съдържащата се в него информация, се добра до картата на криокамерите. Приличаше на някакъв странен вид кактус, изобразен в неон — бодливо растение с множество разклонения. Живите пасажери бяха отбелязани с червени иконки, мъртвите — с черни. Вече от години Скай отделяше живите от мъртвите, така че няколко модула вече бяха запълнени само с мъртви момиоси. Беше доста сложна работа, защото се налагаше да местят живите, докато са все още замразени, да отделят ковчега им и да ги транспортират с влак от една част на гръбнака до друга, докато ниската температура се поддържаше от резервно захранване. И понякога, в резултат на тези манипулации, мъртвите момиоси се увеличаваха с още един.

Но това бе част от плана. Когато настъпеше моментът, с помощта на Норкинсо, Скай щеше да бъде готов.

Сега обаче трябваше да обсъди още един въпрос с него.

— Каза, че имало още нещо, Скай.

— Да. Има. Помниш ли времето, когато бяхме много по-млади? Още преди баща ми да умре? Тримата с Гомес говорихме за нещо. Нарекохме го „шестия кораб“, но ти го назова с друго име.

Норкинсо го изгледа подозрително, сякаш убеден, че е някакъв капан.

— Имаш предвид, ъъъ, „Кальош“?

Скай кимна.

— Да, точно така. Припомни ми пак каква бе историята зад това име.

Норкинсо му разказа повече подробности за мита, отколкото си спомняше Скай от първия път. Сякаш междувременно бе правил свое проучване.

Но след като спомена и за делфина, който придружавал призрачния кораб, завърши с думите:

— Той не съществува, Скай. Беше просто история, която си разказвахме с удоволствие.

— Точно така смятах и аз, но той е реален. — Скай го гледаше внимателно, за да види какъв ефект ще произведат думите му. — Баща ми ми каза. Хората от охраната винаги са знаели за неговото съществуване. Както и още едно-две неща. Движи се на около половин светлинна секунда зад нас и има горе-долу същите размери и форма като „Сантяго“. Това е един от корабите на флотилията, Норкинсо.

— Защо чака толкова, за да ми кажеш, Скай?

— Защото досега нямах възможност да направя каквото и да било по въпроса. Сега обаче… имам възможност. Искам да отида там, Норкинсо… с малка експедиция. Но всичко трябва да се направи абсолютно поверително. Дори не можем да си представим стратегическата стойност на този кораб. На него ще има всевъзможни ценни неща. Части. Машини. Лекарства. Всичко, без което ни се налага да караме вече от десетилетия. И, най-важното, на него ще има антиматерия и вероятно — функционираща двигателна система. Затова искам Гомес да дойде. Но ще имам нужда също и от теб. Не очаквам да намерим жив човек на него, но ще се наложи да влезем вътре, да активираме необходимите ни системи и да се справим с осигурителните.

Норкинсо го гледаше с учудване.

— Аз мога да го направя, Скай.

— Добре. Знаех, че няма да ме разочароваш.

После му съобщи, че ще тръгнат веднага щом уреди совалка, без някой да заподозре истинското им намерение; сам по себе си този елемент имаше нужда от грижливо планиране. Освен това щяха да отсъстват няколко дни и никой не трябваше да го забележи. Но смяташе, че си заслужава да поемат този риск. Корабът зад тях бе неустоима примамка и ги подканваше да се възползват от богатствата, които се намираха на борда му. Само Скай знаеше със сигурност за съществуването на призрачния кораб.

— Би било престъпление да не му обърнеш внимание — прошепна Клаун, който отново се бе озовал до него.

Когато Скай ме напусна — както обикновено, епизодът трая само миг от реалното време — бръкнах в джоба си за пистолета, като същевременно опитвах да разгадая фалическото значение на този жест. Вдигнах рамене и направих единственото, което ми изглеждаше разумно — тръгнах към светлината и входа, водещ към тази част на Канъпи, където ме бяха свалили.

Излязох на нещо като площад, като се стараех да се движа наперено, сякаш това щеше да ми помогне да се почувствам по-уверен. Тук бе също толкова многолюдно, както и в Ешър Хайтс, макар вече да минаваше полунощ. Но архитектурата не можеше да се сравни с нищо, което бях виждал. Тя приличаше на мястото, където Уейвърли се бе трудил върху мен, и на геометричните фигури в жилището на Зебра, които би трябвало да придават домашен уют. Но тук съпоставянето на нагънатите линии на намиращи се в противоречие топологии, тръби и напомнящи тесто стени и тавани бе доведено до изумителна крайност.

Разхождах се в продължение на около час, като изучавах лицата на хората и от време на време посядах край езерце с риби-кой (те бяха вездесъщи) и оставях последните събития просто да се наместят в ума ми. Продължавах да се надявам, че изведнъж щеше да ме порази прозрение, че някоя от частите е по-вероятна от останалите и тогава щях да разбера какво става и каква бе собствената ми роля във всичко това. Но отделните части бяха непълни и половинчати; липсващи парченца и асиметрии нарушаваха правдивостта им. Може би някой по-умен от мен щеше да види нещо, но аз бях прекалено уморен, за да търся скрити тънкости. Знаех само повърхностните събития. Изпратиха ме тук, за да убия определен човек. Въпреки всички пречки, се озовах само на няколко метра пред него, преди да съм започнал даже да го издирвам. Трябваше да се почувствам въодушевен, макар да не се възползвах както трябва от предоставената ми възможност. Но вместо това, имах неприятното усещане, че нещо не е наред, сякаш съм извадил четири аса на първа ръка при игра на покер.

Късмет, който приличаше на прелюдия към предстоящо нещастие.

Бръкнах в джоба си и попипах банкнотите, които ми оставаха. Бяха по-малко, отколкото в началото на вечерта — дрехите и консултацията с Миксмастъра не бяха евтини — но все още не бях без пари. Върнах се обратно на площадката, където ме остави Шантрел, без да мога да реша какво да правя оттук нататък. Знаех само, че искам да говоря отново със Зебра.

Точно се канех да напусна площада, когато от мрака изплува групичка представители на хайлайфа, съпроводени от домашни любимци, слуги и летящи камери; приличаха на процесия от средновековни светци, обслужвани от херувими и серафими. Следваха ги две чудато украсени бронзови носилки, не по-големи от детски ковчег, а на известно разстояние се носеше по-строг модел — сива кутия с миниатюрно прозорче с решетки отпред. Нямаше манипулатори, а работата на моторите, които оставяха мазни следи след себе си, се чуваше достатъчно ясно.

Вече имах някакъв план, но той не беше кой знае какво. Щях да се смеся с групата и да опитам да разбера дали някой от тях познава Зебра. Оттук щях да намеря начин да се добера до нея, дори това да означаваше да принудя един от тях да ме закара там с кабелен автомобил.

Групата спря и аз видях мъж с глава като лунен полумесец да вади от джоба си кутия с шишенца с гориво-мечта. Направи го внимателно, като се стараеше минувачите да не го видят, но не опита да скрие горивото от своите приятели.

Слях се със сенките, доволен, че никой не ме забеляза до този момент.

Останалите членове на компанията се струпаха около него и в ръцете им проблеснаха сватбени пистолети и не толкова церемониалните спринцовки. После дръпнаха надолу яките на дрехите си, за да забият стоманеното острие в кожата си. Двете носилки с детски размери останаха с тях, докато по-обикновената на вид носилка обикаляше около групата; направи ми впечатление, че един-двама й хвърлиха нервен поглед, докато чакаха реда си, за да се боцнат.

Сивата носилка не беше от тази група.

Тъкмо стигнах до този извод, когато тя спря, предната й част се отвори, от пантите й изригна пара и някакъв мъж излезе почти с препъване от нея. Някой от компанията извика, посочи към него и миг по-късно групата се разпръсна; дори миниатюрните носилки избягаха.

Нещо не беше както трябва.

Едната половина на голото тяло беше измамно нормална — жестоко красива и млада като на всички останали от групата. Но другата се криеше под лъскаво туморно образувание — безброй сребристосиви свързани нишки пронизваха тялото му и стърчаха на десетки сантиметри навън, като се превръщаха в неопределена сивкава мъгла. Докато мъжът вървеше с препъване, нишките издаваха непрестанно, едва чуто дрънчене, а от тях се отделяха миниатюрни частици, подобни на семена.

Човекът опита да каже нещо, но от изкривената му уста излезе само ужасяващо стенание.

— Изгорете го! — извика някой от компанията. — За Бога, изгорете го!

— Бригадата вече идва — отвърна друг.

Мъжът със сърповидната глава се приближи към жертвата на чумата и размаха едно почти празно шишенце.

— Това ли искаш?

Заразеният от чума изстена някакви неразбираеми слова, като продължаваше да се приближава към него с препъване. Сигурно е рискувал, реших аз, да запази имплантите си, без да вземе необходимите предпазни мерки. Може би е избрал евтина носилка, без херметичната сигурност на по-скъпите модели. Или пък се е снабдил с носилка едва след като се е заразил, с надеждата, че развитието на болестта ще е по-бавно, ако не влиза в контакт с други заразени обекти.

— Ето. Вземи това и ни остави на мира. Бързо. Бригадата ще пристигне всеки момент.

Мъжът със сърповидната глава му подхвърли шишенцето. Жертвата на чумата се спусна напред, за да го хване със здравата си ръка, но го изтърва и то се разби, а съдържанието му изтече на земята.

Чумавият падна на свой ред и лицето му се озова почти на мястото, където се бе образувала алена локвичка. При удара от него полетя сив облак отделени от тялото му миниатюрни частици, но не бях сигурен дали пъшкането, което издаде в този момент, се дължеше на удоволствие или на болка. Със здравата ръка пренесе няколко капки от горивото до устата си, докато групата го наблюдаваше като хипнотизирана, с изписан по лицата ужас, на почетно разстояние, но записвайки случката с летящите си камери. Междувременно инцидентът бе привлякъл още няколко човека и всички наблюдаваха падналия, сякаш гърчовете и стенанията му бяха просто изпълнение на някакво странно сценично произведение на изкуството.

— Той представлява изключителен случай — обади се някой. — Никога не съм виждал такава степен на асиметрия. Мислиш ли, че сме достатъчно далеч от него?

— Ще разберем след време.

Мъжът продължаваше да се мята сковано на земята, когато бригадата пристигна. Явно не идваха отдалеч. Отделението бронирани техници придружаваше тромава машина, приличаща на изключително голяма, отворена отпред носилка, маркирана с барелефи на символи, предупреждаващи за различни рискове за здравето. Без да усеща присъствието им, чумавият продължаваше да стиска остатъците от горивото-мечта, докато те избутаха машината над него и спуснаха вратата на предната й страна. Работеха с клинична бързина, общувайки с точни жестове и шепот, докато машината им думкаше и свистеше. Групата наблюдаваше безмълвно — вече нямаше и следа от горивото-мечта и съоръженията, с което си го инжектираха. После техниците изтеглиха машината назад и под нея се показа изравнена земя. Един я измете с нещо, което изглеждаше като кръстоска между метла и детектор за мини. След малко даде на колегите си знак, че всичко е наред, и отделението последва продължаващата да съска лекичко машина.

Групата се помайваше, но инцидентът очевидно бе лишил от блясък плановете им за нощта. Не след дълго изчезнаха с два кабелни автомобила и така и не ми се удаде възможност да се промъкна сред тях.

В този момент забелязах нещо на земята, близо до мястото, където бе стоял човекът със сърповидната глава. Първо помислих, че е друго шишенце с гориво-мечта, но когато приближих още — преди някой друг да е видял — установих, че е касета с филм, който дава възможност на зрителя да участва активно на виртуално ниво. Вероятно бе паднала от джоба му, когато измъкна кутията с шишенца.

Коленичих и я вдигнах. Беше тънка и черна и единственото и означение бе сребриста малка ларва на муха в горния край.

Открих подобен комплект касети при Вадим по същото време, когато намерих и запасите му от гориво-мечта.

— Танър Мирабел?

В тона се долавяше почти незабележимо любопитство.

Огледах се, тъй като гласът идваше отзад. Човекът беше с тъмно палто, минимално съобразено с модата в Канъпи. Лицето му беше сиво и намръщено, като на преживяващ лош ден гробар. В Стойката му се долавяше естествената стегнатост на майстор на бойните изкуства, издавана от ясно очертаните мускули на врата.

Който и да беше този мъж, с него явно трябваше да внимавам.

Сега, след като вече бе привлякъл вниманието ми, той заговори тихо, почти без да мърда устни.

— Аз съм професионален специалист по охраната. Въоръжен съм с невротоксично оръжие, което ще те убие за по-малко от три секунди, безшумно и без да привлича вниманието към мен. Няма да имаш време дори да мигнеш насреща ми.

— Е, достатъчно любезности — прекъснах го аз.

— Значи си наясно, че съм професионалист — кимна той, за да подчертае думите си. — Обучен съм да убивам по възможно най-ефективния начин. Надявам се, че това ни свързва и вече можем да обсъждаме нещата разумно.

— Не знам нито кой си, нито какво искаш.

— Не е нужно да знаеш кой съм. Дори да ти кажа, ще бъда принуден да те излъжа, и какъв ще бъде смисълът на цялото занятие тогава?

— Абсолютно вярно.

— Добре. В такъв случай, казвам се Прански. Колкото до другия въпрос, той е по-лесен. Тук съм, за да те придружа до един човек, който иска да се види с теб.

— А ако не желая да бъда придружаван?

— Както кажеш. — Говореше все така спокойно и тихо, като млад монах, четящ от молитвеника си. — Но тогава ще трябва да приемеш да абсорбираш доза тетродотоксин, способна да умъртви двайсет човека. Разбира се, напълно е възможно биохимията на твоята мембрана да не е като на никое друго живо човешко същество… или висше гръбначно животно. — Той се усмихна и разкри огърлица от блестящи бели зъби. — Опасявам се обаче, че ще трябва да го разбереш от личен опит.

— Най-вероятно не бих поел подобен риск.

— Разумен човек.

Прански ме подкани с длан да се приближа, заобикаляйки бъбрековидното езерце с риби-кой, което представляваше фокусната точка на тази част на сградата.

— Преди да си станал прекалено самонадеян — отвърнах аз, без да се предавам, — искам да знаеш, че аз също съм въоръжен.

— Знам — каза той. — Можех да ти изброя всички характеристики на твоето оръжие, ако ме беше попитал. Бих могъл да ти обясня също и каква е вероятността някой от ледените ти куршуми да ме убие, преди да ти инжектирам отровата, и съм убеден, че съотношението няма да те впечатли приятно. Ще ти кажа само, че в момента пистолетът е в десния ти джоб, а ръката ти — не, и този факт ограничава доста ползата от него. Да продължавам ли?

Тръгнах към него.

— Работиш за Рейвич, нали?

За първи път нещо на лицето му ми подсказа, че не контролира напълно ситуацията.

— Никога не съм го чувал — отвърна раздразнено той.

А аз си позволих да се усмихна. Не беше кой знае каква победа, но все пак бе по-добре от нищо. Разбира се, Прански можеше и да лъже. Но бях сигурен, че в такъв случай щеше да го скрие по-ефикасно. Хванах го обаче неподготвен.

На площада ме чакаше празна сребърна носилка. Прански се огледа да не ни види някой и накара носилката да се отвори; показа се плюшена червена седалка.

— Никога няма да отгатнеш какво ще те помоля — заяви той.

Влязох в носилката и се отпуснах на седалката. След затварянето на вратата опитах да направя нещо с някой от бутоните вътре, но така и не се получи. Носилката се раздвижи в пълна тишина. Погледнах през зеленото прозорче и видях как площадът се плъзга край него, а Прански върви малко пред мен.

И тогава започна да ми се приспива.

 

 

Зебра ме оглеждаше, подлагайки ме на продължителна и хладна преценка, както бих сторил аз, ако в ръцете ми бе попаднало ново оръжие. Трудно ми бе да разчета изражението й. Всичките ми теории зависеха от това, дали щеше да изглежда много доволна или силно досадена, че отново има вземане-даване с мен.

Тя обаче изглеждаше просто притеснена.

— Какво, по дяволите, става? — попитах аз. — Ако нямаш нищо против да питам.

Стоеше леко разкрачена и поклащаше бавно глава, докато ми отговаряше:

— И имаш нахалството да ме питаш какво правя след всичко, което ми причини.

— Бих казал, че вече сме квит.

— Къде го намери и какво правеше? — обърна се тя към Прански.

— Мотаеше се. И привличаше прекалено много внимание.

— Опитвах да се свържа с теб — подхвърлих аз.

Прански посочи към един от подчертано утилитарните столове, които представляваха мебелировката на помещението, в което ме бяха довели.

— Седни, Мирабел. Не бързаш за никъде.

— Изненадана съм, че си бързал да се видим — подхвана Зебра. — Не може да се каже, че последния път пресрочи поканата си да останеш при мен.

Погледът ми се плъзна по Прански; опитвах се да преценя каква е ролята му и какво знае.

— Оставих бележка — отвърнах жално аз. — И ти се обадих, за да се извиня.

— А предположението ти, че може да знам къде ще се проведе Играта, бе просто съвпадение.

Свих рамене, отдаден на изследването на параметрите на дискомфорта, които причиняваше твърдият стол.

— На кой друг можех да се обадя?

— Голям негодник си, Мирабел. Не знам защо правя това; ти изобщо не го заслужаваш.

Зебра все още приличаше на зебра, но само ако не се фокусира върху подробностите. Беше приглушила тона на кожата си, така че ивиците представляваха леки сиви линии, които изчезваха напълно при определено осветление. Твърдият черен сноп коса се бе превърнал в късо подстриган рус кичур с прав бретон на челото. Дрехите й не биеха на очи, а кройката на палтото й беше подобна на моята; то достигаше до високите тънки токчета на ботушите й и се събираше като водопад от тъмна материя около краката й. Единственото, което липсваше, бе матрицата от груби кръпки, които украсяваха оригинала на Вадим.

— Никога не съм претендирал, че заслужавам каквото и да било — казах аз. — Макар да мисля, че може би е необходимо някакво обяснение. Можем ли да приемем, че с теб за малко не се срещнахме тази вечер, само дето ни попречи едно огромно рибище, наречено Матусал?

— Аз стоях зад теб — отвърна Зебра. — Ако си ме видял, било е моето отражение. Не съм виновна, че не се обърна.

— Можеше да ми се обадиш.

— Не може да се каже, че ти беше особено словоохотлив, Танър.

— Добре. Нека да започнем отначало. — Погледнах към Прански, молейки колкото за неговото разрешение, толкова и за това на Зебра. — Имаш ли нещо против да ти обясня какво мисля и да тръгнем оттам?

— Звучи извънредно разумно — отговори експертът по охраната.

Поех си дълбоко въздух; съзнавах, че по този начин се обвързвах повече откогато и да било след пристигането си тук.

— Вие работите за Рейвич — обявих аз. — И двамата.

Прански погледна Зебра.

— Той спомена това име и преди. Не знам кого има предвид.

— Всичко е наред — поясни тя. — Аз знам.

Кимнах, изпълнен с парадоксално чувство на облекчение, а може би на примирение. Не беше особено утешително да открия, че Зебра работеше за човека, когото бях изпратен да убия… особено пък сега, след като ме плени. Но имаше и някакво пораженческо удоволствие в изясняването на дадена загадка.

— Рейвич трябва да се е свързал с теб непосредствено след пристигането си — продължих аз. — Ти си… какво, нещо като професионалист на свободна практика? Специалист по охраната, като Прански? Нещата си отиват по местата. Знаеш да боравиш с оръжие и беше една стъпка пред хората на Уейвърли, когато ме преследваха. Цялата история за саботирането на Играта е просто прикритие. Доколкото разбирам ти я играеш всяка нощ, с най-добрите сред тях. Как се справям?

— Неподражаемо — отвърна Зебра. — Моля те, продължавай.

— Рейвич те е наел да ме намериш. Подозирал е, че някой е бил изпратен след него от Края на небето, оставало е само да допреш ухо до земята и да слушаш. Музикантът също беше участник в операцията — онзи, който ме изнамери веднага след излизането ми от приюта на Просяците.

— Кой е музикантът? — намеси се Прански. — Първо Рейвич, сега пък музикант. Съществуват ли в действителност тези хора?

— Млъкни — прекъсна го Зебра. — И остави Танър да продължава нататък.

— Музикантът беше добър — добавих аз. — Но не съм убеден дали му дадох достатъчно материал и възможност да се увери без всякакво съмнение, че аз съм търсеният от него човек, а не просто някакъв невинен имигрант. — Погледнах към Зебра за потвърждение, но тъй като такова не последва, продължих: — Може би всичко, което той е успял да каже на Рейвич е, че е възможно да съм аз. И затова ти пое наблюдението. По един или друг начин си имала контакти сред организаторите на Играта… а може би и връзка с група истински саботьори. И чрез Уейвърли си разбрала, че са ме нарочили за жертва.

— Какво говори този човек? — обади се отново Прански.

— Истината, за нещастие — отвърна Зебра, като погледна смразяващо специалиста по охраната, който най-вероятно бе неин подчинен, дубльор или момче за всичко. — Поне що се отнася до преследването. Танър попадна не където трябва в Мълч и го хванаха. Държа се чудесно, но вероятно щяха да го убият, ако не се бях намесила навреме.

— Тя трябваше да ме спаси — допълних аз. — Но в това нямаше нищо благородно. Зебра просто се нуждаеше от информация. Ако ме убиеха, така и нямаше да се разбере дали аз наистина съм човекът, изпратен да отмъсти на Рейвич. Това щеше да го постави в некомфортна ситуация; нямаше да може да се отпусне до края на живота си. Вечно щеше да го заплашва опасността, която щеше да представлява за него истинският убиец. Колко безсънни нощи щеше да породи това… Така се развиваха нещата, нали, Зебра?

— Би могло. Ако пасвах на твоите фантазии.

— Защо тогава ме спаси, ако не за да ме запазиш жив и да разбереш дали аз съм действително въпросната особа?

— Поради същата причина, която ти казах. Защото мразя Играта и исках да ти помогна да останеш жив. — Тя поклати глава, почти извинително. — Съжалявам, Танър. Колкото и да ми се ще да ти помогна в тази параноична конструкция, трябва да ти кажа, че тя не е нищо повече от това. Аз съм онази, която ти казах, че съм, и действах така поради причините, които ти обясних. И ще ти бъда благодарна, ако ограничиш до минимум обсъждането на саботьорската тема, дори в уважаваната компания на Прански.

— Но ти току-що ми каза… че знаеш кой е Рейвич.

— Знам, сега. Но не знаех тогава. Ще продължим ли? Може би ще бъде добре да чуеш и моята страна на историята?

— Нямам търпение.

Зебра си пое въздух и огледа заинтригувано подобния на тесто таван, преди да насочи очите си отново към мен. Имах чувството, че вече е репетирала това, което се готвеше да изрече.

— Аз те спасих от кликата на Уейвърли — започна тя. — Изобщо не се заблуждавай, че щеше да се измъкнеш сам, Танър. Добър си в тази работа, никой не го отрича, но не чак толкова добър.

— Може би просто не ме познаваш достатъчно.

— Не съм сигурна, че искам. Може ли да продължа?

— Целият съм в слух.

— Ти открадна някои неща от мен; не само дрехи и пари, но и оръжие, което не знаеш как да използваш. Да не говорим за кабелния автомобил. Можеше да останеш при мен, докато имплантът ти престане да предава, но неизвестно защо реши, че ако си сам, ще бъдеш в по-голяма безопасност.

Свих рамене.

— Все още съм жив, нали?

— Засега — съгласи се Зебра. — Но Уейвърли е мъртъв, а той бе от малцината ни съюзници сред организаторите на Играта. Знам, че го уби ти, Танър — следата бе толкова очевидна, все едно си поръсил плутоний след себе си. — Тя крачеше напред-назад из помещението, високите й остри токчета чаткаха по пода като метроном. — Това бе доста лошо, както знаеш.

— Уейвърли просто ми се изпречи на пътя. Не може да се каже, че садистичното копеле фигурираше в коледния ми списък.

— Защо избърза?

— Чакаше ме работа.

— Рейвич, нали? Сигурно умираш от желание да разбереш как съм научила името му?

— Струва ми се, че започна да ми обясняваш именно това.

— След като захвърли колата ми, ти отиде на Гранд Сентръл Стейшън — каза Зебра. — И ми се обади оттам.

— Продължавай.

— Бях любопитна, Танър. Вече знаех, че Уейвърли е мъртъв и всичко това нямаше никакъв смисъл. Мъртвият трябваше да бъдеш ти, макар да носеше моето оръжие. И така, започнах да се чудя на кого бях дала подслон; трябваше да разбера непременно. — Спря да крачи; чаткането на токчетата й престана. — Не беше трудно; ти прояви невероятен интерес към мястото, където щеше да се проведе поредното издание на Играта. И аз ти казах. С намерението също да отида.

Върнах се в спомените си към това, което се бе случило сякаш преди сто часа, макар всъщност да бе станало в началото на вечерта, която все още не бе приключила.

— Била си там, когато плених Шантрел?

— Не беше това, което очаквах.

Разбира се, че не беше. И как бе възможно да е така?

— А как се озова във всичко това Рейвич? — попитах аз.

— Чрез една наша обща позната на име Доминика.

Зебра се усмихна; знаеше, че тук вече със сигурност ме е изненадала.

— Ходила си при Доминика?

— Изглеждаше разумно. Накарах Прански да те проследи до Ешър Хайтс, докато аз отида до базара, за да поговоря със старицата. Сигурна бях, че си махнал импланта. И тъй като бе ходил на въпросния базар по-рано същия ден, Доминика щеше да знае кой е извършил операцията, ако не я бе направила тя самата. Но, разбира се, това бе нейно дело и то опрости значително нещата.

— Има ли човек в Казъм сити, който да не е измамила?

— Вероятно, но това е извънредно теоретична възможност. Доминика всъщност е чист израз на водещата парадигма на нашия град, а именно: няма нещо или някой, който да не можеш да купиш, ако предложиш подходящата цена.

— Какво ти каза тя?

— Само, че си много интересен човек и проявяваш особен интерес към откриването на мъж на име Арджънт Рейвич. Който, по една случайност, пристигнал в Ешър Хайтс само преди няколко дни. Е, не е ли това истинско съвпадение, като се има предвид, че Прански успя да те открие именно в тази част на Канъпи?

Стройният дребен мъж реши, че е негов ред да подхване разказа.

— Следих те през по-голямата част от нощта, Танър. Наистина започна да се сближаваш с Шантрел Самартини, нали? Кой би предположил — ти и тя. — Поклати глава, сякаш бе нарушен някакъв основен закон на мирозданието. — Разхождахте се като стари приятели. Видях ви даже на надбягванията с носилки.

— Колко отегчително романтично — произнесе провлачено Зебра, без да прекъсва разказа на Прански.

— Обадих се на Тейрън и се уговорихме да се срещнем — продължи той. — И после ви следихме… дискретно, разбира се. Влязохте в някакъв бутик и оттам ти излезе като нов човек, или поне не съвсем като стария. Отидохте при Миксмастъра. С него не беше толкова лесно да се разберем. Така и не се съгласи да каже какво си искал и умирам от любопитство да разбера какво те е завело там.

— Отидох просто за един преглед — отвърнах лаконично аз.

— Е, може би. — Прански сплете дългите си тънки пръсти и ги изпука. — Това вероятно няма значение. Определено е трудно да се види връзка със случилото се по-нататък.

Постарах се въпросът ми да прозвучи заинтригувано:

— И то беше?

— Че за малко не уби един човек — отвърна Зебра, като накара с жест сътрудника си да замълчи. — Видях те, Танър. Точно се готвех да се приближа до теб и да те попитам какво си намислил да правиш, когато внезапно измъкна пистолет от джоба си. Не виждах лицето ти, но те следвах достатъчно дълго, за да съм убедена, че си ти. Видях те как тръгна с пистолета в ръка, спокойно и непринудено, сякаш бе роден за това. — Замълча за момент. — А после прибра пистолета и никой не ти бе обърнал внимание, за да разбере какво се готвеше да сториш. Наблюдавах те как се оглеждаш, но онзи, когото търсеше, който и да бе той, очевидно си бе отишъл… ако изобщо се е появявал там. Беше Рейвич, нали?

— Кажи ти, след като знаеш толкова много.

— Мисля, че си дошъл тук, за да го убиеш — заяви Зебра. — Но нямам представа защо. Рейвич е стара фамилия в Канъпи, но няма чак толкова врагове като някои други. Но звучи напълно логично и нещата си идват по местата. То обяснява отчаяното ти желание да се добереш до Канъпи, заради което и се озова в Играта. И защо не се възползва от сигурността, която ти предлагаше домът ми. Все от страх да не изгубиш следата на Рейвич. Кажи, че съм права, Танър.

— Има ли смисъл да го отричам?

— Не кой знае какъв, но можеш да опиташ.

Тя имаше право. Свалих товара от плещите си и пред Зебра, както го бях направил пред Шантрел няколко часа по-рано същата нощ. Но не почувствах същата близост. Може би заради присъствието на Прански, който поглъщаше като попивателна всяка моя дума. Или заради усещането, че двамата знаеха за мен повече, отколкото признаваха, и много малко от това, което им разказах, бе ново за тях. Обясних им, че с Рейвич сме от една планета и той всъщност не е лош човек, но бе извършил нещо извънредно лошо поради глупост или слабост, заради което трябваше да бъде наказан не по-снизходително, отколкото ако бе роден психопат-убиец.

Когато свърших — Зебра и Прански ме разпитваха до изтощение, оглеждайки историята ми от всички страни, сякаш търсеха недостатък, за чието съществуване бяха уведомени — бе мой ред да задам въпрос.

— Защо ме доведе тук, Зебра?

Поставила ръце на кръста така, че лактите й стърчаха от черното палто, тя попита:

— Защо, според теб?

— Може би от любопитство. Но това не е достатъчно.

— Ти си в опасност, Танър. Правя ти услуга.

— В опасност съм, откакто пристигнах тук. Не е нещо ново за мен.

— Имам предвид истинска опасност — намеси се Прански. — Здраво си я закъсал. Привлече прекалено голямо внимание.

— Той е прав — потвърди Зебра. — Доминика бе слабото звено. Сигурно вече е уведомила половината град. Рейвич почти със сигурност знае, че си тук, както и че за малко не го уби тази нощ.

— Ето това не го разбирам — възкликнах аз. — Ако вече е бил предупреден за моето пристигане, защо позволи да се превърне в толкова лесна мишена? Ако бях мъничко по-бърз, щях да го убия.

— Може би срещата е била случайна — отвърна Прански.

Зебра го изгледа укорително.

— В един толкова голям град? Не, Танър е прав — срещата се е състояла, защото Рейвич е пожелал така. Има и още нещо. Погледни ме, Танър. Забелязваш ли някаква разлика?

— Променила си външността си.

— Да. И това съвсем не е най-трудната работа на света. Рейвич би могъл да направи същото — нищо сложно — за да не го разпознават веднага на обществени места. Достатъчно е да постоиш най-много няколко часа под ножа. Дори не особено компетентен генетик би се справил с подобна задача.

— В такъв случай вече не виждам никаква логика. Той като че ли ме дразни, примамва ме. Сякаш иска да го убия.

— Може би иска — каза Зебра.

 

 

Имаше моменти, когато ми се струваше, че никога няма да изляза от тази стая; че Прански и Зебра ме бяха довели тук да умра.

Прански очевидно беше професионалист, а Зебра не беше незапозната със смъртта, като се имаше предвид връзката й със съпротивителното движение.

Но не ме убиха.

Взехме кабелен автомобил до жилището на Зебра, а Прански тръгна по някаква своя работа.

— Кой е той? — попитах аз, след като останахме сами. — Нает помощник?

— Частен детектив — отговори Зебра, като свали палтото си и го пусна на седалката. — Много модерна професия напоследък. Всички в Канъпи враждуват — стари разпри и тайни войни, понякога между родовете, понякога вътре в тях.

— И помисли, че той ще ти помогне да откриеш следите ми?

— Явно съм била права.

— Все още не знам защо, Зебра. — Отново гледах през прозореца на стаята към вулканичното гърло на бездната, около което се издигаше градът. На хоризонта се забелязваше нещо като зора. — Освен ако не възнамеряваш да ме използваш по един или друг начин. Но в такъв случай, страхувам се, ще се окаже, че не си била права. Не ме интересуват игрите за власт в Канъпи, в някоя от които може би участваш и ти. Тук съм само заради едно нещо.

— Да убиеш един очевидно невинен човек.

— Живеем в жесток свят. Имаш ли нещо против да седна? — Отпуснах се на един стол, преди да ми бе отговорила, а подвижната мебел се намести под мен като раболепен слуга. — В сърцето си все още съм войник и не е моя работа да поставям под въпрос тези неща. Мигът, в който започна да го правя, ще бъде мигът, когато ще престана да си върша работата както трябва.

Зебра, цялата в ъгловати и заострени като нож форми, се отпусна на пищното канапенце срещу мен и сви колене под брадичката си.

— Някой е по следите ти, Танър. Затова трябваше да те намеря. Опасно е да стоиш тук. Трябва да се махнеш от града.

— Не е нещо, което не съм очаквал. Рейвич сто на сто е мобилизирал цялата помощ, до която се е добрал.

— От местни хора?

Въпросът ми се стори странен.

— Да, предполагам. Не мисля, че би наел някой, който не познава града.

— Този, който те преследва, не е местен човек, Танър.

Столът ми усети веднага моето напрежение и скритата му мускулатура предизвика нещо като масажиращи вълнички.

— Какво знаеш?

— Почти нищо, освен че според Доминика, някой опитвал да те намери. Мъж и жена. Държали се така, сякаш са за пръв път тук. Като хора от друг свят. И проявили голям интерес към възможността да те открият.

— Един мъж вече го направи — казах аз, имайки предвид Куирънбах. — Проследи ме дотук от орбита, представяйки се за жител на друга система. Разкарах го при Доминика. Нищо чудно да се е върнал с подкрепление.

Може би Вадим. Но би било наистина страхотен номер да вземат Вадим за жена.

— Опасен ли е?

— Всеки, който лъже, за да се прехранва, е опасен.

Зебра повика един от мотаещите се под тавана слуги и по нейно нареждане той донесе поднос, отрупан с гарафи с всевъзможни размери и цветове. Тя ми наля чаша вино; пресуших я на един дъх, за да отмия остатъчния вкус от града в устата си и да притъпя поне донякъде бурните мисли в главата си.

— Много съм уморен — рекох аз. — Преди един ден ми предложи убежище тук, Зебра. Възможно ли е да приема сега предложението ти, макар и само до зазоряване?

Тя ме погледна над ръба на чашата си от опушено стъкло. Вече се зазоряваше, но тя разбра какво имам предвид.

— Мислиш, че след всичко, което направи, ще оставя в сила едно такова предложение?

— Аз съм оптимист — отвърнах, както се надявах, с безкрайно примирение.

После отпих от втората си чаша с вино и осъзнах колко съм изтощен.