Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (2)

Едно

Смрачаваше се, когато с Дитерлинг пристигнахме при основите на моста.

— Трябва да знаеш едно нещо за Васкес Червената ръка — каза ми той. — Никога не го наричай така в лицето.

— Защо?

— Защото го вбесява.

— И това проблем ли е? — Намалих скоростта на колата, след това я паркирах сред разнородната редица от автомобили, наредени от едната страна на улицата. Свалих стабилизаторите; прегрялата турбина миришеше като дуло на пистолет, с който е стреляно току-що. — Не може да се каже, че обикновено се притесняваме за чувствата на нископоставените.

— Така е. Този път обаче може би ще бъде най-добре да заложим на предпазливостта. Васкес може и да не е най-ярката звезда на престъпния небосвод, но има приятели и си пада по крайния садизъм. Затова се дръж примерно.

— Ще стрелям примерно.

— Да… И се постарай да не оплескаш пода с прекалено много кръв, а?

Излязохме от колата; и двамата извихме шии, за да огледаме моста. Не го бях виждал никога досега — това бе първото ми идване в демилитаризираната зона, да не говорим за Нуева Валпарайсо — и ми се стори абсурдно голям, дори когато се намирахме все още на петнайсет-двайсет километра от града. Все още имаше достатъчно светлина, за да виждаме достигащия далече напред, тънък като конец мост, и от време на време да зърваме миниатюрните като мъниста асансьори. Дори тогава вече се питах дали не сме закъснели, — ако Рейвич вече се бе качил в някой от асансьорите, — но Васкес ни бе уверил, че човекът, когото преследвахме, е все още в града, опростяващ мрежата си от активи на Края на небето и преместващ капитали в дългосрочни влогове.

Дитерлинг направи завой и тръгна обратно към нашата кола — със застъпващите се бронирани сегменти, автомобилът с едно колело напомняше броненосец — и отвори малък багажник.

— По дяволите! За малко да забравя горните дрехи, брато.

— Почти се надявах да ги забравиш.

Той ми хвърли едната.

— Слагай я и престани да се оплакваш.

Облякох палтото върху катовете дрехи, които вече носех. Краищата му стигаха до калните улични локви, но аристократите обичаха да ги носят точно по този начин, като че ли предизвиквайки другите да ги настъпват. Дитерлинг облече своето и започна да опитва вариантите за десена, които се избираха от едно място на ръкава, като се мръщеше с погнуса при всяко предложение.

— Не. Не… Не. Боже, не. Отново не. И това няма да свърши работа.

Протегнах ръка и избрах един от вариантите.

— Ето. Изглеждаш смайващо. А сега млъквай и ми подай оръжието.

Вече бях избрал перленосиво за моето палто с надеждата цветът му почти да се слива с оръжието. Дитерлинг извади малкия пистолет от един от джобовете на сакото си и ми го подаде така, сякаш ми даваше пакет цигари.

Оръжието беше много малко и полупрозрачно, под гладките му повърхности прозираха множество миниатюрни компоненти.

Беше с часовников механизъм, направено изключително от въглерод, предимно диамант, но с малко фулерени за смазка и складиране на енергия. В него нямаше нито метал, нито експлозиви; нито пък схема. Само заплетени лостчета и зъбци, смазани от сферичките фулерен. Той изстрелваше диамантови стрелички със стабилизиран спин, а силата си черпеше от отпускането на фулереновите пружинки, навити почти до степен на скъсване. Навиваше се с ключе, като детска играчка. Не разполагаше с мерни прибори, стабилизиращи системи или помощни средства за прицелване.

Но нито едно от тези неща нямаше да има значение.

Пуснах оръжието в джоба на палтото, сигурен, че никой от пешеходците не е станал свидетел на преместването му.

— Казах ти, че ще те уредя с нещо по-така — рече Дитерлинг.

— Ще свърши работа.

— Ще свърши работа ли? Танър, разочароваш ме. Това нещо е с неподправена, дива красота. Дори си мисля, че притежава доста добри ловни възможности.

Типично за Мигел Дитерлинг; успяваше да види всяка ситуация от „ловен ъгъл“.

Направих усилие да се усмихна.

— Ще ти го върна цял и невредим. Но ако все пак не успея, ще знам какво да ти подаря за Коледа.

Тръгнахме към моста. Никой от нас не бе идвал досега в Нуева Валпарайсо, но това нямаше значение. Подобно на повечето по-големи градове на планетата, долавях нещо дълбоко познато в основния план, чак до имената на улиците. Повечето ни селища са организирани около делтовиден уличен модел с три главни артерии, простиращи се на около сто метра на всяка страна от върховете на централния триъгълник. Около тази сърцевина се простираше поредица от все по-големи триъгълници, докато геометричният ред бъдеше нарушен от безразборно нахвърляните предградия и наново разработените зони. Съдбата на централния триъгълник зависеше от конкретното селище и обикновено това се определяше от броя на окупациите или бомбардировките, на които бе подложен градът по време на войната. Много рядко можеше да се открие следа от совалката с делтовидни криле, около която се бе разпростряло селището.

Нуева Валпарайсо бе започнал съществуването си по този начин и улиците му носеха обичайните имена: „Омдурман“, „Норкинсо“, „Арместо“ и т.н., но централният триъгълник беше погълнат от структурата на моста; той очевидно се бе оказал достатъчно ценен и за двете страни, след като бе оцелял невредим. Простираше се на триста метра от всяка страна и се издигаше, целият черен, като корпус на космически кораб, но „инкрустиран“ в по-ниските си нива с хотели, ресторанти, казина и публични домове. Макар мостът да не се виждаше от улицата ставаше ясно, че се намираме в стар квартал, близо до мястото за приземяване. Някои от сградите наподобяваха струпани един върху друг огромни сандъци, надупчени от прозорци и врати, и след това украсени като с филигран с архитектурните капризи на два века и половина.

— Хей — прозвуча глас. — Проклет да съм, ако това не е Танър Мирабел.

Мъжът се бе облегнал на стената на потънала в мрак галерия, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава пълзящите насекоми. Досега бях общувал с него само по телефона и видеото, като се стараех разговорите ни да бъдат максимално кратки, и очаквах да видя много по-висок и много по-малко приличащ на плъх човек. Палтото му беше също толкова тежко, колкото и моето, но създаваше впечатление, че ще се изхлузи от раменете му всеки момент. Охреножълтите му зъби бяха заострени в краищата, ъгловатите черти на лицето му бяха покрити с неравна, остра брада, а сресаната назад дълга черна коса разкриваше минималистично чело. В лявата ръка държеше цигара, която поднасяше периодично към устните си, а дясната бе изчезнала в страничния джоб на палтото и като че ли нямаше намерение да се покаже оттам.

— Васкес — казах аз, без да показвам изненада, че ни бе проследил. — Доколкото разбирам държиш под око нашия човек?

— Хей, успокой топката, Мирабел. Той не може да пусне и една вода, без да съм в течение на ставащото.

— Все още ли си урежда нещата?

— Да. Знаеш какви са тези богати дечица. Трябва да се грижат за бизнеса. Колкото до мен, ще излетя от този мост като лайно на колела. — Посочи с цигарата си към Дитерлинг. — Човекът-змия, а?

Дитерлинг сви рамене.

— Щом казваш.

— Звучи гот, лов на змии. — С ръката с цигарата имитира прицелване и стрелба с пистолет, несъмнено пускайки куршум в някоя въображаема хамадриада. — Мислиш ли, че ще можеш да ме включиш в следващото си ловно пътуване?

— Не знам — отвърна Дитерлинг. — Обикновено не използваме жива примамка. Но ще поговоря с шефа и ще видя какво можем да уредим.

Васкес Червената ръка оголи острите си зъби.

— Забавен си. Харесваш ми, Змия. Но нищо чудно, нали работиш за Кауела, няма как да не ми харесваш. Как е той, между другото? Чух, че Кауела пострадал също толкова зле, колкото и ти, Мирабел. Всъщност подочух даже, че изобщо не успял да се възстанови.

Не бяхме планирали да оповестяваме точно сега смъртта на Кауела, не и преди да сме размислили над възможните последици от това, но очевидно вестта бе достигнала Нуева Валпарайсо преди нас.

— Направих за него всичко, което зависеше от мен — отвърнах аз.

Васкес кимна бавно и мъдро, сякаш току-що бе потвърдена валидността на някакво негово свещено вярване.

— Да, така чух и аз. — Постави лявата си ръка върху рамото ми, като държеше цигарата си по-далеч от перленосивия плат на палтото ми. — Чух, че си пропътувал половината планета с липсващ крак, за да закараш Кауела и неговата кучка вкъщи. Героичен бълвоч, дори за представител на белооките. Можеш да ми разкажеш цялата история на една-две чашки, а Змията — да ме включи в следващата си командировка. Нали, Змия?

Продължавахме да се движим по посока на моста.

— Не мисля, че има време за това — обадих се аз. — За пиене, искам да кажа.

— Както казах, успокой топката. — Васкес вървеше малко пред нас, все така с цигара в ръката. — Не ви разбирам, хора. От вас се иска само да кажете една дума и Рейвич повече няма да бъде проблем, а само едно петно на стената. Предложението все още си остава, Мирабел.

— Трябва да го довърша сам, Васкес.

— Да. И аз така чух. Нещо като вендета. Имал си вземане-даване с кучката на Кауела, нали?

— Деликатността определено не е силната ти страна, Червен.

Забелязах как Дитерлинг трепна. Изминахме в мълчание още няколко крачки, преди Васкес да се обърне, за да ме погледне.

— Какво каза?

— Чух зад гърба ти да те наричат Васкес Червената ръка.

— А на теб какво ти влиза в скапаната работа как ме наричат?

Свих рамене.

— Не знам. От друга страна, на теб какво ти влизат в работата нашите отношения с Гита?

— Добре, Мирабел. — Дръпна от цигарата си по-продължително от обичайното. — Мисля, че се разбрахме. Има неща, за които не обичам да ме питат и за които ти не обичаш да те питат. Може да си чукал Гита, знам ли. — Погледна ме, но аз се удържах. — Но, както каза, това не е моя работа. Няма да питам повече. Няма дори да си помисля за това. Но нали ще ми направиш една услуга? Не ме наричай Червената ръка. Знам, че Рейвич е постъпил много гадно с теб в джунглата. Чух, че не било особено забавно и едва не си умрял. Но искам да си изясниш едно. Тук ви превъзхождаме по брой. Хората ми ви държат непрекъснато под око. Това означава, че за вас не е добре да ми създавате отрицателни емоции. Но ако все пак го направите, аз ще направя така, че онова, което ти е направил Рейвич, да ти се стори детска игра.

— Мисля — обади се Дитерлинг, — че трябва да повярваме на думата на този джентълмен. Прав ли съм, Танър?

— Нека кажем просто, че и двамата докоснахме оголен нерв — отговорих аз след продължилото доста дълго напрегнато мълчание.

— Да — проточи Васкес. — Това ми допада. Ние с Мирабел сме много докачливи и трябва да се отнасяме с уважение към нещата, които ни правят по-чувствителни. Така. Супер. Хайде тогава да вървим да пийнем, докато чакаме Рейвич да предприеме нещо.

— Не искам да се отдалечавам от моста.

— Това няма да бъде проблем.

Васкес вървеше пред нас, проправяйки ни с нехайна лекота път през безметежно разхождащите се хора. От най-ниския етаж на една от сградите се носеха звуци на акордеон, бавни и протяжни като погребална песен. Двойките бяха предимно местни хора, не аристократи, но облечени по най-добрия начин, който им позволяваха средствата: истински непринудени, добре изглеждащи млади хора с усмихнати лица, които търсеха място, където да хапнат, да поиграят хазартни игри или да послушат музика. Войната вероятно бе засегнала осезателно живота им, може би бяха загубили приятели или любими хора, но Нуева Валпарайсо бе достатъчно далече от убийствения фронт, за да не бъде той преобладаващата тема във всичките им мисли. Трудно бе да не им завидиш; трудно беше да не ми се прииска с Дитерлинг да можем да влезем в някой бар и да се напием до забрава, да забравим за пистолета с часовников механизъм, да забравим за Рейвич, да забравим причината, поради която бях дошъл на този мост.

Разбира се, тази вечер видяхме и други хора. Имаше войници в отпуск. Макар да бяха облечени цивилно, човек ги разпознаваше незабавно по агресивно подстриганата коса, галванично издутите мускули, променящите цвета си камуфлажни татуировки по ръцете и странния асиметричен начин, по който бяха потъмнели от слънцето лицата им — белия кръг около едното око, пред което стоеше монокълът им за прицелване. Войниците от всички страни на конфликта се разхождаха свободно и бдителните представители на милицията предотвратяваха възникването на конфликти помежду им. Никой друг освен милиционерите нямаше право да носи оръжие в демилитаризираните зони и то се открояваше ярко на фона на ослепителнобелите им ръкавици. Те нямаше да докоснат Васкес, но дори да не вървяхме с него, нямаше да се захванат и с нас с Дитерлинг. Дори да изглеждахме като навлекли костюми горили, нямаше как да ни объркат с войници на активна служба. Първо, и двамата бяхме доста възрастни за това — наближавахме средна възраст. На Края на небето това означаваше същото, което бе означавало през по-голямата част от човешката история: някъде между четирийсет- и шейсетгодишна възраст.

Не беше много за половин човешки живот.

И двамата с Дитерлинг се поддържахме във форма, но не до такава степен, че да ни объркат с войници на активна служба. Войнишката мускулатура всъщност никога не бе изглеждала нормално, но бе добила особено крайни пропорции през последните години. Някога човек можеше да твърди, че се нуждае от здрави мускули, за да си носи оръжието. Оттогава екипировката бе усъвършенствана, но телата на войниците на улицата тази вечер изглеждаха като на герои от мултипликационен филм, създадени от падащ си по абсурдните преувеличения художник. На полето ефектът се подсилваше от лекото оръжие, което бе на мода в момента: всички тези мускули, за да се носи оръжие, което не би затруднило дори едно дете.

— Тук — обади се Васкес.

Неговото заведение се намираше в една от постройките, впили се в основата на самия мост. Той ни поведе по някаква тъмна, къса уличка и след това през врата без каквото и да е обозначение, освен холограмите на змии. Стаята, в която се озовахме, представляваше кухня с индустриални размери, изпълнена с пара. Премигнах и избърсах потта от лицето си, като се привеждах, за да спася главата си от всевъзможните готварски приспособления. Интересно дали Васкес ги бе използвал някога за некулинарни дейности.

— Впрочем, защо се засяга толкова, когато го наричат Червената ръка? — прошепнах аз.

— Дълга история — отвърна все така шепнешком Дитерлинг. — И не се отнася само за ръката.

От време на време от парата изплуваше гол до кръста готвач, с полускрито зад дихателна маска лице. Васкес заговори на двама от тях. В това време Дитерлинг натопи пръсти във врящата вода на една тенджера и, сякаш не усещаше нищо, измъкна от там някакво парче и го пъхна в устата си, явно за да го опита.

— Това е Танър Мирабел, един приятел — обясни Васкес на главния готвач. — Бил е от белите очи, затова не се ебавайте с него. Ще останем тук за малко. Донесете ни нещо за пиене. Мирабел, гладен ли си?

— Не може да се каже. А както виждам Мигел вече се обслужва.

— Добре. Струва ми се, че месото от плъх тази вечер не е станало съвсем както трябва.

Дитерлинг сви рамене.

— Опитвал съм и много по-лошо, повярвай ми. — Пъхна ново парче в устата си. — Ммм! Доста вкусен плъх, ако питаш мен. Норвежка порода, нали?

Васкес ни преведе през кухнята до празен салон за залагания. В началото помислих, че сме сами. В дискретно осветеното помещение, цялото в пищно зелено кадифе, на стратегически места бяха поставени бълбукащи наргилета. Стените бяха покрити с картини, издържани в кафяви нюанси. Когато се вгледах отблизо в тях обаче, установих, че тези картини не бяха рисувани, а изработени от грижливо изрязани и залепени парчета дърво. Лекият блясък на някои от тях показваше, че са взети от дървета на хамадриади. Всички картини бяха обединени от една тема: живота на Скай Осман. Бяха изобразени петте кораба от флотилията, прекосила пространството от земната до нашата система. Беше изобразен и Тайтъс Осман, с фенерче в ръка, открил сам сина си в мрака след голямото затъмнение. Както и Скай, на посещение при баща си в лазарета на кораба преди Тайтъс да умре от раните, които бе получил при защитата на „Сантяго“ от саботьора. И престъплението, и славата на Скай Осман бяха предадени прекрасно тук; онова, което бе направил, за да може „Сантяго“ да стигне до този свят преди другите кораби от флотилията, изпадането като семена от глухарче на модулите със спящите от кораба. А на последната картина бе изобразено наказанието, наложено от хората над Скай: разпятие.

Смътно си спомних, че всичко това се бе случило недалеч оттук.

Но помещението беше нещо повече от светилище на Осман. В многобройните му ниши бяха поставени обичайните покер-автомати. И макар засега никой да не играеше, по-късно вечерта несъмнено и шестте маси щяха да бъдат заети. Засега се чуваше единствено тичане на плъхове някъде в тъмнината.

Централно място в помещението заемаше полусферичен купол, абсолютно черен, широк поне пет метра, заобиколен от столове с мека тапицерия, поставени на сложни телескопични цокли на три метра над земята. На едната странична облегалка за ръцете на всеки от столовете бяха поставени контролни бутони, а на другата — батерия с венозни съоръжения. Около половината от столовете бяха заети, но фигурите в тях бяха толкова неподвижни и така наподобяваха мъртъвци, че ги забелязах доста след като влязохме. Бяха се отпуснали назад по местата си, с безжизнени лица и затворени очи. Всички бяха обкръжени от непогрешимата аристократична аура на недостъпност и богатство.

— Какво се е случило? — попитах аз. — Забравихте да ги изхвърлите тази сутрин, преди да заключите ли?

— Не. Може да се каже, че те са постоянното присъствие тук, Мирабел. Играта им продължава няколко месеца; залагат върху изхода на сухоземната кампания в дългосрочна перспектива. Сега е спокойно заради дъждовете. Като че ли почти няма война. Но трябва да ги видиш, когато се отприщи адът.

Нещо в това място не ми харесваше. Не само заради изобразената история на Скай Осман, макар приносът й да беше значим.

— Какво ще кажеш да се махаме оттук, Васкес?

— И да изтървем пиячката?

Преди да успея да реша какво да отговоря, се появи главният готвач, дишайки все така шумно през пластмасовата си маска. Буташе масичка на колелца, натоварена с напитки. Свих рамене, налях си и кимнах към картините.

— Скай Осман е на голяма почит тук, нали?

— Повече, отколкото предполагаш.

Васкес направи нещо и полусферата се съживи; внезапно не беше вече напълно тъмна, а представляваше безкрайно подробна гледка на едната половина на Края на небето, а единият черен край се издигаше от пода като мембрана върху окото на гущер. Нуева Валпарайсо представляваше светеща точица на западното крайбрежие на полуострова, видима през една цепнатина между облаците.

— Ами?

— Хората насам са доста религиозни. Лесно можеш да ги предизвикаш на тема вяра, ако не внимаваш. Трябва да проявяваш повече уважение.

— Чух, че са създали религия около историята на Осман. Но знанията ми по въпроса стигат дотук. — Отново кимнах към декора, тъй като едва сега забелязах нещо, което напомняше череп на делфин, странно назъбено и очукано, закрепено на стената. — Какво се е случило? Да не си купил това заведение от някой от побърканите по Осман?

— Не съвсем. Не.

Дитерлинг се изкашля. Не му обърнах внимание.

— Какво, тогава? Да не би и ти да си се хванал на тази кука?

Васкес изгаси цигарата си и стисна с пръсти върха на носа си, като набърчи тънката ивица, която трябваше да минава за чело.

— Какво става тук, Мирабел? Да ме предизвикаш ли се опитваш или си просто невеж скапаняк?

— Не знам. Мислех, че просто водя любезен разговор.

— Да, да, точно така. И малко преди това по една случайност ме нарече Червен, просто така ти се изплъзна от само себе си.

— Мислех, че вече приключихме с това. — Отпих от чашата си. — Не съм опитвал да те предизвиквам, Васкес. Но ми се струва, че си невероятно обидчив човек.

Той направи нещо. Беше съвсем дребен жест с едната ръка, като щракване с пръсти.

Това, което се случи после, стана прекалено бързо, за да бъде доловено от окото; просто усетена от подсъзнанието мъгла от метал и подобната на бриз ласка на въздушното течение. След като по-късно върнах случилото се в съзнанието си, стигнах до извода, че в помещението — най-вероятно по стените, пода и тавана — трябва да се бяха отворили десетина пролуки, от които бяха излезли машини.

Това бяха автоматични часови във вид на надвиснали черни кълба, които се отвориха, за да разкрият по три-четири дула; всички те бяха насочени към нас с Дитерлинг. Сферите ни обикаляха бавно, жужейки враждебно като настръхнали оси.

И двамата не се осмелихме да си поемем дъх доста дълго време, но в крайна сметка проговори Мигел.

— Предполагам вече щяхме да бъдем мъртви, ако ни беше наистина ядосан, Васкес.

— Имаш право, но не ми остава много, за да се вбеся, Змия. — Повиши глас: — Режим „безопасност“ — и повтори щракането с пръсти от преди малко. — Виждаш ли това, човече? Стори ти се еднакво, нали? Но не и на стаята. Ако не бях изключил системата, тя щеше да интерпретира това като нареждане да екзекутира всички тук освен мен и тлъстите отрепки в столовете край масата за залагания.

— Радвам се, че си практикувал достатъчно — обадих се аз.

— Да, посмей се по този повод, Мирабел. — Отново познатия жест. — И това ви се стори същото, а? Но и тази команда беше различна. Тя щеше да каже на часовите да ви отсекат с масирани изстрели ръцете, една по една. Помещението е програмирано да разпознава поне още дванайсет жеста… И повярвай ми, след някои от тях трябваше да плащам доста големи сметки за почистването. — Сви рамене. — Вече мога ли да смятам, че съм разбран?

— Мисля, че разбрахме посланието.

— Добре. Изключваме режим „безопасност“. Часовите да се прибират по местата си.

Същата мъгла, предизвикана от светкавичното движение, същият бриз. Машините все едно бяха изчезнали.

— Впечатлен ли си? — обърна се към мен Васкес.

— Не съвсем — отвърнах аз, усещайки избиващата по челото ми пот. — Но предполагам, че разчупва леда при едно парти.

— Определено.

Васкес ме изгледа развеселено, очевидно доволен, че бе постигнал желания ефект.

— Но всичко това ме кара да се чудя все повече защо си толкова обидчив.

— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш много повече от просто обидчив. — И тогава направи нещо, което ме изненада; измъкна ръка от джоба, достатъчно бавно, за да имам време да видя, че не държи оръжие. — Виждаш ли това, Мирабел?

Не знам какво очаквах, но стиснатият юмрук, който ми подаде, ми се стори напълно нормален. Не виждах нищо нередно, никаква деформация. Нито пък нещо червено.

— Изглежда съвсем като ръка, Васкес.

Той стисна юмрука си още по-силно и тогава стана нещо странно. От него започна да капе кръв, първо бавно, след това все по-силно. Наблюдавах безмълвно как се стича по пода, червено върху зеленото.

— Ето затова ме наричат така. Защото дясната ми ръка кърви. Дяволски оригинално, а? — Разтвори юмрук; кръвта течеше от малка дупка някъде в средата на дланта му. — Ето това е. Стигма, като раната на Христос. — Със здравата ръка бръкна в другия джоб, извади носна кърпа, смачка я на топка и я притисна в раната, за да спре кръвта. — Понякога мога да го предизвикам с усилие на волята.

— Последователите на култа на Осман са се добрали до теб, нали — обади се Дитерлинг. — Скай също е бил разпнат на кръст. Забили са пирон в дясната му длан.

— Не разбирам — промълвих аз.

— Да му кажа ли?

— Заповядай, Змия. Този човек очевидно има нужда да бъде образован малко.

Мигел се обърна към мен.

— През последното столетие последователите на култа към Осман са се разцепили на различни секти. Някои от тях вземат идеите си от каещи се монаси, опитващи да предизвикат сами част от болката, изтърпяна от Скай. Заключват се в пълен мрак, докато изолацията почти ги подлуди или стане причина да започнат да виждат разни неща. Някои от тях си отрязват лявата ръка, някои дори се разпъват на кръст. И понякога при този процес умират. — Той спря и погледна към Васкес, сякаш искайки разрешението му да продължи. — Съществува обаче една екстремистка секта, която прави не само това. И не спират дотук. Разпространяват посланието, но не със слово, устно или писано, а с индоктринален вирус.

— Продължавай — казах аз.

— Трябва да е бил създаден за тях, вероятно от ултрите, а нищо чудно някой да е пътувал дори до джъглърите и те да са си поиграли с биохимията на невроните му. Няма значение. Резултатът е, че вирусът е заразен, предава се по въздуха и заразява почти всички.

— И ги превръща във вярващи?

— Не. — Сега отговори Васкес. Беше запалил нова цигара. — Той се ебава с теб, но не те превръща в един от тях, схващаш ли? Явяват ти се видения, имаш особени сънища и понякога изпитваш нужда… — Спря и кимна към черепа на делфина на стената. — Виждаш ли тази рибешка глава? Излезе ми златна. Принадлежал на Слийк, един от делфините на кораба. Близостта на едно такова нещо ми носи комфорт; така преставам да се треса. Но ефектът му стига само дотук.

— А ръката?

— Някои от вирусите предизвикват физически промени. Аз имах късмет в известен смисъл. Един от вирусите те ослепява, друг те кара да се страхуваш от тъмното, от трети лявата ти ръка изсъхва и се отделя. Загубата на малко кръв от време на време не ме притеснява. В началото, преди хората да научат за вируса, дори беше гот. С това наистина можех да ги стресна здраво. Започвахме, например, преговори и аз опръсквах всичко наоколо с кръв. Но постепенно това се разчу и хората разбраха за какво всъщност става дума: че съм заразен от последователите на култа.

— И започнаха да се питат дали умът ти наистина е остър като бръснач, както бяха чували — намеси се Дитерлинг.

— Да. Точно така. — Васкес го изгледа подозрително. — Изграждането на репутация като моята отнема време.

— Не се и съмнявам — отвърна Мигел.

— А едно такова малко нещо може да й нанесе непоправима вреда.

— Не могат ли да изкарат този вирус? — побързах да се намеся аз, преди Дитерлинг да е оплескал нещата.

— Да, Мирабел. В орбита имали нещо, което може да направи това. Но за момента там не е сред безопасните за мен места, затова не смятам да ходя.

— Значи ще си живееш с него. Той не може да е толкова заразен вече, нали?

— Не, вие сте в безопасност. Всички са в безопасност. Надали вече съм заразен. — Сега, след като пушеше отново, той се бе поуспокоил. Кървенето бе спряло и това му бе дало възможност да пъхне отново дясната си ръка в джоба. Отпи от чашата си. — Понякога съжалявам, че вече не съм заразен или че не запазих малко кръв от времето, когато бях. Тогава щях да мога да оставям по едно малко подаръче на раздяла.

— Но пък тогава щеше да правиш това, което винаги са искали от теб последователите на култа — заяви Дитерлинг. — Щеше да разпространяваш тяхното верую.

— Да, когато всъщност трябваше да разпространявам веруюто, че ако някога хвана болния маниак, който ми причини това… — не довърши мисълта си, привлечен от нещо. Загледа се като хипнотизиран в някаква точка, като че ли обхванат от парализа. И тогава проговори: — Не. Не може да бъде, човече. Не го вярвам.

— Какво има? — попитах аз.

От устата на Васкес не излизаше глас, макар да виждах движението на вратните му мускули. Явно говореше с някой от хората си.

— Рейвич — обяви най-сетне той.

— Какво Рейвич? — възкликнах аз.

Копелето ме е надхитрило.