Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (21)

Двайсет

Към десет сутринта, докато останалите прибираха лагера, петима човека тръгнахме пеша назад, до мястото, където бяхме забелязали дървото на хамадриадите. Разстоянието не беше голямо, но гъсто обраслата зеленина наоколо създаваше неудобства. Начело на групата аз окосявах в полукръг всичко пред нас.

— Още по-голямо е, отколкото ми се стори от пътя — отбеляза Кауела. Тази сутрин беше с розови бузи и в добро разположение на духа, защото снощният улов бе добър, както се уверихме от броя на окачените по дърветата около поляната трупове на животни. — На каква възраст е според теб?

— Определено предхожда приземяването на флотилията — отвърна Дитерлинг. — Може би четиристотингодишно. Ще трябва да го отрежем, за да разберем със сигурност.

И започна да обикаля около дънера му, като го потупваше лекичко с кокалчетата на пръстите си.

Гита и Родригес бяха с нас. Те гледаха към най-горните му клони, извили врат и примижали срещу слънчевата светлина, която се процеждаше през листния балдахин на джунглата.

— Не ми харесва — рече тя. — Ами ако…

Макар да изглеждаше, че няма как да я чуе от мястото си, Дитерлинг отговори:

— Вероятността друга змия да е минала оттук е почти нулева. Особено като се има предвид, че това дърво явно е преживяло последното сливане наскоро.

— Сигурен ли си? — попита Кауела.

— Провери сам.

Почти беше достигнал противоположната страна. Тръгнахме из гъстата растителност, за да отидем при него.

Тези дървета бяха загадка за първите изследователи през годините преди началото на войната, които вече ни се струваха непостижима мечта. Учените бяха обходили набързо тази част на Полуострова, отворили широко очи за чудесата на новия свят и със съзнанието, че всяко едно от тях щеше да бъде изучено подробно в бъдеще. Бяха като деца — разкъсваха трескаво опаковката на получените подаръци, като хвърляха само по един поглед, преди да се заемат с разгъването на следващия пакет. Толкова много неща имаше да се гледат.

Ако действаха методично, още при откриването на тези дървета щяха да решат, че си заслужава незабавно да ги подложат на по-нататъшни изследвания, вместо просто да бъдат прибавени към непрестанно разрастващия се списък с планетарни аномалии. Щяха да изследват няколко дървета за четири-пет години и да разкрият тайната им. Но едва след като планетата прекара десетилетия в състояние на война, установиха истинската им природа.

Те бяха редки, но растяха на доста голям участък от Полуострова. И точно тази рядкост ги беше превърнала във фокус на ранното внимание на изследователите — те се отличаваха очебийно от останалите растителни видове. Винаги достигаха една и съща височина — четирийсет-петдесет метра над земята, в зависимост от височината на околната растителност. Приличаха на спираловиден свещник, който се удебеляваше към основата. Към върха си образуваха широка, сплескана форма, наподобяваща тъмнозелена гъба с диаметър десетки метри. Именно тези „гъби“ бяха привлекли погледите на първите изследователи, прелитащи над джунглата в една от совалките на „Сантяго“.

Понякога откриваха поляна в близост до някое от тях и се приземяваха, за да го изследват. Биолозите опитваха да намерят обяснение за формата му, или за диференциацията на видовете клетки в радиуса на дървото, и по радиалните линии през него. Беше станало ясно, че дървесината в центъра бе мъртва маса, а живата материя представляваше относително тънък слой около кората.

Аналогията със спираловидния свещник беше точна до известна степен, но за мен по-точно беше сравнението с много висока и тънка спираловидна пързалка, каквато помнех от панаирите в Нуева Икике, чиято светлосиня боя се лющеше с всяка следваща година. Стволът на дървото представляваше в по-голяма или по-малка степен изострящ се нагоре цилиндър, около който бе увита изкачваща се към върха спирала, чиито извивки не се допираха помежду си. Тя беше гладка, на кафяви и зелени геометрични форми, проблясващи като кован метал. В празнините, където се виждаше стволът, често се забелязваха доказателства за подобна структура, износена или абсорбирана в дървото, а понякога — слоеве на намираща се под нея трета структура, но обикновено само окото на опитен ботаник беше в състояние да ги различи.

Дитерлинг беше идентифицирал по-голямата спирала около дървото. В основата, там, където изглеждаше, че би трябвало да навлезе в почвата като корен, спиралата завършваше внезапно във въздуха с кух отвор.

Сега той посочи към това място.

— Куха е почти до върха, братко.

— И това какво означава? — поинтересува се Родригес.

Той знаеше как да се оправя с младите хамадриади, но нямаше представа от биологичния им цикъл.

Означава, че яйцата вече са се излюпили — намеси се Кауела. — И малките вече са напуснали родното си място.

— И са си проправили път, като са яли от майка си — добавих аз.

Все още нямахме представа дали съществуват хамадриади и от двата пола или всяко животно е двуполово, и следователно малките ядяха и от баща си… или изобщо от никой. След приключването на войната задълбочените изследвания на биологията на хамадриадите щяха да станат основа за кариерата на хиляди академици.

— Колко големи трябва да са били? — попита Гита.

— Колкото нашия младок — отговорих аз и сритах празния отвор в основата на спиралата. — Може би съвсем малко по-дребни. Но определено не нещо, на което човек би пожелал да се натъкне, ако не държи тежко оръжие в ръцете си.

— Мислех, че се движат прекалено бавно, за да представляват реална заплаха.

— Това се отнася за почти възрастните екземпляри — обади се Дитерлинг. — Но дори тогава няма гаранция, че ще го надбягаш, още повече сред този гъсталак.

— Би ли поискало да ни изяде… искам да кажа, ще ни разпознае ли като храна?

— Вероятно не — отвърна Дитерлинг. — Но това няма да бъде кой знае каква утеха, ако се плъзне отгоре ти.

— По-кротко — намеси се Кауела и обви ръка около раменете на съпругата си. — Те са като всяко друго диво животно — опасни са, само ако не знаеш какво правиш. А ние знаем, нали така?

Нещо изпращя в гъсталака зад нас. Всички обърнахме стреснато глави натам, почти очаквайки да видим безоката глава на почти възрастна хамадриада, която се носи към нас като влакче на ужасите, докато храсталакът възпрепятства неумолимото й пълзене със същия успех, с който би му попречила спусналата се мъгла.

Вместо това видяхме доктор Викуна.

Той не прояви желание да ни последва, когато тръгнахме от лагера, интересно какво го бе накарало да промени намеренията си. А перспективата да съм в неговата компания определено не ми беше приятна.

— Какво има докторе?

— Доскуча ми, Кауела. — Вампирът крачеше из това, което бе останало след моето косене. Дрехите му, както обикновено, бяха в безупречно състояние, докато нашите бяха срязани и изцапани тук-там от полевия начин на живот. Носеше сиво-кафяво спортно яке, дълго до коленете, с разкопчан отпред цип. На врата му висяха изискани очила за увеличаване на образите. Косата му беше на дребни къдрици и му придаваше вид на недохранен херувим. — А, това ли е дървото?

Отстъпих встрани от пътя му; потната ми длан стисна дръжката на косата, като си представих какво би станало с вампира, ако протегна случайно към него дъговидното й острие. Каквато и болка да изпита при този процес, нямаше и да се сравни с болката, която той бе причинил в своята кариера.

— Забележителен екземпляр — отбеляза Кауела.

— Последното сливане трябва да е станало само преди няколко седмици — каза Дитерлинг, който явно нямаше моето отношение към вампира. — Обърни внимание на относителната разлика в клетъчните типове ето тук.

Докторът се приближи още, за да види за какво става дума.

Дитерлинг измъкна някакво тънко сиво съоръжение от големия джоб на кръста на ловджийското си яке. Беше дело на ултрите с размери на неотворена Библия, с екран и няколко бутон със загадъчни обозначения. Дитерлинг притисна едната му страна към спиралата и докосна един от бутоните. На екрана се появиха многократно увеличени клетки в синкав нюанс. Представляваха неясни цилиндрични форми, събрани произволно като чували с трупове в морга.

— Това са предимно епителни клетки — поясни той, като прокара пръст по образа. — Обърни внимание на мекия, липиден строеж на мембраната — много е характерен.

— За какво? — попита Гита.

— За животно. Ако взема проба от чернодробната ти лигавица, няма да изглежда много по-различно.

После премести устройството до друга част на спиралата, малко по-близо до ствола.

— Гледай пък сега — съвсем друг тип клетки — наредени са много по-правилно, с геометрични граници за по-голяма структурна стабилност. Виждаш ли допълнителния слой около клетъчната мембрана? Това е основно целулоза. — Докосна друг бутон и клетките станаха прозрачни като стъкло, с някакви призрачни форми в тях. — Виждаш ли тези шушулковидни органели? Зараждащи се хлоропласти. А тези, подобни на лабиринт структури, са част от ендоплазмената ретикула. Всичко това са определящи растителната клетка характеристики.

Гита потупа кората, където Дитерлинг бе направил първото сканиране.

— Значи дървото прилича повече на животно тук и повече на растение — там?

— Различията са морфологични, разбира се. Клетките в ствола са чисто растителни — цилиндър с проводяща тъкан около сърцевина със стара дървесина. Когато се прикрепи към дървото и се увие около него като спирала, змията е все още животно. Но щом влезе в контакт с него, клетките й започват да се променят. Не знаем кое причинява тези промени — дали се дължи на нещо в лимфната система на животното или самото дърво дава химически сигнал за започване на сливането. — Посочи към едно от местата, където спиралата се сливаше незабележимо със ствола. — Този процес на клетъчно уеднаквяване вероятно отнема няколко дни. И в резултат на него змията се свързва неразделно с дървото… всъщност се превръща в част от него. Но в по-голямата си част тя е все още животно.

— Какво става с мозъка й? — поинтересува се Гита.

— Тя вече не се нуждае от него. Честно казано, не се нуждае дори от нещо, което бихме разпознали като нервна система.

— Не отговори на въпроса ми.

Дитерлинг й се усмихна.

— Мозъкът на майката е първото, което изяждат малките.

— Изяждат майка си? — повтори ужасена Гита.

И така, змията се сливаше с дървото-приемник и сама се превръщаше в дърво, когато достигнеше състояние на почти възрастно животно, достатъчно голямо да се увие по цялата му внушителна дължина. По това време малките хамадриади вече се развиваха в онова, което минаваше за утроба на възрастната змия.

Дървото-приемник със сигурност бе преживяло вече няколко подобни сливания. Може би първоначалното, истинско дърво, отдавна вече бе изгнило, и бяха останали само увитите около него спирали на мъртвите хамадриади. Възможно беше, обаче, последната свързала се с него змия технически да бе все още жива, тъй като фотосинтезната й обвивка обхващаше широко пространство в горната част на дървото и пиеше слънчева светлина. Никой не знаеше колко можеха да живеят хамадриадите в тази крайна растителна фаза на безмозъчно състояние. Ясно бе само, че рано или късно щеше да пристигне друга почти възрастна змия, за да се слее отново с дървото. Щеше да пропълзи нагоре по него, да прокара насилствено глава в обвивката на своята предшественица и след това върху старата обвивка да създаде своя. Лишена от слънчева светлина, останалата в сянка обвивка щеше да увехне бързо. Новодошлата щеше да се слее с дървото и да се превърне предимно в растение. Оскъдната животинска тъкан щеше да осигурява храна за малките, родени няколко месеца след сливането. Някакъв химически катализатор щеше да ги накара да си проправят път, като започнат да ядат създалата ги утроба. След като приключеха с мозъка на своята майка, щяха да продължат надолу по спираловидно увитото и около ствола тяло, докато се появят в долния й край — вече напълно оформени, лакоми млади хамадриади.

— Смяташ го за нещо лошо, а? — попита Кауела, прочел мислите на своята съпруга. — Но и сред някои земни животни се наблюдава също толкова, ако не и още по-неприятен жизнен цикъл. Един вид австралийски паяк например, се превръща в нещо като каша, когато малките му съзреят. Не може да не признаеш, че в това има известна Дарвинова чистота. Еволюцията не се интересува особено какво става с отделното създание, след като веднъж предаде нагоре по веригата генетичното си наследство. Обикновено от възрастните животни се иска да живеят по-дълго, за да отгледат малките си и да ги пазят от хищниците, но хамадриадите не са ограничени от тези фактори. Никое от другите местни животни не е проблем дори за новородените хамадриади, което означава, че няма от какво да бъдат пазени. Нито пък да научават нещо, което вече не им е предадено по генетичен път. Нищо не пречи на възрастните екземпляри да умрат веднага, след като създадат потомство. Затова е напълно разумно малките да пируват с телата на своите родители.

Беше мой ред да се усмихна.

— Човек ще рече, че им се възхищаваш.

— И наистина им се възхищавам. Кой не би се възхитил на подобна чистота?

Не съм съвсем сигурен какво точно се случи тогава. Гледах Кауела, без да изпускам от погледа си Гита, когато Викуна направи нещо. Но първото движение като че ли дойде не от него, а от Родригес, който бе от моите хора.

Викуна бе бръкнал в джоб на якето си, откъдето извади пистолет.

— Родригес — каза той. — Отстъпи от дървото.

Нямах представа какво става, но забелязах, че ръката на Родригес беше в джоба, сякаш се канеше да извади нещо оттам. Викуна размаха красноречиво дулото на оръжието си.

— Казах да отстъпиш оттам.

— Докторе — намесих се аз, — бихте ли имали нещо против да обясните защо заплашвате един от хората ми?

— С радост, Мирабел. След като приключа с него.

Родригес ме погледна; очите му бяха широко отворени, както ми се стори, от объркване.

— Танър, нямам представа какво е намислил. Просто се канех да си измъкна пакета с порцията храна…

Преместих погледа си към вампира.

— Е, докторе?

— Той няма никакъв пакет храна в джоба. Има оръжие.

Всичко това нямаше никакъв смисъл. Родригес беше вече въоръжен — на рамото му висеше пушка, също като Кауела.

Двамата се гледаха, замръзнали неподвижно.

Трябваше да взема някакво решение. Кимнах на Кауела.

— Остави на мен. Вземи Гита и се отдалечете оттук, за да не попаднете под огневата линия. Ще се срещнем в лагера.

— Да! — изсъска Викуна. — Махайте се оттук, преди Родригес да ви е убил.

Кауела хвана съпругата си и тръгна колебливо.

— Сериозно ли говориш, докторе?

— Струва ми се доста сериозен — обади се Дитерлинг.

Той самият също бе започнал да отстъпва.

— Е? — обърнах се аз към вампира.

Ръката му трепереше. Той не беше стрелец, но не се изискваше никакво умение в стрелбата, за да улучи намиращия се само на няколко крачки пред него Родригес. Сега Викуна заговори бавно и с привидно спокойствие.

— Родригес е измамник, Танър. Получих съобщение от Къщата на влечугите, докато бяхте тук.

Това беше напълно възможно. В бързината тази сутрин бях забравил да си сложа както обикновено гривната за свръзка. Ако някой се бе обадил от Къщата на влечугите, бе могъл да се свърже единствено с лагера.

Обърнах се към Родригес.

— В такъв случай извади бавно ръката си от джоба.

— Не ми казвай, че вярваш на това копеле!

— Не знам на какво да вярвам. Но ако казваш истината, в джоба си нямаш друго освен порциона си за закуска.

— Танър, това е…

Повиших глас.

— Просто го направи, по дяволите!

— Внимателно — изсъска Викуна.

Родригес измъкна тържествено бавно ръката си от джоба, като поглеждаше ту към мен, ту към Викуна. Това, което държеше между палеца и показалеца си, беше тънко и черно. А от начина, по който го държеше, и благодарение на вечния полумрак, който цареше на най-ниското ниво на джунглата, човек почти можеше да повярва, че е порцион храна. За момент го повярвах и аз.

Докато видях, че е пистолет — малък, елегантен и съвършено удобен за убийство.

Викуна стреля. Бях подценил умението, необходимо да нараниш сериозно някой, дори когато се намира така близо. Куршумът на доктора улучи Родригес в рамото на другата му ръка, а единственият ефект бе, че той направи крачка назад и изпъшка. Оръжието му обаче проблесна и Викуна падна назад.

В края на поляната Кауела свали незабавно пушката от рамото си, готов да я използва.

— Не! — извиках аз; исках господарят ми да се спаси, като се отдалечи максимално от Родригес, но, както установих със закъснение, Кауела не беше от хората, които си тръгват без бой, дори това да излага на опасност собствения им живот.

Гита извика на съпруга си да я последва.

Родригес вдигна оръжието си към Кауела и стреля…

Не улучи — куршумът се заби в кората на близкото дърво.

Опитвах се да намеря някакъв смисъл в ставащото, но нямаше време. Очевадно Викуна бе имал право. Всичко, което Родригес бе извършил през последните няколко мига, съответстваше на показанията на вампира… а това означаваше, че Родригес беше… Какво?

Измамник?

— Това е за Арджънт Рейвич — произнесе той и се прицели отново.

Знаех, че сега ще улучи.

Вдигнах косата си, отпуснах невидимо фината жичка до максимума на поддържаната по пиезоелектрически път дължина — свръхтвърда едномолекулярна линия, простираща се петнайсет метра пред мен.

Родригес долови с периферното си зрение какво се готвех да направя и допусна единствената грешка, която го представи по-скоро като аматьор, отколкото като професионалист.

Поколеба се.

Прекарах косата през него.

В мига, в който осъзна какво се е случило с него — болката не го връхлетя незабавно, тъй като разрезът беше хирургически чист — той изтърва оръжието си. Последва ужасен, увиснал във въздуха миг, през който се запитах дали не бях допуснал също толкова фатална грешка като неговото колебание и не бях удължил дръжката на косата толкова, колкото си мислех.

Нямаше грешка.

Родригес се строполи на земята разполовен.

 

 

— Мъртъв е — каза Дитерлинг, когато се събрахме в единствената все още неразпусната палатка в лагера. Бяха изминали три часа от инцидента край дървото и сега Дитерлинг се бе надвесил над тялото на доктор Викуна. — Ако разбирах как действат инструментите му…

Беше струпал наблизо купчина усъвършенствани хирургически „играчки“ на Викуна, но те така и не му бяха разкрили изкусните си тайни. Обичайните медицински съоръжения не бяха достатъчни, за да го спасят от изстрела на Родригес, но се бяхме надявали, че „магическите“ инструменти на доктора, събирани с цената на значителни разходи от ултри-търговци, ще бъдат достатъчно мощни. И може би, попаднали в подходящи ръце, действително щяха да бъдат, но единственият, който бе в състояние да използва въпросните инструменти най-ефективно, беше същият, който се нуждаеше от тях.

— Ти направи всичко възможно — промълвих аз, като поставих длан върху рамото на Дитерлинг.

Кауела сведе поглед към трупа на Викуна с нескрит гняв.

— Типично за това копеле — да пукне, преди да успеем да го използваме както трябва. Как сега, дяволите да го вземат, някой от нас ще успее да напъха тези импланти в змията?

— Може би точно сега хващането на змия не е сред списъка ни с приоритети — отвърнах аз.

— Мислиш, че не го знам ли, Танър?

— Тогава се постарай да действаш така, сякаш наистина го знаеш. — Изгледа ме кръвнишки заради проявата на неподчинение, но въпреки това продължих: — Не харесвах Викуна, но той си рискува живота заради теб.

— А чия грешка е, че Родригес се оказа измамник? Мислех, че проверяваш добре хората си, Мирабел.

— Проверих го — отговорих аз.

— И какво означава това?

— Че човекът, когото убих, не може да е Родригес. Викуна изглежда бе съгласен с мен по този въпрос.

Кауела ме изгледа така, сякаш бях залепнала за подметката на обувката му мръсотия, и изхвърча навън, като ме остави сам с Дитерлинг.

— Е? — обади се той. — Надявам се имаш някаква представа за случилото се там, Танър.

Покри с чаршаф мъртвия Викуна и се зае да събира лъскавите хирургически инструменти.

— Нямам. Засега. Това беше Родригес… поне изглеждаше като него.

— Опитай се да се свържеш отново с Къщата на влечугите.

Имаше право; беше минал час от последния ми неуспешен опит. Както винаги сателитната мрежа около Края на небето беше рядка и при това — обект на непрестанни военни атаки, елементите й се разваляха мистериозно и след това изведнъж започваха да действат в полза на престъпните цели на други фракции.

Този път обаче връзката се осъществи.

— Танър? Всички ли сте добре?

— Повече или по-малко. — Щях да уточнявам подробностите около нашата загуба по-късно; сега трябваше да узная какво бяха казали на доктор Викуна. — Какво предупреждение сте ни изпратили за Родригес?

Човекът, с когото разговарях, се казваше Сауди, познавах го от години. Никога обаче не го бях виждал така смутен, като сега.

— Танър, надявам се… Ние самите получихме предупреждение от един от съюзниците на Кауела. За Родригес.

— Давай нататък.

— Родригес е мъртъв! Открили са тялото му в Нуева Сантяго. Убили са го, а после са го захвърлили.

— Сигурни ли сте, че е бил той?

— Разполагаме с данните на неговата ДНК. Връзката ни в Сантяго направи анализ на тялото — съответствието е пълно.

— В такъв случай върналият се от Сантяго Родригес е бил някой друг. Това ли искаш да кажеш?

— Да. Не клонинг, а убиец, така смятаме. Трябва да са му направили пластична операция, за да прилича на Родригес; дори гласът и миризмата му трябва да са били променени.

Размишлявах върху казаното известно време, преди да отвърна:

— Никой на Края на небето не притежава нужните умения, за да извърши нещо от този род. Особено пък за няколкото дни, през които Родригес не беше в Къщата на влечугите.

— Съгласен съм. Ултрите обаче са в състояние да го направят.

Това го знаех и аз, след като Орканя се постара да ни обърне специално внимание върху факта колко по-напред е тяхната наука от нашата.

— Трябва да е било нещо повече от пластична козметика — рекох аз.

— Какво имаш предвид?

— Родригес… самозванецът се държеше досущ като него. Знаеше неща, които само Родригес знаеше. Знам, защото разговаряхме често през последните дни.

Сега, като размишлявах върху тези разговори, осъзнавах, че понякога усещах в Родригес нещо уклончиво, но не достатъчно, за да събуди подозренията ми тогава. Той бе готов да обсъждаме много неща.

— Значи са използвали и спомените му.

— Мислиш, че са извлекли спомените от ума на Родригес?

Сауди кимна.

— Трябва да са били експерти в занаята. Но, както вече стана дума, били са ултри.

— И мислиш, че са в състояние да имплантират спомените в техния убиец?

— Чувал съм такива неща — отговори Сауди. — Миниатюрни машинки, които се движат из ума на субекта и създават нови връзки между невроните. Ейдетични отпечатъци, така ги наричат. Северната коалиция опита да ги използва за целите на обучението на войници, но така и не успяха да ги накарат да действат наистина добре. Но ако са замесени и ултри…

— Тогава трябва да е било детска игра. Но не става дума само за това, че човекът е имал достъп до спомените на Родригес; не, всичко отива още по-дълбоко. Той почти се превръща в Родригес при този процес.

— Може би така се обяснява защо е бил толкова убедителен. Тези нови структури на паметта обаче са били неустойчиви — рано или късно личността на убиеца е щяла да изплува на повърхността. Но по това време Родригес вече щеше да е спечелил доверието ти.

Сауди имаше право; едва през последните един-два дни Родригес ми се бе сторил по-особен. Дали това бе моментът, когато погребаният ум на убиеца бе започнал да проблясва под булото на камуфлажните спомени?

— Да, спечели го наистина забележително — отвърнах аз. — Ако Викуна не ни беше предупредил…

Разказах му за случилото се край дървото.

— Върнете тук телата — посъветва ме Сауди. — Искам да видя доколко добре са дегизирали своя човек — дали само на козметично ниво или са опитали да променят и неговата ДНК.

— Мислиш, че са си дали чак такъв зор?

— Работата е там, че ако са се обърнали към подходящите хора, зорът няма да е бил чак толкова голям.

— Доколкото знам, в момента в орбита на нашата планета има само една група ултри.

— Да. Почти съм сигурен, че хората на Орканя трябва да са замесени в това. Ти се видя с тях, нали? Мислиш ли, че може да им се вярва?

— Бяха ултри — заявих аз, сякаш това бе достатъчен отговор. — Не ги познавам така добре, че да мога да правя предвиждания като някои от обичайните връзки на Кауела. Това обаче не означава, че ще ни предадат автоматично.

— А какво биха спечелили, ако не ни предадат?

Едва сега си дадох сметка, че това бе въпросът, който никога не съм си задавал. Бях допуснал грешката да се отнасям към Орканя като към всеки друг от бизнес контактите на Кауела — някой, който не би искал да изключи възможността в бъдеще да продължи да осъществява сделки с Кауела. А дали положението щеше да е същото, ако екипажът на Орканя нямаше намерение да се връща на Края на небето десетилетия, може би даже столетия? Можеха да изгорят всичките си мостове, без да се замислят.

— Орканя може и да не е знаел, че убиецът е бил за нас — рекох аз. — Просто някой, свързан с Рейвич, им е представил човек, който имал нужда да промени външността си; и друг човек, който имал нужда спомените му да бъдат прехвърлени в първия…

— И мислиш, че на Орканя даже не му е минало през ума да задава въпроси?

— Не знам — отвърнах аз, но моят аргумент ми звучеше доста неубедително дори на мен самия.

Сауди въздъхна. Знаех какво мисли. Същото, което мислех и аз.

— Танър, според мен трябва да играем извънредно внимателно оттук нататък.

— От всичко се получи поне едно добро нещо — отвърнах аз. — Сега докторът е мъртъв и Кауела ще трябва да се откаже от лова на змии. Просто все още не го е осъзнал.

Сауди се насили да се усмихне леко.

— Вече изкопахме половината от новата яма.

— Аз не бих си направил труда да довърша и останалата част до нашето завръщане. — Направих пауза и прегледах отново картата; премигващата точица показваше движението на Рейвич. — Ще прекараме и тази нощ тук. Утре тръгваме обратно.

— Тази нощ ли е решителната?

Сега, след като Родригес и докторът бяха мъртви, бяхме недостатъчно хора за засадата. Но пак можехме да превърнем победата в нещо почти математически сигурно.

— Утре сутринта. Рейвич би трябвало да влезе в капана ни два часа преди пладне, ако продължава да напредва със същата скорост.

— Желая ти късмет, Танър.

Кимнах и прекъснах връзката с Къщата на влечугите. Отвън намерих Кауела и му предадох наученото от Сауди. Кауела се бе поуспокоил след последния ни разговор. Хората му прибираха останалата част от лагера. Беше се препасал с черен кожен патрондаш през гърдите, с многобройни кожени джобове за патрони, пълнители и други подобни.

— И това ли могат да правят? Трансфер на памет?

— Нямам представа каква продължителност има, но съм почти убеден, че са могли да извадят спомените на Родригес, за да осигурят на човека достатъчно познания, че да не събужда подозренията ни. По-малко ли те изненадва, че са успели да променят формата му така убедително?

Той явно не желаеше да ми отговори незабавно.

— Знам, че те могат… да променят нещата, Танър.

Понякога ми се струваше, че познавам Кауела така добре, както никой друг, че понякога сме близки като братя. Знаех, че е способен да извърши жестокост по-инстинктивно и с по-голямо въображение от мен. Аз трябваше да полагам усилия, за да бъда жесток, като здраво работещ музикант, на който му липсват лекотата и виртуозният нюх на истинския гений. Но ние виждахме нещата по един и същ начин, преценявахме хората с еднакво предубеждение и притежавахме вродено умение да боравим с оръжие. Имаше моменти обаче, като този сега, когато ми се струваше, че с Кауела не се познавахме и той никога няма да сподели с мен безкрайните си тайни. Сетих се и за думите на Гита от предишната нощ, намека й, че онова, което зная за него, бе само върхът на айсберга.

Час по-късно бяхме на път с двата трупа — Викуна и мнимия Родригес — в хладилни ковчези, поставени в последната кола. До този момент ковчезите играеха роля на складове за нашите порциони. Както можеше да се очаква, ловното пътуване вече нямаше празнична окраска. Естествено, аз никога не го бях възприемал като такова, но не и Кауела; разчитах напрежението в мускулите на тила му, докато той се стараеше да гледа напред по пътя. Рейвич беше един ход пред нас.

По-късно спряхме, за да оправим една турбина, и той каза:

— Съжалявам, че те обвиних, Танър.

— И аз щях да постъпя така.

— Не е там работата. Вярвам ти като на брат. Вярвах ти и продължавам да ти вярвам. Ти ни спаси всичките, като уби Родригес.

Нещо зелено, подобно на кожа цопна на пътя.

— Предпочитам да не мисля за онзи самозванец като за Родригес. Истинският Родригес беше добър човек.

— Разбира се… Казах го просто, за да се разберем по-лесно с по-малко думи. Ти… ъъъ, не мислиш, че ще има и други като него, нали?

Вече бях мислил по този въпрос.

— Не можем да го изключим напълно, но според мен е малко вероятно. Родригес се върна от пътуване, докато останалите не са напускали Къщата на влечугите от седмици… освен нас с теб, разбира се, когато посетихме Орканя. Но мисля, че можем да се извадим от списъка на заподозрените. И Викуна можеше да бъде сред тях, ако не се бе задраскал сам по най-убедителен начин.

— Добре. Още едно нещо. — Замълча за момент и хвърли внимателен поглед към своите хора, които чукаха нещо по двигателя с далеч не професионална загриженост. — Мислиш ли, че това може да е бил Рейвич?

— Дегизиран като Родригес?

Кауела кимна.

— Нали казал, че щял да ме пипне.

— Да… но според мен той се движи с главната група. Така каза Орканя. Напълно възможно е самозванецът да е възнамерявал да не се разкрива преди идването на вражеската група.

— Все пак не е изключено да е бил той.

— Според мен е изключено, освен ако ултрите са дори още по-умни, отколкото ги мислим. Рейвич и Родригес имат съвсем различно телосложение. Мога да повярвам, че са променили лицето на самозванеца, но не виждам как би им стигнало времето да променят целия му скелет и мускулатура… не, не може да са го направили, не и за няколко дни. Освен това е трябвало да променят и представата му за собственото телосложение, иначе щеше да продължава да се навежда, за да не си удари главата в по-ниските греди на тавана. Не, техният убиец със сигурност е имал подобен ръст като този на Родригес.

— Но е възможно да е предупредил Рейвич?

— Да, възможно е, но дори да го е направил, Рейвич не се съобразява с предупреждението му. Индикаторът на неговата група продължавала се движи към нас с все същата скорост.

— В такъв случай може да се приеме, че нищо не се е променило по същество, така ли?

— По същество — нищо — отвърнах аз, но и двамата знаехме, че имаме съвсем друго усещане по въпроса.

Не след дълго хората на Кауела накараха турбината да запее отново и групата потегли. Винаги се отнасях напълно сериозно към осигуряването на безопасността, но сега бях удвоил усилията си и премислил всички взети мерки. Никой не се отделяше от лагера невъоръжен и никой нямаше право да се отдалечава сам, освен Кауела, разбира се, който настояваше да продължи със среднощните си ловни похождения.

Лагерът, който разположихме тази нощ, щеше да образува базата за нашата засада, затова реших, ако се наложи, да посветя повече време от обикновено за намиране на най-подходящото място за разполагане на палатките. Лагерът трябваше да бъде почти невидим откъм пътя, но достатъчно близо до него, за да можем да атакуваме групата на Рейвич. Не исках да се отдалечаваме прекалено от запасите си с амуниции, което означаваше да не разполагаме палатките си на повече от петдесет-шейсет метра навътре сред дърветата. Преди падането на нощта имахме възможност да разположим стратегическите си огневи позиции в гората и да подготвим пътища за отстъпление, ако хората на Рейвич ни подложеха на масиран обстрел. Ако ни останеше време, щяхме да поставим капани или мини около по-явните пътеки.

Вече чертаех в ума си карта и я изпъстрях с интересни смъртоносни линийки, когато змията започна да пресича пътя ни.

 

 

Вниманието ми се бе отклонило леко от пътя пред нас, затова именно викът на Кауела да спрем ми показа, че става нещо.

Колите се заковаха на място.

Двеста-триста метра по-нататък, точно там, където започваше завой, зад който пътят изчезваше, една хамадриада бе подала глава иззад завесата от зеленина, очертаваща края на джунглата. Главата беше бледозелена, полузакрита под маслинените гънки на светлочувствителната си гугла, напомняща качулка на кобра. Пресичаше пътя отдясно наляво — към морето.

Почти възрастна — промълви Дитерлинг, сякаш наблюдавахме бръмбар, забоден с карфица на дъска.

Главата й беше голяма почти колкото която и да е от нашите коли. Виждахме и непосредствено намиращите се след нея първи няколко метра от дългото й змийско тяло. Шарките бяха същите, които бях виждал и по спираловидната структура, увита около хамадрианското дърво — типично змийски.

— Колко голяма е според теб? — попитах аз.

— Трийсет-трийсет и пет метра. Виждал съм и по-големи — през седемдесет и първа видях сигурно шейсетметров екземпляр. Но и тази тук определено не е малка. Ако намери дърво, което стига до горното ниво на джунглата и не е много по-високо от собствената й дължина, и тя сигурно ще започне сливането.

Междувременно главата достигна другия край на пътя. Хамадриадата се движеше бавно, пълзейки покрай нас.

— Нека се приближим още — обади се Кауела.

— Почакай — казах аз. — Сигурен ли си? Тук сме в безопасност. Тя ще отмине скоро. Знам, че нямат кой знае колко дълбоко заложен инстинкт за самоотбрана, но пък не е изключено да реши, че ставаме за ядене. Убеден ли си, че искаш да рискуваме?

— Да се приближим.

Включих двигателя на минималната мощност, която бе в състояние да ни придвижи, и дадох бавно напред. Смяташе се, че хамадриадите нямат усещане за звук, но сеизмичните вибрации бяха съвсем друго нещо. Нямах представа дали вибрациите, които въздушната възглавница на нашата кола предава на земята, не приличат на звука на някое от любимите лакомства на змията.

Хамадриадата се бе извила така, че част от дебелото й два метра тяло бе непрестанно във формата на дъга. Продължаваше да се движи бавно и плавно, без да показва с нещо, че е усетила нашето присъствие. Може би Дитерлинг имаше право. Сигурно единственото, което я интересуваше в момента, бе да намери някое хубаво високо дърво, около което да се увие, за да се отърве от такива досадни неща като мозъка си и необходимостта да се движи.

Вече се намирахме само на петдесет метра от нея.

— Стоп — каза отново Кауела.

Този път се подчиних безпрекословно. Обърнах се да го погледна, но той тъкмо изскачаше от автомобила. Вече чувахме непрестанния тътрещ се звук, който издаваше хамадриадата при пълзенето си сред тревата. Но той не предизвикваше асоциация за животно, а за движещ се танк.

Кауела се появи отново край колата. Беше отишъл да измъкне арбалета си отзад, където беше складирано оръжието.

— О, не… — започнах аз, но вече беше късно.

Той бе заредил в арбалета си стреличка с успокояващо вещество, достатъчно за трийсетметрова змия. Оръжието изглеждаше малко неестествено, защото бе заредено с огромно количество приспивателно, което би могло да се справи с един възрастен екземпляр. Нормалните ни ловни пушки не бяха за тази работа. Затова пък арбалетът бе в състояние да изстреля много по-голяма стрела, а привидните недостатъци като ограничен обсег и точност не бяха от значение, когато имаш работа с глуха и сляпа трийсетметрова змия, която се нуждаеше от минута, за да придвижи тялото си в цялата му дължина.

— Млъквай, Танър — пресече ме Кауела. — Не съм дошъл дотук, за да видя някое от тези копелета, а след това да се обърна, без да направя нищо.

— Викуна е мъртъв. Това означава, че няма кой да имплантира контролните електроди.

Все едно не казах нищо. Той продължи да се приближава към животното, стиснал арбалета в едната си ръка, а мускулите на добре оформения му гръб се бяха очертали ясно под подгизналата му от пот тениска под патрондаша.

— Танър — обади се Гита. — Спри го, преди да е пострадал.

— Не го заплашва реална опасност — отвърнах аз.

Беше лъжа и аз го знаех много добре. Кауела може и да бе в по-голяма безопасност, отколкото ако се намираше на същото разстояние от млада хамадриада, но поведението на почти възрастните екземпляри бе доста зле изучено. Изругах, отворих вратата от моята страна, изтичах до задната част на автомобила и измъкнах една лазерна пушка за себе си. Уверих се, че е заредена, и хукнах след него. Щом чу стъпките ми, той се обърна и ме погледна раздразнено.

— Мирабел! Връщай се в колата, по дяволите! Не искам някой да ми провали улова!

— Ще спазвам дистанция — отвърнах аз.

Главата на хамадриадата бе изчезнала от другата страна на гората; виждаше се само дъгата на тялото й, преметната през пътя като мост. Отблизо установих, че звукът е много силен. Чувах пукането на клонките под тежестта на животното и неумолимото шумолене от търкането на сухата кожа по дървесната кора.

Долових и още някакъв шум — напълно еднакъв, но идваше от съвсем друга посока. За момент умът ми отказа да приеме налагащото се от само себе си заключение, опитвайки да си обясни как акустичните свойства на джунглата са в състояние да направят точно такова ехо на движението на змията. Все още размишлявах по въпроса, когато втората хамадриада се появи от джунглата вдясно от мен. Тя се движеше също толкова бавно колкото и първата, но бе значително по-близо и затова напредването й от половин метър за секунда ми се стори доста по-бързо. Беше по-малка от първата, но все така чудовищна по всякакви стандарти. В този момент си спомних доста неприятен факт от биологията на тези животни — колкото по-малки бяха, толкова по-бързо бяха в състояние да се движат…

Змията закова във въздуха качулатата си делтовидна глава, на няколко метра от и над моята собствена. Тя като че ли плуваше във въздуха като безоко, злокобно, дебелоопашато хвърчило.

Никога досега, през всичките си войнишки години, не се бях парализирал от страх. Знаех, че такова нещо се случва с някои хора, но никога не бях успял да си обясня как е възможно това и що за хора трябваше да са те. Сега, макар и със закъснение, разбрах от личен опит как точно ставаше. Рефлексът да избягам не бе излязъл напълно от строя, но част от мен знаеше, че да тичам би могло да е също толкова опасно, колкото и да стоя неподвижно на едно място. Змиите бяха слепи, докато намереха жертва, но инфрачервената чувствителност и обонянието им бяха остри. Несъмнено бе усетила, че се намирам под нея, иначе нямаше да спре.

Нямах представа какво да правя.

„Застреляй я“ — помислих си аз. Но лазерната пушка не беше най-подходящото оръжие. Няколко дупки с дебелина на химикалка по тялото на това същество нямаше да възпрепятстват особено движението му. Нямаше смисъл и да се целя в конкретен участък, свързан с една или друга мозъчна функция: хамадриадите нямаха почти никакъв мозък дори още преди родените от тях бебета да изядат малкия невронен възел в главата им. Лазерът беше пулсово оръжие; лъчът бе прекалено неустойчив, за да се използва като острие. Много по-хубава работа щеше да свърши косата, която използвах срещу мнимия Родригес…

— Танър. Стой неподвижно.

С ъгълчето на окото — не смеех да помръдна даже главата си — видях как Кауела приближава почти клекнал. Беше опрял арбалета в рамото си, примижал иззад дългата му дръжка.

— Това най-много да я ядоса — изсъсках аз.

Кауела отвърна със сценичен шепот.

— Да-да. Дозата беше за първата. Тази не е по-дълга от петнайсет метра… или дванайсет процента от телесния обем, следователно дозата е осем пъти по-силна от необходимото… — Направи пауза и спря да се движи. — Или нещо от този род.

Бе заел позиция за стрелба.

Главата над мен се полюляваше отляво надясно, изпробвайки вятъра. Може би нямаше търпение да последва по-голямата, възрастна хамадриада. Но, от друга страна, не можеше да пропусне възможността да улови пътьом нещо. Нищо чудно да не бе яла от месеци. Дитерлинг казваше, че винаги хапват за последен път нещо преди сливането. Тази змия вероятно бе прекалено малка, за да се свързва с дърво, но това все още не означаваше, че не е гладна.

Като движех ръцете си толкова бавно и плавно, колкото се осмелявах, аз свалих предпазителя на пушката и усетих почти незабележимото потрепване от наместването на амунициите, съпроводено от съвсем тихо свистене.

Главата започна да се надвесва по-близо, привлечена от пушката.

— Оръжието е вече готово за използване — обяви бодро пушката.

Змията се спусна към мен, отворила голямата си паст, двете очи проблеснаха насреща ми от червеното й небце.

Стрелях право в устата.

Главата се просна в пръстта до мен, зашеметена от лазерните пулсации. Ядосана, хамадриадата отстъпи с ужасяващ вой, разнесе се миризма като от пълно с трупове поле. Бях дал десет бързи пулсации; стробоскопичният залп направи десет черни кратера в небцето на устата. Виждах изходните рани по задната част на главата, всеки с широчина на човешки пръст. Беше ослепяла.

Но животното имаше достатъчно памет, за да запомни точно къде се намирам. Главата се устреми отново надолу и аз залитнах назад. В този момент зърнах блясък на метал и чух изстрела от арбалета на Кауела.

Стрелата се заби във врата на змията и изпусна моментално приспивателния си заряд.

— Танър! Разкарай се оттам, по дяволите!

Той бръкна в патрондаша си и измъкна нова стрела, опъна лъка и намести стрелата. Миг по-късно тя се заби до първата във врата на животното. Ако Кауела бе направил изчисленията си както трябва и тези стрели бяха заредени с количество, достатъчно за възрастни хамадриади, дозата стигаше да приспи шестнайсет змии като тази пред нас.

Вече не бях в опасност, но продължавах да стрелям. Изведнъж обаче си дадох сметка, че изникна още един проблем…

— Кауела… — промълвих аз.

Той явно забеляза, че не гледам към него, а по-нататък, защото спря да погледне през рамо. И замръзна, както бе посегнал да вземе нова стрела.

Другата хамадриада се бе извила и сега главата й се подаваше от лявата страна на пътя, само на двайсетина метра от Кауела.

— Зовът за помощ… — започна той.

Досега нямахме представа, че те си имат подобен зов за помощ. Но той беше прав: раняването на по-малката змия бе привлякло вниманието на по-голямата и сега Кауела се бе озовал между двете.

По-малката змия умираше.

Това не стана внезапно. По-скоро напомняше приземяване на космически кораб: главата се отпусна постепенно на земята, тъй като вратът вече не беше в състояние да я поддържа.

Нещо ме докосна по рамото.

— Отстъпи встрани, братко — спокойно нареди Дитерлинг.

Струваше ми се, че е минала цяла вечност откакто излязох от колата, но вероятно не ставаше дума за повече от половин минута. И Дитерлинг през цялото време беше съвсем близо до мен, но на двамата с Кауела ни се струваше, че сме сами.

Погледнах оръжието му и го сравних с онова, което бях сметнал, че е подходящо за предстоящата работа.

— Добро е — рекох аз.

— Нужното за дадената задача оръжие, нищо повече.

Мина покрай мен и вдигна върху рамото си черната базука, взета от оръжейния склад в задната част на колата. От едната й страна стърчеше асиметрично барелеф във формата на скорпион и огромен полукръгъл затвор. Екранът за прицелването, върху който непрекъснато се появяваше различна информация с леко жужене, се намести пред очите му. Дитерлинг го отстрани, хвърли поглед назад, за да се увери, че базуката няма да ме удари при отката и натисна спусъка.

Най-напред направи дупка като тунел в първата змия. Той мина през нея, а ботушите му поскърцваха по невъобразимия червен килим.

Кауела изпрати последната стрела в по-голямата хамадриада, но съдържанието на приспивателното вещество в нея бе предвидено за значително по-малко животно. Тя изглежда изобщо не забеляза, че е улучена. Знаех, че тези същества имат съвсем малко рецептори за болка по тялото си.

Ботушите на Дитерлинг бяха червени до коленете. Възрастната змия продължаваше да се приближава; главата й бе на не повече от десет метра.

Двамата мъже си кимнаха и размениха оръжието си.

Дитерлинг обърна гръб на Кауела и тръгна спокойно обратно към мен. Арбалетът се полюляваше на лакътя му, вече бе напълно безполезен.

Кауела вдигна базуката и загърмя по змията.

Базуката, в режим на автоматичен огън, изстрелваше по две миниракети за секунда. Картината не беше красива — напомняше на окастряне на дърво, малко по малко. Първа излетя главата на хамадриадата, а окървавеният й врат увисна безпомощно във въздуха. Но животното продължаваше да се движи. Очевидно загубата на главния мозък не беше кой знае какво осакатяване. Звукът от пълзенето не се промени нито за миг.

Затова Кауела продължи да стреля.

Застанал стабилно, леко разкрачен, той изстрелваше ракета след ракета в раната, а кръвта пръскаше по околните дървета. Въпреки всичко, змията продължаваше да се приближава, а тялото й се скъсяваше все повече и повече към опашката. Когато от него останаха само десет метра, то най-сетне се строполи на земята, потръпвайки. Кауела пусна една последна ракета за по-голяма сигурност, после се обърна и тръгна към мен със същата крачка, с която се бе приближил и Дитерлинг.

Едва сега забелязах, че ризата му е цялата червена, а лицето му е намазано с тънък слой течен руж. Подаде ми базуката, сложих предпазителя, макар да нямаше нужда: видях, че последният му изстрел е изразходвал и последната останала в затвора ракета.

Щом се върнахме в колата, побързах да сложа нов пълнител в базуката и едва след това я поставих на мястото й. Кауела ме наблюдаваше, сякаш очакваше да му кажа нещо. Но какво можех да кажа? Не можех да му направя комплимент за ловното майсторство. Ако не говорим за смелостта и за физическата сила, необходима да се държи базуката, дори едно дете би могло да убие змията по този начин.

Вместо това погледнах към двете брутално унищожени хамадриади на пътя ни, почти невъзможно бе да се разпознае какво е това.

— Не мисля, че Викуна щеше да ни помогне особено — изрекох най-сетне аз.

Кауела ме изгледа и поклати глава, колкото от отвращение поради допуснатата от мен грешка — бях го принудил да ми спасява живота и да изпусне шанса да улови живо животно — толкова и в знак на съгласие с казаното.

— Сядай зад кормилото, Танър — отсече той.

 

 

Същата вечер направихме лагера за засадата.

Информацията на Орканя показваше, че групата на Рейвич се намира на трийсет километра северно от нашата позиция и се движи на юг със същата постоянна скорост, която поддържаше от дни. Те изглежда не спираха да почиват нощем, но тъй като средната им скорост бе по-малка от нашата, не изминаваха кой знае колко повече от нас за едно денонощие. Освен това, трябваше да прегазят намиращата се помежду ни река, но ако Рейвич не допуснеше сериозна грешка или не решеше, по изключение, да спрат за почивка през нощта, призори щяха да бъдат на около пет километра от нас.

Издигнахме палатките и този път ги покрихме с камуфлажна материя. Вече бяхме навлезли дълбоко в територията на хамадриадите, затова разположих из района свръхчувствителни термални и акустични сензори. Те щяха да уловят движението на всеки възрастен екземпляр. По-младите животни бяха съвсем друго нещо, но те поне нямаше да разрушат целия ни лагер. Дитерлинг огледа наоколо и обяви, че от нито едно дърво наскоро не е излизала млада хамадриада.

— Затова се притеснявайте само за останалите местни хищници, които са няколко десетки вида — каза той, когато се приближи до нас пред една от палатките.

— Може би е сезонно — промълви Кауела. И допълни: — Времето, когато се размножават, имам предвид. Това би трябвало да се вземе предвид при следващата ни ловна експедиция. Ще трябва да я планираме както трябва.

Изгледах го обезсърчено.

— Нима все още искаш да използваш играчките на Викуна?

— Така ще изразим уважението си към добрия доктор, нали? Несъмнено той би искал да го направим.

— Може би. — Помислих си отново за двете змии, пресекли пътя ни. — Знам също така, че за малко не си изгубихме живота тук.

Той сви рамене.

— В учебниците пише, че не се движат по двойки.

— Значи си си свършил домашната работа. Но това не помогна, нали така?

— Отървахме кожата. Но не благодарение на теб, Танър… — Изгледа ме строго и кимна към Дитерлинг. — Той поне знаеше какво оръжие е нужно.

— Базуката ли? — попитах аз. — Да, тя свърши работа. Но това не може да се нарече спорт.

— В този момент определено не ставаше дума за спорт. — Настроението на Кауела бе капризно и променливо; той постави ръка върху рамото ми. — Но ти направи най-доброто, което можеше да направиш с онзи лазер. Освен това научихме безценен урок, който ще ни свърши чудесна работа, когато се върнем тук идния сезон.

Говореше абсолютно сериозно. Наистина искаше да се снабди с почти възрастно животно.

— Чудесно — отвърнах аз и разтърсих рамо, за да се освободя от ръката му. — Но следващия път ще оставя Дитерлинг да ръководи цялата експедиция. А аз ще остана в Къщата на влечугите и ще си върша работата, за която ми плащаш.

— Плащам ти, за да бъдеш тук — рече Кауела.

— Да. За да се справим с Рейвич. Но ловът на гигантски змии не влизаше в длъжностната ми характеристика последния път, когато я прочетох.

Той въздъхна.

— Рейвич все още е нашият приоритет, Танър.

— Нима?

— Разбира се. Всичко останало е само… декор.

Кимна и изчезна в своята палатка.

— Слушай, братле… — започна Дитерлинг.

— Знам. Не е нужно да се извиняваш. Постъпи правилно, като взе базуката; аз допуснах грешка.

Той кимна на свой ред и отиде да избере друга пушка от оръжейните ни припаси. Разгледа я внимателно и я преметна през рамо.

— Какво ще правиш?

— Смятам да огледам отново района.

Забелязах, че е без очила за нощно гледане.

— Започва да се стъмва, Мигел…

И кимнах към моите върху масата, където се намираше картата, обозначаваща напредването на Рейвич.

Но Дитерлинг само се усмихна и се обърна.

По-късно вечерта след като бях поставил половината капани (останалите щях да разположа на разсъмване, иначе имаше голяма вероятност сега в тях да попаднат някои от моите хора), Кауела ме покани в своята палатка.

— Да? — очаквах нова заповед.

Той посочи някаква шахматна дъска, окъпана в зеленикавата светлина на лампите в палатката.

— Имам нужда от противник.

Шахматната дъска бе поставена върху сгъваема масичка за карти, заобиколена от сгъваеми брезентови столове. Свих рамене. Играех шах, при това доста добре, но играта не ме вълнуваше особено. Подхождах към нея като към всяко друго свое задължение и със съзнанието, че не мога да си позволя да победя.

Кауела се надвеси над фигурите. Носеше панталони, целите в ширити; към колана му бяха прикрепени различни ками и метателни оръжия, на врата му висеше медальон с форма на делфин. Ръцете му се раздвижиха по дъската и ми напомниха генерал от старите времена, който мести миниатюрни танкчета и пехотинци по голяма маса, предназначена за разиграване на възможни военни ситуации. Лицето му беше все така спокойно и невъзмутимо, зеленото сияние от лампите се отразяваше странно в очите му, сякаш част от него излизаше отвътре. През цялото време Гита мълчаливо стоя до нас; само от време на време допълваше чашата на съпруга си.

Не ми беше лесно да играя, заради тактическите извращения, които си налагах да правя. Бях по-добър шахматист от Кауела, но той не обичаше да губи. От друга страна обаче, бе достатъчно проницателен, за да усети, когато противникът не дава всичко от себе си, и аз се стараех да задоволявам егото му и на двата фронта. Периодически го притисках в ъгъла, но после инсценирах някаква слабост в своите позиции — нещо почти недоловимо, но затова пък — потенциално фатално. И точно когато изглеждаше, че ще го матирам, разкривах тази слабост. Понякога обаче, той не я забелязваше и не ми оставаше друго, освен да го победя. Най-доброто, което можех да направя при тези обстоятелства, бе да направя победата си минимална.

— Отново ме би, Танър…

— Затова пък ти игра добре. Трябва да ми позволяваш да побеждавам от време на време.

Гита се приближи до съпруга си и наля в чашата му още един пръст от неговото любимо питие.

— Танър играе винаги добре — рече тя и ме погледна. — Затова ти е достоен съперник.

Повдигнах рамене.

— Старая се.

Кауела бутна фигурите, сякаш ядосан, но гласът му остана все така спокоен.

— Още една игра?

— Защо не? — отвърнах аз; знаех, че този път непременно трябва да падна.

Приключихме с шаха. Допихме останалото в чашите ни, после отново огледахме плана си за засадата, макар да го бяхме правили вече десетки пъти и бяхме предвидили всички вероятности. Но това бе нещо като ритуал, който трябваше да изтърпим. Накрая проверихме и оръжието, а Кауела заговори тихо в ухото ми.

— Излизам навън за момент, Танър. Искам да половувам за последен път. И предпочитам никой да не ме безпокои, докато не приключа.

— Рейвич може да види отблясъците.

— Времето се разваля — отвърна той. — Ще помислят, че са светкавици.

Кимнах, но настоях да проверя вместо него оръжието му и го оставих да излезе. Той потъна бързо в мрака. Нощта беше тъмна и се надявах, че познава добре пътя из тази част на джунглата, която ни заобикаляше. И той като Дитерлинг бе уверен в умението си да вижда в тъмното.

Изминаха няколко минути преди да чуя пулсациите на неговото оръжие; те се редуваха на всеки няколко секунди, а последвалите по-дълги паузи говореха, че проверява резултата от стрелбата или подбира нова мишена. Всяка пулсация осветяваше върховете на дърветата като краткотрайна ярка светкавица. Тя смущаваше дивите животни в тази част на джунглата и те се разбягваха като черни сенки, пръснати насред звездите. Тогава забелязах, че нещо друго — също толкова черно, но далеч по-голямо — закрива цяла звездна плеяда на западния небосклон. Това бе предизвестената от Кауела буря, която се движеше насам откъм океана и щеше да доведе мусоните над Полуострова. Сякаш разпознал моята прогноза, спокойният и топъл до този момент нощен въздух се раздвижи, върховете на дърветата се разлюляха. Върнах се в палатката, взех един фенер и тръгнах по пътеката, по която пое Кауела — пулсациите на пушката му ме водеха като крайбрежен фар. Гъстата растителност ми пречеше да се движа свободно, затова ми бяха нужни няколко минути, докато се добера до полянката, от която стреляше. Прокарах светлинния лъч на фенерчето си по тялото му, за да възвестя пристигането си.

Без да спре да натиска спусъка, той измърмори:

— Казах ти да ме оставиш на мира, Танър.

— Знам, но идва буря. Притесних се, че ще забележиш едва след като завали и тогава може би ще ти бъде трудно да намериш обратния път до лагера.

— Нали аз ти казах за приближаването на бурята — изобщо не ме удостои с поглед, все така погълнат от упражнението да стреля.

Почти не виждах целите му; лазерните пулсации прорязваха мрака, лишен от каквито и да е детайли. Забелязах обаче, че те следват съвсем точно една след друга, дори като промени стойката си и свали оръжието от рамо, за да презареди.

— Доста е късно. Добре е все пак да поспим малко. Ако Рейвич се забави, утрешният ден може да се окаже прекалено дълъг, а и ще трябва да бъдем непрестанно в добра кондиция.

— Имаш право — заяви той след известен размисъл. — Иска ми се само да се уверя, че ще мога да обезобразя копелето, ако реша.

— Да го обезобразиш ли? Мислех, че се бяхме разбрали за чисто убийство.

— И какъв е смисълът?

Пристъпих към него.

— Да го убиеш е едно. Можеш да се обзаложиш, че той иска да те убие, следователно това звучи логично. Но не е направил нищо, за да заслужи подобна омраза, нали?

Без да откъсва поглед от целта си, Кауела отговори:

— Кой казва, че трябва да го е заслужил, Танър?

Постави пушката в режим на съхранение и я метна на гръб; там тя заприлича на тънка мрежа, метната от едната страна на огромен кит.

Тръгнахме мълчаливо към лагера; бурята се надигаше над главите ни като скала от обсидиан, натежала от светкавици. Първите капки дъжд закапаха, точно когато стигнахме в лагера. Уверихме се, че оръжието е защитено от природните стихии, включихме действащите в района на лагера детектори и се затворихме в палатките. Дъждът барабанеше по тях като нетърпеливи пръсти по масата, някъде от юг се чуваха гръмотевици. Ние обаче бяхме готови, затова можехме да си позволим да подремнем, преди да тръгнем да се разправяме с нашия човек.

— Наспи се добре — Кауела подаде глава през процепа на моята палатка. — Защото утре ни чака бой.

 

 

Беше все още тъмно. Бурята продължаваше да вилнее. Събудих се и се заслушах в обстрела, на който неуморният дъжд подлагаше нашата палатка.

Явно нещо ме бе смутило достатъчно, за да се събудя. И друг път ми се беше случвало. Умът ми работеше върху проблем, който би изглеждал ясен на дневната светлина, докато откриеше някое слабо място. Точно така се бях справил с някои от най-неуловимите пробиви в сигурността на Къщата на влечугите: представях си, че искам да се промъкна вътре и търсех начин да го направя въпреки взетите от мен мерки, които смятах за абсолютно непробиваеми. Точно така се почувствах и когато се събудих през тази нощ — сякаш внезапно открих нещо незабележимо на пръв поглед. И сякаш бях допуснал ужасна грешка в предположенията си. Но за момент не съумях да си припомня подробностите около съня, онова, което ми разкри усърдният ми подсъзнателен процес.

И тогава осъзнах, че ни атакуват.

— Не… — понечих да кажа аз.

Но беше прекалено късно.

Една от най-прагматичните истини за войната и начинът, по който ни се отразява, беше, че много от клишетата съвсем не са чак толкова далеч от реалността. Войната е всъщност бездна от бездействие, прекъсвана от кратки, крещящи интерлюдии на активност. И през тези кратки, крещящи интерлюдии, събитията ставаха едновременно бързо и бавно като насън, и всеки миг се врязваше дълбоко в паметта. Особено когато ставаше дума за нещо така сбито и стремително като нападение от засада.

Всичко стана без никакво предупреждение. Може би нещо бе достигнало до сънищата ми и ме бе предупредило, така че ме бяха събудили както атаката, така и осъзнаването на допуснатата от мен грешка, но щом отворих очи, нямах съзнателен спомен за какво точно става дума. Възможно бе да бях дочул звук при обезвреждането на детекторната система, която трябваше да ни извести за приближаването на врага, или изпукването на клонка под нечий крак, или пък вик на изплашено животно.

Нямаше значение.

Бяха трима, а ние — осем, но ни сразиха с безмилостна лекота. Бяха облечени с камуфлажни бронирани дрехи, променящи както материята, така и формата и цвета си, които ги обвиваха от глава до пети — костюми, до които нямаше достъп почти никой от представителите на милицията и каквито можеха да създадат единствено технологиите на ултрите. В този момент осъзнах, че Рейвич очевидно също правеше сделки с екипажа на лайтхъгъра. И нищо чудно да им бе платил, за да заблуждават Кауела, като му подхвърлят невярна информация за местоположението на неговата група. Може би спящото ми съзнание бе достигнало именно до този извод.

Не беше изключено хората на Рейвич да са в две групи, едната от които се движи на трийсет километра северно оттук с тежкото въоръжение, засичано от Орканя. Аз предполагах, че това е единствената група. Ами ако имаха преден отряд, който се движи пред тях? Възможно беше да носят само леко оръжие, което ултрите нямаше как да засекат. Изненадата щеше да компенсира недостатъчното въоръжение.

И точно така стана.

Тяхното оръжие не беше по-модерно или по-смъртоносно от нашето, но те го използваха с абсолютна точност, като се справиха първо с охраната на лагера, без да й дадат възможност да използва своето оръжие. Но аз не знаех за тази част от атаката, все още не се бях събудил напълно и в първия момент дори помислих, че светлинните пулсации и трясък навън са само заглъхващите спазми на отминаващата по-навътре в Полуострова буря. Тогава чух виковете и осъзнах какво става.

Но вече беше прекалено късно да направя каквото и да било.