Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (23)

Двайсет и две

Някой ме атакуваше.

Доверих се на колата да намери сама пътя надолу по възможно най-бързия и безопасен начин, измъкнах плазмената пушка на Зебра, постарах се да заема стабилна позиция в люшкащия се автомобил; острият писък на алармата определено не подпомагаше концентрацията ми. Придвижих се назад, покрай мястото на пасажера, където лежах предишната вечер. Поех дълбоко въздух, коленичих, дръпнах ръчката на вратата и загледах как се отваря. Присегнах се, за да отворя и вратата от отсрещната страна, а после се измъкнах възможно най-навън, на вятъра; от земята ни деляха все още неколкостотин метра. Рискувах да хвърля бърз поглед нагоре, към ръцете; едната от тях бе срязана с някакво лъчево оръжие.

Погледнах натам, откъдето идвах. Следваха ме два други кабелни автомобила, на около двеста метра над мен. От по-близката висеше някаква черна фигура, поставила на рамо нещо, което в този момент блесна с прекалено силна светлина, за да мога да я опиша. Стрела от яркорозов, йонизиран въздух профуча покрай мен, озонът ме удари по носа почти преди гърма от отварянето на вакуумен тунел от лъчевото оръжие.

Погледнах надолу. Бяхме изминали още неколкостотин метра, но все още се намирахме прекалено високо за моя вкус. Нямах представа как щеше да се справи колата само с една ръка.

Грабнах пушката на Зебра, като се молех да няма сензор за разпознаване на своя собственик. В такъв случай нямаше да мога да я използвам. Усетила, че я вдигам на рамо, тя настрои системите й за прицелване на една линия с моите очи. Почувствах потрепването й при включването на различните жироскопи и акумулатори, сякаш през нея премина някаква магическа енергия. Усещах тежестта на специалните й пълнители в джобовете си като оловен баласт. Изчаках системите за прицелване да се донастроят, за да мога да стрелям. За момент системата като че ли се обърка, може би защото бе приспособена за особено тъмните, наподобяващи конски очи на Зебра, и й бе трудно да се приспособи към моите. Непрекъснато се появяваха някакви графики, които веднага се пръскаха на неразбираеми символи.

Още една стрела от розов въздух профуча покрай мен, после още една, която остави сребриста драскотина встрани на автомобила. За момент в кабината нахлу силна миризма на сгорещен метал и пластмаса.

— По дяволите! — изругах аз.

Автоматичната система за прицелване бе излязла от строя, но затова пък мишената ми не се намираше някъде отвъд хоризонта, нито ми трябваше кой знае каква точност. Исках просто да сваля онези копелета от небето и дори бях готов да поема последствията, ако евентуално пораженията се окажеха по-мащабни от обикновено.

Натиснах спусъка и усетих ритането на оръжието в рамото си.

Лъчът за малко не улучи по-близката кола. И слава Богу. Нямах намерение да ги сваля с първия изстрел. Ония отговориха незабавно; хвърлих се обратно в кабината. Сега вече принуждавах противника да разшири огъня, принуждавах го да избира между възможността да обезвреди моя автомобил и да ме застреля. Показах се отново навън, поставих оръжието върху рамото си с едно ловко движение, почти несъзнателно; този път нямах намерение да пропусна целта.

Стрелях.

Тъй като се целех по предната част на автомобила, разполагах с по-лесна и уязвима мишена. Предната кола се разлетя във вид на сив облак. Шофьорът сигурно умря моментално, но стрелецът падна от колата в първия миг на експлозията. Проследих с поглед облечената в черно фигура, която се носеше към Мълч заедно с изпуснатото си оръжие, но не чух звук, когато се стовари сред разнебитените жилища.

Нещо не беше наред. Усещах приближаването му — някакво особено объркване в ума. Поредният епизод от живота на Осман.

Полагах отчаяни усилия да не му се дам, да остана в настоящето, но като че ли втори, неопределен слой от реалността опитваше да се спусне върху мен.

— Върви по дяволите — казах аз.

Другата кола се поколеба, продължавайки да слиза за момент, после се обърна със светкавична и елегантна смяна на ръцете. Започна да се издига към Канъпи и тогава, за първи път, откакто си бях дал сметка за атаката, осъзнах, че сирената в моята кабина продължава да пищи. Но сега го правеше още по-настойчиво.

Оставих оръжието и започнах да се придвижвам към седалката на шофьора, което не бе лесна работа в полудялата кола. Усещах как епизодът от живота на Осман впива безмилостни пръсти в челото ми, като пристъп, който заплашва да се разрази всеки момент.

Земята се приближаваше прекалено бързо. Дадох си сметка, че почти падаме — вероятно просто се докосвахме до някакъв кабел. Хора, рикши и животни се разтичаха в разни посоки, сякаш не бяха единодушни по въпроса къде щях да се стоваря. Седнах на стола и задействах напосоки различните ръчки, с надеждата да възпра донякъде бясната скорост. И тогава земята се оказа толкова близо, че виждах изражението на жителите на Мълч — определено никой от тях не се радваше на моето пристигане.

Накрая паднах в Мълч.

 

 

Заседателната зала се намираше дълбоко във вътрешността на „Палестина“. От останалата част на кораба я изолираха масивни херметически врати, украсени с метални орнаменти във вид на сплетени лиани. Около тежката правоъгълна маса имаше двайсет стола с високи облегалки, а от тях бяха заети само половината. Посланията от дома се пазеха в най-голяма тайна и бе нормално, че всеки от корабите бе изпратил само по двама-трима представители. Всички бяха насядали около масата и вдървените от скафандрите им тела се отразяваха в полираната й махагонова повърхност, толкова тъмна и гладка, че напомняше огряна от луната, напълно неподвижна вода. В средата апарат прожектираше техническите чертежи от първото съобщение — една след друга на екрана се появяваха скелетоподобни графики с главозамайваща сложност.

Скай седна до Балказар и се заслуша в тихото жужене на медицинската техника.

— … и, както изглежда, тази модификация ще ни даде по-съвършен контрол върху топологията на бутилката за съхранение, отколкото имаме в момента — каза главният теоретик по двигателната система на „Палестина“, като стопира една от схемите. — Съчетано с другите неща, които видяхме, то би трябвало да ни даде по-стръмен профил на сваляне на скоростта… без да говорим за възможността за намаляване притока на енергия, без да се стига до проблеми с магнитното поле. Това ще ни позволи да изключим двигателя с антиматерия, докато в резервоара все още има гориво, както и да го стартираме отново по-късно — нещо, което не можем да направим при сегашното положение на нещата.

— А в състояние ли сме да осъществим тези модификации, дори да приемем, че им вярваме? — попита Омдурман, командващият офицер на „Багдад“.

Беше с лъскава черна туника, върху която се открояваха сиво-белите отличителни знаци на ранга му. Като се прибавеха бледността на кожата му и тъмночерният цвят на косата и брадата, той представляваше впечатляващ пример за монохромна изява.

— По принцип — да. — Макар и плувнало в пот, лицето на техника бе напълно безизразно. — Но ще бъда откровен с вас. Ще се наложи да извършваме мащабни промени само на сантиметри от бутилката с антиматерия, която ще трябва да функционира все така съвършено през целия период на работа. Няма как да затворим антиматерията другаде, докато приключим. Едно погрешно движение и при следващата среща няма да имаме нужда от толкова много столове.

— По дяволите следващата среща — измърмори Балказар.

Скай въздъхна и мушна пръст във влажната си яка. Залата беше неприятно топла и това действаше приспивно. Сякаш нищо на този кораб не беше както трябва. Не очакваше да почувства тук такава странна аура и усещането се подсилваше още повече от факта, че нещата изобщо не му бяха странни или непознати. „Палестина“ бе конструиран по същия план като „Сантяго“ и още щом с Капитана слязоха от совалката, разбра точно къде се намира. Макар да бяха дипломатически посетители, а не затворници, двамата се намираха под постоянна въоръжена охрана; наясно бе обаче, че може да се озове във всяка точка на кораба без чужда помощ, възползвайки се от познанията си на „Сантяго“. Но почти във всяко друго отношение освен основната топология, корабът бе неуловимо различен; струваше му се, че се е събудил в някакъв свят, почти, но не напълно какъвто трябва в повечето светски подробности. Декорът беше различен, знаците и надписите бяха на непозната писменост и език, там, където стените в „Сантяго“ бяха голи, бяха изрисувани фрески и плакати. Екипажът носеше други униформи — Скай не знаеше как да тълкува обозначенията им за ранг и не разбираше почти нищо, когато разговаряха помежду си. Имаха различна екипировка и си отдаваха агресивно чест при всяка възможност. А езикът на тялото и жестовете напомняше фалшиво изпята позната мелодия. Струваше му се, че тук беше по-топло и по-влажно, отколкото на неговия кораб, а където и да отидеха се носеше някаква постоянна миризма, като при готвене. Не можеше да се каже, че е неприятна, но тя подсилваше усещането за нещо чуждо. Може би се дължеше на въображението му, но дори гравитацията му изглеждаше по-силна, стъпките му отекваха тежко по пода. Възможно бе да са ускорили незначително скоростта на въртенето си около оста, за да имат предимство пред другите колонизатори, когато достигнат Края на пътуването. Или пък го бяха направили, просто за да накарат всички да се чувстват некомфортно по време на срещата, а за по-добър ефект бяха увеличили и температурата. Или пък само си въобразяваше.

Срещата премина напрегнато, но не чак толкова, че да започне да се страхува — ако това бе подходящата дума — за здравето на Капитана. Балказар се разсъни и владееше почти напълно ума си, тъй като Ренго се бе погрижил релаксиращото средство да изчерпи действието си по времето, когато щяха да пристигнат. Сега Скай видя, че някои от старшите членове на другите екипажи бяха също толкова немощни колкото и неговия Капитан; и техният живот се поддържаше от медицинска апаратура, и край тях се суетяха лични помощници. Получаваше се нещо като идиосинкратична колекция от пъхтяща машинария, все едно че машините бяха решили да се срещнат и бяха помъкнали след себе си своите домакини от плът и кръв.

Разговаряха предимно за съобщенията от дома, разбира се. Цареше единодушие, че и двете послания най-вероятно са от там и не са мръсен номер на един от корабите срещу останалите членове на флотилията, но пък нямаше гаранция за истинността на тяхното съдържание. Всеки честотен компонент и от двете радиосъобщения бе подложен на специфично закъснение спрямо своя съсед в резултат на облаците от междузвездни електрони между Слънцето и флотилията. Много трудно би било това да се имитира убедително, дори ако на значително разстояние зад корабите бе изоставен предавател, специално с цел да изпрати въпросните съобщения. Не се спомена нищо за шести кораб, нито пък Капитанът намекна нещо за него. Може би за съществуването му знаеха единствено на борда на „Сантяго“. Тайна, която си заслужаваше да бъде пазена, с други думи.

— Разбира се — каза теоретикът по двигателите, — това би могло да бъде номер.

— Но защо някой би пожелал да ни изпраща разрушителна информация? — попита Замудио, командирът на кораба-домакин. — Каквото и да се случи с нас, от това там нищо няма да се промени. Защо тогава някой ще се опитва да ни навреди?

— Същият аргумент е валиден и за доброжелателната информация — отвърна Омдурман. — Няма причина да ни изпращат и нея. Освен поради хуманни причини.

— По дяволите хуманните причини… да вървят по дяволите — рече Балказар.

Тук се обади Скай, като се постара да надвика Капитана.

— Аз всъщност се сещам за аргументи и в двете посоки.

Изгледаха го търпеливо, сякаш имаха работа с дете, решило да каже някаква смешка. Надали някой от присъстващите знаеше кой бе той, освен евентуално факта, че е син на Тайтъс Осман. Това положение му вършеше чудесна работа — предпочиташе да го подценяват.

— Организацията, изстреляла флотилията — продължи той, — може би все още съществува под една или друга форма, нищо чудно дори и нелегално. Тя все още има интерес да ни помага, пък дори само, за да не бъдат пропилени някогашните й усилия. Възможно е все още да сме единствената междузвездна експедиция, не забравяйте това. Възможно е все още да сме единствената им надежда за достигане до друга звезда.

Омдурман погали брадата си.

— Не е изключено да е и така. Ние сме като строеж на огромна джамия, проект, чието осъществяване ще отнеме стотици години и който никой няма да види в неговата цялост…

— Дяволите да ги вземат… дяволите да ги вземат всичките.

Омдурман заекна, но се престори, че не е чул и продължи:

— … но онези, които знаят, че ще умрат преди нейното довършване, въпреки това изпитват известно удовлетворение, задето са допринесли с нещичко за цялото, дори да е най-дребният детайл в най-незначителната шарка. Проблемът е там, че знаем извънредно малко за случилото се у дома.

Замудио се усмихна.

— И макар вече да са ни изпращали идеи за осъвременяване на това, с което разполагаме, пак не знаем доколко можем да им се доверим в този случай.

— Тоест, отново се озовахме на изходна позиция — обади се Арместо от „Бразилия“.

Той беше най-младият сред капитаните, не много по-възрастен от Скай. Скай го изучаваше внимателно, виждайки в него евентуален враг; враг, който може би нямаше да отговори на това определение, преди да изминат още десетилетия.

— Сещам се и за причини, поради които биха искали да ни убият — додаде Скай. Обърна се към Балказар. — С ваше позволение, разбира се?

Капитанът отметна рязко глава нагоре, сякаш бе задрямал.

— Давай, Тайтъс, скъпото ми момче.

— Ами ако не сме единствените? — Приведе се напред и подпря лакти върху махагоновата маса. — Изминал е цял век, откакто сме напуснали родните места. Може би вече са създадени по-бързи кораби, може би дори вече са изстреляни. Нищо чудно да са се появили фракции, които искат да ни попречат да стигнем Лебед, за да го запазят за себе си. Разбира се, винаги биха могли да прибегнат до преки военни действия, но ние сме четири големи кораба, при това с атомно оръжие. — Съоръженията, които имаше предвид, бяха взети да осъществят нужната промяна на пейзажа в Края на пътуването — за създаване на планински проходи или пристанища — но спокойно можеха да се използват и като оръжие. — Определено не биха се справили лесно с нас. От тяхна гледна точка би било много по-лесно да ни убедят да се унищожим сами.

— С две думи искаш да кажеш, че съществуват еднакво основателни причини както да се доверим на съобщението, така и да не му се доверим?

— Да. И същите аргументи се отнасят и за второто съобщение, онова, което ни предупреждава да не прилагаме предложените модификации.

Теоретикът по двигателите се изкашля.

— Той е прав. Единственото, което сме в състояние да сторим, е да направим сами преценка на техническото съдържание на посланието.

— Няма да бъде лесно.

— В такъв случай поемаме огромен риск.

Срещата продължи в същия дух — доводите за и против истинността на съобщенията валяха все така безплодно. Изказано бе предположение, че една или друга страна задържа за себе си ценна информация — („Абсолютно вярно“ — помисли си Скай) — но така и не бяха направени конкретни обвинения и събранието приключи по-скоро сред всеобщо смущение, отколкото с неприкрита враждебност. Договориха се да продължават да споделят тълкуванията си на съобщенията и да създадат специална експертна група за цялата флотилия, която да изследва доколко приложими бяха предложените модификации. Споразумяха се никой да не действа едностранно и да не се прави опит за прилагане на промените без специалното съгласие на всички останали. Предложиха, ако някой кораб пожелае да го направи сам, да му бъде позволено, но при условие, че ще се отдалечи от останалите членове на флотилията, като увеличи четирикратно съществуващото в момента разстояние помежду им.

— Предложението е лишено от здрав разум — заяви Замудио. Високият, красив мъж, много по-възрастен, отколкото изглеждаше, беше ослепял от експлозията на „Исламабад“. За едното му рамо бе привързана камера, като папагал на стар морски вълк, която се въртеше ту насам, ту натам, очевидно по негова воля. — При изстрелването на тази експедиция цареше дух на приятелство и никой не гледаше на нея като на надбягване за награда.

Арместо присви устни.

— Защо тогава не искаш да поделиш запасите, които натоварихте на вашия кораб заедно с останалите?

— Не сме натоварвали никакви запаси — рече Омдурман не особено убедено. — Не повече, отколкото резервните части за криокамерите, които вие задържате.

Камерата на Замудио се насочи към него.

— Но това е абсурдно… — Направи пауза, преди да продължи. — Никой не отрича, че съществуват различия в качеството на живот на отделните кораби. Ни най-малко. Планът винаги е предвиждал да бъде именно така. От самото начало идеята е била всеки кораб да организира собствените си неща независимо от другите, ако не заради друго, поне за да предпази останалите от допускането на същите непредвидими грешки. Трябва ли в крайна сметка жизнените стандарти на борда на всеки кораб да се изравнят? Не, разбира се. Това би означавало, че нещо не е както трябва. Неизбежно е смъртността сред екипажа на различните кораби да варира в незначителни граници — тя е отражение на различния акцент върху медицинската наука, поставен от съответните корабни режими. — Тъй като вече си бе осигурил вниманието им, той понижи глас, докато окото-камера се местеше от лице към лице. — Да, процентът на смъртните случаи в криокамерите ще варира при различните кораби. Саботаж? Не смятам, колкото и успокояващо да звучи тази мисъл.

— Успокояващо ли? — повтори някой, сякаш не го беше чул добре.

— Да, точно така. Нищо не действа по-успокояващо от параноичните слухове за някакви конспирации, особено когато зад това се крие по-дълбок проблем. Забравете приказките за саботьори, по-добре се замислете за слабите операционни процедури, за неадекватното техническо разбиране… Бих могъл да продължа в този дух.

— Стига брътвежи — намеси се Балказар в пристъп на пълно пробуждане. — Не сме дошли да обсъждаме това. Ако някой желае да действа според проклетото съобщение, да заповяда. Ще ми бъде безкрайно интересно да наблюдавам резултатите.

Малко вероятно изглеждаше обаче, някой да реши да направи пръв тази крачка. Както бе казал Капитанът, естественият импулс беше да бъде оставен някой друг да допусне пръв грешката. Договориха се да организират нова среща след три месеца, когато успеят да разгледат съобщенията в най-големи подробности. После щяха да запознаят пасажерите на корабите с въпросните послания. Отправените в заседателната зала обвинения бяха забравени. Дори се изказаха предпазливи предположения, че вместо да затегне още повече взаимоотношенията във флотилията, проблемът можеше да доведе до разтопяване на леда.

Скай седеше отново с Балказар в совалката на път за вкъщи.

— Има още време, докато стигнем до „Сантяго“, сър. Защо не опитате да си починете?

— Дяволите да те вземат, Тайтъс… ако исках почивка, щях да…

Балказар заспа, преди да успее да довърши мисълта си.

„Сантяго“ се очертаваше като прашинка на дисплея на совалката. Понякога на Скай му се струваше, че корабите от флотилията бяха като островчета от малък архипелаг, разделени от голямо водно пространство, така че всяко островче бе отвъд линията на хоризонта дори на най-близкия си съсед. Над архипелага цареше вечна нощ, а огньовете на островите бяха прекалено слаби, за да се видят, освен когато островът се намираше достатъчно близко. Трябваше да имаш наистина голяма смелост, за да напуснеш някой от тях и да се хвърлиш в мрака, разчитайки навигационните системи на совалката да не те отведат в открития океан. Размишлявайки над начините за убийство, както му бе станало навик, Скай се запита дали да не повреди автопилота. Можеше да го направи непосредствено преди човекът, когото искаше да убие, се качи в совалката с намерение да посети някой от другите кораби. Нямаше да е проблем да разбърка нещата така, че тя да замине в съвсем друга посока и да се изгуби в мрака. А ако инсценираше изтичане на гориво или повреда в животоподдържащата система, възможностите щяха да бъдат наистина вълнуващи.

Но не и за него самия. Той винаги придружаваше Балказар и този начин нямаше особена стойност.

Мислите му го върнаха към събранието. Капитаните на другите кораби се постараха да не покажат, че са забелязали неспособността на Балказар да се концентрира продължително време и как на моменти губи напълно здравия си разум. Беше видял обаче, как си разменяха загрижени погледи над махагоновата маса, когато мислеха, че Скай гледа другаде. Очевидно много ги притесняваше фактът, че един от тях очевидно губеше разсъдъка си. И кой можеше да каже дали старческото слабоумие на Балказар няма да засегне и тях, когато достигнат възрастта му? Скай, разбира се, не намекна нито веднъж, че има някакви притеснения за здравословното състояние на своя капитан — би било проява на непростима нелоялност. Напротив, постара се да поддържа желязно подобие на тържественост в присъствието на своя господар, кимаше вярно на всяка побъркана мисъл, която излизаше от устата му, и нито веднъж не се издаде, че го мисли за напълно луд, както се опасяваха останалите капитани.

Лоялен служител, с други думи.

Чу се звън в конзолата на совалката. „Сантяго“ вече беше пред тях — огромен — макар да се виждаше трудно заради осветлението в кабината. Балказар хъркаше и се лигавеше едновременно. Сребриста струйка слюнка украсяваше еполетите от едната му страна като фина нова нашивка.

— Убий го — рече Клаун. — Хайде, убий го, все още има време.

В действителност Клаун не присъстваше в таксито, Скай знаеше много добре това, но в известен смисъл беше тук, и треперливият му глас сякаш не излизаше от черепа на Скай, а на някакво разстояние зад него.

— Не искам да го убивам — отвърна Скай, и добави едно безмълвно „все още“ за себе си.

— Знаеш, че искаш. Той стои на пътя ти. Винаги е стоял. И не е нищо повече от един болен старец. Ще му направиш услуга, ако го убиеш сега. — Гласът на Клаун омекна. — Виж го само. Спи като бебе. Надявам се да сънува нещо радостно от своето детство.

— Няма как да разбереш.

— Аз съм Клаун. Клаун знае всичко.

Тих метален глас от конзолата предупреди, че навлизат в забранената сфера около своя кораб. След малко автоматизираната векторна система, отговаряща за трафика, щеше да улови таксито и да го насочи към мястото му за паркиране.

— Никога досега не съм убивал никого — упорстваше Скай.

— Но често си го мислил, нали?

Нямаше смисъл да оспорва този факт. Скай непрекъснато фантазираше как убива един или друг човек. Измисляше начини, по които да убие враговете си — хората, които го бяха пренебрегвали или подозираше, че говорят зад гърба му. Според него някои заслужаваха да бъдат убити, просто защото бяха слаби или доверчиви. Кораб като „Сантяго“ предлагаше безброй възможности за убийство, но почти никакъв шанс да бъде направено така, че да не бъде разкрито. Плодовитото въображение на Скай обаче, бе мислило върху проблема достатъчно дълго, за да набележи десетина приемливи стратегии за намаляване броя на неговите неприятели.

Досега му бе достатъчно да се отдава на своите фантазии. Стигаше му наградата да разиграва в ума си отново и отново сцените на саморазправа, да ги изгражда бавно, сякаш ги бродираше. Клаун обаче беше прав: какъв смисъл има да скицираш сложни планове в най-големи подробности, ако в някой момент не започнеш да ги осъществяваш?

Погледна отново към Балказар. Беше толкова безпомощен, както бе казал Клаун.

Толкова безпомощен.

И уязвим.