Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (20)

Деветнайсет

— Танър? Вземи се в ръце. Не искам да изгубиш съзнание пред очите ми.

Приближавахме към някаква сграда… ако можеше да се нарече така. Приличаше повече на омагьосано дърво, по чиито огромни, възлести клони се виждаха безредно нахвърляни прозорци и площадки за приземяване и паркиране на кабелни автомобили. Кабелите се кръстосваха покрай най-големите разклонения и Зебра насочи безстрашно колата натам, сякаш го бе правила вече хиляди пъти. Погледнах надолу, през безбройните слоеве от клони — светлинките на Мълч премигваха на главозамайващо разстояние.

Апартаментът на Зебра в Канъпи се намираше близо до средната част на града, в края на бездната, край границата на вътрешния купол, който ограждаше бълващата газове дупка в земната кора на Йелоустоун. Бяхме пътували известно време покрай бездната и от площадката за приземяване виждах миниатюрната, подобна на бижу хоризонтална издатина, дълга около километър, далече под нас. Вгледах се надолу в пропастта, но не забелязах и следа от светещите безмоторни самолети или други любители на скоковете в мъглата.

— Сама ли живееш тук? — попитах аз с необходимата доза учтиво любопитство, когато тя ме въведе в жилището си.

— Сега — да. — Отговорът беше лаконичен, но след това Зебра додаде: — Живеех тук със сестра си Мавра.

— И Мавра си отиде?

— Мавра беше убита. — Тя остави забележката да виси достатъчно дълго във въздуха, за да окаже нужния ефект. — Приближи се прекалено близо до неподходящи хора.

— Съжалявам — промълвих аз, като се чудех какво да кажа. — Да не би тези хора да са били „ловци“ като Сибилин?

— Не точно. Не. Проявяваше любопитство към нещо, до което не трябваше да се приближава и задаваше неподходящи въпроси на неподходящи хора, но не беше пряко свързано с преследванията.

— А с какво тогава?

— Защо те интересува толкова?

— Не може да се каже, че съм ангел, Зебра, но определено не ми допада мисълта някой да умре, само защото е бил любопитен.

— В такъв случай по-добре внимавай какви въпроси задаваш.

— За какъв тип въпроси по-точно става дума?

Тя въздъхна, очевидно не й се искаше разговорът ни да преминава в тази посока.

— Има едно вещество…

— Горивото-мечта ли?

— Значи и ти го познаваш?

— Виждал съм да го използват, но познанията ми свършват дотук. Сибилин го използва в мое присъствие, но не забелязах никаква промяна в поведението й. Какво е това всъщност?

— Сложен въпрос, Танър. Мавра успя да сглоби само няколко части от пъзела, преди да я убият.

— Явно става дума за някакъв наркотик.

— Много повече от наркотик. Слушай, защо не говорим за нещо друго? Трудно ми беше да приема, че вече я няма, а всички тези приказки слагат сол в старата рана.

Кимнах; бях готов засега да оставя темата.

— Били сте близки, нали?

— Да — отвърна тя така, сякаш бях разкрил някаква голяма тайна от взаимоотношенията им. — На Мавра й харесваше мястото. Твърдеше, че оттук се разкрива най-хубавата гледка в града, с изключение на издатината над бездната, където се намира ресторантът. Но докато тя беше жива, така и не можахме да си позволим да се храним в онова заведение.

— Не ви е било зле. След като харесвате височината.

— Ти не я ли харесваш, Танър?

— Струва ми се, че е нужно известно време, за да свикнеш с нея.

Апартаментът й в едно от главните разклонения, представляваше поредица от усукани като черва стаи и коридори и приличаше по-скоро на животинска бърлога, отколкото на човешко жилище. Стаите се намираха на едно от най-тесните места на разклонението, увиснали на височина два километра над Мълч, по-ниските нива на Канъпи висяха отдолу, свързани с нашите нива посредством вертикални кабели и кухи стволове.

Зебра ме заведе в нещо, което трябва да бе дневната й.

Все едно влязохме във вътрешен орган на огромен макет на човешката анатомия. Стените, подът и таванът преминаваха едни в други посредством меки, овални линии. Подът беше на различни нива, свързани с перила и стълби. Повърхността на стените и тавана беше твърда, но органична по природа и това създаваше особено чувство на дискомфорт; бяха осеяни с тромбоцити с неправилна форма. На едната стена имаше нещо, което приличаше на скъпа, вградена скулптура; тя изобразяваше три грубо изсечени човешки фигури, опитващи с всички сили да се измъкнат от стената, като плувци, полагащи усилия да изпреварят стената на настъпващото цунами. По-голямата част от телата им беше скрита; единственото, което се виждаше, беше половин лице или крайник, но ефектът беше достатъчно убедителен.

— Имаш неповторимо усещане за изкуството, Зебра — казах аз. — От тази скулптура сигурно ще сънувам кошмари.

— Това не е скулптура, Танър.

— Искаш да кажеш, че са били истински хора?

— И все още са, според определени дефиниции. Не са живи, но не са и точно мъртви. По-скоро са като изкопаеми, но с толкова сложен строеж, че почти можеш да проследиш всеки неврон. Аз не съм единствената, която живее в подобна компания, но никой не иска да ги махне, защото се надяваме един ден някой да измисли начин да ги върне в предишното им състояние. Едно време никой не искаше да живее с тях, но както чувам, сега било дори модерно да имаш няколко в апартамента си. Един човек в Канъпи дори прави изкуствени за най-отчаяните кандидати.

— Но тези са истински?

— Довери се на вкуса ми, Танър. А сега мисля, че имаш нужда да поседиш. Не, остани там, където си.

Тя щракна с пръсти към кушетката.

По-големите обекти от обзавеждането на Зебра бяха автономни и реагираха на нашето присъствие като нервни домашни любимци. Кушетката се запъти към нас и се качи без проблеми на нашето ниво. За разлика от Мълч, където не можеше да се разчита на нещо по-напреднало от парната машина, в Канъпи очевидно все още съществуваха машини с известна изтънченост. Стаите на Зебра бяха пълни с тях; и не само с мебели, а и със слуги — от такива с размери на мишка, до големи, движещи се и по тавана. Беше достатъчно само да посегнеш към нещо и то се придвижваше с готовност по-близо до дланта ти. Всичко бе грубо подобие на онова, с което бяха разполагали преди чумата, но въпреки това ми се струваше, че се намирам в оживено от полтъргайсти помещение.

— Така. Седни — обади се Зебра и ми помогна да се наместя върху кушетката. — И просто лежи неподвижно. Връщам се след малко.

— Повярвай ми — не бързам за никъде.

Тя излезе от стаята, а аз ту губех, ту възвръщах съзнанието си. Не исках да се предам толкова лесно на съня, не исках повече сънища за Скай. Когато се върна, Зебра бе свалила палтото си и носеше две чаши с нещо горещо, приличащо на билкова отвара. Изпих я, макар да не мога да кажа, че ми помогна да се почувствам по-добре, но определено беше за предпочитане пред галоните вода от Мълч, която бях погълнал.

Зебра не беше сама: след нея се плъзгаше един от най-големите й, движещи се по тавана слуги, бял цилиндър с множество крайници със сияещо яйцевидно зелено лице, оживено от премигващи медицински дисплеи. Машината заслиза, за да бъде в състояние да достигне със сензорите си до крака ми; после записука и от нея започнаха да излизат графики на статуса ми, докато диагностицираше сериозността на раната.

— Е? Ще живея ли или ще умра?

— Имаш късмет — отвърна Зебра. — Използвала е срещу теб лазер със средна мощност — оръжие за дуелиране. Не е предназначено да причинява истинска вреда, освен ако попадне на жизненоважни органи, а лъчът е бил фино насочен, така че уврежданията на околните тъкани са минимални.

— За малко да ти повярвам.

— Е, не съм казвала, че няма да боли адски. Но ще живееш, Танър.

— Не мисля обаче, че ще мога да ходя с него — отвърнах аз и направих гримаса, тъй като машината се захвана да опипва не особено нежно входната рана.

— Няма да ти се налага. Поне до утре. Машината може да те излекува, докато спиш.

— Не съм сигурен, че ми е до спане.

— Защо? Някакъв проблем ли имаш с това?

— Може да се изненадаш, но наистина имам проблем, и то сериозен. — Тя ме изгледа неразбиращо и аз реших, че няма да навреди, ако й разкажа за индоктриналния вирус. — Можеха да ме изчистят от него в приюта „Айдълуайлд“, но не пожелах да чакам. Така че сега се озовавам набързо в главата на Скай Осман всеки път, щом затворя очи.

Показах й съсирената кръв в средата на дланта си.

— Човек с рана, дошъл на нашите презрени улици, за да поправи някаква неправда?

— Дойдох да довърша една работа, това е всичко. Но разбираш защо мисълта за съня не ме преизпълва с ентусиазъм. Главата на Скай Осман не е сред най-приятните места, където човек би могъл да прекара известно време.

— Не знам кой знае какво за него. Сигурно е стара история, да не говорим, че е свързана с друга планета.

— На мен изобщо не ми прилича на стара история. Струва ми се, че той бавно си проправя път все по-навътре в мен, като глас в главата ми, който става все по-силен и по-силен. Запознах се с един човек, който се бе заразил с вируса преди мен… всъщност най-вероятно той ми го предаде. Беше стигнал доста далеч. Трябваше наоколо му да има икони на Скай Осман, иначе се разтреперваше.

— Това не е задължително да се случва тук — заяви Зебра. — Индоктриналният вирус сигурно съществува вече от няколко години?

— Зависи от щама, но самите вируси са старо изобретение.

— В такъв случай може да ти излезе късметът. Ако вирусът се е появил в Йелоустоунската база данни преди чумата, слугата ще знае за него. Нищо чудно дори да успее да синтезира някакво лекарство.

— Просяците смятаха, че са нужни няколко дни, за да се прояви ефектът.

— Вероятно са проявили прекалена предпазливост. Един ден, може би — два, трябва да са достатъчни да се справим с вируса. Ако роботът знае за него. — Зебра потупа бялата машина. — Той ще се постарае. Е, сега какво ще кажеш да поспиш?

Трябваше да намеря Рейвич. Това означаваше да не си губя времето, нито час. Откакто бях пристигнал в Казъм сити, бях прахосал половин нощ. Знаех обаче, че няколко часа нямаше да ми бъдат достатъчни, за да открия следите му. По-вероятно щяха да бъдат необходими няколко дни. Нямаше да издържа толкова време, ако не позволях на новите си наранявания първо да заздравеят. Голяма ирония на съдбата щеше да бъде, ако се строполях мъртъв от умора точно когато вдигна ръка, за да го убия. Весело обаче щеше да му бъде само на него. Аз определено нямаше да се смея.

 

 

Странното беше, че след всичко, което казах на Зебра, този път не сънувах Скай Осман.

Сънувах Гита.

Тя не бе напускала мислите ми, откакто се бях събудил в „Айдълуайлд“. Дори мисълта за нейната красота и фактът, че е мъртва бяха достатъчни, да ми подействат като удар с камшик — болка, към която сетивата ми така и не се притъпяваха. Чувах начина, по който говореше; усещах аромата й, сякаш стоеше до мен и слушаше напрегнато, докато й давах някой от уроците, за които бе настоял Кауела. Не смятам, че Гита ме бе напускала напълно и за миг, откакто бях пристигнал в Йелоустоун. Видех ли женско лице, несъзнателно започвах да го сравнявам с нейното. Със сърцето си знаех, че е мъртва, и макар да не можех да се освободя напълно от чувството на вина заради нейната смърт, все пак убиецът й беше Рейвич.

Но почти не се бях сещал за събитията, довели до нейната смърт, нито за самата й смърт.

Сега обаче те ме връхлетяха с всичка сила.

 

 

Не ги сънувах по този начин, разбира се. Епизодите от живота на Скай Осман се бяха извъртели в главата ми по безупречно линеен начин, дори някои от събитията в тях да противоречаха на това, което смятах, че знам за него. Моите сънища обаче, бяха дезорганизирани и нелогични като всеки нормален сън. Затова в пътуването до Полуострова и атаката, завършила със смъртта на Гита, нямаше нищо от яснотата, характерна за епизодите с Осман. Но след като се събудих, установих, че сънят бе отключил множество спомени, за чиято липса до този момент почти не си бях дал сметка. На сутринта бях в състояние да размишлявам с подробности за всичко, което се бе случило.

Последното, — което помнех в по-голяма дълбочина, бе как с Кауела ни отведоха на борда на кораба на ултрите, където капитан Орканя ни предупреди за планираната от Рейвич атака срещу Къщата на влечугите. Според него Рейвич се движел на юг през джунглата. Следяха го по излъчванията от тежкото въоръжение на неговата група.

Добре стана, че Кауела приключи сделката си с ултрите така бързо. Той пое голям риск, като посети движещия се в орбита кораб дори тогава, но само седмица по-късно това щеше да бъде невъзможно. Възнаграждението за главата му нарасна дотолкова, че дори някои от неутралните фракции решиха да спират всеки кораб, който заподозрат, че е на Кауела и дори да стрелят по него, ако се окаже невъзможно да го арестуват. Ако залогът беше по-малък, ултрите може би нямаше да обърнат внимание на тази заплаха, но при това положение те побързаха да афишират официално присъствието си и да се отдадат на търговия с въпросните фракции. По този начин Кауела бе обречен да не се отделя от повърхността на планетата… при това от ставаща все по-малка нейна част.

Но Орканя бе останал верен на думата си. Той продължаваше да ни информира за движението на Рейвич на юг, към Къщата на влечугите, при това не особено акуратно, но такова бе желанието на Кауела.

Планът ни беше достатъчно семпъл. В джунглата, северно от Къщата на влечугите, минаваха много малко пътища, и Рейвич вече бе поел по един от тях. На едно място джунглата особено настоятелно бе опитала да възстанови някогашните си права и ние решихме да устроим засадата си именно там.

— Ще направим експедиция — обяви Кауела, докато двамата изучавахме разгърнатата върху една маса в мазето на Къщата на влечугите карта. — Това е едно от любимите места на хамадриадите, Танър. Никога досега не сме ходили там — така и не ни се удаде възможност. Сега Рейвич ни я поднася като на тепсия.

— Вече улови една хамадриада.

— Младок — изрече той с такова презрение, сякаш изобщо не си заслужаваше да притежаваш такова животно.

Нямаше как да не се усмихна, защото си спомних триумфа му, когато я уловихме. Залавянето на жива хамадриада, независимо от размерите й, бе истинско постижение, но сега той бе вдигнал летвата. Беше класически ловец, който винаги оставаше незадоволен. Винаги възникваше нещо още по-примамливо от предишното и той винаги се самозаблуждаваше, че след това вече няма да се появи нищо друго, „по-велико“ от предишното, за което даже не бе мечтал.

Посочи една точка на картата.

— Искам възрастна змия. Почти възрастна, имам предвид.

— Никой досега не е улавял почти възрастна хамадриада.

— В такъв случай ще трябва да бъда първият.

— Откажи се — посъветвах го аз. — И без това си имаме достатъчно емоции с Рейвич. Можем да използваме пътуването, за да огледаме терена, и след няколко месеца да се върнем вече на истинска ловна експедиция. Та ние не разполагаме с превозно средство за превозване дори на мъртва, камо ли на жива почти възрастна змия.

— Мисля по въпроса. И дори съм се заел с извършването на известна подготвителна работа. Ела да ти покажа нещо, Танър.

Обзеха ме неприятни предчувствия.

Вървяхме около пет минути из дълги коридори, които ни отведоха до друго ниво от мазето на Къщата на влечугите. Във вивариума имаше стотици просторни клетки, оборудвани с овлажнители на въздуха и уреди за контрол на температурата, предназначени да осигуряват максимален комфорт на своите гости. Повечето от влечугите, за които бяха предназначени, в естествени условия живееха при оскъдно осветление на най-ниското ниво на джунглата. Всяка клетка щеше да осигурява съвсем същите, най-подходящите за съответното животно условия. Най-голямата от тях представляваше поредица от малки скални басейни, където трябваше да бъде заселена двойка бои, но ембрионите бяха увредени още преди няколко години.

На Края на небето нямаше същества, които можеха да се нарекат „влечуги“ в класическия смисъл на този термин. Влечугите, даже на Земята, бяха само един от възможните еволюционни резултати от широк кръг вероятности.

Най-големите безгръбначни животни на Земята бяха вид риби, но на Края на небето безгръбначните форми на живот бяха обсебили също така и сушата. Никой не знаеше защо животът бе избрал този път на развитие; предполагаше се, че в резултат на някакво катастрофално събитие, океаните се бяха свили наполовина, ако не и до още по-малки размери, и бяха оголили огромни земни пространства. И така много от морските обитатели били изправени пред алтернативата да се адаптират към новите условия или да загинат. Така и не се достигнало до създаването на гръбначния стълб и, благодарение на бавна, действаща опипом изобретателност, еволюцията успяла да мине без него. Животът на Края на небето беше наистина безгръбначен. Най-големите животни, местните хамадриади, поддържаха постоянния си строеж единствено посредством налягането на циркулиращите в тях течности, изпомпвани от стотиците сърца, пръснати из цялото им тяло.

Но те бяха студенокръвни и телесната им температура зависеше от околната. На Края на небето нямаше зима. А студенокръвието означаваше, че местните същества се движеха бавно, хранеха се рядко и достигаха значителна възраст. Най-големите от тях, хамадриадите, дори не умираха в познатия ни смисъл на думата; те просто се променяха.

Свързващият коридор ни отведе в едно от най-големите от подземните помещения, където се намираше младата хамадриада. Първоначално то бе замислено като дом за крокодили, но след време ги бяхме замразили. Цялото едва стигаше да побере младата змия. За щастие тя не бе пораснала забележимо, откакто се намираше тук, но ако Кауела възнамеряваше сериозно да хваща възрастно животно, нямаше да минем без построяването на достатъчно голямо помещение.

Бяха минали няколко месеца, откакто бях видял за последен път хамадриадата. Честно казано, не изпитвах особен интерес към нея. А и тя не правеше кой знае какво. Апетитът й почти изчезваше, след като се нахранеше. После се навиваше и изпадаше в близко до смъртта състояние. Тези животни нямаха истински врагове сред местните хищници, затова можеха да си позволят да смилат храната си и да запазват енергията си на спокойствие.

Застанахме над дълбокия кладенец с бели стени, построен първоначално за крокодилите. Родригес, един от моите хора, се бе надвесил над него и помиташе пода му с дълга десет метра метла. На такова разстояние от нас се намираше дъното, оградено от голи, бели керамични стени. Понякога на Родригес му се налагаше да слезе долу, за да оправи нещо, задача, за която никога не съм му завиждал, дори когато хамадриадата се намираше от другата страна на бариерата. В живота имаше места, където бе най-добре да не се пъхаш, и едно от тях бе змийското леговище. Родригес ми се усмихна, измъкна метлата и я подпря на стената, до останалите, също толкова дълги, инструменти: гребла, приспиващи харпуни, електрически остени и други от този род.

— Как мина пътуването ти до Сантяго? — попитах аз.

Той бе ходил дотам, за да изследва новите тенденции в търговията.

— Радвам се, че съм отново тук, Танър. Пълно е с аристократични задници. Говорят само как щели да подведат всички ни под отговорност за извършване на военни престъпления и в същото време се надяват войната никога да не свърши, защото придава цвят на мизерния им богаташки живот.

— И вече подведоха под отговорност някои от нас — додаде Кауела.

Родригес събра листата, полепени по игличките на метлата.

— Да, и аз така чух. Но тазгодишният военен престъпник често се превръща в утрешния спасител за хората, нали така? Освен това всички знаем, че не оръжието убива, прав ли съм?

— Да, обикновено убиват малките метални нещица, които то изстрелва — отвърна с усмивка Кауела. Прокара с любов пръсти по остена за добитък. Може би си спомняше как го бе използвал, за да закара змията до транспортната клетка. — Как е бебето ми?

— Малко се притеснявам заради кожната инфекция. Тези животни сменят ли си кожата?

— Надали някой знае. Вероятно ще бъдем първите, които ще разберат.

Кауела се надвеси над високата до кръста ограждаща стена и се загледа към ямата. Тя имаше незавършен вид. Тук-там се забелязваха частични опити да се отгледа растителност, но скоро открихме, че поведението на животното изглежда нямаше нищо общо с това, което го заобикаля. То дишаше, подушваше плячката и от време на време се хранеше. През останалото време просто лежеше, навито на кълбо, като голямо корабно въже.

Най-сетне дори Кауела започна да се отегчава в неговата компания — все пак това бе само една млада хамадриада; той самият щеше да умре много преди да се доближи до размерите на възрастен екземпляр.

Змията не се виждаше. Надвесих се през ниската стена — все същият резултат. В стената под нас имаше тъмна, прохладна ниша — животното обикновено се свиваше да спи там.

— Спи — обади се Родригес.

— Да — потвърдих аз. — Ела след един месец и може би ще е помръднало.

— Не — намеси се Кауела. — Вижте натам.

Стоеше леко разкрачен, с дистанционното устройство в ръка. С другата ръка докосваше колебливо бутоните, сякаш не беше сигурен в последователността. Но това, което правеше, каквото и да бе то, очевидно имаше някакъв ефект: чух сухо приплъзване, идващо от развиващата се змия под нас. Наподобяваше звука от влачене на брезент по циментов под.

— Какво става?

— Опитай се да отгатнеш.

Той явно се забавляваше и, все така надвесен над стената, наблюдаваше как змията излиза от скривалището си. Макар и съвсем млада, тя определено беше по-голяма, отколкото ми беше приятно. Тялото й с дължина дванайсет метра бе дебело колкото собствения ми торс. Движеше се като змия, разбира се; един толкова дълъг, лишен от крайници хищник, особено ако тежеше повече от тон, би могъл да се движи само по един начин. Тялото беше почти безкръвно бледо, защото създанието променяше цвета на кожата си в съответствие с белия цвят на помещението. Хамадриадите не използваха мимикрията, за да се крият от враговете си, защото просто нямаха такива — те бяха майстори на нападението от засада.

Главата беше без очи. Никой не знаеше със сигурност как осъществяват този камуфлаж, без да виждат; вероятно с пръснати по кожата зрителни органи, несвързани с по-висшата нервна система, а имащи за цел да осигуряват промяната на цвета. Не можеше обаче да се каже, че е напълно сляпа, защото имаше две очи със забележително остро зрение, раздалечени за осигуряване на бинокулярен ефект. Но те бяха разположени под горната челюст, там, където се намират топлинните сензори на отровните змии. Хамадриадата виждаше нещичко от света, едва когато отвореше уста за нападение. Работилите до този момент други сетива, предимно инфрачервено зрение и обоняние, вече трябваше да са направили необходимото устата да се затвори около жертвата. Разположените в нея очи ръководеха само последните моменти от осъществяването на атаката. Всичко изглеждаше доста непривично, но вече бях чувал за някаква мутация при жабите, в резултат на която очите им започнали да се появяват в устата, без това да се отрази отрицателно на общото им състояние. Знаеше се също, че земните змии живеят почти еднакво добре и когато са слепи.

В този момент хамадриадата спря да се движи. Беше се показала напълно от нишата, леко навита около себе си.

— Е? — обадих се аз. — Хубав номер. Ще обясниш ли как се прави?

— Контрол върху ума — ухили се Кауела. — С доктор Викуна я упоихме и си направихме малък експеримент с невроните й.

— Значи онзи вампир е идвал пак?

Викуна беше нашият ветеринар. Освен това беше бивш специалист по разпитите и се носеха слухове, че е обвинен в редица военни престъпления, сред които и медицински опити със затворници.

— Вампирът е също така експерт в методите за организиране на невроните. Та Викуна направи карта на основните контролни възли на доста зачатъчната централна нервна система на хамадриадата. Пак той разработи семплите импланти, стимулирани по електрически път; разположихме ги на стратегически места в това, което доста състрадателно наричаме „главен мозък“.

После обясни, че експериментирали с имплантите, докато успели да извлекат нужните реакции от змията. Те не бяха кой знае колко изтънчени; поведението на този вид бе съвсем просто по принцип. Колкото и голяма да станеше, хамадриадата бе предимно машина за лов, и почти нищо друго. Същото беше положението и с крокодилите, докато не ги замразихме. Те бяха опасни, но с тях се работеше лесно, щом разбереш как действа умът им. Едно и също стимулиране винаги водеше до един и същ резултат при крокодилите. Реакциите на хамадриадите бяха съобразени с условията на живот на Края на небето, но определено не бяха по-сложни.

— Просто стимулирах нервния възел, който събужда змията и я кара да потърси храна — каза Кауела. — Тя в действителност няма нужда да се храни — само преди седмица изяде цяла коза — но мозъчето й не го помни.

— Впечатлен съм. — Наистина бях впечатлен, но също така не се чувствах комфортно. — Какво още можеш да я караш да прави?

— Гледай внимателно. Ще ти покажа един хубав номер.

Натисна някакъв бутон и змията се спусна почти светкавично към стената. Челюстите й се отвориха в последния момент, тъпата й глава се блъсна с все сила в плочките на стената.

Замаяна, тя се нави на кълбо.

— Чакай да отгатна. Накара я да мисли, че е видяла нещо за ядене.

— Детска игра — усмихна се Родригес.

Очевидно не виждаше номера за пръв път.

— Виж — додаде Кауела. — Мога да я накарам даже да се върне в дупката си.

И животното наистина се прибра в нишата си, така че и последната му навивка изчезна в нея.

— Има ли някакъв смисъл подобно занимание?

— Да, разбира се. — Изгледа ме, видимо разочарован, че не се бях досетил по-рано. — Мозъкът на почти възрастната хамадриада не е по-сложен от този тук. Можем да хванем някой едър екземпляр и да го упоим още докато сме в джунглата. От работата си с този младок вече установихме, че транквилантите действат върху биохимията им. Щом приспим възрастния екземпляр, Викуна ще имплантира в главата му същия хардуер, свързан с друго дистанционно устройство. Ще бъде достатъчно да го насочим към Къщата на влечугите, като му дадем сигнал, че под носа му се намира желаната храна. Хамадриадата ще се придвижи сама до вкъщи.

— Става дума за неколкостотин километра из джунглата.

— Не виждам някаква пречка. Ако започне да проявява признаци на недохранване, ще й дадем да яде. През останалото време ще я караме да пълзи насам, нали така, Родригес?

— Прав е, Танър. Ще можем да я следваме с колите си, да я защитаваме от евентуалните ловци, които биха желали да я хванат.

Кауела кимна.

— А щом пристигне, ще я паркираме в подготвената за нея змийска яма и ще й кажем да се навие и да поспи.

Усмихнах се, потърсих някакво техническо възражение… но така и не открих. Целият този план ми се струваше побъркан. Не намирах обаче, нито един недостатък в него. Знаехме достатъчно за поведението на почти възрастните хамадриади, за да бъдем наясно къде бихме могли да ги намерим, и можехме да изчислим какво количество транквилант да дадем в зависимост от телесното тегло. Иглата за инжектиране на лекарството трябваше да бъде по-скоро като харпун, но това също не беше извън нашите възможности. Не можеше Кауела да няма харпунни пистолети някъде из богатите си оръжейни запаси.

— Все още обаче не сме изкопали нова змийска яма — рекох аз.

— Кажи на хората си да започват. Ще имат време да я довършат, докато се върнем.

— Рейвич е само някакъв детайл във всичко това, нали? Дори утре да реши да се откаже и да се върне, ти пак ще намериш извинение да тръгнеш на лов за твоята възрастна хамадриада.

Кауела прибра дистанционното устройство, облегна гръб на стената на ямата и впери критичния си поглед в мен.

— Не. За какъв ме мислиш — за някакъв маниак? Ако това означаваше чак толкова за мен, вече щяхме да сме там. Просто казвам, че би било глупаво да изтървем подобна възможност.

— С един куршум — два заека, така ли?

— Две змии — отвърна той, като натърти внимателно върху последната дума. — Една в буквален и една — в преносен смисъл.

— Надявам се не мислиш, че Рейвич е змия? Доколкото разбирам, той е просто едно изплашено богато хлапе, което прави каквото смята за правилно.

— И защо те интересува какво мисля?

— Според мен трябва да бъдем наясно кое го ръководи. Така ще можем да го разберем и да предвиждаме действията му.

— Но какво значение има? Знаем къде ще бъде хлапето. Устройваме му засада и толкоз.

Под нас змията се размърда отново.

— Мразиш ли го?

— Рейвич? Не. Съжалявам го. Понякога дори ми се струва, че бих могъл да му симпатизирам. А ако беше тръгнал срещу убиеца на своето семейство — а аз не съм изиграл подобна роля — може би даже щях да му пожелая успех.

— Заслужава ли всички тези усилия?

— Да не би да имаш някаква алтернатива, Танър?

— Бихме могли да го разубедим. Първо удряме по него и сваляме неколцина от хората му, просто за да го деморализираме. Нищо чудно да се окаже, че не е нужно да правим даже това.

Бихме могли просто да издигнем някаква бариера от физически характер — да предизвикаме горски пожар или нещо от този род. До мусоните има още няколко седмици. В състояние сме да измислим поне още десет решения на въпроса. Но не смятам, че е наложително хлапето да умре.

— Ето тук грешиш. Никой не може да си позволи да тръгне срещу мен и да остане жив. Не ми пука дали е погребал току-що цялото си семейство или домашния си любимец. Това е принцип, нали разбираш? Ако не го направим сега, ще ни се наложи да го правим отново и отново в бъдеще, всеки път, когато някое аристократично недоносче реши, че късметът е на негова страна.

Въздъхнах; очевидно нямаше да спечеля този спор. Знаех, че не мога да разубедя Кауела да се откаже от този поход. Но все пак реших, че е необходимо поне да изразя несъгласието си. Аз бях с достатъчно висок пост, за да си позволя да поставя под въпрос заповедите му. Той ми плащаше и заради това — да играя ролята на негова съвест в моментите, когато вместо собствената си намираше само празна дупка.

— Не виждам защо трябва да бъде на лична основа — възразих аз. — Можем да си разчистим сметките с Рейвич чисто, без да превръщаме това в някаква наказателна кървава баня. Ти мислеше за шега думите ми, че съм в състояние да прострелям мозъка на човек в определена точка, в зависимост от функцията, която желая да поразя. Искам обаче да знаеш, че аз наистина мога да го правя, стига да отговаря на създалата се ситуация.

Сетих се за войниците от собствената ми страна, които ме принуждаваха да убивам невинни мъже и жени, чиято смърт служеше на някакви неведоми висши планове. Макар това да не ме оневиняваше, винаги се стремях да ги убия по най-бързия и безболезнен начин, който позволяваше опитът. Струваше ми се — тогава — че Рейвич заслужава някаква подобна милост.

Но сега, в Казъм сити, имах коренно различно мнение.

— Не се притеснявай, Танър. Ще го направим добре и бързо. Клинично изпълнение.

— Супер. Разбира се, аз ще избера хората си… Викуна ще идва ли с нас?

— Разбира се.

— В такъв случай ще имаме нужда от две палатки. Няма да се храня на една маса с онзи вампир, каквито и номера да се е научил да прави със змии.

— Ще ни трябват повече от две палатки, Танър. Дитерлинг също ще дойде с нас, естествено — познава змиите по-добре от всеки друг. Ще взема и Гита.

— Искам да разбереш едно. Дори само да влезеш в джунглата е рисковано. В мига, в който напуска Къщата на влечугите, Гита се излага на по-голяма опасност, отколкото ако си стои вътре. Знаем, че някои от нашите врагове ни държат непрестанно под око, знаем също така, че в джунглата има неща, които е по-добре да се избягват. — Направих пауза. — Не бягам от отговорност, но държа да знаеш, че не мога да гарантирам ничия безопасност при тази експедиция. От мен зависи да направя най-доброто, на което съм способен… но нищо чудно то да се окаже недостатъчно.

Кауела ме потупа по рамото.

— Убеден съм, че твоето „най-добро“ ще бъде достатъчно, Танър. Никога досега не си ме издънвал.

— Винаги има първи път — отвърнах аз.

 

 

Малкият ни военен конвой включваше три бронирани коли. Аз, Кауела и Гита пътувахме в първата. Дитерлинг държеше кормилото и ни возеше майсторски из обраслия с растителност път. Познаваше терена и беше добър експерт по хамадриадите. Сърцето ми се свиваше болезнено при мисълта, че и той вече не беше между живите.

Във втория автомобил пътуваха Викуна и други трима от охраната — Летлие, Орсоно и Шмит — все специалисти в партизанската война. Третата кола превозваше тежкото оръжие: харпунните пистолети на Викуна, амунициите, аптеката, храната и водата, както и надуваемите ни палатки. Караше я един от най-старите и доверени хора на Кауела, а Родригес играеше ролята на ариергард.

На командното табло светеше карта. Полуостровът бе разделен на участъци, а положението ни се сигнализираше от пулсираща синя точица. На неколкостотин километра северно от настоящото ни местоположение светеше червена точка, която се придвижваше малко по̀ на юг всеки ден. Това бе отрядът на Рейвич; мислеха, че се движат инкогнито, но ги издаваше „подписът“ на оръжието им, който Орканя бе в състояние да проследи. Изминаваха петдесет-шейсет километра дневно; вероятно това бе максималната скорост, която можеше да се поддържа в джунглата. Планирахме да направим лагер на около един ден път южно от Рейвич.

Пътьом минахме покрай района на хамадриадите. Заслужаваше си да видиш възбудата в очите на Кауела, докато се взираше сред дърветата, надявайки се да долови някакво бавно движение. Почти възрастните змии се движеха извънредно тромаво — и бяха неуязвими за който и да е от съществуващите хищници, затова никога не им се налагаше да бягат от нечия заплаха. Единственото гладът и миграционният инстинкт, свързан с размножителния период, можеше да накара една хамадриада да се раздвижи. Викуна твърдеше, че не притежават дори подобие на инстинкт за самосъхранение. Но и не се нуждаеха от него повече от ледник, например.

— Ето едно от техните дървета — обади се Дитерлинг към края на деня. — Сливането е станало наскоро, доколкото виждам.

И посочи към някаква точка, потънала в непроницаем мрак. Зрението ми беше добро, но това на Дитерлинг определено беше супер.

— Боже… — възкликна Гита и си сложи веднага камуфлажни очила за увеличаване на образите. — Огромно е.

— Животните също не са малки — отбеляза съпругът й. Той се взираше в същата посока като Дитерлинг. — Прав си. Това дърво трябва да е прораствало… колко, осем-девет пъти?

— Минимум — отвърна Дитерлинг. — И резултатът от последното трябва да се намира все още в преходно състояние.

— Все още топло, искаш да кажеш? — поинтересува се Кауела.

Усещах накъде бие. Там, където имаше наскоро прораснало дърво от този тип, можеше да има и почти възрастни хамадриади.

Решихме да си направим лагер на следващата поляна, неколкостотин метра по-нататък по пътя. Шофьорите имаха нужда от почивка след цял ден зад волана, а по колите все нещо се повреждаше и трябваше да се поправи, преди да потеглим на следващата сутрин. Не бързахме да достигнем мястото, предвидено за засада, а Кауела с удоволствие търсеше хамадриади около лагера по няколко часа, преди да се оттегли за сън.

Окосих още малко трева, за да разширя поляната, а после се включих в надуването на палатките.

— Отивам в джунглата — обяви Кауела и ме потупа по гърба.

Беше облякъл ловджийското си яке и преметнал пушка на рамо. — Връщам се след около час.

— И по-внимателно с възрастните хамадриади — отвърнах шеговито аз.

— Само ще проуча района, Танър.

Пресегнах се към масата с географската карта на местността, която бях разположил в палатката заедно с част от екипировката ни.

— Ето, непременно вземи и увеличителните очила, особено ако възнамеряваш да ходиш по-надалеч.

Той се поколеба, но все пак ги пъхна в джоба на ризата си.

— Благодаря.

И излезе от осветеното пространство около палатката, като вдигна пътьом предпазителя на пистолета си. След като приключих с първата палатка, тази, в която щяха да спят Гита и съпругът й, отидох да й съобщя, че е готова. Тя тъкмо прелистваше лениво някакви страници в компютърния си бележник; стори ми се, че беше поезия.

— Палатката ти е готова — обявих аз.

Тя затвори компютърния си бележник, както ми се стори, с облекчение, и аз я поведох към палатката. Вече бях огледал подробно поляната за всякакви гадости от рода на по-малките, отровни братовчеди на хамадриадите; мястото беше безопасно. Въпреки моите уверения, Гита вървеше страхливо и внимаваше да не стъпи върху нещо живо.

— Както виждам, истински се забавляваш — казах аз.

— Подиграваш ли се, Танър? Да не би да очакваш да се радвам на това тук?

— Предупредих го, че за всички ни ще бъде по-добре да останеш в Къщата на влечугите.

Отворих ципа на входа на палатката. Първо се минаваше през херметична камера колкото малък килер, благодарение на която въздухът вътре се запазваше, дори когато се влизаше и излизаше от нея. Бяхме разположили трите палатки във форма на триъгълник, и ги свързахме с дълги няколко крачки коридори. Генераторът, който ги захранваше с въздух, беше малък и безшумен. Гита влезе вътре и рече:

— Така ли смяташ, Танър — че тук не е място за жена? Мислех, че подобно отношение е отмряло още преди изстрелването на флотилията.

— Не… — смотолевих аз, като се стараех да не прозвучи оправдателно. — В никакъв случай не смятам така.

Понечих да затворя външната врата, за да й позволя да влезе в палатката си и да се разполага спокойно.

Но тя протегна ръка и я постави върху моята, вече сложена на ципа.

— А какво смяташ в такъв случай?

— Смятам, че това, което ще се случи тук, в никакъв случай няма да бъде приятно.

— Засадата ли имаш предвид? Интересно, никога нямаше да се сетя сама.

Тогава изрекох нещо глупаво.

— Гита, трябва да си наясно, че не знаеш всичко за Кауела. Нито пък за мен. Не знаеш много от нещата, които правим. И които сме правили. Мисля, че скоро ще придобиеш по-пълна представа.

— Защо ми го казваш?

— Просто смятам, че трябва да си подготвена, нищо повече. — Хвърлих поглед през рамо към джунглата, където бе изчезнал съпругът й. — Време е да продължавам да помагам за палатките, Гита…

— Да, разбира се. — Тонът й ми се стори странен. Гледаше ме напрегнато. Може би се дължеше на играта на светлината, но в този момент лицето й ми се стори извънредно красиво, като нарисувано от Гоген. Като че ли именно в този момент решението ми да предам Кауела изкристализира. Подобна мисъл вероятно винаги бе присъствала, но беше необходим този миг на непоносима красота, за да я осъзная. По-късно много пъти съм се питал, дали щях да взема това решение, ако сенките падаха по друг начин върху лицето й. — Танър, грешиш, да знаеш.

— За какво?

— За Кауела. Знам за него много повече, отколкото предполагаш. Много повече, отколкото мисли, че знае който и да е от присъстващите тук. Знам, че е жесток човек и знам, че е извършил ужасни неща. Лоши неща. Такива, за които никога не би повярвал.

— Ще останеш изненадана — отвърнах аз.

— Не, точно за това става дума — няма да остана изненадана. Не говоря за дребните насилия, които е извършил, откакто го познаваш. Те не са нищо в сравнение с онова, което е правил по-рано. И ако не знаеш за тях, значи действително не го познаваш.

— Защо стоиш с него, ако наистина е толкова лош?

— Защото вече не е злодеят, който беше.

Синьо-бяла светлина между дърветата изпревари за миг изстрела с лазерна пушка. Нещо падна от листака на земята. Представих си как Кауела се доближава натам, за да разбере какво е улучил — вероятно малка змия.

— Някои смятат, че злият човек никога не се променя истински, Гита.

— Значи се заблуждават. Зли ни правят единствено нашите дела, Танър. Те ни определят като личности, а не нашите намерения или чувства. Но какво са няколко злодеяния в сравнение с един живот, особено живота, който можем да живеем сега?

— Само някои от нас — уточних аз.

— Кауела е по-възрастен, отколкото мислиш, Танър. А въпросните злодеяния са извършени много, много отдавна, когато е бил значително по-млад. В крайна сметка те ме доведоха при него. — Гита се умълча, загледана към дърветата, но преди да успея да я попитам какво имаше предвид, заговори отново: — Но човекът, който открих, не беше лош. Жесток, сприхав, опасен, но същевременно и способен да даде любов и да приеме любовта на друго човешко същество. Виждаше красотата в нещата, разпознаваше злото в другите. Това не бе човекът, който очаквах да намеря, а значително по-добро същество. Не съвършено, не, в никакъв случай, но не и чудовище. Разбрах, че съвсем няма да ми е толкова лесно да го мразя, както се бях надявала.

— Надявала си се да го мразиш ли?

— Дори нещо повече. Предполагах, че ще го убия или ще го предам в ръцете на правосъдието. Вместо това… — Тя направи нова пауза. Поредният изстрел, съпроводен от синкава светлина, порази новата жертва на ловеца. — Установих, че си задавам въпрос, който никога преди не ми бе минавал през ума. Колко време трябва да живееш като добър човек и да правиш добро, докато сборът от благодеянията ти зачеркне злите дела, които си извършил някога? Възможно ли е човешкият живот да е достатъчно дълъг за това?

— Не знам — отвърнах искрено аз. — Но за едно съм сигурен. Кауела може и да е по-добър, отколкото е бил преди, но пак не отговаря на ничия представа за гражданин на месеца. Ако определяш това, което прави сега, като добро, не смея да помисля какви ги е вършил някога.

— И с пълно право. Надали би могъл да понесеш тази информация.

Пожелах й лека нощ и се върнах да се занимавам с палатките.