Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (34)

Трийсет и три

Погледнах Зебра. Зебра ме погледна. Никой не каза нищо.

Колата с тежковъоръжените мъже миришеше на ново, кожената тапицерия беше великолепна. Отзад имаше изолирано отделение с шест места и маса в средата, във въздуха се носеше нежна музика, а по тавана играеха елегантни неонови образи. Воронов и един от тежковъоръжените седнаха с все така насочено оръжие пред нас. Куирънбах и другият влязоха в предното отделение и зад разделителното стъкло се виждаха само като сенки от дим.

Колата се вдигна меко във въздуха, а ръцете й се задвижиха като куки на плетящ с голяма скорост човек.

— Какво имаше предвид той под „Космоса“? — попитах аз.

— Едно място, наречено карусел „Подслона“, което е сред намиращите се най-високо в орбита — отговори Воронов. — Не че това променя нещо за теб. Имам предвид, че не се натискаш особено за това пътуване, нали?

Някой вече бе споменавал Подслона откакто бях пристигнал в града, но не можех да си спомня кой и по какъв повод.

— И какво ще стане като пристигнем?

— Това го знае мистър Рейвич, а на теб ти предстои да го разбереш. Бихме могли да го наречем „претвори“. Но не очаквай, че ще вземеш на масата особено много чипове, даващи ти възможност да преговаряш, Мирабел. Както подразбирам ти си бита карта.

— Все още крия някоя и друга изненада в ръкава си.

Но думите ми прозвучаха толкова убедително, колкото хвалбите на пиян до козирката бездомник. През прозорците виждах как кристалната маса на Ешър Хайтс започва да се отдалечава и как другата кола, онази, която не принадлежеше на Зебра, разви ръцете си до максимум и тръгна след нас на учтиво разстояние.

— А сега какво? — попитах аз, без да обръщам внимание на тежковъоръжения ни спътник. — Играта ти приключи, Воронов. Ще трябва да си намериш нов начин за доставяне на удоволствие.

— Не става дума за удоволствие, идиот такъв. А за болка. Приведе се напред, като отпусна тежестта си върху масата между нас. Изглеждаше като Рейвич, но езикът на тялото и начинът му на говорене не бяха същите. Нямаше и намек от типичния за Края на небето акцент и от аристократичността на Рейвич. — Става дума за болка — повтори той. — Защото болката е това, което те държи на разстояние. Разбираш ли?

— Не, но давай нататък.

— Човек обикновено не мисли за скуката като за нещо, подобно на болката. Но само защото е бил излаган на нея само в сравнително малки дози. И не познава истинския й цвят. Разликата между скуката, която познаваш ти, и скуката, която познавам аз, е подобна на разликата от това дали ще докоснеш с ръка сняг или ще я пъхнеш в цистерна с течен водород.

— Скуката не е стимул, Воронов.

— Не съм толкова сигурен. Все пак в човешкия мозък има част, отговаряща за усещането, което наричаме „отегчение“. Не можеш да оспорваш това. И по пътя на логиката, тя също се активира от външен стимул, подобно на мозъчните центрове за вкус или звук. — Вдигна длан. — Предвиждам какъв ще бъде следващият ти аргумент. Това е един от моите таланти — предвиждането. Може да кажеш, че е симптоматичен за моето състояние. Аз представлявам мрежа от нерви, толкова добре адаптирана към постъпващата в нея информация, че не й се е налагало да се променя от години. Ти несъмнено щеше да кажеш, че скуката е липса, а не наличие на стимул. Аз пък ще кажа, че това е едно и също — чашата е едновременно наполовина пълна и наполовина празна. Ти чуваш паузите между нотите; аз чувам музика. Ти виждаш черна рисунка върху бял фон, а аз — бяла рисунка върху черен фон. Нещо повече — аз виждам и двете. — Усмихна се отново, като някой маниак, окован в тъмница години наред, който провеждаше задълбочен разговор със собствената си сянка. — Аз виждам всичко. И всеки би виждал, просто няма как, ако достигне моето… как да се изразя? Дълбочината на моя опит.

— Ти си напълно побъркан.

— Бил съм и това. — Очевидно не се обиждаше. — Минах и през лудостта и излязох от другата страна. Сега и лудостта би ме отегчила толкова, колкото и здравият разум.

Разбира се, знаех, че не е луд, поне не в най-отявлена форма. В противен случай Рейвич нямаше да може да го използва като примамка. Воронов вероятно имаше остатъчно усещане за реалност. Менталното му състояние почти със сигурност нямаше нищо общо с каквото и да е от изпитаното от мен, а скуката определено не ми беше непозната, но щеше да бъде фатална грешка да предположа, че не притежава абсолютен контрол над всичките си способности.

— Би могъл да сложиш край на това — предложих аз. — В град като този уреждането на самоубийство не би било особено трудно.

— Хората го правят — обади се Зебра. — Хора като Воронов. Не го наричат „самоубийство“, разбира се. Но внезапно проявяват интерес към дейности с много нисък коефициент на оцеляване, като потапяне в газовия гигант или уреждане на среща с шраудърите.

— Защо не, Воронов? — Дойде и моят ред да се усмихна. — Не, почакай. Ти почти го направи, нали? Позирайки като Рейвич. Надяваше се, че ще те убия, нали така? Отърваване от болката с нещо като достойнство. Мъдрият стар безсмъртен, застрелян от пристигнал от друга система негодник, само защото по една случайност приел външността на избягал убиец?

— Без куршуми? Голям номер — заслужава си да умреш, за да го видиш.

— Добре казано.

— Само дето ти осъзна, че това ти допада прекалено много — намеси се Зебра.

Воронов я изгледа със зле прикрита неприязън.

— Какво ми е допаднало прекалено много, Тейрън?

— Да те преследват. Това даже намаляваше болката, нали?

— Ти пък какво знаеш за болката?

— Не, бъди честен, Воронов — намесих се аз. — Тя е права, нали така? Ти си спомни за пръв път от години какво означава да бъдеш жив. И затова започна да рискуваш глупаво. За да поддържаш усещането, че живееш. Но нищо не беше достатъчно. Дори скачането в бездната бе посредствено забавление.

Той ни загледа с нов плам в очите.

— Преследвали ли са те някога? Имаш ли представа за какво става дума всъщност?

— Страхувам се, че съм имал това удоволствие — отговорих аз. — И то съвсем наскоро.

— Не говоря за глупавите ви игрички на преследване. — Воронов изплю тези думи с безкрайно презрение. — Отрепки, преследващи отрепки… присъстващите се изключват, разбира се. Когато преследваха теб, Мирабел, те направиха всичко възможно, за да увеличат шансовете си; със същия успех можеха да ти вържат очите и да те прострелят в главата, преди да те пуснат да бягаш пред тях.

— Странно, тогава почти щях да се съглася с теб.

— А можеше да бъде съвсем различно. Можеха да направят Играта справедлива. Да те оставят да се отдалечиш повече, преди да се спуснат подире ти, така че смъртта ти да не бъде неизбежна. Да ти дадат възможност да намериш места, където би могъл да се скриеш. Това би променило значително всичко, нали?

— Почти — отвърнах аз. — С тази дребна разлика, че никога не съм изявявал желание да участвам.

— Може би щеше да го направиш. Ако си заслужаваше. Ако имаше някаква награда. Ако мислеше, че би могъл да издържиш до края на играта.

— Каква беше твоята награда, Воронов?

— Болката. Нейното опрощаване. Поне за няколко дни.

Понечих да му отговоря. Поне така мисля. Може би това бе Зебра, а може би — мълчаливият тежковъоръжен човек с пушка като сопа. Единственото, което помня с известна яснота, е случилото се няколко секунди по-късно. Моментите преди него бяха цензурирани от паметта ми. В началото трябва да е имало гореща, светлинна пулсация, когато другата кола откри огън срещу нас. И трябва да е била последвана от оглушителен взрив, когато ударната вълна се стовари върху нашата кабина. Изригнаха парчета метал и пластмаса, защото вътрешностите на автомобила полетяха нагоре като горещ облак от разтопена машинария. А после трябва да сме паднали, когато ампутираните ръце на покрива изпуснаха кабелите.

Около секунда по-късно на принудителното ни слизане рязко бе сложен край и горе-долу по това време възвърнах нещо подобно на нормално съзнание. Първият ми спомен — преди да ме връхлети болката — бе, че колата е обърната с главата надолу и сега масата висеше от тавана, а в нашарения с неонови рисунки под зееше дупка с неравни краища, през която Мълч се виждаше прекалено ясно и се намираше прекалено ниско под нас.

От тежковъоръжения мъж бе останала само пушката, която дрънчеше напред-назад по новия под, докато колата се люлееше заплашително, опитвайки да се приспособи към новооткритото си равновесие. Долната част на ръката на тежковъоръжения все още стискаше оръжието. Беше прерязана по права линия от шрапнел. Оголените кости ми припомниха случката, когато изгубих стъпалото си в палатката по време на атаката на хората на Рейвич; бях опипал чукана и след това бях вдигнал окървавената си длан пред лицето, отказвайки да приема, че част от мен вече я нямаше, че бе отделена като ивица спорна земя от дадена територия.

Само дето, както вече знаех, това не се бе случило с мен.

Двамата със Зебра бяхме изхвърлени в единия ъгъл на колата, в нежелана прегръдка. Не се виждаше и следа от Воронов… или някоя негова част. Болката ме заливаше вълна след вълна, но реших, че не е толкова остра, за да предположа счупени кости.

Колата се олюляваше и скърцаше. Неестествената тишина се нарушаваше единствено от нашето дишане и тихите стенания на Зебра.

— Танър? — Очите й се отвориха, изпълнени с болка. — Какво стана?

— Нападнаха ни — отвърнах аз, осъзнал, че тя не знаеше за другата кола, че не бе очаквала нищо, докато аз бях изпитвал вътрешно напрежение, тъй като не изключвах възможността за някаква интервенция. — Вероятно с тежко лъчево оръжие. Мисля, че сме заседнали някъде в Канъпи.

— В безопасност ли сме? — попита тя и потръпна, когато измъкна от бъркотията единия си крайник. — Не, чакай. Глупав въпрос. Невероятно глупав въпрос.

— Ранена ли си?

— Аз, ъъъ… само момент. — Колкото и да бе изцъклен, погледът й съумя за миг да се изцъкли дори още повече. — Не, нищо, което не може да почака няколко часа.

— Какво направи току-що?

— Проверка на телесния си образ за евентуални поражения — отвърна пренебрежително тя. — А как е положението при теб, Танър?

— Ще се оправя. Стига да се измъкнем оттук.

Колата се плъзна вертикално надолу, но нещо я спря. Стараех се да не гледам към дупката в пода, но Мълч ми се струваше по-далеч от всякога, като карта на улиците, отдалечена на една ръка разстояние. Няколко от намиращите се най-ниско преплетени крайници на Канъпи препречваха гледката, но бяха източени и необитаеми и само увеличаваха още повече усещането за невероятна височина. Зад опушеното стъкло в предното отделение се раздвижиха сенки и автомобилът се размърда отново.

— Някой ще ни спаси — обади се Зебра. — Нали?

— Някой може да не иска да се меси в нещо, което явно е разчистване на лични сметки. — После кимнах към преградата. — Поне единият от тях там е жив. Мисля, че е по-добре да се махаме оттук, преди да е направил нещо, за което после ще съжаляваме, като например да ни простреля.

— И къде ще отидем, Танър?

Погледнах към дупката в пода.

— Не може да се каже, че имаме кой знае какъв избор.

— Ти си луд.

— Не е изключено. — Коленичих пред дупката, подпрях се на длани от двете й страни и се приготвих да подам глава през нея. — Установих обаче, че това състояние е тясно свързано с обстоятелствата.

Провесих се през отвора, докато краката ми усетиха възлестата повърхност на разклонението, върху което бяхме спрели. То беше тясно; намирахме се съвсем близо до края му, където изтъняваше почти като перо на лук. След като възстанових равновесието си, помогнах на Зебра да се промъкне, но тя почти нямаше нужда от помощта ми благодарение на постигнатото по изкуствен начин невероятно издължаване на крайниците си.

Вдигна глава нагоре, към онова, което бе останало от автомобила. Някогашният таван бе превърнат в безформена маса от обгорени и разтопени елементи, беше останала само една от телескопичните ръце и именно тя държеше колата, вкопчена в едно малко по-високо разклонение на Канъпи. По всичко личеше, че бе достатъчен съвсем лек полъх на вятъра и цялата тази маса щеше да полети към Мълч. Куирънбах и другият тежковъоръжен мъж бяха все още вътре и се бореха с вратата, заклещена от една издатина на разклонението.

— Воронов е все още жив — посочих аз малко по-нататък, където разклонението се удебеляваше.

Той пълзеше по него бавно, но методично; очевидно то бе сложило край и на неговото падане.

— Какво ще правиш?

— Нищо — отвърнах аз. — Той няма да стигне далеч.

Изстрелът беше хирургически точен, без риск да повреди разклонението. Накара Воронов да спре да се движи, но той не погледна веднага назад към нас.

Зебра вдигна очи в посоката, откъдето бе дошъл изстрелът. Фигурата бе леко наклонена на една страна, подпряла пушката на едното си бедро.

Шантрел преметна тежкото оръжие през рамо и започна да слиза надолу по импровизираното стълбище от преплетени разклонения. Колата й бе паркирана там и от нея бяха излезли три други, също облечени в черно фигури. Те я прикриваха с дори още по-тежки и страховити оръжия, докато тя приближаваше към нас.

 

 

В началото образът беше дребен — просто фосфоресциращо петънце на екрана на радара. Но предполагаше нещо наистина обемно. За първи път, откакто бяха напуснали флотилията, се натъкваха на някакъв обект, нещо друго освен светлинни години празно пространство.

— Трябва да е той — промълви Гомес, който се бе надвесил над рамото му. — Трябва да е „Кальош“. Няма какво друго да се намира там.

— Нищо чудно да е поредният изхвърлен боклук — обади се Норкинсо.

— Не е. — Скай наблюдаваше екрана, който показваше различни детайли и превръщаше петното в определена, плътна форма. — Прекалено е голямо. Мисля, че е призрачният кораб. Нищо друго с такива размери не може да ни следва.

— Колко голямо е точно?

— Достатъчно широко. Но не получавам приблизителни цифри за дължината. Корабът се носи с носа към нас, сякаш все още има някакъв навигационен контрол. — Скай натисна още няколко бутона и примижа, когато на екрана изплуваха нови цифри. — Ширината е същата като на корабите от флотилията. Профилът — също. Радарът долавя даже някаква асиметрия там, където очакваме да бъдат антените. Корабът като че ли не се върти около оста си — трябва да са прекратили това движение поради някаква причина.

— Може би им е писнало от гравитацията. На какво разстояние са?

— Можем да стигнем дотам за няколко часа при минимално горене.

Няколкоминутните дебати доведоха до извода, че беше най-разумно да се приближат тихомълком. След като корабът бе винаги с носа към тях, явно не можеха да мислят за него като за произволно носеща се из Космоса мъртва черупка. Очевидно бе запазил известна автономност. Скай се съмняваше, че на борда му имаше жив екипаж, но на това вече можеше да се гледа като на реална, макар и в незначителна степен, възможност. Най-малкото, на него вероятно функционираха автоматичните защитни системи. И нищо чудно да не реагираха приятелски на неизвестената поява на друг кораб.

— Винаги можем да известим за себе си — рече Гомес.

Скай поклати глава.

— Те ни следват тихомълком почти от едно столетие, без да направят поне опит да говорят с нас. Ако искате ме наречете параноик, но според мен всичко говори, че нямат особено желание да ги посещават, независимо дали със или без предизвестие. Иначе не вярвам нито за момент, че на борда му има жива душа. Някои от системите му все още работят, нищо повече, колкото да поддържат в безопасност антиматерията и да не й позволяват да се отдалечава от флотилията.

— Ще разберем това съвсем скоро — отвърна Норкинсо. — Щом доближим достатъчно, за да го огледаме. Тогава ще се ориентираме за претърпените поражения.

Следващите два часа минаха агонизиращо бавно. Скай промени незначително траекторията им, за да се отклонят леко на една страна и радарът да е в състояние да ги осведоми за дължината на „Кальош“. Резултатът не ги изненада — корабът отговаряше на профила на останалите от флотилията, с изключение на едно малко, но озадачаващо отклонение.

— Вероятно следа от поражение — отсъди Гомес. Той също се взираше в образа, който предаваше радарът и който бе вече достатъчно ярък, а липсата на какъвто и да е друг обект по него само потвърждаваше колко изолирани бяха. От страна на флотилията нямаше никаква реакция, нито знак, че другите кораби са забелязали нещо. — Знаете ли, почти съм разочарован.

— Така ли?

— Непрекъснато се питах дали това няма да се окаже нещо по-странно.

— Значи призрачният кораб не е достатъчно странен за теб?

Скай отново промени курса, за да се приближат до „Кальош“ от другата страна.

— Странен е, но сега, след като знаем за какво точно става дума, толкова много други възможности се изключват. Знаете ли какво мислех, че е това? Друг кораб, изпратен от къщи много след флотилията, нещо доста по-бързо и съвършено. Изпратено да ни следва на безопасно разстояние, може би да ни наблюдава и да се намеси, само ако се появи наистина сериозен проблем.

Скай направи всичко възможно, за да покаже презрението си, но тайничко споделяше мислите на Гомес. Ами ако се окажеше още по-лошо? Ако на „Кальош“ нямаше нито полезни запаси, нито безопасен начин да се използва неговата антиматерия? Фактът, че нещо бе станало причина за създаване на мит все още не означаваше, че то трябва да съдържа полезни неща. Сети се за оригиналния „Кальош“, призрачният кораб, който уж витаел из водите на Южно Чили, мъртвите хора на борда му били хванати като в капан във вечно и зловещо празненство, от което над вълните се разнасяли жални звуци на акордеон. Но независимо къде го забелязвали, истинският „Кальош“ имал вълшебното свойство да се превръща в покрита с водорасли скала или носещо се по течението голямо дърво.

Може би и сега щяха да намерят само нещо такова.

Последният час мина също толкова бавно, както и предхождащите го, но в края му бяха възнаградени с първата възможност да зърнат призрачния кораб. Той определено принадлежеше към флотилията; можеха да помислят, че се приближават към „Сантяго“, с тази разлика, че „Кальош“ нямаше никакви светлини. Виждаха го единствено благодарение на насочените към него прожектори на совалката и когато наближиха още повече — на няколкостотин метра от корпуса му — бяха в състояние да оглеждат детайлите му на дразнещо дребни части.

— Командната зона изглежда непокътната — отбеляза Гомес, когато светлината на прожектора премина бавно по огромната сфера в предната част на кораба.

Тя бе осеяна с тъмни прозорчета и сензорни отвори, с издаващи се от овални пролуки антени, но нямаше никаква следа, че е обитавана. Предната половина на глобуса бе набраздена с безброй кратери от удари, но съвсем същият бе случаят и със „Сантяго“ и на пръв поглед не изглеждаше корабът да е претърпял по-сериозни повреди.

— Нека да продължим нататък по гръбнака му — рече Гомес.

Норкинсо седеше зад тях все така погълнат от изнамирането на нови възможни схеми на стария кораб.

Скай увеличи за момент мощността и те завиха покрай командната сфера и намиращия се зад нея цилиндричен модул, където трябваше да се намират совалките и товарното отделение на „Кальош“. Всичко изглеждаше точно така, както трябва. Дори входовете бяха разположени на същите места.

— Не виждам каквито и да било значителни поражения — заяви Гомес. — А ми се стори, че радарът показа…

— Показа го — потвърди Скай. — Но то беше от другата му страна. Ще завием покрай машинното отделение и ще заобиколим отгоре.

Движеха се бавно покрай гръбнака и прожекторите разкриваха постепенно отделни участъци от корпуса, заобиколени от пълен мрак. Модулите с криокамерите се редуваха един след друг. Скай ги броеше, може би очаквайки някой от тях да липсва, но след време разбра, че няма никакъв смисъл да го прави. Всички си бяха по местата и в добро състояние; корабът, като се изключеха някои дребни поражения, нанесени от времето и стихиите, бе все още такъв, какъвто и при изстрелването.

— В него обаче има нещо — премигна Гомес. — Струва ми се, че нещо не е съвсем наред.

— Не виждам нищо нередно — отвърна Скай.

— И на мен всичко ми изглежда прилично нормално — обади се Норкинсо, като вдигна за миг поглед от далеч по-интересните за него схеми.

— Не, не е. Струва ми се, че корабът не е съвсем на фокус. Вие забелязвате ли го?

— Това е ефект от контраста — обясни Скай. — Очите ти не могат да се справят с разликата между осветените и неосветените части.

— Щом казваш.

Продължиха мълчаливо, защото не желаеха да признаят, че мнението на Гомес беше вярно и нещо в „Кальош“ действително не бе както трябва. Скай помнеше какво му бе разказал Норкинсо за историята на призрачния кораб; според преданието старият платноход можел да се обгръща с мъгла, за да не го виждат ясно. Слава Богу, Норкинсо се въздържа да му припомня този факт. Надали щеше да го понесе.

— От криокамерите не идват инфрачервени лъчи — заяви най-сетне Гомес, когато бяха изминали по-голямата част от пътя покрай гръбнака. — Според мен това не е добър знак, Скай. Ако криокамерите все още действаха, щяхме да видим инфрачервената светлина от охлаждащите системи. Не може да поддържаш нещо студено, без да нагрееш някъде другаде. Момиосите няма как да са живи.

— Е, в такъв случай можеш да се ободриш — отвърна Скай. — Искаше призрачен кораб и сега си го получи.

— Не мисля, че на него има призраци. Само много мъртъвци.

Стигнаха до края на гръбнака, там, където се свързваше с машинното. Движеха се само на десет-петнайсет метра от корпуса и детайлите трябваше да са съвсем ясни, но това, върху което бе обърнал вниманието им Гомес, не можеше да се отрече. Все едно гледаха кораба през леко опушено стъкло, правещо невъзможно отчетливото разграничаване на отделните елементи от околното пространство, освен на кораба като цяло. Сякаш се бе разтопил донякъде и после отново бе възвърнал твърдите си форми.

Нещо не беше наред.

— Е, не се виждат следи от значителни поражения по машинното отделение — обяви Гомес. — Антиматерията трябва да е все още вътре, задържана от остатъчното захранване.

— Но аз не виждам никакъв признак от захранване. Нито една светлинка.

— Значи всички системи, които не са жизненоважни, са изключени. Но антиматерията трябва да е вътре, Скай. Каквото и да се е случило тук, пътуването ни няма да бъде съвсем напразно.

— Нека видим как изглежда от другата страна. Знаем, че там нещо не е наред.

Направиха остър завой покрай зейналата паст на отворите за изхвърляне на изгорелите газове. Гомес беше прав, разбира се — антиматерията трябваше да е там, никога не се бяха съмнявали в това. Ако двигателите бяха експлодирали, както тези на „Исламабад“, нямаше да остане нищо освен няколко необичайни елемента в извънредно скромно количество, добавени към междузвездното пространство. Там вероятно се намираше все още достатъчно материя, която да осигури забавянето на скоростта на кораба, а всички задържащи системи явно продължаваха да работят нормално. Хората на Скай можеха да се възползват от тази антиматерия. Можеха да експериментират с нея на място, тествайки двигателите на „Кальош“ — нещо, което никога не биха се осмелили да го направят със своя кораб. Така щяха да открият начин да увеличат коефициента им на полезно действие или да използват призрачния кораб за огромна ракетна площадка, като я завържат за „Сантяго“ и увеличат значително кривата на намаляване на скоростта, преди да пуснат „Кальош“ на свобода при все още висока светлинна скорост. Третият вариант обаче допадаше на Скай повече от предишните два: да придобият опит в боравенето с антиматерия на борда на призрачния кораб и после да пренесат само резервоара до „Сантяго“, където да го свържат с неговите запаси. Така нямаше да се хаби никакво гориво за намаляване на скоростта на мъртва маса… и цялата работа можеше да се опази в тайна.

Озоваха се от другата страна на „Кальош“ и започнаха да я изследват. Сканирането с радара ги бе предупредило да очакват асиметрия, нещо по-различно от тази страна, но когато видяха за какво става дума, не повярваха на очите си. Гомес изруга под носа си, Скай кимна бавно в потвърждение на неговите емоции. По цялата дължина, от изпъкналата командна сфера до машинното отделение, корабът бе подут от някаква отвратителна, гнусна маса: пяна от миниатюрни балончета, разположени гъсто като жабешки яйца. И тримата се взираха безмълвно в тази картина поне в продължение на минута, опитвайки да свържат това, което виждаха, с представата си за шестия кораб.

— Нещо странно се е случило тук — наруши пръв мълчанието Гомес. — Нещо много, много странно. Не съм сигурен, че ми харесва, Скай.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва повече, отколкото на теб? — отвърна Скай.

— Отдалечи ни от кораба — прибави Норкинсо и, за разлика от всички останали случаи досега, Скай го послуша, без да оспорва думите му.

Совалката се изтегли на двеста метра. Тримата мъже изчакаха безмълвно, докато пред тях се разкри по-добра гледка към призрачния кораб. Скай реши, че колкото повече го гледа, толкова повече повърхността му заприличва на покрита с пришки плът или на зле заздравяла рана. Определено не очакваше да види нищо подобно.

— Отпред има нещо — посочи Гомес. — Вижте. Близо до командната сфера. Сякаш не е част от нея.

— Това е друг кораб — заяви Скай.

Приближиха се предпазливо, изследвайки нервно тъмната маса със светлината на прожекторите. Почти изгубен насред покритата като че ли с балончета плът на корпуса се намираше много по-малък, невредим кораб. Имаше същите размери като тяхната совалка и същата основна форма. Само маркировката и детайлите бяха други.

— По дяволите! Някой е идвал тук преди нас — процеди Гомес.

— Може би — отвърна Скай. — Но нищо чудно да са тук от десетилетия.

— Той е прав — обади се Норкинсо. — Но не мисля, че е някоя от нашите.

Промъкнаха се още по-близо до другата совалка, опасявайки се от евентуален капан, но и по-големият, и по-малкият кораб изглеждаха еднакво безжизнени. Совалката бе закотвена към „Кальош“ с три въжета с куки, изстреляни в корпуса. Това бе стандартното оборудване за аварийни ситуации на всяка совалка, но Скай никога не бе очаквал да го види използвано по такъв начин. От другата страна на „Кальош“ имаше невредими входове към отделението за паркиране; защо совалката не бе използвала тях?

— Приближи ни бавно — рече Гомес.

— Нали точно това правя?

Доближаването непосредствено до мъртвата совалка се оказа много по-трудно, отколкото изглеждаше — двигателите ги изтласкваха. Най-после успяха да се доближат достатъчно, но с много по-голяма мощност, отколкото искаше Скай. Но свързването в определените за тази цел места се извърши успешно и той успя да отклони част от собствената им мощност към другата совалка и да събуди нейните системи, които явно бяха само заспали. Всичко стана прекалено лесно, но пък всички совалки на флотилията бяха създадени напълно съвместими една с друга.

Светлините премигнаха и налягането от двете страни на люка започна да се изравнява.

Тримата облякоха костюми и прикрепиха към тях специализираните сензори и комуникационната апаратура, взети за експедицията, а после всеки нарами по един от автоматите с фенерче, които Скай бе присвоил от охранителната служба на „Сантяго“. Той тръгна пръв и тримата заплуваха по свързващия тунел, докато се озоваха в добре осветената кабина на совалката, на пръв поглед еднаква с тази, която току-що бяха напуснали. Не се виждаха паяжини или носещи се из въздуха прашинки, които да говорят, че совалката бе празна от сравнително по-дълго време. Дори се включиха няколко дисплея, показващи статуса й.

В този момент видяха тялото.

Беше в скафандър и очевидно — мъртво, макар никой да не искаше да се взира в ухиления череп зад лицевото стъкло повече от необходимото. Нямаше признаци човекът да е умрял насилствено. Фигурата седеше спокойно на мястото на пилота, двете ръце на скафандъра бяха поставени в скута й, пръстите на ръкавиците се докосваха като в тиха молитва.

— Оливейра — произнесе Гомес, след като прочете надписа върху каската. — Португалско име. Трябва да е дошъл от „Бразилия“.

— Защо е умрял тук? — попита Норкинсо. — Имал е мощност, нали? Значи е можел да се върне.

— Не е сигурно. — Скай посочи към един от дисплеите за статуса. — Мощност може да е имал, но определено не е имал никакво гориво. Сигурно е използвал всичкото, за да стигне по-бързо дотук.

— И какво от това? В „Кальош“ сигурно има двайсет-трийсет совалки. Можел е да изостави тази и да вземе друга.

Постепенно създадоха работна хипотеза, обясняваща присъствието на мъртвия. Никой не бе чувал за Оливейра, но той бе от друг кораб и най-вероятно бе изчезнал доста отдавна.

Оливейра сигурно бе научил за призрачния кораб, може би дори по същия начин като Скай: чрез бавно набиране на информация от слухове, които в крайна сметка бяха придобили солидната форма на факт. И като Скай решил да се върне назад и да види какво може да му предложи „Кальош“. Нищо чудно да се е надявал да осигури значително предимство за своя екипаж или за самия себе си. Следователно се предполагаше, че е взел тайно совалка и е решил да се придвижи при солиден разход на гориво. Вероятно е бил принуден да постъпи така, защото е разполагал със съвсем кратък период, през който отсъствието му да не се забележи. Поемането на този риск явно му се е сторило разумно. Все пак, както отбеляза Гомес, на борда на „Кальош“ би трябвало да има запаси от гориво… или други совалки. Връщането не би трябвало да е проблем.

Но очевидно се бе оказало точно така.

— Тук има съобщение — заяви Норкинсо, като се вгледа в един от дисплеите.

— Какво?

— Каквото казах. Съобщение. От, ъъъ… него, предполагам.

Преди Скай да успее да го помоли, той вече бе повикал съобщението, преведе го, включвайки няколко програми, и след това го изпомпа до скафандрите им. Звуковият сигнал минаваше през нормалните канали за комуникация, а зрителният компонент се прожектираше на дисплея над главата им. Призрачната форма на Оливейра като че ли се присъедини към тях в кабината. Той носеше същия скафандър, в който бе умрял, но сега лицето му се виждаше ясно. Имаше вид на млад човек с тъмна кожа, а погледът му представляваше смесица от ужас и дълбоко примирение.

— Ще се самоубия — заяви на португалски той. — Мисля, че точно така ще направя. Това като че ли е единствената разумна постъпка. Струва ми се, че и вие бихте направили същото при тези обстоятелства. Не е нужна кой знае каква смелост от моя страна. Когато си в скафандър, можеш да се убиеш безболезнено поне по десетина начина. Казвали са ми, че някои от тях са нещо повече от просто безболезнени. Ще разбера съвсем скоро. Надявам се да умра с усмивка на лицето. Всичко друго просто няма да е справедливо, нали?

Скай трябваше да се концентрира, за да следи думите му, но това не бе непостижимо трудно. Сред неговите задължения като офицер от охраната бе доброто владеене на другите езици на флотилията, а освен това португалският беше много по-близък до кастилския, отколкото до арабския.

— Ще предположа, че и вие, които и да сте, сте дошли тук поради същите причини като мен. Чиста, неподправена алчност. Е, не мога да ви виня. А ако сте тук поради някаква безкрайно по-алтруистична причина, приемете моите извинения. Но се съмнявам, че е така. И вие като мен сигурно сте чули за призрачния кораб и сте се запитали какво бихте могли да отмъкнете от борда му. Надявам се само да не сте допуснали същата грешка в изчисленията като мен за запасите с гориво. Или може би сте я допуснали и знаете точно какво имам предвид, защото вече сте влизали вътре. А ако се нуждаете от гориво и още не сте били вътре, е, съжалявам, но ви очаква нещо като разочарование. Ако това е думата, която търся. — Той погледна към горната част на скафандъра. — Защото корабът съвсем не е това, за което сте го мислили, а нещо безкрайно по-малко. Или безкрайно повече. Питайте мен. Аз бях вътре. И двамата бяхме.

— Двамата ли? — повтори на глас Скай.

Мъжът все едно го чу.

— Или все още не сте открили Лаго. Споменах ли за Лаго? А трябваше. Грешката е моя. Беше ми добър приятел, но сега смятам, че именно той е причината да се самоубия. О, не мога да се прибера без гориво, това е ясно. А ако помоля за помощ, ще бъда екзекутиран, защото съм дошъл тук. Дори ако „Бразилия“ не ме окачи на бесилото, другите кораби ще го направят. Не, наистина няма измъкване. Но, както казах, всъщност ме убеди Лаго. Бедният, бедният Лаго. Изпратих го само да провери за гориво. Наистина, съжалявам много. — И, сякаш събудил се внезапно от дрямка, той като че ли погледна всеки един от тях право в очите. — Казах ли ви другото? Ако можете, незабавно се махайте от тук? Не съм сигурен дали го направих.

— Изключи проклетото нещо — извика Скай.

Норкинсо се поколеба, но се подчини; призракът на Оливейра увисна край тях, застинал насред монолога си.