Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (38)

Трийсет и седем

— Може ли да е бил Воронов? — попитах аз, докато наближавахме Гранд Сентръл Стейшън. Бяхме го оставили на гарата, преди да тръгнем към Гидиън, но убийството на Доминика не съвпадаше с онова, което знаех за него. Да убие себе си — да, стига да е направено по интересен и отстраняващ скуката начин, но не и една добре известна фигура като Доминика. — Не ми се струва в негов стил.

— Не е той, нито пък Рейвич — отсече Куирънбах. — Макар само ти да можеш да го знаеш със сигурност.

— Рейвич не убива безразборно — рекох аз.

— Не забравяйте, че Доминика лесно си създаваше врагове — обади се Зебра. — Не я биваше да си държи устата затворена. Рейвич можеше да я убие, задето се бе разприказвала по негов адрес.

— Но ние вече знаем, че той не е в града — казах аз. — Рейвич се намира в орбиталното селище Подслона. Информацията беше вярна, нали?

— Поне доколкото аз знам, Танър — отвърна Куирънбах.

Не се виждаше и следа от Воронов, но ние почти не го очаквахме. Когато го оставихме, не си и помислихме, че ще стои тук. Ролята на Воронов в цялата тази работа беше в най-добрия случай инцидентна, а ако някога ми се наложеше да говоря с него отново, нямаше да бъде трудно да го изнамеря, благодарение на неговата известност.

Палатката на Доминика изглеждаше точно такава, каквато я помнех, кацнала насред базара. Наблизо не се виждаха клиенти, но нищо не подсказваше, че тук е било извършено убийство. Нямаше и следа от нейния помощник, който привличаше клиенти, но даже отсъствието му не правеше кой знае какво впечатление, тъй като днес в базара имаше много малко хора.

Явно не бе пристигнал нито един полет и нямаше нуждаещи се от нейните услуги.

Прански чакаше непосредствено зад вратата, като надничаше през една дупчица.

— Доста време ти отне идването дотук. — Тогава в полезрението на погребалния му поглед попаднахме и ние с Шантрел и Куирънбах и очите му се разшириха. — Виж ти. Истинска ловна дружинка.

— Просто ни пусни да влезем — каза Зебра.

Прански задържа вратата отворена и влязохме в приемната, където бях чакал, докато Куирънбах лежеше на кушетката в съседното помещение.

— Трябва да ви предупредя — промълви той. — Всичко е точно така, както го намерих. Това, което ще видите, няма да ви хареса.

— Къде е детето й? — попитах аз.

— Детето й ли? — повтори той, сякаш бях използвал някакъв неясен уличен жаргон.

— Том. Помощникът й. Не може да е далеч. Трябва да е видял нещо. И сигурно също е в опасност.

Прански зацъка с език.

— Не съм виждал никакво хлапе. Имах си предостатъчно грижи. Който и да го е направил, е…

Не довърши мисълта си, но аз си представих доста образно какво имаше предвид.

— Не може да е местен талант — заяви Зебра в последвалото мълчание. — Никой от местните хора не би погубил ценност като Доминика.

— Ти каза, че хората, които ме преследват, не са местни.

— Какви хора? — поинтересува се Шантрел.

— Мъж и жена — отговори Зебра. — Посетиха Доминика, за да търсят следите на Танър. Определено не бяха от града. Странна двойка, мога да го кажа със сигурност.

— Мислиш, че са се върнали и са убили Доминика? — попитах аз.

— Мисля, че са на едно от първите места в списъка със заподозрените, Танър. А ти все още ли нямаш представа кои може да са?

Свих рамене.

— Очевидно съм доста популярен.

Прански се изкашля.

— Може би трябва да, ъъъ…

Посочи към вътрешното помещение на палатката.

Пристъпихме един след друг там, където Доминика правеше операциите.

Тя плуваше по гръб във въздуха, на около половин метър над хирургическата си кушетка. В това положение я задържаше парният хамут, обгърнал долната половина на тялото й. Пневматичното устройство все още съскаше и към тавана се издигаха нежни пръски пара. Горната част на тялото й се бе наклонила под такъв ъгъл надолу, че главата й се намираше по-ниско от ханша. Главата на един по-слаб човек от Доминика вероятно щеше да се наклони на една страна, но мазнините по врата й я задържаха така, че лицето й сочеше право към тавана. Очите й бяха широко отворени, челюстта бе увиснала.

Тялото й бе покрито със змии.

Най-големите от тях бяха мъртви, увити около нея като шарени шалове, безжизнените им тела висяха до леглото. Нямаше съмнение, че са мъртви. Коремите им бяха срязани с нож и кръвта им бе изрисувала червени ленти по кушетката. По-малките змии бяха все още живи, увити около корема й или кушетката, макар едва да помръднаха, когато приближих, нещо, което направих безкрайно предпазливо.

Сетих се за змиепродавците, които видях в Мълч. Тези животни бяха купени оттам, единствено с цел да придадат по-специфични краски на разкрилата се пред очите ни картина.

— Казах ви, че няма да ви хареса. — Гласът на Прански сложи край на възцарилото се изумено мълчание. — Виждал съм доста неща от този род, повярвайте ми, но това тук е наистина дело на много болно въображение…

— Тук се вижда метод — рекох аз. — Не е толкова въпрос на болно въображение, колкото изглежда.

— Какво искаш да кажеш? — попита Зебра. — Какъв метод…

— Замислено е като послание — отвърнах аз и заобиколих левитиращия труп, за да видя по-добре лицето. — Нещо като визитна картичка. Послание до мен, всъщност.

Докоснах лицето на Доминика. С лек натиск на ръката завъртях главата й на една страна, така че другите да видят дупчицата в центъра на челото.

— Защото — продължих аз, изричайки за първи път на глас това, в чиято истинност вече се бях убедил, — го е направил Танър Мирабел.

 

 

Някъде около шейсетия ми рожден ден — въпреки че отдавна бях престанал да отбелязвам минаването на времето (какъв смисъл имаше, когато си безсмъртен), направих някои промени в корабната документация, за да залича подробности от собственото си минало — разбрах, че е дошъл моментът да предприема нещо. Изборът на момента всъщност не беше мой, а ми бе наложен от развитието на събитията при пътуването, но все още можех да го оставя да отмине и да забравя плановете, заемали съзнанието ми през половината ми живот. Подготвих се прилежно, но ако все пак решах да се откажа, планът никога нямаше да бъде разкрит. За момент си позволих горчиво-сладкото удоволствие да претегля на везните коренно противоположни възможности за собственото си бъдеще. В единия случай триумфирах, в другия се поддавах мекушаво на идеята да направя това, което бе по-добро за флотилията, дори да означаваше по-големи трудности за моя народ. И за съвсем кратък момент се поколебах.

— Ние сме готови — обади се старецът Арместо от „Бразилия“.

— Забавянето започва след двайсет секунди.

— Съгласен — отвърнах аз от командното си място, разположено високо на мостика.

Други два гласа повториха думите ми с незначително забавяне във времето — бяха капитаните на „Багдад“ и „Палестина“.

Краят на пътуването наближаваше, неговата звезда бе най-ярката от двойката Лебед 61, наподобяваща кървав фенер в нощта. Въпреки всичко, въпреки всевъзможните предсказания, флотилията бе прекосила успешно междузвездното пространство. Фактът, че един от корабите бе унищожен, не помрачаваше ни най-малко победата. Хората, които бяха осъществили изстрелването на флотилията, знаеха от самото начало, че няма да се мине без загуби. И загубите не се ограничаваха с въпросния кораб. Много от спящите пасажери никога нямаше да видят целта на своето пътуване. Но и това не бе неочаквано.

Накратко, беше триумф, откъдето и да се погледнеше.

Но пътуването все още не бе приключило, все още не бяха започнали дори да намаляват скоростта си. Макар да им оставаше да прекосят съвсем незначително, спрямо досегашното, разстояние, предстоеше най-значимата част от пътя. Специалистите, които го бяха планирали обаче, не бяха отгатнали ставащото в момента. Не бяха предвидили дисхармонията, която щеше да се промъкне с времето в цялото начинание.

— Десет секунди — обяви Арместо. — Късмет на всички ни. Късмет и Господ да е с нас. Сега вече сме съвсем близо до целта.

„Не толкова близо, колкото си мислиш“ — рекох си аз.

Оставащите секунди бяха отброени в низходящ ред — не абсолютно синхронно — и в мрака, там, където допреди малко бе имало само звезди, блеснаха три слънца. За първи път от век и половина двигателите на флотилията заработиха отново, поглъщайки лакомо материя и антиматерия и отделяйки чиста енергия. От този момент нататък скоростта на движение на флотилията щеше да започне постепенно да намалява.

Ако бях избрал този вариант, сега щях да чуя пукането на корпуса на „Сантяго“, причинено от приспособяването му към стреса от забавянето на скоростта. Работата на двигателите щеше да се възвести от ниско, далечно боботене, по-скоро усещано, отколкото чувано, но не по-малко въодушевяващо. Аз обаче, бях взел своето решение: нищо не се бе променило.

— Имаме индикации за чисто горене на двигателите на… — произнесе другият капитан, но в този момент в гласа му прозвучаха несигурни нотки. — „Сантяго“, нямаме индикации да сте стартирали вашите двигатели… да нямаш технически затруднения, Скай?

— Не — отвърнах спокойно и решително аз. — Засега нямаме затруднения.

— Защо тогава не сте стартирали двигателите!

Това бе не толкова въпрос, колкото възмутен вик.

— Защото нямаме намерение да го направим. — Усмихнах се на себе си, картите вече бяха извадени. Проблемната точка беше премината, изборът за бъдещето бе направен, едната възможност бе отхвърлена, а другата — предпочетена. — Съжалявам, капитане, но решихме да се движим още известно време с пълна скорост.

— Но това е лудост! — Бях готов да се обзаложа, че чух как слюнката на Арместо се разлетя върху микрофона. — Ние имаме разузнаване, дяволски добро разузнаване. И сме наясно, че не сте правили по двигателите си нищо, което да не сме направили и ние. Няма как да стигнете Края на пътуването преди нас! Трябва да ги стартирате незабавно и да ни последвате…

Играех си със страничната облегалка на стола.

— Или какво?

— Или ние ще…

— Направите нищо. Всички знаем, че ще е фатално, ако двигателите бъдат изгасени, веднъж щом започнат да изгарят антиматерия. — Това беше точно. Всеки действащ с антиматерия двигател беше нестабилен и трябваше да продължи горенето до изчерпването на цялото й количество, постъпващо от магнитния резервоар. Затова горивото за фазата на намаляване на скоростта се съхраняваше в друг резервоар, отделен от този, където се бе намирало горивото, благодарение на което корабът бе ускорил скоростта до необходимата за пътуването. И сега, след като включиха двигателите, трите кораба нямаха друг избор, освен да довършат започнатото.

Като не ги бях последвал, бях предал оказаното ми огромно доверие.

— Говори Замудио от „Палестина“ — обади се друг глас. — Тук притокът на гориво е стабилен, светлинките на контролното табло са зелени… ще опитаме да намалим донякъде горенето, преди Осман да ни е изпреварил прекалено много. Може никога повече да не ни се удаде толкова добър шанс.

— За Бога, не го правете! — извика Арместо. — Нашите симулации показаха, че шансът за успех при подобен опит е едва трийсет процента…

— Нашите симулации показват, че е по-голям.

— Изчакай, моля те. Изпращаме ви нашите технически факти… не предприемай нищо, преди да си ги видял, Замудио.

Споровете по въпроса продължиха цял час, симулации се изпращаха напред-назад, тълкуванията им също предизвикваха несъгласие. Те, разбира се, мислеха, че разговарят на четири очи, но моите агенти отдавна бяха поставили подслушвателни устройства на другите кораби, както най-вероятно и те подслушваха моя кораб. Слушах развеселено как спорът се разгорещява и настървява все повече. Наистина, не беше безобидно да рискуваш да предизвикаш детонация на антиматерия, след като си пътувал век и половина. При нормални обстоятелства дебатите щяха да продължат месеци, може би дори години, на везните щеше да се претегли грижливо всяка незначителна придобивка срещу евентуалната заплаха със смърт. Сега обаче скоростта им намаляваше, докато „Сантяго“ се носеше триумфиращо напред и с всеки следващ миг разстоянието помежду ни ставаше все по-заплашително.

— Достатъчно говорихме — заяви Замудио. — Започваме да намаляваме мощността на двигателите.

— Моля те, недей — настояваше Арместо. — Поне ни дай възможност да помислим един ден върху въпроса.

— И да оставя онова копеле да ни изпревари? Съжалявам, но процесът вече е стартиран. — Гласът на Замудио стана делови, когато зачете променящите се данни на статуса на „Палестина“. — Намаляване на мощността след пет секунди… топологията на резервоара изглежда стабилна… три… две… едно…

Последва неясен шум от радиовълни. Едно от новите слънца внезапно се превърна в свръхнова и заслепи братята си. Приличаше на бяла роза, поръбена с пурпурна, почти черна лента. Съзерцавах я безмълвно, омаян от адския огън. Един цял кораб бе унищожен за по-малко време, отколкото бе нужно да премигнеш, така, както бе загинал „Исламабад“ според разказите на Тайтъс. В тази бяла светлина имаше нещо пречистващо… нещо, граничещо с набожност. Наблюдавах как избледнява. Върху кораба ми се стовари силен полъх от горещи йони, призрака на това, което бе „Палестина“. Известно време дисплеите на мостика, показващи статуса, трептяха и по тях не се виждаше друго освен снежинки, но сега корабите на флотилията се намираха достатъчно далече един от друг, за да пострадат от трагичната кончина на единия от тях.

Когато връзката бе възстановена, чух гласа на другия капитан.

— Осман, копеле такова — процеди Арместо. — Това е твое дело.

— Защото бях по-умен от вас ли?

— Защото ни излъга, мръсник такъв! — Този път разпознах гласа на Омдурман. — Не струваш колкото малкото пръстче на Тайтъс, Осман… Познавах баща ти. В сравнение с него ти си… едно нищо. Пълна нула. И знаеш ли кое е най-лошото от всичко? Ти уби и своите хора.

— Не мисля, че бих бил толкова глупав — отвърнах аз.

— О, не разчитай на това — възкликна Арместо. — Казах ти, че нашето разузнаване е добро, Осман. Познаваме кораба ти като свой.

— И ние имаме разузнаване — намеси се Омдурман. — Вие нямате никакъв номер, който да не ни е известен и на който да можете да разчитате. Трябва да започнете да намалявате скоростта или ще задминете целта, ще спрете някъде по-нататък, в междузвездното пространство.

— Нищо подобно — отговорих аз.

Това, което ставаше, нямаше нищо общо с моите планове, но понякога човек просто трябваше да следва плана си не буквално, а само в най-общи линии, да чува общото звучене на симфонията, а не отделните ноти. С помощта на Норкинсо осъществих някои модификации на командното си място. Отделих един плосък панел от командното табло и го поставих в скута си. Пръстите ми заиграха по бутоните и на екрана се появи карта на напомнящия кактус гръбнак на кораба, показваща криокамерите и физическото състояние на спящите в тях хора.

Години наред работих усърдно върху отделянето на зърното от плявата.

Погрижих се колкото се може повече от мъртвите да бъдат събрани заедно в определени отделения с криокамери по гръбнака. Първоначално това бе доста трудоемко, тъй като замразените пасажери не умираха според грижливо изработените ми планове, а досадно произволно. Поне в началото. После започнах да развивам магически умения. Достатъчно беше само да пожелая смъртта на даден момиос и това се случваше. Разбира се, за да подейства магията, трябваше да се изпълнят определени ритуали. Трябваше да ги посетя, да докосна ковчега им. Понякога (макар да ми се струваше, че действам несъзнателно) правех лека пренастройка на животоподдържащата им система. Не че си поставях умишлено за цел да им навредя… но, неизвестно и за мен самия по какъв точно начин, действията ми винаги бяха достатъчни за постигането на един и същ резултат. Наистина бе магия.

И ми свърши чудесна работа. Сега вече мъртвите и живите бяха много добре разделени. Шестнайсет пръстена, заемащи цяла редица, с общо сто и шейсет криокамери вече бяха заети само с починали пасажери. Както и още половин редица, или други осемдесет и шест мъртъвци. Една четвърт от замразените вече не бяха между живите.

Набрах поредицата от команди, която бях запаметил отдавна. Беше ми я дал Норкинсо, резултат от многогодишния му потаен труд. Идеята да го привлека към делото бе гениална. Според всички технически учебници и съветите на най-добрите експерти в тази област това, което се готвех да направя, не би трябвало да е възможно поради поредицата от обезопасяващи мерки. През годините, докато се бе издигал бавно в йерархията на екипа, Норкинсо бе намерил начин да заобиколи всички тези подсигуровки, работейки тайно и помагайки си с различни хитрости.

Работата бе увеличавала увереността на Норкинсо. В началото се изненадах от тази трансформация, докато си дадох сметка, че всъщност тя бе неизбежна след включването му в екипа за технически проверки. Норкинсо бе принуден да се научи да действа в нормално човешко обкръжение, вместо в обичайната си изолация. И се бе приспособил с тревожна адаптивност към новата си ръководна роля. Настъпи момент, когато повече не се налагаше да се намесвам за повишенията му.

Но никога не му простих предателството на борда на „Кальош“.

Срещахме се от време на време и всеки път забелязвах, че е станал още по-наперен. В началото не беше трудно да не му обръщам внимание. Работата напредваше бързо, докладите на Норкинсо описваха детайлно всеки предпазен кръг, през който проникваше. Изисквах демонстрации за доказателство и Норкинсо неизменно удовлетворяваше желанието ми. Не се съмнявах, че работата ще бъде свършена както я исках, когато настъпеше моментът.

Но се оказа, че има пропуск.

Преди четири месеца, след преодоляването и на последния охранителен пласт, работата приключи. И изведнъж разбрах защо Норкинсо е толкова услужлив.

— Техническият термин за договорката, която се готвя да предложа, струва ми се е „изнудване“ — заяви той.

— Не говориш сериозно.

Бяхме само двамата в коридора, минаващ по дължината на гръбнака, по време на поредната си инспекция.

— О, абсолютно сериозен съм, Скай. Вече го осъзна, нали?

— И какво точно искаш, Норкинсо? — попитах аз, като погледнах нататък по коридора.

Стори ми се, че забелязах някъде в далечината пулсираща оранжева светлинка.

— Влияние, Скай. Отрядът за извършването на проверки вече не ми е достатъчен. Това е безперспективна работа за компютърни маниаци. Техническата работа просто вече не ме интересува. Качвал съм се на борда на извънземен кораб. Това променя човешките очаквания. Искам нещо по-предизвикателно. Ти ми обеща какво ли не, докато бяхме на „Кальош“, не съм забравил. Сега искам част от тази власт и отговорност.

Подбирах внимателно думите си.

— Има огромна разлика между това да бъдеш хакер и да управляваш кораб, Норкинсо.

— О, не ми говори така покровителствено. Напълно съм наясно с този факт, арогантно копеле такова. Затова казах, че търся предизвикателство. И не си мисли, че искам твоята работа… вече не. Ще оставя за мен да работи законът на естественото унаследяване. Не, искам поста на висш офицер — едно стъпало под теб ще свърши чудесна работа. Закътано местенце с превъзходни перспективи, когато се приземим. Ще ми се да се сдобия с някое апетитно владение в Края на пътуването.

— Струва ми се, че искаш прекалено много, Норкинсо.

— Прекалено много ли? Разбира се, иначе нямаше да се налага да прибягвам до изнудване.

Оранжевата светлинка в далечината приближаваше, придружена от слабо бумтене.

— Вкарването ти в екипа по проверките бе едно. Поне имаше необходимото минало. Но няма как да ти осигуря офицерски пост… колкото и конци да дръпна.

— Това не е мой проблем. Вечно си ми разправял колко си умен, Скай. Сега ще трябва просто да използваш ума си, да използваш уменията си и преценката си, за да намериш начин да ми осигуриш офицерска униформа.

— Както знаеш, някои неща са невъзможни.

— Не и за теб, Скай. Не и за теб. Или смяташ да ме разочароваш?

— Ако успея да намеря начин…

— В такъв случай всички ще узнаят плана ти за криокамерите. Без да говорим за случилото се с Рамирес. Или Балказар. А все още не е станало дума за ларвата.

— Ти също ще бъдеш замесен.

— Ще кажа, че съм изпълнявал заповеди. И едва напоследък съм си дал сметка какво си имал предвид.

— Ти знаеше от самото начало.

— Но другите не го знаят, нали?

Не отговорих, защото шумът на приближаващото транспортно влакче щеше да ме принуди да повиша глас. Върволицата от вагончета се носеше към нас по линията, връщайки се от машинното отделение. Двамата се насочихме безмълвно към една от нишите, за да изчакаме отминаването на влака. Както всичко останало на „Сантяго“, влаковете бяха стари и в не особено добро състояние. Все още функционираха, но голяма част от оборудването им бе взето, за да се използва някъде другаде, или не го поправяха, когато се развалеше.

Стояхме мълчаливо рамо до рамо. Влакът наближаваше, изпълвайки коридора. Интересно ми беше да знам какво става в ума на Норкинсо точно в този момент. Наистина ли мислеше, че ще приема сериозно опита му за изнудване?

Когато влакът бе само на три-четири метра от нас, блъснах Норкинсо напред и той полетя върху релсите.

Вредях как машината отнесе тялото му нататък. Няколко секунди по-късно влакът намали скорост, макар че трябваше да спре мигновено, щом установи наличието на препятствие по пътя си, но това очевидно бе една от функциите, които не работеха вече от години.

Разнесе се шум от претоварен двигател и мирис на озон.

Измъкнах се от нишата. Беше трудно и щеше да бъде напълно невъзможно, ако влакът се движеше. Разстоянието бе колкото да се промъкна покрай редицата от вагони. Надявах се да не разместя нещо и това да стане причина влакът да потегли отново, защото тогава щеше да ме смачка.

Стигнах отпред, очаквайки да видя останките на Норкинсо, премазани между влака и релсите.

Той обаче лежеше покрай релсите. Чантата с инструментите му се намираше, обезформена, под предната част на влака.

Коленичих край Норкинсо. Ударът по главата, който явно го бе отхвърлил настрани, бе разкъсал кожата. От мястото течеше обилно кръв, но не се виждаше черепът да е получил фрактура. Норкинсо дишаше, но беше в безсъзнание.

Хрумна ми нещо. Той бе станал неудобен и трябваше да умре, и вероятно колкото по-скоро, толкова по-добре, но това, което ми бе минало току-що през ума, бе прекалено поетично, прекалено изкусително, за да не му обърна внимание. То щеше да бъде опасно и никой не трябваше да ме безпокои поне през следващите трийсет минути. Дотогава закъснението на влака щеше да стане очевидно. Но надали някой щеше да предприеме незабавно мерки за това. Както разбирах, на влаковете не можеше да се разчита особено. Мисълта ме накара да се усмихна. Бях станал император на тази миниатюрна държава, но единственото, което не бях направил, бе да накарам влаковете да се движат по разписание.

След като се уверих, че чантата с инструментите все още блокира пътя на машината, вдигнах Норкинсо и го понесох към шести възел. Беше трудна работа, но на шейсет години имах физика на трийсетгодишен мъж, а Норкинсо бе загубил доста от младежкото си тегло.

С това разклонение бяха свързани шест пръстена с криокамери, шейсет замразени, някои от които — мъртви. Преравях паметта си, опитвайки да си припомня възрастта и пола на пасажерите. Бях сигурен, че поне трима от тези шейсет биха могли да минат за Норкинсо… особено ако злополуката бъде аранжирана така, че чертите на лицето на мъжа да бъдат смазани от влака до неузнаваемост.

Приближавах към външната част на кораба. Потен и задъхан се добрах до криокамерата, в която според мен лежеше най-подходящият кандидат. Видях, че бе сред живите замразени и това бе в съответствие с плана ми. Натиснах нужните бутони, за да дам команда пасажерът да бъде размразен. При нормални обстоятелства процесът продължаваше няколко часа, но сега евентуалните увреждания на клетките изобщо не ме интересуваха. Никой нямаше да направи аутопсия на намерения под влака труп, нито пък имаше причина да се мисли, че съм разменил тялото.

В този момент гривната ми изписука.

— Да?

— Капитан Осман? Сър, получихме доклад за евентуален проблем от техническо естество с влак в трети коридор, близо до шести възел. Да изпратим ли екип да провери какво става?

— Не, не е нужно — отвърнах аз, както се надявах, не прекалено прибързано. — Ще го проверя. Намирам се съвсем близо до обекта.

— Сигурен ли сте, сър?

— Да, да… няма смисъл да се хабят усилия за това.

Когато пасажерът бе размразен — но вече с мъртъв главен мозък — аз го повдигнах от ковчега. Да, на ръст приличаше на Норкинсо, със същия цвят на косата и на кожата. Доколкото знаех, Норкинсо нямаше романтични отношения с никого на „Сантяго“. Но дори да имаше любовница, тя не би го разпознала, веднъж щом приключех започнатото.

Вдигнах Норкинсо и го поставих в ковчега. Той все още дишаше, дори простена веднъж-дваж, все така в безсъзнание. Съблякох го и наредих паяжината от биомонитори по тялото му. Те се прилепиха веднага към кожата му, като се наместиха. Някои от тях щяха да проникнат под нея и да достигнат до един или друг вътрешен орган.

По ковчега блеснаха зелени светлинки, давайки сигнал, че Норкинсо е приет. Капакът се затвори.

Вгледах се в панела, показващ общото му състояние.

Програмата за сън бе за още четири години. Дотогава „Сантяго“ щеше да стигне орбитата на Края на пътуването и щеше да настъпи моментът замразените да бъдат размразени, за да влязат в новия си рай.

Четири години бяха достатъчни и за моите планове.

Доволен, аз се приготвих за нелеката задача да пренеса пасажера обратно до коридора. Но първо трябваше да облека леко топлото тяло в дрехите, които бях съблякъл от Норкинсо.

Стигнах до целта си и поставих човека на десет метра пред влака, все така спрял пред своето препятствие, изпълвайки въздуха с миризмата на горяща арматура. Намерих тежък гаечен ключ с дълга дръжка в едно от шкафчетата в нишата и с негова помощ направих лицето на мъжа неузнаваемо. Усещах как костите му се трошат като порцелан под всеки удар. После се върнах до влака и избутах кутията с инструменти изпод влака.

Освободен от препятствието, влакът незабавно набра скорост. Трябваше да изтичам, за да не ме размаже в стената. Прекрачих внимателно мъртвия, свих се в нишата и започнах да наблюдавам като хипнотизиран композицията. Тя блъсна мъжа и го понесе напред.

Най-сетне, малко по-нататък, влакът спря.

Пропълзях зад него. Веднъж вече, само преди половин час, преживях подобна ситуация. Тогава останах леко изненадан от констатацията, че Норкинсо бе само отхвърлен встрани. И това всъщност се оказа благословия… Но сега не трябваше да има разочарования. Влакът бе свършил чудесно работата си. Режимът за безопасност, който го бе накарал да спре, се бе включил прекалено мудно… Не достатъчно бързо, за да спаси пасажера.

Повдигнах ръкава си и заговорих в командната гривна:

— Тук е Скай Осман. Страхувам се, че е станала ужасна, ужасна злополука.

 

 

Всичко това се случи преди четири месеца — тъжен завършек на връзката ни. Но Норкинсо в крайна сметка не ме бе разочаровал. Поне така предполагах и щях да го разбера със сигурност само след минути.

На главния екран, на няколко метра от корпуса, се виждаше участъкът около гръбнака на „Сантяго“. Това бе упражнение по заличаване на точки, ясни перспективи, които биха развълнували някой ренесансов художник. Шестнайсетте пръстена с мъртъвци сякаш отстъпваха назад, смалявайки се в перспектива във вид на елипси.

И сега първият и най-близкият от тях се раздвижи и се отдели от корпуса в резултат на пиротехническите заряди. После се понесе мързеливо нататък, като се наклони бавно на една страна. Напомнящите пъпна връв свръзки между кораба и пръстена се обтегнаха до крайност, скъсаха се рязко и се върнаха обратно като камшици. Замръзналите газове в повредените тръби изригнаха във вид на кристални облаци. Някъде зазвуча сигнал за тревога. Чувах го смътно, макар очевидно да предизвикваше голяма загриженост сред екипажа.

Вторият пръстен също се отдели. Третият потрепери и се откърти от мястото си. Това се повтаряше отново и отново с всеки следващ пръстен. Бях уредил добре нещата. Отказах се от едновременното разкъсване на свръзките на всички пръстени, защото в него липсваше поезия. Повече ми се нравеше всичко да става постепенно, сякаш пръстените се следваха един друг, подчинявайки се на заложения в тях миграционен инстинкт.

— Виждаш ли какво правя? — попитах аз.

— Виждам много добре — обади се другият капитан. — И ми се повдига от това.

— Те са мъртви, глупак такъв! Какво значение има за тях дали ще бъдат погребани в Космоса или ще ги пренесем с нас до Края на пътуването?

— Те са човешки същества. Заслужават достойно отношение, дори да са мъртви. Не можеш просто да ги изхвърлиш зад борда.

— О, мога и още как, и точно това правя. Самите замразени всъщност почти не са от значение. Масата им е незначителна в сравнение с масата на придружаващите ги машини. Сега имаме значително предимство. И затова ще продължим да пътуваме по-дълго от вас с тази скорост.

— Една четвърт от замразените не е кой знае колко, Осман. — Другият капитан очевидно си бе написал домашната работа. Пресмятанията ми явно не бяха далеч и от неговите мисли. — Какво предимство ти дава това пред нас, когато влезете в орбита около Края на пътуването? Най-много три-четири седмици.

— Достатъчно — отвърнах аз. — Достатъчно да подберем най-хубавите места, хората ни да слязат и да ги заемат.

— Ако ти останат хора. Доста от тези мъртъвци си убил ти, нали? О, много добре знаем какви би трябвало да бъдат загубите ти, Осман. Смъртността в твоя кораб не би трябвало да е много по-висока, отколкото в останалите. Не забравяй, че имаме разузнаване. Ние обаче, сме загубили само сто и двайсет от замразените. Почти същата е цифрата и в другите кораби. Как позволи да те обземе такова безгрижие, Осман? Значи си искал да умрат.

— Не ставай глупав. Ако смъртта им подпомагаше целите ми, защо да не убия повече?

— И да опиташ да заселиш цяла планета с шепа оцелели? Нищо ли не си чувал за генетика, Осман? Или за кръвосмешение?

Понечих да обясня, че бях помислил и за това, но се отказах. Защо трябваше да разкривам всичките си планове на тъпото копеле? Ако разузнаването му беше толкова добро, колкото твърдеше, нека ги разбере сам.

— Ще пресека моста, когато стигна до него — отвърнах аз.

 

 

В крайна сметка Замудио бе този, който изнерви останалите, макар несъмнено да не се получи така, както го бе планирал. Капитанът на „Палестина“ очевидно бе решил, че има доста голям шанс да преустанови притока на антиматерия, иначе нямаше да опита да спре двигателите.

Експлозията бе толкова силна и сияйно бяла, колкото онази, която видях в детската си стая при избухването на „Исламабад“.

Но на следващия ден се случи нещо неочаквано.

В мига на експлозията, корабът на Замудио продължаваше да изпраща техническа информация на двамата си съюзници, също хванати като в капан от въпросното намаляване на скоростта, което Замудио бе опитал безуспешно да преустанови. Можех да се досетя, макар да не бях запознат конкретно с фактите. Това бе другото странно нещо. Останалата част на флотилията се съюзи злобно срещу мен. Не го очаквах, но сега, като се замислих, си дадох сметка, че щеше да стане така. Бях им осигурил общ неприятел. Трябваше да ми се отдаде заслуженото. Бях сам, но успях да предизвикам страх у другите капитани и да ги накарам да стигнат до извода, че най-доброто, което могат да направят, е да се обединят срещу мен, въпреки всичките им минали вражди.

А сега и това — Замудио не ме оставяше на мира дори от гроба.

— Тази техническа информация се оказа по-полезна, отколкото е предполагал — заяви Арместо.

— Но не помогна на самия Замудио — отговорих аз.

Вече се забелязваше значително отместване в червения спектър между моя кораб и другите два кораба от флотилията, които започваха да изостават. Но обслужващият комуникациите софтуер отстраняваше с лекота изкривяванията, с изключение на все по-голямото забавяне, придружаващо идващата от флотилията информация.

— Не помогна — съгласи се Арместо. — Но чрез саможертвата си те ни дадоха нещо безценно. Да ти обясня ли за какво става дума?

— Ако ти е приятно — отвърнах аз, както се надявах, с убедителна нотка на отегчение.

В действителност не бях ни най-малко отегчен, а по-скоро — уплашен.

Арместо ми каза каква е техническата информация, предавана от „Палестина“ до последната наносекунда преди детонацията. Беше свързана с опитите да се преустанови потокът от антиматерия. Открай време се знаеше, че тази процедура почти винаги завършва фатално, но досега точната причина не беше ясна, тъй като за ставащото се добиваше само някаква приблизителна представа от компютърни симулации. Изказваха се предположения, че ако причината за провала се разбере достатъчно добре, може би фаталният завършек ще се избегне посредством фини манипулации на притока на гориво. Това обаче, нямаше как да се тества предварително. Сега Замудио бе направил нещо като опит. Телеметрията от кораба бе преустановена непосредствено след включването в режим на неуспех, но пак навлизаше в този режим на нестабилност по-дълбоко от които и да било лабораторни опити или компютърни симулации.

И им бе дала много полезна информация.

Достатъчно, за да се разбере как е протекъл въпросният режим на провал. Вкарана в симулациите, замислени от поддържащия двигателите екип, тя им подсказа стратегия за задържане на настъпващия дисбаланс. Достатъчно беше топологията на магнетичната бутилка да се промени незначително, и инжекционният поток щеше да намалее без риск от обичайното връщане на материя или изтичане на антиматерия. Въпреки всичко, рискът все още бе изключително голям.

Което не им попречи да опитат.

Корабът ми се отдалечаваше все повече от „Бразилия“ и „Багдад“. Ярките копия, на каквито приличаха изригващите им пламъци двигатели в незначително отместената към червения спектър полусфера на небето зад „Сантяго“, напомняха две яркосини слънца. Мощните лъчи, излизащи от двигателите на двата намаляващи скорост кораби, не трябваше да се пренебрегват като потенциално оръжие, но нито Арместо, нито Омдурман биха прибегнали до такова нещо, като да ги насочат срещу „Сантяго“. Спорът им беше с мен, а не със стотиците все още живи заселници, които превозвах. Аз, от своя страна, нямах нищо против да облея единия от двата кораба с изгорелите газове от „Сантяго“, но тогава другият щеше да приеме това като подкана да ме унищожи, вече без да се интересува дали возя пътници. Симулациите показваха, че няма да успея да пренасоча пламъка от двигателите, преди другият кораб да ме кръсти с адски огън.

Това определено не беше решение… което означаваше, че трябваше да се примиря със съществуването на двамата си неприятели, докато не намерех друг начин да се отърва от тях. Все още размишлявах над тази възможност, когато двете пламъчета отзад изгаснаха в пълен синхрон.

Зачаках, затаил дъх, двете ядрени зарева, доказателство за повредата на двигателите в резултат от спиране на притока на гориво.

Но така и не ги видях.

Арместо и Омдурман бяха успели и сега се движеха редом с мен.

Арместо се обади:

— Надявам се, че видя какво направихме, Скай. Това променя всичко, нали?

— Съвсем не толкова, колкото ти се иска да мислиш.

— О, престани с тези игрички. Чудесно знаеш какво означава това. Сега вече с Омдурман сме в състояние да изключим двигателите за колкото време искаме. За разлика от теб. А това е огромна разлика.

Размислих над думите му.

— Нищо не се променя. Корабите ви все още имат почти същата относителна маса в покой, както и преди един ден. Все още сте принудени да започнете да намалявате веднага, ако искате да влезете в орбита около 61 Лебед-А. А моят кораб е по-лек с масата на пръстените с криокамери, които отделих от него. Следователно все още имам предимство пред вас. Ще запазя пълна скорост на движение до последния момент.

— Забравяш нещо. Ние също имаме мъртъвци.

— Вече е прекалено късно, за да промените нещо. Вие се движите по-бавно от мен. И, както каза сам, смъртността при вас не е толкова висока колкото при мен.

— Ще намерим начин, за да го променим, Осман. Няма да пристигнеш преди нас.

Погледнах към дисплеите, където се виждаха значително увеличените точици на другите два кораба. Те намаляваха разстоянието помежду ни бавно, но сигурно. Видях как точките се издължиха до линийки, а след това се свиха отново.

И после се обвиха в еднакви аури от радиацията на отработените газове.

Другите два кораба се присъединяваха към надбягването.

— Отношенията ни не са приключили — заяви Арместо.

 

 

Ден по-късно видях как мъртвите се отделиха от другите два кораба.

Бяха минали двайсет и четири часа откакто Арместо и Омдурман подновиха надбягването, демонстрирайки умението си да контролират горенето на двигателите по все още недостъпен за мен начин. Трагичната кончина на „Палестина“ се оказа благословия за тях… макар при този процес да загинаха близо хиляда бъдещи заселници.

Сега другите два кораба се движеха със същата относителна скорост като „Сантяго“ и отново летяха с предишната бързина към Края на пътуването. И полагаха голямо старание да ме бият в собствената ми игра. В това, разбира се, имаше нещо неизбежно. Моят кораб все още имаше по-малка маса от техните… което означаваше, че те трябваше да намерят начин да се освободят от излишната тежест, ако искаха да следват същата крива на промяна на скоростта като мен.

А това значеше също да изхвърлят в Космоса своите мъртъвци.

В начина, по който го направиха, нямаше нищо елегантно. Сигурно бяха работили цяла нощ, за да неутрализират контрамерките, за чието преодоляване Норкинсо се бе трудил почти през целия си живот… Но те имаха предимството, че не опитваха да го направят тайно. На борда на „Бразилия“ и „Багдад“ за достигането на тази цел вероятно бяха мобилизирани всички и при това работеха трескаво. Почти им завиждах. Безкрайно по-лесно бе, когато не си принуден да действаш прикрито… но и несравнимо по-малко елегантно.

Виждах как от силно увеличените изображения на двата кораба произволно се отделят пръстени с криокамери, по-скоро като падащи есенни листа, отколкото като нещо грижливо оркестрирано. Резолюцията на образа бе прекалено лоша, за да бъда сигурен, но подозирах, че извън корабите пълзят облечени в скафандри костюми с инструменти за рязане и експлозиви. Те отделяха пръстените с криокамери с груба сила.

— Пак не можете да победите, Арместо — казах аз.

Той благоволи да отговори, въпреки подозренията ми, че отсега нататък другите два кораба нямаше да поддържат връзка с нас.

— Можем и ще го направим.

— Сам го каза — нямате толкова мъртъвци като нас. Колкото и да изхвърлите, никога няма да бъдат достатъчно.

— Ще намерим начин да бъдат достатъчно.

По-късно се сетих какво трябва да бе имал предвид. Каквото и да се случеше след това, до достигането на Края на пътуването оставаха два-три месеца. При грижливо пресмятане на припасите, някои от заселниците можеха да бъдат събудени предварително. Размразените момиоси щяха да живеят на борда на кораба заедно с екипажа, макар и при доста неблагоприятни условия. Всеки десет събудени заселници означаваха възможност за изхвърляне на още един пръстен с криокамери и намаляване на масата на кораба, позволяващо по-рязък профил на забавяне на скоростта.

Процедурата щеше да бъда бавна и опасна и очаквах да губят по един на всеки десет от хората, които опитваха да размразят при тези съвсем не оптимални условия, но може би това щеше да бъде достатъчно за преодоляването на разликата в масите.

Достатъчно, за да им даде, ако не предимство, поне еднакви шансове с мен.

— Знам какво възнамеряваш да направиш — казах аз.

— Много се съмнявам — отвърна Арместо.

Скоро се убедих, че съм прав. След първоначалния хаос на изхвърляне на пръстени се възцари ред: по едно отделяне на всеки десетина часа. Десет часа за размразяването на заселниците във всеки пръстен. На всеки кораб имаше само неколцина специалисти, способни да го направят, затова се налагаше да работят на смени.

— Това няма да ви спаси — обявих аз.

— Мисля, че ще ни спаси, Скай… Мисля, че ще ни спаси.

Точно тогава разбрах какво трябва да се направи.