Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (39)

Трийсет и осем

— Какво искаш да кажеш? Как така си я убил? — попита Зебра.

Петимата все още изучавахме гротескната картина, която представляваше мъртвата Доминика.

— Не съм казал такова нещо. Казах, че Танър Мирабел я е убил.

— А ти кой си? — осведоми се Шантрел.

— Не съм сигурен, че ще ми повярвате, ако ви съобщя. Честно казано и на мен ми е доста трудно да го приема.

Прански, който до този момент слушаше какво си говорим, повиши глас и произнесе с тържествена убеденост:

— Доминика е все още топла. Тялото й все още не е започнало да се вкочанява. Ако има свидетели къде си се намирал през последните няколко часа, какъвто, подозирам силно, е случаят, няма как да бъдеш сред главните заподозрени.

Зебра ме дръпна за ръкава.

— Ами двамата, които казах, че те следят, Танър? Държали са се като аутсайдери, според Доминика. Може да са я убили, задето е проговорила за тях.

— Дори нямам представа кои са — отвърнах аз. — Поне няма как да бъда сигурен. Във всеки случай за жената. За мъжа имам някои догадки.

— Кой мислиш, че е той? — попита Зебра.

— Наистина не смятам, че би трябвало да прекарваме прекалено много време тук — прекъсна ни Куирънбах. — Освен ако искате да си имате вземане-даване с тези, които тук минават за пазители на реда. А, повярвайте ми, подобна перспектива съвсем не е сред моите приоритети.

— Колкото и да не ми се иска да се съглася с него, той има право, Танър — намеси се Шантрел.

— Не мисля, че трябва да продължавате да ме наричате така — казах аз.

Зебра поклати бавно глава.

— Как да ти казваме тогава?

— Във всеки случай не Танър Мирабел. — Кимнах към тялото на Доминика. — Трябва да я е убил Мирабел. Човекът, който ме следи, е Мирабел. Той го е направил, не аз.

— Това е лудост — възкликна Шантрел и всички закимаха в знак на съгласие, макар очевидно без особена радост. — Кой си тогава, ако не си Танър Мирабел?

— Един човек на име Кауела — отговорих аз, но знаех, че това е само половината истина.

Зебра постави ръце на хълбоците си.

— И не ни го каза досега?

— До неотдавна и аз не си давах сметка за този факт.

— О, нима? Просто се изплъзна от ума ти, така ли?

Поклатих глава.

— Мисля, че Кауела ми е променил спомените — своите спомени — за да потисне собствената си самоличност. Трябвало е да го направи временно, за да избяга от Края на небето. Неговите спомени и лице биха го уличили. Но когато казвам „той“, всъщност имам предвид себе си.

Зебра премигваше насреща ми, сякаш се опитваше да определи дали първоначалната й преценка е била абсолютно невярна.

— Ти наистина го вярваш, нали?

— Той явно се е побъркал — обяви Куирънбах. — Странното е друго: мислех, че ще му е нужно нещо доста по-сериозно от трупа на дебела мъртва жена, за да стигне дотам.

Ударих го с юмрук без никакво предупреждение, а и той не би могъл да направи каквото и да било заради насоченото оръжие на Шантрел. Свлече се на пода, измокрен от някаква медицинска течност, а едната му ръка се вдигна към ударената челюст още преди да падне на земята.

Куирънбах се скри в сянката под кушетката, като изскимтя, когато се докосна до нещо.

В първия момент реших, че е змия, успяла да се добере до пода. Оттам обаче изпълзя нещо далеч по-голямо. Беше хлапето на Доминика, Том.

Протегнах ръка към него.

— Ела тук. С нас си в безопасност.

 

 

Убил я същият мъж, който я посетил и преди и й задавал въпроси за мен. „От друг свят, много прилича на теб“ — обясни Том, в началото непринудено, но след това го повтори с доста подозрителен тон. Не просто като, а направо като Танър.

— Всичко е наред — казах аз и поставих длан върху рамото му. — Убиецът на Доминика само е изглеждал като мен. Това не означава, че съм аз.

Том кимна бавно.

— Ти не звучи като него — промълви той.

— По различен начин ли говореше?

— Вие говори готино, мистър. Другият мъж, който изглежда като вас, не използва толкова думи.

— Силният мълчалив тип — заключи Зебра. После издърпа детето от мен и го обгърна покровителствено с дългите си тънки ръце. За момент се трогнах. За първи път ставах свидетел на състрадание, проявено от жител на Канъпи към роден в Мълч; за първи път виждах намек, че представител на едните смята някой от другите за човешко същество. Разбира се, познавах убежденията на Зебра — че играта е зло; съвсем друго беше, обаче, да видя как действа в съответствие с това, в което вярва, и иска да даде утеха с един простичък жест. — Съжаляваме за Доминика — рече тя. — Трябва да повярваш, че не сме били ние.

Том подсмръкна. Беше разстроен, но шокът, причинен от смъртта й, тепърва щеше да се прояви; засега той все още разсъждаваше трезво и изгаряше от желание да ни помогне. Поне се надявах, че реагира така поради тази причина; другата възможност — че просто бе имунизиран срещу сърдечната болка, бе прекалено неприятна, за да ми се ще да я допусна. Можех все пак да я приема у един войник, но не и в невръстно дете.

— Сам ли беше? — попитах аз. — Казаха ми, че ме търсели двама души: един мъж и една жена. Знаеш ли, дали беше същият мъж?

— Същият — отговори детето, като обърна глава от увисналия труп на Доминика. — И тоя път пак не сам. Жена с него, но този път не изглежда щастлива.

— А първия път щастлива ли изглеждаше? — попитах аз.

— Не щастлива, но… — Стана ми ясно, че предявявахме неразумни изисквания към неговия речник. — Изглежда, сякаш добре с този човек; сякаш приятели. Тогава той по-добър… повече като теб.

Звучеше логично. Сигурно при първото посещение при Доминика просто са събирали информация за града и, ако имат късмет, за човека, когото е искал да убие, независимо дали съм аз, Рейвич или и двама ни. Вероятно не бе убил Доминика още тогава, защото е подозирал, че може да му бъде от полза в бъдеще. Затова я бе оставил да живее, докато се върне със змиите, които вероятно бе купил от базара.

И тогава я бе убил по начин, който знаеше, че ще ми каже доста неща; особен код на ритуално убийство, което отвори стари белези в сърцевината на моето същество.

— Жената — казах аз. — Тя също ли беше от друг свят?

Но Том изглежда не бе по-осведомен от мен по този въпрос.

 

 

От телефона на Зебра се обадих на Лоран, прасето, чиято кухня бях разрушил наполовина при слизането си от Канъпи преди цяла вечност. Казах му, че искам да помоля двамата със съпругата му за една последна, огромна услуга, а именно да се погрижат за Том, докато положението се поуспокои. „За един ден“, така обясних, макар да избрах тази цифра съвсем произволно.

— Аз сам се грижа за себе си — обяви момчето. — Не иска стои с прасе.

— Те са добри хора, можеш да ми имаш доверие. Там ще бъдеш в много по-голяма безопасност. Ако се разчуе, че някой е станал свидетел на убийството на Доминика, същият човек ще се върне и, ако те намери, ще те убие — обясних аз.

— И вечно ще трябва да се крия?

— Не — отвърнах аз. — Само докато убия човека, който го е направил. И, повярвай ми, нямам намерение да посветя целия си живот на това.

Базарът бе все така притихнал, когато излязохме от палатката, за да се срещнем с прасето и съпругата му. Те ни чакаха зад завесата от мръсен дъжд, който се сипеше неспирно върху навеса на сградата, напомняйки пожълтяла басма. Детето тръгна с тях, видимо неспокойно, но Лоран го вдигна в колата си с колела като балони и тя изчезна като привидение в мрака.

— Мисля, че ще бъде в безопасност — промълвих аз.

— В толкова голяма опасност ли е според теб? — учуди се Куирънбах.

— По-голяма, отколкото можеш да си представиш. Трудно е да се каже, че убиецът на Доминика притежава съвест.

— Човек ще рече, че го познаваш.

— Познавам го.

Върнахме се в колата на Шантрел.

— Объркан съм — обяви Куирънбах, след като влезе в подобния на мехур автомобил, предлагащ ни светлина и защита от дъжда. — Вече не знам с кого имам работа. Чувствам се така, сякаш току-що си издърпал килима изпод краката ми.

Не сваляше погледа си от мен.

— И всичко това, защото намерих мъртвата жена? — рече Прански. — Или защото Мирабел е започнал да полудява?

— Куирънбах — казах аз. — Искам да знам откъде могат да се купят змии. Става въпрос за някое близко дотук място.

— Чу ли нещо от това, което казахме току-що?

— Чух. Просто не искам да говоря за това сега.

— Танър — обади се Зебра, но се спря. — Или който твърдиш, че си. Това с името ти има ли нещо общо с информацията, която ти даде Миксмастърът?

— Да не би да става дума за онзи, който посети с мен?

Този път бе Шантрел; успях само да кимна, сякаш с този жест приемах окончателно истината.

— Знам няколко продавачи на змии в региона — рече Куирънбах, едва ли не, за да намали напрежението.

Наклони се напред и даде през рамото на Зебра нареждания на колата. Тя започна да се издига плавно и да ни отдалечава от вонята и хаоса в прогизналия от дъжда Мълч.

— Трябваше да разбера какво ми е на очите — обясних аз на Шантрел. — Защо, както личеше по всичко, някой ги е променял генетично. Когато се върнах при Миксмастъра със Зебра, научих, че е дело на ултрите, но по-късно е било развалено, както изглежда доста грубо, от някой друг, някой от рода на Черните генетици.

— Продължавай.

— Определено не исках да чуя такова нещо. Не съм сигурен какво очаквах, но със сигурност не и да науча, че съм съучастник по някакъв начин в случилото се.

— Мислиш, че си направил нещо с очите си по свое желание?

Кимнах.

— Това също би могло да се използва. Например, от някой любител на лова. Сега виждам много добре в тъмното.

— Кой? — попита Шантрел.

— Добър въпрос — потвърди Зебра. — Но преди да отговориш, кажи за сканирането на цялото тяло, когато бяхме при Миксмастъра? Какво означаваше това?

— Търсех за доказателство старите си рани. И двете бяха получени горе-долу по едно и също време. Надявах се да намеря едната и да не намеря другата.

— Някаква конкретна причина?

— Стъпалото на Танър Мирабел бе простреляно от един от хората на Рейвич. То можеше да се замести с органична протеза или биологично копие, клонирано от собствените му клетки. Но и в двата случая трябва да се закрепи за остатъка от крака по хирургичен път. Може би най-добрите постижения в областта на медицината на Йелоустоун са в състояние да го направят незабележимо. Но не и на Края на небето. Щеше да има предостатъчно микроскопични доказателства, лесно забележими при сканирането на Миксмастъра.

Зебра кимна; засега приемаше думите ми.

— Може би е така. Но ако ти не си Танър, както твърдиш, откъде знаеш, че това се е случило с него?

— Защото, както изглежда, съм откраднал неговите спомени.

 

 

Гита се свлече на пода на палатката почти едновременно с Кауела.

Никой от тях не издаде звук. Гита умря в мига, в който лъчът от моето оръжие достигна черепа й и превърна мозъчната й тъкан в нещо подобно на погребална пепел; колкото да си напълниш шепите и да гледаш как се плъзва на сиви струйки между пръстите ти. Надявах се, искрено се надявах последната й мисъл да е била, че исках да направя нещо, за да я спася. В мига, в който тя започна да пада, ножът на нападателя и се заби по-дълбоко в гърлото, но тя вече нямаше как да почувства болка.

Кауела, пронизан от лъча, който трябваше да спаси Гита и да убие похитителя й, изпусна тиха въздишка, сякаш излизаща от устата на човек, отпуснал се с благодарност в сън. Бе изгубил съзнание от шока, предизвикан от преминаването на лъча през него; това бе всъщност проява на милосърдие.

Убиецът вдигна лице към мен. Естествено, не разбираше какво бях направил; то действително изглеждаше лишено от смисъл. Нямах представа колко време ще му е необходимо, докато осъзнае, че изстрелът, убил Гита, пронизал с такава геометрична точност челото й, всъщност беше предназначен за него. Колко време щеше да му трябва, за да осъзнае простата истина, че съвсем не бях върховният стрелец, за който се мислех, и че убих единствения човек на света, за чието спасение бих направил всичко.

Последва напрегнато мълчание и той може би измина част от пътя към осъзнаването на този факт.

Но аз не му дадох време да го довърши.

И този път нито пропуснах целта, нито престанах да стрелям, даже когато очевидно си бях изпълнил задачата. Стрелях, докато дулото на оръжието ми доби вишневочервен цвят и започна да свети в тъмната палатка.

Известно време постоях неподвижно над трите приличащи на мъртви тела в краката ми. Тогава в мен се задейства някакъв войнишки инстинкт и аз се раздвижих, за да разбера какво точно е станало.

Кауела дишаше, но беше в безсъзнание. Бях превърнал човека на Рейвич в нагледен материал за урок по анатомия на черепа. Прониза ме спазъм на разкаяние, вина, задето го бях екзекутирал, минавайки всяка граница. Това бяха последните искрици от изгасващия, умиращия професионален войник. Когато стрелях до самозабрава, прекосих някакъв праг и преминах в някакво не толкова клинично измерение, където имаше дори още по-малко правила и където ефикасността на убийството имаше далеч по-малко значение от степента на проявената омраза.

Оставих оръжието и коленичих пред Гита.

Нямаше нужда да използвам медицинското оборудване, за да установя, че е мъртва, безвъзвратно мъртва, но въпреки това го направих: прокарах джобното си невронно апаратче над главата й. Екранчето се оцвети в червено и на него се появи съобщение за фатално увреждане на тъканите; дълбока церебрална рана; обширна травма на мозъчната кора. Дори в палатката да имахме нужното съоръжение, и то не би било в състояние да обере спомените й и да задържи призрака на нейната личност. Бях се погрижил раната й да бъде достатъчно сериозна, за да не може и дума да става за подобно нещо, за да бъдат изгубени дори биохимичните й модели. Въпреки това прикрепих към гърдите й животоподдържаща система и видях как цветът на бузите й се върна, тъй като кръвообращението се възобнови. Това щеше да поддържа тялото й, докато се върнем в Къщата на влечугите. Кауела щеше да ме убие, ако не го направех.

Най-сетне се обърнах към него. Нараняванията му бяха почти тривиални; лъчът бе минал през него, но пулсацията бе изключително краткотрайна, а ширината му — възможно най-фокусирана. Вътрешните поражения бяха причинени не толкова от самия лъч, колкото от експлозивното изпаряване на водата в клетките, поредица от обгаряния около траекторията му. Входната и изходната рани на Кауела бяха толкова малки, че бе много трудно да се открият. Не би трябвало да има вътрешни кръвоизливи, не и ако лъчът бе обгорил разкъсаните от него тъкани, както бях възнамерявал да стане. Увреждания не липсваха, в това нямаше спор… но нямах причина да предполагам, че няма да оцелее, макар най-доброто, което бях в състояние да направя тук, бе да поддържам живота му с друг апарат като този, който бях сложил на Гита.

Закопчах го около гърдите му и го положих до съпругата му. Грабнах оръжието си, поставих нов пълнител и започнах да проучвам каква е ситуацията в района, като се подпирах с импровизирана патерица, по-точно — с друга пушка, и се стараех да не мисля какво ще стане с крака ми. Знаех, на някакво ниво на абстрактна дистанцираност, която сама по себе си изобщо не беше успокояваща, че нараняването ми е сред нещата, които се оправят.

Бяха ми необходими пет минути, за да се уверя, че всички хора на Рейвич са мъртви; както впрочем и нашите, с изключение на нас с Кауела и Дитерлинг. Дитерлинг беше единственият късметлия, единственият с незначителна рана. Изглеждаше по-сериозна, отколкото беше и тъй като бе изгубил съзнание, врагът го бе помислил за мъртъв.

Един час по-късно, на ръба на безсъзнанието, борейки се с непрестанните притъмнявания пред очите, напомнящи страховитата буря от предишната нощ, успях да кача Кауела и съпругата му в колата. После съумях да върна в съзнание Дитерлинг, макар да беше отслабнал и объркан от загубата на кръв. Помня, че от време на време крещях от болка.

Отпуснах се на седалката на шофьора и запалих двигателя. Всяка частица от тялото ми водеше агонизираща война, за да ме принуди да се отдам на примамливия сън, но аз знаех, че трябва да тръгнем веднага и да се движим на юг, преди Рейвич да е изпратил нов отряд — нещо, което със сигурност щеше да направи, когато първият не се върнеше навреме.

До зазоряване като че ли оставаше безкрайно много и когато розовата светлина най-сетне започна да оцветява вече безоблачния източен хоризонт, вече бях получил поне десетина халюцинации, че се е разсъмнало. И аз не знам как успях да закарам малката групичка обратно до Къщата на влечугите.

Но за всички щеше да бъде по-добре, ако не го бях направил.