Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (41)

Четирийсет

— Накрая може и да ме изостави — изрекох аз с устни безмълвно послание до Норкинсо, който нямаше как да ме чуе, — но не мога да отрека, че свърши чудесна работа.

Клаун се усмихна.

— Арместо, Омдурман? Надявам се, че виждате това. Надявам се виждате какво се готвя да направя. Кристално ясно. Разбирате ли?

Гласът на Арместо прозвуча след задължителното кратко забавяне, сякаш се намираше по средата на пътя до най-близкия квазар. Звучеше толкова слабо, защото другите кораби бяха изхвърлили цялата по-маловажна апаратура за осигуряване на комуникациите: стотици тонове ненужна железария.

— Ти изгори всичките си мостове, синко. Вече не остава нищо, което можеш да направиш, Скай. Освен ако не успееш да убедиш и други от все още живите си пасажери да прекосят река Стикс.

Усмихнах се, щом чух класическата препратка.

— Нали не мислиш сериозно, че съм убил някои от тези мъртъвци?

— Не повече, отколкото мисля, че ти уби Балказар. — Арместо помълча няколко секунди; мълчанието се нарушаваше само от звуковия фон — проскърцванията и пуканията на междузвездния шум. — Тълкувай го както искаш, Осман…

Офицерите ми, които се намираха на мостика, погледнаха странно към Арместо, когато спомена стареца, но никой нямаше да направи нещо повече от това. Някои вероятно вече имаха своите подозрения, но сега всички ми бяха верни, бях купил лоялността им, като ги бях издигнал в йерархията на екипажа, както се бе опитал да ме изнуди да направя скъпият Норкинсо.

В по-голямата си част те бяха слаби хора, но това не ме притесняваше. Благодарение на автоматиката, която бе осигурил Норкинсо, практически бях в състояние да управлявам „Сантяго“ съвсем сам.

Може би скоро щеше да се стигне и до това.

— Забрави нещо — казах аз, наслаждавайки се на мига.

Арместо сигурно бе уверен, че нищо не е забравено и надбягването се очертава в тяхна полза.

Колко грешеше.

— Не смятам така.

— Той има право — дочу се гласът на Омдурман от „Багдад“, също толкова тих. — Ти използва всичките си възможности, Осман. Няма какво повече да направиш.

— Освен това — отвърнах аз.

Започнах да набирам команди от командното табло пред себе си. Усетих почти подсъзнателно как скритите пластове на корабните подсистеми се подчиняват на волята ми. На главния екран, където в момента се виждаше гръбнакът на „Сантяго“, гледката наподобяваше много онази при отделянето на шестнайсетте пръстена с криокамерите.

Но същевременно беше по-различна.

Отделяха се пръстените по цялата дължина на гръбнака. И в това отново не липсваше хармония — бях прекалено голям перфекционист, за да допусна нещо друго — но това вече не беше подредена редица от пръстени. Сега се отделяше всеки втори от останалите осемдесет пръстена. Четирийсет пръстена се откъснаха от гръбнака на „Сантяго“…

— Мили Боже — възкликна Арместо, очевидно бе видял какво става. — Мили Боже, Осман… Не! Не може да направиш такова нещо!

— Прекалено късно — отговорих аз. — Вече го правя.

— Но това са живи хора!

Усмихнах се.

— Вече не.

И насочих вниманието си към гледката, преди величието на сътвореното от мен да е отминало. Наистина бе красиво за гледане. И жестоко, признавам. Но какво беше красотата без мъничко жестокост?

Сега вече знаех, че съм победил.

 

 

Взехме Казъм сити Зефър до гигантската последна спирка. Влакът отново се мъкнеше от огромния, напомнящ змей локомотив, който ни бе докарал в града заедно с Куирънбах само преди няколко дни.

С малкото останала местна валута си купих нова самоличност от местните фалшификатори, име и доста повърхностно скроено минало, достатъчно, колкото да ми помогне да напусна планетата и, ако имах късмет, да се добера до „Подслона“. Бях пристигнал като Танър Мирабел, но не смеех да използвам повече това име. Обикновено за мен не бе нищо повече от рефлекторно действие да се сдобия с фалшиво име и да се плъзна безпроблемно в новата си самоличност, но сега нещо ме караше да се колебая при избора на нова идентичност.

Най-накрая, когато фалшификаторът започна да губи търпение, рекох:

— Направи ме Скайлър Осман.

Името не означаваше почти нищо за него и не заслужи никакъв коментар. Повторих си името няколко пъти, за да свикна достатъчно и да реагирам достатъчно убедително, ако някой го произнесе насред многолюдно помещение или се появи в някоя обществена комуникационна система. А после взехме първия дирижабъл, който потегляше от Йелоустоун.

— Аз идвам, разбира се — обяви Куирънбах. — Ако възнамеряваш сериозно да пазиш Рейвич, аз съм единственият, чрез който можеш да се добереш до него.

— А ако не го мисля сериозно?

— Имаш предвид, че може все още да не си се отказал да го убиеш ли?

Кимнах.

— Трябва да признаеш, че подобна възможност все още не е изключена.

Куирънбах сви рамене.

— Тогава просто ще направя това, което се очаква да направя още от самото начало. Ще те отстраня от играта при първа възможност. Но всичко показва, че няма да се стигне дотам. Не си въобразявай и за момент, обаче, че няма да го направя.

— Не бих и помислил такова нещо.

— Ще имаш нужда от мен, разбира се — обади се Зебра. — Аз също съм във връзка с Рейвич, макар никога да не съм била толкова близо до него, колкото Куирънбах.

— Може да се окаже опасно, Зебра.

— Нима посещението при Гидиън не беше?

— Справедлива забележка. Признавам, че съм благодарен за всяка помощ, която мога да получа.

— В такъв случай и аз ще свърша работа — заяви Шантрел. — Все пак аз единствена от присъстващите тук знам наистина как се преследва човек.

— Уменията ти да се справяш с Играта не подлежат на съмнение — отвърнах аз. — Но това няма да прилича на нещо подобно. Доколкото познавам Танър, а се опасявам, че го познавам прекалено добре, той няма да следва никакви правила.

— В такъв случай ще трябва да го изпреварим в мръсната игра.

За първи път от цяла вечност се засмях искрено.

— Сигурен съм, че можем да се справим с тази задача.

Четиримата се издишахме над Казъм сити един час по-късно; дирижабълът направи дъга над града, преди да се устреми към надвисналите облаци с най-причудливи форми, дело на неуморните ветрове над Йелоустоун и изгарящия дъх на бездната. Погледнах надолу; Казъм сити ми се стори мъничък като играчка, Мълч и Канъпи почти се сливаха, компресирани до един заплетен и сложен урбанистичен пласт.

— Добре ли си? — попита ме Зебра, след като се върна с напитките на нашата маса.

Обърнах погледа си от прозореца.

— Защо?

— Защото, като те гледа, човек ще рече, че това място вече започва да ти липсва.

Когато пътуването бе почти към края си, когато успехът на плана ми бе очевиден, когато, честно казано, вече започваха да говорят за мен като за герой, посетих двамата си затворници.

Все още не бяха открили помещението, намиращо се дълбоко в „Сантяго“, въпреки че някои, особено Констанца, почти се бяха досетили за неговото съществуване. Но то черпеше извънредно пестеливо от мощността на кораба и дори несъмнените умения и настойчивост на Констанца не бяха достатъчни да се установи местоположението му. И слава Богу, тъй като, макар сега ситуацията да бе значително по-малко критична, имаше години, когато неговото намиране щеше да ме съсипе. Сега обаче, положението ми бе стабилно, имах достатъчно съюзници, за да потуша по-дребните скандали и се бях справил ефикасно с повечето от онези, които се опълчиха срещу мен.

Технически затворниците бяха трима, но всъщност Слийк не попадаше в тази категория. Неговото присъствие ми бе просто необходимо и, независимо как той самият гледаше на това, аз не смятах затварянето му за истинско наказание. Както винаги, при появата ми той се размърда в цистерната си, но напоследък го правеше много слабо и мудно, а малкото му черно оченце регистрираше само откъслечно моето присъствие. Нямах представа какво помнеше от някогашния си живот в цистерната, която бе просторна като океан в сравнение с тази, която обитаваше през последните петдесет години.

— Почти пристигнахме, нали?

Обърнах се, изненадан да чуя след цялото това време заприличалия на грачене глас на Констанца.

— Направо може да се каже, че сме пристигнали — отвърнах аз. — Току-що видях със собствените си очи Края на пътуването — напълно оформен свят, не просто някаква ярка звезда. Наистина е прекрасно да го видиш, Констанца.

— Колко време мина?

Опитваше се да гледа към мен и бе опънала каишите, с които бе завързана за нещо като носилка, наклонена под ъгъл четирийсет и пет градуса.

— Откакто те доведох тук ли? Не знам — четири-пет месеца? — Свих рамене, сякаш изобщо не се бях сещал за това. — А и няма значение, нали?

— Какво каза на останалата част от екипажа, Скай?

Усмихнах се.

— Не се наложи да им казвам нищо. Представих нещата като самоубийство, уж си скочила от един от люковете. Така нямаше нужда да им представям тяло. Просто ги оставих да си направят сами изводите.

— Някой ден ще разберат какво се е случило.

— О, съмнявам се. Аз им дадох цял свят, Констанца. Те искат да ме канонизират, не да ме разпнат. Не виждам как това положение би могло да се промени, поне още дълго време.

Тя ми създаваше проблеми от край време. След инцидента с „Кальош“ я дискредитирах с поредица от фалшиви доказателства, които я правеха съучастник в „конспирацията“ на капитан Рамирес. Това бе краят на кариерата й в отряда по сигурността. Имаше късмет, че се отърва от екзекуция или затвор, особено в отчаяните дни, последвали откачането на модулите с криокамерите. Но Констанца така и не престана да ми създава тревоги, дори когато беше понижена да упражнява ръчен труд. Като цяло екипажът бе готов да приеме, че отделянето на криокамерите е отчаяна, но необходима постъпка — извод, към който ги насочих аз, използвайки пропаганда и лъжи за намеренията на другите кораби. Даже не мислех за случилото се като за престъпление. Констанца обаче, бе на друго мнение и посвети последните си свободни години на опити да изобличи лабиринта от лъжлива информация, с който се бях оградил напоследък. Не спираше да рови в инцидента около „Кальош“, твърдеше, че Рамирес е невинен, и изказваше какви ли не предположения за начина, по който бе умрял старецът Балказар и че двамата му лекари са били екзекутирани несправедливо. От време на време дори изказваше съмнения за смъртта на Тайтъс.

Най-сетне реших, че трябва да я накарам да млъкне. Не ми бе нужна кой знае каква подготовка, за да имитирам самоубийството й, след като я закарах в камерата за мъчения без никой да забележи. Беше прекарала повечето време там дрогирана и завързана, но понякога й отпусках кратки периоди на здрав разум.

Хубаво беше да можеш да си поговориш с някого.

— Защо го държиш толкова дълго жив? — попита тя.

Погледнах я, не можех да повярвам колко бе остаряла. Помнех как бяхме стояли един до друг пред стъклената цистерна с делфините; тогава бяхме почти връстници.

— Химерика ли? Знаех, че ще ми бъде от полза, нищо повече.

— За да го измъчваш?

— Не. О, погрижих се да бъде наказан заради това, което направи, но то бе само в началото. Защо не го огледаш по-хубаво, Констанца?

Наместих носилката под такъв ъгъл, че да й дам възможност да го вижда. Сега вече той бе напълно мой и нямаше нужда да бъде връзван. Въпреки това, заради собственото си спокойствие, го държах окован за стената.

— Изглежда като теб — промълви с учудване Констанца.

— Той има двайсет допълнителни лицеви мускула — обявих с почти бащинска гордост аз. — Те могат да придадат на лицето му всяка желана конфигурация и да я задържат. И не е остарял особено, откакто го доведох тук. Мисля, че все още може да мине за мен. — Потрих лице и усетих дебелия слой козметика, с чиято помощ туширах необичайната си младоликост. — И той е готов да направи всичко, абсолютно всичко, за което го помоля. Така ли е, Скай?

— Да — отговори химерикът.

— Какво смяташ да правиш? Да го използваш като твой двойник?

— Ако се стигне дотам. Макар че се съмнявам.

— Но той има само една ръка. Никога няма да го объркат с теб.

Върнах Констанца в положението, в което се бе намирала до моето идване.

— Това не е непреодолим проблем, повярвай ми.

Направих пауза и измъкнах огромна спринцовка с дълга игла от комплекта медицински инструменти, които държах до Бога-Кутия, устройството, с чиято помощ разбих и формирах отново съзнанието на инфилтратора.

Констанца видя спринцовката.

— За мене е, нали?

— Не — отвърнах аз и се приближих до цистерната. — За Слийк. За скъпия стар Слийк, който ми служи така вярно години наред.

— Смяташ да го убиеш?

— О, сигурен съм, че сега вече би погледнал на това като на проява на милосърдие.

Дръпнах капака на цистерната и набърчих нос, толкова неприятно вонеше кафеникавата вода, в която лежеше делфинът. Той се размърда отново и аз поставих успокояващо длан върху гърба му. Някога гладката му и лъскава като полиран камък кожа сега бе като бетон.

Направих му инжекцията, като забих иглата под трите сантиметра подкожна мазнина. Той се размърда отново, почти се замята, а след това притихна. Вгледах се в окото му; изглеждаше безизразно както винаги.

— Мъртъв е, струва ми се.

— Мислех, че си дошъл да ме убиеш — промълви Констанца, неспособна да прикрие нервното облекчение в гласа си.

Усмихнах се.

— С такава спринцовка? Сигурно се шегуваш. Не, тази е за теб.

Взех друга, по-малка спринцовка.

 

 

„Краят на пътуването“ — помислих си аз, застанал в свободно падащия наблюдателен мехур на „Сантяго“. Подходящо име. Сега светът висеше под мен, подобен на зелен хартиен фенер, осветен от мъждива свещ. Лебед 61, Cygni-A не беше ярко слънце и макар планетата да обикаляше доста близо около джуджето, дневната светлина тук не беше същата като тази, която Клаун ми бе показвал на снимки от Земята. Осветлението бе особено, мрачно, оскъдно. Спектърът на звездата беше силно червен, макар все още да изглеждаше бял за невъоръженото око. Но във всичко това нямаше нищо изненадващо. Още преди флотилията да бе напуснала Слънчевата система, преди век и половина, бяха наясно колко енергия получава планетата.

Дълбоко в товарното отделение на „Сантяго“ се намираше едно нещо с прозирна красота; то беше прекалено леко и затова не бе пожертвано. Екипите го подготвяха в момента. Извадиха го от кораба, закрепиха го за орбитален влекач и го пуснаха на буксир зад гравитационното поле на планетата, до точката на Лагранж между Края на пътуването и Лебед. Тук то щеше да се носи в орбита в продължение на столетия. Поне такъв беше планът.

Отместих поглед от планетата към междузвездното пространство. Другите два кораба, „Бразилия“ и „Багдад“, бяха все още някъде там. Според нашите изчисления трябваше да пристигнат след около три месеца. Винаги обаче съществуваше вероятност да сме допуснали грешка.

Това нямаше значение.

Совалките вече няколко пъти отиваха до повърхността и се връщаха. Оставиха доста товар, готов да бъде намерен след няколко месеца. Сега отново слизаше совалка, делтовидната й форма се очертаваше на фона на подобната на език екваториална земна маса, която секцията по география нарече „Полуострова“. „Несъмнено — помислих си аз, — след няколко месеца ще измислят нещо не толкова буквално.“ Още пет полета щяха да са достатъчни, за да свалят на повърхността останалите заселници. Други пет щяха да транспортират екипажа и тежкото оборудване, което не можеше да се пусне на повърхността във вид на пакети, „Сантяго“ щеше да остане в орбита — гол скелет, лишен от всичко, което би могло да бъде използвано.

Двигателите на совалката изпуснаха пламъци и я пришпориха. Наблюдавах я, докато се изгуби от погледа ми. Не след дълго щеше да се приземи. Вече беше направен предварителен лагер, близо до южния връх на Полуострова. Смятахме да го наречем „Нуева Сантяго“, но това бяха първите дни, така че не се знаеше какво име щеше да получи по-късно мястото.

А сега Зеницата на Лебед се отвори.

Бях прекалено далече, за да го видя, но тънката един ангстрьом пластмасова структура бе разгърната в точката на Лагранж.

Мястото бе почти съвършено.

Върху мрачния свят долу като че ли падна лъч от фенерче и освети елипсовиден участък от земната повърхност. Лъчът се движеше, променяйки формата си. След като го нагласяха както трябва, щеше да удвои слънчевата светлина, падаща в региона на Полуострова.

Знаех, че там долу има живот. Не знаех обаче, как щеше да се приспособи към промяната в степента на осветеност, но предположенията ми не ме изпълваха с особен ентусиазъм.

Гривната ми пропя. Погледнах надолу, като се питах кой от екипажа се е осмелил да наруши изживяването на този триумф. Гривната обаче, просто ме уведомяваше, че в жилището ми е пристигнало някакво съобщение. С досада, но и с любопитство, напуснах наблюдателния мехур и се озовах в главната, въртяща се около оста си част на кораба. Сега, след като се намирах отново в гравитационна зона, се движех свободно, спокойно, без да позволявам на лицето ми да се появи дори намек от съмнение. От време на време се разминавах с членове на екипажа и висшия офицерски състав; те ме поздравяваха, понякога дори изявяваха желание да се ръкуваме. Общото настроение бе триумфално. Бяхме пресекли междузвездното пространство и пристигнахме живи и здрави в нов свят, и аз ги бях докарал тук преди нашите съперници.

Спирах да поговоря с някои от тях — много важно бе връзките да се споят здраво, защото предстояха трудни времена — но полученото съобщение не излизаше от ума ми и опитвах да се досетя за какво ставаше дума.

Скоро разбрах.

— Предполагам, че вече си ме убил — каза Констанца. — Или, най-малкото, че си направил така, че да изчезна завинаги. Не, не казвай нищо, този запис не позволява водене на диалог и няма да отнеме много от безценното ти време. — Гледах лицето й на екрана в жилището си; лице, което изглеждаше малко по-младо, отколкото последния път, когато го видях. — Тя продължаваше: — Записах това послание преди известно време, както вероятно си се досетил. Заредих го в база данни на „Сантяго“ и на всеки шест месеца давах нужните команди, за да не ти бъде предадено. Знаех, че ти ставам все по-неудобна и най-вероятно ще намериш начин в скоро време да се отървеш от мен.

Усмихнах се, като си спомних как ме попита от колко време я държах затворена.

— Браво, Констанца.

— Погрижих се копие от него да стигне до определен брой хора от екипажа и висшия офицерски състав, Скай. Разбира се, не очаквам думите ми да бъдат приети сериозно. Ти със сигурност си оформил по свой вкус фактите около моето изчезване. Няма значение, достатъчно е да посея семето на съмнението. Ти пак ще имаш твоите последователи и привърженици, Скай, но не се изненадвай, ако не всички са готови да следват със сляпо подчинение твоето лидерство.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— И едно последно нещо — додаде тя, сякаш бе очаквала да се обадя в този момент и бе оставила специално малка пауза да се изкажа. — През годините събрах доста доказателства срещу теб, Скай. Много от тях са косвени, някои могат да се тълкуват различно, но за тяхното събиране съм положила доста усилия и не бих искала да отидат напразно. Затова, преди да направя този запис, скрих всичко, с което разполагах, на едно малко, трудно откриваемо място. — Тук тя направи пауза. — Стигнахме ли вече орбитата на Края на пътуването, Скай? Ако е така, няма смисъл да опитваш да откриеш материалите. Тъй като те вече почти сигурно са на повърхността.

— Не.

Констанца се усмихна.

— Можеш да се скриеш, Скай, но аз винаги ще бъда там и ще те преследвам. Колкото и да се опитваш да погребеш миналото, колкото и ефикасно да успяваш да се правиш на герой… онзи пакет ще бъде през цялото време там, в очакване да бъде открит.

 

 

По-късно, много по-късно, вървях, препъвайки се, из джунглата. Трудно ми беше да тичам, но не беше заради възрастта ми. Трудното беше да пазя равновесие само с една ръка; тялото ми все забравяше тази необходима асиметрия. Изгубих ръката си през първите дни от заселването. Стана ужасен инцидент, но болката вече не беше нищо повече от абстрактен спомен. Изгорих ръката си, когато я протегнах пред широката муцуна на горелката за заваряване.

Разбира се, това изобщо не беше злополука.

От години знаех, че може да ми се наложи да го направя, но все го отлагах. Трябваше да изгубя ръката си по такъв начин, че никаква медицинска интервенция да не може да я спаси, което изключваше чистата, безболезнена осакатяваща операция. Но също толкова важно бе загубата й да не ми коства живота.

След инцидента лежах в болница три месеца, но се оправих. А след това започнах да поемам отново задълженията си. Вестта за случилото се се разнесе из планетата; стигна и до моите врагове. Постепенно масовото съзнание свикна с мисълта, че имам само една ръка. С годините този факт дори престана да се споменава. И никой не заподозря, че загубата на ръката бе просто малък детайл в един голям план; предпазна мярка, взета може би десетилетия преди да се появи необходимост от нея. Е, сега бе настъпил моментът да благодаря за проявената предвидливост. Точно преди да навърша осемдесетата си година се наложи да се превърна в беглец.

През първите години нещата в колонията вървяха доста добре. Задгробното послание на Констанца помрачи за известно време пълното ми щастие, но не след дълго потребността на хората от герой отхвърли натрапчивите съмнения, които може би ги измъчваха относно това доколко бях подходящ за тази роля. Изгубих някой и друг симпатизант, но спечелих общото благоразположение на масите; според мен сделката бе приемлива. Скритият пакет на Констанца така и не се появи и постепенно започнах да вярвам, че изобщо не съществуваше, че всичко това не бе нищо повече от психологическо оръжие, чиято цел беше да ме държи в нервно напрежение.

Тези първи дни бяха наистина бурни. Трите месеца преднина, които подарих на „Сантяго“, бяха достатъчни, за да изградим мрежа от малки лагери по повърхността. Имахме три главни, добре укрепени селища, когато другите междузвездни кораби се появиха в орбита над нас. Нуева Валпарайсо, което се намираше близо до екватора (според мен един ден щеше да се превърне в чудесно място за поставяне на асансьор към Космоса), бе създадено последно. Щеше да има и други. Началото беше добро и никой не можеше да предполага, че един ден хората — с няколко изключения — ще се обърнат така злобно срещу мен.

Но те го направиха.

Виждах нещо отпред между гъстия тропически листак. Някаква светлина. Определено беше изкуствена; може би бяха съюзниците, с които отивах да се срещна. Поне се надявах да е така. Вече нямах кой знае колко съюзници. Малцината останали в официалните структури на властта успяха някак си да ме измъкнат от ареста преди делото, но нямаха никаква възможност да ми помогнат да стигна до целта си, където щях да съм в безопасност. Нищо чудно след това тези приятели да ги разстрелят заради извършеното предателство. Важното е, че извършиха нужната саможертва. Не очаквах нещо по-малко от това.

В началото даже не беше война.

Когато „Бразилия“ и „Багдад“ стигнаха орбита, ги посрещна празната черупка на „Сантяго“. Месеци наред не се случи нищо; двата съюзени кораба поддържаха ледено мълчание и наблюдаваха. После изстреляха две совалки, чиито траектории трябваше да ги отведат в северните ширини на Полуострова. Съжалявах, че не запазих малко антиматерия в стария кораб, за да мога да запаля двигателя му за момент и да поразя совалките с тази убийствена стрела. Но така и не се научих как да управлявам резервоара с антиматерия.

Совалките направиха множество рейсове до повърхността и обратно до орбита, пренасяйки пасажерите.

Последваха дълги месеци на очакване.

След това атаките започнаха; от север се промъкваха партизански отряди и нападаха зараждащите се селища на „Сантяго“. Нищо, че на цялата планета имаше само три хиляди човека. Бройката беше достатъчна за една малка война… в началото положението бе спокойно, за да могат двете страни да се установят, да се стабилизират… и да се размножат.

Това всъщност изобщо не беше война.

Но моята собствена страна продължаваше да прави опити да ме екзекутира за извършени военни престъпления. Не че ги вълнуваше възможността да сключат мир с врага — вече се бе случило прекалено много, за да го направят; те обаче ме обвиняваха като инициатор на тази ситуация. Щяха да ме убият и после да се върнат, за да продължат крамолата.

Неблагодарни кучи синове. Извъртяха и изопачиха всичко. Даже промениха името на планетата, като шега. Тя не се наричаше вече „Краят на пътуването“.

А „Краят на Скай“^[1].

Защото накрая аз бях направил така, че да са първите пристигнали.

Мразех името. Знаех какво имат предвид: нездраво напомняне за необходимото престъпление, което ги бе довело първи тук, но което щеше да доведе и до моя край.

Но то остана.

Спрях да вървя; не само, за да си поема дъх. Никога не съм обичал особено джунглата. Носеха се слухове, че в нея има някакви неща — огромни, плъзгащи се същества. Но никой от хората, на които имах доверие, все още не ги бе виждал. Следователно бяха просто истории, нищо повече.

Само истории.

Но светлината, която зърнах, беше изчезнала. Може би бе препречена от някой по-дебел дънер… или бе само плод на моето въображение. Огледах се. Беше много тъмно и всичко изглеждаше еднакво. Небето над мен притъмняваше — 61 Cygni В, обикновено най-ярката звезда освен Лебед, бе слязла под линията на хоризонта… и джунглата скоро щеше да се превърне в непрогледен мрак.

Може би щях да умра тук.

Тогава ми се стори, че забелязах движение далече напред, някаква млечнобяла форма, която в първия момент взех за привидялата ми се светлина. Но тази млечнобяла форма беше много по-близо; тя всъщност се приближаваше към мен. Имаше човешка форма и вървеше насам през гъсталака. И излъчваше млечнобяло сияние, сякаш пропита от вътрешна светлина.

Усмихнах се. Вече бях разпознал чия е. Трябваше да се сетя, че всъщност никога не оставах съвсем сам, че моят водач винаги се появяваше, за да ми покаже пътя напред.

— Нали не си си помислил, че съм те забравил? — попита Клаун. — Хайде, вече не сме далеч.

 

 

Клаун ме водеше нататък.

Напред все пак имаше светлина; значи тя не бе плод на въображението ми, поне не изцяло. Тя блестеше като призрачна мъгла. Моите съюзници…

Когато стигнах при тях, Клаун вече не беше с мен. Избледня като прогаряне на ретината. Това бе последният път, когато го видях; но той свърши много добра работа като мой водач до този момент. Беше единственият ми верен приятел, макар да знаех, че е просто плод на моята психика, подсъзнателно същество, проектирано навън, на дневната светлина, родено от спомените ми за обучаващата ме персона в детската ми стая на борда на „Сантяго“.

Какво значение имаше това?

— Капитан Осман! — извикаха приятелите ми през стената от дървета. — Успяхте! Започвахме да си мислим, че другите не са се справили…

— О, те изиграха добре ролята си — отвърнах аз. — Предполагам, че вече са арестувани за това… ако не и застреляни.

— Там е странното, сър. Чуваме за някакви арести, според новините са ви хванали.

— Това няма никакъв смисъл, нали?

„Макар да има“ — помислих си аз, ако хванатият от тях човек само изглеждаше като мен; ако плененият мъж изглеждаше като мен, само защото под гъвкавата кожа на лицето му бе поставена арматура от двайсет допълнителни мускула, които му позволяваха да имитира убедително почти всекиго. Освен това, той щеше да говори и да се държи като мен, тъй като бе приучван да го прави години наред; бе трениран да мисли за мен като за свой Бог и единственото му желание бе да ми се подчинява самоотвержено. А липсващата ръка? Поредното доказателство. Арестуваният от тях човек изглеждаше като Скай Осман и също нямаше една ръка.

Не можеше да има съмнение, че са ме хванали. Щеше да има дело, при което щеше да им се стори, че затворникът говори доста несвързано. Но какво можеха да очакват от осемдесетгодишен старец? Вероятно бе засегнат от старческо слабоумие. Най-добре беше да го превърнат в нещо като пример за назидание за всички, затова случващото се трябваше да стане всеобщо достояние. Нещо, което да не се забравя лесно, дори да граничи с безчовечност. Сигурно щяха да прибегнат до разпъване на кръст.

— Оттук, сър.

В светлото петно се виждаше някакво превозно средство. Качиха ме на него и се понесохме по горската пътека. Пътувахме в мрака, както ми се стори часове, като се отдалечавахме все повече от каквато и да било следа от цивилизация.

Най-сетне спряхме на голяма поляна.

— Това ли е? — попитах аз.

Те кимнаха в унисон. Разбира се, вече бях запознат с плана. Сега климатът беше срещу мен. Това не беше време на герои; предпочитаха да ги наричат „военни престъпници“. Моите съюзници ме бяха предпазвали досега, но не успяха да предотвратят арестуването ми. Най-многото, което успяха да направят, бе да ме измъкнат от импровизирания център за арести в Нуева Икике. Сега, след като бяха хванали двойника ми, трябваше да изчезна за известно време.

Моите съюзници бяха намерили начин да ме пазят вечно тук, в джунглата, независимо какво щеше да стане с тях в селищата. Бяха заровили безупречно функционираща криокамера, с достатъчно енергия да работи десетилетия наред. Смятаха, че има известен риск да я използвам, но нищо чудно, след като ме мислеха за осемдесетгодишен. Според мен рискът беше много по-малък, отколкото предполагаха. Когато бъдех готов да се събудя, най-малко след един век, моите помощници щяха да имат достъп до значително по-съвършени технологии. Нямаше да е проблем да ме размразят. Вероятно нямаше да е проблем дори да възстановят ръката ми.

От мен се искаше само да спя, докато настъпи подходящият момент. Моите съюзници щяха да се грижат за мен през десетилетията, така, както аз самият се грижех за спящите пасажери на борда на „Сантяго“.

Но с безкрайно по-голяма преданост.

Завързаха превозното средство за нещо, заровено под растителността — метална кука — и изтеглиха с него замаскираната врата в земята на поляната, скрити стъпала водеха надолу, към добре осветена, клинично чиста камера.

Двама от моите помощници ми помогнаха да сляза, докато се озовах пред чакащата криокамера. Беше очевидно пренаредена, защото носеше нещо от Слънчевата система, и съответно щеше да задоволи напълно нуждите ми.

— За предпочитане е да действаме колкото се може по-бързо — каза единият от тях.

Усмихнах се и кимнах, после протегнах ръка към него и той веднага заби иглата на подкожната инжекция в нея.

Сънят ме обори бързо. Последният ми спомен, непосредствено преди да потъна напълно в него, беше, че като се събудя, ще имам нужда от ново име. Нещо, което никой никога нямаше да свърже със Скай Осман, но което все пак щеше да ми осигури осезаема връзка със собственото ми минало. Нещо, чието значение щеше да бъде известно единствено на мен самия.

Сетих се за „Кальош“, за всичко, което бях научил за призрачния кораб от Норкинсо. И за нещастните делфини, получили психически отклонения на борда на „Сантяго“, особено за Слийк; за начина, по който твърдото му тяло се мяташе, докато изливах отровата в него. В призрачния кораб също имаше делфин, но за момента не можех да си спомня името му, дори не бях сигурен, че Норкинсо ми го каза. Реших, че ще разбера, след като се събудя.

Щях да открия кое е името и да го използвам.