Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (11)

Десет

Скай и двамата му най-близки сътрудници пътуваха с обслужващ персонала влак по гръбнака на „Сантяго“ по един от тесните тунели, които прорязваха кораба от единия до другия край. Влакът се движеше тежко с няколко километра в час и спираше от време на време, за да даде възможност на екипа да свали част от товара или да изчака някой друг влак да му освободи пътя. Както обикновено, компаньоните на Скай използваха времето, за да разказват пикантни истории и хвалби, докато той, неспособен да се забавлява по този начин, бе готов да развали веселбата им, стига да му се представи подходяща възможност.

— Вилиети вчера ми каза нещо — обяви Норкинсо, като повиши глас, за да го чуват през грохота на влака. — Той самият не повярвал, но познавал хора, които вярвали. Всъщност става дума за флотилията.

— Е, чакаме да ни учудиш — каза Скай.

— Прост въпрос: колко са били първоначално корабите, преди да се взриви „Исламабад“?

— Пет, разбира се — обади се Гомес.

— Ами ако не е така? Ами ако първоначално са били шест? Единият се е взривил, както знаем, но какво, ако другият си е все още там?

— Нямаше ли да го видим в такъв случай?

— Не и ако е мъртъв, ако е само обитавана от призраци шушулка, мъкнеща се след нас.

— Много удобно — заяви Скай. — И по една случайност той няма и име, нали?

— Ами, всъщност…

— Така си и знаех.

— Казват, че се наричал „Кальош“.

Скай въздъхна, очевидно му предстоеше поредното такова пътуване. А имаше време, вярно преди много години, когато тримата гледаха на пътуванията си с влака като на източник на забавление и грижливо контролирана опасност; място за рисковани игри и шеги; истории за призраци и предизвикателства. От главните пътища имаше отклонения към излезли от употреба тунели, според слуховете водещи към скрити складове с товари или замразени пътници без билет, качени тайно на борда в последния момент от съпернически правителства. Имаше места, където тримата приятели се предизвикваха едни други да пътуват с изнесени навън тела, докато гърбовете им от време на време се допираха до бързо пробягващите стени, край които минаваха. Сега, вече по-възрастен, се сещаше с кисело недоумение за тези игри, наполовина горд, че бяха поемали подобен риск, наполовина изпълнен с ужас от мисълта, че за малко не ги бе сполетяла страховита смърт.

Но всичко бе останало далеч в миналото. Вече бяха сериозни хора и вършеха нужното за кораба. Всеки трябваше да дава каквото може в тези нови времена и Скай и неговите другари редовно получаваха задачата да придружават доставките за работниците, които се трудеха около гръбнака и в машинното отделение. Обикновено се налагаше да помагат за разтоварване на докараните продоволствия и да ги пренесат през тесните ниски коридори и шахтите до местопредназначението им, така че работата съвсем не беше толкова лека, колкото може би изглеждаше на пръв поглед. В края на поредната смяна Скай рядко си тръгваше без нови драскотини и натъртвания, а постоянните физически усилия го бяха възнаградили с мускулатура, с каквато никога преди не се бе и надявал да се сдобие.

Те бяха невероятно трио. Гомес се стремеше да получи работа в машинното отделение като член на обслужващия двигателите екип, обкръжен от почти свещена аура. От време на време управляваше влака дотам и дори разговаряше с техниците на двигателите, стараейки се да ги впечатли с познанията си по физика и за различни тайни в областта на теорията на антиматерията, свързана с двигателите. Скай беше наблюдавал някои от тези разговори и му бе направило впечатление, че техниците не отхвърляха винаги с презрение въпросите и отговорите на Гомес. Понякога дори умерено се впечатляваха и това го навеждаше на мисълта, че един ден приятелят му наистина щеше да бъде допуснат сред редиците на тихо говорещото „свещеничество“.

Норкинсо бе съвсем различно създание. Имаше способността да се изгуби напълно и вманиачено в даден проблем; да се очарова от всичко, стига да е достатъчно сложно и многопластово. Правеше жадно списъци, дълбоко влюбен в числовите последователности и класификациите. И нищо чудно, че любимата му област на изследване беше противната сложност на нервната система на „Сантяго“; компютърните мрежи, оплели като венозна система кораба, променяни, пренасочвани и пренареждани безброй пъти от потеглянето на кораба и за последен път — след спирането на повечето му системи при взрива. Много нормални хора дори не се опитваха да проумеят и малка подчаст от цялата тази сложност, но целостта й привличаше неудържимо Норкинсо, перверзно развълнуван от нещо, което за останалите хора граничеше с патология.

И заради това ги плашеше. Техниците, работещи върху мрежата, разполагаха с добре изпробвани решения за повечето пробиви и последното им желание беше някой да им показва как да вършат нещата малко по-ефективно. Шегуваха се, че ако карат така, ще останат без работа… но това беше просто любезен начин да кажат, че Норкинсо ги кара да се чувстват неловко. Затова той пътуваше със Скай и Гомес, където не можеше да смути никого.

— „Кальош“ — повтори Скай. — Предполагам, че името означава нещо?

— Стига — каза Норкинсо, видял презрителното изражение на Скай, — на острова, от който идват моите предци, са разказвали много истории за духове. Тази за „Кальош“ е била една от тях.

Норкинсо говореше убедено, без следа от обичайната си нервност.

— И както виждам се готвиш да ни осветлиш по въпроса.

— Бил е призрачен кораб.

— Странно, не бях се сетил.

— Слушай — избухна Гомес, — защо не вземеш да млъкнеш и да оставиш Норкинсо да каже каквото има?

Норкинсо кимна.

— Предците ми многократно са чували звуци от акордеон, които се носели нощем. Корабът понякога дори се отбивал в някое пристанище и вземал моряци от други кораби. Мъртвите на борда му си правели безкрайно парти. Екипажът му се състоял от магьосници — брухос. Те обвили „Кальош“ с облак, който го следвал навсякъде. От време на време хората го виждали, но никога не успявали да се приближат — скривал се под вълните или се превръщал в скала.

— А — обади се Скай. — Значи този кораб, който хората не можели да видят ясно, защото бил скрит в облак, умеел и да се превръща в стара скала, когато го доближавали? Това е забележително, Норкинсо, по-голямо доказателство за вълшебство не съм чувал.

— Не казвам, че наистина е съществувал призрачен кораб — сопна се Норкинсо. — Тогава. Но сега, кой знае? Може би митът е бил за кораб, който е трябвало да се появи.

— Звучи все по-добре, наистина.

— Слушай — намеси се Гомес. — Забрави за „Кальош“. Забрави тези врели-некипели за разни призрачни кораби. Но Норкинсо има право в известен смисъл. Все пак не е изключено това да се е случило, нали? Нищо не пречи да е имало шести кораб и онова, което са знаели за него, с времето може да е било позабравено.

— Щом казваш. А може и да са измислици на побъркания от скука екипаж, с единствената цел да обогати мъничко митичния фон на живота си.

Скай спря, защото точно в този момент влакът свърна в друг тунел, предизвиквайки все същия силен грохот. Приближиха се към обвивката на кораба и гравитацията малко се увеличи.

— О, знам какъв ти е проблемът — обяви полуусмихнат Норкинсо. — Твоят старец, нали? Не ти се иска да вярваш на тези неща заради него. Непоносима ти е мисълта, че не е знаел за нещо толкова значимо.

— А може да знае, но това явно никога не ти е минавало през ума.

— Значи признаваш, че корабът може и да съществува в действителност.

— Не, всъщност…

Но Гомес го прекъсна, очевидно заинтригуван.

— Честно казано, на мене не ми е трудно да повярвам, че някога е имало шести кораб. Не би струвало кой знае колко повече усилия да се изстрелят шест вместо пет кораба. И може би по-късно… след като корабите са достигнали скоростта, с която е трябвало да се движат, да се е случила някаква катастрофа… някакво трагично събитие, умишлено или случайно причинено, в резултат на което шестият кораб умира. Продължава да се движи, но е безстопанствен, защото целият му екипаж е загинал, както най-вероятно и неговите момиос. Разбира се, трябва да е разполагал с достатъчно остатъчна енергия, за да удържа останалата антиматерия.

— И какво — попита Скай, — ние просто сме забравили за него, а?

— Ако другите кораби са изиграли някаква роля за неговото унищожение, не би било трудно да се преправи цялата информация, с която разполага флотилията, за да се отстранят всички факти около извършеното престъпление и дори за съществуването на шестия кораб. Това поколение от екипажа може да се е заклело да не разказва за престъплението на своите потомци — нашите родители.

Гомес кимна ентусиазирано.

— И така, сега до нас са достигнали само неопределени слухове, полузабравени истини, примесени с митове.

— Точно така — съгласи се Норкинсо.

Скай поклати глава. Знаеше, че е безсмислено да спори повече.

 

 

Влакът спря в една от товарителниците, обслужващи тази част на гръбнака. Тримата излязоха предпазливо. Намираха се съвсем близо до оста на въртене и вече не усещаха почти никаква гравитация, затова разчитаха донякъде на лепкавите подметки на обувките си. Предметите все още падаха на пода, но с известна неохота. Човек можеше лесно да си удари главата в тавана, ако направи прекалено непредпазлива крачка.

Имаше много такива товарни отделения, всяко от които обслужваше отделна група момиос. На тази част на гръбнака бяха прикрепени шест модула и всеки един съдържаше десет индивидуални криокамери. Влаковете не можеха да спрат по-близо и почти цялото оборудване и продоволствие трябваше да се пренася на ръка през виещи се ниски коридори и шахти, из които се придвижваха по стълби. Имаше товарни асансьори и роботи, но те се използваха рядко. Роботите се нуждаеха от особено щателна поддръжка и програмиране, а дори най-простите задачи се налагаше да им се разясняват дума по дума, сякаш бяха бавно развиващи се в тежка форма. Обикновено ставаше по-бързо, ако си свършеха работата сами. Затова имаше толкова много техници, облегнали се с отегчен вид по множеството товарни платформи. Пушеха домашно приготвени цигари или потупваха с писалка по бележника в ръката си и правеха всичко възможно, за да изглеждат поне донякъде ангажирани, макар в действителност да не се случваше нищо. Бяха със сини комбинезони с обозначение на сектора, в който работеха, но дрехите бяха най-често разкъсани или преправени по един или друг начин и разкриваха несръчни татуировки по кожата отдолу. Скай, разбира се, ги познаваше всичките по физиономия — това беше естествено на борда на кораб, на който живееха само сто и петдесет незамразени човека. Но имаше съвсем слаба представа от имената и почти никаква представа за живота им в извънработно време. Когато не бяха на смяна, те се движеха предимно в своята част на „Сантяго“ и общуваха най-вече помежду си, дори създаваха семейства почти винаги в рамките на своята среда. Говореха на свой диалект, пропит с грижливо пазен професионален жаргон.

Но сега нещо му се стори малко по-различно.

Никой не бездействаше и не се стараеше да си придава зает вид. Всъщност в помещението не се виждаха почти никакви техници, а малцината присъстващи изглеждаха напрегнати, сякаш очакваха всеки момент някоя от алармите да пропищи.

— Какво има? — попита Скай.

Човекът, който пристъпи предпазливо иззад най-близката купчина палети с оборудване, не беше техник. Прокара длан по хромовото рамо на близкия приведен робот, сякаш търсеше опора, по челото му блестеше пот.

— Татко? — възкликна Скай. — Какво правиш тук?

— Аз бих могъл да ти задам същия въпрос, освен ако това не е някое от твоите задължения.

— Разбира се, че е. Нали ти казах, че от време на време работим по влаковете?

Тайтъс имаше разсеян вид.

— Да… да, каза ми. Забравих. Скай, помогни на тези хора да разтоварят стоката и после с приятелите ти се махайте оттук.

Скай изгледа баща си.

— Нищо не разбирам.

— Просто го направи, а? — Тайтъс Осман се обърна към най-близкия техник — силно брадясал мъж с гротескно мускулести ръце, кръстосани пред гърдите. — Същото се отнася и за теб, и твоите хора, Зейвиър. Вземи всички ненужни хора оттук и ги заведи до горната част на гръбнака. Искам машинното отделение да бъде празно, докато се занимаваме с това. — Подгъна ръкав и зашепна някакви указания на гривната си. Старият Балказар никога не пропускаше да последва съветите на Тайтъс Осман. След това се обърна отново към сина си и премигна, за да се увери, че е още там. — Не ти ли казах току-що да приключваш по-скоро със задължението си тук, синко? Не се шегувам.

Норкинсо и Гомес се присъединиха към двамата техници, които тръгнаха към чакащия влак, свалиха едно от покривалата върху товара и се заеха с разтоварването, което неизменно завършваше с обелени кокалчета на ръцете. Предаваха си кутиите един на друг.

— Татко, какво има? — настоя Скай.

Мислеше, че баща му ще го смъмри, но той просто поклати глава.

— Не знам. Все още. Но нещо с един от нашите пасажери не е наред… и това ме тревожи.

— Какво значи „не е наред“?

— Една от проклетите мумии се пробужда. — Тайтъс избърса чело. — Това не трябва да се случва. Слизах долу в криокамерата и все още не мога да си обясня какво става. Но определено съм разтревожен. Затова искам районът да се разчисти.

„Това наистина е чудо“ — помисли си Скай. Никой от пасажерите никога не се бе събуждал, макар неколцина от тях да бяха умрели. Но сега положението определено не радваше баща му. По-точно сериозно го притесняваше.

— И защо това е проблем, татко?

— Защото не е предвидено да се събуждат. А ако все пак се случи, значи е предвидено от първия ден. Още преди да напуснем Слънчевата система.

— А защо районът трябва да се разчисти?

— Заради нещо, което ми е казал моят баща, Скай. А сега направи, каквото ти казах и се погрижи за разтоварването на този влак, а после веднага си обирай крушите оттук.

В този момент от противоположната посока се появи друг влак и спря до първия. От него слязоха четирима от охраната на Тайтъс — трима мъже и една жена — и започнаха да се намъкват в пластмасово бронирано облекло, прекалено обемисто, за да го носят по време на пътуването. Това всъщност бе цялата оперативна милиция на кораба, неговата полицейска сила и армия, но дори и те не работеха през цялото време като такива. Групата се придвижи към друга част на влака и извади оттам блестящобяло оръжие, с което боравеха с нервна предпазливост. А Тайтъс винаги му бе обяснявал, макар и не особено убедително, че на кораба няма оръжие.

На Скай му се искаше да знае доста повече за много аспекти на корабната охрана. Малката, стегната, високоефективна организация на баща му го омайваше. Но никога не му позволиха да работи с него. Обяснението на Тайтъс звучеше достатъчно убедително — не можеше се претендира за безпристрастност или справедливост, ако дадеше някаква роля на сина си в тази организация, колкото и способен да беше Скай. Но това не правеше по-сладък горчивия хап, който трябваше да преглътне. Винаги му възлагаха задачи, възможно най-отдалечени от сигурността. Нищо нямаше да се промени, докато Тайтъс стоеше начело на милицията. И двамата разбираха това много добре.

Скай се присъедини към групата, която разтоварваше влака. Вършеха си работата бързо, без грижливо отмереното мотаене, което съпровождаше обикновено този процес. Приятелите му бяха изнервени, каквото и да се случваше, очевидно излизаше извън рамките на нормалното, а Тайтъс Осман не беше от хората, обичащи да драматизират без основание нещата.

Скай не изпускаше от очи хората от охраната.

Те поставиха платнени слушалки върху обръснатите си глави, включиха микрофончета и направиха проверка на честотите за връзка. После измъкнаха бронирани каски от влака, поставиха ги на главите си и наместиха монокъла пред едното си око. Тънка черна жичка свързваше всеки шлем с горната част на всяко оръжие, така че с тях да може да се стреля, без да се налага човекът да гледа по посока на стрелбата. Вероятно на моноклите имаха и инфрачервени или сонарни лъчи, за да се ориентират в тъмните субнива на кораба.

Групата се приведе в пълно бойно снаряжение и тръгна към баща му, който тихо и лаконично им даде някакви указания без никакво суетене. Скай наблюдаваше движението на устните му. Пред своите хора излъчваше абсолютно спокойствие. От време на време правеше стегнат, точен жест с ръка или поклащаше глава. Човек можеше да си помисли със същия успех, че им разказваше приказка. Дори потта по челото му като че ли беше изсъхнала.

Тайтъс Осман остави групата, приближи се до влака, с който бяха пристигнали, и извади своето оръжие. Никаква броня или каска, само оръжието. То имаше същия ослепителнобял цвят като другите. Под него висеше сърповиден магазин. Баща му боравеше с него по-скоро със спокоен респект, отколкото с лекота и фамилиарност, така, както сигурно човек би се отнасял към отровна змия, чиято отрова току-що е била източена.

И всички тези приготовления бяха само заради един събудил се пасажер?

— Татко… — подхвана Скай, изоставил отново задълженията си. — Какво има? Какво се е случило в действителност?

— Нищо, заради което си заслужава да се тревожиш — отвърна Тайтъс.

После взе трима от хората си, а четвъртия остави на пост в товаро-разтоварителницата. Групата изчезна в една от шахтите, водещи към криокамерите, шумът от движението им ставаше все по-тих, но без да изчезне напълно. Когато се увери, че баща му няма как да го чуе, Скай се приближи до самотния часовой.

— Какво става, Констанца?

Тя вдигна монокъла от окото си.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти кажа, след като баща ти не го направи?

— Не знам. Изстрел наслуки в тъмното, може би основаващ се на факта, че някога бяхме приятели.

Беше я разпознал в момента, в който пристигна влакът; като се имаше предвид очевидната сериозност на случая, нямаше как и тя да не е сред призованите.

— Извинявай — промълви Констанца. — Просто всички сме малко напрегнати, нали разбираш?

— Естествено. — Взря се в лицето й, красиво и пламенно както винаги, питайки се какво ли би било, ако прокара пръсти по извивката на челюстта й. — Чух, че било заради прекалено ранното събуждане на един от пътниците. Така ли е?

— Повече или по-малко — отвърна като че ли през зъби тя.

— И заради това сте наизвадили повече оръжие, отколкото съм виждал някога в живота си? Повече, отколкото мислех, че имаме на кораба?

— Баща ти решава как да подхождаме към всеки отделен случай, не аз.

— Но той все трябва да е казал нещо. Каква е тази паника заради един-единствен пасажер?

— Виж, не знам, разбра ли? Освен това, че за каквото и да става дума, не е трябвало да се случва. Момиос не би трябвало да се събуждат предварително. Това не е възможно, освен ако някой е програмирал така криокамерата им. А той не би го направил без основателна причина.

— Все още не ми е ясно защо някой би поискал да се събуди по-рано.

— За да попречи на мисията, разбира се. — Констанца понижи глас и забарабани напрегнато с нокти по оръжието си. — Един от спящите, поставен на борда не като пасажер, а като бомба със закъснител. Доброволец на самоубийствена мисия, може би — престъпник или някой друг, който няма какво да изгуби. Някой достатъчно разгневен, за да иска да убие всички ни. Спомни си, когато флотилията е напускала Слънчевата система, никак не е било лесно да си намериш място в нея. При построяването й Конфедерацията си е създала колкото приятели, толкова и врагове. Сигурно не е било трудно да намерят човек, готов да умре, стига по този начин да ни накаже.

— Би било трудно да се направи, обаче.

— Само ако забравиш да дадеш подкуп на когото трябва.

— Май имаш право. Когато каза „бомба със закъснител“, не говореше буквално, нали?

— Не… но като се замисля, идеята не е чак толкова абсурдна. Ами ако те, които и да са тези „те“, са успели да внедрят саботьор на всеки кораб? Може би онзи на „Исламабад“ се е събудил пръв. И те изобщо не са разбрали.

— Ако случаят е такъв, дори да бяха разбрали, това надали щеше да им помогне особено.

Констанца стисна зъби.

— Вероятно ще открием истината. От друга страна, нищо чудно да става въпрос за най-банална повреда на криокамерата.

Точно тогава се чуха първите изстрели.

Ставащото, каквото и да беше то, отстоеше на десетки метри под товарителницата, но пак звучеше плашещо силно. Чуха се и викове. На Скай му се стори, че чува баща си, но не беше сигурен, акустиката придаваше метален характер на гласовете, правеше думите неясни и замазваше разликата между тембрите.

— По дяволите! — изруга Констанца. Замръзна за миг, после се втурна към входа на шахтата. В последния момент се обърна и го изгледа диво. — Ти оставаш тук, Скай.

— Идвам с теб. Моят баща е там долу.

Изстрелите бяха престанали, но все още се чуваше силен шум, предимно от гласове, почти истерични, и нещо като разхвърляне на разни неща. Констанца провери отново оръжието си и после го вдигна на рамо. Приближи се до шахтата, готова да се спусне по стълбите към ехтящите й дълбини.

— Констанца…

Скай грабна оръжието и го измъкна от рамото й преди да бе успяла да реагира. Обърна се разгневена, но той вече бе отстъпил няколко крачки и макар да не бе насочил оръжието си право към нея, не можеше да се каже какво ще направи. Нямаше представа как да го използва, но имаше много решителен вид. Тя отстъпи, без да изпуска от очи оръжието. То бе все така свързано с каската й посредством черната жичка, сега опъната до скъсване.

— Дай ми шлема си — кимна към нея Скай.

— Нямаш представа какво ти се пише заради това.

— Заради какво? Че отивам да помогна на баща си, когато се намира в опасност ли? Според мен в най-лошия случай ще ме смъмрят леко. — Кимна отново. — Каската, Констанца.

Тя я измъкна с гримаса. Скай я постави на главата си, без да си направи труда да поиска да му даде и платнената подложка. Беше му малка, но нямаше време да се занимава с това сега. Постави монокъла и се зарадва, когато видя това, което виждаше оръжието. Образът беше във всички нюанси на сивото и зеленото, нашарен с линийки, телеметрични данни и резюме за статуса на оръжието. Всичко това не му говореше нищо, но когато погледна към Констанца, носът й се открои като бяло топлинно петно. Инфрачервено, това бе всичко, което бе необходимо да знае.

И заслиза в шахтата, усещайки, че Констанца го следва на дискретно разстояние.

Вече не се чуваха викове, но гласовете продължаваха да звучат. Бяха тихи, но в никакъв случай не и спокойни. Сега вече чуваше съвсем отчетливо баща си. Нещо в начина му на говорене не беше наред.

Стигна до свръзката, от която се отиваше до криокамерите в този модул. Тя се разделяше в десет посоки, но само една от свързващите врати беше отворена. Точно от там се носеха гласовете. Скай насочи оръжието право напред и тръгна по обикновено тъмния, обточен с тръби коридор, водещ натам. Сега коридорът бе осветен в неприятни нюанси на сиво-зеленото. Чувстваше се безкрайно уплашен, но го осъзна едва сега, вече стиснал оръжието в ръка и в шахтата. Страхът беше нещо почти, но не и напълно непознато за него. Помнеше първата си среща с него, когато бе останал сам и на тъмно в детската стая, предаден и изоставен. Сега наблюдаваше как собствената му сянка очертава призрачни форми по стената и за момент му се прииска до него да беше Клаун, за да му предложи водачество и приятелство. Идеята да се върне в детската внезапно му се стори неустоимо привлекателна. Това бе свят, незамърсен от слухове за призрачни кораби или саботажи, за настоящи и реални изпитания.

Коридорът направи завой и той изведнъж се озова пред криокамерата: голямо, изпълнено с машинария помещение за един-единствен човек. Напомняше му погребална стая в църква, излъчваща благоговение и античност. До неотдавна там бе царял студ и голяма част от нея все още му се струваше маслиненозелена или черна.

Чу отзад гласа на Констанца:

— Дай ми оръжието, Скай, и никой няма да разбере, че си го взел.

— Ще го върна, когато опасността премине.

— Все още дори не знаем каква е опасността. Може би нечие оръжие е гръмнало случайно.

— А пък криокамерата, пак така случайно, се е повредила. Ами да, ето какво било.

Той влезе в криокамерата и буквално попи разкрилата се пред взора му картина. И баща му, и тримата охранители бяха тук — бледозелени, преминаващи в бяло петна.

— Констанца — рече единият от тях. — Мислех, че трябваше да… По дяволите, това не си ти, нали?

— Не, аз съм. Скай Осман.

Вдигна монокъла и стаята придоби още по-мрачен вид.

— А къде е Констанца?

— Взех шлема и оръжието й против нейната воля. — Погледна назад с надеждата, че тя бе чула опита му да я оневини. — Оказа ми солидна съпротива.

Криокамерата бе една от десетте, наредени във вид на пръстен около общ възел, от който до всяка се стигаше по отделно коридорче. След изстрелването на флотилията, в нея вероятно бяха влизали един-два пъти. Животоподдържащите системи на спящите бяха деликатни и сложни като работещите с антиматерия двигатели, и вероятността от ужасяващи последствия, ако ги докоснат неумели ръце, бе също толкова голяма. Подобно на погребаните в гробници фараони, замразените им обитатели очакваха покоят на техните камери да не бъде нарушен, преди да са достигнали това, което за тях бе равносилно на отвъдното — съживяването чрез размразяване при наближаването на системата 61 Лебед-А. Дори самото присъствие тук те караше да се чувстваш някак си неловко, като престъпник.

Но това усещане не можеше да се сравни с ужаса, който изпита, като видя баща си.

Тайтъс Осман лежеше на пода, а един от неговите хора поддържаше горната част на тялото му. Гърдите му бяха подгизнали от някаква тъмна течност, очевидно кръв. От дупките в униформата му кръвта избликваше на пулсации, като гъргореше отвратително при всяко мъчително вдишване.

— Татко… — промълви Скай.

— Всичко е наред — успокои го един от членовете на групата.

— Медицинският екип идва.

Което, помисли си Скай, при даденото състояние на медицинската експертиза на борда на „Сантяго“, бе равносилно на идването на свещеника. Или на работници от погребалното бюро.

Погледна към ковчега със спящия, дълъг, подобен на цокъл, заобиколен от всевъзможна апаратура, той заемаше по-голямата част от помещението. Беше зейнал, осеян с огромни пукнатини като счупено стъкло. Изпопадалите на пода остри парчета образуваха опасна мозайка. Все едно нещо, намирало се вътре, си бе проправило със сила път навън.

И в него имаше нещо.

Пасажерът беше мъртъв или почти мъртъв, това поне бе очевидно. На пръв поглед всичко по човека изглеждаше нормално, но след това дупките от куршуми по голото тяло, облепено с множество тръбички и катетри се набиваха на очи. Беше по-млад от повечето пътници, с други думи — превъзходен материал за фанатик, помисли си Скай. Но поради обръснатата глава и подобното на маска изражение, както и заради пълната липса на мускулен тонус, трудно можеше да бъде отличен от хилядата други спящи пасажери.

С това изключение, че долната част на ръката му я нямаше.

Валяше се на пода — отпусната, напомняща ръкавица, завършваща с разкъсани парчета кожа. Но от края й не се подаваше нито кост, нито мускули, освен това бяха протекли само няколко капки кръв. Остатъкът от ръката на човека също не изглеждаше нормално. Кожата и костта свършваха на десетина сантиметра под лакътя, след което идваше ред на метална протеза: чудовищно сложна, която не завършваше със стоманени пръсти, а с непредвещаващ нищо добро ансамбъл от остриета.

Скай си представи как трябва да се бе случило това.

Човекът се бе събудил в ковчега, вероятно следвайки план, заложен в него още преди потеглянето на флотилията от Меркурий. Програмирали са го да се събуди, без да го забележат, да се освободи със сила и да нанесе значителна вреда на кораба, точно по същия начин, по който бе пострадал и „Исламабад“, ако теорията на Констанца се окажеше правилна. Един-единствен човек беше в състояние да извърши ужасно зло, ако не се вълнува от собственото си оцеляване.

Размразяването му обаче не беше преминало незабелязано. Вероятно се е намирал в процес на събуждане, когато охранителният екип бе влязъл в криокамерата. Може би Тайтъс се бе надвесил над ковчега, за да го огледа, и човекът го бе разбил с оръжието в ръката си. И тогава вече не е било никакъв проблем да го намушка, макар другите от групата в същия момент да бяха изпразнили пълнителите си в него. Упоен от болкоуспокояващите химикали при разбуждането, той вероятно почти не беше усетил впиващите се в плътта му куршуми.

Бяха го спрели, може би дори го бяха убили, но не и преди да причини всичко това. Скай коленичи до баща си. Очите на Тайтъс бяха все още отворени, но той очевидно не можеше да фокусира погледа си.

— Татко? Аз съм, Скай. Опитай да издържиш. Лекарите пристигат всеки момент. Всичко ще бъде наред.

Един от милиционерите го докосна по рамото.

— Той е силен, Скай. Трябваше да влезе пръв. Винаги действаше по този начин.

— Действа, искаш да кажеш.

— Разбира се. Той ще се оправи.

Скай понечи да каже нещо, думите бяха готови в главата му, но внезапно пасажерът се размърда; първоначално бавно като насън, след това — с ужасяваща бързина. За миг му се стори, че сънува, че всичко това не може да се случва наяве — раните бяха прекалено сериозни, за да е в състояние да помръдне, камо ли с такава бързина и енергичност.

Пътникът се изтърколи от ковчега с животинска пъргавина, изправи се и само с едно сърповидно движение на ръката си преряза гърлото на един от охранителите. Той падна на колене, а от раната му бликна кръв като от фонтан. Пасажерът спря, вдигнал пред себе си ръката-оръжие, сложният комплекс от ножове започна да издава бръмчащи и щракащи звуци, едно от остриетата се скри, заместено от друго, също толкова бляскаво колкото и предходното. Размразеният наблюдаваше този процес като омагьосан и същевременно — абсолютно невъзмутим.

Пристъпи напред, към Скай.

Скай все още държеше оръжието на Констанца, но страхът го бе парализирал и не успя дори да го вдигне, за да заплаши своя противник. Той го изгледа, мускулите под кожата му се завълнуваха странно, сякаш десетки червеи запълзяха синхронно по костите на черепа му. Вълнообразното движение престана и за момент лицето, което се взираше в Скай, се превърна в бегло подобие на неговото собствено. После вълнението се поднови и то стана отново напълно непознато за Скай.

Мъжът се усмихна и прониза гърдите му с чистия нов нож. Той не усети никаква болка и в първия момент му се стори, че онзи просто го бе ударил силно в ребрата. Строполи се назад.

Отзад другите двама от охраната стояха с вдигнато оръжие, готови да стрелят.

Скай се отпусна на пода, опита се да си поеме въздух. Прониза го остра болка; не изпита облекчението, което трябваше да му донесе вдишването. Явно ножът на пасажера бе пробил единия му бял дроб, а ударът сигурно бе счупил някое ребро. Но както изглежда ножът не бе достигнал до сърцето, а тъй като все още можеше да движи крака, сигурно не бе наранил и гръбначния стълб.

Измина още миг и той се запита защо другите двама все още не бяха открили огън. Виждаше гърба на пасажера. Несъмнено вече нищо не се изпречваше пред мишената им.

Констанца, разбира се. Тя стоеше точно зад него и имаше голяма вероятност част от куршумите да преминат през тялото му и да наранят и нея. Тя можеше да се отмести, но вратите към другите криокамери бяха запечатани и нямаше как да бъдат отворени бързо, затова единственият възможен път за отстъпление оставаше водещата нагоре стълба. А пасажерът щеше да я последва незабавно. В друг случай отсъствието на една ръка би затруднило изкачването по стълбата, но очевидно нормалните физиологични правила тук не бяха в сила.

— Скай… — обади се тя. — Скай. Оръжието ми е в теб. Ти имаш по-добра възможност за стрелба от другите двама. Стреляй незабавно.

Все така легнал, все така борейки се за глътка въздух и чувайки как раната в гърдите му гъргори като бебе, той вдигна оръжието и го насочи най-общо по посока на пасажера, който се приближаваше спокойно към Констанца.

— Направи го веднага, Скай.

— Не мога.

— Направи го. Става въпрос за безопасността на флотилията.

С трепереща ръка, вече едва успявайки да държи оръжието, камо ли да се прицели с някаква точност, той насочи цевта към гърба на размразения, после затвори очи, макар така или иначе да се бореше с прииждащата тъмна вълна, от която всеки момент щеше да загуби съзнание, и натисна спусъка.

Последва остър и кратък изстрел, като дълбоко оригване. Към това се прибави метално ехтене — куршумите заваляха не по човешка плът, а по бронираните стени на коридора.

Пасажерът спря, сякаш смяташе да се обърне и да се върне за нещо забравено, и после се строполи.

Малко по-нататък Констанца все още стоеше права.

Тя тръгна напред, срита пасажера, без да предизвика забележима реакция. Скай изпусна оръжието, но по това време другите двама охранители вече бяха до него, насочили своето оръжие към падналия.

Скай се мъчеше да поеме въздух, за да каже нещо:

— Татко?

— Не знам — отвърна Констанца. — Ти как си?

— Не мога да дишам.

Тя кимна.

— Ще живееш. Трябваше да го застреляш, когато ти казах.

— Направих го.

— Не, не го направи. Стреля напосоки, имахме късмет, че го улучи рикоширал куршум. Можеше да избиеш всички ни.

— Но не ви избих.

Тя се приведе и взе оръжието.

— Моето е, струва ми се.

В този момент по стълбата слезе медицинският екип. Нямаше време да го уведомяват за случилото се, разбира се, и за момент новодошлите се поколебаха с кого трябва да се заемат. Пред тях се намираше уважаван и високопоставен член на екипажа, други двама от екипажа имаха рани, които също може би заплашваха живота им. На всичкото отгоре на земята лежеше и един ранен пасажер, член на онзи дори още по-високопоставен елит, който бяха обслужвали през целия си живот. Не си дадоха веднага сметка, че момиото не беше това, което изглежда.

Един от хората в медицинския екип се зае със Скай и след като го прегледа, му сложи кислородна маска, която облекчи значително увредената му дихателна система. Той усети почти веднага, че тъмната вълна, заплашваща всеки момент да залее съзнанието му, се поотдръпна.

— Помогнете на Тайтъс — промълви той, като посочи баща си. — Но направете каквото можете и за пасажера.

— Сигурен ли си? — попита лекарят, който вече явно се бе ориентирал донякъде в ситуацията.

Скай притисна отново маската към лицето си, преди да отговори. Мислите му препускаха невъздържано към онова, което можеше да направи с пасажера, към всевъзможните начини, по които можеше да му причини болка.

— Да. Повече от сигурен.