Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (37)

Трийсет и шест

Докато Ратко ни водеше към Гидиън, позволих на следващия епизод да ме връхлети. Сега ми се струваше, че от мен зависи кога ще се случи това — сякаш не ставаше дума за нищо повече от ровене в спомени с тристагодишна давност, подреждането им в хронологичен ред и разрешение на следващия епизод да нахлуе в съзнанието ми. Във всичко това вече нямаше нищо смущаващо необичайно. Сякаш донякъде знаех какво ще се случи, но просто напоследък не мислех особено по този въпрос. Като книга, която не си отварял отдавна, но чиято история никога вече няма да може да те изненада.

Скай и Норкинсо се огледаха от отвора на шахтата, от която се бяха появили, и заслизаха внимателно по хлъзгавите стени на помещението, докато стигнаха до брега на червеното езеро.

Ларвата, която се намираше в центъра му, на петдесетина метра от тях, току-що се бе представила като Лаго.

Скай събираше сили да не се поддаде на огромния си страх и чувството, че всичко това е невероятно странно. Беше убеден обаче, че съдбата му е да излезе жив от това място.

— Лаго ли? — повтори той. — Бях останал с впечатление, че Лаго е човек.

— Аз съм също и това, което съществуваше преди Лаго. — Макар и гръмък, гласът беше спокоен и лишен от каквато и да било заплашителна нотка. — Трудно е да се обясни с езика на Лаго. Аз съм Лаго, но също така съм и Безстрашно пътуващия.

— Какво се случи с Лаго?

— Това също не е лесно за обяснение. Извинете ме. — Последва пауза, по време на която от ларвата в езерото избликнаха галони червена течност и после други галони се вляха в нея. — Така е по-добре. Много по-добре. Сега ще обясня. Преди Лаго имаше само Безстрашно пътуващия и помощните ларви на Безстрашно пътуващия, и празен развъдник. — Мустачетата посочиха като че ли съм стените и тавана на пещерата. — Но след това празният развъдник беше повреден и много нещастни помощни ларви трябваше да бъдат… в ума на Лаго няма дума за това. Разложени? Разтворени? Дегенерирани? Но не напълно изгубени.

Скай погледна към Норкинсо, който не бе промълвил нито дума, откакто бяха влезли в помещението.

— Какво се случи преди корабът ви да бъде повреден?

— Да… кораб. Точно така. Не празен развъдник. Кораб. Много по-добре. — Устата се усмихна ужасяващо и от съществото бликна поредната доза червена течност. — Това стана отдавна.

— Започни от началото. Защо ни следвате?

— Вас ли?

— Флотилията. Другите пет кораба. Другите пет празни развъдника. — Въпреки страха си усети гняв. — Боже, не е чак толкова трудно. — Разтвори юмрук, като изправяше пръстите си един след друг. — Едно. Две. Три. Четири. Пет. Разбра ли? Пет. Има още пет празни развъдника, построени от нас, хора като Лаго, и вие решихте да последвате нас. Бих искал да знам защо.

— Това беше преди повредата. След повредата останаха само четири празни развъдника.

Скай кимна. Значи това нещо донякъде разбираше какво се бе случило с „Исламабад“.

— Което означава, че не си спомняш и това?

— Не си спомням много добре.

— Е, постарай се. Откъде идваш? Какво те накара да се прилепиш към флотилията?

— Има прекалено много празнини. Прекалено много, за да може Безстрашно пътуващия да си спомни целия път обратно.

— Не е нужно да си припомняш целия път обратно. Кажи ми само как се озова тук.

— Беше време, когато имаше само ларви, макар празнините да бяха колкото щеш. Търсехме други видове ларви, но така и не откривахме.

Скай реши, че става въпрос за времето, когато народът на Безстрашно пътуващия бе кръстосвал из Космоса, без да открие други разумни форми на живот.

— Кога е било това?

— Преди цели епохи. Едно завъртане и половина.

Скай усети смразяваща тръпка на космическо благоговение. Може би се лъжеше, но подозираше силно, че ларвата има предвид въртенето на Млечния път. Времето, необходимо на една обикновена звезда от галактичния център да направи пълна обиколка. Всяка една от тези обиколки отнемаше повече от двеста милиона години… Следователно расовата памет на ларвата, ако изобщо ставаше въпрос за такова нещо, обхващаше период от повече от триста милиона години космическо пътуване. Преди триста милиона години динозаврите не бяха съществували дори като щрих на еволюционната чертожна маса. На фона на този необозрим период от време хората и всичко, което бяха направили, изглеждаше като слой прах върху планински връх.

— Разкажи ми по-нататък.

— Тогава открихме други ларви. Но те не бяха като нас. Всъщност изобщо не бяха ларви. Те не искаха… да ни понасят. Бяха като празен развъдник, но… празен. Само празен развъдник.

Кораб без живи същества на борда.

— Машинен интелект?

Устата се усмихна отново. Гледката беше наистина отвратителна.

— Да. Машинен интелект. Гладни машини. Машини, които ядат ларви. Машини, които ни ядат.

 

 

„Машини, които ни ядат.“

Замислих се за начина, по който ларвата бе изрекла думите — сякаш ставаше въпрос просто за някакъв дразнещ аспект от реалността. Нещо, което трябваше да се изтърпи, но за което всъщност не можеше да бъде винен никой. Спомних си и моето отвращение от пораженческия начин на мислене на ларвата.

„Не, не моето отвращение — казах си аз. — Отвращението на Скай Осман.“

Имах право, нали?

Ратко ни водеше из грубо изсечените тунели във фабриката за производство на гориво-мечта. От време на време минавахме през мъждиво осветени разширения, където работници в лъскави сиви палта се трудеха над гъсто покрити с химическа апаратура маси, които напомняха миниатюрни стъклени градове. Виждаха се огромни колби, пълни с десетки литри тъмно, проблясващо на светлината, кървавочервено гориво-мечта. В края на поточната линия редичките с пълни шишенца очакваха следващия етап — дистрибуторите. Много от работниците носеха същите очила като Ратко, а специализираните им лещи щракаха, когато се наместваха на местата си за извършването на съответната задача в производствения процес.

— Къде ни водиш? — попитах аз.

— Искаше да пиеш, нали?

— Води ни да се видим с човека, според мен — прошепна Куирънбах. — Той ръководи всичко това, така че не го подценявай… макар да има доста необичайна система от вярвания.

— Гидиън ли? — учуди се Зебра.

— Е, това е част от цялото — намеси се Ратко, очевидно без да разбере за какво става дума.

Минахме през още един комплекс от производствени лаборатории и най-сетне ни въведоха в офис с грапави стени, където пред огромно, очукано метално бюро, лежеше съсухрен старец… или може би седеше, не беше възможно да се разбере веднага. Човекът беше в нещо като инвалидна количка: долнопробен, черен, армиран уред, който издаваше тихи звуци от свистящата през клапите му пара. Излизащите от инвалидната количка тръби се губеха в стената. Вероятно можеше да се отдели от тях, когато трябваше да се придвижва, плъзгайки се на тънките колела с извити спици, на които бе окачен столът.

Тялото на мъжа трудно можеше да се различи под многобройните одеяла. Двете му невероятно слаби ръце бяха навън, лявата стоеше върху бедрото, а дясната си играеше с армията черни ръчки и бутони на дясната странична облегалка на инвалидната количка.

— Здравейте — обади се Зебра. — Вие трябва да сте въпросният човек.

Той ни изгледа един след друг. Лицето му представляваше маска от кости, покрити с кожа, на места тънка като пергамент, така че се създаваше странното усещане за прозрачност. Все още обаче, го обгръщаше аура от красота, а очите му, когато най-сетне се спряха върху мен, ми напомниха две пронизващи всичко парчета междузвезден лед. Силната му челюст бе присвита почти презрително. Устните му потрепнаха, сякаш се готвеше да отговори.

Вместо това, дясната му ръка заигра по бутоните и ръчките, като ги натискаше с изненадваща сръчност. Макар да бяха слаби, пръстите му изглеждаха силни и опасни като нокти на лешояд.

Той вдигна ръка от контролното табло. Вътре в инвалидната количка започна да става нещо, възвестявано от шумното дрънчене на механизмите. Когато дрънкането престана, столът заговори, синтезирайки думите с поредица от подобни на камбанки свирки, и ако човек се концентрираше, можеше и да ги разбере.

— Ясно е от само себе си. Какво мога да направя за вас?

Съзерцавах го смаян. Предполагах, че Гидиън може да е всичко друго, но не и това.

— Можете да ни дадете обещаните от Ратко напитки — отвърнах аз.

Той кимна с меко казано доста икономично движение и Ратко се приближи до шкафа, който се намираше в каменна ниша в единия ъгъл на офиса. Върна се с две чаши вода. Пресуших моята на една глътка. Нямаше прекалено лош вкус, макар несъмнено да бе получена от парата преди не повече от час. Ратко предложи нещо на Зебра и тя прие с явно опасение, но жаждата очевидно бе по-силна от тревогата да не бъдем отровени. Оставих чашата си върху очуканото метално бюро.

— Нямаш нищо общо с това, което очаквах, Гидиън.

Куирънбах ме сръга.

— Това не е Гидиън, Танър. Това е, ъъъ… — поколеба се, преди да добави безсилно — човекът, както казах.

Мъжът срещу нас натисна нова поредица от бутони на инвалидната си количка. Последва ново щракане, което продължи може би около петнайсет секунди, преди гласът да прозвучи отново:

— Не, аз не съм Гидиън. Но вероятно сте чували за мен. Аз направих това място.

— Кое? — попита Зебра. — Този лабиринт от тунели ли?

— Не — отговори той след поредната пауза, през която столът обработваше думите. — Не. Не този лабиринт от тунели. Целия този град. Цялата тази планета. — Тук очевидно паузата беше програмирана. — Аз съм Марко Ферис.

Спомних си какво ми бе казал Куирънбах за необичайната система от вярвания на нашия домакин. Е, това тук не можеше да бъде наречено другояче. Усетих обаче, как в мен се прокрадва емпатия към човека в задвижваната от пара инвалидна количка.

Аз самият не бях в много по-различно от неговото положение, тъй като все още не бях сигурен кой съм.

— Е, Марко — казах аз. — Отговори ми на един въпрос. Ти ли управляваш това място или с тази работа е натоварен Гидиън? Гидиън съществува ли изобщо?

Инвалидната количка затрака.

— О, определено аз управлявам това място, мистър… — Направи почти незабележим жест с другата си ръка, не си заслужаваше да си създава целия този проблем да спира изречението си по средата, за да ме пита за името. — Но Гидиън е тук. Гидиън винаги е бил тук. Без Гидиън аз нямаше да бъда тук.

— Защо тогава не ни заведете да го видим? — намеси се Зебра.

— Защото не е необходимо. Защото никой не отива при Гидиън без наистина уважителна причина. Вие вършите цялата работа чрез мен, защо ви е тогава Гидиън? Гидиън е просто доставчикът. Той не знае нищо.

— Въпреки това, бихме искали да си кажем някоя и друга дума с него — заявих аз.

— Съжалявам. Невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Той отдалечи инвалидната си количка от бюрото. Огромните колела с извити спици затрополиха по пода.

— Въпреки всичко, искам да се видя с Гидиън.

— Хей — обади се Ратко и пристъпи напред, за да застане между мен и човека, който се мислеше за Марко Ферис. — Нали чухте какво каза?

Ратко обаче, беше аматьор. Повалих го, преди да разбере какво става и миг по-късно той лежеше охкащ на пода със счупена ръка. Дадох знак на Зебра да се наведе и да вземе оръжието, което той се готвеше да измъкне. Сега вече и двамата бяхме въоръжени. Извадих своето оръжие, а Зебра насочи другия пистолет към Ферис или както му беше името.

— Ето моето предложение — казах аз. — Завеждаш ме при Гидиън. Или ме завеждаш при Гидиън, проливайки сълзи от непоносима болка. Как ти се струва?

Той дръпна и натисна нова поредица от ръчки и бутони, в резултат на което инвалидната количка се отдели от захранващите я с пара тръби. Дори някъде в нея да имаше оръжие, не мисля, че той можеше да бъде достатъчно бърз, за да се възползва от него.

— Оттук — произнесе Ферис след малко по-краткотраен период на тракане.

Поведе ни през друга поредица от тунели. Ферис управляваше майсторски количката си из тесните проходи. Продължавах да се питам какъв е неговият случай. Куирънбах и евентуално Зебра изглежда приемаха, че не е с всичкия си. Но кой беше тогава, ако не този, за който се представяше?

— Кажете как се озовахте тук — попитах аз. — И какво общо има това с Гидиън.

Последва ново щракане.

— Дълга история. За щастие често са искали да я разказвам. Затова съм програмирал следното изявление.

Инвалидната количка пощрака известно време и гласът заговори отново:

— Роден съм на Йелоустоун, създаден от стоманена утроба и отгледан от роботи. Това бе преди да сме в състояние да транспортираме живи хора от звезда до звезда. Трябваше да ни създават от замразени яйцеклетки и да ни оставят на грижите на вече пристигналите роботи.

Ферис беше един от американосите, това знаех. Този период отстоеше толкова назад във времето, дори преди епохата на Скай Осман, че поне в моето съзнание, всичко бе започнало да се слива в общ исторически фон, изпълнен с параходи, конквистадори, концентрационни лагери и черна чума.

— Ние открихме бездната — продължаваше Ферис. — Това бе странното. Никой не я беше видял от Слънчевата система, даже с най-добрия инструментариум. Беше прекалено малка. Но я открихме веднага щом започнахме да изследваме нашия свят. Дълбока дупка в кората на планетата, непоносима жега и смесица от газове, които можехме да обработваме по подходящ начин, за да получим нужния ни за дишане въздух. От геологична гледна точка съществуването й нямаше обяснение. О, знаех теориите, че Йелоустоун е пострадал от ударната вълна при среща с газов гигант в близкото минало и как цялата топлинна енергия в сърцевината му е трябвало да излезе на повърхността през клапи от рода на тази бездна. И може би в това има известна истина, но със сигурност не цялата. Тя не обяснява странността на бездната — защо газовете се отличават толкова от останалата атмосфера — по-топли, по-влажни, няколко степени по-малко токсични. Слязох да видя какво има на дъното.

Той бе отишъл с един от атмосферните изследователски апарати, слизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната, докато се озовал под нивото на мъглата. Радарът го пазел да не се разбие в стените, но спускането пак било много опасно, а по едно време едноместният му летателен апарат загубил мощност и се спуснал дори още по-дълбоко. В крайна сметка възстановил управлението трийсет метра под повърхността. Корабът му се приземил върху чакъла, който покривал цялото дъно. Процесът на автоматична поправка се включил, но корабът не бил в състояние да го върне на повърхността през следващите трийсетина часа.

Тъй като нямало какво друго да прави, Ферис навлякъл един от костюмите, предназначени да защитават от неблагоприятното налягане, температура и химически състав на въздуха, и се заел да изследва чакълестия слой. Нарекъл го „сипея“. През цепнатините в скалите излизал топъл, влажен, богат на кислород въздух.

Ферис се промъкнал надолу през пролуката, която открил насред „сипея“. Било опасно горещо и на няколко пъти за малко не намерил смъртта си, но някак си се справил и успял да слезе няколкостотин метра по-надолу. Все намирал нови пролуки, през които да се промъкне и места, където да закрепи скоби и въжета. Мисълта, че може да умре, не го напускала, но била някак си абстрактна. Никой от първите американоси нямал ясна представа за смъртта, не им се било случвало да наблюдават как хората остаряват и умират. Нямали преки впечатления от нея.

И слава Богу. Защото, ако Ферис е бил малко по-наясно какво рискува и разбирал какво точно означава смъртта, вероятно е нямало да навлезе толкова дълбоко по сипея.

И никога нямало да открие Гидиън.

 

 

„Трябва да са пътували из Космоса, докато са открили други видове — някакви роботи или киборгов разум“ — помисли си Скай.

Постепенно и с цената на доста скука най-сетне се сдоби с нещо като свързана история от Безстрашно пътуващия. Ларвите били мирна, невинна, обикаляща из Космоса култура в продължение на милиони години, докато се натъкнали на машините. А покорявали Космоса поради някакви странни причини, които Безстрашно пътуващия не бе в състояние да обясни, а само заяви, че нямали нищо общо с любопитството или нуждата от ресурси. Както изглежда, ларвите просто го правели, императив, появил се у тях в някакъв далечен момент от еволюцията им. Те не изпитвали особен интерес към технологиите или науката и очевидно се задоволявали с техники, придобити толкова отдавна, че лежащите в основата им принципи били забравени.

Както можело да се очаква, срещата с консумиращите ларви машини не им се отразила добре. Въпросните машини започнали да проникват бавно в територията на ларвите и да ги принуждават да променят поведенческите си навици, останали неизменни в продължение на милиони години. За да оцелеят, ларвите трябвало първо да проумеят, че са се превърнали в обект на преследване.

Но дори осъзнаването на този факт им отнело един милион години.

Тогава, смразяващо бавно, те започнали, ако не да отговарят на удара, поне да разработват стратегии за оцеляване. Изоставили колониите си по различните повърхности и се преселили окончателно в междузвездното пространство, за да се скрият по-успешно от консуматорите на ларви. Създавали празни развъдници с размери на малки планети. От време на време се натъквали на останки от други видове, също преследвани от консуматорите, макар да ги наричали с други имена. Ларвите се сдобивали с подходящи за нуждите им технологии, обикновено без да си правят труда да ги разберат. Контролът на гравитацията и инерцията например, получили от една симбиотична раса, наречена „Строителите на гнезда“. Формата за осъществяване на светкавична връзка при общуването им завещала културата, която си била дала името „Скачащите клоуни“. Ларвите били строго смъмрени, когато попитали дали същите принципи не могат да се приложат и за светкавично пренасяне в пространството. За Скачащите клоуни съществувала тънка линия между изпращането на сигнали и пътуването със скорост по-голяма от скоростта на светлината. Едното било приемливо при строго конкретизирани параметри на използване. Второто било неподлежаща на характеризиране перверзия, една толкова противна концепция, че най-префинените Скачащи клоуни се съсухряли и умирали от отвращение.

Само най-недодяланите от младите видове не успявали да проумеят това.

Но всички технологии на ларвите и техните съюзници взети заедно не били достатъчни да се справят с машините. Те били винаги по-бързи, винаги по-силни. От време на време имало и органични победи, но те били по-скоро изключения.

Скай размишляваше над това, когато Гомес се обади отново. Настойчивостта в тона му се усещаше въпреки слабия сигнал.

— Скай! Лоши новини. Двете совалки пуснаха двойка роботи. Може да са просто камери, но ми се струва, че имат противоударни бойни глави. Движат се с голяма скорост и ще бъдат при нас след около петнайсет минути.

— Няма да направят такова нещо — заяви Норкинсо. — Не биха ни атакували без първо да разберат какво става тук. Иначе биха рискували да унищожат цял кораб на флотилията, на който има, ъъъ, оцелели и различни запаси, както смятахме и ние самите.

— Не — възпротиви се Скай. — Биха го направили… дори само за да ни попречат да вземем онова, което смятат, че се намира на борда.

— Не го вярвам.

— Защо? Аз самият бих постъпил точно така.

Каза на Гомес да бъде нащрек и преустанови връзката. Няколкото часа, с които мислеше, че разполагат, внезапно се бяха свили до петнайсет минути. Вероятно нямаше да им стигнат да се върнат до совалката и да се махнат оттук, дори ако пътят им не бе препречен и ако не трябваше да си го пробиват отново. Все още обаче, имаше време да направят едно нещо. Време, колкото да чуят остатъка от разказа на Безстрашно пътуващия. Това можеше да промени всичко. Като полагаше усилия да не мисли за изтичащите минути и за приближаващите бойни ракети, Скай каза на ларвата да продължи историята си.

И ларвата с радост се подчини.

 

 

— Гидиън — изрече човекът в инвалидната количка, след като прекрати разказа си с внезапното набиране на някакви команди.

Намирахме се в естествена пещера високо от едната страна на скалната повърхност. Имаше площадка, голяма точно колкото да побере количката. За момент се замислих дали да не бутна Ферис от нея, но се отказах заради стабилните обезопасяващи перила, прекъснати единствено, за да осигурят достъп до спираловидното стълбище, водещо до пода на огромното помещение.

— По дяволите! — изруга Куирънбах, след като надникна надолу.

— Започваш да проумяваш — обадих се аз.

Вероятно аз също щях да бъда шокиран като него, ако не бях подготвен от това, което Скай бе открил в „Кальош“. Там долу се мъдреше друга ларва, струва ми се дори още по-голяма от онази, която той бе видял в кораба, но сама, без помощни ларви.

— Съвсем не е това, което очаквах — промълви Зебра.

— Никой никога не го очаква — съгласи се мъжът в количката.

— Някой би ли ми обяснил какво е това, по дяволите.

Куирънбах имаше вид на човек, вкопчил се мрачно в последните си останки от здрав разум.

— Точно това, което изглежда — отвърнах аз. — Голямо извънземно същество. Разумно, освен това, по свой специален начин. Наричат се „ларви“.

— Откъде. Знаеш — произнесе през стиснатите си зъби Куирънбах, така че думите излязоха една по една.

— Защото вече имах удоволствието да се запозная с една от тях.

— Кога? — попита Зебра.

— Преди много, много време.

Куирънбах приличаше на човек на ръба на нервна криза.

— Напълно ме обърка, Танър.

— Аз самият не съм съвсем сигурен, че си вярвам. — Кимнах към Ферис. — Двамата с нея… ларвата, имате доста стара връзка, нали?

Инвалидната количка изтрака.

— Наистина е съвсем просто. Гидиън ни дава нещо, което ни е нужно. Аз запазвам живота на Гидиън. Какво би могло да бъде по-справедливо?

— Ти го измъчваш.

— Понякога трябва да бъде насърчаван, това е всичко.

Отново сведох поглед към ларвата. Намираше се в метална вана с отвесни стени, пълна донякъде с тъмна мътна течност, като мастило на сепия. Беше окована неподвижно и около нея се издигаха скелета и пътечки. Разположени по мостчета машини с индустриален вид очакваха да бъдат придвижени върху ларвата. В различни точки по цялата й дължина бяха вкарани електрически кабели и тръби.

— Къде я намери? — попита Зебра.

— Тук — отвърна Ферис. — Намираше се в останките на някакъв кораб. Беше се разбил тук, на дъното на бездната, може би преди един милион години. Един милион години. Но това не е нищо за нея. Макар повреден и неспособен да лети, корабът я е поддържал жива в някакво полулетаргично състояние през цялото това време.

— Значи просто се е разбил тук? — попитах аз.

— И не само това. Очевидно е бягала от нещо. Но така и не разбрах от какво точно.

Прекъснах поредицата от звуци, излизащи от инвалидната количка.

— Ще опитам да отгатна. Раса от усещащи машини-убийци, които са атакували расата на ларвата и още много други раси в продължение на милиони години и ги преследвали от звезда на звезда. В крайна сметка ларвите били принудени да заживеят единствено в междузвездното пространство, бягайки от звездната светлина. Но нещо очевидно е привлякло тази тук — шпионска мисия или друго.

Ферис натисна няколко бутона и столът му изписука:

— Откъде знаеш всичко това?

— Както току-що обясних на Куирънбах, познанството ми с ларвите датира от доста отдавна.

Извадих от паметта на Скай всичко, което му бе разказала неговата ларва. Бягащите видове научили, че за да оцелеят, трябва да се крият, при това да се крият майсторски. В Космоса съществували места, където в последно време не се бил зараждал разумен живот — стерилизирани от експлозиите на свръхнови или от сливането на неутронни звезди — и тези „чисти“ зони били най-подходящи за скривалища. Но не липсвали и опасности. Разумът само чакал да се появи. Непрекъснато еволюирали нови култури, които се пръскали из Космоса. И тези прояви на живот привличали хищните машини. Те разполагали автоматични системи за следене навсякъде около обещаващите слънчеви системи, готови да ги предупредят веднага, щом на тях се натъкне някоя нова, пътуваща из Космоса култура. Затова ларвите и техните съюзници — малкото, които останали — изпадали във все по-силна параноя и ставали все по-бдителни за появата на признаци на нов живот.

Ларвите никога не били обръщали кой знае какво внимание на системата, където се намирала Земята. Любопитството все още изисквало прекалени усилия според тях и едва когато признаците за наличие на разум около планетата станали извънредно силни, те се насилили да проявяват някакъв интерес. И започнали да наблюдават дали хората ще тръгнат из междузвездното пространство, но в продължение на столетия, а след това и на хилядолетия, не се случило нищо подобно.

Но тогава все пак се случило нещо и то не било благоприятно.

Това, което Ферис бе научил от Гидиън, съвпадаше напълно с информацията, получена от Скай на борда на „Кальош“. Неприятел преследвал ларвата на Ферис стотици светлинни години, в продължение на векове. Машината се движела по-бързо от кораба на ларвата, била в състояние да прави по-остри завои и да намалява по-рязко скоростта си. На фона на всичко това степента, в която ларвите владеели инерцията и движението изглеждала изключително първобитна. Колкото и бързи и силни да били обаче, машините-убийци имали своите ограничения и слаби места, които ларвите изучавали и документирали грижливо през хилядолетията. Техниките им за усещане на гравитацията били изненадващо недоразвити за едни толкова ефективни във всяко друго отношение убийци. Корабите на ларвите понякога оцелявали при атаките, когато се криели близо до или в по-големи камуфлажни маси.

Щом открил жълтия свят, Гидиън видял своя шанс да се спаси от бързо приближаващата машина-убиец. Откритието на геологичните характеристики било съпроводено с възможно най-близката до радостта емоция, на която бил способен неврофизиологично.

Щом наближил, врагът го атакувал с оръжие с голям обхват на действие. Ларвата обаче, била скрила кораба си зад луната на планетата и залпът от антиматерия просто създал множество кратери по повърхността й. Тя изчакала положението на луната да й позволи да слезе незабелязано в атмосферата и после да се спусне в бездната, потенциалното скривалище, което вече била открила от Космоса. Ларвата я бе направила по-широка и по-дълбока със собствените си оръжия, прониквайки все по-нататък в кората на планетата. За щастие гъстата отровна атмосфера прикривала повечето й усилия. Но при спускането си надолу допуснала ужасна грешка, в резултат на която бронята на кораба се отъркала от едната страна в стръмните й стени. Милиарди тонове чакъл полетели надолу и я погребали под себе си, макар намерението й да било просто да се скрие, докато машината-убиец отмине в търсене на друга мишена. Беше смятала, че ще чака най-много хиляда години — премигване на клепача според мащабите на ларвите.

Изминало обаче значително повече, преди да се появи някой.

— Вероятно е искала да я откриеш — казах аз.

— Да — отвърна Ферис. — По това време вече била наясно, че врагът няма как да не е отминал нататък. Използваше кораба си, за да сигнализира своето присъствие, като променяше съотношението на газовете в бездната. И ги затопляше. Изпращаше и други сигнали — екзотична радиация. Но ние даже не ги уловихме.

— Не мисля, че и другите ларви са ги уловили.

— Струва ми се, че дълго време са поддържали връзка. Намерих в кораба му нещо, което като че ли не беше част от него, недокоснато от времето, макар всичко останало да бе неописуемо старо и изгубило функциите си. Беше нещо като лъскава топка на глухарче, широка около метър, която просто си плуваше в своето помещение, провесена на силова рамка. Много красива и хипнотизираща на вид.

— И какво беше това? — попита Зебра.

Той бе предвидил въпроса й.

— Опитах да открия сам, но въз основа на извънредно неточните и ограничени тестове, които имах възможност да направя, получавах противоречиви, направо парадоксални резултати. Това нещо изглежда бе учудващо плътно, в състояние да спре слънчевите неутрино. Изкривяваше светлинните лъчи около себе си по начин, говорещ за наличие на невероятно гравитационно поле. И въпреки това, там нямаше нищо. Почти можеше да протегнеш ръка и да го докоснеш, само дето около него имаше бариера, от която пръстите ти изтръпваха. — През цялото време, докато говореше, Ферис даваше нови команди на инвалидната си количка, а пръстите му се движеха с бързината и лекотата на свирещ арпежи пианист. — В крайна сметка, разбира се, разбрах какво е, но едва след като убедих ларвата да ми каже.

— Убеди? — повторих аз.

— Тя има нещо, което бихме могли да определим като рецептори за болка и области в нервната система, чиито емоционални реакции са аналогични на страха и паниката. Въпросът беше да ги локализирам.

— И какво се оказа? — повтори въпроса си Зебра.

— Устройство за комуникация, но невероятно странно.

— По-бързо от светлината?

— Не съвсем — отговори ми той след обичайната пауза. — Определено не в смисъла, който ние влагаме в това понятие. То изобщо не излъчва и не приема информация. Ларвата и нейните побратими в другите кораби нямат нужда от това. Те вече съдържат цялата информация, която биха получили някога.

— Не съм сигурен, че разбирам — промълвих аз.

— Тогава ще перифразирам току-що казаното — отвърна Ферис, който явно вече бе подготвил отговора си. — Всяко едно от устройствата им за комуникация вече съдържа всяко съобщение, което би трябвало някога да бъде изпратено на съответния кораб. Съобщенията се намират в него, но са недостъпни преди настъпването на момента да бъдат предадени. Нещо като запечатаните нареждания в старовремските платноходи.

— Все още не проумявам — повторих аз.

Зебра кимна.

— Аз също.

— Вижте — нашият събеседник се наведе напред в количката, несъмнено с цената на доста големи усилия, — всъщност е съвсем просто. Ларвите разполагат с всички съобщения, които някога биха били изпратени — в цялата история на тяхната раса. Тогава, далеч напред в тяхното бъдеще, напред и в това, което все още ни предстои като бъдеще, те сливат тези записи в нещо. Онова, което така и не разбрах, е, че става въпрос за някаква скрита машинария, разпространена из Галактиката. Признавам, че подробностите винаги са ми се изплъзвали. Само името е ясно, но дори при това положение преводът, в най-добрия случай, е приблизителен. — Ферис направи пауза и ни изгледа подред със смущаващо студените си очи. — Окончателна галактическа памет. Това е — или ще бъде — нещо като огромен, жив архив. Мисля, че сега съществува само в частична форма, просто скелет на онова, което ще стане след милиони или милиарди години. Архивът, каквото и да представлява, трансцендира във времето. Поддържа връзка с всички минали и бъдещи версии на самия себе си, до сегашната епоха и далечното минало от нашата история. Това е непрестанно променяща се информация, преминаваща през безкрайни повторения. И, доколкото разбрах, комуникационното устройство на ларвите е само един чип от цялото. Миниатюрен фрагмент от архива, пренасящ само съобщения с определена дата между ларвите и шепата им съюзнически видове.

— Какво пречи на ларвите да четат съобщенията, преди да се пристигнали и така да избягват бъдещи събития?

Ферис за пореден път бе предвидил въпроса.

— Не могат да го направят. Всички съобщения на съоръжението са кодирани. Без съответния код, нямаш достъп до тях. Самият код, доколкото беше разбрала ларвата, изглежда е гравитационната фонова радиация на Вселената в съответния момент. Когато ларвите влагат някое съобщение в комуникационното устройство, то усеща гравитационния пулс на Вселената: тиктакането на движещите се един към друг пулсари, тихите стенания на далечните черни дупки, поглъщащи звезди в сърцата на галактиките. То ги чува всичките и създава уникален подпис, ключ, с който декодира пристигащото съобщение. Всяко такова устройство носи всички съобщения, но те не могат да бъда прочетени преди то да се увери, че гравитационният фон пасва. Или почти. То отчита положението в Космоса на получателя на съобщението, разбира се. Съоръженията очевидно действат в диапазон от няколко хиляди светлинни години. Ако бъдат разделени на по-голямо разстояние от това, просто не разпознават фоновия подпис като верен. И всеки опит да се имитира той, да се предвиди какъв ще е бъдещият гравитационен фон на Вселената въз основа на вече познатото, явно винаги завършва с неуспех. Те просто се свиват и умират.

Следователно ларвата бе поддържала в продължение на векове някакъв контакт с далечните си съюзници. След това устройството започнало да се приближава до границата на складираните в себе си съобщения и тя предавала само от време на време. Смятало се, че врагът също има достъп до тези съобщения, тъй като разполагал със свои копия на устройствата, затова употребата им винаги била рискована. Макар да била самотна и в периода на преследването от машината-убиец, ларвата едва сега започнала да добива представа какво означава истинска самота. Самотата била неумолима, смазваща сила, подобна на планините от камъни върху й. Тя запазила здравия си разум, като си позволявала да разговаря със своите съюзници веднъж на четирийсет-петдесет години, поддържайки илюзията, че все още играе някаква дребна роля на голямата арена на делата на ларвите.

Но Ферис бе разделил ларвата с кораба и комуникационното й устройство. Това е било началото на спускането й в дълбините на ларвената лудост.

— Ти я доиш, нали? — попитах аз. — Доиш от нея горивото-мечта. И не само това. Възползваш се от нейния ужас и самота. Дестилираш тези отпечатъци и ги продаваш.

Столът на Ферис изписука:

— Пъхнали сме сонди в мозъка й, за да разчитаме моделите на нервната й дейност. Преработваме ги със специален софтуер на Ръждивия пояс и ги рафинираме до продукт, който хората са в състояние да приемат.

— За какво говори той? — попита Зебра.

— За виртуалните филми — отвърнах аз. — Черната им серия с малката ларва в горния край. Не знаех какво точно мога да очаквам.

— Чувала съм за тях — рече Зебра. — Но никога не съм ги опитвала, дори не бях сигурна дали не са някакъв мит.

— Не, съвсем реални са.

Спомних си невероятните емоции, които предизвика един от тези филми в мозъка ми, когато го опитах на борда на „Стрелников“. Преобладаваше усещането за ужасяваща, смазваща клаустрофобия и страх, но примесени с убедеността, че колкото и потискаща да е, клаустрофобията бе за предпочитане пред пълното с хищници празно пространство отвън. Все още бях в състояние да усетя ужаса, който ме накара да изпитам този виртуален филм. Ужас с леко извънземен привкус, които бе невъзможно да бъде объркан с нещо друго. Тогава ми бе непонятно защо някой би плащал, за да се подлага на нещо такова, но сега всичко започваше да си идва на мястото. Ставаше дума за вече добре познатия ми проблем, създаден от скуката и търсенето на всевъзможни екстремни преживявания, с чиято помощ да й се противостои.

— Какво получава тя за това? — попита Зебра.

— Облекчение — отговори Ферис.

Разбирах какво има предвид. Долу, в черната мътилка, запълваща ваната, се движеха работници в сиви костюми и държаха в ръцете си нещо, наподобяващо огромен остен за говеда. Газеха до коленете в гъстата черна течност. От време на време някой от тях мушкаше с остена сивия хълбок на ларвата и по цялата дължина на подобното на дирижабъл тяло пробягваше болезнена тръпка. Бледочервено вещество потече от порите на сребристата кожа. Един от работниците приближи веднага до мястото съд, за да събере безценните капки.

От другия край, където се намираше устата на създанието, прозвуча остър писък.

— Вероятно не произвежда гориво-мечта така, както преди — обадих се аз. Започваше да ми се гади. — Какво е това? Някаква органична машинария?

— Предполагам — отвърна Ферис, като успя да предаде чрез звука, излизащ от инвалидната количка, слабия си интерес. — Все пак тя донесе тук Смесената чума.

— Донесе ли? — учуди се Зебра. — Но тази ларва е тук от хилядолетия.

— Да. И през цялото това време е дремела, докато не пристигнахме ние и не започнахме да се суетим на повърхността с патетичните си малки селища и градове.

— Тя знае ли, че е заразена? — попитах аз.

— Много се съмнявам. Вероятно е носела чумата без дори да предполага. Някаква стара инфекция, към която отдавна вече се е приспособила. Горивото-мечта може би е съвсем малко по-младо. Тази защита те са разработили за себе си — жив бульон от микроскопични машинки, отделяни непрестанно от телата им. Машинките са имунизирани срещу чумата и не й позволяват да се развихри, но това съвсем не е всичко, което правят. Те хранят и лекуват своя домакин, пренасят информация от и за второстепенните му ларви… Мисля, че в крайна сметка са се превърнали до такава степен в част от самите тях, че те не биха могли да живеят сами.

— Но чумата все пак е стигнала по някакъв начин до града — рекох аз. — От колко време си тук долу, Ферис?

— По-голямата част от четири безкрайни столетия. Откакто я открих. Чумата не означаваше нищо за мен, разбира се — нямам в себе си нищо, на което би могла да навреди. Затова пък нейното гориво-мечта… нейната кръв, ме поддържа жив, без да се налага да прибягвам до други процедури за удължаване на живота. — Пръстите му попипаха сребристото одеяло, което го покриваше. — Разбира се, процесът на стареене не бе спрян напълно. Горивото действа благотворно, но определено не е чудотворно.

— Значи никога не си виждал Казъм сити? — поинтересувах се аз.

— Не. Но знам какво се случи. — Той ме изгледа строго. Усетих как телесната ми температура пада под ледения му поглед. — Аз го предрекох. Знаех, че ще се получи така, че градът ще стане чудовищен и ще се изпълни с демони и вампири. Знаех, че най-бързите ни, най-умните и най-малките ни машинки ще се обърнат срещу нас — ще поразяват ума и плътта ни, ще извадят наяве перверзни и всевъзможни гадости. Знаех, че ще дойде ден, когато ще се наложи да се обърнем отново към по-простите машини, към по-старите и несъвършени версии. — Вдигна обвинително пръст. — Всичко това го предвидих. Можеш ли да си представиш, че аз изобретих тази инвалидна количка само за някакви си седем години?

Видях как в по-далечния край на ларвата един от работниците се надвеси от скелето към нея с нещо като електрически трион в ръце. И започна да реже огромен струпей с променящи се цветове от една току-що зараснала рана на гърба на Гидиън.

Погледнах към нашареното си с разноцветни парчета палто.

— Чудесно, Ферис — обади се Зебра. — Имаш ли нещо против да ти задам един последен въпрос, преди да си тръгнем?

Той набра отговора си на контролното табло на количката.

— Да?

— Това предсказал ли си го?

Извади пистолета си и го простреля.

 

 

На връщане мислех за това, което ми бе показал Ферис, и което бях научил от спомените на Скай.

Ларвите забелязали интензивно отделяне на енергия близо до системата на Земята: пет огнени искри, носещи почерка на взаимното унищожаване на материя и антиматерия. Пет празни развъдника набирали скорост, която предизвикала само презрение у Скачащите клоуни: едва осем процента от скоростта на светлината. Това било обаче, истинско постижение, като се имало предвид, че само преди един милион години приматите все още се биели с кокали.

По времето, когато забелязали петте кораба, ларвите вече били претърпели ужасни загуби. Някога мощните им празни развъдници били разбити от сблъсъците с неприятеля. След известен период, на който дълголетните ларви гледали с носталгия и тъга, развъдниците се разцепили. Разделили се на по-малки и по-подвижни части. Големите ларви били светски особи и разцеплението им причинило неизразима мъка, макар да имали възможност да поддържат контакт със своите събратя благодарение на свръхсветлинната сигнална система на Скачащите клоуни.

В крайна сметка един от малките развъдници се присъединил към петте човешки кораба. Той приел подобна на тяхната форма. Статистическият анализ на осъществяваните в продължение на десет милиона години срещи показвал, че тази тактика е от дългосрочна полза за ларвите, макар да бе възможно да завърши катастрофално при някоя конкретна среща.

Планът на Безстрашно пътуващия бил съвсем прост според разбиранията на ларвите. Той искал да изучи хората и да реши как да подходи към тях. При масивно разселване в тази част на Космоса и оживлението, което машините-убийци непременно щели да забележат, можело да се наложи да ги „бракува“. Сред оцелелите видове имало такива, които поели задачата да извършват тези болезнени, но необходими „бракувания“.

Безстрашно пътуващия се надявал да не се стигне до това. Надявал се хората да са по-кротки, за да не се налага да прибягват до незабавно бракуване. Ако възнамерявали само да заселят една-две от по-близките слънчеви системи, засега щели да ги оставят на мира. Самото „бракуване“ рискувало да привлече машините-убийци, затова никога не трябвало да се използва, освен при наистина уважителна причина. Но тъй като десетилетията минавали, а хората не предприемали никакви стъпки, нито враждебни, нито каквито и да било други, Безстрашно пътуващия приближавал все повече и повече празния развъдник до групичката човешки кораби. Може би било най-добре да извести присъствието си, да поведе диалог с хората и да обясни странната ситуация. Ларвата започнала да търси начин да осъществи намерението си, когато един от корабите се взривил.

Експлозията била равносилна на пълната детонация на няколко тона антиматерия. Празният развъдник на Безстрашно пътуващия поел голяма част от взрива, който увредил камуфлажното покритие и убил много от работещите близо до повърхността ларви. Агонията, причинена от смъртта им, достигнала до него чрез техните секрети. Той абсорбирал каквото могъл от индивидуалната им памет, докато ранените помощни ларви били разтворени до органичните си съставки.

Измъчен, изгубил половината от паметта на ларвите, Безстрашно пътуващия отдалечил празния развъдник от флотилията.

Но някой го забелязал. Оливейра и Лаго пристигнали малко след това, без да са сигурни какво да очакват, вярвайки донякъде на старата история за призрачния кораб, шестия член на флотилията, неизвестно защо зачеркнат от историята.

Разбира се, те не открили нищо подобно.

Оливейра изпратил първо Лаго, за да намери необходимото за връщането им гориво, но Лаго бързо си дал сметка, че не се намира на човешки кораб. Когато помощните ларви го завели в помещението на Безстрашно пътуващия, нещата се развили зле. Безстрашно пътуващия искал само да помогне на новодошлия, като му обяснил, че няма нужда от скафандъра, защото и двата вида дишат един и същ въздух. Но може би начинът, по който го направил — като накарал ларвите да изядат костюма му — не бил особено удачен. Лаго се разстроил и започнал да наранява помощните ларви с режещото си фенерче. Докато огънят горял ларвите, Безстрашно пътуващия пиел изпълнените им с агония секрети, сякаш болката била негова.

Колкото и да било неприятно, нямал друг избор, освен да разглоби Лаго. Разбира се, Лаго не приел ентусиазирано ставащото, но вече било прекалено късно. Помощните ларви отделили повечето външни и по-интересните от вътрешните му органи, изучавайки как отделните части си пасват и действат заедно, преди да разтворят централната му нервна система в секрета. Безстрашно пътуващия поел всички спомени на Лаго, които бил в състояние да проумее. Научил се как да издава същия тип звуци като него и как да им придава значение и, копирайки Лаго, си направил уста. Други ларви копирали сетивните му органи или дори инкорпорирали в себе си негови части.

Сега, след като придобил по-голямо разбиране за гледната точка на хората, Безстрашно пътуващия проумял защо Лаго не приел толкова добре гледката на камерата с ларвите, която се разкрила пред него. Съжалявал заради това, което бил принуден да му причини и опитал да се реабилитира, като използва колкото се може повече от паметта на Лаго и неговите части.

Бил убеден, че хората ще оценят този жест.

— След идването на Лаго отново стана много самотно — изрече устата. — Нещо повече — много по-самотно отпреди.

— Ти не си имал представа какво е самота, преди да го изядеш, проклета глупава ларва.

— Това е… възможно.

— Добре. Слушай ме внимателно. Както ми обясни, имаш усещане за болка. Тази информация ми беше нужна. Вероятно притежаваш и добре развит инстинкт за самосъхранение, иначе нямаше да оцелееш досега. Е, тук имам един харбърмейкър. Ако не разбираш какво означава това, потърси го в паметта на Лаго. Сигурен съм, че той го е знаел.

През последвалата пауза ларвата се раздвижи с видим дискомфорт. Червената течност се разля край нея като морска вода покрай изхвърлен на брега кит. Харбърмейкърите бяха атомните бойни глави, част от оборудването на флотилията, което щеше да бъде нужно при заселването в Края на пътуването.

— Разбирам.

— Добре. Нищо чудно да използваш номера с гравитацията, за да й попречиш да действа, но съм готов да се обзаложа, че не можеш да генерираш толкова лесно произволно силни полета, иначе щеше да използваш нещо подобно, за да накараш Лаго да спре, когато е започнал да ти създава неприятности.

— Казах ти прекалено много.

— Да, вероятно. Но аз искам да знам още. Предимно за този кораб. Били сте въвлечени във война, нали? Може и да не сте я спечелили, но нямаше да оцелеете досега без оръжие.

— Ние нямаме оръжие. — Устата на ларвата имаше оскърбен вид. — Само брониращо ято.

— Брониращо ято ли? — Скай замълча за известно време, опитвайки се да вникне в начина на мислене на ларвата. — Някаква технология за силово изхвърляне, така ли? Можете да създавате определено поле около този кораб?

— Можехме, някога. Но необходимите за тази цел части се повредиха при унищожаването на петия празен развъдник. Сега може да бъде създадено само частично ято. Изобщо не може да се използва срещу умел неприятел, каквито са машините-убийци. Те виждат дупките.

— Добре, чуй ме. Усещаш ли двете малки машини, които наближават към нас?

— Да. Те също ли са приятели на Лаго?

— Не съвсем. — „Е, не е изключено и да са“ — помисли си той. Малко вероятно беше обаче, да са приятели на Скай Осман и това бе единственото, което имаше значение. — Искам да използваш твоето ято срещу тях. Или аз ще използвам харбърмейкъра срещу теб. Ясно ли е?

Ларвата като че ли разбра.

— Искаш да ги унищожа?

— Да. Или аз ще унищожа теб.

— Няма да го направиш. Ще убиеш и себе си.

— Ти не разбираш — отвърна с приятелски тон Скай. — Аз не съм Лаго. Аз не мисля като него и определено не действам като него.

Избра една от по-близките ларви и изпразни част от пълнителя на автомата си в нея. Куршумите пробиха дупки с размери на палец в бледорозовото й тяло. Потече червеното вещество и от някаква част на съществото излезе ужасяващ остър писък. Но почти веднага разбра, че се лъже. Писъкът идваше от голямата, а не от улучената ларва.

Ранената ларва потъна в червеното море, останаха да се виждат само отделни нейни части. Към нея с плавни вълнисти движения се приближиха няколко от другите помощници и започнаха да я опипват с мустачките-ластари.

Постепенно острият писък затихна и премина в ниско стенание.

— Ти ме нарани.

— Исках само да ти разясня за какво става дума — рече Скай. — Лаго те е наранявал безразборно, защото е бил уплашен. Аз не съм уплашен. Нараних те, защото искам да знаеш точно на какво съм способен.

Няколко помощни ларви излязоха стремително на брега, само на метри от мястото, на което стояха Скай и Норкинсо.

— Не — предупреди Скай. — Не се приближавай повече или ще прострелям още една… и не опитвай да правиш номерца с гравитацията, за да не взривя харбърмейкъра.

Ларвите спряха, мустачките им мърдаха истерично.

Жълтата светлина, в която се къпеше цялото помещение, угасна за секунда. Скай не очакваше да се озове в мрак. За миг го обзе неописуем ужас. Бе забравил, че ларвите контролираха осветлението. На тъмно те можеха да направят почти всичко. Представи си как излизат от червеното езеро и го завличат в него за краката. Представи си как го изяждат, както бяха изяли Лаго. Можеше да стане така, че да не е в състояние да даде команда на харбърмейкъра да се взриви, да не може да изтрие собствената си агония.

Може би трябваше да го направи веднага, докато все още имаше възможност.

Но жълтата светлина отново се появи.

— Направих както искаш — обяви Безстрашно пътуващия. — Беше трудно. Беше нужна цялата ни мощ, за да отблъснем ятото на това разстояние.

— Свърши ли работа?

— Там има още два — по-малки празни развъдници. Совалките.

— Да. Но те няма да бъдат тук, преди да минат още няколко часа. Тогава ще можеш да повториш същия номер. — Свърза се с Гомес. — Какво стана?

— Сондите просто експлодираха, Скай… сякаш се удариха в нещо.

— Атомни ли са?

— Не. Не носеха харбърмейкъри.

— Добре. Стой там, където си.

— Скай… Какво, по дяволите, става там вътре?

— Не би искал да знаеш, Гомес… Наистина не би искал.

Трябваше да напрегне слух, за да чуе следващия въпрос.

— Открихте ли… как му беше името? Лаго?

— О, да, открихме Лаго. Нали, Лаго?

Сега заговори Норкинсо.

— Скай. Слушай. Вече трябва да тръгваме. Не е нужно да убиваме другите хора. Нямаме желание да предизвикваме война между корабите. — Той повиши глас и високоговорителят на каската му забумтя над червеното езеро. — Можете да ни защитите и по други начини, нали? И можете да ни преместите, да преместите целия този кораб… целия този празен развъдник на някое безопасно място? Извън обсега на совалките?

— Не — заяви Скай. — Искам тези совалки да бъдат унищожени. Ако искат война между корабите, ще я получат. Да видим колко ще издържат.

— За Бога, Скай.

Норкинсо протегна ръце към него, сякаш за да го сграбчи. Скай отстъпи и изгуби равновесие на хлъзгавия под. Внезапно се наклони назад и падна в червената течност. Приземи се върху раницата си. Червеното вещество се плисна със странен ентусиазъм по стъклото пред лицето му, сякаш търсеше начин да влезе вътре в скафандъра. С ъгълчето на окото си забеляза как две помощни ларви се отправиха към него с типичните вълнисти движения на тялото си. Скай се мяташе, но не откриваше повърхност, върху която да се подпре, камо ли да се изправи.

— Норкинсо. Измъкни ме оттук.

Норкинсо се приближи предпазливо до ръба на червеното езеро.

— Може би ще е най-добре да те оставя тук, Скай. Може би това ще е най-доброто за всички ни.

— Измъкни ме, копеле такова.

— Не дойдох, за да върша злини. Дойдох тук, за да помогна на „Сантяго“… и може би на останалите от флотилията.

— Харбърмейкърът е в мен.

— Но не мисля, че ще ти стиска да го взривиш.

Двете ларви вече бяха стигнали до него, заедно с трета, чието приближаване не беше забелязал. Те го опипваха и изучаваха с различно оформени групички пипалца. Той продължаваше да се мята, но червената течност като че ли се сгъстяваше с намерението да го държи като затворник.

— Измъкни ме, Норкинсо. Това е последното ми предупреждение към теб…

Норкинсо не се бе приближил нито с крачка.

— Ти си болен, Скай. Винаги съм го подозирал, но едва сега се убедих. Наистина не знам на какво си способен.

Тогава се случи нещо, което не очакваше. Беше спрял да се мята, защото за това се изискваха прекалено големи усилия. И в този момент усети, че се издига нагоре, издигаше го самата червена течност, докато ларвите го побутваха леко. Разтрепери се от страх. Тогава се озова на брега. Последните струйки от червената течност се оттекоха от скафандъра му.

За момент се взира, изгубил ума и дума, в Безстрашно пътуващия. Знаеше, че ларвата усеща насоченото му към нея внимание.

— Ти ми вярваш, нали? Няма да ме убиеш. Знаеш какво би означавало това.

— Не искам да те убивам — отвърна Безстрашно пътуващия. — Защото тогава отново ще се озова в самота, както преди вашето пристигане.

Той разбра и му стана още по-гадно. Ларвата все още ценеше компанията му, дори след като й причини болка, дори след като уби част от нея. Това нещо бе толкова самотно, че бе доволно от присъствието даже на своя мъчител. Сети се за малкото момченце, което крещеше сред пълен мрак, предадено от приятеля, който всъщност никога не бе съществувал и разбра ларвата, макар същевременно да я мразеше заради слабостта й.

А от това разбиране омразата му стана дори още по-силна.

Наложи се да убие още една ларва, преди да убеди Безстрашно пътуващия да унищожи приближаващите се совалки и този път не само убийството допринесе за агонията му. Генерирането на ятото очевидно също му причиняваше болка, сякаш чувстваше разрушаването на кораба.

Но вече всичко приключи. Скай можеше да остане, можеше да мъчи ларвата, докато му каже всичко, което знае. Можеше да я принуди да му покаже как се движи корабът и да разбере дали може да ги закара до Края на пътуването по-бързо от „Сантяго“. Или пък да доведе тук част от екипажа на „Сантяго“, на борда на празния развъдник, за да живее в тесните тунели, като накара ларвите да направят нужните промени във въздуха и температурата, така че да отговарят най-добре на човешките нужди. Колко човека можеше да поеме корабът на извънземните? Петдесет, сто или няколкостотин? Може би дори щеше да се справи с момиосите, ако ги събудеха? Щеше да понесе даже, ако се наложеше да нахранят ларвите с няколко от тях, за да ги поддържат щастливи.

Вместо това реши да унищожи кораба.

Беше далеч по-просто. Освобождаваше го от нуждата да се споразумява с ларвите; освобождаваше го и от отвращението, което го изпълни, когато разпозна своята самота в тяхната. Освобождаваше го също така от риска празният развъдник да попадне някога в ръцете на другите кораби от флотилията.

— Ние си тръгваме — обърна се той към Безстрашно пътуващия. — Разчисти ни път до повърхността, до мястото, откъдето влязохме.

Дочу звучно звънтене от проправянето на коридорите, отварянето и затварянето на люковете към херметичните камери. Лек бриз погали червената вода.

— Вече можете да тръгвате — обяви голямата ларва. — Съжалявам за недоразумението помежду ни. Ще се върнете ли скоро?

— Можеш да разчиташ — отговори Скай.

Не след дълго бяха в совалката. Гомес все още нямаше представа какво се е случило и защо приближаващите неприятелски настроени сили просто се взривиха.

— Какво открихте там? — попита той. — Какво се оказа, Оливейра напълно ли е бил побъркан или казаното от него има все пак някакъв смисъл?

— Мисля, че е бил побъркан — заяви Скай.

Норкинсо не се обади. Не бяха разменили нито дума след случката край езерото. Може би той се надяваше Скай да я забрави, ако не се споменаваше повече за нея — напълно разбираемо изпускане на нервите в подобна напрегната ситуация. Споменът за падането обаче, се повтаряше непрестанно в съзнанието на Скай — червената вълна върху стъклото пред лицето му, притеснението колко ли молекули от нея бяха проникнали през скафандъра.

— А какво стана с лекарствата и другите медицински припаси — намерихте ли нещо? И получихте ли поне представа какво се е случило с корпуса на кораба?

— Открихме това-онова — отвърна уклончиво Скай. — Няма ли да се махаме оттук, а? Давай на максимална мощност.

— А какво стана с двигателния сектор? Трябва да видя дали ще можем да се сдобием с останалата антиматерия, да…

— Прави каквото ти казвам, Гомес. — И излъга, за да го успокои: — Ще се върнем друг път за антиматерията. Корабът няма да отиде никъде.

Празният развъдник започна да се отдалечава от тях. Направиха завой и се озоваха от здравата му страна, след това Гомес даде пълна мощност. Достатъчно бе да се отдалечат само на двеста-триста метра от него, за да стане отново невъзможно да се предположи, че този кораб не е това, което изглежда на пръв поглед. За секунда Скай помисли за него отново като за „Кальош“, призрачния кораб. Колко бяха грешили само. Но никой не можеше да ги вини — истината се бе оказала несравнимо по-странна.

Щяха да имат неприятности, когато се върнеха във флотилията, разбира се. Един от другите кораби бе изпратил тук своите совалки и това означаваше, че ще се наложи Скай да изтърпи някое и друго обвинение, може би дори да бъде изправен пред съда. Но той бе планирал всичко това. Знаеше, че може да използва ставащото в своя полза. Доказателствата, които бе оставил с помощта на Норкинсо, щяха да изобличат Рамирес като организатор на експедицията до „Кальош“, а Констанца — като участничка в конспирацията. Скай щеше да изглежда просто като безволева маша в ръцете на страдащия от мания за величие капитан. Рамирес щеше да бъде свален от капитанския пост, може би дори — екзекутиран. Констанца със сигурност щеше да бъде наказана. И надали някой щеше да има съмнения по въпроса кой да поеме вакантното място.

Скай изчака още около минута. Не смееше да си позволи повече от страх да не би Безстрашно пътуващия да заподозре какво ще се случи и да вземе някакви превантивни мерки. После задейства харбърмейкъра. Атомният взрив беше ярък и чист и когато плазмената сфера изтъня, като цвете, чийто цвят става от синьо-бял — междузвездночерен, стана ясно, че от ларвата не е останало нищо.

— Какво направи току-що? — попита Гомес.

Скай се усмихна.

— Спасих едно нещо от мъките му.

 

 

— Трябваше да го убия — рече Зебра, когато инспекционният робот наближи повърхността.

— Знам какво чувстваш — отвърнах аз. — Но вероятно нямаше да можем да си тръгнем оттам, ако го беше убила.

Беше се прицелила в тялото на Ферис, но не беше особено ясно къде свършваше то и къде започваше инвалидната количка. Изстрелът й бе увредил само животоподдържащата му машинария. Ферис бе изохкал и, когато опита да състави някакво изречение, нещо в стола изтрака и задрънча, след което се чу объркана поредица от пискащи звуци. Подозирах, че щеше да бъде нужно нещо много повече от зле пресметнат изстрел за убийството на четиривековен старец, чиято кръв почти със сигурност бе солидно примесена с гориво-мечта.

— И каква беше ползата от това пътуване? — попита тя.

— И аз се питах същото — обади се Куирънбах. — Не научихме почти нищо, освен някакви дреболии около начина на производство. И Гидиън, и Ферис са си пак долу. Нищо не се е променило.

— Но ще се промени — заявих аз.

— Което означава?

— Това бе просто разузнавателна експедиция. Когато всичко приключи, ще се върна долу.

— Следващия път той ще ни очаква — рече Зебра. — Няма да можем да се вмъкнем така лесно.

— Ние ли? — възкликна Куирънбах. — Значи ти вече се посвети на повторното пътуване дотам, така ли, Тейрън?

— Да. И ми направи една услуга — наричай ме Зебра.

— Щях да я послушам, ако бях на твое място, Куирънбах. — Усетих как инспекционният робот възвръщаше хоризонталното си положение. Бяхме наближили помещението, където се надявах, че Шантрел все още ни чака. — И да, връщаме се, и не, втория път няма да бъде лесно.

— Какво се надяваш да постигнеш?

— Както каза някога един близък човек, там долу има нещо, което трябва да бъде избавено от мъките си.

— Ще убиеш Гидиън, така ли?

— Да, предпочитам да го направя, вместо да живея с мисълта за неговите страдания.

— Но горивото-мечта…

— Градът просто ще трябва да се научи да живее без него. И без другите услуги, които дължи на Гидиън. Чухте какво каза Ферис. Останките от кораба му са все още някъде там долу и продължават да променят химическия състав на газовете в бездната.

— Но Гидиън вече не се намира в кораба — каза Зебра. — Нали не мислиш, че все още му влияе по някакъв начин?

— По-добре не го прави — обади се Куирънбах. — Ако го убиеш и бездната престане да снабдява града с необходимите ресурси… Честно казано, в състояние ли си да си представиш какво би могло да стане?

— Да — отвърнах аз. — И на фона на това чумата вероятно ще изглежда като някакво дребно неудобство. Но въпреки това ще го направя.

Шантрел ни чакаше. Отвори нервно капака на изхода и ни огледа за част от секундата, преди да реши, че сме същите, които бяха слезли долу. Остави оръжието си и ни помогна да излезем от инспекционния робот; всички охкахме от облекчение, че най-сетне се измъкнахме от тръбата. Въздухът в помещението съвсем не беше свеж, но аз го вдишвах жадно на големи глътки.

— Е? — рече Шантрел. — Заслужаваше ли си? Добрахте ли се до Гидиън?

— И то доста близо до него — отвърнах аз.

Точно в този момент нещо от дрехите на Зебра записука. Тя ми подаде оръжието си и измъкна един от грубите телефони с античен вид, които бяха върхът на модата в Казъм сити.

— Изглежда е опитвал да се свърже с мен през цялото време, през което сме се изкачвали — заяви тя, като отвори екранчето.

— Кой е? — попитах аз.

— Прански.

Зебра доближи телефона до ухото си, а аз се заех да обяснявам на Шантрел, че този човек бе частен следовател, въвлечен отчасти в онова, което се бе случило от пристигането ми досега. Зебра говореше с него тихо, а поставената пред устата й, свита длан, заглушаваше още повече гласа й. Не чувах нищо от думите на Прански и само половината от тези на Зебра. Но то беше предостатъчно, за да добия представа за разговора им.

Някой, вероятно от познатите на Прански, бе убит. В момента той се намираше на местопрестъплението и по начина, по който Зебра говореше с него, можех да преценя, че е доста развълнуван, сякаш това бе последното място на света, където би искал да се намира.

— А ти…

Вероятно се готвеше да го попита дали е предупредил властите, но в този момент си даде сметка, че там, където се намираше Прански, не съществуваше такова нещо като закон, дори в още по-малка степен, отколкото в Канъпи.

— Не, почакай. Никой не трябва да разбере за това преди да дойдем. Бъди нащрек.

С тези думи Зебра затвори телефона и го пъхна в джоба си.

— Какво става? — попитах аз.

— Някой я е убил — отговори тя.

Шантрел я изгледа.

— Кого е убил?

— Дебеланата. Доминика. Тя е вече история.