Алистър Рейнолдс
Казъм Сити (29)

Двайсет и осем

— Щеше да убиеш някого — заяви Шантрел по-късно, докато висяхме с кабелния й автомобил над потъналия в мрак Мълч, осеян само тук-там с огнени точици.

— Какво?

— Беше извадил пистолета си наполовина от джоба, сякаш смяташе да го използваш. Но не както го показа на мен, не със заплаха, а като че ли нямаше намерение да произнесеш нито дума, преди да натиснеш спусъка. Смяташе просто да се доближиш, да стреляш по някого и да отминеш.

— Не би имало никакъв смисъл да те лъжа, нали?

— Трябва да започнеш да говориш с мен, Танър. Крайно време е да ми кажеш нещо. Спомена, че истината няма да ми хареса, защото ще усложни нещата. Е, можеш да ми вярваш — те и така са достатъчно сложни. Готов ли си да откриеш поне отчасти лицето си под маската или ще продължаваме да играем тази игра?

Все още прехвърлях целия инцидент в главата си. Лицето действително бе на Арджънт Рейвич и той наистина стоеше само на няколко метра от мен, на обществено място.

Възможно ли беше все пак да ме е видял и да е много по-умен, отколкото си мислех? Ако ме бе познал, значи бе напуснал мястото в противоположната посока, докато заобикалях цистерната с Матусал. Прекалено се бях концентрирал върху мисълта, че той ще стои все още там, за да обърна внимание на отдалечаващите се хора. Беше напълно възможно. Но ако приемех, че Рейвич е знаел през цялото време за моето присъствие, отварях вратата към поредица от още по-смущаващи въпроси. Защо бе продължил да стои там, ако вече ме бе видял? И как се срещнахме толкова лесно? Та аз дори не го търсех; просто исках да усетя мястото, преди да се захвана да затягам примката. И сякаш това не бе достатъчно, ами когато се заех да направя обстоен преглед на миговете от откриването на Рейвич до осъзнаването, че е изчезнал, си дадох сметка за още нещо. Бях видял нещо или някого, но съзнанието ми бе потиснало този факт, концентрирайки се върху предстоящото убийство.

Бях видял още едно лице през стъклото, съвсем близо до Рейвич; лице, което също познавах.

Тя бе премахнала повърхностната маркировка, но костната структура бе непокътната, а и изражението й ми бе познато.

Зебра.

— Все още чакам — обади се Шантрел. — Няма да понеса да гледам повече тази многозначително смръщена физиономия, да знаеш.

— Извинявай. Просто… — Усетих, че се усмихвам. — Почти смятам, че може да ме харесаш като разбереш кой съм.

— Не предизвиквай съдбата, Танър. Само преди два часа беше насочил пистолета си към мен. Повечето връзки, започнали по този начин, свършват зле.

— Обикновено става така, съгласен съм. Не забравяй обаче, че ти също бе насочила оръжие срещу мен и твоето бе значително по-мощно от моето.

— Хмм, може би. — Не звучеше особено убедено. — Но ако смятаме да развием по-нататък отношенията си, по-добре започвай да разказваш за тъмното си и мистериозно минало. Дори да има неща, които не искаш да знам.

— О, има такива колкото щеш, можеш да ми вярваш.

— Тогава вади картите. Докато стигнем до нас, трябва да знам защо онзи човек щеше да умре. И ако бях на твое място, щях да се постарая здраво да те убедя, че го е заслужавал… който и да е бил. Иначе мнението ми за теб може да започне да пада.

Колата се люлееше и пропадаше рязко надолу, но това вече не ми правеше кой знае колко неприятно впечатление.

— Той заслужава да умре — заявих аз. — Но не мога да кажа, че е лош човек. На негово място и аз щях да постъпя по същия начин.

„Само дето щях да го направя професионално, за да не остане после нито един жив“ — помислих си аз.

— Мм, лошо начало, Танър. Но моля те, продължавай.

Запитах се дали да не й разкажа цензурирания вариант на историята и в този момент осъзнах, че просто няма такъв. И така, запознах я с войнишките си дни и как попаднах в кръга на Кауела. Обясних й, че Кауела беше жесток и властен човек, но не истински зъл, защото проявяваше лоялност и можеше да му се довериш. Не беше трудно да започнеш да го уважаваш и да пожелаеш да заслужиш уважението му. Струваше ми се, че в отношенията ми с него имаше нещо примитивно: той желаеше всичко около него да бъде първокласно — в обкръжението, в оръжието, което колекционираше, в начина, по който избираше сексуалните си партньори, като Гита. Искаше и служителите му да бъдат първокласни. Смятах се за превъзходен войник, бодигард, васал, убиец — който етикет ви харесва. Но само в Кауела можех да измеря съвършенството си на фона на някакъв абсолют.

— Лош човек, но не чудовище? — уточни Шантрел. — И според теб това бе достатъчна причина да работиш за него?

— Плащаше много добре — отвърнах аз.

— Гаден наемник.

— Имаше още нещо. Бях ценен за него, защото имах опит. Той не искаше да рискува да изгуби тези знания, като ме поставя излишно в опасни ситуации. Затова в по-голямата си част работата ми за него се ограничаваше до това да давам съвети — рядко ми се налагаше да посягам към оръжието. За тази цел имахме истински бодигардове — по-млади, в по-добра физическа форма и по-глупави варианти на мен самия.

— И къде е мястото в цялата история на човека, когото видя в Ешър Хайтс?

— Името му е Арджънт Рейвич. Живееше на Края на небето. Фамилията му се радва на уважение там.

— Това е доста старо име и в Канъпи.

— Не се изненадвам. Ако Рейвич е имал връзки тук, става ясно как е успял да се установи толкова бързо в Канъпи, докато аз все още киснех долу в Мълч.

— Давай подред. Ти ли доведе Рейвич тук?

Разказах й как оръжието на Кауела се бе оказало в неподходящи ръце и как тези неподходящи ръце го бяха използвали срещу семейството на Рейвич. Чрез оръжието той бе достигнал до моя работодател, твърдо решен да отмъсти.

— Неговата решимост е достойна за уважение, не смяташ ли?

— Нямам спор с него по този въпрос. Но ако го бях направил аз, щях да се погрижа всички да умрат. Това е единствената грешка, която не мога да му простя.

— Не можеш да му простиш, че те е оставил жив?

— Не беше акт на милосърдие, Шантрел. Точно обратното. Копелето искаше да страдам, че не оправдах доверието на Кауела.

— Съжалявам, но логиката е прекалено заплетена за мен.

— Уби съпругата на Кауела, жената, която трябваше да пазя. И после ни остави живи тримата с Кауела и Дитерлинг. Дитерлинг имаше късмет — той изглеждаше мъртъв. Но нас с Кауела Рейвич умишлено ни остави живи. Искаше Кауела да ме накаже, задето позволих Гита да умре.

— А той?

— Какво той?

Гласът й прозвуча така, сякаш бе на път да изгуби всякакво търпение.

— Кауела направи ли ти нещо?

Отговорът на въпроса изглеждаше съвсем прост. Очевидно не, защото Кауела бе умрял след това. Раните в крайна сметка го бяха убили, макар в началото да не изглеждаха заплаха за живота му.

Защо тогава ми беше трудно да отговоря на Шантрел? Защо езикът ми се запъна на очевидното и нещо друго ми дойде наум? Нещо, което ме накара да се усъмня, че Кауела бе умрял?

Най-накрая казах:

— Така и не се стигна до това. Но аз трябваше да живея с този срам. Струва ми се, че това е доста голямо наказание.

— Но съвсем не е задължително да е станало така; не и от гледна точка на Рейвич.

Минавахме през район на Канъпи, който приличаше на обемна карта на алвеолите на бял дроб: безкрайно разклоняващи се топчици, свързани от тъмни нишки, напомнящи съсирена кръв.

— Как може да е станало иначе? — попитах аз.

— Може би Рейвич те е пощадил, защото не е имал нищо лично срещу теб. Знаел е, че ти си само служител и спорът му не е с теб, а с Кауела.

— Хубава идея.

— И най-вероятно — вярна. Минавало ли ти е през ума, че изобщо не трябва да убиваш този човек и може би му дължиш живота си?

Започвах да се изморявам от обрата, който бе придобил разговорът ни.

— Не, не ми е минавало… чисто и просто, защото е неуместно. Не ми пука какво е мислел за мен Рейвич, когато е решил да ме остави жив — дали за наказание или като акт на милосърдие. Това няма никакво значение. От значение е, че уби Гита и аз се заклех на Кауела да отмъстя за нейната смърт.

— Да отмъстиш за нейната смърт — Шантрел се усмихна горчиво. — Звучи толкова удобно средновековно, нали? Феодална чест и споразумение за взаимно доверие. Обет за вярност и отмъщение. Да си поглеждал скоро коя година сме, Танър?

— Изобщо не се преструвай, че разбираш нещо от това, Шантрел.

Тя разтърси буйно глава.

— Ако разбирах, щях да започна да се тревожа сериозно дали съм нормална. За какво, по дяволите, си дошъл тук — за да изпълниш някакво абсурдно обещание, око за око ли?

— Не виждам нищо чак толкова смешно в това.

— Изобщо не е смешно, Танър. Трагично е.

— За теб — може би.

— За всеки с един ангстрьом^[1] безпристрастност. Даваш ли си сметка колко време ще мине, докато се върнеш на Края на небето?

— Не се отнасяй с мен като с дете, Шантрел.

— Отговори ми на скапания въпрос.

Въздъхнах. Не можех да си обясня как допуснах нещата да ми се изплъзнат от контрол до такава степен. Дали приятелството ни беше просто аномалия, отдалечаване от естествения ход на нещата?

— Поне три десетилетия — отговорих аз така, сякаш времето нямаше никакво значение и ставаше дума за няколко седмици. — И, преди да си попитала, ще ти кажа, че добре си давам сметка колко много още ще се промени през това време. Но не и важните неща. Те вече се промениха и, колкото и да ми се иска, няма да се върнат. Гита е мъртва. Дитерлинг е мъртъв. Мирабел е мъртъв.

— Какво?

— Казах, че Кауела е мъртъв.

— Не, каза, че Мирабел е мъртъв.

Наблюдавах как градът се плъзга навън, главата ми бучеше; не можех да си представя в какво състояние е умът ми, за да позволи подобна неволна грешка на езика. Подобен вид грешка не можеше да се обясни с умора. Вирусът на Осман очевидно ми се отразяваше по-лошо, отколкото смеех да предположа. Той не само бе засегнал будните ми часове, като ги бе насякъл с части от живота и времето на Скай; бе започнал да обърква основните ми схващания за собствената ми идентичност, подкопавайки възприемането ми на мен самия. И все пак… дори това бе успокояващо предположение. Просяците ми бяха казали, че тяхната терапия ще ме освободи от вируса не след дълго… но епизодите със Скай ставаха все по-настойчиви. И защо вирусът на Осман щеше да си прави труда да ме кара да бъркам събитията от собственото ми минало, вместо от миналото на Скай? Какво го интересуваше дали ще объркам Мирабел със себе си?

Не. Не Мирабел. Кауела.

Объркан, нямах желание да си спомня последния сън, в който видях човека без стъпало в бялата камера — опитах да възстановя нишката на разговора.

— Искам да кажа само, че…

— Какво?

— Искам да кажа само, че като се върна, не очаквам да заваря това, което оставих. Но няма да бъде и по-лошо. Хората, които имаха значение за мен, умряха преди да замина.

 

 

Вирусът на Осман действително ме побъркваше.

 

 

Започвах да гледам на Скай като на мен самия, а Танър Мирабел ставаше все по… какво? Независима трета персона?

Спомних си объркването, което изпитах в дома на Зебра, след като проиграх многократно играта на шах в ума си. Как понякога изглеждаше, че побеждавам, а в други случаи — че губя.

Но играта винаги бе същата.

Това трябва да бе началото. Грешката на езика означаваше просто, че процесът бе излязъл от сънищата ми, също като вируса на Осман.

Объркан, опитах да възстановя нишката на разговора.

— Искам да кажа само, че като се върна, не очаквам да заваря това, което оставих. Но няма да бъде и по-лошо. Хората, които имаха значение за мен, умряха преди да замина.

— Мисля, че става дума за удовлетворението — рече Шантрел. — Също като в старите видеокасети, където благородникът хвърля ръкавицата си с думите, че иска удовлетворение. Точно така действаш и ти. В началото, като си позволявах да участвам виртуално в тях, ми се струваха абсурдни. Мислех, че е прекалено комично, за да бъде част от историята. Но се оказа, че греша. То не само беше част от историята; оказа се, че е живо и действащо в лицето на Танър Мирабел. — Междувременно бе сложила отново котешката си маска, която фокусираше вниманието върху подигравателната усмивка на устата й, уста, която внезапно изпитах желание да целуна, макар да съзнавах, че моментът, ако изобщо бе съществувал, бе отминал завинаги. — Танър иска удовлетворение. И е готов на всичко, за да го получи. Колкото и да е абсурдно. Колкото и глупаво и безсмислено да е, без да се интересува, че с цялата тази работа изглежда жалък.

— Моля те, не ме обиждай, Шантрел. Не и заради това, в което вярвам.

— Вярванията нямат нищо общо с това, надут глупак. Въпрос на идиотска мъжка гордост. — Тя присви очи, докато се превърнаха в цепки, и продължи с отмъстителен тон, който въпреки всичко пак ми се стори привлекателен. Всъщност следях спора ни някъде отстрани, като неутрален наблюдател. — Кажи ми едно, Танър. Нещичко, което все още не си ми обяснил.

— Само най-доброто за теб, богато момиченце.

— О, колко сме язвителни. Не захвърляй постигнатото дотук заради някакъв спор, Танър — подобният ти на рапира ум може да се окаже прекалено остър за двама ни.

— Щеше да ме питаш нещо.

— За шефа ти… Кауела. Той усетил желание да тръгне след Рейвич, когато научил, че Рейвич се движел на юг, към… как я нарече? Къщата на влечугите?

— Продължавай — отвърнах сухо аз.

— Защо Кауела не е решил, че трябва да сложи край на тази работа? Определено фактът, че Рейвич е убил Гита е направил въпроса още по-личен за него. В още по-голям степен въпрос на — да се осмеля ли да го изрека — търсене на удовлетворение?

— Давай нататък.

— Чудя се защо говоря с теб, а не с Кауела. Защо Кауела не дойде тук?

Не ми беше лесно да отговоря, поне не така, че да остана удовлетворен. Кауела беше труден човек, но никога не е бил войник. Просто нямаше някои от уменията, които аз бях усвоил до степен на автоматизъм, а за да ги научи, щеше да му е нужен половин живот. Той разбираше от оръжие, но не познаваше войната. Знанията му за тактика и стратегия бяха чисто теоретични — играеше добре играта и бе наясно с тънкостите, скрити в нейните правила — но никога не бе събарян на земята от пръсването на снаряд, нито бе виждал част от тялото си, паднала на няколко метра от него, да се гърчи като изхвърлена на брега риба. Подобни преживявания не правеха човека непременно по-добър… но със сигурност го променяха. Дали някоя от тези липси го бе осакатила? Все пак той не беше на война. А и аз надали бях чак толкова добре екипиран за нея. Мисълта ме отрезви, но все пак ми бе трудно да отхвърля напълно идеята, че Кауела може би вече щеше да е успял.

— Защо тогава бях дошъл аз, а не той?

— На него щеше да му бъде трудно да напусне планетата — отвърнах аз. — Беше обявен за военен престъпник. Свободата на придвижването му беше ограничена.

— Все щеше да намери начин да го направи — заяви Шантрел.

Смущаващото беше, че бях съгласен с нея. А последното ми желание бе да мисля за това.

 

 

— Беше ми приятно да се запозная с теб, Танър. Струва ми се.

— Шантрел, недей…

В този момент вратата на кабелния автомобил застана помежду ни и аз видях как Шантрел заклати глава, безизразна зад безразличната котешка маска. Колата й започна да се издига с поредица от звуци като от шумолене на листа, прекъсвани от музикално скърцане, когато кабелите се изпъваха и се отпускаха като струни.

Поне бе устояла на изкушението да ме зареже в Мълч.

Но пък ме бе оставила в част на Канъпи, от която нямах представа. Какво точно бях очаквал? Вероятно с някаква част от съзнанието си мислех, че може да приключим вечерта в едно легло. Като се има предвид, че запознанството ни бе започнало с насочване на оръжие един срещу друг и отправяне на заплахи, подобен финал щеше да бъде твърде неочакван. Освен това тя беше достатъчно красива — не толкова екзотична, колкото Зебра и, може би, по-малко сигурна в себе си, и тази черта несъмнено бе изкарала наяве покровителя в мен. Шантрел щеше да ми се изсмее в лицето, ако го бе разбрала — глупава мъжка гордост — и, разбира се, щеше да бъде права. Но какво пък, харесвах я и, ако трябваше да дам някакво обяснение за това привличане, нямаше значение колко ирационално щеше да прозвучи.

— Дяволите да те вземат, Шантрел — произнесох не особено убедено аз.

Стоях на площадка за паркиране, подобна на онази в Ешър Хайтс, но съвсем пуста — автомобилът на Шантрел, единственият тук до преди малко, вече го нямаше. Сипеше се тих дъжд, като постоянно влажно издишване от устата на огромен змей, застанал над Канъпи.

Приближих се до ръба, усещайки, че Скай слиза с дъжда.