Честър Хаймс
От любов към Имабел (7)

Глава седма

Голди държеше Джексън затворен в стаята, като ту го упояваше, ту го сплашваше. Всеки ден му казваше, че работата напредва и му обещаваше конкретни новини до вечерта. Но едва на третия ден наистина попадна на следа.

Трите вдовици в черно закусваха, когато Дебелата Кати рече:

— Снощи при нас дойде един мошеник на име Морган. Фукаше се пред момичетата, че ще забогатее от номера с изоставената златна мина. Да не е от тия, дето ги търсиш?

Голди наостри уши.

— Може, как изглежда?

— Типичен мошеник. Дребен на ръст, бива си го, но не прави впечатление на пръв поглед, много приказва за пари, но е стиснат. Около четиридесетгодишен коцкар. Има вид на опасен тип.

— Опасен е.

— От тях ли е?

— Той ще им послужи за фасада. Как точно ще направят удара?

— Не каза. Тийна се опита да изкопчи повече, но той млъкна, взе си пъртушините и изчезна.

— Не е ли разбрала къде ще направят удара?

— Не. Държал се така, сякаш е казал прекалено много.

— Пак ще се появи — каза Голди уверено.

— Да. С това момиче се хващат задълго.

Същата вечер, докато Джексън ядеше свинските уши, зелето и бамята, които брат му бе донесъл, Голди си удари поредната доза и каза като че ли между другото:

— Днес чух, че тук, в Харлем, се е появил някакъв, който бил намерил истинска изоставена златна мина.

Изведнъж Джексън се разтрепери, по лицето му изби пот като дъждовни капки.

— Златна мина ли?

— Ами да. Истинска изоставена златна мина. Разправя се, че имали цял куфар, пълен със златна руда за доказателство. — Голди наблюдаваше Джексън през притворените си клепачи. — Това говори ли ти нещо, братле?

На Джексън му прилоша, сякаш бе глътнал жива жаба, готова да изскочи обратно от устата му. Избърса потта от пепелявосивото си лице и се обърна към Голди с потъмнял поглед.

— Слушай, Голди! Рудата не е нейна. Само за това не ти казах нищо. На мъжа й е. Като получи развод, ще трябва да му я върне до грам, иначе ще я изпрати в затвора. Тя ми го каза.

— Значи това било, братле. — Голди се облегна на стола и загледа брат си замислен и съсредоточен. — Значи това било! Ето какво имало в куфара й. А ти не искаше да ми кажеш, братле.

— Не че не съм искал да ти кажа. Просто не исках да си мислиш разни работи, тъй като рудата не е нейна. Аз самият няма да пипна нито грам, колкото и да закъсам.

— Колко злато има, братле? Няма да е много, щом си заложил всичко, което имаш, за да си играеш на номера с фалшифициране, а после си откраднал от шефа си.

— Това няма нищо общо. Просто златото не е нейно. Мислиш ли, че мога да свия част от него за себе си, когато я чака затвор.

— Разбира се, зная, че няма да го направиш, братле. Прекалено си честен за тая работа. Но все пак колко е?

— Деветдесет килограма.

Голди подсвирна, а очите му се облещиха като понички.

— Деветдесет килограма! Боже господи! Ти си го виждал, нали? Наистина си го виждал!

— Разбира се, много пъти. Понякога изваждахме малко, слагахме го на масата, заключвахме вратата и го разглеждахме. Никога не го е крила от мен.

Голди се бе вторачил в брат си и не можеше да откъсне погледа си.

— Как изглежда, братле?

— Руда като руда. Как искаш да изглежда?

— Чисто злато вижда ли се?

— Разбира се, че се вижда. В камъните има златни жилки.

— Какви са жилките? Тънки или дебели?

— Дебели. Ти какво си мислиш? Колкото камък, толкова и злато.

— Значи казваш около петдесет килограма чисто злато?

— Толкова.

— Петдесет килограма чисто злато… — Голди духна върху златния си кръст и започна да го лъска замечтано.

— Слушай, братле! Ако тая златна руда е наистина златна, ако има злато осемнайсет карата, момичето ти действително е загазило. Но ако е фалшименто, тя играе комбина с тях и им е помогнала да те изработят. Трета възможност няма.

— Хванали са я! Колко пъти да ти казвам? — викна Джексън възмутен. — Мислиш ли, че ще мъкне насам-натам куфар, пълен със златна руда, ако златото не е истинско, осемнайсет карата.

— Нищо не мисля. Затова те питам. — Сигурен ли си, че златото е осемнайсет карата?

— Сигурен съм — заяви Джексън сериозно. — Истинска златна руда, изкопана от земята. Ето защо съм толкова разтревожен.

— Ей това ми трябваше да знам.

Голди беше сигурен, че брат му е глупак, но смяташе, че дори един кръгъл глупак би могъл да разпознае чистото злато, изкопано от земята.

— Знаеш ли откъде мога да намеря пистолет? — неочаквано попита Джексън.

Голди застана неподвижно.

— Пистолет ли? Какво ще правиш с пистолет?

— Ще изляза да намеря момичето си и златото. Повече няма да седя тук и да разчитам на теб.

— Послушай ме, човече! Тия типове ги търсят в Мисисипи за убийство на бял. Опасни са. С пистолета можеш да си докараш само собствената смърт. А за какво си й мъртъв на твоята мадама?

— Няма да действувам честно — извика невъздържано Джексън.

— Ти съвсем си откачил. Дори не знаеш къде са.

— Ще ги намеря, дори ако трябва да претърся всяка дупка на Харлем.

— Дори свети Петър не знае всички дупки в Харлем. Виждал съм стари лисици така да се объркват из тия дупки, че накрая да си намерят майстора.

— Тогава ще ограбя някого и с парите ще наема човек да ми помага.

— Успокой се, братле! Аз ще ти ги намеря. Нали си религиозен човек? Къде отиде вярата ти? А като дойде твоят час?

Джексън избърса зачервените си парещи очи с мръсна носна кърпа.

— По-добре да дойде скоро — отвърна той.