Честър Хаймс
От любов към Имабел (12)

Глава дванадесета

Черната лимузина се приближи с такава скорост, че като спираше, занесе и закова напряко на тротоара. Двамата яки дългокраки чернокожи детективи с вехти сиви балтони и безформени меки шапки изхвръкнаха от двете врати по типичния полицейски маниер.

В същия момент таксито на Голди отби към тротоара и спря една пресечка по-нататък, но той не слезе от него.

Детективите се озоваха пред луксозния кадилак, стиснали никелираните си пистолети с дълги цеви. Ед Ковчега отвори вратата, а Гробаря измъкна Гюс навън.

— Я не ме пипай! — озъби се Гюс и замахна с юмрук към лицето на Гробаря. Той се дръпна назад, за да избегне удара и каза:

— Цапни му само един, Ед!

Ед Ковчега го зашлеви по бузата с цяла длан. Шапката на Гюс, до този момент здраво прилепнала, отхвръкна, а самият той се завъртя с лице към Гробаря, който му залепи един шамар по другата буза и отново го върна на колегата си. Ударите следваха един след друг, сякаш двамата разиграваха топче за пинг-понг. Ушите на Гюс започнаха да пищят. Загуби чувство за равновесие и краката му започнаха да се подгъват. Налагаха го, докато падна на колене, глух за света.

Ед Ковчега го задържа за яката на балтона, за да не се строполи по лице. Гюс увисна между двамата детективи на колене, без шапка, с клюмнала напред глава. Гробаря повдигна брадичката му с цевта на пистолета. Ед срещна погледа му над главата на Гюс.

— Още малко?

— Още малко и на нищо няма да прилича — каза Гробаря.

— Не са го научили на някои работи това момче.

Джексън не се беше помръднал, докато детективите работеха върху Гюс, но неочаквано отвори вратата и стъпи на тротоара с надеждата, че ще се измъкне незабелязан.

— Чакай, драги, още не сме свършили с теб! — извика Гробаря.

— Добре, сър — каза Джексън смирено. — Само исках да разбера какво трябва да направя.

— Нали още не сме се вмъкнали в бърлогата им.

— Да, сър.

— Дай да пооправим туй момче, Ед.

Ед Ковчега вдигна Гюс на крака и сложи половинлитрова бутилка уиски в ръката му. Гюс отпи, задави се, но ушите му изпукаха и слухът му се възвърна. Краката му все още трепереха, като че ли беше препил.

Ед Ковчега му взе бутилката и я прибра обратно в джоба на балтона си.

— Сега искаш ли да ни окажеш съдействие? — попита той Гюс.

— Нямам друг избор — каза Гюс.

— А-а, не така!

— Спокойно, Ед! — предупреди Гробаря. — Не сме приключили още с това момче. Трябва да ни вкара вътре.

— И аз това имам предвид — отвърна Ед и се огледа. — Ама че място да тръгнеш да арестуваш рецидивисти.

— Специално е избрано, за да може да се духне лесно. Мислят, че тук не могат да им направят капан.

— Ще видим.

Над тях се издигаше мостът на 155-а улица, който пресича река Харлем и свързва Куганс Блъф на остров Манхатън с оная равна част на Бронкс, където се намира стадионът „Янки“. В тъмнината игрищата за поло светлееха на равната ивица между реката и скалистото възвишение зад нея. Стоманените колони под моста приличаха на призрачни часовои в непрогледния мрак. В далечината едно отклонение на надземната железопътна линия към Бронкс пресичаше реката и стигаше до станцията близо до вратите на стадиона.

Това беше един тъмен, пуст и потискащ район на Манхатън, зловещ, безлюден, неохраняван нощем, тук можеха да ти прережат гърлото, а наоколо нямаше да има жива душа, никой нямаше да чуе виковете ти, пък и да ги чуеше, нямаше да има смелост да се намеси.

Кадилакът на Гюс бе паркиран точно пред огромен склад, превърнат в религиозен дом, наречен Небесна обител.

Думата обител с бели букви се виждаше от двете страни на двукрилия покрив, но само като погледнеш надолу от моста. По-късно сградата беше изоставена и сега складът тънеше в мрак.

— Не ми се ще да съм тук сам — каза Джексън.

— Не бой се, синко, нали сме тук — успокои го Гробаря. Той заключи кадилака на Гюс и пусна ключа в джоба си.

— Хайде, мой човек, взимай си шапката и да тръгваме! — обърна се Ед Ковчега към Гюс.

Гюс вдигна шапката си, пооправи я и си я наложи. Лицето му така се бе подуло вече, че очите му едва се виждаха.

— Дръж се, като че ли нищо не се е случило! — нареди Гробаря.

— Няма да е лесно — измърмори Гюс.

— Лесно нелесно, гледай да я свършиш както трябва!

— Е, добре, ченгета, тръгнахме — каза Гюс.

Поведе ги по тъмна тясна уличка покрай изоставения склад към някаква барака на брега на реката. Бараката бе тъмнозелена, но нощем изглеждаше черна. Имаше два прозореца с капаци откъм уличката и тежка дървена врата на предната страна. Отвътре не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше никакъв звук, освен далечното задавено буботене на влекачите, които теглеха на буксир плоскодънните лодки сметосъбирачи надолу по реката и оттам — навътре в морето.

Ед Ковчега направи знак на Гюс с пистолета си.

Гюс започна да чука уговорения сигнал на вратата. Това продължи толкова дълго, че Ед не издържа напрежението. Лекото щракване на пълнителя на пистолета му раздра тишината, сякаш експлодира гигантска многоцветна ракета, и Джексън подскочи като ужилен.

Изведнъж на черната врата се отвори шпионка. Сърцето на Джексън щеше да изскочи. Той гледаше право в нечие око, което се взираше в него зад дупката. Не го виждаше достатъчно добре, за да го разпознае, но то сякаш му говореше.

Последва изщракване на ключалки, дърпане на резета и вратата се отвори навън.

Сега Джексън ясно виждаше и това око, и другото. На светлия правоъгълник на вратата се очерта едно матово чувствено лице — лицето на Имабел. Тя гледаше Джексън право в очите. Устните й изговориха: „Влез и го убий, миличък! Аз съм само твоя.“ После отстъпи назад, за да му направи място да влезе.

Думите й потресоха Джексън. Неволно се прекръсти. Искаше да й заговори, но не можеше да овладее гласа си. Погледна я умолително, опита се да преглътне, но не успя, после влезе.

Имаше само една стая, голяма колкото гараж за две коли. От двете страни имаше по два прозореца с капаци, а в другия край — една задна врата, която бе заключена и залостена. Сигурно някога бе използувана за канцелария на някой дребен чиновник или контрольор от някоя фирма, чиято дейност бе свързана с реката.

Отстрани до задната врата имаше голямо обикновено бюро и въртящ се стол. Две евтини тапицирани кресла, три дървени стола с високи облегалки, високи пепелници, маса за напитки, покрита със стъкло, метален шкаф с папки и фалшив сейф, направен от картон, покрит с черно платно, тъй че в сянката на ъгъла да се различава само долната половина на циферблата, бяха донесени от бандата мошеници като бутафория. Бяха предназначени да създават атмосфера на разкош и удобство, пред които да се захласват лапнишараните, докато ги изпързалят. Светлината идваше от един лампион между креслата, стъклен глобус на тавана и зелена настолна лампа.

Джексън погледна зад Имабел и забеляза Ханк, който седеше зад бюрото с мъртвешки тен на лицето в зеленикавото сияние на настолната лампа. В сини работни панталони и високи боти с връзки догоре Джоуди седеше на сгъваемо столче до задната врата. Изправената му коса бе побеляла от прах. Трябваше му само едно краставо магаре, за да е пълна илюзията, че слиза направо от планината, натоварен с буци злато.

Дългия седеше на стол с висока облегалка, опрян на стената встрани от бюрото, наметнал върху костюма си дълга жълто-кафява престилка като на откачен учен в евтините филми на ужаса. На гърдите му беше избродирано „ЕКСПЕРТ САЩ“.

При появата на Джексън и тримата изопнаха гърбове на столовете си и зяпнаха. Преди някои да успее да шавне, Гробаря опря крак в гърба на Гюс и с такава сила го блъсна в стаята, че той плонжира над пода и заби глава в гърба на Джексън. Джексън политна напред право към Джоуди, който в тоя момент ставаше от сгъваемото столче, и го залепи за стената.

Гробаря влезе веднага след тях и се провикна: „Мирно!“ Ед Ковчега сякаш запечата изхода, застанал там със заредения си пистолет, калибър 38, и се обади начаса: „Преброй се!“

Дългия скочи на крака с вдигнати ръце. Ханк седеше като замръзнал с ръце на бюрото. Тялото на Джексън прикри Джоуди от оръжието на детективите и той използува момента да го удари два пъти здравата в корема.

Джексън изрева и стисна Джоуди за гърлото. Той му го върна с удар с коляно в слабините. От болката Джексън политна назад към Гюс, който го хвана за рамото, за да не падне, но Джексън помисли, че се опитва да го сграбчи и се дръпна рязко.

Заслепен от ярост, Джоуди извади автоматичен нож и порна ръкава на Джексъновия балтон.

— Пусни го! — изкрещя Гробаря.

Очите на Джексън горяха от болка и гняв, той ритна Джоуди по глезена в същия миг, в който Джоуди беше замахнал с ножа назад, за да го наръга отново.

Имабел видя вдигнатия нож и изпищя:

— Внимавай, миличък!

С изключение на двамата детективи, всички неволно се свиха от пронизителния писък. Дори претръпналите нерви на Гробаря се изопнаха. Пръстът му върху чувствителния спусък конвулсивно трепна и гърмът от изстрела оглуши всички в стаята.

Гюс бе попаднал точно на пътя на тридесет и осем калибровия куршум, който прониза черепа му зад лявото ухо и излезе над дясното око. Докато се свличаше вече почти мъртъв, отново посегна към Джексън, но той отскочи като подплашен кон право в ръцете на Джоуди.

Джексън заизвива ръката на Джоуди, за да го извърти така, че да го открие за куршумите на Гробаря, но Джоуди го надви и се прикри зад него.

Като се възползува от бъркотията, Ханк грабна чаша киселина от бюрото. Употребяваха я, за да демонстрират чистотата на златната руда, но сега можеше да я използува, за да я плисне в очите на Ед Ковчега.

Имабел го забеляза и отново изпищя:

— Внимавай!

Всички отново се свиха. Джексън и Джоуди си удариха главите. Опитвайки се да се измъкне, Дългия се намери между Ханк и Ед точно когато единият плисна киселината, а другият стреля. Част от нея пръсна върху ухото и врата на Дългия, а останалото заля лицето на Ед Ковчега. Изстрелът се отклони и куршумът строши настолната лампа на парчета.

Дългия отскочи назад с такава сила, че се удари в стената.

Ханк се свря зад бюрото част от секундата преди заслепеният от киселината Ед Ковчега да изпразни в дива ярост пистолета си и по бюрото и стената зад него да се посипят празните гилзи.

Един от куршумите попадна в някакъв електрически ключ и стаята потъна в мрак.

— Без груба игра! — предупреди Гробаря и заотстъпва към вратата, за да пресече пътя за бягство.

Ед Ковчега не разбра, че светлините са угаснали. Беше твърд човек. Не всеки чернокож можеше да е детектив в Харлем — искаше се голяма твърдост. Стискаше очите си от парещата болка, но толкова бе побеснял, че започна да млати наляво и надясно в тъмното с приклада на пистолета си.

Не разбра, че всъщност Гробаря се е опрял в него, като отстъпваше гърбом. Само усети някого до себе си и го халоса по главата с дива ярост, така че колегата му падна в несвяст. В мига, когато Гробаря се свличаше на земята, в тъмнината се чу гласът на Ед Ковчега:

— Гробар, къде си? Къде си бе, човек?

В миг сред мрака и тишината настана безумна суматоха. Телата се препъваха едно в друго в отчаяна надпревара към вратата. Чу се трясък от падащи предмети и стъпки по строшените стъкла от съборения лампион и преобърнатата масичка за напитки.

Имабел отново изпищя:

— Не ме пипай!

Някой просъска със задавен от гняв глас:

— Ще ти тегля ножа, за да няма повече двойна игра, мръсна кучко!

Джексън се хвърли в посоката, от която дойде гласът й, за да я спасява.

— Къде си, Гробар? Обади се бе, човек! — изкрещя Ед и заопипва в тъмнината. Колкото и да го болеше, не можеше да изостави другаря си.

— Пусни я! — чу се друг глас. — Нищо не е направила.

Джоуди и Дългия здравата се сбиха. Джексън схвана, че според единия тя ги е издала на ченгетата и той искаше да я убие. Другият не беше съгласен. Джексън не можа да различи гласовете им.

Спусна се натам, откъдето идваше шумът от боричкането, готов да се бие и с двамата. Но попадна в ръцете на Ед Ковчега, който го прасна с пистолета си по главата и го просна в несвяст.

— Ранен ли си, Гробар? — попита разтревожено Ед Ковчега и невиждащ се препъна в безжизненото тяло на Гробаря. — Ранен ли си бе, човек?

— Хайде да се махаме! — викна Ханк и с един скок се намери навън.

Имабел побягна след него.

Изведнъж като по сигнал Дългия и Джоуди спряха да се бият, за да подгонят Имабел. Но навън, където се виждаше по-добре, отново застанаха един срещу друг. И двамата държаха отворени ножове и започнаха да замахват яростно един срещу друг, но само разсичаха студения нощен въздух.

Иззад бараката извънбордовият мотор на някаква лодка изкиха един-два пъти, после отново. Запали чак на третия път. Джоуди се отскубна от Дългия и побягна зад къщата. След миг лодката с извънбордов мотор забръмча навътре в реката.

Дългия сграбчи Имабел за рамото.

— Давай да изчезваме, другите избягаха без нас! — каза той и я помъкна по уличката към широката улица.

Изведнъж нощта се изпълни с вой на сирени и четири патрулни коли се събраха на едно място от различни посоки. Някакъв човек, който минавал с кола по моста на 155-а улица и чул изстрелите по Харлемската река, се обадил в полицията и ченгетата се бяха понесли начаса.

За Ед Ковчега появяването им бе като божи дар. Повече не можеше да понася влудяващата пареща болка. Не бе заредил повторно пистолета си от страх да не си пръсне черепа. Сега започна да надува полицейската свирка като луд, толкова силно и продължително, че върна Джексън в съзнание.

Гробаря все още не беше дошъл на себе си.

Ед Ковчега чу, че някой се мъчи да се изправи на крака и бързо зареди пистолета си. Джексън чу как куршумите щракнаха в барабана и по тялото му полазиха тръпки.

— Кой е там? — извика Ковчега.

Гласът му бе толкова силен и суров, че Джексън се стресна и онемя.

— Обади се, по дяволите, или ще те направя на решето — заплаши Ед Ковчега.

— Аз съм — Джексън, господин Джонсън! — успя да изрече Джексън.

— Джексън! Къде, по дяволите, са останалите, а, Джексън?

— Всички се измъкнаха, само аз съм тук.

— Къде е моят човек? Къде е Гробаря?

— Не зная, сър. Не го видях.

— Сигурно ги е подгонил. Стой там, където си! Нито крачка!

— Добре, сър. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Не, дявол да го вземе, не мърдай! Арестуван си!

— Добре, сър.

Знаех си аз, мислеше си Джексън. Истинските престъпници пак се бяха измъкнали и само той беше заловен.

Бавно, сантиметър по сантиметър, започна да се приближава към изхода.

— Ти ли мърдаш, Джексън? Чувам те!

— Не сър, не съм аз. — Джексън се приближи още малко. — Кълна се в бога. — Мръдна още малко. — Сигурно са плъхове под пода.

— Плъхове, а? По дяволите! — процеди през зъби Ед Ковчега. — И тях ще ги навра в дупките им!

През отворената врата Джексън виждаше фаровете на патрулните коли, които се движеха напред-назад покрай изоставения склад и претърсваха улицата. Вслуша се в рева на моторите и воя на сирените. Зад гърба си усещаше присъствието на Ед Ковчега, размахал пистолет, калибър 38, в непрогледния мрак пред ослепелите си очи. Пронизителната му полицейска свирка късаше на парченца нервите на Джексън. Струваше му се, че е попаднал в истински ад и направо се печеше между два огъня.

По-добре да ме застрелят, докато бягам оттук, отколкото да стоя така, помисли си той.

Ед Ковчега усети, че мръдна.

— Тук ли си още, Джексън? — изръмжа той.

Джексън се хвърли през отворената врата, падна на четири крака и побягна още докато се изправяше.

— Джексън, копеле такова! — чу той виковете на Ед Ковчега. — О, господи, не мога повече! Не чуват ли тия кучи синове? Джексън! — дереше се той с все глас.

Три изстрела раздраха нощта. Големият червен пламък от дулото на пистолета на Ед Ковчега разкъса черния мрак. Джексън чу как куршумите изтрещяха в дървената стена.

Обезумял от ужас, имаше чувството, че късите му крака затъват в нещо мазно и лепкаво, вдигаше високо колене, но все не можеше да тича по-бързо. Усилието изсмукваше пот от всяка пора и той направо се пържеше в нея, силите му се изчерпваха бързо, краката му се оплитаха, но скоростта му не се увеличаваше. В Харлем казва, че дебело дупе не тича. Джексън искаше да стигне до другата страна на стария тухлен склад, превърнат в религиозен дом, но той му се струваше толкова далече, колкото и денят на възкресението на праведниците.

Сред оглушителния шум зад гърба му проехтяха още три изстрела, които му подействуваха като тенекия, вързана за опашката на куче. В главата му се въртеше единствено старата песничка от детските му години:

Беж, черньо, беж, че сигур ще те хванат.

Беж, черньо, беж, и гледай да избягаш…

Стъпалото му се плъзна на едно кално място и той полетя с главата напред върху стария дървен товарен пристан зад бившия молитвен дом, досега невидим в тъмнината. Удари се в ръба на една от дебелите дъски и изпъкналите му устни се залепиха върху нея като месо върху дъска за рязане. От болката в очите му бликнаха сълзи.

Скочи на крака и докато облизваше разранените си бърни, чу тропота от стъпките на полицаите, които се приближаваха от другата страна на склада. Прехвърли се пълзешком на пристана като тромав рак, преследван от гигантска костенурка. Можеше да се хване за стълбата от дясната си страна, но не я забеляза.

В мрака над него висеше мостът на 155-а улица с наниз от фарове на коли, които намаляваха скорост, спираха и пътниците проточваха вратове, за да разберат причината за суматохата.

Самотен влекач теглеше на буксир две празни лодки сметосъбирачи и с пуфтене ги караше надолу по река Харлем, за да вдигнат боклук и да го изхвърлят в морето. Червените му и зелени сигнални светлини се отразяваха върху черните води с променливи отблясъци.

Джексън се почувствува притиснат от двете страни — ако полицаите не успееха, то реката щеше да го довърши. Скочи на крака и отново побягна. В ушите му кънтяха оглушително собствените му стъпки. Някаква разхлабена дъска се отметна под краката му и той се пльосна по корем.

Откъм улицата се появи полицай, който бе заобиколил склада от другата страна и описваше с прожектора си широк светъл полукръг. Търсещият лъч премина над проснатата върху черните дъски черна фигура и продължи покрай водата.

Джексън скочи и побягна отново. Старата народна песничка продължаваше да се набива в главата му:

Беж, черньо, беж да си първи,

пак ще си целият в кърви.

От измамното ехо на реката и сградите на полицаите им се струваше, че стъпките му се чуват от обратната посока. Прожекторите им проблясваха надолу по реката и те всички се бяха събрали пред дървената барака.

— Елате вътре, дявол да ви вземе! — чу Джексън рева на Ед Ковчега.

— Идваме — последва бърз отговор.

— Някой се измъква — извика друг глас.

Джексън движеше краката си колкото можеше по-бързо, но мина доста време, преди да стигне до края на пристана, и накрая се чувствуваше като стогодишен побелял старец, смален наполовина.

С крайчеца на окото си видя как светлините на полицейските прожектори се люшнаха отново нагоре по реката и бавно го настигаха. А той нямаше къде да се скрие.

Изведнъж, без да забележи, бе прехвърлил ръба на пристана. До едно време бе тичал по дъсчения под, после усети, че стъпва в студения нощен въздух. В следващия миг цопна в тинята. Краката му изгубиха опората си така внезапно, че той се преметна презглава.

Светлината от прожектора се плъзна по дъските над главата му, после се люшна назад покрай брега на реката. Скрит в сянката на пристана, в тоя момент Джексън бе извън опасност.

Внезапно отляво се видя проход — тясна пътечка между тухлените стени на склада и вълнистата поцинкована ламарина на съседния склад. В дъното, на разстояние цяла вечност, се виждаше тесен светъл четириъгълник — изход към улицата. Джексън се спусна натам, подхлъзна се в тинята, опря се на ръце и пробяга първите седем-осем метра на четири крака.

Като усети по-твърда почва под краката си, се изправи. Проходът беше тесен, а той връхлетя така, че докато се осъзнае, вече се бе заклещил. Заслепен от ужас, започна да се мята и гърчи като някакъв чернокож Дон Кихот, който сам-самичък се бие с два големи склада. Успя да се извие настрани и побягна рачешката към улицата.

Пътечката бе задръстена от консервени кутии, бирени бутилки, прогизнали кашони, парчета от дървени щайги и всякакви други отпадъци. Джексън ги разбутваше с краката си, балтонът му обираше праха от двете стени, докато той изтикваше дебелото си тяло през тясната пролука по много особен начин — десният му крак отскачаше напред, а левият се тътреше след него.

Не можеше да избие от главата си тая проклета песничка. Тя го преследваше като в кошмар:

Беж, черньо, беж да те няма,

чака те беда голяма.