Честър Хаймс
От любов към Имабел (20)

Глава двадесета

След като излезе от Медисън Авеню и сви по 125-а улица, Джексън подкара към багажното отделение на станцията така внимателно, сякаш улицата беше павирана с яйца.

Потта го избиваше бавно от върха на къдравата му глава до белите пети на черните стъпала. Безпокоеше се за Имабел, не знаеше дали тя е в безопасност, безпокоеше се за златото й в куфара, но в същото време се надяваше, че щом успя да го измъкне от ръцете на ония убийци, всичко ще е наред.

С едната ръка пусна волана и се прекръсти.

След малко започна да се моли: „Господи, не ме изоставяй!“, миг по-късно затананика познатия блус:

Ако тревогите бяха пари,

щях да съм милионер…

Размина се с патрулна кола, която се носеше към полицейския участък като прилеп, излетял от ада. Профуча толкова бързо покрай него, че той не забеляза Имабел на задната седалка. Реши, че откарват някой убиец в затвора. Щеше му се да е онова копеле, Дългия.

Изпревари го и някаква линейка. Джексън се обля в студена пот, очите му се взираха да различат човека, когото отнасяха, и за малко не се блъсна в едно такси отпред. Отдъхна си, като зърна мъжки силует. Все едно му беше кой е, стига да не е Имабел. Чудеше се къде може да е отишла.

Беше толкова разстроен, че за малко не прегази един висок и дебел негър, който пресичаше улицата по диагонал, а движението на краката му наподобяваше бавен ход на локомотив.

На ъгъла стои и на всеки мъжага

в студ и мраз едно и също предлага.

Бавно мина с катафалката покрай Дебелия, сякаш си проправяше път през шубраци. Нищо не му каза. Знаеше ли какво може да му дойде на ума на един пиян? Страхуваше се да не си навлече някоя беля на главата, преди да е оставил куфара на гарата, далеч от ръцете на Голди.

Трябваше да мине покрай фасадата на станцията, да я заобиколи откъм Парк Авеню и да стигне гърба на сградата, където беше входът за багажното.

Джексън спря до тротоара пред входа, зад колоната от товарни таксита, Дебелия вече се беше промъкнал през опасните бързеи на уличното движение по 125-а улица и се тътреше по многолюдния тротоар пред осветените прозорци на чакалнята в посока към Парк Авеню и река Харлем.

Никой не му каза дума. Защо трябва да си търсиш белята с пиян цветнокож здравеняк като Дебелия. Още повече, ако очите му са кървясали. Нали така започваха расовите размирици.

Джексън се притесняваше, че наоколо има полиция точно когато оставя куфара в багажното. Вече се стряскаше и от собствената си сянка. По навик остави мотора да работи. Когато се смъкна от колата и се отправи към багажното, Дебелия го засече.

— О, братче! — извика той, дотътри се до по-ниския, но също така дебел Джексън и го прегърна през рамо с дебелата си ръка.

— Нисък, но черен и дебел като мен! Ти им кажи, дребен шишко! Ама ни нямат вяра на нас, дебелите!

Джексън отхвърли сърдито ръката му и рече:

— Я се дръж прилично! Ти си позор за нашата раса!

Като локомотив, който ще тръгне в обратна посока и набира пара, Дебелия спря на едно място.

— Какво викаш, братче? Искаш да ти покажа класата си ли?

— Казах раса — нашата раса, много добре ме разбра.

Кървясалите очи на Дебелия се опулиха от изненада.

— Значи ако ти паднат жените им, могат да ти имат вяра — нищо няма да им сториш?

— Върви да изтрезнееш! — извика Джексън, които повече не можеше да прикрива раздразнението си, заобиколи Дебелия, сякаш обхождаше планина, и забърза към багажното, без да се обръща.

Дебелия моментално го забрави и отново се затътри нагоре по улицата.

Джексън забеляза един цветнокож носач.

— Искам да изпратя като багаж един куфар.

Носачът го стрелна със зъл поглед, ядосан, че въобще го заговарят.

— Закъде? — попита той сопнато.

— За Чикаго.

— Дай си билета!

— Още не съм си взел, но искам да си оставя куфара, за да си купя.

Носачът побесня.

— Не можеш да оставиш куфара си, щом нямаш билет — закрещя той с все глас. — Не знаеш ли?

— Какво си се разкрещял като луд? Викаш, сякаш си сърдит и на господа.

Носачът се приведе напред, като че ли се канеше да удари Джексън.

— Кой е луд? Аз ли съм луд?

Джексън отстъпи назад.

— Слушай, за никъде не ща да го изпращам. Искам само да го оставя тук, докато дойда довечера да си извадя билет.

— За никъде ли няма да го изпращаш? Ти в ред ли си бе, човек?

— Щом не искаш да го приемеш, ще отида при шефа ти — заплаши го Джексън.

Носачът не искаше да си има разправии.

— Значи искаш да го оставиш тук — омекна той, макар и неохотно. — А защо не каза направо какво искаш, ами разправяш, че ще ходиш в Чикаго?

Грабна една количка за багаж, сякаш щеше да я вдигне и да я стовари на главата му.

— Къде е куфарът?

— Отвън.

Носачът дотика количката до тротоара и огледа улицата и в двете посоки.

— Не виждам никакъв куфар.

— Там, в катафалката е.

Човекът надникна през прозореца на колата и видя куфара върху поставката за ковчези.

— Защо го разкарваш в тая катафалка? — попита той с подозрение.

— С нея превозваме какво ли не.

— Изкарай го — каза носачът, но подозренията му не се бяха разсеяли. — Няма да сваля никакви куфари от катафалка, в която е имало мъртъвци.

— Ох, господи, боже мой! Не ме тормози! Куфарът е тежък. Помогни ми да го сваля.

— Не ми плащат да разтоварвам куфари от катафалки. Приемам ги на улицата.

— Аз ще ти помогна — предложи един цветнокож, който се мотаеше без работа.

Джексън и помощникът му се насочиха към задната част на катафалката. Носачът ги последва. Двама бели таксиметрови шофьори, които си почиваха, ги загледаха любопитно. По-нататък някакъв бял полицай наблюдаваше разсеяно групичката.

Дебелия беше тръгнал да се връща точно когато Джексън отвори двете задни врати.

— Пазете се! Да нямате вяра на дебел човек! — провикна се той.

Джексън, носачът и третият цветнокож отскочиха едновременно от катафалката, като че ли бяха видели лицето на самия дявол.

Дебелия се приближи и надникна през рамото на Джексън. Изведнъж локомотивът закова на място.

Лицата и на четиримата чернокожи бяха станали пепелявосиви.

— Всемогъщи господи! — извика Дебелия. — Какво виждам!

Под куфара имаше голяма купчина черен плат. Наоколо бяха разхвърлени изкуствени цветя в пълен безпорядък. Един венец от изкуствени лилии се беше изхлузил до вратите. Изпод дъгата от бели цветове се подаваше черно лице, обърнато назад. Главата беше отметната, опряна само на тила. Върху изхлузена сива перука беше закрепено бяло покривало. Лицето беше застинало в зла гримаса. Облещените очи бяха втренчени неподвижно в посивелите лица на четиримата мъже. Отдолу се виждаше прерязаното гърло и зееха огромните моравочервени уста на раната.

Джексън усети как косата му се изправя, когато разпозна лицето на брат си Голди. Остана с отворена уста. Очите му се разшириха, та чак щяха да изскочат от орбитите си. Челюстите го заболяха. По краката му се стичаше нещо горещо.

— Да не би това да не е мъртвец, а? — каза носачът с дрезгав глас, сякаш сега беше разбрал, че опасенията му са били основателни. Очите му се бяха облещили неподвижно също като очите на трупа.

— Къде? — попита Джексън.

Беше загубил и ума, и дума от страх и ужас. Втресе го, като че ли бе хванал малария.

— Къде ли? — изписка носачът с тънък гласец, който прозвуча пронизително като банциг. — Ето тук!

Негърът, който беше предложил да помогне на Джексън, отстъпваше назад по улицата.

— С прерязано гърло от единия до другия край чак до кокала! — каза Дебелия глухо, но с някакво благоговение.

Таксиметровите шофьори се приближиха лениво и погледнаха окървавената черна глава.

— Боже господи! — възкликна единият.

— Това е перука! — каза другият.

— Каква перука?

— Виж, отдолу има къса коса! Господи, та това е мъж!

Униформеният полицай се приближаваше бавно нататък като вестител на съдбата и безгрижно подмяташе бялата си палка. Погледна в катафалката като човек, врял и кипял в такива работи. В следващия миг се отдръпна пребледнял, потресен, затаил дъх. Точно такова нещо не беше виждал преди.

— Какво търси тук? Кой го е направил? Чия е тая катафалка? — взе да пита глупаво, докато се опитваше да събере ума си и се оглеждаше за помощ.

Единият от цивилните детективи го забеляза и полицаят му махна с ръка.

Негърът, който си беше предложил услугите на Джексън, отстъпваше назад по Парк Авеню към тъмното, докато реши, че вече е безопасно и може да се обърне. Плю на петите си и хукна, колкото му държаха краката, по тъмната улица.

Дебелия, изтрезнял напълно, започна полека да се измъква, но полицаят рязко заповяда:

— Всички да си останат по местата!

— Аз съм на мястото си. Рекох само да се поразтъпча — отвърна Дебелия.

Белите шофьори на таксита се отдръпнаха и застанаха един до друг до стената на багажното.

Белият цивилен детектив избута носача и попита:

— Какво става?

Надзърна в катафалката и пребледня.

— Какво става, по дяволите?

— Намерихме труп — каза полицаят.

— Кой е шофьорът?

— Аз, шефе — отвърна Джексън с треперещ глас.

Униформеният полицай шумно въздъхна, доволен, че цивилният детектив поема работата. Беше започнала да се събира тълпа и той се зарадва, че ще има с какво да се занимава.

— Назад! — нареди той. — Не се приближавайте!

Детективът извади тефтер и молив.

— Име?

— Джексън.

— При кого работиш?

— При господин Х. Ексъдъс Клей, на 134-а улица.

— Откъде вдигна този труп?

— Не зная, шефе. Трябва да е бил вътре, когато се качих на колата. Кълна се в бога.

Детективът спря да пише изведнъж и погледна Джексън в недоумение.

Всички гледаха Джексън.

— Намерил в колата си вкочанясал труп и не знае откъде се е взел — възкликна някой от насъбралите се.

Джексън трепереше, а зъбите му тракаха като шевна машина. Забрави страховете си, че може да загуби Имабел и златото й. Сега не мислеше за тях. Съзнанието му беше заето от мисълта за брат му — мъртъв, с прерязано гърло. Това беше инстинктивният страх от насилствена смърт. Страх от самите мъртъвци. Още не му беше минало през ума какво можеше да се случи с него самия. И следващият въпрос на детектива го накара да се замисли.

— Искаш да кажеш, че не си знаел за трупа, когато си изкарал катафалката?

— Да, сър. Кълна се в бога.

В тоя момент се приближи цветнокожият детектив от станцията и без особен интерес попита:

— Та какво излиза?

На ъгъла откъм 125-а улица се появи патрулна кола и пое по платното на насрещното движение, като си проправи път през тълпата, заела вече и улицата.

— Вътре има труп, а той не знаел как е попаднал в колата — отговори белият детектив.

— Обзалагам се, че не е влязъл сам — каза цветнокожият и отмести Джексън и носача, за да види трупа.

— Ама че гледка! — възкликна той и едва не се задави, не толкова потресен, колкото погнусен от вида на прерязаното гърло. После се вгледа по-отблизо.

— Та това е сестра Габриел. Значи всъщност е мъж, кучият му син.

Белият детектив продължи да разпитва Джексън, сякаш полът на трупа въобще не го интересуваше.

— Как е станало тъй, че си изкарал катафалката, без да знаеш, че в нея има труп?

— Шефът ми нареди да докарам тоя куфар до гарата и да го изпратя като багаж. — Говореше на пресекулки, едва си поемаше дъх. — Кълна се в бога! Аз само свалих куфара, както ми каза, положих го на поставката и потеглих насам, към гарата. Накъдето ми каза. Господ ми е свидетел!

— Закъде трябваше да го изпратиш?

Зад тях полицаите от патрулната кола разбутваха хората.

— Назад! Назад!

Сивият цвят се беше смъкнал от лицето на Джексън и той отново беше започнал да се поти. Избърса лицето си, потърка зачервените си очи с мръсна носна кърпа.

— Не разбрах какво питаш, шефе.

Скитници, проститутки, черноработници, безделници, среднощни крадци, шарлатани, слепи просяци и всякакви отрепки, които се събираха по ъглите на гарата като мръсна пяна над заблатени води, се блъскаха, привлечени от слуха за някакъв труп с прерязано гърло, за да надзърнат и видят това, което бяха пропуснали.

— Попитах те закъде иска шефът ти да изпрати куфара?

— За Чикаго. Довечера заминава за Чикаго и искаше да го прати, та да не му бере грижа, когато си взема билет — изрече задъхано Джексън.

Белият детектив затвори шумно тефтера си.

— Глупости! Не вярвам нито на една дума от тия дивотии!

— Може и да е истина — обади се цветнокожият детектив. — Може друг шофьор да е вдигнал мъртвеца и да го е оставил в катафалката за малко, после тоя…

— Ами кой, по дяволите, праща куфар по това време?

Цветнокожият се изсмя.

— Тук е Харлем. Шефът му може да е натъпкал куфара със стотачки.

— Е, скоро ще разберем. Ти го задръж. Ако всичко е наред с трупа, случаят трябва да е минал през отделение „Убийства“. — Той се огледа над главите на тълпата. — Къде, по дяволите, е тая патрулна кола? Искам да се свържа с полицейския участък.

Изведнъж Джексън си представи как седи на електрическия стол. Стигнеше ли се дотам да го откарат в участъка, щяха да разберат за Дългия и бандата. И как бяха хвърлили киселина в очите на Ед Ковчега и бяха пребили, а може и да бяха убили Гробаря. Щяха да научат и за златната руда, и за Голди, и за кражбата на петстотинте долара и на катафалката. Щяха да разберат, че Голди му е брат и щяха да си помислят, че се е опитвал да открадне златото на момичето му. Щяха да решат, че затова Джексън му е прерязал гърлото. И щяха да му съдерат черния задник.

— Видях разрешителното — каза той и бавно започна да се примъква към тротоара. — Беше на предната седалка, но не зная на чие име.

— Разрешително ли? — кресна белият детектив. — За какво?

— За тялото. От полицията ни дават разрешително, за да вдигнем трупа. Беше някъде там на предната седалка.

— Дяволите да те вземат! Това трябваше да кажеш! Дай да го видя!

Джексън отиде до предната врата на катафалката и я отвори. Погледна към празното място.

— Тука беше — каза той.

Почти целият влезе в шофьорската кабина, наведе се на четири крака, взе да опипва зад седалката и да търси по пода. Чуваше как работи моторът на стария кадилак. За да погледне в жабката, примъкна половината си тяло върху седалката. С лакътя си докосна лоста за скоростите и леко го бутна на първа, но моторът продължи тихо да ръмжи и колата не помръдна.

— Тука беше преди малко — повтори той.

Сега и двамата детективи стояха на тротоара до вратата на колата и скептично го наблюдаваха.

— Свържи се с участъка и запитай за скорошно убийство — извика белият детектив на един от патрулните полицаи. — Цветнокож, преоблечен като монахиня, с прерязано гърло. Провери дали са разрешили да се вдигне труп! Питай за името на погребалния агент!

— Разбрано! — каза ченгето и забърза към радиостанцията.

Джексън се настани още по-добре на седалката, за да потърси над сенниците, където стояха куп документи.

— Точно тук беше. Видях го.

Постави дясната си ръка на волана, за да се надигне и да види по-добре. Изведнъж с лявата ръка тръшна вратата и с все сила настъпи газта.

Двигателят на стария кадилак беше от последните, модел 1947 година, цилиндрите му бяха с голям обем, та можеше да тегли и товарен влак.

Гърленият рев на цилиндрите прозвуча, като че ли ракета набира височина, и голямата черна катафалка потегли.

Пешеходците се разпръснаха в комичен бяг. Един слепец се блъсна в някакъв велосипед, когато се опита да се махне от пътя.

Между голям тежкотоварен камион, който отиваше на изток към моста, и едно такси, което се движеше на запад по 125-а улица, беше останала пролука от два метра и половина. Джексън се мушна между колите с такава скорост, че не се докосна до тях и продължи направо по тясното платно на Парк Авеню покрай стоманените стълбове на железопътния надлез. Лостът на скоростта щракна, като се премести на втора, после на трета и накрая спря на четвърта.

Пистолетите загърмяха около гарата като фойерверки за китайската Нова година.

Първата патрулна кола се спусна да го гони и тихият като детски хленч сигнал на колата бързо премина в яростен вой. Автомобилът се насочи право към големия камион с ремарке, но полицаят не успя да съобрази с каква скорост да кара. Колата занесе, когато се опита да свие. Удари се отстрани във високото ремарке от нагъната ламарина, щеше да влезе под него, но ремаркето я оттласна обратно към улицата, тя се завъртя и спря с разбити предни колела, които повече за нищо не ставаха.

Другите две патрулни коли тъкмо бяха надали вой. Над всичката врява се носеха ликуващите крясъци на Дебелия:

— Казвах ли ви аз? Нямай вяра на дебел човек. Този нисък дебелан прерязал майчиното си гърло!