Честър Хаймс
От любов към Имабел (5)

Глава пета

Голди живееше с още двама като него на „Златния хребет“ на Конвънт Авеню, северно от Сити Колидж и 140-а улица. Те държаха партера на една изискана частна къща, разделена на апартаменти.

И тримата се предрешваха като жени и преживяваха с хитрост и мошеничество. Улесняваше ги фактът, че и тримата бяха дебели и чернокожи.

Най-едрият, известен под името Дебелата Кати, беше собственик на публичен дом в Долината на 131-ва улица, източно от Седмо Авеню. Домът беше доста широко известен като „Вертепа“.

Другият имаше апартамент на 116-а улица, където предсказваше бъдещето под името Лейди Джипси. На вратата му висеше табела:

ЛЕЙДИ ДЖИПСИ

Предсказвам

Вещая

Врачувам

Гадая

Пророкувам

Познавам числа

Една възрастна жена, която наричаха Майка-Зайка, им чистеше и готвеше. Вкъщи винаги спазваха благоприличие. Всички вземаха наркотици, но никога в дома си. Никога не канеха гости. Нощно време на предния прозорец светеше лампион, но не се мяркаше човек, тъй като вътре нямаше никой. Минаваха за напълно почтени жени на една улица, където цветнокожите бяха толкова почтени, че звъняха на хигиенната служба, за да дойде да почисти котешките изпражнения от тротоарите. Хората в квартала ги знаеха като трите вдовици в черно.

Голди си имаше съпруга, която живееше в апартамент на Ленъкс Авеню точно до зала „Савой“. Но тъй като беше домашна прислужница при едно бяло семейство в Уайт Плейнс, тя си идваше вкъщи само в четвъртък и през седмица в неделя следобед. В тези дни сестра Габриел изчезваше от обичайните си свърталища.

След като Голди остави Джексън, той се прибра вкъщи, за да закуси с Дебелата Кати и Лейди Джипси. Хапваха препечена шунка, качамак, парен с пепелява вода, задушена бамя и царевица, хлебчета и накрая — задушено в пюре от сладки картофи с мискетово вино. Майка-Зайка им сервираше мълчаливо.

— Как е навън? — обърна се Дебелата Кати към Голди.

— Хладно и ясно — каза Голди. — Доколкото зная, няма убити, заклани, ограбени или сгазени тая сутрин. Но са се появили някакви типове из града и правят номера с изгърмяването.

— Тия провинциални шмекерии! — възкликна Лейди Джипси. — Тук, в Харлем? Та кой ще се хване?

— Навсякъде има глупаци — каза Голди. — Тия, дето хем им се иска, хем не им стиска, си падат по тая игра.

— И таз добра! На мен си седнал да ми ги разправяш тия!

— Ако са ужилили някого, няма начин да не съм ги виждал — обади се Дебелата Кати.

— И то какво ужилване! — каза Голди. — Петнадесет стотака!

— Чудна работа! — каза Дебелата Кати. — Още не са идвали при моите момичета. Трябва да са избягали отнякъде.

— Това не ми беше идвало наум — каза Голди.

Преди да излезе, Голди позвъни на Джексъновата хазяйка.

— Обажда се федералният прокурор. Бих желал да получа информация за един мъж и една жена, които живеят във вашия дом под имената Джексън и Имабел Пъркинс.

— Окръжния ли рече? — попита тя с благоговеещ глас.

— Не, аз съм федералният прокурор.

— О, федералният прокурор! Божичко, ония здравата са загазили, нали? — възкликна тя злорадо.

Каза му всичко, което знаеше, освен къде да ги открие.

Но той научи как се казва сестрата на Имабел и й позвъни.

— Обажда се Руфъс — каза той. — Вие не ме познавате. Аз съм приятел на мъжа на Имабел. От един край сме.

— Не знаех, че Имабел има мъж.

— Как може да не знаете?

— Ако е като този тук, значи стават двама.

— Няма да споря. Просто искам да знам дали все още пази ония работи в куфара си.

— Кои работи?

— Нали знаете, ония работи.

— Не зная нито за какво говорите, нито какъв сте. Не зная нищо и за мъжете на сестра си, нито от кой край са — каза тя и затвори телефона.

После Голди позвъни на агенцията, която беше наела Имабел на работа, но оттам казаха, че не се е появявала от три дни.

Така че отново сложи сивата перука и бялото покривало и се запъти към Харлемския пощенски клон на 125-а улица, за да разгледа снимките на търсените от полицията престъпници.

Търсеха трима чернокожи за убийство в щата Мисисипи, което означаваше, че са убили бял, тъй като да претрепеш цветнокож там не се смяташе за убийство. Голди дълго време изучава лицата им. Никой не обърна внимание на Сестрата на милосърдието в черно расо, която разглеждаше снимките на търсените престъпници.

Вместо да се върне на мястото си до входа на универсалния магазин „Блъмстайн“, Голди обиколи кръчмите и бардаците, където имаше най-голяма вероятност да се навъртат. Мина по Седмо Авеню, излезе на 145-а улица, оттам тръгна на изток до Ленъкс Авеню, после на юг и оттам отново до 125-а улица. Подрънкваше с касичката и промърморваше с дрезгав, напевен глас: „Дайте на бога. Дайте на бедните.“ Погледнеха ли го подозрително, рецитираше от „Откровенията“: „И да ядете месата на царе.“

— Ако това си тръгнал да купуваш с тия пари, Сестро, ето ти половин долар — каза една негърка.

По маршрута на Голди имаше повече кръчми една до друга, отколкото където и да било по света. Във всяка от тях ревеше музикален автомат, гласовете, изпълняващи сладникави блусове, лепкаво се проточваха сред дивашки вой на саксофони и писъци на тромпети и отчетливия ритъм на пианото. Някои се биеха, други току-що бяха спрели да се бият, трети тъкмо започнаха да се бият или пиеха и от бабаитлък приказваха за бой. Други спореха за лотарията на числа. „Абе заложих дванадесет долара на 227, а излезе 237.“ Споделяха какво са ударили и какво не са. „Видях един сладур и веднага се засилих. Излезе златна мина!“ Или си приказваха за любов. „И тъй рухна моята любов, сладурче, това беше горчивият край.“

Голди се отби в игралните зали, спря се там, където събираха конните залагания, при откритите павилиончета за печено, влезе в бръснарски салони, канцеларии, погребални бюра, евтини хотели, зеленчукови магазини, месарници с надписи „Свински шарден“, „Карантия“, „Свински крака“. Разпита търговци на наркотици, на които имаше доверие.

— Да си попадал на нов отбор, Джек?

— Къде действуват? С кой номер?

— С изгърмяването.

— Не, Сестро, това е за леваците.

Някои знаеха, че Голди е мъж, други го вземаха за монахиня наркоманка, но при всяко положение им беше все едно.

Навсякъде се вглеждаше във всички лица.

Дръпнеше ли монетата в касичката, казваше някакво число, сякаш цитира от „Откровенията“: „И нека тоя, що разбира, да преброи зверовете… числото е 666.“

Играчите пускаха двадесет и пет цента или половин долар в касичката и забързваха към най-близкото място за залагане на числа, за да опитат с три по шест.

Когато се прибра да вечеря, бе капнал. Не беше открил никаква следа.

Дебелата Кати и Лейди Джипси бяха на работа. Нахрани се сам и накара Майка-Зайка да му даде остатъка за Джексън.