Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Харлемски детективи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Love of Imabelle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
hammster (2022)

Издание:

Автор: Честър Хаймс

Заглавие: От любов към Имабел

Преводач: Снежа Цонева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 30.VIII.1986 г.

Редактор: София Василева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Жанета Желязкова; Донка Симеонова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4758

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Когато потегли с голямата стара катафалка надолу по Парк Авеню, Джексън не знаеше къде отива. Просто бягаше. Стискаше кормилото с две ръце. Изцъклените му очи се бяха вперили неподвижно в тясната лента от мокър паваж, която се извиваше пред носа на колата като обелка от ябълка изпод острието на ножа, и на него му се струваше, че се вмъква отдолу. От едната страна стоманените колони на надлеза прелитаха като гъсто наредени колчета за ограда, от другата — витрините по тротоара се сливаха в една размазана от скоростта тъмноцветна мозайка в сивия полумрак на развиделяване.

Отзад се разнасяше мощното, настойчиво бумтене на турбодвигателя. Отворените задни врати лудо се люшкаха по неравния път и блъскаха главата на трупа, която се тръшкаше нагоре-надолу под клатушкащия се куфар.

Пресече на червен светофар при 118-а улица със сто и тридесет километра в час. Изобщо не го забеляза. Сънлив таксиметров шофьор мерна нещо черно пред себе си и помисли, че му се е привидял автомобил-призрак.

На Харлемския пазар сергиите започват под железопътния надлез от 115-а улица и продължават до 101-ва улица. Камиони, пълни с месо, зеленчуци, плодове, риба, консерви, сух фасул, памучни изделия, дрехи, се промъкваха напред-назад по тясното платно между подпорите и тротоара. Товарачи, продавачи, зеленчукопроизводители и шофьори сновяха наоколо, разтоварваха стоката, подреждаха сергиите, приготвяха се за неделната навалица.

Джексън връхлетя върху това гъмжило, без да намалява скоростта. Зад него идеха виещите сирени и червените очи на патрулните коли-преследвачи.

— Пазете се! — извика един висок негър.

Уплашени, хората заотскачаха настрани. Един камион се разтресе като в танц, когато шофьорът зави бясно на една страна, после на друга, за да избегне катафалката.

Когато Джексън забеляза отрупания пазар, вече беше късно да спре. Можеше само да се опита да провре катафалката през всяка пролука, която видеше. Все едно да се опитваш да вденеш дебел конец в игла с тясно ухо.

Зави надясно, за да избегне камиона, удари една камара картони с яйца и видя през страничното стъкло към улицата как заедно с парченца от черупките потекоха размазаните жълтъци.

Десните колела се бяха качили на тротоара, оряха из щайгите със зеленчуци и пръскаха бягащите хора и фасадите на магазините със смачкани зелки, листа от спанак, разкашкани картофи и банани. Глави кромид хвърчаха из въздуха като куршуми.

— Преследват катафалка! Преследват катафалка! — пищяха гласове.

Колата попадна на касетки със замразена риба, наредени една до друга на тротоара, поднесе и описвайки широка дъга, се насочи странично към камион-хладилник. Задните врати се бяха разтворили широко и една трета от трупа с прерязаното гърло се подаде навън… Окървавената глава увисна назад и неподвижните очи наблюдаваха, без да мигнат, тая сцена на разрушението.

Чуха се възклицания на седем езика.

Хладилникът отби катафалката като билярдна топка и тя се метна със сила към другата страна на улицата, прегази парче говеждо, което някакъв носач бе захвърлил в бягството си, и се понесе, клатушкайки се, надолу по улицата.

Премина през пазара толкова бързо, че един цветнокож товарач възкликна с възхищение:

— Ето на това се казва бързина!

— Успя ли да го видиш?

— Мислиш ли, че я е задигнал?

— Ами как, мой човек! За какво друго ще го гонят ченгетата?

— Какво ли ще прави с нея?

— Ще я продаде бе, човек, ще я продаде. Всичко можеш да продадеш в Харлем.

Когато катафалката излезе от пазара при 100-та улица, тя беше оплескана с яйца, изпоцапана със зеленчуци и изпръскана с кръв. По смачканите калници висяха парченца сурово месо, рибени люспи, обелки от плодове. Задните врати се люлееха навън и се затваряха сами.

Беше спечелила преднина, тъй като патрулните коли не можеха да не намалят в района на пазара. На Джексън му се струваше, че се намира в някакъв кошмар. Беше вцепенен от ужас и не можеше да излезе от това състояние. Не можеше да мисли. Не знаеше къде отива, не знаеше какво прави. Просто караше и толкова. Беше забравил защо бяга. Просто бягаше. Можеше да седи зад волана и да кара катафалката до края на света.

Премина през порториканския Харлем със сто и четиридесет километра в час. Една стара порториканка се загледа в катафалката, докато минаваше покрай нея, видя как се люшнаха задните врати, как се отвориха и припадна.

Една патрулна кола, надала вой на север по Парк Авеню, забеляза катафалката, която идваше от южна посока и приближаваше кръстовището с 95-а улица. Колата направи остър ляв завой. Джексън я забеляза и описа с катафалката широк десен завой. Задните врати се отвориха и трупът бавно се изхлузи като мъртво тяло, което спускат в морето, тупна леко на паважа и се търкулна на една страна.

Патрулната кола сви рязко, за да не го прегази, шофьорът не можа да я овладее и тя се завъртя като пумпал върху мократа улица, качи се на тротоара, събори една пощенска кутия и строши витрината на един козметичен салон.

По 95-а улица Джексън стигна до Пето Авеню. Като видя каменната ограда на Сентръл Парк, си даде сметка, че е излязъл от Харлем. Беше в света на белите и нямаше къде да отиде, къде да скрие златото на приятелката си, къде да се скрие самият той. Караше със сто и двадесет километра срещу една каменна стена.

Мозъкът му започна да мисли. Съзнанието му се възвърна заедно с думите на една негърска песен:

Понякога се чувствам като дете без майка.

Понякога се чувствам, като че ли съм умрял…

Не му оставаше нищо друго, освен да се моли. Караше толкова бързо, че когато зави рязко на север по Пето Авеню обратно за Харлем, куфарът се плъзна от поставката, тупна на пода на катафалката, прекатури се на улицата, падна на ръба откъм дъното и се разтвори целият.

Джексън беше вглъбен в молитва и не го забеляза.

Подкара по Пето Авеню към 110-а улица, зави по Седмо Авеню, все на север до 139-а улица, и спря пред къщата на изповедника си.

По пътя се размина с три патрулни коли. Полицаите хвърляха по един бегъл поглед на разбитата, мръсна, оплескана с месо и яйца катафалка и я отминаваха. В тая развалина нямаше нито големи куфари, нито трупове. Джексън дори не забеляза патрулите.

Спря пред къщата на изповедника, слезе от колата и отиде отзад, за да заключи вратите. Като видя празната катафалка, стори му се, че е настъпил краят на света. Вече нямаше за какво да се моли. Момичето му го нямаше. Златото го нямаше. Брат му беше мъртъв и дори трупа му го нямаше. Сега искаше да се предаде на божията милост. Инак щеше да заридае.

Преподобният Гейнис беше потънал в дълбок праведен сън, когато икономката му го събуди.

— Брат Джексън е долу в кабинета и казва, че иска да ви види за нещо много важно.

— Джексън ли? — възкликна раздразнено преподобният Гейнис, като изтриваше съня от очите си. — Искате да кажете нашият брат Джексън?

— Да, сър — каза търпеливо негърката. — Вашият Джексън.

— Господи, пази ни от глупаци! — промърмори на себе си преподобният Гейнис, надяна черната си одежда от брокатна коприна върху лилавата копринена пижама и слезе в кабинета си.

— Братко Джексън, какво те носи в дома на божия пастир в такъв злокобен час, когато цялото останало божие паство спи мирно по ливадите? — попита той строго.

— Съгреших, преподобни!

Преподобният Гейнис се смрази, сякаш някой бе изрекъл богохулство в негово присъствие.

— Съгрешил ли си? Боже господи, братко Джексън, нима това може да е причина да ме събуждаш в този час на нощта? Кой не е съгрешавал? Тъкмо стоях на брега на река Йордан в развята бяла роба и опрощавах грешниците с хиляди.

Джексън се опули.

— Тук, у вас?

— Насън, братко Джексън, насън — обясни изповедникът и се усмихна умилостивен.

— О, извинете, че ви събудих, но е спешно.

— Няма нищо, братко Джексън, седни!

Той също седна и наля чаша ликьор от едно кристално шише върху махагоновото бюро.

— Домашна напитка от бъз, за да си разсъня душата. Искаш ли една чаша?

— Не, сър, благодаря — отказа Джексън, седнал с лице към преподобния Гейнис от другата страна на бюрото му. — И без това душата ми е съвсем разбудена.

— Отново ли имаш неприятности? Все едни и същи? Жена, нали?

— Не, сър, последния път беше за пари. Не исках да си помислят, че съм ги откраднал. Но тоя път е по-лошо. Отнася се и за приятелката ми. Този път здравата съм загазил.

— Да не те е напуснало момичето ти? Най-сетне може би? Защото не си откраднал парите? Или защото си ги откраднал?

— Не, сър, нищо подобно. Няма я, но не ме е напуснала.

Преподобният Гейнис си сръбна още една глътка. Приятно му беше да разгадава семейни интриги.

— Да коленичим и да се помолим за благополучното й завръщане.

Джексън беше паднал на коленете си още преди изповедника.

— Да, сър, но първо искам да се изповядам.

— Да се изповядаш ли? — Преподобният беше започнал да прегъва коленете си, но се изправи изведнъж като на пружина.

— Да не си убил момичето, братко Джексън?

— Не, сър, няма такова нещо.

Преподобният Гейнис въздъхна с облекчение.

— Но изгубих куфара й, пълен със златна руда.

— Какво каза? — веждите на преподобния Гейнис се извиха нагоре. — Куфара й, пълен със златна руда ли? Искаш да кажеш, че тя е имала куфар, пълен със златна руда, и никога не ми е казала, на мене, нейния изповедник? Братко Джексън, изповядай се докрай!

— Да, сър, тъкмо това искам да направя.

Отначало, когато Джексън захвана да разказва за това как е бил изигран с онзи номер — изгърмяването и как откраднал петстотин долара от погребалното бюро на господин Клей, за да подкупи фалшивия шериф и после се опитал да възстанови сумата на комар, сърцето на преподобния Гейнис преливаше от съчувствие.

— Господ е милостив, братко Джексън — каза той утешително. — И ако господин Клей е поне наполовина толкова милостив, ще можеш да си отработиш взетото. Аз ще му се обадя по този повод. Но какво ще кажеш за куфара със златна руда?

И когато Джексън започна да разказва за куфара и как гангстерите отвлекли момичето му, за да заграбят златото, очите на преподобния Гейнис започнаха да се разширяват от любопитство.

— Искаш да кажеш, че оня голям зелен куфар в малката стаичка, в която живеехте, е бил пълен със златна руда?

— Да, сър. Чисто злато, осемнайсет карата. Но то не беше нейно. Беше на мъжа й и тя трябваше да му го върне. Тъй че се наложи да помоля брат ми Голди да ми помогне, за да ги открием.

Любопитството в очите на преподобния се смени с отвращение, когато Джексън заописва Голди.

— Искаш да кажеш, че сестра Габриел е била мъж? Твой брат близнак? И е мамил бедните ни, наивни братя с билетчета за рая?

— Да, сър, много хора вярваха в тези билетчета. Но аз отидох при него само защото той беше мошеник и можеше да ми помогне.

Джексън заразказва какво се бе случило през нощта, а очите на преподобния Гейнис все повече се разширяваха и ужас започна да измества отвращението, изписано на лицето му. Когато стигна до бягството си от полицията пред станцията на 125-а улица, изповедникът вече седеше на ръба на стола, наведен напред, със зяпнала уста и опулени очи. Джексън беше разказал цялата история от своя гледна точка и преподобният Гейнис не можеше да разбере защо той беше избягал от полицията.

— Заради брат ти ли? — попита той. — Полицията откри ли, че се е предрешвал като монахиня?

— Не, сър, не заради това. А защото беше мъртъв.

— Мъртъв! — преподобният Гейнис скочи, като че ли го беше жилнала оса. — Господи боже мой!

— Ханк и Джоуди бяха прерязали гърлото му, когато аз се качих горе да търся Имабел.

— Боже мой, ами ти защо не викна за помощ бе, човек? Не го ли чу да вика?

— Не, сър. Бях поседнал за миг да си отдъхна и съм заспал.

— О, небеса! Заспал, когато търсел приятелката си, а тя била в смъртна опасност. Цялото й състояние стояло на улицата, и то на коя улица — най-опасната в Харлем, пазел го само брат му, един паднал грешник, и кой го знае дали е бил по-добър от тия убийци! — Чисто черното лице на изповедника доби сив цвят само при мисълта за това, което се бе случило. — И му прерязали гърлото? И сложили трупа му в катафалката?

Джексън избърса потта от очите и лицето си.

— Да, сър. Но аз не исках да заспя.

— И какво направи с катафалката? Вкара я в река Харлем ли?

— Не, сър, паркирана е отпред.

— Отпред! Пред моя дом?

Преподобният Гейнис забрави достойнството си на духовник, скочи на крака и тромаво забърза към предния прозорец в другия край на стаята, за да види в сивото утро очуканата катафалка, паркирана до тротоара. Когато се обърна отново към Джексън, изглеждаше остарял с двадесет години. Несломимата му самоувереност беше разклатена из основи. Бавно се затътри обратно към мястото си, копринената му одежда се разтвори, а панталоните на лилавата копринена пижама започнаха да се смъкват. Но той не обърна внимание на това.

— А ти, братко Джексън, си седнал тук и ми разказваш, че трупът на брат ти с прерязано гърло и куфарът със злато на момичето ти са в катафалката отвън, пред моята къща? — попита той ужасен.

— Не, сър. Изгубил съм ги. Паднали са някъде, но не зная къде.

— Паднали са от катафалката? На улицата?

— Трябва да е било на улицата. Другаде не съм карал.

— Защо си дошъл тук, братко Джексън? Защо си дошъл при мен?

— Просто исках да коленича тук до вас, преподобни Гейнис, и да се предам на господа.

— Какво? — изповедникът скочи, сякаш Джексън бе изрекъл богохулство. — Да се предадеш на господа ли? За бога, човече, ти за какъв вземаш господа? Трябва да отидеш и да се предадеш на полицията. Господ няма да те измъкне от тая бъркотия.