Честър Хаймс
От любов към Имабел (23)

Глава двадесет и трета

Лъчите на изгряващото слънце над река Харлем обагряха в кървавочервено най-горния етаж на сградата, в която се помещаваше тайното заведение на Били.

— Не може ли да почакам в колата? — попита Имабел. Едва си поемаше дъх.

— Слизай! — заповяда категорично Гробаря.

— Защо съм ти? Горе са, казвам ти, там са. Знаеш, че не мога да избягам с тия белезници.

Личеше си, че е уплашена. Цялата трепереше.

— Е, гълъбче, ако гробът ти е тук, недей да забравяш, че сама си го изкопала — каза той безмилостно. — Ако Ед беше тук и можеше да те наглежда, щях да те оставя.

Тя слезе, но краката не я държаха и се препъна. Гробаря заобиколи и стигна до нея, подкрепи я, подхвана я за лакътя и я поведе по бетонните стълби, оттам минаха през двойните стъклени врати в малко, безупречно чисто фоайе, в което имаше дълга маса, полирани столове и аплици от двете страни на огледалата по стените.

Не се чуваше нито звук.

— Живот си живеят скъпите мадами — промърмори той. — Но поне не вдигат шум.

Изкачиха се до шестия етаж в асансьор, който се задействуваше с бутони, и застанаха пред зеленикавата врата отляво на квадратното преддверие.

— Моля те! — проплака Имабел, цялата разтреперана.

— Хайде, върви да позвъниш! — нареди Гробаря, залепи се за стената до вратата и извади дългия си никелиран пистолет.

Тя натисна бутона на звънеца. След малко шпионката щракна.

— О, ти ли си, душичке? — каза плътен женски глас, приятен по някакъв особен начин.

Вратата се отключи.

Гробаря, с тридесет и осем калибровия пистолет в дясната си ръка, хвана дръжката с лявата и нахълта вътре.

В почти пълния мрак на коридора нечии неясни очертания се отместиха настрани, за да го пропуснат да влезе, и плътният глас подкани Имабел, макар и да не звучеше така приятно:

— Влез и затвори вратата!

Имабел се промуши след Гробаря и в тая част на преддверието не остана повече място. В тишината се чуваше само как потракват зъбите й.

Жената затвори вратата и я заключи, без да продума.

— Имаш тук едни приятелчета, които ми трябват, Били — каза Гробаря.

— Ела за момент в кабинета ми, Гробар.

Тя отключи първата врата отляво с ключ марка „Йеил“, закачен на верижка около врата й. Медна настолна лампа хвърляше мека светлина върху писалище от светъл дъб. Жената запали блестящия полилей на тавана, който освети луксозна спална гарнитура, потънала в дебел яркочервен килим. После бързо затвори вратата зад тях.

Погледът на Гробаря обходи набързо стаята, за миг очите му се задържаха върху бравите на тоалетната и банята, след което той влезе по-навътре в помещението, така че Били да остане като мишена срещу вратата към коридора.

— Говори бързо! — каза той. — Нямам време.

Тя беше около четиридесет и пет годишна жена с кафява кожа, със стегнато, набито тяло, което изпълваше червена рокля от габардин. Подстригана като мъж и с гладки, доста гъсти мустачки, в лицето приличаше на някой красавец. Но тялото й беше на хермафродит. Двете най-горни копчета на роклята бяха разкопчани и между огромните, изпъкнали гърди се подаваха гъсти черни лъскави косми. Когато говореше, между двата й предни зъба проблясваше диамант.

За миг погледна подутата и посиняла буза на Имабел, срещна изплашения й до смърт поглед, след което прехвърли цялото си внимание върху Гробаря.

— Недей да ги прибираш оттук! Ще ти ги изкарам навън.

— Всички заедно ли са?

— Всички ли? Тук са само двамата, Ханк и Джоуди.

— И Дългия трябва да е тук — обади се Имабел задъхано. Гробаря и Били се извърнаха, за да я изгледат. — Може да е излязъл да ме търси.

Били първа отмести погледа си. Гробаря направи същото, но след миг. После двамата се обърнаха един към друг.

— Тия двамата ще ги прибера — каза Гробаря.

— Не тук, Гробар. Натъпкани са с наркотици до гушата и само им дай да трепят. С тях са две от най-добрите ми момичета.

— Това е част от рисковете да държиш тоя бардак.

— А нима не си плащам? Давам сума ти пари. А пък и вашият началник ми обеща, че тук няма да има разправии.

— Къде са те?

— На началника ви никак няма да му се хареса, Гробар.

Той я изгледа красноречиво.

— Били, те хвърлиха киселина в очите на Ед.

Били потръпна.

— Слушай, Гробар, аз ще се справя с тях. Ще ги заведа долу във фоайето и ще ти ги предам обезоръжени.

— Много добре знаеш, че те нямат намерение да си тръгнат по тоя начин. Ще се измъкнат през покрива и ще излязат през входа на съседната сграда.

— Добре. Слушай! Дай да се разберем инак! Ще ти дам трима джебчии, един друг убиец, когото търсите отдавна…

— Губим време, Били.

— … и убиеца по делото Уилсън. Оня, дето при обира миналия месец уби съдържателя на магазина за алкохолни напитки.

— За тях ще дойда друг път. Но тия ги искам сега.

Тя се извърна бързо и отвори най-горното чекмедже на бюрото.

Гробаря се прицели в средата на гръбнака й.

Тя измъкна чекмеджето нацяло и го метна на леглото. Беше пълно с подредени пачки от съвсем нови двадесетдоларови банкноти.

— Пет хилядарки. Твои са.

Той не погледна парите.

— Къде са те, Били? Нямаме много време.

— В пушалнята са, нали взимат наркотици. Но са се заключили и няма да отворят дори на мен.

— На тая ще й отворят — каза Гробаря и посочи с глава Имабел.

Били се обърна, за да я изгледа.

Лицето на Имабел беше добило цвета на вкиснала сметана, със синьо-черни полукръгове под очите, с болезнен израз. Трепереше като лист…

— Не ме карай! Моля те, не ме карай!

По лицето й потекоха сълзи. Падна на колене на пода, обгърнала с ръце краката на Гробаря.

— Ще направя каквото поискаш. Каквото поискаш…

— Ставай! — каза Гробаря безмилостно. — Ставай или ще разбия вратата, а тебе ще те държа отпред като щит.

Тя се изправи на крака, като че ли беше старица.

Били я изгледа без съжаление.

— Ще познаеш ли Ханк? — попита Имабел разхълцана. — Тоя, дето хвърли киселината?

— Ще го позная и на оня свят.

— Той е с пистолета.

— Гробар, за бога, бъди внимателен! — примоли се Били. — С тях са две от най-добрите ми момичета. Джийни е само на шестнайсет, а пък точно тя е с Джоуди…

— Хабиш си думите напразно.

— … и Джоуди е пощурял да размахва тоя нож. И Карол е само на деветнайсет.

— Да се надяваме, че не им е дошло времето — каза Гробаря. Обърна се към Имабел: — Иди да почукаш на вратата!

Когато излизаха от стаята, от съседната врата — на банята — се измъкна бял мъж, който закопчаваше панталона си, хвърли им пиянски поглед и се закандилка обратно към хола.

Имабел тръгна през салона, сякаш отиваше на смърт.

Апартаментът имаше шест стаи и баня — четири спални от едната страна на централния салон, банята, която се падаше между кабинета на Били и малката спалня, наречена „пушалнята“. Салонът преминаваше в просторно помещение — едновременно хол и столова, с транспаранти на прозорците, които гледаха към 155-а улица и Сейнт Николас Авеню, а отдясно се намираше малката кухня с различни електрически уреди.

В единия край на хола тихичко свиреше музикален автомат. На диваните седяха двама бели мъже с три цветнокожи момичета. На другия край откъм кухнята трима цветнокожи — двама мъже и една жена — седяха край голямата махагонова маса и похапваха пържено пиле и картофена салата. В стаята беше полумрак, във въздуха се долавяше слабата миризма на тамян.

В една от спалните бял мъж и цветнокожо момиче лежаха прегърнати сред небесносини чаршафи. В друга — сред облаци дим — петима цветнокожи разиграваха почти безмълвно игра на покер, пиеха студена бира от бутилките и ядяха сандвичи.

Пушалнята имаше врата откъм салона и още една, която водеше към кухнята. И двете врати бяха заключени, а ключовете им бяха в ключалките. Имаше един-единствен прозорец към площадката на аварийния изход, но той беше закрит с тежки завеси зад спуснатите жалузи.

Ханк — в синия си костюм — се беше изтегнал върху една кушетка и главата му беше подпряна на две възглавници. Бавно дърпаше опиум през наргиле. Плитката паничка с врящото топче опиум беше поставена на мангал върху малка масичка, покрита със стъкло. Димът минаваше през къса извита тръбичка, бълбукаше в стъклена гарафа, наполовина пълна с хладка вода, и през дълга прозрачна пластмасова тръбичка се засмукваше в кехлибарения мундщук, който Ханк държеше лениво между отпуснатите си устни.

Откъм стената, скрит от тялото му, до него лежеше тридесет и осем калибровият му автоматичен пистолет.

Съвсем младо момиче в тесни панталони и бяла блузка, под която се очертаваха едри налети гърди, седеше на зеления килим със свити колене и облегната върху дивана глава. Лицето му беше гладко, кафяво, с големи, широко отворени и плътни устни с формата на цветче.

Джоуди седеше на отсрещната страна върху кушетка, покрита със зелена кожа. Главата му за малко щеше да влезе в тонколоната на радиограмофона, така се беше заслушал в Ботъм Блус на Хот Липс Пейдж и пускаше все същата плоча, но толкова беше намалил звука, че чуваше мелодията само благодарение на изострения си от наркотика слух.

Едно момиче седеше на пода между протегнатите му крака. Носеше лимоненожълта блузка над малките си гърди и панталони „Пейзли“. Лицето му беше мургаво, с форма на сърце, имаше дълги черни мигли, които скриваха тъмнокафявите очи, а устата му беше твърде малка за дебелите устни. Беше положило главата си върху коляното на Джоуди.

Джоуди беше изцяло отдаден на блуса и погледът му се рееше над главата на момичето. Лявата му ръка бавно поглаждаше ситните му кафяви къдрици, сякаш му беше приятно да усеща гъдел. Дясната лежеше отпусната върху бедрото му, а пръстите й държаха кокалената дръжка на автоматичния нож, ту го разгъваха, ту го прибираха навътре.

— Нямаш ли друга плоча? — попита Ханк с глух глас.

— Тая ми харесва.

— Няма ли друга страна?

— Тая ми харесва.

Джоуди пусна плочата отново. Ханк гледаше замечтано в тавана.

— Кога тръгваме? — попита Джоуди.

— Веднага щом съмне.

Джоуди се взря в циферблата на ръчния си часовник.

— Трябва да е съмнало вече.

— Да мине още малко време. Нямаме бърза работа.

— Ще ми се да съм на път. Омръзна ми да седя тук.

— Почакай малко. Да мине още време. Нека да има повече коли по пътя. Не бива да сме единствената кола с калифорнийски номер, която напуска града.

— Откъде знаеш, че ще има и други?

— Нека да са от Охайо, от Илинойс. Нека мине малко време.

— То си минава, да.

Плочата свърши. Джоуди я пусна отново, сведе ухо до колоната, пак разгъна ножа и го затвори.

— Спри да щракаш с тоя нож! — каза Ханк отегчено.

— Въобще не се усещам, че го щракам.

Колебливо почукване прозвуча малко по-високо от тихия блус.

Ханк се взря замечтано в заключената врата. Джоуди гледаше напрегнато. Момичетата не вдигнаха очи.

— Виж кой е, Карол — каза Ханк на момичето до себе си. То се надигна. — Само попитай!

— Кой е? — попита то с изненадващо дрезгав глас.

— Аз съм. Имабел.

Ханк и Джоуди не отделяха поглед от заключената врата. Момичетата се извърнаха и също забиха погледи в нея. Никой не отговори.

— Аз съм. Имабел. Пуснете ме!

Ханк протегна ръка покрай тялото си и обви пръстите си около дръжката на пистолета. Джоуди щракна ножа и той се отвори.

— Кой е с теб? — попита Ханк вяло.

— Никой.

— Къде е Били?

— Тук е.

— Повикай я!

— Били, Ханк те вика.

— Ханк? Кой е тоя Ханк? — попита Ханк.

— Не използувай това име — каза Били, после заговори на Ханк: — Тук съм. Какво искаш?

— Кой е с Имабел?

— Никой!

— Открехни вратата! — нареди Ханк на Карол.

Тя се изправи, прекоси стаята с полюшваща се походка, отключи вратата и я открехна. Пистолетът на Ханк беше насочен към пролуката.

Имабел подаде лицето си.

— Имабел е — каза Карол.

Били бутна вратата, за да се отвори по-широко и погледна Ханк зад гърба на Имабел.

— Искаш ли да я видиш?

— Разбира се, нека влезе — каза Ханк и скри пистолета зад себе си.

Карол отвори широко вратата и Имабел пристъпи в стаята. Беше толкова изплашена, че щеше да повърне.

Ханк и Джоуди не сваляха очи от обляното й в сълзи лице и подутата й посиняла буза.

— Затвори вратата! — каза Ханк унесено.

Имабел отстъпи настрани и Гробаря изникна от тъмния салон като привидение, изплувало от морето. Във всяка ръка държеше по един никелиран пистолет.

— Мирно! — викна той глухо.

— Това е капан, да ти… — процеди Джоуди.

Лявата ръка на Джоуди лежеше върху къдравата глава на Джийни, а дясната беше протегната напред с отворения нож. Изведнъж лявата му шепа се затвори плътно, той хвана момичето за косата, вдигна го и скочи на крака, като го държеше пред себе си като щит, а острието на ножа беше плътно опряно до гърлото му.

Момичето не изпищя, не отрони звук, не припадна. Тялото му се огъна под хватката на Джоуди. Лицето му се изкриви от опъването, а една капка кръв се застича бавно по изопнатата шия. С разтегнати нагоре краища, огромните му очи — черни кладенчета, изпълнени с животински ужас — заемаха цялото му обезобразено личице. То дори не дишаше.

С крайчеца на окото си Гробаря забеляза лицето му и не посмя да направи никакво движение, да не би той да стане причина ножът да мине през гърлото му.

Без да шавне, Ханк не сваляше унесения си поглед от Гробаря и пръстите му все още обвиваха дръжката на скрития тридесет и осем калибров пистолет. Гробаря също не мигваше. Дебнеха се един друг, без да обръщат внимание на Джоуди и на вцепененото момиче. Никой не проговаряше. Карол стоеше като замръзнала с ръка на бравата. Имабел цялата трепереше от другата страна, но беше извън обсега им. Сцената приличаше на пантомима.

Джоуди заотстъпва към вратата, която се отваряше към кухнята, момичето отстъпваше с него, като повтаряше всяко негово движение, сякаш танцуваха някакъв зловещ танц. Очите му бяха вперени право напред, пълни с неотронени сълзи.

Гърбът на Джоуди се опря във вратата.

— Протегни ръка зад мен и я отвори! — нареди той на момичето.

Момичето изви внимателно лявата си ръка зад тялото му, напипа ключа, превъртя го и отвори вратата.

Джоуди влезе с гръб в кухнята, като все още държеше момичето пред себе си.

Били стоеше безмълвна до бялата емайлирана електрическа печка и вдигнала дърварска брадва над дясното си рамо, чакаше Джоуди да се приближи достатъчно. Той направи още една крачка назад, приковал очи в пистолетите на Гробаря. С насочен напред удар, Били стовари брадвата между китката и лакътя му, така че да избие острието на ножа от гърлото на момичето. Джоуди се извърна като бесен — това беше просто рефлекс, — ръката му увисна като празен ръкав, ножът изтрака върху плочките на пода, но с лявата си ръка удари косо Били през устата. В същия миг тя съсече гърба му между плешките, като че ли цепеше пън, и го събори напред на колене.

Той отметна глава, за да я погледне и ревна:

— Да ти…

Били напъна цялото си тяло и заби острието на брадвата отстрани във врата му с такава сила, че разцепи гръбначния му стълб и главата му увисна върху лявото рамо, като се държеше само на къс месо, и мръсната дума застина на устните му…

Кръвта рукна като гейзер от съсечения му врат и заля припадналото момиче. Били захвърли брадвата, вдигна го на ръце и го обсипа с целувки.

Сякаш това беше сигналът, който Ханк беше очаквал — той насочи дулото на тридесет и осем калибровия пистолет, макар да знаеше, че няма никакви шансове. Но още преди да го покаже над бедрото си, Гробаря го простреля в дясното око със собствения си пистолет, който държеше в дясната ръка. Тялото на Ханк се сгърчи от куршума в мозъка, Гробаря каза: „За тебе, Ед“, прицели се с пистолета на Ед Ковчега, който държеше с лявата си ръка, и простреля умиращия убиец в отвореното ляво око.

В къщата настъпи хаос. Имабел се измъкна изпод ръката на Гробаря и се спусна към вратата. Клиенти заизлизаха от стаите и се застичаха в тесния салон в паническа надпревара.

Но Гробаря вече се беше спуснал в коридора след Имабел, притисна я в ъгъла и препречи вратата. Щракна ключа на яркия полилей с цевта на единия пистолет и застана с гръб към вратата с пистолет във всяка ръка.

— Мирно! — викна той гръмко. И после, като ехо на собствения си глас, имитира Ед Ковчега: — Преброй се!

— А сега, гълъбче — обърна се той към свитата в ъгъла жена, — казвай къде е Дългия?

Зъбите й тракаха и тя едва успя да проговори.

— Във… в куфара — запъна се тя.