Честър Хаймс
От любов към Имабел (10)

Глава десета

Барът „Брадок“ се намираше на ъгъла на 126-а улица и Осмо Авеню, непосредствено до застрахователната компания на някакъв негър и харлемския седмичник.

Имаше луксозна фасада, малки прозорци в английски стил с ромбовидни стъкла, закрепени заедно на металната рамка. Навремето се славел като порядъчно място, посещавано от бели и цветнокожи търговци в района и техните порядъчни служители. Но откакто публичните домове, игралните зали и наркоманските свърталища бяха преминали 126-а улица, за да хващат жертви и от 125-а улица, барът си беше спечелил лоша слава.

— Какво беше това място, а на какво е заприличало сега! — промърмори Джексън, когато влезе в заведението към седем часа.

В мразовитата февруарска вечер запиването вече бе започнало.

Джексън успя да се смести пред дългия бар, поръча си уиски и нервно заоглежда хората наоколо.

Барът бе претъпкан с най-долните типове на Харлем — измършавели проститутки, които вземаха по няколко долара, крадци, които влизаха в къщите с взлом, и други, които обираха хората по улиците, джебчии, пласьори на наркотици, бабаити — физически работници в гащеризони и кожени якета. И всички изглеждаха подли и опасни.

Трима бармани-здравеняци сновяха по мокрия под зад тезгяха, безмълвно наливаха чашите и събираха монетите.

Грамофонът-автомат в салона ревеше, а някакъв пиянски глас крещеше:

Рокендрол — едно, две, три,

рокендрол цяла нощ до зори.

Голди бе инструктирал Джексън да размаха пачката още щом си поръча първата чаша, но на Джексън не му стискаше. Струваше му се, че всички гледат към него. Поръча за втори път. Тогава забеляза, че всеки наблюдава всички останали, сякаш смята тоя до себе си или за възможна жертва, или за ухо на полицията.

— Тук всеки търси нещичко, а? — каза човекът до него.

Джексън трепна.

— Какво да търси?

— Ами виж! Проститутките гледат да набарат някого, побойниците са се събрали около вратата и причакват някой пиян. А пък тия шмекери наоколо чакат някой да размаха парите си.

— Май сме се виждали някъде — каза Джексън. — Не се ли казваш Гюс Парсънс, а?

Човекът го изгледа подозрително и заотстъпва.

— Защо искаш да знаеш как се казвам?

— Просто си помислих, че се познаваме — каза Джексън. Опипваше парите в джоба си и се мъчеше да събере смелост, за да ги извади.

Но добре че двама се сбиха.

Побойниците се нахвърлиха един срещу друг, преобръщаха маси и столове и замахваха със сгъваеми ножове. Посетителите, седнали на бара, извиха глави, за да гледат, но останаха по местата си с чаши в ръце. Уличниците отегчено завъртяха очи.

Единият тип порна ръкава на другия. На тясното кожено яке зейна широк прорез, от който се подадоха само вехти дрехи, два пуловера, три ризи, кат зимно бельо. Другият му отвърна — сряза брезентовото му яке отпред, но от цепнатината се видя само засъхналото печатарско мастило на няколко пласта вестници, с които се бе увил за по-топло. Продължиха да се порят един друг като две парцалени кукли, които се блъскат яростно, но вместо кръв, пръскат наоколо парцали и вестникарска хартия.

Посетителите се смееха.

— Че как ще се наръгат тия типове — отбеляза един. — Все едно че бъхтят някаква вехтошарска торба.

— А пък Армията на спасението пак трябва да им търси дрехи.

— Те не щат да се наръгват бе, драги. Ами че те се познават. Така просто ще измръзнат от студ.

Единият барман излезе иззад тезгяха със скъсен бейзболен стик и го стовари върху главата на единия от побойниците. Щом се строполи, противникът му се наведе да го надупчи отново, но барманът цапардоса и него по главата.

Две бели ченгета влязоха в бара с ленива походка, сякаш просто бяха надушили сбиването, и ги отведоха.

Джексън реши, че в тоя момент е по-безопасно да размаха пачката. Извади подправените банкноти, отдели с голямо внимание една десетачка и я хвърли на бара.

— Хвани два пъти уиски — каза той.

Настъпи мъртва тишина. Погледите на всички в кръчмата се спряха върху парите в ръката му, след това върху самия него, накрая върху бармана.

Барманът вдигна банкнотата към светлината, огледа я хубаво, обърна я, огъна я, за да изпука, после чукна сметката на касата и удари рестото на бара.

— Какво искаш? Да ти прережат гърлото ли? — каза той ядосано.

— А ти какво искаш? Да изчезна, без да си платя? — възрази Джексън.

— Просто не искам тук разправии — каза барманът, но вече беше късно.

Престъпни типове наобиколиха Джексън от всички страни. Първи дотърчаха проститутките, които притискаха прелестите си толкова силно към него, че той не разбираше дали му се предлагат, или просто искат да се отърват от излишъците по себе си. Джебчиите се мъчеха да пробият до него. Побойниците чакаха до вратата, за да го ограбят. Останалите го наблюдаваха внимателно от любопитство.

— Това са мойте пари! — извика някакъв едър бивш боксьор, целият залян в уиски, и разбута тълпата, за да стигне до Джексън. — Тоя, мамицата му… той е опразнил джоба ми.

Някой се изсмя.

— Не се оставяй да те изплаши тоя тип, сладурче! — окуражи го една от проститутките.

Друга добави:

— Откакто се е родил Христос, тоя дрипльо едва ли е изработил честно четвърт долар!

— Не искам тук разправии — предупреди барманът и се присегна за късия стик.

— Познах парите си — крещеше бившият боксьор. — Я някой да ми каже, че не е така?

— По какво твоите пари се различават от тези на другите? — попита барманът.

Среден на ръст мъж с кафява кожа на лицето, с палто от камилска вълна, кафява мека шапка, раиран костюм в кафяво и бяло, кафяви велурени обувки, кафява копринена вратовръзка, украсена с нарисувани на ръка жълти кончета, с диамантен пръстен на левия си безименен пръст и златен пръстен с инициал на дясната ръка, която свободно размахваше, с ръкавици в лявата си ръка, бутна вратата на бара и влезе забързано. Видя как бившият боксьор сграбчи Джексън за рамото и спря веднага. Чу го да казва заплашително: „Дай да видя тая пачка, дявол да го вземе.“ Забеляза как двамата бармани се приближават, готови за действие. Видя, че проститутките отстъпват. За миг прецени положението. Разбута тълпата, приближи се до бившия боксьор изотзад, изви ръката му така, че го завъртя към себе си и го ритна силно в слабините.

Грамадният боксьор се сви на две, изрева и от устата му потекоха лиги. Мъжът направи крачка назад и го ритна отново в слънчевия сплит. Удареният зяпна широко, за да си поеме въздух, лицето му се изду като мях и той заби глава в пода. Мъжът направи още една крачка назад и го ритна в лицето достатъчно силно, така че едното му око се затвори, без да има счупени кости, и тъй добре премерено, че боксьорът падна на гърдите си, а не по лице. После елегантно вмъкна върха на кафявата си велурена обувка под рамото му и го преметна по гръб. Бавно пъхна дясната си ръка в страничния джоб на палтото си и извади специален полицейски револвер с къса цев калибър 38.

Посетителите на заведението се пръснаха настрани, по-далеч от обсега на оръжието му.

— Ти ме обра снощи, кучи сине! — каза мъжът на бившия боксьор, който беше ни жив, ни умрял. — Ще взема да ти пръсна черепа.

Имаше хубав топъл глас и говореше бавно, с което остави у посетителите на кръчмата впечатлението, че е образован човек.

— Не го застрелвайте тук, господине! — каза един от барманите.

При вида на оръжието бившият боксьор така облещи очи, че се виждаше само бялото им. Не можеше да проговори, сякаш бе глътнал езика си.

— Не съм аз, шефе — успя най-сетне да изломоти. — Честен кръст, не съм аз. Никога не съм се опитвал да те обирам, шефе.

— По дяволите, ти беше. Ще те позная където и да е. Снощи след полунощ ме нападна на 129-а улица.

— Кълна се, че не съм аз, шефе. Снощи цяла вечер бях тук, точно в този бар. Нека да ви каже Джо, барманът. Цяла вечер бях тук, точно тук. Нито за секунда не съм излизал.

— Така е — каза барманът. — Снощи цяла вечер беше тук. Видях го.

Бившият боксьор се търкаляше на пода, опипваше окото си и пъшкаше на умряло, за да предизвика съчувствие.

Мъжът прибра оръжието и каза с равен глас:

— Добре, кучи сине, тоя път може да съм сбъркал. Но няма начин да не си обрал някого през живота си, тъй че си получи заслуженото.

Бившият боксьор се изправи на крака и отстъпи на разстояние.

— Къде да тръгне човек да те обира, шефе, като имаш такова нещо.

На никого не му беше весело, но всички се засмяха.

— Човек като теб, шефе, с такова положение, къде ти… — продължаваше да се прави на клоун боксьорът. — Всеки тук ще ти каже, че в джоба ми не е имало истински пари от седмици. — Изведнъж се сети, че бе обвинил Джексън в кражба и добави: — Може да те е ограбил оня там на бара, шефе. Той е разперил една дебела пачка, трябва да я е измъкнал отнякъде.

Мъжът за пръв път погледна към Джексън.

— Слушай, не ме забърквай в тая история — каза Джексън. — Спечелих парите си на лотария. Мога да го докажа.

Мъжът се приближи, застана на бара до Джексън и си поръча пиене.

— Не се тревожи, приятелю. Зная, че не си ти — каза той дружелюбно. — Беше някакъв грамаден дрипльо като онова копеле там. Но аз ще го открия.

— Колко загубихте?

— Седемстотин долара — каза мъжът, като въртеше чашата в ръка. — Ако ми се беше случило преди седмица, щях да гоня това копеле до дупка. Но сега няма особено голямо значение. Излезе ми късметът, голяма работа — чисто злато. След осем-девет месеца ще мога да ги дам тия пари на подобна отрепка, за да не се налага да го убивам.

При думата злато Джексън погледна бързо към отражението на мъжа в огледалото зад бара. Поръча си още едно, извади пачката и измъкна една банкнота, за да плати.

Мъжът спря погледа си на купчината пари.

— На твое място, приятелю, нямаше да размахвам парите си в такава кръчма. Направо си търсиш белята.

— Почти не влизам тук — отговори Джексън. — Ами жената я няма вкъщи.

Мъжът гледаше Джексън невъзмутимо, като че ли играеше покер. Една от евтините проститутки, които наемаше да наблюдават, му се бе обадила, че в кръчмата се намира някакъв глупак, зареден с голяма бала пари. Но Джексън твърде много приличаше на глупак, за да бъде истински. Мъжът се чудеше дали не се опитва да го подведе с някаква негова си игра. Реши да не бърза.

— И аз така си помислих — каза той, сякаш не го интересуваше.

Проститутките отново започнаха да се навъртат около Джексън и мъжът викна на бармана:

— Дай на тия курви каквото пият и ги разкарай от главата ми!

Барманът отнесе бутилка джин и поднос с чаши в едно от сепаретата. Проститутките се изпариха от бара, изпълнени с неприязън, но се правеха, че не са обидени, защото всъщност им е все едно.

— Не е хубаво да се отнасяш така с жените — възпротиви се Джексън.

Мъжът го погледна изненадан.

— Как иначе да наречеш една евтина курва бе, братче?

— Исус е казал, че и те могат да се спасят — отвърна му Джексън.

На другия му олекна и той се захили. Джексън беше човекът, който му трябваше.

— Прав си, приятелю. Обикновено не говоря така, но сега съм малко разстроен. Казвам се Гюс Парсънс — подаде той ръка. — Занимавам се с недвижими имоти.

На Джексън също му олекна и той пое подадената му ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Гюс. Викат ми Джексън.

— С какво се занимаваш?

— Работя в погребално бюро.

Гюс се засмя.

— Трябва да е добър бизнес, щом разнасяш такава пачка. Колко пари имаш в себе си?

— Не са от службата. Аз просто работя при един погребален агент, ами спечелих на лотария.

— А, да, ти ми каза.

— Заложих двадесет долара на четиристотин и единайсет и спечелих десет хиляди.

Гюс подсвирна леко и изведнъж стана сериозен.

— Слушай, Джексън, дръж парите си в джоба и право вкъщи. Улиците на Харлем са опасни за човек с толкова много пари. По-добре да те съпроводя, додето срещнем полицай.

Обърна се и повика бармана:

— Колко ти дължа?

— Нека те почерпя едно последно.

— Можеш да ме почерпиш някъде другаде, щом искаш — каза Гюс и плати за питието си и бутилката джин. — В някое чисто и спокойно място. Да се махаме от тия крадци и разбойници. Виж какво, дай да отидем в „Палма“.

— Дадено! — каза Джексън.