Метаданни
Данни
- Серия
- Харлемски детективи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- For Love of Imabelle, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежа Цонева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- hammster (2022)
Издание:
Автор: Честър Хаймс
Заглавие: От любов към Имабел
Преводач: Снежа Цонева
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30.VIII.1986 г.
Редактор: София Василева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Художник: Веселин Павлов
Коректор: Жанета Желязкова; Донка Симеонова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4758
История
- — Добавяне
Глава четиринадесета
Когато Джексън се измъкна от тясната пролука, на улицата вече се бе събрала тълпа. Видът му беше сякаш Харлемската река го бе изхвърлила от търбуха си. Палтото му беше разкъсано, без копчета, с разцепен ръкав, целият беше потънал в черна кал и от него се стичаше мръсотия и тиня, устата му беше подута, очите зачервени, изобщо беше ни жив, ни умрял.
Но и другите хора не изглеждаха много по-добре. Изстрелите и воят на сирените на патрулните коли ги бяха накарали да изскочат от леглата и да се юрнат навън, за да разберат каква е тая суматоха. Изглежда, ставаше страхотна битка, а в Харлем дай им изстрели, бой с ножове, трупове или умиращи.
На улицата се тълпяха мъже, жени и деца, кой увит в одеяло, кой с две-три палта, по пижама над гумените галоши, с хавлиена кърпа на главата, с прашно чердже на гърба, взето направо от пода. В сравнение с някои от тия привидения Джексън направо изглеждаше елегантен.
Повечето се бяха скупчили пред полицейския кордон в началото на уличката към дървената барака, откъдето бяха дошли изстрелите. Едни проточваха шии, други се повдигаха на пръсти или се качваха на нечии рамене, за да видят какво става.
Само един цветнокож, увит като пашкул в мръсно жълто одеяло, забеляза как Джексън се измъкна от пролуката. Той успя само да му смигне, тъй като към тях бяха тръгнали двама полицаи.
Те гледаха подозрително към Джексън, готови да го разпитат, но в другия край на тълпата някои се сбиха и те побързаха да се присъединят към униформените полицаи, които обграждаха побойниците.
Джексън бързо се шмугна в тълпата след тях.
— Дай им на негрите да се бият! — каза някой.
— Започне ли се някъде и всички се сбиват — добави друг.
— Всички в Харлем са разбойници. Дай им няколко коня и няколко крави и веднага ще почнат да се крадат.
Джексън не виждаше тия, които се биеха, но се провираше към центъра на тълпата, за да се скрие.
Един човек го забеляза и не пропусна да каже:
— И тоя се е бил. Ти с кого си се бил бе, шишко? С гаджето ли?
Някой се изсмя.
Джексън видя, че един полицай го наблюдава, и смени посоката.
— Убили някакво ченге — чу се глас. — Това била работата!
Тълпата отново напъна към кордона. Бяха разтървали побойниците.
— Бяло ченге ли?
— Аха.
— Ще хвърчи перушина тая нощ в Харлем.
— И още как.
Джексън се бе проврял до края на тълпата и се озова лице срещу лице с двамата полицаи, които най-напред го бяха забелязали.
— Ей, ти! — извика единият.
Джексън се шмугна обратно в тълпата. Те започнаха да си пробиват път след него.
Изведнъж вниманието на скупчилите се хора бе привлечено от две разярени кучета, които ръмжаха, сякаш глутница вълци се бият за плячка.
— Я гледайте! — извика някой.
Тълпата се люшна като плътна маса към мястото, откъдето идваше лаят на кучетата, и отнесе Джексън далеч от преследвачите му.
От другата страна на склада точно пред прохода, през който се бе измъкнал Джексън, две огромни кучета се търкаляха, ръфаха и ръмжаха в яростен двубой, а от устите им излизаше пяна. Едното беше доберман-пинчер, голямо колкото стар вълк, а другото — булдог колкото шотландско пони. Били собственост на двама сводници, които ги разхождали, когато започна стрелбата. Трябвало да ги извеждат по два-три пъти всяка нощ, защото апартаментите им били малки и се налагало да ги държат вързани през цялото време, а те виели и не им давали да спят. Сега ги били освободили за малко от веригите, за да потичат. Кучетата били толкова свирепи, че се сбили още щом се видели.
Търкаляха се по тротоара, падаха в калта, измъкваха се отново и зъбите им проблясваха като остриета на слабата светлина.
Сводниците ги налагаха с железните им вериги. Другите хора се отдръпваха, щом кучетата се търкулнеха към тях.
— Залагам петарка, че черното куче ще спечели с нокаут.
— По-полека! Та аз ще го надвия, само да река.
Полицаите моментално зарязаха Джексън и тръгнаха да разтървават кучетата. Приближиха се предпазливо с извадени пистолети.
— Не ми убивай кучето, шефе! — молеше единият сводник.
— Никого няма да ухапят — добави другият.
Полицаите поизчакаха.
— Защо са без намордници? — попита единият.
— Имаха си намордници — излъга сводникът, — ама си ги изгубиха, докато се биеха.
— Само с огън ще можете да ги разтървете — каза един от зяпачите.
— На тия кучета направо им тегли куршума — отговори някой.
— Да ви се намира тук вестник? — попита първият сводник.
Някой изтича до каруцата с отпадъци, спряна до тротоара. Беше стара талига с картонени канати и разкривени колела, теглена от крастав, почти сляп кон с изкривени навън крака, който вече за нищо не го биваше. Собственикът й се беше присъединил към тълпата около кучетата.
Някакъв човек грабна парче вестник от купчината боклуци и го отнесе тичешком. Смачка го като факел, запалиха го и го хвърлиха между кучетата. Краткотрайният пламък освети оголените зъби на добермана, които в тоя миг се впиха в гърлото на другото куче.
Полицаят се наведе и здраво цапна добермана с дръжката на пистолета си.
— Не го убивайте! — примоли се сводникът.
Джексън забеляза каруцата и се запъти към нея, качи се отпред, хвана протритите въжени поводи и викна: „Дий!“
Конят проточи краставата си шия и изви глава, за да погледне. Гласът му беше непознат. А и не можеше да види дотам.
— Дий! — повтори Джексън и въжените поводи изплющяха по хълбоците на коня.
Той опъна шия и тръгна. Но пристъпяше тъй бавно, сякаш копитата му се носеха във въздуха като на забавен кадър.
Един полицай, когото Джексън не бе видял до тоя момент, неочаквано се изправи пред него.
— Ти през цялото време ли беше тук?
— Не, сър. Сега тъкмо дошъл — каза Джексън, като говореше неправилно, за да му повярват, че наистина се рови из кофите за смет.
Ченгето изобщо не се бе усъмнило, че Джексън може да не е боклукчия. Просто събираше информация.
— Някакъв съмнителен тип да е притичал покрай теб?
— Той тъкмо дошъл тук — намеси се човекът, който бе забелязал как Джексън се измъква между сградите. — Аз видял.
В Харлем важеше правилото, че брат на брата помага да се излъжат белите ченгета.
— Не питам теб — каза ченгето.
— Не видял никой — каза Джексън. — Просто седял тук, гледал си работата и не видял никой.
— А кой ти разби устната?
— Две момчета се опитали да ме ограбят, но то беше рано, по мръкнало.
Полицаят се раздразни. Винаги се дразнеше, когато разпитваше цветнокожи.
— Покажи си разрешителното! — нареди той.
— Добре, сър. — Джексън започна да рови първо в единия, после в другия джоб на балтона си. — Тукачка е, ей тука.
Един старши полицай се провикна към другия:
— Какво правиш с тоя?
— Разпитвам го.
Старшият бегло погледна Джексън.
— Остави го! Ела тук да блокираме тоя изход! — и той посочи прохода, през който бе избягал Джексън. — Притиснали сме един някъде отзад и може да се опита да се измъкне оттук.
— Слушам, сър!
Полицаят отиде да завардят изхода.
Цветнокожият доброжелател смигна на Джексън.
— Измъкна се, а?
Спогледаха се. Джексън не посмя дори да му намигне.
— Дий! — каза той на крантата и я шибна с въжените поводи.
Тя бавно потегли, сякаш ударите му не я засягаха. В тоя миг боклукчията се обърна да провери дали собствеността му си е на мястото и видя как Джексън подкарва каручката му. Гледаше и не вярваше на очите си.
— Туй е мойта каруца бе, човек!
Старецът беше в парцаливи дрехи, изровени от боклука, и наметнат с конски чул. Около главата си имаше вълнен парцал, увит като тюрбан, а върху него бе нахлузил мръсна смачкана шапка. Изпод тюрбана се спускаха къдрави бели кичури, които стигаха чак до къдравата му бяла брада, сплъстена от мръсотия и пожълтяла от изплювания тютюн за дъвчене, а под тях се виждаше набръчкано черно лице с воднисти старчески очи. Обувките му бяха обвити със зебло, закрепено с върви. Беше същински изпаднал Чичо Том в Харлем.
— Хей! — провикна се той след Джексън с тънък плачлив глас. — Защо ми крадеш каруцата?
Джексън шибна коня по хълбоците и се опита да се измъкне. Боклукчията повлече крака след него, за да го настигне. И конят, и дядката се движеха бавно и на Джексън му се стори, че целият свят е започнал да пълзи.
— Хей! Тоя ми открадна каруцата!
Един полицай се извърна към Джексън.
— Да не би да се опитваш да откраднеш каруцата на този човек?
— Не, сър. Той ми е баща. Само дето не може да вижда добре.
Боклукчията задърпа полицая за ръкава.
— Не съм ти никакъв баща, и не съм окьоравял дотам, че да не виждам как ми крадеш каруцата.
— Татко, много си пил — каза Джексън.
Полицаят се наведе и подуши боклукчията. Отдръпна се бързо и рече само: „Пфу!“
— Хайде, тате, качвай се! — каза Джексън и смигна на боклукчията над главата на полицая.
Боклукчията знаеше правилата на играта. Джексън се опитваше да се измъкне и той не искаше да го натопи пред бялото ченге.
— Не видях, че си ти, мойто момче — каза той и се покатери отпред до Джексън.
Полицаят сви рамене и се отдалечи погнусен.
Боклукчията измъкна от джоба на палтото си парче тютюн за дъвчене, издуха каквото беше полепнало по него, отхапа си малко и предложи на Джексън, който отказа. Пусна останалото в джоба си, хвана поводите, леко ги подръпна и викна проточено:
— Дий, Джебусайт!
Джебусайт се понесе като ракета. Боклукчията го направляваше между десетината патрулни коли, спрели безразборно на улицата като танкове в пустиня.
По-надолу бяха спрели частни коли, други пък пристигаха в тоя момент и от всички посоки се стичаха любопитни хора. Новината, че са убили бял полицай, се беше разнесла като мълния из квартала.
Боклукчията не продума, докато не се отдалечиха на пет пресечки оттам. Тогава попита:
— Ти ли си го направил?
— Какво да съм направил?
— Наистина ли си утрепал онуй ченге?
— Нищо не съм направил.
— Защо бягаш тогава?
— Не ща да си имам работа с полицията.
Боклукчията разбра за какво става въпрос. Крив-прав, цветнокожият в Харлем избягваше да си има работа с полицията.
— И аз не ща — каза той.
Цръкна през зъби тютюнева струйка и избърса уста с опакото на мръсната си памучна ръкавица.
— Имаш ли един долар?
Джексън понечи да извади пачката, но като поразмисли, отдели един долар и му го подаде.
Боклукчията огледа внимателно банкнотата и я мушна под дрипите си. На 142-ра улица, точно пред сградата, в която бяха живели Джексън и Имабел, той спря коня, слезе и започна да рови в боклука.
За пръв път, откакто бе побягнал да спасява кожата си, Джексън се сети за Имабел. Сърцето му се сви, имаше чувството, че ще се задуши.
— Хей! — викна той. — Ще ме закараш ли до 121-ва улица?
Ръцете на боклукчията бяха пълни с отпадъци, когато вдигна глава, за да го погледне.
— Имаш ли още един долар?
Джексън отдели още една банкнота. Боклукчията метна каквото беше намерил отзад в каруцата, покачи се на мястото си, прибра долара на сигурно място и дръпна поводите. Крантата се понесе.
Пътуваха мълчаливо.
На Джексън му се струваше, че е стигнал дъното на ада. И по главата го удариха, и с нож го нападнаха, и го стреляха, и го ограбиха, и го преследваха, и го унижаваха. Болката от цицината на главата му пронизваше черепа му като тирбушон, подпухналите му изранени устни туптяха непрекъснато.
Не знаеше дали Голди е открил адреса на Имабел, дали не са я задържали, дали изобщо е жива. Недоумяваше как самият той се бе измъкнал жив. И какво от това? Седеше си в тая каруца с боклук и не знаеше нищо. Може би точно в тоя момент приятелката му беше в смъртна опасност. Нещо повече, онези бандити бяха разбрали, че полицията е по следите им и можеха да офейкат със златото й. Само да е жива и здрава, нищо друго не го интересуваше.
Дрехите му бяха вир-вода: отвън — от тинята, в която бе паднал, отвътре — от собствената му пот. На всичкото отгоре бяха леденостудени. Трепереше от студ и от притеснение и не можеше да направи нищо.
По тъмните тротоари вървяха цветнокожи жители на квартала, предпазливо избягваха опасните тъмни входове, свели надолу глави, притиснати от неволята.
Цветнокожите и неволята, си помисли Джексън, са като два коня в общ впряг.
— Студено ли ти е? — попита боклукчията.
— Ами не ми е топло.
— Искаш ли да пийнеш?
— Имаш ли?
Боклукчията извади някаква долнопробна ракия изпод парцаливите си дрехи.
— Имаш ли още един долар?
Джексън измъкна още една банкнота, даде му я, пое бутилката и я вдигна към устата си. Зъбите му изтракаха върху гърлото на бутилката. Ракията изгори гърлото му и продължи да пари в стомаха му, но не му олекна. Върна преполовената бутилка.
— Жена имаш ли? — попита боклукчията.
— Имам — печално отговори Джексън. — Но не зная къде е.
Боклукчията го погледна, погледна и бутилката и отново му я подаде.
— Задръж я! — каза той. — На теб ти трябва повече, отколкото на мен.