Честър Хаймс
От любов към Имабел (19)

Глава деветнадесета

Имабел заряза Голди и Джексън — мъжа, с когото живееше — да се мъчат с куфара й, слезе на улицата, хвърли поглед към паркираната катафалка, изхили се отново и хукна надолу по Парк Авеню към станцията на метрото на 125-а улица.

Не знаеше разписанието на влаковете, но не можеше да няма влак за Чикаго.

„Нашето сладурче ще се метне на влака и заминава!“ — помисли си тя.

Станцията, чиято фасада гледаше към 125-а улица, беше разположена под железния надлез като изкуствен остров. Двойната линия се раздвояваше още веднъж над слабо осветената дървена платформа на перона. Първата реакция на пътниците, които за първи път слизаха тук, бе да се качат обратно на влака. Платформата се тресеше като от старчески тремор, а разхлабените й дъски тракаха като изсъхнали кости всеки път, когато минаваше влак. Оттук се виждаше осветената ивица на 125-а улица, която пресичаше острова от моста Трайбъро, свързващ Бронкс и Бруклин, до ферибота за Ню Джърси през река Хъдсън.

В ярко осветената задушна чакалня, която беше на нивото на улицата, имаше дървени скамейки, павилиони за вестници и за закуски, автомати за билети, каси и шляещи се хора. В дъното широко стълбище водеше нагоре към перона, а под него се намираха тоалетните. Още по-назад беше багажното отделение, което въобще не се виждаше, трудно можеше да се открие и още по-трудно да се стигне.

Около станцията беше претъпкано с барове, нощни приюти, в които имаше бълхи, но минаваха за хотели, денонощни закусвални, свърталища на наркомани, публични домове, комарджийски заведения, които задоволяваха какви ли не човешки нужди.

Бели и черни ден и нощ киснеха рамо до рамо над мокрите от разлятата бира тезгяхи, от алкохола очите им се зачервяваха, те ставаха агресивни и започваха да се бият насред улицата между колите. Седяха един до друг под ярката неонова светлина на павилионите за бърза закуска и дъвчеха нещо, което въобще не приличаше на храна.

Проститутките гъмжаха наоколо като оси на мед.

Сред кошмарни светлини музикалните автомати бълваха тъжния вой на блусове, който се смесваше с останалия шум.

Казваше ми мама, когато бях дете,

че уиски и мъже те свършват без време.

Разбойници с белези по лицата оглеждаха самотните минувачи като хиени, които наблюдават как ядат лъвовете.

Джебчиите грабваха плячката си и хукваха към тъмните сводове на металната конструкция, за да избягат от полицейските куршуми, които звънко рикошираха в стоманените стълбове. Понякога се спасяваха, понякога куршумите ги застигаха.

Белите мафиози, по пет-шест в бронирани лимузини, отиваха или се връщаха от главната квартира на синдиката и не отместваха очи, когато униформените полицаи ги поглеждаха от патрулните коли, преди да отминат.

На гарата денонощно имаше цивилни детективи. На улицата винаги се виждаше патрулна кола.

Но Имабел се страхуваше повече от Ханк и Джоуди, отколкото от ченгетата. В полицията нямаха нито снимката й, нито отпечатъците й. Досега от нея бяха искали само да им пуска. Тя смяташе, че равностойната размяна не е кражба.

Черното й палто беше закопчано догоре, но като тичаше, полите му се запретваха и оттам се подаваше съблазнително червено ъгълче от роклята й.

Благочестив негър на средна възраст, добър съпруг и баща на три момиченца ученички, тръгнал на работа, облечен в чист колосан комбинезон и военен пуловер, чу токчетата на Имабел да потракват на улицата, когато той излизаше от квартирата си в един приземен етаж.

— Наперено стъпва тая курва! — промърмори той.

Застана на тротоара, позавъртя глава и забеляза грейналото й почти бяло лице и влудяващото червено крайче на полата й. Сякаш ток премина по тялото му. Не можеше да се въздържи. Жена му беше болна и бог знае откога му се искаше. Като видя това хубаво почти бяло момиче на пътя си, зъбите му лъснаха на черното лице като фар.

— Само за мен си, сладурче — каза той със силен басов глас и я сграбчи за ръката. Беше готов да й пусне пет долара.

Без да забавя ход, Имабел го перна по лицето с дамската си чантичка.

По-скоро се стресна, отколкото го заболя. Нищо лошо не беше й сторил, просто искаше да отиде с нея.

Но някаква си уличница да удари благочестив човек като него. Тази мисъл го вбеси. Застана пред нея, препречи й пътя и стисна китката й.

— Ти ли ще ме удряш бе, курво?

— Пусни ме, черен мръсник! — изфуча Имабел и се дръпна силно, за да се освободи от здравата му ръка.

Но той беше як като бик, работата му беше да вдига кофите с боклук.

— Я не ме псувай! Щеш не щеш, ще те оправя. — Той беше и разярен, и много възбуден, готов да я събори на земята и да я изнасили още тук.

— Майка си оправи, мръсник! — изруга мулатката и пъхна ръка в джоба на палтото си. Измъкна автоматичен нож като на Джоуди и направо му разсече бузата с него.

Мъжът отскочи и с едната ръка се хвана за бузата, а с другата все още стискаше Имабел. После свали окървавената си ръка и я заоглежда. Недоумяваше — това беше собствената му кръв.

— Ти ли ме поряза, уличница такава? — попита той изненадано.

— И пак ще те порежа, черен мръсник — заразмахва тя ножа типично по женски, като побесняла.

Негърът я пусна, отстъпи назад, посегна с ръка към ножа, сякаш искаше да пропъди оса, и сам се поряза още веднъж.

— Ти какво искаш, уличница, мръсница! — заговори той, но гласът му потъна сред грохота на влака, който наближаваше станцията. Изведнъж свирката на локомотива прозвуча като човешки писък.

Имабел подскочи от ужас и се вторачи в ранения, като че ли той бе изпищял.

— Ще те убия — извика мъжът и се приготви да избие ножа от ръката й.

Тя разбра, че не може да го принуди да побегне, не може да го наръга сериозно с ножа, а той стигнеше ли я, щеше да я убие. Тя се обърна и хукна към станцията с ножа в ръка.

Мъжът я подгони и от раните му капеше кръв.

— Не се оставяй да те хване, сладурче — викна някой окуражително в тъмното.

Влакът ги настигна, изтрещя над главите им, разтърси земята, разтърси Имабел и разпръска кръвта от раните на мъжа като дъждовни капки. Спирачките пристъргаха върху релсите. Грохотът я ужаси, а в устата си усети скомина от изскърцването на метала.

Хвърли ножа на улицата и профуча покрай колоната от свободни таксита, покрай сновящите проститутки и цветнокожи безделници, без да се спира, се вмъкна през страничния вход на чакалнята, спусна се към женската тоалетна под стълбите и заключи вратата отвътре.

Никой сред разноцветното мнозинство от скупчени хора, които се шляеха или седяха по дървените пейки, не й обърна внимание. В този квартал да видиш жена, която бяга, беше нещо съвсем обичайно.

Но всички изпънаха гърбове, когато се втурна мъжът, целият в кръв като ранен бик.

— Ще я убия тая мръсница — изрева той на влизане в чакалнята. Един цветнокож го погледна и рече:

— Ей това се казва любов.

Беше стигнал средата на чакалнята, когато дотича белият детектив и го сграбчи за раменете.

— Почакай, мой човек, почакай! Какво се е случило?

Мъжът се опита да се изкопчи от хватката му, но не успя.

— Виж какво, шефе, не искам да създавам безредици. Една курва ме наръга и аз здравата ще я подредя.

— Чакай, мой човек, ако те е наръгала, ние ще се оправим с нея. Ти ще кротуваш! Ясно ли е?

Бавно-бавно се домъкна и цветнокожият детектив, който изгледа с безразличие окървавения мъж.

— Кой го е наръгал?

— Казва, че е някаква жена.

— А тя къде е избягала?

— Скрила се в женската тоалетна.

Цветнокожият детектив се обърна към наръгания:

— Как изглежда?

— Нахакана мадама с черно палто и червена рокля.

Ченгето се засмя.

— Друг път не закачай нахаканите курви, чичо!

Обърна се и тръгна към тоалетните, като продължаваше да се смее.

Двама униформени полицаи от патрулна кола се втурнаха, сякаш очакваха да сварят безредие, но останаха разочаровани, като видяха, че всичко е спокойно.

— Може ли да извикате линейка? — обърна се белият детектив към единия от тях.

Полицаят забърза към колата отвън, за да извика полицейската линейка по радиостанцията. Другият остана там.

Наоколо се събраха хора, зяпнали ранения здравеняк, чиято алена кръв капеше върху кафявите плочки на пода. Появи се някакъв прислужник с мокър парцал и неодобрително погледна изцапания под.

В това нямаше нищо необичайно за когото и да е било. На тази гара подобни неща ставаха всяка вечер, че и по два пъти. Сега все пак липсваха трупове.

— Защо те е наръгала? — попита белият детектив.

— Мръсница е, затова. Мръсна курва.

Полицаят се направи, че е съгласен с него.

Цветнокожият детектив натисна вратата на тоалетната, но беше заключено. Почука.

— Отвори, хубавице!

Никой не отговори. Почука отново.

— Полиция, сладурче. Не ме карай да викам шефа на гарата да отключва вратата, че лошо ти се пише.

Отвътре издърпаха резето. Полицаят бутна вратата и тя се отвори.

Лицето на Имабел го погледна от огледалото. Беше се измила и напудрила, беше сресала косите си, начервила устните си, беше избърсала черните си велурени обувки с високи токчета и приличаше на току-що извадена от кутия.

Той тикна значката си под носа й и се ухили.

— Не можете ли да оставите една дама да се пооправи, ами трябва да нахълтвате така? — оплака се момичето.

Полицаят огледа помещението. Вътре имаше само още две жени на средна възраст, бели, които се бяха свили от страх в единия ъгъл в дъното.

— С теб ли се е разправял оня мъж? — опита се да измъкне признание от нея полицаят, но тя не се хвана.

— Какъв мъж? — Лицето й се изкриви от възмущение. — Аз влязох да се пооправя. Не зная за какво приказвате.

— Хайде, моето момиче, не ми отваряй работа — каза той и я изгледа, сякаш си мислеше дали да не се възползува от положението.

Нямаше да му откаже, подсказваха сладострастният поглед на големите й кафяви очи и широката усмивка, която разкриваше бисерните й зъби.

— Аз с никого не се разправям… Никой мъж не може да се оплаче от мен.

— Ясно ми е, моето момиче, но не трябваше да го ръгаш с ножа.

— Никого не съм ръгала — каза тя и излезе в чакалнята.

— Ей тая мръсница ме поряза — посочи мъжът с пръст, от който капеше кръв.

Тълпата се извърна с нездрав интерес и се загледа в Имабел.

— Ох, как бих я резнал първи! — каза някакъв шегаджия. — Нали разбирате?

Тя не им обърна внимание и продължи да си проправя път напред. Приближи се до пострадалия, застана с лице към него и го погледна право в очите.

— За този човек ли говорите? — обърна се тя към цветнокожия детектив.

— Това е раненият.

— Никога не съм го виждала.

— Мръсна лъжкиня! — викна мъжът.

— По-спокойно, чичо! — предупреди полицаят.

— А за какво съм те наръгала? — предизвикателно попита Имабел. Насъбралите се, се изсмяха. Един от цветнокожите издекламира:

Чернокожото момиче влака може да обърне,

а пък с мулатката дори отчето ще се катурне.

— Хайде, стига, къде е ножът? — обърна се белият детектив към Имабел. — Стига с тоя цирк.

— Най-добре да претърся тоалетната — предложи цветнокожият.

— Тя го хвърли навън — каза пострадалият. — Видях я как го хвърли на улицата, преди да се втурне вътре.

— Ами ти защо не го вдигна? — попита детективът.

— Какво да го правя? — учуди се пострадалият. — На мен нож не ми трябва. С голи ръце ще й видя сметката.

Полицаят се опули.

— Ами за доказателство. Нали казваш, че те е наръгала?

— Дай да приберем ножа — предложи единият от патрула на другаря си и те излязоха да го търсят.

— Как да не ме е наръгала? Нали се вижда? — каза раненият.

Насъбралите се, се разсмяха и започнаха да се разпръскват.

— Ще подадеш ли обвинение срещу тази жена?

— Обвинение ли? Че нали я обвинявам. Не виждате ли, че ме е наръгала?

Още един шегобиец се намеси:

— Ами ако не те е наръгала, иди да се прегледаш, че с тия вени си за никъде.

— Защо ме държите тук? Казвам ви, че не съм го виждала. Бърка ме с някоя друга.

На местопроизшествието пристигнаха полицаите от още една патрулна кола и докато си сваляха дебелите ръкавици, загледаха пострадалия негър с любопитството на белия.

— Тия хора ще ги закарате в участъка — каза белият детектив. — Мъжът ще подаде обвинение срещу тази жена за нанесена телесна повреда.

— Пфу, ще ми изцапа цялата кола в кръв! — оплака се един от полицаите.

Отдалече се чу сирената на линейката.

— Линейката идва — каза цветнокожият детектив.

— Защо ще ме задържате, след като не съм извършила нищо? — умолително се обърна към него Имабел.

Той я погледна съчувствено.

— Съжалявам, мойто момиче, но не мога да ти помогна — каза той.

— Ако се окаже, че си невинна, можеш да го съдиш за лъжливо обвинение — добави белият.

— Голямо успокоение! — отвърна тя троснато.

Навън двамата униформени полицаи претърсваха улицата за ножа. Двама цветнокожи ги наблюдаваха мълчаливо от тротоара.

Най-сетне единият полицай се сети да ги попита:

— Видяхте ли някой да вдига нож оттук?

— Едно цветнокожо момче го взе — призна единият.

Полицаите пламнаха.

— По дяволите, не разбрахте ли досега, че търсим тоя нож — сърдито викна единият полицай.

— Не казахте какво търсите, началство.

— Кой го знае докъде е стигнало това копеле — недоволно предположи вторият полицай.

— Накъде тръгна? — попита пак първият.

Човекът посочи към Парк Авеню.

И двете ченгета го изгледаха заплашително.

— Как изглеждаше?

Цветнокожият попита човека до него:

— Ти какво ще кажеш?

На другия цветнокож му стана неприятно, че спътникът му доброволно дава сведения за техен събрат на белите ченгета.

— Аз не го видях — отговори той, като явно показваше неодобрението си.

Полицаите го изгледаха злобно.

— Ти не си го видял — имитира го единият. — По дяволите, и двамата сте арестувани.

Полицаите ги поведоха към фасадата на станцията, вкараха ги отзад в патрулната кола, а те седнаха отпред. Минувачите хвърляха по един любопитен поглед и продължаваха.

Поеха към Парк Авеню по платното на отсрещното движение, за да демонстрират властта си. Червеният буркан святкаше като дяволско око. Караха бавно, осветяваха с подвижните фарове тротоарите, лицата на пешеходците, входове, пролуки, ъгли, паркинги и сред половин милион цветнокожи в Харлем търсеха цветнокожото момче, което прибрало ножа.

Видяха една камионетка от тия, с които разнасят стоки по магазините, да завива по 130-а улица, задният й калник беше огънат, но тя не ги интересуваше.

— Какво ще ги правим тия черньовци? — попита единият полицай.

— Да си вървят.

Шофьорът спря колата и каза:

— Слизайте!

Двамата цветнокожи слязоха и поеха обратно към гарата.

Стигнаха тъкмо когато линейката потегляше с пострадалия към харлемската болница, за да зашият раните му, преди да го отведат в участъка, където щеше да предяви обвинение срещу Имабел.

В същото време патрулната кола отвеждаше Имабел към участъка по 125-а улица и се размина с една катафалка, която бавно зави от Медисън Авеню. Няма нищо подозрително в една катафалка в ранните часове на деня. В Харлем хората умират по всяко време.

Патрулът предаде Имабел на старши полицая зад бюрото, който трябваше да я задържи, докато дойде раненият и подаде оплакването.

— Значи ще трябва да стоя тук, докато…

— Я сядай и млъквай! — прекъсна я старши полицаят отегчено.

Отначало реши да се прави на възмутена, но се отказа, прекоси стаята, отиде до една от дървените пейки край стената и седна кротко, кръстоса крака така, че да се вижда една педя от мургавите й дълги бедра, и се загледа в червения лак на маникюра си.

Както седеше там, от стаята на началника излезе Гробаря. Главата му беше бинтована под килнатата шапка, а лицето му беше направо страшно. Хвърли един бегъл поглед, после очите му се спряха на нея и той я позна. Бавно премина до другия край на стаята и впери поглед в лицето й.

Тя му отвърна със сладострастния си израз, дръпна червената си пола още по-нагоре и му показа мургавите си бедра.

— Я, ето това се казва късмет за полицая! — възкликна той. — Моето момиче, имам нещо да ти казвам.

Тя му пусна широката си многообещаваща усмивка, която разкриваше белите й зъби.

Гробаря я зашлеви с такава дива ярост, че тя се завъртя, падна от седалката и се просна на пода в жалка поза — по корем, с разтворени крака и събрана рокля, изпод която се подаваха черните й найлонови гащички.

— И това не е всичко — каза той.