Честър Хаймс
От любов към Имабел (16)

Глава шестнадесета

Ако погледнете на изток от църковните кули на Ривърсайд Чърч, кацнала на високия бряг на река Хъдсън между университетските сгради, долу в ниското ще видите вълнистата повърхност на море от сиви покриви. В тъмните му глъбини — зловонни жилища, градът на цветнокожите, разтърсвани в отчаяна агония като милиони гладни риби, които настървено се блъскат кой кого да изяде. Животински инстинкти и самоизяждане. Тоягата в ръка и грабвай парчето.

Това е Харлем.

Колкото по на изток вървите, толкова по-черен става.

Районът на изток от Седмо Авеню до река Харлем се нарича Долината. Жилищата гъмжат от човешки същества, затънали в печална нищета. Плъхове и хлебарки се надпреварват с мършави кучета и котки за оглозганите от хората кокали.

Квартирата, в която се бяха настанили Дългия и Имабел, се намираше на Ъпър Парк Авеню, между 129-а и 130-а улица. На тази част на Долината и казваха Прашното дъно на въглищарския кош.

Надлезът на железопътната линия Ню Йорк Сентръл, която започва от гарата Гранд Сентръл, излиза изпод земята при 95-а улица и се изкачва при станцията на 125-а улица, минава по средата на улицата, която тук е изместила парка, но е взела с право името му в другия си край.

После се съединява с надземната линия по Трето Авеню, завива към река Харлем, пресича я, навлиза в Бронкс и продължава към широкия свят отвъд.

Тук, в Харлем, Парк Авеню минава покрай студените води на реката, покрай паянтови жилища, върви между бунища, порутени складове, фабрики, гаражи и купища смет, върху които находчиви хлапаци отглеждат индийски памук за марихуана.

Опасна беше тази изровена на ями от камионите улица, която бе известна в престъпния свят под името Кървава баня. Видиш ли човек на земята, по-добре го зарежи, сигурно е мъртъв.

Черната катафалка с дебелите черни мъже в черни дрехи беше част от зловещата нощ. Моторът на стария кадилак, отлично ремонтиран, мъркаше тихичко като коте. Снежинки пробягваха пред слабите фарове.

— Ето там — посочи Голди.

Джексън различи някакъв вход до един магазин за кожи със счупено стъкло на витрината. Волска глава, проядена от молци, му се облещи отвътре със стъклените си разногледи очи. Целият настръхна. Бе стигнал до края на пътя, но така се бе уплашил, че не знаеше да се радва ли, или да съжалява.

— Спри тук някъде! — каза Голди. — Няма значение къде.

Джексън спря катафалката и угаси фаровете.

Един камион изтрещя покрай тях към центъра, към Харлемския пазар зад 116-а улица, и след него се възцари още по-дълбок мрак.

Двамата с Голди огледаха пустата улица. Джексън го полазиха тръпки.

— Могат ли да ни видят? — попита тон.

— Не, ако не гледат насам.

Имаше съвсем друго предвид, но сега не му беше до обяснения. Посегна към тръбата под палтото си.

— Още не е време за това — предупреди го Голди.

На Джексън не му се слизаше от катафалката.

— Ще оставя мотора да работи.

— Защо? Искаш да я откраднат ли?

— Кой ще ти краде катафалка?

— Глупости! Тук ще ти смъкнат и гащите от задника.

Голди безшумно стъпи на тротоара. Брат му пое дълбоко въздух и го последва. Прекосиха тротоара, влязоха в дълъг и тесен коридор, осветен от слаба, оплюта от мухи крушка. Варосаните стени бяха нашарени с мръсни рисунки, така преплетени една в друга, че бяха заприличали на стенопис.

Краят на дългия коридор не се виждаше. Стръмното стълбище в дъното тънеше в непрогледен мрак.

Голди водеше — стъпваше на пръсти и полите на дългата му черна роба метяха мръсния под. Изкачи се безшумно по дървените стълби, после изведнъж изчезна в тъмнината и Джексън потрепери. Както вървеше след него, дебелото му тяло се обливаше в леденостудена пот. Извади тръбата и здраво я стисна за дръжката.

Тъмните коридори миришеха на урина и неизхвърлена смет.

Голди се изкачи до третия етаж и тръгна към вратата на квартирата откъм фасадата на блока. Брат му го настигна и видя матовия, стоманен блясък на револвера му. Голди почука веднъж на олющената кафява врата, после три пъти бързо, още веднъж, и пак бързо два пъти.

— Това ли е сигналът? — прошепна Джексън.

— Откъде да знам? — отвърна му също шепнешком Голди.

Последва пълна тишина.

— Може да са изчезнали — прошепна Джексън.

— Скоро ще стане ясно.

— Ами какво ще правим?

Голди му направи знак да мълчи и отново почука тихо, но с нов сигнал.

— Какъв смисъл има, като не знаеш сигнала?

— Налучквам го.

— Мислиш ли, че вътре има още някой, освен Дългия?

— Какво ме засяга! Златото да е тук.

— Може да са го отнесли.

Голди изчака малко и отново почука тихо с трети сигнал. Чу се предпазлив женски глас:

— Кой е? — Прозвуча, сякаш жената е долепила глава до таблата на вратата.

Голди сръга Джексън в ребрата с цевта на револвера, което беше знак да отговори. Но той така се ужаси, че подскочи като див кон, а тръбата му се изплъзна и се удари във вратата с трясък, който прозвуча като изстрел в тихия тъмен коридор.

— Кой е? — изпищя женски глас, задавен от ужас.

— Аз съм Джексън. Ти ли си, Имабел?

— Джексън! — каза гласът с изненада, сякаш за пръв път чуваше това име.

Настъпи пълна тишина.

— Аз съм, душичко. Твоят Джексън.

След малко гласът запита подозрително:

— Ако си Джексън, как е името на шефа ти?

— Хосеа. Хосеа Ексъдъс Клей. Нали го знаеш, душичко.

— Какъв глупак! — промърмори на себе си Голди.

Щракна ключалка, после още една, после изчатка резе. Вратата се открехна, захваната на желязна верига.

Мъждива лампа, ниско спусната от тавана, осветяваше една сиромашка спалня. Черното лице на Джексън лъсна на светлината от пролуката.

— О, миличкият ми! — Веригата се откачи и вратата се отвори широко. — Господи, колко е хубаво, че те виждам отново!

Джексън успя само да забележи, че тя носи червена рокля и черно палто, в следващия миг тя се хвърли в обятията му. От нея лъхаше на изгорял брилянтин, горещо женско тяло и евтин парфюм. Той я прегърна, но все още стискаше стоманената тръба зад гърба й. Тя се притисна до големия му корем, а мазната й от червилото уста се впи в сухите му спечени устни.

После Имабел се отдръпна.

— Господи, сладурчето ми, мислех си, че никога няма да дойдеш.

— Не можех да дойда по-рано, душичко.

Без да го пуска по-близо до себе си, тя погледна тръбата, която Джексън все още стискаше здраво, взря се в лицето му, по което четеше като в разтворена книга. Бавно прекара върха на червеното си езиче по своите плътни, меки и чувствени устни, за да изглеждат влажни, и го погледна право в очите с искрящия си прелъстителен поглед.

На Джексън му прималя.

Когато се съвзе, той отвърна на погледа й, целият обзет от страст, цялото му черно същество беше заредено с енергия. Напред! Ще прерязва гърла, ще чупи глави, ще пързаля полицията, ще лочи мръсна вода от локвите и ще живее в хралупа, само и само да падне още веднъж в прегръдките на своята светлокожа любима.

— Къде е Дългия? Ще направя мозъка на това копеле на пихтия, да ми прости господ! — заплаши той.

— Няма го. Току-що излезе. Бързо влизай вътре! Всеки момент може да се върне.

Джексън влезе в стаята и Голди го последва.

До едната стена имаше стар двоен железен креват, боядисан в бяло. Завивките бяха отметнати и под тях се виждаха мръсни чаршафи с петна и две възглавници с мазни сиви кръгове от брилянтин. До другата стена имаше изтърбушен диван с парцалива, избеляла зелена дамаска, изпод която на две места се подаваха пружините. В дъното върху ръждясала ламаринена подложка клечеше ръждясало кюмбе. От едната му страна беше поставен дървен сандък за въглища, а от другата имаше врата към кухнята. Кръгла маса, изпонарязана от ножове, и трикрак стол с висока облегалка заемаха средата на голия дъсчен под. Стаята се пукаше по ъглите. Когато влязоха и тримата, направо щеше да се пръсне.

Имабел погледна разтревожено Голди и попита:

— Тая какво прави тук?

— Това е брат ми. Помага ми да те измъкнем.

Очите й се спряха на големия колт, калибър 45, в ръцете на Голди. Зениците й се разшириха, устните й потрепериха, но нямаше вид на изненадана.

— Въоръжили сте се, като че ли ще гоните мечка.

— Няма да дойдем като първи леваци я! — каза Голди.

Тя го изгледа хубаво.

— Ами да, той прилича на Сестрата, с която пътувахме в таксито!

— Аз бях — ухили се Голди и двата му златни зъба блеснаха. — Как иначе щях да знам къде живеете? Проследих ви.

— Виж го ти! Предрешен като монахиня! Значи всеки си има свой номер.

Голди пръв забеляза куфара. Беше оставен до дивана, но Джексън не можеше да го види, тъй като масата го закриваше.

— Сториха ли ти нещо лошо, душичко? — попита той загрижено.

Изведнъж Имабел трескаво се засуети.

— Нямаме време за приказки, миличък. Дългия тръгна да доведе Ханк и Джоуди. Ще се върнат да ми отмъкнат златната руда. Ти трябва да я опазиш!

— Нали за това съм дошъл тук, душичко! Къде е тя?

Джексън погледна към кухнята. Единственото чисто нещо в тоя апартамент бе подът в кухнята. Беше мит наскоро, защото все още бе мокър.

— Не е там! — каза Голди и посочи към куфара.

— Колко е хубаво, че си тук, миличък! — викна отново Имабел и заобиколи масата, за да измъкне чантичката си изпод възглавницата.

— Не се безпокой! Ще опазим златото ти, душичко. Докарал съм катафалката.

— Катафалката! Катафалката на господин Клей? — Тя отиде до предния прозорец и надникна през спуснатите щори. Обърна се и се закикоти. — Я виж ти!

— Нищо друго не можахме да вземем, за да пренесем куфара — заоправдава се Джексън.

— Вдигай го и да тръгваме, миличък! По пътя ще ти разкажа всичко.

— Тия мръсници не са ти направили нищо лошо, нали?

— Не, миличък, но сега нямаме време за приказки. Трябва да измислим къде да скрием куфара. Те ще го търсят навсякъде.

— У дома не може. Хазяйката ни изхвърли.

— Ще го скрием в моята стая — каза Голди. — Имам една стая, в която никой няма да го открие. Брат ми да ти каже! Там ще е на сигурно място, нали?

— Ще измислим нещо — уклончиво отговори Джексън.

Нямаше намерение да остави в ръцете на брат си куфар, пълен със златна руда.

— А защо да не е при мен?

— Нямаме време да спорим. Дългия ще се върне всеки момент с Ханк и Джоуди.

— Ами ние изобщо не спорим — не отстъпваше Голди. — По-добро място не може да се намери.

— Ще го оставим на гарата — сети се Имабел. — Но побързайте, за бога. Нямаме време за губене.

Джексън пъхна тръбата под мишница и заобиколи масата, за да стигне до куфара.

Голди мушна колта под избелялата си одежда и изгледа брат си съжалително.

— С годините ставаш все по-глупав, братле — каза тъжно той.

Имабел изгледа единия, после — другия и взе бързо решение.

— Отнеси го при брат ти, миличък! Там ще е на сигурно място.

Имабел и Голди се спогледаха.

— Ще ви чакам в катафалката — каза Имабел.

— Идваме веднага — увери я Джексън и повдигна единия край на куфара.

Голди повдигна другия. Двамата залитаха под тежестта му, промушиха се между масата и дивана, след като избутаха масата и наклониха куфара на една страна, за да мине през тясната врата.

Чуха високите токчета на Имабел да потракват забързано надолу по дървените стълби.

— Ти мини отпред! — каза Голди.

Джексън се обърна с гръб към куфара, хвана двата долни ъгъла, опря го на гърба си и пое надолу по стръмните стълби, огъвайки колене на всяка крачка.

Когато стъпиха на тротоара, потта бе избила чак от външната страна на палтото му. Капки се стичаха в очите му и го заслепяваха. Почти налучка пътя до задната част на катафалката. Задържа куфара с една ръка, отвори двойната врата с другата, избута част от боклуците и опря края на куфара върху поставката за ковчега. После се върна на другия край и помогна на Голди да го натикат целия.

Куфарът се виждаше ясно между двата странични прозореца и приличаше на скъсен ковчег за човек с ампутирани крайници.

Джексън затвори вратите и заобиколи катафалката, за да заеме мястото на шофьора. Голди мина от другата страна. Срещнаха погледите си над празната седалка.

— Къде може да е отишла? — попита Джексън.

— Откъде да знам, по дяволите! Да не би да е мое гадже!

Джексън огледа мрачната улица в двете посоки. В долния край, почти до станцията, тичаха хора. Но това не му направи впечатление. В Харлем все ще се намери някой да тича.

— Трябва да е отишла някъде.

Голди се настани на предната седалка и се опита да запази спокойствие.

— Дай да закараме куфара вкъщи и да се върнем за нея.

— Знаеш, че не мога да я оставя тук. Дойдох преди всичко заради нея.

Голди започна да губи търпение.

— Да тръгваме! Тя не е от тия, които могат да се изгубят.

— Я не ми се бъркай и ме остави на мира. — Джексън тръгна обратно към къщата.

— По дяволите, няма я вътре. Цял живот ли ще си останеш глупак? Духнала е.

— Ще чакам, докато се върне.

Голди едва сдържаше гнева си, но пръстите му шареха по дръжката на пистолета.

— Тая кучка иска само едно — да спаси златото си, тъй че ще те намери. Не й пука за никого.

— Дотегна ми да слушам такива думи за нея — избухна Джексън и войнствено пристъпи към Голди.

Голди почти измъкна пистолета. Едва се овладяваше.

— Дяволите да те вземат, мръсен кучи син, ако не ми беше брат, щях да те пречукам. — Целият трепереше и от ярост, и от наркотичен глад.

Джексън отново стисна стоманената тръба, прекоси тротоара и пак се изкачи по стълбите до третия етаж.

— Имабел? Тук ли си, Имабел?

Огледа целия апартамент, провери и под леглото, и зад дивана, и в кухнята, здраво стиснал тръбата в ръка и сякаш това, което търсеше, беше дребно като кутре и опасно като мъжка горила.

В единия ъгъл на кухнята на провиснало въже бе закачена избеляла зелена завеса. Джексън я дръпна и надникна зад нея. Проговори на глас:

— Оставила е всичките си дрехи.

Изведнъж се почувствува като пребит, уморен до мозъка на костите си.

Седна на един кухненски стол, скръсти ръце на масата, положи глава върху тях, притвори изнемогнал очи и моментално заспа.