Честър Хаймс
От любов към Имабел (24)

Глава двадесет и четвърта

Далеч оттам, в самия център на Ню Йорк, чак на двадесет и втория етаж на облицованата с гранит районна административна сграда, в малката стая беше горещо. Облечен в розова риза, младият заместник-прокурор Джон Лорънс, на когото беше възложено да проведе разпита, седеше зад голямо, съвсем равно бюро от стомана, боядисано в зелено, и късо подстриганата му руса коса блестеше от чистота на полегатите лъчи на следобедното слънце.

Мръсен, раздърпан и по-черен от всякога, Джексън седеше срещу него на един стол със зелена кожена тапицерия. Гробаря беше седнал настрани на широкия перваз на прозореца и погледът му беше отправен отвъд остров Манхатън към един презокеански параход, който плаваше надолу по река Хъдсън и щеше да отпътува към Хавър. На края на бюрото седеше стенограф със специална писалка в ръка и разтворен бележник.

Известно време никой не помръдна.

Лорънс току-що бе свършил разпита на Джексън. Изведнъж той се размърда. Избърса потта от луничавото си лице, прекара пръсти през косата си и разкърши атлетическите си рамене в костюм от мек сив плат на фирмата „Брукс Бръдърс“.

Беше прочел доклада на Гробаря два пъти, преди да започне разпита. Беше прочел и доклада от полицейския участък на 95-а улица. За куфара с тялото на Дългия беше съобщил някакъв шофьор на автобус, който го бил забелязал да лежи отворен насред Пето Авеню. Полицията намерила трупа на Дългия, наръган двадесетина пъти, увит в одеяло, затрупан с камъни. Отнесли го в моргата.

Труповете на Ханк и Джоуди също бяха отнесени в моргата. По отпечатъците бяха идентифицирани като търсените в щата Мисисипи престъпници, обвинени в убийство.

В апартамента на Ъпър Парк Авеню беше направен обиск. Единственото, което откриха, беше известно количество фалшиво злато, струпано върху въглищата в сандъка.

В продължение на два часа прокурорът беше слушал с нарастващо недоумение разказа за мулатката прелъстителка и пълния със златна руда куфар. Все още не можеше да повярва на ушите си.

Гледаше Джексън със смесени чувства: чудеше му се и не можеше да му повярва.

Тихо подсвирна с уста.

Размениха си погледи със стенографа.

Гробаря не се обърна.

— Ти имаш ли въпроси, Джоунс? — попита Лорънс и в гласа му се долови нотка на молба.

Гробаря извърна глава.

— Какъв смисъл има?

Лорънс отново погледна Джексън и каза безпомощно:

— И ти твърдиш, че доколкото на тебе ти е било известно, куфарът е съдържал само златна руда и нищо друго?

Джексън избърса лъсналото си черно лице с носната кърпа, която имаше почти същия цвят.

— Да, сър, мога да се закълна не върху една, ами върху цял куп библии. Когато съм го виждал, така беше.

— Също така заявяваш, че тая жена Пъркинс е била напуснала сцената… мястото… когато брат ти… — прокурорът направи справка със записките си, — … ъ-ъ сестра Габриел, е бил убит?

— Да, сър, мога да се закълна. Търсих я навсякъде, но тя беше изчезнала.

Лорънс се изкашля.

— Изчезнала, да. И все още настояваш, че тя… тая Пъркинс, е била задържана от бандата… от оня, Дългия… против волята й?

— Сигурен съм — заяви Джексън.

— Откъде си толкова уверен, а? Тя ли ти каза?

— Не е необходимо да ми казва, господин Лорънс. Аз го зная. Познавам Имабел. Зная, че тя няма да се събере с такива хора, без да я насилят. Познавам си я, моята Имабел. Никога няма да направи такова нещо. Мога да се закълна.

Гробаря продължаваше да гледа към реката.

Лорънс скрито наблюдаваше Джексън, като се правеше, че чете записките си. Беше чувал за наивни цветнокожи като Джексън, но никога не беше виждал такъв на живо.

— Аха! И настояваш, че тя няма нищо общо с бандата и не е участвувала, когато са ти обрали парите?

— Да, сър. Защо да го прави? Моите пари бяха и нейни.

Лорънс въздъхна.

— Мисля, че няма смисъл да те питам, но все пак да спазим реда. Не искаш да предявиш обвинение срещу нея, така ли е?

— Да предявя обвинение срещу нея? Срещу Имабел? За какво, господин Лорънс? Какво е направила?

Лорънс затвори папката решително и погледна Гробаря.

— Какви са обвиненията срещу него по ваша линия, Джоунс?

— Неспазване на правилника за движение. Причиняване на щети. Част от тях са покрити от застраховката на автомобила. И неподчинение при арестуване.

— Ще го отведеш ли?

Гробаря поклати глава.

— Шефът му вече плати гаранцията, за да го свободи.

Лорънс погледна Гробаря изумено.

— Наистина ли? — възкликна неволно Джексън. — Господин Клей? Платил гаранция за мен? Не е ли поискал да издадете заповед за задържането ми?

Лорънс се обърна, за да изгледа Джексън.

— Откраднал е петстотин долара от шефа си — каза Гробаря. — Клей даде клетвени показания и предяви обвинение, но тази сутрин го е оттеглил.

Лорънс отново прекара пръсти през късата си коса.

— Изглежда, всички тези хора са полудели напълно — промърмори той, но като забеляза, че стенографът записва думите му, каза: — Това да не се протоколира. — Погледна още веднъж Гробаря, — ти какво ще кажеш?

Детективът сви леко рамене.

— Кой знае?

Лорънс гледаше Джексън.

— С какво шантажираш шефа си?

Джексън се смути от погледа му, разшава се и взе да бърше лицето си, за да скрие объркването си.

— С нищо.

— Да го задържа ли като свидетел? — Лорънс се обърна отново към Гробаря умолително.

— За какво? Свидетел срещу кого? Той каза всичко, което знае, и никъде няма да избяга.

Лорънс въздъхна.

— Джексън, свободен си. Районната прокуратура няма обвинения срещу теб. Но те съветвам да се свържеш незабавно с всички ищци — хората, на които си причинил щети. Уреди си сметките, преди да се стигне до съд.

— Да, сър, ще го направя веднага.

Изправи се, после се спря нерешително, като мачкаше шофьорската си фуражка в ръце.

— Някой от вас знае ли нещо за моята приятелка, къде е или нещо друго?

Тримата отново се извърнаха и го загледаха. Най-накрая Лорънс каза:

— Задържана е.

— Тъй ли? В затвора ли е? За какво?

Гледаха го втренчено, сякаш не можеха да повярват.

— Задържана е, за да бъде разпитана — отново му отговори Лорънс.

— Може ли да я видя? Да поговоря с нея, искам да кажа?

— Не сега, Джексън. Дори ние не сме разговаряли с нея все още.

— Кога според вас ще мога да я видя?

— Вероятно много скоро. Не се тревожи за нея. Тя е в безопасност. Съветвам те веднага да си оправиш сметките с ищците.

— Да, сър, веднага отивам при господин Клей.

 

 

Когато Джексън излезе, Лорънс каза на Гробаря:

— Според теб не е ли доказано напълно, че Джексън е невинен като агънце?

— Агънце, ама са му смъкнали кожата — обади се стенографът.

Гробаря изръмжа.

— Имаш ли новини за колегата ти, Джоунс? — попита Лорънс.

— Ходих в болницата.

— Как е той?

— Казват, че ще прогледне, но няма да могат да му оправят лицето.

Лорънс въздъхна отново, изправи рамене и на лицето му се изписа мрачна решителност. Натисна някакво копче на бюрото си и когато един полицай подаде глава от коридора, нареди:

— Доведете оная Пъркинс!

Имабел носеше същата червена рокля, но сега изглеждаше изпоцапана. Там, където Гробаря я беше цапнал, на бузата й беше разцъфнало тъмнолилаво петно, примесено с оранжево.

Тя хвърли поглед към Гробаря, но се сви веднага под проницателните му очи. Седна на стола срещу Лорънс, понечи да си кръстоса краката, но се отказа и застана с прибрани колена и изправен гръб на крайчеца на стола.

Лорънс я стрелна с поглед, после зачете записките пред себе си. Не бързаше и препрочете всички доклади.

— Господи, толкова куршуми и ножове — промърмори той. — Ще залеят тая стая с кръв. Не, това не го записвай! — добави той към стенографа.

Поглаждайки бавно брадичката си, отново погледна Имабел и се зачуди откъде да започне да я разпитва.

— Кой беше Дългия? — най-сетне попита той. — Как беше истинското му име? Тук е записан под името Голдсмит. В Мисисипи е бил известен под името Скинър.

— Джимсън.

— Джимсън! Що за име е това? Собствено или фамилно?

— Клифъс Джимсън. Това беше истинското му име.

— А на другите двама? Какви бяха истинските им имена?

— Не зная. Използуваха много имена. Не зная истинските.

— А този Джимсън? — Неприятно му беше дори да произнася това име. — Да го наричаме просто Дългия. Кой беше Дългия? Каква беше твоята връзка с него?

— Той беше мъжът ми.

— Така си и мислех. Къде сте сключили брак?

— Не сме сключвали брак. Живеехме заедно, без да сме женени.

— Аха! Беше ли… ти поддържаше ли връзка с него? Докато живееше с Джексън, искам да кажа.

— Не, сър. Не бях го виждала, нито пък бях чувала нещо за него почти цяла година.

— Ами тогава как се свърза той с тебе… или ти с него, все едно е?

— Срещнахме се случайно при Били.

— При Били? — Лорънс отново провери в записките си. — А, да, там, където бяха убити другите двама. — Боже мой, колко кръв, мислеше си той. — А ти какво правеше при Били?

— Бях на гости. Ходех там следобедите, когато Джексън беше на работа, просто да поседя на гости. Не исках да вися по баровете, за да не ги злепоставям.

— Аха, разбирам. Срещнала си Дългия и двамата сте се сдушили да измамите Джексън с някакъв номер… — Той отново направи справка в листовете. — С оня номер — изгърмяването.

— Аз не исках. Те ме накараха.

— Как са могли да те накарат насила, щом не си искала?

— Бях наплашена до смърт от него. И от тримата. Имаха ми зъб и се страхувах, че ще ме убият.

— Искаш да кажеш, че те са имали да ти връщат за нещо? За какво?

— Бях взела куфара със златната руда, с която правеха удара с изоставената златна мина.

— Имаш предвид фалшивата златна руда, която намерихме в сандъка за въглища в квартирата, където сте живели с Дългия?

— Да, сър.

— Кога си взела куфара?

— Когато зарязах Дългия в Мисисипи. Той ходеше с друга жена и когато го напуснах, просто грабнах куфара и го донесох в Ню Йорк. Без него не можеха да правят удара си.

— Аха. И когато те откри при Били, той те заплаши.

— Нямаше нужда. Той само каза: „Тръгваш отново с мен и ще изработим черньото, с когото си живяла.“ Ханк и Джоуди бяха там. Ханк се беше насмукал здравата с опиум и беше изпаднал в обичайния си гаден унес, а Джоуди се беше докарал с хероин и не преставаше да разгъва и да затваря тоя нож и да ме гледа, сякаш му се ще да ми пререже гърлото. Дългия не беше много пиян. Ханк каза, че ще вземат златната руда и ще започнат да действуват тук, в Ню Йорк. Нищо не можех да кажа. Трябваше да се съглася.

— Добре. Значи заявяваш, че си участвувала по принуда. Че са те принудили под смъртна заплаха да им помагаш при удара?

— Да, сър. Иначе щяха да ми прережат гърлото. Трета възможност нямаше.

— Защо не отиде в полицията?

— Какво можех да им съобщя? Все още нищо не бяха направили. А не знаех, че ги търсят в Мисисипи за убийство. Това е станало, след като съм заминала.

— Защо не отиде в полицията, след като измъкнаха от Джексън хиляда и петстотин долара?

— Пак беше същото. Тогава не знаех, че Джексън е загрял, че са го преметнали. Ако бях отишла в полицията, а Джексън не беше предявил обвинение, ченгетата щяха да ги освободят. И ония със сигурност щяха да ме убият. Тогава не знаех за брата на Джексън. Само ми беше ясно, че самият Джексън е глупак и с нищо не може да ми помогне.

— Добре. Но защо не отиде в полицията, след като хвърлиха киселина в лицето на детектива Джонсън?

Погледът й се стрелна към Гробаря и тя се сви. Той я гледаше втренчено, с открита омраза.

— Нямах никаква възможност — каза тя и гласът й звучеше умолително. — Щях да се обадя, но не можах. Дългия беше с мен през цялото време, докато се прибирахме. Ханк и Джоуди се измъкнаха надолу по реката с моторната лодка, която бяха наели, после са слезли под железопътния мост и дойдоха направо в квартирата. Не можех и да помисля да отида в полицията.

— Какво се случи там?

Под вторачените им погледи по израненото й лице течеше пот.

— Ами вижте, Джоуди мислеше, че аз съм ги издала на полицията, докато Дългия не му доказа, че има неща, които не бих могла да издам. Джоуди беше изпаднал под влиянието на хероина и ако не беше Ханк, отново щяха да се сбият с Дългия. Единствено Ханк носеше пистолет и той го насочи към Джоуди — така го възпря. После Джоуди искаше той и Ханк да вземат златната руда и да офейкат, а нас с Дългия да ни зарежат. Дългия каза, че не могат да вземат рудата, ако не ни вземат и нас. Тогава Ханк каза, че е на страната на Джоуди. Не можели да вземат Дългия заради изгарянията по врата и лицето му. Ченгетата щели да го разпознаят много лесно. Щели да разберат кой е като две и две — четири. Ханк каза, че Дългия трябва да се скатае някъде, докато лицето му се оправи, а после щели да му се обадят, но засега щели да вземат рудата. Дългия каза, че не си дава златната руда и не го интересува те какво ще правят. И тогава, преди Ханк да успее да го спре, Джоуди наръга Дългия в сърцето и спря да го мушка чак когато Ханк каза: „Стига, по дяволите, или аз ще убия теб!“ Но Дългия беше вече мъртъв.

— Ти къде беше, докато ставаше всичко това?

— Там, но не можех да направя нищо. Бях уплашена до смърт, че Джоуди ще ме наръга и мен с ножа. Щеше да го направи, ако Ханк не го беше спрял. Беше полудял.

— Но защо сложиха тялото в куфара?

— Искаха да се отърват от него, за да не би да им лепнат още едно обвинение в убийство тук, в Ню Йорк. Ханк каза, че знаел къде могат да намерят фалшива златна руда в Калифорния. Така че оставиха една част в куфара, за да тежи, а останалото хвърлиха в сандъка за въглища. Имаха намерение да пуснат куфара в река Харлем. Ханк каза, че отива да намери камион, с който да го пренесат, а Джоуди щеше да стои долу на улицата и да наблюдава. Аз трябваше да избърша кръвта от пода. Изобщо не можех да си помисля да изляза, като знаех, че Джоуди стои долу. Разбрах, че и той е отишъл с Ханк чак когато Джексън и брат му се появиха, за да отнесат куфара.

Лорънс потърка брадичката си, силно раздразнен. Мъчеше се да нагласи картината на фокус в главата си. Но и погледът му като че ли също не беше на фокус.

— Ами с теб какво щяха да правят?

— Щяха да ме вземат със себе си. Страхувах се, че ще ме изведат и ще ме убият някъде по пътя.

— Но когато те са се върнали и са убили Голди, ти вече си била изчезнала?

— Да, сър. Затова нищо не бях разбрала в онзи момент.

— Защо тогава не уведоми полицията?

— Точно това щях да направя. Бях тръгнала към полицейския участък и щях да кажа на първия срещнат полицай. Но оня мъж ме нападна, преди да стигна дотам и преди да успея да продумам, полицаите ме тикнаха в затвора само защото съм се опитала да се защитя.

Лорънс замълча и отново прелисти доклада.

— Съобщих на детектива Джоунс къде са Ханк и Джоуди веднага щом ми се удаде възможност — добави тя.

Лорънс въздъхна.

— Но ти си накарала приятеля си Джексън и брат му… ъ-ъ сестра Габриел, да пренесат куфара с тялото на Дългия и не си им казала какво има вътре, нали?

— Не, сър. Аз не съм ги накарала. Те бяха решили да го отнесат и аз се страхувах, че ако им кажа, те ще се забавят, за да приберат златната руда, Ханк и Джоуди щяха да се върнат и да ги заварят и щеше да има още убийства. Джексън вярваше — знаех го, — че е истинска златна руда, а видях, че и брат му беше повярвал. Смятах, че е най-добре да ги оставя да вземат куфара и да се измъкнат колкото е възможно по-бързо. При това положение щяха да изчезнат, преди Ханк и Джоуди да са се върнали.

— Каза, че Джоуди стоял долу на пост.

— Тъй си мислех отначало, но когато Джексън и брат му се качиха в квартирата, разбрах, че Джоуди сигурно е тръгнал с Ханк. Смятах, че след като се измъкнат от тази опасност, ще мога да разкажа всичко на полицията, пък и никой нямаше да пострада.

Лорънс погледна към Гробаря.

— Вярваш ли на всичко това?

— Не. Тя е подредила Джексън и Голди да отнесат трупа и е мислела да се метне на първия влак, за да напусне града. Въобще не и е пукало какво ще стане с тях.

— Просто не исках още някой да пострада — възрази Имабел. — Малко ли хора бяха вече убити.

— Добре, добре — каза Лорънс. — Ти твърдиш, че е така.

— Така е. Това е самата истина. Щях да разкажа всичко на полицията. Но тоя мръсен черен… тоя мъж ме нападна и нямах каквато и да е възможност да съобщя.

— Добре, добре, чухме какво твърдиш.

Лорънс се обърна към Гробаря.

— Ще я задържа за съучастничество.

— Има ли смисъл? Не можеш да й осигуриш присъда. Тя твърди, че са я накарали насила. Джексън ще повтори същото. Той е убеден в това и тя го знае. Доказано е, че Ханк и Джоуди бяха опасни. Кой остана да оспори твърденията й? Всички, които можеха да свидетелствуват срещу нея, са мъртви, а и няма да намериш съдебни заседатели, които да не й повярват.

Лорънс избърса сгорещеното си зачервено лице.

— Ами твоите показания и тези на Джонсън?

— Пусни я, пусни я! — каза Гробаря с дрезгав глас. Изглеждаше, като че ли всеки момент ще избухне. — Аз и Ед ще си разчистим сметките с нея. Някой ден ще я набараме в тъмното със свалени гащи.

— Не, не съм съгласен — каза Лорънс. — Ще я освободя само срещу пет хиляди долара гаранция.