Честър Хаймс
От любов към Имабел (3)

Глава трета

Джексън изкачи три етажа и почука на една червена врата в ярко осветения коридор. Металният диск на кръгла шпионка се отмести. Отвътре го виждаха, но той не можеше да види лицето, което го наблюдаваше.

Вратата се отвори. Джексън влезе в една обикновена кухня.

— Зарове или мадами? — попита пазачът.

— Зарове — каза Джексън.

Пазачът го претърси, взе нокторезачката му с декоративното ножче и я постави на кухненската полица до няколко ножа и пистолета, който не бяха шега работа.

— Какво мога да им направя с това? — възпротиви се Джексън.

— Можеш да им избодеш очите.

— Острието е толкова късо, че няма да пробие дори клепачите.

— Абе я не се разправяй, ами тръгвай към последната врата вдясно — прекъсна го пазачът и се облегна на касата на вратата.

На нея имаше три хлабави пирона и когато пазачът ги натиснеше, лампите в салона, спалните и игралната зала премигваха. Един път — за нов посетител, два пъти — за полицията.

Друг пазач му отвори вратата на игралната зала отвътре, затвори и заключи след него.

В средата на залата имаше маса за билярд, а на една от стените — поставка с наредени топки и щеки. Играчите се бяха струпали около масата под ярката светлина на ниско спуснатия абажур. Крупието стоеше от едната страна на масата и с лопатката прибираше и подаваше заровете и залаганията. Срещу него седеше банката на висок стол с поставка отпред, сменяше суха пара за чипове и прибираше своя дял. На всяко залагане до пет долара вземаше по една четвърт, а над пет долара — по петдесет процента.

Залозите се събираха в двата края на масата от Бала Долари — дебел плешив мулат, и от Аби Евреина — бял с посивяла коса.

Тук ставаше най-голямата игра на крапс^[1] в Харлем.

Джексън познаваше по физиономия всички известни играчи. Това бяха видните личности на Харлем. Коня, Опасния и Пилето бяха професионални комарджии; Ширата, Брилянта, Сухото и Готиния бяха сводници; доктор Хендерсън бе зъболекар; господин Фут разиграваше лотария с числа.

Хвърляше Коня. Разклати заровете в шепата на лявата си ръка и ги хвърли с дясната. Те се търкулнаха с еднаква скорост върху зелената кадифена покривка като двама жребци в равностойна серия, прескочиха чертата по средата на масата и се спряха на четири и три.

— Четири-три-ии, къде си ти — провикна се крупието и прибра заровете с лопатката. — Седем! Губи!

Брилянта се пресегна към парите си. Балата прибра всичките залози при него. Аби прибра една част, а с другите плати.

— Ще продължаваш ли? — попита крупието.

Коня поклати глава. Можеше да плати долар и да продължи с още три хвърляния.

— Следващият добър играч, моля-я-я! — провикна се крупието и погледна Джексън. — Ей, ти, дебелия, колко ще заложиш, а, черньо?

— Десетачка.

Джексън хвърли една банкнота от десет долара и още петдесет цента в кръга. Коня покри залога. Залаганията започнаха. Крупието хвърли чифт черни зарове с бели точки към Джексън, който ги улови, задържа ги в шепата си, поднесе ги към устата си и им заговори:

— Само ме измъкнете от тая каша и нищо друго не искам.

Прекръсти се, после разклати заровете, за да ги загрее.

— Пускай ги, праведнико — каза крупието. — Какво си ги стиснал като бебе цицата на майка си. Пусни ги да се търкалят на воля зад стобора.

Джексън ги хвърли. Те заподскачаха по зеленото като подплашени зайчета, прескочиха чертата като чевръсти кенгурута, втурнаха се към Аби буйно като полудели бичета, изтощиха се и спряха на шест и пет.

— Чисто единайсет! — провикна се крупието. — Единайсет — взето от небето! Печели!

Джексън пусна парите си в движение — заложи двадесетте долара и отново хвърли единадесет, но загуби четиридесетте долара с две единици. Заложи нови десет долара, направи седмица, заложи двадесетте и направи още една седмица, заложи четиридесетте и хвърли крап.^[2] Вече бе двадесет долара на червено. Избърса потта от лицето и главата си, съблече палтото си и го закачи заедно с шапката на закачалката, откопча двуредната жилетка на костюма си от изпечен черен плат и зашепна на заровете: „Зарчета, моля ви се, със сълзи ви се моля, със сълзи колкото карпузи.“

Отново заложи десет долара, хвърли три пъти подред крап и помоли крупието да смени заровете.

— Тия нещо не ме харесват — каза той.

Крупието му подаде едни бели зарчета с черни точки, които бяха леденостудени. Джексън ги постопли до слабините си и след това хвърли четири последователни единадесетки. Насъбраха се осемдесет долара. Прибра петдесетте, които бе загубил, и заложи останалите тридесет. Излезе четворка, той прибра още петдесет долара и заложи десет.

— С яд комар не се играе, със страх не се печели — напяваше крупието.

Тия, които залагаха, не очакваха, че Джексън ще спечели отново и заложиха на „губи“. Той хвърли шестица и единица.

— Кой ще хвърля, моля-я-я! — пропя крупието. — Залагаш много, печелиш много!

Заровете бяха предадени на следващия играч.

До полунощ Джексън беше спечелил сто и осемдесет долара. Имаше общо триста седемдесет и шест, но му трябваха шестстотин петдесет и седем долара и деветдесет и пет цента — петстотин, които бе откраднал от господин Клей, и сто петдесет и седем и деветдесет и пет цента — за печката на хазяйката.

Излезе от игралния дом и се върна в „Последната дума“, за да види дали е улучил на числа. Последната дума за тая нощ бе 919 — смърт.

Отново отиде при заровете.

Молитвено им зашепна, заувещава ги. „Сърцето ме боли, като че ли го режат с хиляди ножчета за бръснене, мъката ми е необятна като океана, тежко ми е, сякаш Скалистите планини са легнали на гърба ми.“

За втори път дойде ред да хвърля заровете и той свали сакото си. Ризата му бе вир-вода. Панталоните го жулеха в слабините. А когато за трети път дойде неговият ред, Джексън смъкна тирантите от раменете си и те виснаха надолу покрай краката му.

Едва ли някой е правил толкова много седмици и единадесетици на крапс, колкото улучи Джексън. Но той хвърли много повече пъти крап, двойки, тройки и дванадесетици, отколкото чисти седмици и единадесетици. А както е известно на всички добри играчи на тази игра, точно креповете те свършват.

Зазоряваше се, когато играта приключи. Джексън беше вътре. Бе останал без пукната пара. Взе назаем петдесет цента от игралния дом и се помъкна бавно към снекбара на хотел „Тереза“. Купи две понички и чаша кафе за тридесет цента и остана на бара.

Очите му бяха изцъклени. Черната му кожа бе станала пепелявосива. Беше смазан от умора, сякаш бе вадил камъни с впряг мулета.

— Изглеждаш като пребит — каза продавачът.

— Идва ми да легна и да не стана — изплака Джексън.

Продавачът го гледаше как преглъща поничките и кафето.

— Май крапсът те е опропастил.

— Опропасти ме — призна Джексън.

— Личи си. Богат ли си — покой нямаш, беден ли си — хляб нямаш.

Джексън погледна часовника на стената, а той му отмерваше: „Бър-зай, бър-зай.“ Господин Клей излизаше от дома си точно в девет часа. Ако искаше да спаси кожата си, трябва да е там с парите и да намери начин да ги мушне в сейфа, преди господин Клей да го отвори.

Имабел можеше да намери пари, но не му се искаше да я кара. Това означаваше тя да извърши нещо нечестно.

Влезе във фоайето на хотела и позвъни в квартирата.

В тоя час фоайето на хотел „Тереза“ бе напълно притихнало, като се изключат няколкото черноработници, които трябваше да бъдат в града преди осем часа и бързаха към ресторанта на хотела за сутрешната си порция бекон и овесени ядки.

Хазяйката се обади.

— Имабел прибра ли се? — попита той.

— Твоята никаквица е в затвора, където е и твоето място — отговори тя злобно.

— В затвора! Как така?

— Малко след като ти се обади снощи, един шериф я доведе и каза, че е задържана. Търсеше и теб и ако знаех къде си, щях да му кажа. И двамата сте обвинени във фалшифициране.

— Шериф? Задържана? Той как изглеждаше?

— Каза, че го познаваш.

— Направи ли й нещо?

— Отведе я в затвора, какво друго да направи. Конфискува й куфара, взе го, в случай че не те открие.

— Куфара й? — Джексън бе толкова поразен, че едва говореше. — Конфискувал й го? И го отнесъл?

— Ами че да, любовнико… А пък като те открие…

— Боже мой! Конфискувал й куфара! Каза ли името си?

— Не ме питай повече! Нямам намерение да ти помогна да избягаш и да се забърквам в тая каша.

— В тебе няма нищо християнско — каза Джексън и бавно постави слушалката.

Тежко се отпусна по стената на телефонната кабина. Струваше му се, че е попаднал сред движещи се пясъци, напънеш ли се да се измъкнеш, затъваш още повече.

Не можеше да си обясни как шерифът е пипнал куфара на Имабел, как е разбрал какво има в него — освен да я е изплашил толкова много, че да му е казала. А това означаваше, че Имабел е загазила.

Бедата бе, че Джексън не знаеше къде да го търси. Нямаше представа къде може да е отмъкнал Имабел. Не му се вярваше да я е отвел в затвора, защото целта му беше да им измъкне колкото е възможно повече пари. Нямаше да отнесе и куфара й в затвора, ако очакваше да получи нещичко и за себе си. Но Джексън не знаеше как да открие следите му. И ако го открие, какво да направи, за да спаси куфара.

Застанал насред безлюдния тротоар пред хотел „Тереза“, Джексън се напрягаше да измисли някакъв изход. Лицето му се изкриви от умственото напрежение. Накрая промърмори: „Нищо не може да се направи.“

Налагаше се да се види със своя брат близнак Голди, който познаваше целия Харлем.

Не знаеше къде живее Голди, ето защо трябваше да изчака да стане обяд — времето, когато Голди се появяваше на улицата. Самият той се страхуваше да се мотае из улиците. Наблизо имаше кино, което започваше в осем часа сутринта, но Джексън нямаше пари за билет. Все пак зад ъгъла се намираше една сграда, където освен кантори, имаше и няколко лекарски кабинета.

Изкачи се на втория етаж и седна в чакалнята. Лекарят все още не беше пристигнал, но вече чакаха четирима пациенти. След като и той дойде, Джексън непрекъснато отстъпваше реда си и пропускаше всички пред себе си.

Жената от регистратурата го поглеждаше от време на време. Накрая го попита със суров глас:

— Вие болен ли сте или не сте?

Вече беше почти обяд.

— Бях, но сега се чувствувам по-добре — каза Джексън, сложи шапката си и излезе.