Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (7)

6
Аз и шимпанзето ми

„Поизпотих се добре, чувствах се ок и после се напънах като за последно. Добра серия. Сряда, гора, леко бягане, 50 минути, една миля за седем минути, после малко спринт и накрая още една миля за седем минути като за финал.“

 

Д-р Стив Питърс е истински гений, когато става дума за човешкия ум. Спортен психиатър, който години наред е работил с най-добрите колоездачи на Великобритания (като Брадли Уигинс, Крис Хой и Виктория Пендълтън) и им е помогнал да изкарат най-доброто от себе си.

Джанго Фунг, моя мениджър, беше първият човек, който предложи да се срещна със Стив. Беше убеден, че той може да ми помогне да си изясня някои неща в главата. Освен това ми каза, че също е запален по бягането, което, естествено, също ми повлия. Впоследствие се оказа, че „запален“ е доста меко казано. Първоначално е бягал само в училище, после не е тичал въобще, докато не е станал на 40. Тогава става шампион в мастър категорията на 100 метра, 200 метра и 400 метра (за да участваш в тази категория, трябва да си над 35). Когато е на 44, той бяга 100 метра за 10.9 секунди, а 200 метра — за 22.21 секунди. Този тип е абсолютно ненормален, истинска машина. Завършил е трети на състезанието East England за всички възрасти, когато е на 44, и е получил обаждане от олимпийския треньорски екип, защото са си мислели, че е обещаващ млад атлет.

Джанго ме подлуди, докато не се съгласих да се видя с д-р Стив. Накрая се съгласих, но в началото той ми каза, че е прекалено зает и не може да ме види. Наистина имаше страшно много работа, защото работеше с британския отбор по колоездене, който се подготвяше за олимпиадата и състезанията на „Тийм Скай“. По някое време ме беше проучил и беше звъннал на Джанго с думите: „Доведи го веднага! Този пич има сериозни проблеми и аз мога да му помогна“.

После ми каза: „Знаех си, че имаш нужда от помощ и че аз мога да ти помогна“. И наистина го направи. Ако личният ми живот не бе разбит на парченца, сигурно никога нямаше да срещна Стив, а ако не бях срещнал Стив, сигурно нямаше да се завърна и да спечеля два световни шампионата един след друг. Той изкара умереното ми самодоволство и удовлетвореността ми наяве. Накара ме да искам да побеждавам отново. Както често се случва и се казва, всяко зло за добро.

Стив е бил съдебен психиатър в психиатричната клиника „Рамптън хай секюрити хоспитал“ и оттогава е работил с почти всеки в английския спорт.

През по-голямата част от времето е в Манчестър с колоездачите на Sky. Виктория Пендълтън го нарича „най-важния човек в кариерата ми“, а преди олимпиадата в Лондон Крис Хой каза „Без Стив със сигурност нямаше да мога да донеса три златни медала от Пекин“. След като Брадли Уигинс стана първият англичанин, който печели Тур дьо Франс през 2012-а, той благодари на д-р Стив за „това, че ми отвори очите и ме научи как да се справям с тревогите и притесненията си, а дори и само заради това, че е най-добрият експерт в света по здрав разум“. Той е помагал на много спортисти, които са „прегорели“, като футболиста Крейг Белами и Луис Суарес от „Ливърпул“, с когото работи в момента.

Стив е толкова добър с мозъка на хората, колкото и с краката си. Не ми отне много време да разбера колко специален е този човек. Говорех с него постоянно, разказвах му какво се случва в живота ми. Като цяло той е много тих, непретенциозен и скромен, но и изключително мъдър човек.

— Случва се просто да не искам да съм там, д-р Стив — му казвах понякога. А той само седеше и ме изслушваше, без да каже и дума.

— Понякога искам да прибера щеката си, да избягам от залата и да се прибера вкъщи. А когато се прибера вкъщи, ми се иска да си опаковам щеката и да драсна някъде другаде — обикновено там, откъдето съм си тръгнал. Не е ли налудничаво?

— Това, за което говориш, е често срещано, Рони. Много спортисти са го изпитвали на гърба си. А и много други хора се чувстват така във всекидневния си живот. Аз го наричам замръзнал режим — казваше ми той. Описваше го чрез това, че просто спираш да правиш каквото правиш по средата, ей така, без причина. Изключваш напълно и си казваш, че не можеш да правиш нищо в момента и спираш.

— Спомням си този мач, от който наистина си тръгнах, въпреки че най-вероятно нямаше да загубя — разказах му за мача ми срещу Хендри, на който го водех с 4:1 фрейма, когато просто отидох да му стисна ръката и всички ме помислиха за луд.

— Какво точно ти минаваше през главата тогава, Рони? — ме попита той.

— Не знам. Панирах се, хвана ме параноята. Исках да се махна. Не можех повече да остана там и не можех да издържам хората да ме зяпат постоянно. Просто исках да съм себе си.

— Това е така нареченият летящ режим — каза той. — В днешно време е много рядко да срещнеш спортист в подобно състояние. Това е крайно състояние на замръзналия режим. Много често спортистите „замръзват“, без да правят кой знае каква драма от този факт, и това може да се прояви по много начини — отказват се от мачове или състезания, за които смятат, че не са подготвени дори когато са, или се предават по средата. Но е много по-необичайно да се изправят срещу опонента си, да му стиснат ръката и да си признаят, че не могат повече. Той ми го обясни по много простичък начин, с обикновени думи, вместо да използва сложна терминология, и ми стана ясно, че подобно състояние е просто отказване от битка, което вече наистина имаше смисъл.

— Това, което правиш, Рони, е вид саботаж. Саботираш собствените си шансове за успех. Много спортисти вършат същото в един или друг момент, но го проявяват по различни начини. Но аз затова съм тук — да ти помогна да спреш да се саботираш сам.

Той ми обясни как работи човешкият мозък и ми каза, че условно може да се раздели на две части, които той нарича шимпанзето и човека.

— Шимпанзето представлява емоциите ни. Всеки път, когато почувстваш или поискаш да оставиш щеката настрана, да хванеш първия влак за вкъщи или просто да не се появиш на някой турнир, това означава, че шимпанзето в теб е проговорило и си го послушал. Дори прекалено много си го слушал.

Стив ми каза, че шимпанзето е изключително важно — без него никога нямаше да съм играчът или човекът, който съм в момента. Но когато шимпанзето ме превземе, може да срине всичко около мен. Мамка му, в това наистина имаше смисъл. Имах огромно шимпанзе, което ми висеше на врата, крещеше ми в ушите и ми даваше тон ненужни съвети, без които определено щеше да ми е по-добре.

След това Стив ми разказа и за човека, абсолютната противоположност на шимпанзето. Човекът представлява здравия разум и логиката. Ако се вслушваш в тази твоя същност прекалено много, започваш да мислиш прекалено много и в един момент ставаш прекалено внимателен и предпазлив. И в това имаше смисъл. Спомних си за времето, когато Рей Риърдън ме тренираше — начина, по който той подобри сейфти играта и беше наистина фантастичен, но постепенно ставах все по-предпазлив и внимателен и съответно все по-скучен играч. Д-р Стив казва, че перфектният баланс (компютърът, както той го нарича) се постига, когато човекът и шимпанзето работят в хармония и точно към това се стремеше да ме насочи.

— На ръба съм — му казвах аз. — Винаги съм на ръба, винаги съм под такъв стрес и безпокойство.

— Няма защо да бъдеш — отвръщаше той. — Просто трябва да решиш кое е истински важно за теб и да работиш върху това.

— Снукърът е наистина важен за мен.

— Това е просто игра с щеки и топки, така че се опитай да намериш нещо повече в него.

— Да, но ако не играя добре, въобще не му се наслаждавам и не ми харесва.

— Тоест до момента, в който не започнеш да играеш само добре, никога няма да си удовлетворен. Реалността обаче е друга — невинаги ще играеш добре. Нищо не трябва да те спира да се наслаждаваш на играта си и да даваш всичко от себе си. Това е спорт, винаги ще има победители и победени и именно затова винаги трябва да даваме най-доброто от себе си в него.

Точно защото също бе спортист, Стив имаше ясна представа през какво преминава всеки един от нас и можеше да свърже всичко с неговото собствено представяне на световните шампионати по спринтиране.

— Моето шимпанзе обикновено започва да се размърдва, когато стигна до финал — ми казваше той. — Ако анализираш мозъка си, ще откриеш, че той има две части. Едната, която е много емоционална и която те кара бързо да вземаш импулсивни и често неправилни решения. Другата част е логичната, рационалната и спокойната. И тези две части образуват различни отбори в мозъка ти — един отбор, който наричам човека; друг, на който казвам шимпанзето, и компютърна система, която е разпръсната между двата и на която и двата отбора разчитат. Така че ако кръвта ти отиде в шимпанзето, ще мислиш много емоционално. Ако пък отиде при човека, ще мислиш много рационално и логично. Когато съм на състезание, шимпанзето ми се активизира и започва да ме бомбардира с различни послания. Моята задача обаче е да контролирам всичко това, което ми изпраща, като например „Не мога да загубя!“, „Не трябва да изглеждам тъпо!“, „Не съм в достатъчно добра форма в момента!“. Всичко това е напълно нормално, класика в жанра.

Стив ми казваше, че ако човекът те превземе, ставаш прекалено рационален, аналитичен и губиш спонтанността си. Ако компютърът си работи добре, но човекът в теб изведнъж се събуди, може дори да се задавиш.

Този пич наистина знаеше за какво говори.

Работих с д-р Стив през цялата година преди Шефийлд 2012-а и той беше просто невероятен. Благодарение на него за първи път в живота си можех да контролирам емоциите си. През това време нито веднъж не се почувствах на ръба да се предам, а когато бях близо до този момент, бях напълно наясно какво се случва и успявах да се овладея. Повтарях си, че колкото и зле да се чувствам на даден мач, мога да отложа негативните емоции за момента, в който той приключи. Стив беше неотлъчно до мен и на финалите през 2012-а. Винаги, когато имах лош или тежък момент, идваше в съблекалнята и говореше с мен за това. Той беше невероятно успокояващ и чувствителен. Стив може би е главният виновник за моето завръщане.

Аз обаче не исках да ставам зависим от него. Не исках да се чувствам така, сякаш трябва задължително да знам, че е до мен 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Това щеше да е много нездравословно за мен, а той така или иначе нямаше как да е до мен във всяка една секунда. Имаше още толкова много спортисти, с които трябваше да се занимава. Той искаше да ми даде основата, която аз сам да развия занапред така, че да мога да се прибера и да работя сам върху всичко това. А после да ходя при него само за „поддръжка“ (същото е като да поддържаш колата си например). Желанието ми беше да съм добър негов ученик, защото много уважавах този човек, а и не исках да му замазвам очите с нереални неща, затова се опитвах да работя върху всичко, на което ме беше научил.

Стив дойде да ме гледа в Шефийлд, но все още не съм сигурен дали въобще харесва снукъра. Странно е, но не сме говорили много за това.

Знам, че обича кучетата си, другите си животни и бягането. Той има две огромни ловджийски хрътки и знам, че обича да е заобиколен от хора, в чиято компания се чувства комфортно.

Никога не съм искал да бъда зависим от каквото и да е. Дори и когато се зарибих по религията, смятах, че мога да разбера нещата и сам. Опитал съм почти всички религии в досегашния си живот — будизъм, ислям и християнство. Четях Корана от време на време, а и много от моите приятели са мюсюлмани. Като цяло бях доста широко скроен, а по това време ходех на срещите на анонимните наркозависими и си казах: „Защо пък да не пробвам с Аллах, ислямския бог, защо пък да не разбера той какво има да каже“. Аллах не беше никак лош. Нека отново подчертая, че за мен това бе просто вярване в нещо, но в крайна сметка прецених, че е по-добре да бъда себе си. Искам да бъда щастлив, когато съм себе си. Петък вечер, джамията в парка „Риджънтс“, топ локация. Бях с Принс Насим и брат му — Мурад. Той ми каза, че ще ходи до джамията, и аз се съгласих да отида с него, за да не покажа неуважение. Мислех си, че мога да се помотая малко навън, да пия чаша чай наблизо. Просто не исках да съм груб.

В крайна сметка отидох с тях, измих си ръцете, както е прието, коленичих и имаше стотици хора около мен. Правех каквото правеха и останалите и тъкмо си мислех, че вече мога да се измъкна и да хапна нещо навън, когато изведнъж ме изкараха отпред. Започнаха да правят някакви странни неща с мен и докато се усетя, вече ме целуваха всички останали мюсюлмани в джамията един след друг. Всеки ме приветстваше с добре дошъл и бум! В следващия момент вече беше публикувано в пресата — „Рони прие исляма!“. Точно след 11-и септември имах нужда от нещо подобно точно толкова, колкото и от куршум в главата. Обадих се на Наз и му се примолих да ме измъкне, защото бях истински ужасен от всичко, което се случваше. Така че това беше поредната каша, в която се бях забъркал. Беше еднократно. Опитах и с християнството за около 3 месеца, но и това не проработи с мен. Явно съм орисан никога да не стана част от екипа на Бог. Всичко с мен е еднократно. Вярвам повече в хората, отколкото в божествата.

А Стив Питърс определено беше човек, в когото истински вярвам, защото той ме научи как да покорявам шимпанзето си. Винаги, когато усещах, че започва да ме задушава (шимпанзето де, не Стив), трябваше да си повтарям следните няколко стъпки. Всъщност дори и в моментите, в които шимпанзето не беше на власт, пак трябваше да си ги повтарям. Стив ги наричаше „петзъбата котва“.

1. Трябва да дам най-доброто от себе си, това е всичко, което мога да направя.

2. Искам да съм тук, да играя и да се състезавам — точка по въпроса.

3. Аз съм зрял човек, не шимпанзе. Мога да се справя с всичко, което се случи, и да приема всички последствия.

4. Невъзможно е винаги да играя добре.

5. Какво щях да кажа на Лили и малкия Рони, ако те заявяха, че не играят добре?

Стив ми обясняваше, че вместо да се преструвам, че шимпанзето не съществува, трябва да го приема, да го опозная и да се науча да го контролирам. Казваше ми и друго:

— Ако трябва да прибереш шимпанзето обратно в клетката му, не се колебай, а го направи. Вслушвай се в него, но не се паникьосвай и никога не забравяй, че шимпанзето не си ти.

Стив ме накара да си водя дневник за връзката ми с шимпанзето. По-долу ще видите някои примерни откъси от развитието на тази връзка до Световния шампионат през 2012 г.

Сряда, 15-ти

Станах. Имах чувството, че шимпанзето ми ме превзема. Казваше ми, че играя прекалено много, че трябва да съм си вкъщи при децата, че трябва да тренирам, да бягам, подлудява ме с това, че ще напълнея. Казах му, че няма да обсъждам това сега и че в момента искам да се оправя и да се насладя на закуската си. А после искам да отида да играя снукър.

Отидох да играя и започнах страхотно. Не пропусках нито един удар, а шимпанзето си мълчеше. Останах доста дълго време. Имаше моменти, в които играех, но не се чувствах много уверен в ударите си, но бързо разкарвах шимпанзето с логика и факти.

Факт: Имах много страхотни удари. Не е вярно, че не съм добър. Логиката ми казваше, че не трябва да се наказвам за подобна глупост.

В момента, в който изясних и осъзнах това, наистина се развих и започнах да се преоткривам.

В момента, в който се прибрах вкъщи, започнах да мисля за позицията на рамото ми при удар и си казах, че тази добра форма не може да продължава вечно. Разкарах шимпанзето и се почувствах по-добре, но то все излизаше наяве. Но това не ме притесняваше, аз пак го разкарвах.

Мнение: Не мога да играя зле и да победя.

Факт: Играл съм зле и въпреки това съм спечелил три световни титли.

Мнение: Всеки друг е по-добър от мен.

Факт: Марк Уилямс казва, че аз съм най-добрият.

Мнение: Остарявам и ми става все по-трудно да вкарвам.

Факт: Вкарвал съм и доста дълги удари в някои от последните си мачове.

Цялостна картина: Ако съм на смъртния си одър, какво щях да кажа на Лили и малкия Рони? НАСЛАЖДАВАЙТЕ СЕ НА ЖИВОТА!!!

Какво бих предпочел — да загубя и да се насладя на момента, или да победя и да съм нещастен? ГУБЕТЕ И СЕ НАСЛАЖДАВАЙТЕ НА МОМЕНТА!!!

Четвъртък, 7-ми

Станах. Имах чувството, че шимпанзето ми ме превзема. Казваше ми, че не съм постоянен и че ще започна да пропускам удари. Оставих го да се изкаже, а после му обясних част от логиката си. Харесвам играта си и искам да играя, напоследък съм наистина доволен от представянето си. Мисля много по-ясно, работя със Стив сега, разбирам шимпанзето си, а ти ми дрънкаш пълни глупости. Няма да се панирам, аз съм един от най-успешните играчи на всички времена. Никой няма да си помисли, че не съм добър играч, защото съм направил един лош удар, фрейм, мач или дори лоша година, всичко това е тъпотия. Ще се раздам без остатък, това е, което си повтарям постоянно. Шимпанзето млъкна, а умът ми се избистри напълно.

Вторник, 24-ти

Станах. Шимпанзето беше там, но не беше толкова зле като предишната сутрин. Каза ми само, че дясната ми ръка няма да е толкова точна днес.

Вторник, 29-ти

Станах. Шимпанзето започна да дрънка как дясната ми ръка нямало да разбие топките правилно, че щяла да пропусне, че не е стабилна, че не е в синхрон с тялото ми. Шимпанзето не искаше да млъкне и да изчезне. Не можех да стана с тази мисъл. Оставих го да се изкаже, а после се опитах да му дам някои отговори… Накрая просто отидох да потичам навън.

Шимпанзето ми казваше, че позицията и техниката ми ще ме провалят. След мача ми заяви, че ако продължа да играя по същия начин, няма да спечеля турнира. Забрави!!! Малко обаче се панирах, като се прибрах.

Воденето на дневник ме караше да се чувствам по-добре. Освен това е много полезно и да го преглеждаш от време на време, за да видиш какво е било преди, въпреки че може да е и болезнено. Понякога просто ми напомняше колко обладан мога да бъда от този самоунищожителен демон и колко безсмислено е търсенето на перфектност. Понякога в дневника ми нямаше дати.

Станах, а шимпанзето ме е превзело тотално. Отново. Не мога да спра да мисля какво сбърках в играта си, гърдите ме болят, дори ми е трудно да дишам. Точно така се чувствам в момента. (Това е след мача с Джъд Тръмп, когато го победих с 3:2, след което загубих от Динг с 3:1 на Premier League.)

Имаше и несвързани изречения, придружени от усмихнато личице.

Без снукър, три седмици почивка. Обичам да не играя.

Имаше и въодушевени мисли, написани с главни букви, придружени от огромно усмихнато личице.

17 ДНИ СНУКЪР

СПЕЧЕЛИХ СВЕТОВНИЯ ШАМПИОНАТ

НЕВЕРОЯТНО

ИМАМ НУЖДА ОТ ДЪЛГА ПОЧИВКА

НЕ ПРЕГОРЯХ

НЕ СЕ ПРЕДАДОХ

Това беше написано през май 2012-а точно след като спечелих четвъртата си световна титла. Разбира се, до началото на следващия сезон шимпанзето се завърна, потупваше ме по рамото или се взираше в лицето ми, повтаряйки ми, че не ставам за нищо.

 

 

Нов сезон

Започнах да тренирам. Чувствах се добре през първите няколко дни, после шимпанзето и злите духове се появиха отново. Пак ме обзеха тъмни мисли, които малко по малко ме откъснаха от истинския свят около мен. Мога ли да се справя? Искам ли да се справя?

Сега ще изброя всички зли духове и притеснения!

• Рамото ми се схваща и ме боли, когато не играя.

• Мисля си, че ще загубя, играта ми не е достатъчно добра.

• Всички очакват от мен да спечеля сега. Останалите само чакат да се проваля.

• Трябваше да изчезна нанякъде.

• Трябва да пътувам до Китай три пъти и други подобни.

Знам, че всичко това със сигурност изглежда адски налудничаво за повечето хора, но такива неща ми минават през главата постоянно сега, както и през последните 20 години. Също така знам, че сигурно изглежда още по-налудничаво да си водя дневник, но всъщност дневникът (който беше идея на д-р Стив) беше това, което ме поддържаше разумен, здравомислещ и нормален. Резултатите говорят сами за себе си.