Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (13)

12
Герои

„Тренирах на велоергометъра във фитнеса. Шведска тренировка — ходене и бягане. Без фиксирана дистанция, но се напънах и наистина усетих умората.“

 

Винаги съм имал моите герои в спорта. В подрастваща възраст играех футбол, голф и тенис. Но страстта ми бе снукърът. Не си падах толкова по отборните игри, въпреки че харесвах футбола и дори в един даден момент бях на проби при шпорите („Тотнъм“). Но чувствах, че съм индивидуален играч в отбора. Никога не възприемах футбола като отборна игра — не ми харесваше да подавам топката, винаги бях лаком да премина през още един човек. Харесваше ми да правя нещо, което да ме развълнува, а това не е качество на добър отборен играч. Така че бе ясно, че ме бива в индивидуалните спортове. Вместо да ритам футбол вечер, предпочитах да поиграя тенис на маса за един час и винаги се пробвах срещу най-добрите в училище. Аз бях най-добрият в моя възрастови интервал, с изключение на едно момче — Пол Хъдсън, който играеше за „Ингланд Скул“. Той беше на невероятно ниво и никой не беше по-добър от него.

Лесно ми бе със спортовете. Всичко с топка ми се отдаваше. Мисля, че човек или има усещане за топката, или няма. Така че ако трябваше да ритам футбол или играя тенис, бих го правил, воден от инстинкта си. Мама играеше тенис за забавление с нейните приятели, а татко бе добър на полупрофесионално ниво — играеше в „Лейтън Уингейт“ и дори е ходил на проби в „Арсенал“ и QPR на младини, но никога не е успял да постигне повече. Спортът бе част от нашето семейство. Дядо ми и неговите братя до един били боксьори. Наричали ги Борбените О’Съливан.

Никога не съм се боксирал. Нямам нищо против да опитам. Не ми харесва да се бия, но боксът е различен — има нещо научно в него; комбинация от наука и балет. Не си падам по боя и вероятно затова станах толкова добър в бягането — защото винаги бих избягал надалеч, от какъвто и да е побой или свада. Не е изненада, че моите герои са индивидуални, а не отборни играчи.

 

 

Снукър герои

Джими Уайт, Стийв Дейвис и Стивън Хендри

Първият ми герой бе Джими Уайт, който бе най-вълнуващият играч през детството ми. Колкото повече напредвах със снукъра, толкова повече исках да бъда победител, и Стийв Дейвис Кюлчето стана моят герой. Харесвах Джими — той бе любимецът на хората, умееше да забавлява и бе доста успешен играч. Но все нещо не му достигаше — шест световни финала и всички до един загубени. Бях много разочарован и си мислех, че трябва да направя Стийв Дейвис мой модел за подражание, защото исках да съм победител. Казах си, че ако трябваше да стана робот и да играя като Кюлчето, за да победя, това бе нещото, което ще направя. Той стана известен и като Стийв Интересния Дейвис — това си бе чиста проба бъзик. Може да е изглеждал скучен в сравнение с Джими, но всъщност бе по-агресивен от останалите играчи по това време. Някои от играчите от неговото поколение бяха много бавни — Тери Грифитс и Клиф Торбърн бяха много добри играчи, но можех да изляза и да пробягам набързо десет километра, докато обмисляха даден удар и решаваха как точно да го изиграят.

Винаги съм бил бърз играч, защото мозъкът ми мисли бързо, но стилът ми на игра стана роботизиран в един момент. Не се движех особено много, притихвах и просто повтарях ударите на Кюлчето: как точно са разположени бедрата му, как левият му крак бе подвит, как дясното му рамо бе точно над десния му крак, как лявата му ръка бе присвита, на какво разстояние бе от топката, колко изпъната му бе ръката. Наблюдавах всяко движение и изцяло го копирах. С течение на времето станах по-последователен и автоматизиран, въпреки че продължавах да съм бърз. Продължавах да играя отворения начин на игра на Джими Уайт, но бях по-отмерен в техниката си. Като младеж си мислех, че техниката ми бе възможно най-добрата. От 16-годишен нататък правех някои грешки в играта си, които до някаква степен ме задържаха в развитието ми и ми пречеха да бъда толкова последователен, колкото бях преди.

Дейвис бе първият ми герой в спорта. Тогава се появи Стивън Хендри. Започнах да наблюдавам какво прави и го имитирах. Докато Дейвис бе скован на моменти, Хендри притежаваше онова спокойствие, но бе и доста по-елегантен играч освен това. Вместо да забива топките в джобовете, нежно ги вкарваше и се стремеше към по-голям брейк. Подходът му бе лек и деликатен. Не притежаваше най-голямата сила с щеката, но около позицията на черната топка можеше да произведе удари, които никой не бе виждал, и доколкото съм запознат, никога не е имало по-добър играч на дългите топки, особено когато се играе под напрежение. При напрегната игра е най-добрият играч, когото съм виждал. Така че той бе най-големият ми учител. Играл съм срещу него много пъти и точно той ме научи как да бъда победител. Дотогава все си казвах: „Добре, ще изиграя тази топка като safety за всеки случай, ако все пак сгреша“, но да играя така срещу Хендри, бе най-голямата възможна грешка. Например опитвам се да играя сейфти удар с червената и да залепя бялата за ръба на масата, а два удара по-късно той вече е излязъл от тази ситуация, вкарал е червената и е на път да разчисти масата. Беше единственият, който играе такива дръзки удари. Мислех си, че след като го прави и печели, очевидно върши правилните неща, а останалите грешахме.

През 2002 г. имахме нелеп спор и той не ми проговори три години. Болеше, защото беше моят герой. Но вината бе изцяло моя. Моя и на приятеля ми — боксьора Насим Хамед.

Бях отишъл да гледам как Наз тренира, когато той ме посъветва, че когато играя, трябва да си казвам „Аз съм най-добрият, аз съм това, аз съм онова“, което не ми бе в стила. Тогава си помислих, че може би той има право, а аз греша и трябва да започна да говоря като Наз. Финалният резултат бе, че поставих под съмнение спортсменството на Стивън заради една топка, която беше пропусната преди доста време (лудост, защото той бе най-добрият спортист в света), и направих изявление на пресконференция, че ще го пратя обратно към тъжния му и жалък живот в Шотландия. Господи, изчервих се, като се сетих за това. Още щом го казах, си помислих: „Какво, по дяволите, правя, обичам Хендри, той е моят идол“. Но прекалено много се вслушвах в съветите на други хора. Този подход работеше при Наз, който беше брилянтен в самонадъхването, но не и при мен. Когато споделих на Наз какво съм казал, той ми отвърна: „О, не, защо реши да го кажеш това?“. Въпреки че благодарение на Наз си навлякох беда, и то не за пръв път, аз го ценя и го обичам — той има добри намерения и държи на мен, както и семейството му. Повече няма да го слушам, няма да ходя в джамия с него и няма да го оставям да ме агитира. Можем да хапваме заедно от време на време, но нищо повече. Между другото, изглежда огромен физически напоследък. Прилича на великденско яйце в ботуши.

Играх срещу Хендри на полуфинала на Световния шампионат през 2002 г. и наистина се получи брилянтна игра. Стигнахме до 12:12 фрейма, след което поведох с 13:12 и ми остана последната червена с останалите цветни за разчистване. Треперех, заради което пропуснах червената, после той направи пет поредни фрейма и ме победи с краен резултат 17:13 фрейма. Успя да подобри играта си, докато аз влоших моята. Колкото повече се приближаваше до финалната права, толкова по-добри бяха ударите му и играеше по-агресивно.

Това е, което правеше Хендри уникален. Дори ако вземем под внимание голям талант като Джъд Тръмп, понякога той играе по-скоро процентна игра, когато води, и отказва удари, които при нормални обстоятелства би направил. Имаше навика сам да се прецаква, като запраща топката обратно в купа просто за всеки случай, ако пропусне заради голямото напрежение. Хендри беше негова пълна противоположност и това бе наистина смущаващо. Той беше като влак без спирачки и най-добрите му мачове приключваха още преди да са започнали.

Разликата между Хендри и Джъд Тръмп — такъв, какъвто е сега, е, че Хендри рискува във важните моменти. Беше на 18, когато спечели първия си ранкинг турнир, а на 21 спечели и първата си световна титла, което е ненадминат рекорд. Джъд е добър играч и е печелил Шампионата на Обединеното кралство, но има да извърви дълъг път, преди дори да започне да достига постиженията на Хендри. Селби е много добър играч. Динг също е добър играч, но мисля, че има психически проблем, който му пречи да печели толкова турнири, колкото би трябвало за спортист от неговата величина. Харесвам Динг. На Мастърс турнира през 2008-а се разплака, когато игра срещу мен на финала. Мразя да го виждам такъв. Той е фантастичен талант, но всичко се свежда до това да се стегнеш на финалната права на големите мачове и точно там Хендри можеше да се справи с всеки. Тайгър Уудс, Роджър Федерер и състезателят по дартс Фил Тейлър са единствените трима състезатели, които могат да попаднат в тази категория — когато напрежението е огромно, те тепърва започват да мачкат и да набират скорост.

 

 

Тенис герои

Роджър Федерер и Серина Уилямс

Роджър Федерер е един от другите ми герои най-вече заради лекотата и елегантността на играта си. Погледнете съперниците му — Новак Джокович, Рафа Надал и Анди Мъри са уникално добри състезатели, но разчитат на атлетизма си и в крайна сметка телата им рухват. Федерер толкова се е усъвършенствал, че умее да избягва контузиите. Никога не прекарва много време на корта — винаги бие без усилия с 6–0, 6–1, 6–2. При всички спортове е голямо преимущество, ако може да убиеш интригата още в началото и да запазиш енергията си до края. Той се придвижва лесно и е изключително елегантен. Сещам се, че е единственият тенис шампион, който не сумти. Дори сега, след като е превалил пика си, достига полуфинали и финали на първенства от Големия шлем, което е невероятно постижение. Да бъдеш на трето или четвърто място в световната ранглиста на 32 години, е друго голямо постижение. Освен това е счупил толкова много рекорди през кариерата си: повече от 300 седмици като номер 1 в света, впечатляващи 237 последователни седмици на върха между 2004-а и 2008-а, 17 титли на турнири от Големия шлем, като (надявам се) броенето ще продължава и занапред, седем титли от Уимбълдън (колкото е спечелил и Пит Сампрас).

Той никога не се отпуска. Дори когато губи, почти всичките му мачове са страхотни и даваше максималния си потенциал. Когато загуби от Рафа Надал на Уимбълдън през 2008 г. с пет дълги сета, това също бе един от най-великите мачове на света.

Тенисът е сред любимите ми спортове, които гледам по телевизията — виждаш всичко от различни ъгли, бързата размяна на удари, всичко. Голфът е най-лошият избор на спорт за гледане по телевизията. Удрят топката и ако имаш късмет, ще я видиш как се приземява, и това е всичко. Харесва ми да гледам и бокс. Но всъщност гледам заради играчите, а не заради спорта. Бих гледал Федерер, Джокович, Серина Уилямс, но не просто който и да е.

Обичам Серина Уилямс, кралицата на тениса. Тя също има удивителна кариера. Според мен нещата не опират само до способности и стил, но и до поддържане на високо ниво през цялата кариера. Това е нещото, което прави даден състезател истински велик. Серина е имала толкова проблеми с контузии и заболявания; да не говорим и за личната трагедия в живота й, когато сестра й бе убита. Тогава се появиха толкова критици, които казваха, че сестрите Уилямс са краткотрайни явления, които не ги е грижа за играта (въпреки че така казваха и за мен), и всеки път тя се преборваше и им доказваше, че грешат. Може би не е редно да ги разделям — сестрите Уилямс са герои за мен, Серина и Винъс.

Ако все пак трябва да избирам, очевидно фаворитът ми е Серина — толкова много сила и страст, никога не можеш да разбереш кога е победена. В някои отношения доста си приличаме. Мисля, че е прекрасно момиче, което не си пада по конфликта, но понякога попада по средата му, когато е била онеправдана. Винаги се сещам за онзи случай на финала на Откритото първенство на САЩ, когато бе заплашила да навре топката в гърлото на съдията на линията. Е, очевидно тази постъпка не е хубава, но ако поставим репликата й в контекста — тя точно беше отсъдила грешно настъпване на линията. Серина губеше по това време с един сет, 6–5 във втория сет и 15–30 в последния гейм. Така че грешното отсъждане направи резултата 15–40, на точка от загубване на мача. Нищо чудно, че полудя. Не ме разбирайте погрешно — „Кълна се в Господ, че ще взема шибаната топка и ще я забия в скапаната ти уста“ не е адекватен отговор. Определено си заслужава някаква глоба. Но това показва точно колко много значи играта за нея. Серина е на 32 години и все още е доста пред останалите си съпернички. През 2013-а се завърна като номер едно и стана най-възрастната тенисистка, която го е постигала в историята на този спорт. До някаква степен това е даже по-впечатляващо от успеха на Федерер (макар и като казвам това, трябва да отчета, че той е имал най-силните съперници по време на кариерата си). През 2003 г. тя спечели Serena slam — побеждавайки и в четирите състезания от Големия шлем едновременно. Серина е печелила като индивидуален състезател 16 първенства от Големия шлем досега (плюс 13 пъти по двойки и два пъти на смесени двойки) и мога да се обзаложа, че докато четете това, тя вече е спечелила още нещо. Феноменална. И освен това изглежда прекрасно.

 

 

Герои в бягането

Хейле Гебреселасие, Тирунеш Дибаба, Кенениса Бекеле и Мо Фарах

По отношение на бегачите харесвам Хейле Гебреселасие. Каква история и какъв човек. Подобно на толкова много от великите етиопци той е навлязъл в спорта, като е бягал километри до училище и обратно. Той е едно от десетте деца на родителите си и е израснал в хълмовете на Асала, на 160 мили южно от Адис Абеба. По време на сухия сезон бягал по 6 мили до училище и обратно всеки ден. Нещата не били толкова лесни през дъждовния сезон. Тогава не можел да мине напряко през реката, а заобиколният път бил 15 мили. Хейле бягал на маратон за първи път на 15-годишна възраст.

Той е фантастичен модел за подражание — за всички от Етиопия и за останалия свят. Спечели два последователни златни олимпийски медала на 10 000 метра в Атланта през 1996 г. и в Сидни през 2000 г. Може би още по-впечатляващото е, че продължи да бяга след 30-годишна възраст, и през 2008-а на 35 години счупи световния маратонски рекорд в Берлин, като се разписа с време 2 часа, 3 минути и 57 секунди. Така подобри собствения си рекорд с 27 секунди. Невероятно. Гебреселасие след това стана модел за подражание и в ролята на бизнесмен, управлявайки хотели, фитнес зали и гаражи, като дава надежда на много етиопци за по-добър живот.

Израснал е в абсолютна нищета, а сега има десетки милиони британски лири. Дават му поне по 250 000 лири за всеки градски маратон, на който бяга. Но бягането никога не е било работа за него. Той просто го обича и всяка сутрин си слага шортите и бяга до работа. Ето на това му се вика човек, който е запален по нещо.

Пичът е само 165 см висок, а има нечовешка сила и упоритост. Веднъж пробяга 60 км и после твърдеше, че е малка и прекрасна разходка, която му отнела само четири часа. Лудост. Като всички други мои идоли, той доминираше в своя спорт с години. Даже с десетилетия в неговия случай.

Кенениса Бекеле е също страхотен бегач на дълги разстояния — което прави постижението на Мо Фарах, който го би на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г., още по-значимо. Бекеле идва от малко селце на 80 километра от Адис Абеба, наречено Бекоджи, където почти всички деца мечтаят да се измъкнат от мизерията, като станат бегачи.

При пукване на зората всички отиват да бягат, тренирани от този дребен човек, който се казва Сентауеху Ешату — пенсиониран учител, тренирал половин дузина златни медалисти, включително Бекеле, Тирунеш Дибаба, Дерату Тулу, Фатима Роба и по-малкия брат на Кенениса — Тарику Бекеле. Кенениса спечели сребро и злато съответно на 5 000 и 10 000 метра в Атина през 2004 г. и два златни медала в Пекин през 2008 г. Невероятно.

Това, което харесвам при Кенениса, е лекотата, с която се състезава. Ако останалите искаха да ускорят, ускоряваше и той, ако се меняха бързи с бавни обиколки, той беше доволен от това. Нямаше значение каква стратегия имаха другите, той винаги знаеше какво се случва, знаеше кои са опасностите и беше наясно кога беше време да ускори. И когато бягаше най-бързо, никой не можеше да го следва. Дори не си правеше труда да се обръща назад. Знаеше, че никой не можеше да го задмине. Това бе нещото, което го разделяше от останалите бегачи. Гледах го веднъж на световните шампионати, когато една от обувките му се развърза. Водеше пред останалите, но трябваше да спре, за да си оправи обувката, което му отне около 20–30 секунди. Останалите го задминаха, след което той отново си проправи път през тях с такава твърда и спокойна решителност и в крайна сметка спечели състезанието. Чудех се как е дал на останалите 30 секунди в аванс и все пак успя да спечели и колко ли енергия му е останала в запас. По тази причина бях убеден, че този човек е специален. Просто си сигурен, че ще може да дръпне пред другите и да запази темпото си, докато спечели накрая. А като си помисля, че Мо Фарах го победи на Олимпийските игри в Лондон през 2012-а…

Постижението на Мо Фарах, с което спечели два златни медала на 5000 и 10 000 метра в Лондон, просто няма как да бъде преувеличено. Какво постижение! Той е едва петият човек, който има два златни медала. Честно казано, преди не мислех, че има шанс да го постигне, но усилията, които положи, включително да тренира на голяма надморска височина в Кения, като остави семейството си вкъщи и всичко останало, наистина се отплатиха. Той успя да се моделира като бегач благодарение на зверска дисциплина и здрава работа, за да стане първия британец, който някога е печелил два олимпийски златни медала.

Мо разказва невероятни истории като тази за медения му месец. Облак от пепел прекъснал полета им на връщане от Занзибар, той казал на съпругата си, че тя и дъщеря им трябва да се приберат вкъщи, а той отива да тренира в Кения. Но това е цената, която се налага да платиш, за да си невероятен световен шампион. Той се справя невероятно добре под напрежение — и то не само на пистата. Мо стана първия участник, звезда или член на публиката, който спечели джакпота, побеждавайки Куба в телевизионното шоу The Cube, като спечели 250 000 лири за благотворителност. The Cube е състезание, базирано на напрежение — участниците се поставят в куб с размери 4 на 4 на 4 метра и трябва да се справят с различни предизвикателства. Чувството е клаустрофобично дори когато го наблюдаваш, а да не говорим какво е, като си вътре.

През 2009 г. срещнах Тирунеш Дибаба и бях пленен. Тя е една от най-великите бегачки на дълги разстояния и също идва от Бекоджи в Етиопия. През 2008-а на Олимпийските игри в Пекин спечели два златни медала на 5 000 и 10 000 метра, а на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г. запази титлата си на 10 000 метра, което я направи първата жена, успешно защитила титла на 10 000 метра в две последователни олимпиади. И всичко това се случва, след като отсъстваше в продължение на 16 месеца през 2010 — 2011 г. заради контузия.

Срещнах я в един хотел в Бирмингам, където трябваше да отмени участието си на състезанието Aviva Grand Prix заради контузия. Имахме прекрасен кратък разговор и й показах седмичния си режим за бягане, за да чуя нейното мнение по въпроса. Тя не можеше да повярва колко много мили бягам. Имах куп въпроси към нея — с какво темпо тренира, колко сесии прави, по колко обиколки, как доминира психически над съперниците си. Бях написал всичките си въпроси, преди да я срещна, защото се притеснявах, че ще съм толкова нервен пред нея и ще забравя всичко, което исках да я питам.

Тя е прекрасно момиче и ми предложи да отида да тренирам с нея в Етиопия. Би било страхотно да го направя.

 

 

Голф идол

Тайгър Уудс

Тайгър Уудс е непреклонен. Той е такъв състезател. Хората казват, че е първият спортист милиардер. Уудс се превърна в бизнес, в търговска марка и успява да поддържа този фокус и цел да бъде най-добрият, който може да бъде. Не е печелил Мастърс турнир от пет години, но за мен продължава да е на върха. Разкритията за личния му живот съвпадат с влошаването на формата му. Преди това можеше да спечели Откритото първенство на САЩ на един крак, когато имаше контузия. Толкова добър беше. Имаше ореол на непобедимост. Тогава дойде моментът, в който се отдалечи от спорта, преживя всякакви ужасии в личен план и останалите играчи наваксаха. Ако четеш коментарите за него, осъзнаваш, че има страшно много хора, които мразят Тайгър, но това винаги ме е изненадвало. Дори когато удря стика си и плюе на пода, аз продължавам да го харесвам — това е част от желанието му да победи. Той просто се надъхва и когато излезе, става съвсем различен. Не мисля, че хората разбират, че невинаги вършиш нещата съзнателно. Тайгър голф играчът е различен от човека Тайгър. Така е при всички велики спортисти по света. Имат това излъчване на лидери и Тайгър не е по-различен.

 

 

Дартс герой

Фил Тейлър

Фил Тейлър е най-великият спортист от всички спортове. Шестнадесет световни титли, кой друг се е доближавал до такова постижение? Оказа ми честта да дойде да ме гледа на финала в Шефийлд през 2013 г. Пичът е страхотен. Никога няма вид на губещ. Има ли случай, когато не уцелва тройката? Невероятен е. Снукърът и дартсът имат нещо общо — сумите. Но това е едното нещо. Бих казал, че снукърът е по-близък до голфа. И при двата спорта топките не се движат. Ако топката отиде не където трябва, няма кого да обвиниш освен себе си, докато в другите спортове с топка нещата са по-реактивни — трябва да реагираш на това какво опонентът или съотборникът прави с топката и се движиш спрямо нея. При снукъра и голфа всичко зависи от теб.

 

 

Идол треньор

Рей Риърдън бе невероятен треньор за мен. Интересна комбинация от отпуснат човек в някои ситуации, а изключително строг и изискващ в други. Бе нещо от типа: „Иди в клуба да поиграеш малко, изкарай щеката и ако не се чувстваш в настроение, остави я, пий чаша чай, отпусни се и се върни на снукър масата, когато се почувстваш по-добре и си готов“. Рей е много забавен. „Иди да поиграеш малко голф, имаш цялото време на света, върни се по-късно.“

Това бе надъхващ начин на говорене. Фантастично. Най-забавният човек, когото съм срещал някога. Рей е моят герой, кралят, обичам го. Може би той трябва да е снукър герой — в крайна сметка е печелил световния шампионат шест пъти — но той е по-скоро герой за мен като треньор и човек като цяло. Чувствах го близък като баща или дядо. Усещах, че този човек ме обича, и това бе изключително важно за мен.

Работих с него през 2004 г., когато спечелих световния шампионат за втори път. Рей ме учеше на неща, които само гений по математика можеше да знае. Приех философията му и за известно време отигравах удари, които самият Рей Риърдън щеше да отиграе. Мачовете се удължиха и траеха доста дълго. Започнах да приличам на Марк Селби — Мъчителя. Преди да започна да работя с Рей, когато и да играех мач, винаги излизах по време на почивката (след четири изиграни фрейма), за да видя на екрана как вървят останалите мачове. Виждах резултати като 1:1, 1:0 и се чудех дали няма да играят там цяла нощ. Но когато започнах да работя с Рей, излизах на почивката и виждах на екрана, че са напреднали с играта — 4:2, 4:3 и подобни. И се чудех какво става. Измъчвах опонентите си. Бях се превърнал в истински кошмар за тях.

Това бе нов стил на игра и разбирах защо постигах резултати и защо ме третираха като вече завършен играч, но усещането бе някак странно. Вместо да помитам съперника, аз го биех с тактика и мисъл. Рей бе способен да мисли много удари напред, което бе невероятно. Веднъж ми обясни, че ако получиш черната топка обратно на масата, ходът на играта ще продължи по следния начин: и ми обясняваше как всеки опонент би играл няколко хода напред. Един ден реших да опитам това срещу Джон Парот, като се получи серия от осем-девет удара, които потвърдиха абсолютната правота на Рей. Ето колко е умен този човек. Играеше снукър, все едно играе шах. Рей знаеше какъв удар щеше да направи след четири разигравания, докато аз щях да вкарам червената, да ги разбия, да направя грешка по някое време и край на играта. Рей ме научи да играя снукър, все едно е шах.

Дали ми харесваше да играя така? Ами спечелих световната титла и израснах много като играч. Но след година и половина с Рей почувствах, че имам нужда отново да стана агресивен и да играя по моя си начин.

Знаех, че все пак мога да разчитам и на всичко, на което той ме бе научил, и се чувствах по-уверен. Можех да играя агресивно или да прибягвам до по-дефанзивен подход, ако нещата не се развиваха добре.

Накрая насоките на Рей ми дойдоха малко в повече. Не можех да се справя с наставленията да играя този или онзи удар и с раздразнителността му, когато не го правех спрямо инструкциите. Това ме натоварваше и чувствах, че не мога да го удовлетворя. Всеки път, когато правех грешка, той възкликваше „Оххххххх!“. Както и да е, така се чувствах. Той беше суров надзирател. Казвах му, че бедрата ми не стоят правилно, стойката и главата ми не са както трябва, а той просто отговаряше: „О, не се притеснявай за това, постави топката тук, позиционирай я там и не се тревожи за това“. Аз му отвръщах: „Притеснен съм за стойката и главата си, защото ако те са наред, да вкарам топката е лесно, а ти ме караш да правя нещо, което не мога на този етап, понеже ударите ми с щеката са кофти“.

Не можеше да разбере какво имам предвид. Просто казваше, че съм непобедим. „Ти си непобедим, Рон. Вкарваш топките по-добре от всеки друг, овладял си и защитната игра.“ Може да е бил прав на теория, но ако главата ти не е наред, това няма значение. Той често казваше: „Направя ли те веднъж непобедим, никой няма може да играе срещу теб“. Мисля, че до известна степен бе прав, но изводът е, че обичам да играя по моя си начин.

Един приятел, който седеше до Рей по време на един от мачовете ми, сподели след това: „Ако можеше да дойде и да удря вместо теб, щеше да го направи“. Това ме напрегна адски много. На Шампионата на Обединеното кралство играх ужасно срещу Марк Кинг, като започнах да рискувам всичко възможно, мислейки си, че ще ядосам Рей. Знаех, че ще откачи. Излязох на почивката с намерението да му кажа: „Зарежи ме, Рей, не ставам“. Като влязох, попитах моя приятел къде е Рей.

„Отиде си вкъщи — отговори ми той. — Стана, изчезна от публиката и си отиде вкъщи.“

Това бе последният път, когато работихме заедно, и не сме говорили за това оттогава.

Бях шокиран да разбера, че Рей си е отишъл. Но той разбираше какво се случва. Осъзнаваше, че ще ме разстрои с реакцията си, и бе предпочел да си отиде. Въпреки всичко ние все още се обичаме. Не говоря много с него напоследък, но знам, че винаги съм добре дошъл в къщата му в Торки (на английски — Torquay — е град в Югозападна Англия. Разположен е в залива Лайм на графство Девън и е административен център на община Торбей. През 19-и век е бил модерен за времето си курорт и е бил наричан Английската ривиера. Представителният футболен отбор на града носи името „ФК Торки Юнайтед“. Население 62 963 жители от преброяването през 2001 г.) по всяко време и би ме посрещнал сърдечно. Времето, прекарано с него, са едни от най-добрите ми 18 месеца, които съм имал.

Кратките му реплики, тънките усмивчици, подходът му — бяха толкова забавни. Можеше да размаже някого по най-приятния начин. Слушаш го и си мислиш: „Разказа играта на онзи човек, но го направи с усмивка на лицето, иска ми се и аз да притежавам това умение!“. То наистина е умение, няма съмнение. Точно преди началото на даден мач, когато хората идваха при нас, той им казваше нещо от типа на: „Добре, магазинът е отворен. Без повече говорене! Ще се видим по-късно. Чао, чао!“. Казваше го на всеки. Не правеше изключение, а аз бях на другата крайност. Мислех си как може да говори така на хората, но той продължаваше: „Не. Магазинът е отворен, време е за бизнес, магазинът затваря по-късно, тогава е време за купон“. В най-общ смисъл посланието бе да се разкарат, да се махнат от пътя ни, трябваше да вършим работа и така нататък, но винаги го правеше с усмивка на лицето. И всъщност имаше право да говори така.

Видях Рей, след като спечелих световния шампионат през 2012 г. Стоеше точно зад мен в публиката и водех със 17:11, на един фрейм от победата, когато го забелязах. Той ме погледна за кратко и си помислих: „Изненада, той ме наблюдава!“. Това означаваше напрежение! Но той бе толкова щастлив, когато победих.

Рей не можеше да понася Скоулс Джон, който е един от най-добрите ми приятели. Мисля, че той погрешно разбра Джон. Всеки път, когато Скоулс Джон беше в Шефийлд, съм печелил, защото той ме кара да се смея. Рей не разбра това и му се изнервяше. Джон го наричаше Радж, а не Рей, което го караше още повече да полудява.

Един ден закусвахме в Брайтън. Рей е изтънчен човек: пушена сьомга, яйца на очи, кратък разговор с момичетата, които го обожават, безупречен е. Всеки ден сядахме там и наблюдавахме морето, докато закусвахме, класно прекарване на времето. Един ден, когато отидохме там, пред нас стоеше кемпърът на Скоулс Джон. Рей започна: „Какво е това? Какво е това??? Къде отиде гледката?“. Нямаше как да кажа, че това е кемпърът на Скоулс Джон, защото щеше да последва реплика от типа на: „Разкарай го. Какво прави тук?“. Така че отиде при управителката на заведението и й каза: „Може ли да разберете чий е този кемпър и да го разкарате?“. След като се върна, тя каза: „На господин О’Съливан е“. Това бе типичният Скоулс Джон.

Въпреки че всичко свърши, като ме напусна, обичам да си спомням добрите моменти с Рей. Той е джентълмен. Снукър мозък, най-добрият треньор, с когото съм работил. Имало е няколко добри. Франк Адамсън, старо момче от Бристол, бе добър. Той е на около 80 години и ме е подкрепял много. Франк обръща внимание на елементи като светлината и линиите, което правех и аз. Така че накрая, за да го объркам, му казах: „Виж това, Франк“, като стоях на един крак и започнах да вкарвам топките с лявата ръка. Понякога ми се налага да показвам на хората, че това, което казват, не е единственото решение.

До известна степен най-добрият учител, който съм имал, съм самият аз. Винаги съм се учил от хората, докато ги наблюдавах. Способен съм да гледам даден състезател и да знам защо топката прави това или онова, което използвах за собствена информация после. Правех го със Стийв Дейвис преди и сега го правя с младите състезатели наоколо.

 

 

Рок приятел идол

Антъни Глен

Антъни бе част от „Пълп“ като дете, след което основа „Дъ Ауърс“. За мен винаги е бил като брат, най-добър приятел със златно сърце, един от най-забавните хора, които може да срещнеш в живота си. Обожавам всяка част от него. Много си приличаме, защото е чувствителна душа като мен и приема нещата лично. Северняк е. Харесвам северняци.

За първи път го срещнах през 2008 г. Спечелих световния шампионат, но в личен план бях в ужасно състояние — разделяхме се с Джо и се бях затворил в себе си. Бях в невероятна физическа форма, но също така злоупотребявах с тялото си като за последно. Срещнах Антъни в Шефийлд, но нямахме възможност да говорим. Той бе с Деймиън Хърст, като и двамата изглеждаха свестни — не че знаех нещо за тях. Разменихме си номерата и след две седмици се срещнахме в „Дъ Айви“ да похапнем. Вечеряхме и наблюдавах тези двамата, които си сипваха вода „Перие“, а Антъни ми разказваше за всички ужаси на пристрастяването, през които е преминал — същите, през които минавах и аз тогава. Може би ми говореше така, защото виждаше, че съм пред разпад. Ако трябва да съм честен, той изглеждаше много добре и трудно му вярвах за всичко това.

Няколко седмици по-късно се намирах в ужасно състояние в къщата на майка ми — не можех да мръдна, имах висока температура, повръщах и пикаех кръв. Докторите първоначално мислеха, че имам проблем с бъбреците, и ме сложиха под болнично наблюдение. Беше пълно със стари хора, които носеха катетри. Направиха ми тестове и се оказа, че бъбреците ми са наред. Никой от лекарите не можеше да разбере какво ми има, но аз знаех — бе време за разплата, задето не се бях грижил за себе си.

Когато се почувствах по-добре, първото нещо, което направих, бе да звънна на Антъни и да го питам как се е изчистил. Започнахме да ходим на срещи на анонимните наркозависими, но някак си не можех да се справя с тях. Тогава Антъни ми каза да не се тревожа и просто да се движа с него. Ето как се сближихме. Срещахме се за обяд или вечеря и нямаше никакви изкушения, защото той нито пиеше, нито вземаше наркотици. Той и Деймиън ми показаха друг начин на живот и оттогава съм чист. И ще остана чист заради тях, защото не искам да загубя приятелите си или да бъда с тях, докато съм развалина, така че те станаха моята мотивация. В каквото и състояние да съм, мога да го споделя с Антъни. Ако се намирам в дупка, знам, че мога да му звънна и той винаги ще каже, че мога да намина и че има легло за мен у тях.

 

 

Идол артист

Деймиън Хърст

Има само един кандидат в тази категория и това е приятелят ми Деймиън Хърст. На пръв поглед хората виждат само супер богат артист. Но истинската му същност е доста по-различна от това, което е видимо за другите. Може би той е най-благородният и мил човек, когото някога съм срещал. Бил е до мен на три турнира, два от които спечелих. Карал ме е да се смея, когато ми е било най-тежко.

Той е един от малкото хора, които искам да са до мен, докато играя. Инвестирал е толкова много време и енергия, за да ми помогне през трудните ми периоди, и не искам да го предам или разочаровам с играта си.

Деймиън идва с мен на доста турнири: Шефийлд, Уелс, Глаучестър, Германия, Premier League. Почти никога не губя, когато е бил с мен. Той също играе доста, веднъж направи 40 точки брейк. Обича снукъра.

Обикновено идва при мен на почивката, когато някой се опитва да ме разиграва, и ми казва нещо от типа на „Каква му е играта на този? Защо го прави това? Не му позволявай да те побърка. Спокойно, дори и да загубиш — майната му, ще идем до Лондон и ще си прекараме добре. На кого му пука?“.

Деймиън дойде да ме гледа на финала на световното през 2008 г. Нямах и идея кой е той по това време. Дойде заедно с Антъни Глен. Постепенно опознах Деймиън и много си допаднахме.

Преди няколко сезона дойде на пет или шест турнира. Остана в Шефийлд за всичките 17 дни — отиде си до вкъщи за рождения ден на детето си и се върна обратно веднага след това. Каза ми, че трябва да отиде, за да организира празненството на сина си, и че ще се върне бързо. Личната му асистентка Силвия също е голям фен на снукъра, така че си станахме компания от трима. Когато прекъснах за една година, казах на Силвия, че може да не я видя отново, защото се срещахме покрай играта. Тя отвърна: „Не, не, нищо подобно“. Но се оказах прав — не се видях с Деймиън за около девет месеца. Снукърът бе голямото извинение на Деймиън да каже, че няма да работи цяла седмица.

Деймиън ми направи голяма услуга с китариста на „Ролинг Стоунс“ Рони Ууд. С Рони се познаваме вече от години, откакто още бе със съпругата си Джо. Заедно с Джими Уайт често ходехме у тях и правехме невероятни снукър игри, докато междувременно се наливахме заедно с Кийт Ричардс. Една вечер бяхме пощурели и с Джими само правехме сенчъри след сенчъри. Вероятно това бе най-добрата ни игра някога, но нямаше кой да я види, с изключение на двама надрусани членове на „Ролинг Стоунс“. Кийт каза, че съм бил като Моцарт на снукъра — може и да не съм специалист по класическа музика, но дори и аз знаех, че това е комплимент.

От време на време някой от семейството на Рони ми звънеше с молба: „Може ли да помогнеш на Рони да се оправи? Налага му се да ходи на турне — постоянно се отрязва и Мик иска това да престане“. Мисля, че ми звъняха, защото знаеха за миналото ми и че бях пристрастен, който се опитваше да стои чист, въпреки моите рецидиви. Рони не бе в състояние да го постигне и затова семейството му виждаше в мен най-добрия човек, който може да го вземе и закара в клиниката за рехабилитация. За Рони това бе малко досадна рутина да му звъня и да го водя в клиниката, където той трябваше да показва воля за промяна всеки път. Знаеше, че няма да остане чист, но го правеше, за да поуспокои семейството си. На два пъти го водих до клиниката, след като бях викан у тях.

Напоследък Рони изглежда е в най-лошата си форма. Заминал е с руското момиче, за което имам частична вина, че го запознах. През 2008 г. бе премиерата на филма за „Ролинг Стоунс“. Това беше точно след световния шампионат и бях като лунатик, движех се заедно с децата на групата, невероятна вечер. Към 5 сутринта бях заедно с Джими и Рони в една хотелска стая и ги пришпорвах да идем на клуб, така че накрая се озовахме в един лондонски бар, където се запознахме с някакви момичета, а Рони се влюби в една рускиня. Това беше годината на гуляите за мен.

Рони не спираше да повтаря: „Благодаря, благодаря за вечерта“ и аз му отвърнах: „Какво говориш, трябва да хващаш полет след малко“. А той продължаваше да ми благодари.

На следващия ден почнаха да ми звънят: „Къде е татко?“. А аз отговарях: „Оставих го в една хотелска стая в 7:00 сутринта и беше наред. Легна си и трябваше да вървя“. Синът на Рони — Джейми — продължаваше: „Но още го няма“. Както и да е, в крайна сметка успя да хване полета за Кения и да иде при семейството си. Когато се върна, го заведох в клиниката. Нямаше намерение да остане чист не защото не искаше, а защото не знаеше как.

Щом излезе оттам, се скри с рускинята в Ирландия и семейството му бе разбито.

Когато Джейми ми звънна един път, не знаех какво точно да правя. Помислих и отвърнах: „Мисля, че познавам един човек, който Рони може да послуша и от когото може да има респект“. Смятам, че Рони уважаваше и мен като човек и играч, но бяхме минали през твърде много дрога и пиячка заедно, излизали сме много пъти и едва ли можеше да ме възприеме сериозно като човек, който може да го отърве от дрогата. Считах Деймиън за успешен артист, а и самият Рони бе такъв, така че можех да се опитам да го убедя да спре с дрогата заради Деймиън.

Едва познавах Деймиън, когато го помолих да ми направи услуга. Той ме попита: „Разбира се, само кажи какво!“.

„Рони Ууд е загазил. Семейството му е страшно притеснено и той трябва да спре, може ли да ми помогнеш с това? Не мога да направя нищо повече — мен не ме слуша, не слуша дори и Мик Джагър.“ Пристрастяването е толкова силно нещо, че дори и Мик не знаеше какво да прави с него, но инстинктът ми подсказваше, че Деймиън можеше да помогне. Не съм най-досетливият човек, но понякога мога да свържа нещата и да разбера как работят. И изненада. Всичко се случи толкова бързо.

Деймиън ми каза да оставя всичко на него. Той и Антъни наеха частен самолет, звъннаха на Рони и го попитаха къде се намира. Той им каза, че е в Ирландия, а Деймиън му отговори, че идва да го прибере. И така, той отиде до Ирландия, за да прибере Рони, заедно с Антъни, който също бе в подобна ситуация преди, но е чист повече от десетилетие. Антъни си бе направил анализа — каза, че няма просто да вкарат Рони в клиника, а ще свършат нещата, както трябва. Деймиън и Антъни не познаваха Рони по онова време.

Не можеше да излезе от къщата си в Ирландия, защото бе заобиколена от фотографи, които чакаха да се появи заедно с руското момиче. Но те двамата успяха да го измъкнат през задния вход, покрит с одеяло, и да го вкарат в една кола, с която отидоха до самолета. Ако аз бях там, щях да му кажа: „Влизай в скапаната кола, Рон, животът ти е съсипан, на кого му пука?“. Но те го направиха по правилния начин. Той каза: „Пращаме го на това място в Англия, увери се, че няма мобилни телефони, това и онова, няма да се лигавим, става дума за един месец активно лечение“. Когато Рони влизаше в клиниката, все пак остана верен на себе си: „Трябва да пия едно, преди да почна с рехабилитацията“. Те спряха, за да пие една бира, и след това го закараха на мястото. Звъннах на Антъни да питам как е минало, а той ми отвърна: „Убий ме, бе дълъг и емоционален ден!“. Но Рони влезе там и се оправи.

Когато Рони излезе от клиниката, се премести да живее при Антъни за около седмица и той се грижеше за него. След това Деймиън нае къща за него и в деня, в който се нанесе, един голям камион спря отвън пред къщата. Бе пълен с оборудване — шаблони, моливи, бои, четки, дъски, каквото се сетиш. Деймиън направи всичко това за своя сметка. Останаха приятели, а Рони е чист оттогава, което е страхотно. Рони очевидно мисли, че е негова собствена заслугата за това, но Деймиън и Антъни изиграха основна роля.

Заедно с Крис Ирландеца, Деймиън е най-близкият ми приятел. Запознах се с Крис покрай срещите на анонимните алкохолици и той е още една мотивация да съм чист, защото е мой много добър приятел и искам да е част от живота ми. Готиното на Крис и Деймиън е, че мога да бъда себе си, когато съм с тях. Мога да им кажа колко зле мисля, че играя, а те просто биха ме погледнали, все едно съм се побъркал. Ето това е приятелство!

Въпреки че с Деймиън си прекарвахме страхотно и той винаги е бил голяма опора за мен, никога не сме се размазвали заедно. Откакто го познавам, винаги е бил чист. Деймиън е невероятен приятел. Мисли, че съм се превърнал в аутист: „Начинът, по който играеш снукър, е някаква форма на аутизъм“. Считам това за комплимент! Иска да каже, че начинът, по който играя, е много повече от поучителен и мисля, че има право.

Преди да се срещна с Деймиън, нямах и идея за неговите формалдехидови акули, коне, пеперуди и какво ли още не. Не подозирах, че е най-успешният артист на Великобритания. Но сега, след като съм малко по-наясно с изкуството, знам колко е талантлив. Бях с него онази вечер през 2008 г., когато направи цяло състояние на търг на „Сотбис“._(на английски: Sotheby’s е международна аукционна къща. Заедно с другата голяма световна аукционна къща „Кристис“ заемат около 90% от световния пазар на аукционни продажби на антиквариат и предмети на изкуството.)_ Интересното бе, че даже не присъствахме на търга. Бяхме в една мрачна снукър зала, която се намираше на Кингс Крос, Лондон.

Деймиън реши да продаде цяла колекция, наречена „Красиво в главата ми“, никой не бе правил нещо такова преди. Или поне никой не бе правил нещо подобно за толкова много пари.

Деймиън ми звънна преди търга, разказа ми за него и каза, че нямало да присъства.

— Какво има, Деймиън? — отвърнах му. — Защо няма да отидеш?

— Обикновено, докато върви някой търг, просто отивам до клуб Groucho да поиграя малко снукър. Прекалено много ми идва да присъствам там, винаги има някой, на когото мога да звънна да проверя как се движат. Освен това обичам да играя снукър — обясни ми той.

Казах му:

— Добре. Ще донеса топките и щеките и ще те срещна там.

На което той отговори:

— Супер, ще те чакам.

Отидохме там около 6:00 вечерта, поиграхме малко, а търгът започваше в 7. Никой не знаеше какво ще се случи, защото банките току-що бяха фалирали, и никой не можеше да каже дали някой щеше да харчи пари, или не. След като първият артикул беше изложен за продажба, Силвия попита: „Искаш ли да ти кажа на каква цена върви?“.

Деймиън отвърна: „Да, разбира се“.

Силвия движеше телефонните разговори. „Пет милиона“ — отвърна тя. Очакваше се да се продаде за не повече от три милиона лири.

„Пет милиона за първия артикул?“ — казах изумено. Не можех да повярвам. Главата ми се въртеше — 8 милиона, 9 милиона, 13 милиона, 14 милиона, 850 бона за един пепелник.

Казах си: „Този пепелник току-що бе продаден за 850 хиляди, а има още два такива!“.

Докато търгът вървеше, си мислех: „Трябва да започна да вкарвам топки, за да го разсея малко и да не мисли за това“. Така че направих няколко добри брейка, забавлявах го и си изкарахме една страхотна вечер.

Попитах го: „Защо плащат толкова много за един пепелник? Не мога да разбера“.

А той започна да се смее. Не ми го побираше главата. След час и половина вече беше изкарал 111 милиона лири. Загубих ума и дума. Да бъда честен, той бе в същото състояние. Тъкмо се върнахме в хотела, където аз, Рони, едно приятелче и още няколко души стояхме в стаята на Деймиън, а той се беше запилял някъде. Чудех се къде може да е отишъл. Антъни ми прати съобщение на телефона: „Трябваше да излезем и да вземем друга стая само за да полежи!“.

Нещото, което най-много ме изненадва в Деймиън, е способността му да готви. Той е истински гений в кухнята. Когато му отивам на гости за 4 — 5 дена, съм твърдо решен да изям възможно най-много, защото не знам кога пак ще отида. Пица, лазаня, печени ястия, къри, може да сътвори всичко. Ако ме питате, ще кажа, че е дори по-добър в кухнята, отколкото като артист.

Деймиън направи картина и за мен, когато направих 147 точки за рекордно кратко време (5 минути и 20 секунди) на световния шампионат през 1997 г. Не мога да я държа вкъщи, защото нямам достатъчно голяма стена за нея. Със същия размер на снукър масата е — 12 на 6 фута (около 366 на 183 см). Не знам каква е стойността й, но трябва да е цяло състояние. Той все ме питаше дали имам стена с размер 12 на 6 фута. А аз се чудех за какво говори изобщо.

Бях чувал, че прави картини за хората, но си мислех, че не искам нищо от него освен приятелството му. Винаги съм бил такъв с хората — не съм особено способен да приемам подаръци. Не искам да съм готованко. Това са глупости. Така че винаги, когато питаше за стената ми, го игнорирах. Тогава един ден получих обаждане: „Деймиън иска да дойдете до студиото“. Знаех си, че е направил нещо за мен, но нямах и идея какво. Вървях из студиото, когато той ме попита: „Какво мислиш за това?“. Погледнах картината и просто ахнах: „Та това е моят 147! Мога да разбера какво си направил. Виждам къде са топките“. Това бе най-красивото нещо. След което той ми каза: „Ако нещо не е наред, кажи ми. Ще го направя наново“. Аз отвърнах: „Не, перфектно е“.