Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (11)

10
Майка и татко: историята отвън

„Финиширах 86-и от общо 300 атлети на състезанието Met League. Определено имаше какво да се желае още.“

Бях опустошен, когато татко попадна в затвора. На 17 тъкмо бях спечелил 74 от 76 мача общо, вече играех на професионално ниво и се бях класирал за световния шампионат. Това, което чувствах, че мога да направя, е да продължа с работата си. Бях независим млад мъж, така че опитах да изолирам всичко в дъното на съзнанието си. Но разбира се, бе невъзможно. И тежко. Изобщо нямах и идея какво се случва, докато не го арестуваха. Бях зает със снукъра и изобщо не се месех, бях или в моята стая в другия край на градината, или в клуба, така че не бях свидетел на случващото се. Виждах различни хора да идват и да си отиват, винаги имаше много хора вкъщи, а майка и татко излизаха редовно и си прекарваха добре по нощните клубове. Но толкова много от този свят е шоу. Голяма част от него е да излизаш, да пиеш, да си прекарваш добре, боксьори, спортисти. Винаги има истории за Джордж Майкъл, Газа (така е популярен бившият футболист Пол Гаскойн) или някое събиране на знаменитости. Егото ти се влияе от тези неща, обладават те и идват проблемите. Лесно е да забравиш, че имаш семейство и деца, както и всички други важни ценности остават на заден план.

И аз се забърках в този начин на живот. Гледах татко и си мислех, че е нещо, към което трябва да се стремя. Животът му изглеждаше много добър — не му се налагаше да работи, прекарваше си страхотно, имаше много приятели. Така че когато изчезна, си мислех да продължа започнатото от него. Считах, че това е дар, произлизащ от успеха, и че след като си бачкал като луд известно време, е редно да се насладиш на постигнатото.

Майната му на снукъра, исках да ходя по клубовете, както татко го правеше. Опитах този начин на живот за две години и финиширах в рехабилитационна клиника. Тръгнах по този път, защото това правеха другите и това беше нещото, което съм виждал, но никога не почувствах тези неща като правилни за мен дори когато си прекарвах страхотно и се размазвах. Виждах нашите да излизат късно вечер, да се прибират рано сутрин, да правят купони, барбекюта, всичко подобно. Но баща ми беше различен типаж от мен — той се забавляваше и наслаждаваше на този начин на живот, но не и аз.

Имаше моменти, когато оглеждах хората около себе си и местата, които посещавахме, и се чудех какво правя тук. Отивах до тоалетната и си казвах, че трябва да се махна, като си взимах такси за вкъщи, изпълнен с отвращение към себе си. Движех се с местните тъпаци от Чигуел, които пушеха трева, разправяха врели-некипели и се мислеха за дребни престъпници. Ходехме до „Чарли Чанс“ (известен нощен клуб в областта) и до кънтри клуба в Епинг Форест, както и от време на време до Западен Лондон, но всичко бе безсмислено. Никога не си паснах с този свят. Винаги си казвах: „Дръж се, Рон, по някое време ще ти хареса, защото на всеки друг му личи, че си прекарва добре“, но изобщо не стана така.

Въпреки всичко, което ми казваше татко, не разбирах дисциплината, от която се нуждае всеки добър спортист. В съзнанието си мислех, че може да вършиш всички тези неща и пак да изградиш успешна снукър кариера. Бях на мнение, че всички правят така с живота си. В крайна сметка осъзнах, че другите не правеха така и че не е чак толкова нормално. Аз бях щастлив, когато бягам, играя снукър или изляза да похапна китайско или кебап.

Намирах се в един хотел в Тайланд, когато ми казаха, че татко е обвинен. Мама ми звънна по телефона по някое време през нощта, което значеше, че е станало нещо сериозно. Не очаквах обаче да е толкова сериозно.

„Арестуваха баща ти — каза тя. — В полицията е. Бил е замесен в някакъв спор и някой е бил убит.“

Бях в шок и избухнах в плач. Оказа се, че татко е бил арестуван миналата седмица. По това време мама е мислела, че всичко е едно голямо недоразумение, и за да съм далеч от тази бъркотия, ме пратиха на Световния шампионат за аматьори в Тайланд. Мама е вярвала, че докато се върна обратно вкъщи, всичко ще бъде наред и ще го пуснат. Трябва да е било очевидно, че вестниците ще раздуят случая, и затова Бари Хърн е посъветвал майка ми, че е по-добре да ми каже, преди да разбера от пресата. Когато ми се обади, аз рухнах. Бях разбит. Отчаян.

Татко никога преди не е изпадал в беда, въпреки че работеше в порно индустрията. Когато го пуснаха под гаранция, си помислих, че няма да го вкарат в затвора — защо ще го пускат, ако мислеха, че е виновен? Беше ми казано, че ако го смятаха за виновен, щеше да ги е страх да го пуснат под гаранция заради риска да се укрие. По всичко личеше, че той ще е наред; че не е било убийство; просто нещо ужасно се е случило, когато двама души са били на грешното място по грешното време. Всички индикации сочеха, че щеше да излезе на свобода, но не го пуснаха.

Татко пледираше, че е невинен за убийството на Брус Браян — шофьора на гангстера от Източен Лондон Чарли Крей. Не само че пледираше невинен, но дори не го е намушквал с нож, както се твърдеше. Понастоящем със сигурност знаем, че баща ми е бил в този нощен клуб в Челси, наистина е наръгал човека с нож и е нападнал брат му. Трябваше просто да си признае и все си мисля, че щеше да получи само няколко години за непредумишлено убийство. Това, което се е случило, всъщност е започнало от спор между татко и приятелите му кой да плати сметката (всички са искали да платят!).

Брус Браян и брат му не са разбрали ситуацията и са мислели, че няма да плащат въобще, което довело до кавга. Татко отишъл да говори с тях с предложение да решат проблема, когато един от хората грабнал пепелник с намерението да го разбие в главата му. Татко вдигнал ръка, за да се защити, и два от пръстите му били нарязани. Това бил и моментът, когато той взел ножа от другия край на бара и всичко приключило.

Баща ми сподели, че прокуратурата му предложила да бъде съден за непредумишлено убийство, но той отказал. Наистина тъпа и твърдоглава постъпка. Възпротиви се на дадения му съвет. Когато реши нещо, не иска да отстъпи. Придържа се към позицията си. Толкова е упорит. По това време не разбирах как функционира законодателството и важността на решението му да отхвърли опцията за непредумишлено убийство. В крайна сметка разбрах, че имаше хора, обвинени в много по-лоши деяния, с които влезе заедно в затвора, но те бяха пуснати след пет години. Чудех се как може да излизат по-рано от него, и ми обясниха, че са приели обвиненията за непредумишлено убийство или са пледирали виновност. Мислех си: „Божичко, ще лежи 18 години, защото твърди, че не е бил там и не го е направил? Това е лудост“.

В крайна сметка му лепнаха по-дълга присъда, защото съдията реши, че било расистка атака. Но това бяха нелепи обвинения — татко винаги е имал много чернокожи приятели. По случайност се оказа, че жертвата е чернокож. Татко постоянно споделя и до ден-днешен, че не може да си прости, че е отнел живот и е причинил толкова страдания на друго семейство.

Поне с моя снукър нещата вървяха добре. Това бе нещо, на което той можеше да се уповава. По някакъв начин може да се каже, че излежахме присъдата заедно. Татко често се обаждаше по телефона, за да ме проверява — какво върша, с кого тренирам, с кого се движа? Така че поддържахме връзката си, докато бе в затвора. Разбира се, не можеше да ме надзирава, както го правеше, когато беше навън. Не можеше да почука на вратата ми и да каже: „Ало, какви ще ги вършиш?“, но аз бях запазил респекта и уважението си към него и не исках да го излагам, притеснявам или ядосвам.

Казваше ми: „Всеки път, когато те дават по телевизията, Рон, е все едно ми идваш на свиждане“. И си мислех, че ако играта ми е най-важното нещо в живота му, не мога да спра да играя, защото това е всичко, на което се уповава и чака с нетърпение.

Тази мисъл много ме надъхваше. Мислех си, че това му е надеждата, това му помага да продължи: аз и моят снукър. Дори когато е в изолатора, затворен заради лошо поведение, можеше да си каже: „Добре, знам, че Шампионатът на Обединеното кралство започва, той ще бъде в Престън и ще играе“, което го караше да се чувства така, сякаш е с мен; отивах там заради него. Със сигурност това го караше и да си мисли, че след като най-накрая излезе, поне ще знае какво се случва с живота ми, без да е необходимо да наваксва изпуснатото. Снукърът бе мотивация и за двама ни. Може би, ако не беше влязъл в затвора, щях да загубя ентусиазма си и целеустремеността си.

Татко ми разказваше за хубавите неща в затвора. „Прекрасно е, ядем три пъти на ден, правим много физически упражнения, гледаме много телевизия, четем, фантастично е. Изобщо не е чак толкова лошо да си в затвора.“ Но това беше просто маска. Мразеше да е далеч от семейството си — особено през първите 10 години на присъдата, когато често си навличаше неприятности заради голямата си уста. Онзи ден ми го сподели за пръв път.

„Проблемът ми, Рони, беше, че не понасях излежаването на присъдата си. Не можех да го приема. Имах вербална диария към надзирателите и властите като цяло, защото животът ми бе отнет от мен. Загубих съпругата си, децата, бизнеса и свободата. Фактът, че говорех толкова много, не бе признак на самоувереност, а точно обратното.“ Това, което каза после, ме трогна. Не мислех, че наистина слуша какво му говоря, но ми отвърна, че не е вярно. „Когато ми оставаха да излежа осем или девет години, ти дойде да ме видиш и ми каза да не се напрягам и че нещата се развиват добре. Тогава се осъзнах. Станах примерен затворник, спрях да се противопоставям на всичко и може би щях да успея да излежа присъдата си не само по-лесно, но и по-бързо.“

Татко сподели, че му е отнело много време да се научи да разговаря с хората и да подхожда правилно към тях, но щом веднъж се е научил, му е било много по-лесно да излежи присъдата си. „Не бива да караш хората да се чувстват неудобно и ако искаш да постигнеш нещо, трябва да ги убедиш, вместо да им заповядваш. Ако ще разговаряш с някого, който си пада малко хулиган на затворническото крило, не се влиза в килията с чифт маратонки, връхна дреха и шапка, защото е много вероятно да те пребият. Но ако влезеш по халат и джапанки и седнеш да поговориш, на мига разбират, че не си там, за да си търсиш боя. Това го научих с течение на времето. Ако си вириш много носа в затвора, просто ще го счупят. И аз бях удрян многократно, но тогава узрях. Използвах времето си вътре, за да чета книги, повечето по психология.“

Дори и сега от време на време ми казва: „Имахме много хубави моменти в затвора“ и ми разказва някои от историите, а аз все си мисля: „Хайде, моля те, изобщо не ми звучат толкова готино“. Често разправя за времето в изолатора, когато са се опитвали да завържат фас от цигара за парченце връв и да го хвърлят отвъд огражденията. И всички се забавлявали, когато някой успеел. „Толкова усилие заради един фас! И това ти помага да преодолееш всичко — само след 10 дни в изолатора вече нищо няма значение. Не ти пука за външния ти вид, дали си си измил зъбите, телевизора го няма. Нищо няма.“ Звучеше носталгично, когато говореше за това. „Махнах всички снимки. Дори и твоите — споделяше той. — Като махнеш всички снимки, никой не може да дойде и да ги скъса, което те пази от емоционално съсипване. Просто продължаваш, теглиш му една майна и го запазваш в съзнанието си. Когато го преодолееш и продължиш напред, те завладява едно тържествуващо усещане, че си успял.“ Изолаторът е тест за психическа издръжливост. Можех да разбера удовлетворението, което е получил от това, но си мислех, че е по-хубаво да си тук, навън, и да имаш лош ден, отколкото да си там, вътре, и да имаш три хубави.

През първото му десетилетие в затвора беше бунтар, никога не се съобразяваше с правилата и не се кланяше на никого, особено на властите. Винаги казваше: „Не, това е, каквото правя, приемете го или ме оставете“. Разбирам, че трябва да отстояваш себе си и принципите си в затвора, да браниш територията си понякога, но мисля, че той по-скоро имаше репутация на грижовен към останалите. Дърпаше новопостъпилите затворници настрани и ги съветваше: „Прави това, не прави онова, не прави и това, а прави това и всичко ще е наред“. И нещата като цяло се развиваха доста гладко след това. Не правеше глупости и хората споделяха, че могат да разчитат на него в затвора.

Разменната му единица бяха телефонните карти. Ако видеше някого с тениска, която му харесва, му предлагаше: „Искам тази тениска, ето ти двадесет телефонни карти за нея“.

„Страхотно“ беше обикновено отговорът и сделката бе налице.

Купуваше и продаваше телефонни карти, но преди всичко ги използваше, за да се обажда вкъщи.

Хората му изпращаха пари в затвора и той ги харчеше, за да изкупува всички телефонни карти. Купуваше телефонни карти и от останалите затворници, които не ги използваха — много хора нямаше на кого да се обаждат и предпочитаха да имат малко пари, които да изпратят на майките или сестрите си. Баща ми им казваше: „Ще имам телефонните карти на всички тук и никой и нищо не може да ме спре“.

Татко винаги е бил социален тип, разговорлив. Когато звъннеше на някого, не бе кратък разговор от типа на „здравей здрасти“, а се използваха всички 20 налични минути. Звънна ми, когато бях в Тайланд, като имаше 40 телефонни карти в наличност на пода. Надзирателите го видели, че ги поставя една след друга, и веднага го бяха изпратили в изолатора.

Това обаче наистина си беше малък бизнес. Взимаше всички телефонни карти от останалите затворници и напътстваше хората, които работеха в магазините му: „Изпрати малко пари тук и там, на този адрес, на онзи адрес“ и това и правехме. Магазините продължаваха да работят, така че имаше постъпления. „Тони, направи това, Дарбо, направи онова“ и те просто го вършеха.

В един от затворите прякорът му беше Председателя Рон. Това означаваше, че не ни се налага да му изпращаме каквото и да е. Когато видеше нещо, което му харесваше, просто си го купуваше — връхни дрехи, дънки, радиоуредби. Беше добър начин за правене на бизнес и ни спестяваше доста време. Когато виждаше нещо, което го кефи, казваше: „Това ми харесва. Колко искаш за него?“. Така че използваше телефонните карти за бартер или си ги складираше за собствена нужда.

Затворите ме изпълват с ужас. Толкова свикнах с тях, че ми бяха като втори дом. Но не и щастлив дом. Винаги съм ги мразел — когато отивах за посещение, се чувствах като в капан. Приличаше на края на света — гибел и мрак, край на свободата, няма къде да се скриеш. Ужасно.

Правил съм и няколко демонстративни игри в затвора. Никога не ме допуснаха да проведа демонстрация там, където е затворен баща ми, защото можеше да се възприеме като специално отношение, така че го правех за един-двама от приятелите му. Веднъж правих демонстративна игра в затвора за непълнолетни престъпници в Донкастър; разведоха ме сред затворническите крила и се учудих колко е тихо. Те закусваха и не се чуваше дори и звук. Беше доста зловещо. Друг път пък беше много шумно и ехтеше, все едно е лудница.

Проведох демонстративна игра в затвора „Уормуд Скръбс“ с Джими Уайт. Бяхме там заради един приятел на Джими. Разбира се, всички харесваха Джими, а аз бях „новият“. Беше някак смахнато. Напомни ми за филма „Отрепка“. Наистина смущаващо. Там бяха дошли всички надзиратели и дори още повече затворници и си мислех, че всеки момент тази тълпа може да събори затвора.

Трябва да е имало около стотина затворници, които ме наблюдаваха как играя с Джими. Продължавах да мисля за онази сцена от „Отрепка“, когато Рей Уинстън удря друг затворник в лицето с топка за билярд, скрита в чорапа. Трябва да призная, че бях малко уплашен. Не знаеш какво може да се случи в такава ситуация. Чарлз Бронсън може да си помисли: „Ето я следващата ми жертва!“. Не мисля, че щеше да ми хареса да изляза на първите страници на вестниците с нещо подобно.

Но когато отидох там, те ме надъхваха: „Давай, Рони!“ и имах подкрепата на затворниците. Чувствах, че не играя само за татко, но и за повечето затворници там. „Когато спечели световната титла за първи път — сподели баща ми, — всеки затворник удряше по вратата на килията си.“ Наистина ме изненада. Дори и в килиите те са подкрепяли татко и мен. Чувствали са, че съм един от тях, че Рони го е направил за тях. Татко ми каза, че тяхното затворническо крило се е вълнувало за победата ми в продължение на седмици. Дори месеци. Това е била основната тема на разговор за доста дълго време след това.

Джими бе великолепен в „Уормуд Скръбс“, но по това време бе страхотен, където и да е. Всички го обожаваха — имаше онази харизма, заради която всеки искаше част от него, навсякъде можеше да пасне. Играхме в продължение на час и всички се вълнуваха. Затворниците се намираха на доста голямо разстояние от масата; не бях сигурен дали е заради мерки за сигурност, или просто така трябваше да бъде. Огледах се наоколо и си помислих отново, че има по-малко надзиратели, отколкото затворници, което им даваше някакви шансове в тази ситуация. Тълпата можеше да опустоши затвора, ако пожелае. Причината да бъда там бе да направя нещо добро за някого, но това добро можеше винаги да се превърне във възможност за някой друг. За щастие, накрая всичко приключи добре и бях доволен от това преживяване.

Колкото повече ходех по затворите, толкова повече осъзнавах, че затворниците не са лоши хора; те просто бяха пипнати в ситуация, в която са се намирали от другата страна на закона. Често причината е била начинът им на възпитание, липсата на образование или просто светът, в който са живели. Не ме разбирайте погрешно: някои от тях са лунатици, които биха били заплаха по улиците, но мнозина просто нямат късмет или са взели едно глупаво решение в живота си.

Що се отнася за мен, адски много ме е страх да наруша закона. Може би това е свързано със случилото се с майка и татко. Понякога ме е страх да дишам, ако знам, че бих имал проблеми заради това. Просто не харесвам неприятностите. Като цяло, ако имам сметка за отопление и не я платя веднага, започвам да се паникьосвам и си мисля, че съдиите изпълнители ще дойдат на секундата при мен, за да ме подведат под отговорност.

Световната асоциация ме заплашваше с какво ли не, когато не се явявах на участие в даден турнир — нарушаваш това правило, нарушаваш онова правило; не вярваме, че имаш инфекциозна мононуклеоза, искаме мнение от втори лекар, но не този, защото не е достатъчно добър, ние имаме наш си независим лекар, при когото трябва да отидеш, и всякакви подобни. Накрая получавах паник атаки всеки път, когато трябваше да се срещна с някого от Асоциацията. Чувствах, че целта им е просто да ме пипнат и накрая си мислех, че не искам да си причинявам всичко това, защото е прекалено много стрес, с който не мога да се справя.

Тези законови неща, свързани с битката за попечителство, също ме ужасяваха. Независимо от цената, ако можех да избегна всичко това, щях да го направя. Бях стигнал до състояние, в което просто исках да избягам. И го направих, останах си вкъщи за цяла година, бягах, готвех и станах отшелник. Готвенето е едно от най-големите ми удоволствия в живота — пикантно италианско или китайско. Научих страшно много за готвенето от двама приятели — Джанго и Деймиън Хърст. Докато не играех, адвокатите изглежда също губеха интерес към мен. Отношението им показваше, че след като не играя и не изкарвам пари, явно нямам такива и не съм добре дошъл за тях в момента.

Истината е, че съм неконфликтна личност. Знам, че съм попадал в много конфликти през живота си, но не съм ги търсил целенасочено. Просто не съм такъв. Като казвам това, не означава, че се оставям да ме правят на глупав, да се опитват да ме заковат или да избягам, ако някой се пробва да ме притисне. Понякога чувствам, че се задушавам — доста често от хора, които не ми мислят доброто (адвокати, хрантутници и някои агенти), както и от хора, които истински обичам. Чувствам, че голяма част от живота ми е бягство — бягство от адвокати, агенти; персони, които се възползват от мен; Световната асоциация, дори и от семейството ми на моменти. Бягам от всичко.

Понякога се чувствам сам и страшно много се нуждая от майка си. Отивам при нея и всичко е наред за около две седмици, след което и двамата започваме да се изнервяме един от друг. Няма да има примерно гореща вода или отопление, защото тя постоянно се опитва да пести от сметки. След седмица мръзнене при нея усещам, че имам нужда от собствения си дом. След което отивам при татко, но се махам и оттам, защото той все ми казва какво да правя. Накрая си мислех, че е време за почивка, отивам до Шефийлд, където ще си бягам на спокойствие, ще се усамотя и ще играя снукър. Когато и да исках да избягам от нещата, отивах на север, защото хората са по-дружелюбни и се махаш от безцелната надпревара. „Ето ти една бира, пич!“ Щом го чуех, си мислех, че вече съм в сигурни ръце.

Предполагам, че това е нещо напълно нормално — не може да живееш с тях, но не можеш и без тях. Все пак като семейство не можеше и да бъдем по-близки. Фактът, че не издържахме да живеем на повече от миля един от друг, беше красноречив. Майка, татко, аз и Даниел, всички в различни къщи, но в Чигуел, наблизо един до друг.

Често мисля за мен и татко като за отбор. Но може би заради обстоятелствата, аз и майка ми сме били дори по-задружни заедно. Когато татко влезе в затвора, мама се превърна в самотна майка, а Даниел все още бе малко момиче. Две години след това, когато бях на 19, а Даниел на 12, се случи нещастие.

Доста е изчанчено, но пак бях в Тайланд, когато разбрах какво беше станало. Един приятел ми звънна:

— Рон, имам лоши новини за теб.

— Какво се е случило?

— Майка ти е в затвора. Прибраха я заради данъчни измами.

— Бъзикаш се, нали?

— Съвсем не. Малката Даниел е с нас, а майка ти е задържана в полицейския участък на „Лайм стрийт“.

Когато разбрах, че майка ми ще влезе в затвора, не можах да повярвам. Разследването започна точно след като татко беше затворен. Наблюдаваха къщата ни в продължение на 18 месеца и докато дойде време да я обискират, вече имаха цялата информация, която им бе необходима. Мислех си, че истинската цел на тези хора е да приберат цялото семейство. Бе нещо от типа: пипнахме него, дай да унищожим и нея.

Когато тя влезе в затвора, беше пълна лудница. Всеки твърдеше, че няма да я затворят, защото има две деца, а едно от тях е малко момиченце. Освен това си е плащала ДДС-то. И тогава — изненада! Затвориха я. Бях в съдебната зала и не можех да повярвам, че я признаха за виновна.

Много ми беше мъчно за майка. Беше смела — просто ме гледаше, а аз плачех. Тя е силна и зряла жена, като тигър е. Не показваше никаква емоция.

Татко е по-здрав физически, но майка ми бе станала по-силен психически човек, защото трябваше да живее в един мъжки свят. Промени се, когато той влезе в затвора. Осъзна, че трябва да е по-силна, и аз наистина видях промяната в нея през последните десет години. Не се връзваше на глупостите на хората, докато по-рано бе доста състрадателна към тях, даже прекалено много. След като татко вече го нямаше, станахме силен отбор. Тя си имаше нейната работа, а аз — моята.

Майка ми винаги беше готова да помогне на хората в нужда. И тогава забелязах промяната. Напълно разбирах причините. Беше имала достатъчно грижи покрай мен и татко и в даден момент бе решила: „Достатъчно! Продължавам напред с живота си. Ще развивам бизнеса си и ще ходя на почивки. Ако другите имат нужда от нещо, могат сами да се справят“.

Тя беше взела съзнателното решение, че много от нещата, които искам от нея, мога да свърша и сам. Това бе справедливо. Реши да стане по-егоистична. Просто й писна да е самотна майка, която се раздава за другите, и си мислеше: „Искам собствен живот“. Съгласен съм с нея. През последните няколко години съм поставял децата над кариерата си и като връщам лентата назад, може би това не е съветът, който бих дал на други хора. Не се отказвайте да правите нещата, които искате, защото си мислите, че така е правилно. Преценката ми е, че просто е трябвало да си играя снукъра, и надявам се, нещата са щели да се наредят с течение на времето. Както аз самият оставих живота си в застой за три години, така направи и майка ми, само че за доста по-дълго. И всичко това й дойде до гуша.

Преди тя да влезе в затвора, татко й звънеше доста често и си говореха за всичко. Когато му отиде на свиждане обаче, беше забелязала огромния надпис по стените на затвора, който казваше, че всички разговори се записват. Тогава се ядоса страшно много на татко, защото той продължаваше да й казва през цялото време какво да прави с парите и къде да ги държи. И когато полицията влезе в къщата ни, знаеха точно къде да търсят. Мисля, че до някаква степен тя го обвинява за факта, че влезе в затвора. Той бе неспособен да се сдържа и дори от затвора отчаяно искаше да управлява бизнеса си, което накрая замеси и майка ми. Беше му бясна и щом я пуснаха на свобода, преосмисли живота си изцяло.

Когато излезе, изглеждахме като двойка — бяхме много близки. Притежаваше голямата къща в Чигуел и много хора чакаха да се пречупи и да бъде принудена да я продаде. Мислех си, че сме добре, аз играя снукър, а тя си има бизнес, справяме се. И това ми даваше сили да продължа. Предложих й да влагаме всички пари, които изкарваме, в недвижими имоти и да растем.

Разбира се, основният ми бизнес бе снукърът, а нейният — секс магазините, но с печалбата мислехме да изградим малка империя от недвижими имоти и да видим докъде ще стигнем. Казах, че ще инвестираме нашите пари интелигентно и ще го правим заедно. И точно това и направихме. Винаги слагахме парите си на едно общо място. Каквото беше нейно, бе и мое и каквото беше мое, бе и нейно. Вероятно се справях по-добре от нея, но това нямаше значение. Тя се грижеше за бизнеса, управляваше компанията, а аз просто влагах пари в нея. До ден-днешен продължаваме да сме бизнес партньори. Очевидно сега няма толкова пари в това, колкото тогава, защото цените на недвижимите имоти се покачиха, а наградният фонд в снукъра намаля, така че покупателната ми сила бе съществено намалена през годините. Имотите станаха прекалено скъпи за покупка с парите, които изкарвах. Всъщност не съм купувал нищо през последните години, а напоследък заради битката за попечителство дори се наложи да продам няколко имота, за да платя на адвокатите.

Знам, че ако имам нужда от нещо, майка ми ще ме спаси. Имам й пълно доверие. Бих й поверил живота си.