Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (10)

9
Ние сме семейство

„Тичах бързо, усещах скоростта като доста бърза, забавих малко по средата на трасето, а после се напънах нагоре по хълма.“

 

Може да се каже, че още в училище започнах да тичам. Всеки беше задължен да прави старомодните преходи през извънградски местности и някакво тичане по време на спортните празници. Но не мога да кажа, че ми харесваше. Татко беше този, който ме караше да тичам редовно, когато бях на 12, и тогава бягането ми стана още по-досадно задължение. Това се случи, преди да се споразумеем да напусна училище рано, така че трябваше да бъда дисциплиниран и да си изпълнявам дневната норма от 3 мили. Баща ми винаги е бил в добра форма, като рутината му включваше футбол и редовно посещение на фитнес залата, както и бокс и скачане на въже. Може би, когато ме гледаше и виждаше всичките боклуци, които ядях, си мислеше, че ако не ме надзирава, ще се превърна в тлъсто недоразумение. Както и да е, от малък ме караше редовно да тичам навън. С татко не можеше да се спори. Разбира се, той беше напълно прав — на 10 вече прекарвах голяма част от времето си в залите за снукър и това трябваше да се балансира някак си. Не само че щях да наподобявам симпатичен шишко, който яде чипс и шоколад, но затворен в тези ужасни, тъмни и опушени зали, щях да заприличам на Дракула заради липсата на свеж въздух. Татко ми втълпяваше убеждението, че физическото натоварване и чистият въздух те карат да се чувстваш добре, а да се чувстваш добре, означава да играеш по-добре.

За пръв път играх снукър на масата на братовчед ми Глен. Родителите му Питър и Морийн, които ми бяха съответно чичо и леля, имаха малка маса в къщата си в Орпингтън, Кент. Когато им гостувах, играех малко, удрях по някоя и друга топка, но не бях добър. Все пак ми харесваше и татко ми купи маса за Коледа. Бях на 7 и това ми беше първата маса. Татко я сглоби няколко дни по-рано, но не ми бе разрешено да играя на нея до Коледа. Той и приятелите му за сметка на това играеха и непрестанно ги наблюдавах. Просто ми се искаше да вкарам няколко топки на новата маса, но той продължаваше да казва: „Не, само почакай до Коледа и тогава е твоя!“. Беше прекрасна маса. Малкият Рони сега играе на подобна и когато го видя, ми напомня за мен тогава — главата ми едвам се показваше над масата. Давал съм на Рон няколко урока и съм му обяснявал кое е правилно и кое — не. До някаква степен не би ми харесвало, ако той играе снукър на професионално ниво, защото е психически натоварващ спорт. Много повече би ми харесало да играе тенис или голф и да е навън на чист въздух. Ако все пак реши, че иска да се занимава със снукър, ще го подкрепя, защото вярвам, че има талант за това. Наблюдавам го как играе, как поставя ръката си под щеката, малките неща, които прави, и мисля, че има вродена координация между ръката и очите. Но все пак се надявам да не се занимава професионално с това.

Да играеш снукър, прави живота ти ужасен поради няколко причини. Казва ти се да държиш емоциите си под контрол, да не говориш много, да не комуникираш с никого, и може практически да прекараш пет часа, без да кажеш и дума. Научаваш се да бъдеш отшелник, робот. Погледнете повечето снукър играчи: изключват напълно и обикалят наоколо като зомбита. Може да различиш снукър играч от една миля разстояние. Също така може да се разпознае и характерът на повечето играчи — не си падат по разговорите, тихи са, интровертни. Затова не искам малкият Рони да бъде като тях. Искам да е по-отзивчив, уверен, да свири в група или нещо подобно, да контактува със света.

Освен всичко снукърът е и самотен спорт. Трябва да работиш много върху себе си. Рядкост е да отидеш при някого и да поискаш помощ, защото такова поведение се възприема като знак за слабост. Със сигурност не е и за препоръчване да споделяш мислите си със съперниците — всъщност в този ред на мисли аз понякога споделям прекалено много! — за да не те победят психологически. Може би е така във всеки спорт.

Когато бях малко момче, майка ми и баща ми често отсъстваха заради работа, но ние тримата все пак бяхме задружни, докато сестра ми Даниел се появи, когато бях на 7, и станахме задружна четворка.

Още от малък майка и татко ме оставяха на други хора да ме гледат, защото те бяха заети — детегледачки, приятели, съседи. Имаше една детегледачка, която ме ужасяваше. Не мога да си спомня защо, но помня, че изпитвах постоянен страх от нея. Това е единствената част от детството ми, за която си спомням с неприязън. Останалата бе добра. Част от времето прекарвах с едно друго семейство, което живееше точно зад ъгъла. Имаха две момичета и едно момче и прекарвах повечето време с тях. Пак да уточня, това се случваше, защото майка и татко работеха през цялото време. Често преспивах в тяхната къща, а понякога момичето ме водеше у нас и оставаше с мен. Двете момичета ми бяха като по-големи сестри, бяха завършили училище, докато аз бях още в началното. И въпреки че нямах по-големи братя и сестри, чувствах, че все едно имам такива.

Майка и татко бяха млади родители. Когато бях на 6, те все още бяха на по двайсет и няколко и тъкмо навлизаха в живота. Родителите на майка ми притежаваха доста успешен бизнес със сладолед в Бирмингам и товареха по цели микробуси, така че нашите се пробваха да живеят там. Но татко не можа да се приспособи към обстановката и се върна в Лондон, където намери жилище, а веднага щом това се случи, майка ми се върна при него заедно с мен. По това време съм бил на 18 месеца и нашите не са имали никакви пари. Понеже тя е от Сицилия, а се е омъжила за англичанин, семейството й винаги е смятало, че ги е опозорила.

Смятали са татко за мързеливец, който не иска да работи, и направо не са можели да го понасят. Често са го обсъждали на италиански в негово присъствие, като са пускали коментари от типа: „Погледни го, за нищо не става, само яде от храната, лежи на дивана, дори не иска да кара микробусите със сладолед, мързелив е“.

Татко си е стоял там, похапвайки макарони, и си е мислел, че си прекарва добре, докато мама го е защитавала на италиански. Накрая се е обръщала към него и е казвала: „Хайде, Рон, тръгваме си!“.

Той изненадан отговарял: „Защо? Какво има? Прекарвам си добре тук“.

На по-късен етап татко разбра, че не го харесват. Но пък и семейството на мама се промени с течение на времето и започнаха да го обичат като техен син.

Мама винаги е била от онази стара порода бачкатори. А татко все го мързеше, въпреки че успя да създаде бизнес. Никога не е бил ентусиазиран по отношение на ежедневната работа, въпреки че бе принуден да работи редовно, когато бях малък. Мама просто му казваше: „Виж, сега трябва да излезеш и да изкараш малко пари. С твоето играене на футбол не виждам да влизат пари вкъщи. Излез, намери си подходяща работа и изкарай нещо!“. Именно затова и двамата работеха толкова много.

Първоначално той чистеше коли с мама. Тя ги чистеше отвътре, а той — отвън. След което тя започна да работи като сервитьорка вечерите, а той навлезе в порно бизнеса. Мисля, че този бизнес му прилягаше напълно. Мама беше човекът, който му даде това, от което той се нуждаеше — леко побутване. И веднъж, щом придоби усещане за нещата, вече си мислеше, че е намерил мечтаната работа — вместо да стои зад бюро, се намираше в Уест Енд (Западен Лондон) и си прекарваше добре с момчетата. Първоначално работеше за друг. Умееше да продава и докарваше добри постъпления. Затова и го харесваха.

По това време полицията правеше доста набези сред секс магазините, което правеше собствениците им малко притеснени и угрижени — никой не искаше да влезе в затвора и се бояха, че ако ги съдят по старото законодателство за цензурата, щяха да излежават присъди. Но татко просто мислеше, че тази игра носи добри пари и си струва дори и да полежи в затвора шест месеца или година. В крайна сметка се наложи да влезе в затвора за доста по-дълго време от това, но причината не бе, че има секс магазин.

Продаваше порнографски списания. Казваше ми, че доста хора поставят звездички на мястото на вагините и пенисите, за да ги скриват. В крайна сметка, когато заставаха пред съда, използваха това в тяхна полза, като пледираха: „Да, това е нецензурно, но има звезда, която го скрива“. Татко целенасочено оставяше вагините и задниците открити, като започваше да поставя звездички на лактите, мишниците, ходилата и пръстите на краката, защото, както казваше той, ги намира за гнусни и нуждаещи се от цензура. Всичко това се случваше още преди секс магазините да станат лицензирани. Братята му до ден-днешен имат няколко останали магазина в Западен Лондон, наречени Harmony, но мама и татко вече са извън играта. Мисля си, че мама се уплаши, след като беше в затвора. Наложи й се да излежи шест-седем месеца и никога повече не искаше да преживява този стрес отново. Предпочиташе да изкарва по-малко пари, но да не е на фронтовата линия. Впоследствие се поуспокои, ходи редовно на ваканции и понастоящем си живее добре.

Когато бях на 11, вече имах снукър стая, построена за мен в края на градината. Беше огромна, имаше канапе и телевизор и играех в нея по 10 — 11 часа на ден. Сега не съм сигурен, че това е здравословно за всеки на тази възраст, прохождащ в живота, но който иска да е успешен, трябва да премине през такъв период.

Има едно клише, което гласи, че който е добър в снукъра, има пропиляно детство. Странно е как никой не казва подобни неща за голфа, футбола или крикета. Но съществува момент на истина в това твърдение. Защо трябва да се налага да прекарваш всичките тези часове в някоя тъмна стая, когато може да си навън под слънцето? Започнах доста рано. Когато бях на 10, вече правех сенчъри брейкове, на 12 спечелих първия си турнир за аматьори и професионалисти, а на 15 направих първия си максимален резултат от 147 точки. По отношение на снукъра се развивах от доста ранна възраст. Не мисля, че Стивън Хендри е започнал да играе, докато не е станал на 13 или 14. Стийв Дейвис е бил на 14, когато е започнал. Може би не те са започнали късно, а аз съм навлязъл в снукъра прекалено рано.

Скоро открих, че снукърът влияе на мисленето много повече от другите спортове. Не съществува друг подобен спорт, където ти се налага да седиш, докато опонентът не е свършил с разиграването си. Седиш и знаеш, че няма какво да направиш. Но до някаква степен всъщност може да направиш нещо. Ако играеш с пълния си потенциал, определено може да повлияеш на действията на противника си. Така че дори чисто физически да не може да направиш нищо, ако доминираш в играта, докато си на масата, това определено въздейства на отсрещната страна. Мисля си, че е дори по-удовлетворяващо, защото почваш да виждаш как прави грешка след грешка пред очите ти. Макар и ситуацията да не може да бъде определена като ръкопашен бой, където си разменяте крошета, до някаква степен осъществяваш тормоз над противника си.

След като казах това, си признавам, че предпочитам да ме ударят в лицето, отколкото да бъда размазван и разиграван на масата за снукър. Има двама играчи, които са ме тормозили — понякога след игра с Джон Хигинс и Стивън Хендри съм се чувствал смачкан. Няма нищо по-лошо от това да стоиш на стола в „Крусибъл“ или някое друго прочуто място в продължение на осем или девет фрейма и да гледаш как опонентът те наказва, като покачва резултата си, без да можеш да вкараш дори една топка. Чувстваш се смутен и в даден момент започваш да се съмняваш във възможностите си. Но колкото и болно да звучи, за много фенове на играта точно това е насладата — да гледаш как някой си стои на стола сбръчкан и пред тотално разпадане. Хората получават садистично удовлетворение от това. Пълно наказание.

След подобни мачове човек се чувства опустошен, но трябва да се стегнеш и да продължиш. Не е лесно, натрупват се доста психически белези в продължение на дадена кариера. Докато си по-млад, си безстрашен и просто си играеш играта, но щом натрупаш стаж и няколко поражения заедно с него, започваш да поставяш под съмнение играта си. Когато започвах, хората ми казваха: „Много добре за теб, че не те е страх, но само почакай да пораснеш малко и да пропуснеш няколко удара, за да видиш как ще бъдеш наказван“. Бяха прави.

Когато спечелих първия си турнир срещу Стивън Хендри, помня, че се чувствах изплашен, защото играех срещу идола си и нямах шанс да спечеля. В крайна сметка го победих и сега, когато се гледам как играх тогава, виждам човек, който е играел без страх. Изумен съм от това момче, което изглежда толкова уверено и сигурно.

Когато бях на 10, се страхувах, но не го показвах. Излизах да играя с убеждението, че не трябва да показвам страха си. Предварително си мислех, че не мога да изляза и да играя, защото съм прекалено нервен, но тогава играта, която показвах, бе доста добра. Не изглеждах нервен. Понякога се връщам към ситуации от по-скорошни мачове, когато съм бил смазан, но въпреки това изглеждам спокоен. Така че това, което чувстваш, и това, което показваш на другите, са две коренно различни неща. Винаги се чудя защо се получава така. Знам, че увереността ми през годините е била негативно повлияна от съмнение и желание да играя безупречно, но отвън това често не се вижда.

Понякога тази ситуация ме изнервя. Предпочитам някой да дойде при мен и да ми каже: „Изглежда, че се напрягаш, Рон; правиш това и това грешно“. Но никой досега не се е чувствал способен да ми го каже. Всички просто казват, че изглеждам добре, играя чудесно и че съм спокоен. Просто не се показвам. Често се питам дали не ме лъжат. Не бих могъл да понеса да виждам малкия Рони да страда така.

Разбира се, невинаги мислех по този начин. На 10 вече знаех, че снукърът е нещото, което исках да правя. Нямах време за нищо друго. Обичах да играя. Да се състезавам. Вълнувах се от мисълта да играя през уикенда на юношеските турнири. Силно се вълнувах само от мисълта, че отивам до клуба да поиграя. Просто обожавах снукъра и нищо не можеше да ме махне от масата. Играех час след час срещу играч след играч. Нищо не можеше да ме спре.

Да спечеля, не беше важно за мен, докато вече нямах няколко победи зад гърба си. На 12 изкарвах по 20 бона на година. Наистина бе невероятно. Когато мисля за това, излиза, че съм изкарвал повече пари от доста възрастни. Бях голяма рядкост на тази възраст. Другите играчи не вярваха, че съм само на 12 — вече се бръснех и изглеждах доста по-голям, отколкото бе нормално за възрастта ми. Когато бях на 14, вече имах и косми около гърдите.

Причината да изкарвам толкова пари, бе, че печелих подходящи турнири за аматьори. Много от тези деца печелеха отделни младежки турнири и правеха по 300 — 400 лири. Но в аматьорската серия, където печалбата бе 1000–1500 лири или дори два бона и половина, аз печелех редовно. Като добавех и топ аматьорските турнири, парите вече ставаха доста.

Много от възрастните не харесваха тази ситуация. Татковците ме гледаха и си мислиха: „О, не. Моето момче трябва да играе срещу него!“. И често това означаваше погром. Резултатът ставаше 3:0, без да вкарат и една топка, и всичко приключваше след половин час.

Бях безпощаден. Не съжалявах никого. Когато бях дете, инстинктът да убивам бе провокиран в мен от татко точно както Рей Риърдън направи това на по-късен етап — никога не ги оставай да се измъкнат, винаги ги поставяй на място; когато искат снукър, дай им снукър. Когато се ръкуваш, го прави истински, а не като мекотело, гледай човека в очите. Всички тези неща не ги притежавах по рождение, но татко ги изгради в мен. Спомням си как се ръкувах с една стара приятелка и така я стиснах, че изпищя!

По природа се считам за добър човек. Татко ме оформи в това, което той си мислеше, че трябва да бъда. Вероятно щях да съм още по-безскрупулен, ако не си беше заминал. Докато беше в затвора, преоткрих себе си и максимално се доближих до истинската си същност. Нямам инстинкта да убивам, за да доминирам в света. Наслаждавам се на играта, но усещането, че трябва да спечеля осем титли, да подобря този рекорд или да си отмъстя на играча, който ме е бил миналия път, го няма. Това не е начинът ми на мислене. Сега, като го казвам, все още мисля, че съм безскрупулен, когато играя, защото на масата сме само аз и играта, която искам да усъвършенствам и контролирам.

Татко смята, че сме доста различни. Знае много добре, че много неща просто не ме интересуват. Той има силно желание за успех и да бъде най-добрият. Обича само победителите. За него Меси е господ, а всички останали не стават. Мисленето му е нещо подобно: „Казват, че играе страхотно, но не става, нищожество е, погледни го — нещастник. Какво ги говорят тия, тоя е много зле“. Забавен е, когато подкара някого като Питър Кук в стар скеч на „Дерек и Клив“. Слушам баща си и се опитвам да преценя дали е прав, или греши, но по мои сметки играчът, който е жертва на коментарите му, играе в „Арсенал“ или „Тотнъм“ и очевидно не е некадърник. Критиките му са изпепеляващи. Този начин на мислене ми бе натрапван от ранна детска възраст, но това просто не съм аз. Често изпадам в тишина и усамотение до степен, в която просто си изключвам телефона в продължение на дни, за да съм далеч от всеки и всичко. В момента, в който го включа отново, виждам имейли и съобщения и не знам какво да правя с тях. Това ме плаши. Не искам да е така, искам животът ми да бъде възможно най-простичък, а е трудно. Но го разбрах сега — когато всеки иска частица от теб.

Когато играех срещу мъжете, някои се дразнеха, че губят от мен, но на други им харесваше. Спомням си един канадски играч — Марсел Говро — който бе някъде около 30-о място в света и се появи на един от турнирите за аматьори и професионалисти. Трябваше да играя срещу него и си мислих: „Божичко, този е легенда“. Бях го гледал по телевизията. Бе стигнал четвъртфинала на турнира Mercantile Credit Classic; не печелеше турнири, но редовно стигаше до четвъртфиналите, тоест бе сред шестнадесетте най-добри. А аз трябваше да играя срещу него на четвъртфинала на турнира в Стивънидж, което бе един от най-основните и важни турнири за професионалисти и аматьори — 128 души и всеки, който бе някой в този спорт, беше там. Стийв Джеймс, номер осем в света, присъстваше, което говореше само по себе си за нивото на турнира.

Играх срещу Марсел на четвъртфинала и направих 80, 90 и 130 точки и го победих с 3:2 фрейма. Когато спечелех фрейм, си мислех, че се справям добре. Щом спечелих два фрейма, си помислих, че мога да се върна в местния снукър клуб и да се похваля, че съм взел два фрейма на Марсел Говро. Може да си представите що за трофей бе той. В крайна сметка го победих с 3:2.

Когато се махнах от масата, той каза: „Човече, това момче е невероятно! Направи 130 и 90 точки. Кой е този гений?“.

Бях зашеметен, защото той ми стана фен. След като играхме, не искаше да ме остави на мира. На всеки турнир за професионалисти и аматьори, на който участвах, идваше при мен и почваше: „Това е момчето! Това е момчето с главно М!“ и се чудех какво му става на тоя пич, друсан ли е, полудял ли е, какво? Не можех да разбера какво толкова специално намираше в мен, но се радвах, че в негово лице имах приятел. Ще ми се да знам как я кара Марсел сега.

Но много от по-големите играчи мразеха да играят срещу мен, особено когато губеха. Доста играчи се мотивират по грешния начин и биха направили всичко, за да победят. Знам, че спортът е за това да печелиш трофеи и престиж, но винаги съм се считал за идеалист, който играе заради духа на играта. Силно вярвам, че ако парите се отделят от играта, ще бъде твърде по-честно и спортсменски. Щяхме да живеем в един прекрасен спортен свят. Като казвам това, осъзнавам също и че щях да съм доста по-беден.

Имаше много завист в по-старите момчета. На няколко пъти им дължах пари. Дължах десет лири на Ники Лазаръс, чийто баща Марк Лазаръс играеше за Куинс Парк Рейнджърс. Семейството живееше в Ромфорд; бяха доста безчувствени и неспособни на компромис. Дължах на Ники пари, защото играех на ротативки. Ужасно ме плашеше. Беше на около 20, което го правеше с десет години по-голям от мен, винаги имаше някое яко маце с него, така че бе един от пичовете наоколо. Освен това той бе от добрите играчи.

Ники ме хвана един ден и каза: „Връщай ми скапаните пари обратно! Мислиш, че може да ти се размине, но баща ми познава повече гадове, отколкото твоя“. По дяволите. По петите ми е. И всичко това за десет лири! Може би искаше да демонстрира качествата си на алфа мъж.

Нямаше доникъде да стигна в снукъра без татко. Вероятно щях да си навлека доста проблеми и да ми забранят да участвам в турнирите. Той знаеше как да ме наказва, да ме кара да елиминирам притесненията. Казваше на някои определени хора по снукър турнирите да не ме поощряват, защото лесно се влияех. Настояваше да ме наблюдават зорко, тъй като имах нужда от контрол. Бях малко гаднярче и татко им бе казал: „Кажете ми на всяка цена, ако не се държи прилично“. Със сигурност знам, че са му докладвали — той знаеше всичко, което правех.

Залагах редовно на ротативките и на 8 — 9 годишна възраст вече доста псувах. Когато пропуснех удар в клуба, се почваше: „Шибан ръб, шибано това, шибано онова“ и си размазвах щеките тотално. Бях отвратителен. Мразех да пропускам и когато това се случеше, се вбесявах на себе си ужасно много. Когато бях на 10, ми забраниха да играя в Pontins, като татко разбра и за това, разбира се.

Един път хвърлих чаша за бира, пълна с кока-кола, от единия до другия край на помещението за игра, когато един тип ме гонеше. Не я хвърлих по никого, просто я счупих в пода, така че да прогоня момчетата, които ме преследваха. Еди Манинг приличаше на агресивен тип, беше от Лестър и постоянно имаше тен. Бързия Еди, както го наричаха, винаги привличаше момичетата и винаги се заяждаше с мен. Правеше си бъзици за моя сметка и ме тормозеше. Хвърлих чашата в неговата посока. Последва трясък. Той скочи: „Ти, долно нищожество“ и ме подгони. Аз все още държах чашата, хвърлих я на пода и очевидно се разби, но това не бе правилна постъпка. Но пък тогава ме набедиха, че съм хвърлил чашата по възрастна дама, което не бих направил никога, и ми забраниха да посещавам клуба.

Въпреки че си навличах неприятности през цялото време, татко беше моят ангел пазител. Възпитателните му методи бяха сурови и когато направех някоя пакост, си получавах заслуженото. Унижаваше ме пред майка ми, баща си и приятелите му — преди всичко по вербален начин, със заплахи. Когато ми забраниха да играя в Pontins, той се обади на снукър играча Марк Кинг и баща му Бил Кинг. Татко, който бе платил за ваканцията и всички други разходи, каза на Бил: „Просто го наблюдавай и следи дали се държи неприлично. Ако прекалява, ми звънни“. Отидохме там и ми забраниха да играя.

Но когато се явихме на дисциплинарно изслушване, докладът бе написан от снукър съдията Джон Уилямс, който каза, че в понеделник Бил Кинг го посетил и му казал, че Рони трябвало да бъде вразумен, защото се държал неприлично. Накрая се оказа, че човекът, който трябваше да се грижи за мен, ме топи пред организаторите на турнира. Татко покани Марк и Бил у нас, за да обяснят какво се е случило, и Марк каза: „Наричат го Рони Поразяващата уста или просто лайнобъркачката“. По изражението на лицето на татко знаех, че ме чакат неприятности, когато си тръгнат.

Той раздаде правосъдие с чехъла. Не можех да седна в продължение на два дни, защото задникът ми бе насинен. Добър старомоден метод да поставиш някого на мястото му, който вероятно не ми навреди. Не че можех да го разбера тогава, де.

От ранна възраст бях доста независим заради снукъра и поради факта, че и майка, и татко работеха. Пускаха ме да ходя сам доста. На 11-годишна възраст вече ми даваха пари за пътни, джобни и прочее. Много деца пътуват с родителите си дори когато са на 17 или 18 години. Аз го правех сам и обожавах това. Можех да играя на ротативките, да се мотая; ако спечелех, можех да се забавлявам с някои от по-големите приятели. Бръмчах наоколо. Уикендите бяха страхотни.

Не е изненада, че обръщах все по-малко и по-малко внимание на училищните задължения, а накрая напуснах училище, без да си взема изпитите. Разбирах се добре с повечето учители. Мисля, че бяха доста любопитни за мен и снукъра. Когато бях на 10 или 11, директорът — г-н Чалън — чу, че съм спечелил 450 лири от победа на състезание, но не му се вярваше.

— Рони, вярно ли е, че току-що си спечелил 450 лири от снукър турнир?

— Да — отвърнах му.

— Може ли да ми донесеш трофея и чека, за да ги видя? — естествено, най-много го интересуваше да види чека.

Прибрах се вкъщи и казах на мама. „Мамо, може ли да занеса трофея и чека в училище утре? Директорът иска да ги види.“ Тя се усмихна: „Разбира се, че може“.

Сложих ги в раницата си, отидох в кабинета му, където той бе с един свой приятел, и ми каза: „Покажи ми трофея!“. Изкарах го и той отвърна: „Браво! Добра работа!“. Харесвах г-н Чалън. Учителите ме подкрепяха. Знаеха, че мислите ми са фокусирани върху това да бъда снукър играч и стига да ходех на училище, не ми даваха зор за изпитите.

До някаква степен бях саможив. Нямах по-голям брат или сестра. Много от приятелите ми бяха моя възраст. Джордж — моят най-добър приятел — ми бе като брат. Джордж го влекат компютрите и прави футболни уебсайтове. Никой в училище нямаше приятелство като моето с Джордж — бяхме неразделни. Той не си падаше по снукъра. Футболът бе неговата игра. Джордж бе малко странен — също като мен. Имаше страхотни огромни крака. Поемаше топката, нападаше по крилото, удряше я и тя просто профучаваше в мрежата. Всеки се чудеше как може да е само на 12 години и да има телосложението на мъж.

Рони О’Съливан става победител в турнира Masters през 2014 г. с резултат 10:4 фрейма срещу Марк Селби^[1]

Татко искаше да направя кариера в снукъра. От ранна детска възраст внушаваше тази всеотдайност в мен. Винаги се опитваше да ме насочи към правилния път. Предполагам, че на тази възраст ме изграждаше като успешен състезател. Той е умен човек и осъзнаваше посланията, които се опитваше да посее в главата ми. Много от децата, с които израснах, бяха мамини дечица: „Моето момче това, моето момче онова“. Баща ми никога не ми правеше комплименти. Никога не получих дори и една похвала. Никога не ми каза браво. От време на време чувствах, че се представям доста добре, но пак получавах само критики. Накрая не ми пукаше и това вероятно ми помогна да придобия добър поглед над нещата — „Спечелил си трофей, това е история, остави го и спечели следващия“. Всъщност е полезен начин на мислене за всеки спортист. Той стана и моят начин на мислене. Никога не можех да си кажа: „Да, аз съм младши шампион на Великобритания“ и да почивам на лаврите. Този подход бе изкоренен от мен много отдавна.

Вероятно изграждаше в мен състезателя, който той самият е искал да бъде. Татко имаше амбиции да стане професионален футболист. Не знам защо не успя, беше доста талантлив. Може би нямаше ментора и наставника, в който той се превърна за мен. Понеже той самият е бил мързелив на младини, бе решен да не допуска аз да се проваля поради липса на усилия. Разбираше, че ако ще съм успешен, трябва да започна от ранна възраст.

Разсъждавах доста по-рационално от някои от по-големите състезатели на аматьорски турнири, срещу които играех. Повечето бяха на 18–20 години и бяха играли вече десет години, но никой от тях не разсъждаваше като мен. Мисленето и подходът им бяха лениви и очевидно не се развиваха, защото отношението им бе толкова погрешно. Ако имах същото отношение, никога нямаше да успея. Трябваше да мисля по начина, по който го правех, за да стана успешен състезател.

Майка ми не участваше особено в изграждането ми като снукър играч; нейната роля по-скоро бе да готви и поддържа къщата в ред. Имаше си своя живот. Когато татко бе на около 30, вече не му се налагаше да работи. Впечатляващо, като се има предвид, че е природно мързелив. Казваше ми, че е стоял буден в леглото да чака да пуснат през вратата плика със заплатата около 1:00 след полунощ: „Ослушвах се и ако пратката не бе достатъчно тежка, когато паднеше на пода, им звънях по телефона, като им казвах: «Стига сте се крили като мишки, пликът е прекалено лек»“. Това му бе работата. Проверяваше постъпленията, казваше им, че не се справят достатъчно добре и че трябва да вдигнат печалбата. Наистина на 30 той вече беше човек без работно, а само със свободно време.

На 14 татко ме накара да започна с редовното бягане. Имахме сделка — ако подходя сериозно към снукъра и физическата подготовка, като се науча да бъда дисциплиниран, можех да напусна училище на 16. Но трябваше да доказвам намеренията си две години, преди това да се случи.

„Рони, ако искаш да напуснеш училище рано, трябва да бягаш по 3 мили всяка сутрин, да се върнеш, да вземеш душ и да отидеш в клуба от 10:30 сутринта до 5:30 следобед. Вечеряш в 6:30 — 7:00 вечерта и си лягаш в 9:00.“ Този план не ми харесваше особено, но реших да го следвам, нямах друг избор.