Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (19)

18
Чекмеджето на блудницата

„6 серии по една минута бягане около полицейското управление «Менър Роуд». Ставах все по-бърз с всяко следващо повторение. Чувствах се добре, усещах краката си така, сякаш можеха да летят. И го правеха.“

 

Беше май 2013-а и бяха минали 11 месеца, в които бях извън играта — в съда, във фермата, в ролята на баща, бягах, живеех — и сега вече трябваше да се завърна в Шефийлд. Бях развълнуван и страшно нервен. Седмици преди започването на турнира ВВС излъчваха трейлъра на световния шампионат и натъртваха на това, че той ще отбележи „завръщането на Ракетата Рони“. Звучеше така, сякаш никой друг не участваше на този турнир. Беше малко притеснително и неудобно. След всичко това определено не исках да се завърна и да изляза да играя на първия кръг хленчещ.

Към края на март започнах да тренирам. Дадох си шест седмици, за да вляза пак във форма за турнира.

Първите няколко седмици се чувствах добре, като че ли никога не съм прекъсвал. Първоначално играех срещу приятелите си — Чик и Ти — и беше доста забавно. След няколко седмици отидох до академията в Ромфорд, мястото на Джанго, където той беше осигурил трима-четирима топ играчи от Китай, което го прави едно от най-добрите места за трениране в страната. Бях въодушевен. Играех по 25 фрейма и правех по 5 — 6 сенчъри брейка. Често тренирахме с най-добрия резултат от 25 фрейма, за да влезем във формата на Шефийлд. Колкото повече обаче наближаваше началото на турнира, толкова по-трудно ми ставаше.

Всеки ме посрещаше с добре дошъл, когато пристигнах в Шефийлд. Невероятно, но факт, първият човек, с когото се видях там, беше Бари Хоукинс. Помня, че сме се виждали, когато той беше на 14, а аз — на 17. Той още играеше в юношеската лига, а аз тъкмо бях станал професионален състезател и бях спечелил Шампионата на Обединеното кралство. Тогава бях поканен да връча наградата на един от турнирите и да играя срещу победителя. Все още си спомням, въпреки че беше преди доста години, как още тогава си мислех, че е много добър, и бях впечатлен от начина, по който удря топките. Когато го видях в Шефийлд, изглеждаше много добре, попита ме как съм и ми каза, че се радва на завръщането ми. Никой всъщност не знаеше защо точно ме е нямало.

Хейзъл Ървин, презентаторът на ВВС, беше страхотна. Обожавам я, тя е най-добрата. ВВС определено се радваха да ме видят отново. Нямаше да изглежда особено добре, ако световният шампион не беше дошъл да защити титлата си, и сигурно са се тревожили как евентуалното ми не появяване ще се отрази на рейтингите. ВВС винаги са били добри със снукъра като цяло и всички сме като едно семейство, така че и те ми липсваха и се радвах, че няма да ги разочаровам.

Това, което ме изнервяше, не беше толкова фактът, че ще играя отново, а цялата медийна суматоха около мен.

Почти всички снукър заглавия включваха и мен по един или по друг начин — доста спекулации относно причините за оттеглянето ми и състоянието на психиката ми, след като се върна. Дори имаше и предположения, че всичко това е нагласено и измислено, за да се увеличи и провокира по-голям интерес към турнира. Разбира се, беше пълна глупост.

Някои хора казваха, че циркът на Рони О’Съливан отново е в града и че се появявах само когато ми е кеф. Мисля си, че и някои от играчите се чувстваха така — че просто мога да се появя и да играя, ако реша, и че всичко е страшно лесно за мен. Когато чуя нещо подобно, наистина ми е трудно да повярвам на ушите си — може да е всичко друго, но не и това.

На следващия ден си поговорих с Джон Хигинс. Той и Стивън Хендри са двамата най-велики играчи, срещу които съм се изправял. Играх с Джон на другия ден; той игра брилянтно и ме победи, а когато си тръгнахме от масата, му казах, че когато е в такава форма, не знам дали въобще е възможно да загуби. А той ме гледаше, все едно говоря пълни дивотии. „Освен Хендри няма никой друг, който е играл снукър по начина, по който го правиш ти“ — му казах аз. Наистина мисля всичко това. Приятелят ми Джейсън Франсис беше с мен тогава и след това ми каза, че Джон сигурно си е помислил, че го покровителствам с тези думи или се отнасям със снизхождение.

— Това е последното, което бих направил, Джейс. Когато играе така, е просто невероятен.

— Но всички мислят така и за теб — ми каза той.

Предполагам, че наистина играя инстинктивно, и се доверявам на вътрешното си усещане, докато на повечето играчи им се налага да мислят повече и да се настройват за всеки следващ удар. От тази гледна точка може би виждам нещата по-бързо от другите играчи. Но останалите са много по-предпазливи, по-последователни и по-надеждни от мен, докато аз съм или много добър, или много лош играч.

Може би съм прекалено строг и суров към себе си. Преди наистина бях или много добър, или много лош, но мисля, че Стив Питърс ми помогна да играя сравнително добре дори и в моментите, в които не се чувствам страхотно и не съм във форма. Със сигурност съм много по-дисциплиниран отпреди благодарение на Стив. Той ме научи, че отказването е просто едно емоционално шимпанзе, което се опитва да ме саботира и което ще успява в дадени ситуации. Така че не трябва да слушам неговия глас по време на мач. Може да го направя след това, но не и докато играя, за да мога да дам 100% от себе си и играта си. Толкова много пъти съм губил мачове просто защото психически съм се отказал по някое време.

Работата ми със Стив ме направи по-малко емоционален към играта и по-съсредоточен върху нея, възприемайки я като работа, която трябва да се свърши. Казвах си, че не е нужно винаги да ми харесва. В крайна сметка кой е този, който харесва работата си във всеки един момент? Преди търсех тръпката и имах нужда да съм винаги перфектен. Казах си, че няма какво да доказвам на когото и да е — спечелил съм четири титли, така че имах доста постигнати неща зад гърба си. А и никой не е успявал да запази и защити титлата си на световен шампионат след Стивън Хендри през 1996 г. (невероятно, но факт — петата от пет последователни победи), така че го нямаше и това напрежение върху мен, не се очакваше да го направя. Умът и психиката ми бяха стабилни. Мислех си, че аз съм просто един от общо 32-ма играчи, че имам същия шанс като всички останали и че просто е нужно да спечеля пет мача. По време на тренировките преди турнира играех много добре, изкарвайки най-доброто от опонентите си, и осъзнах, че не е кой знае колко по-различно от това да изляза и да играя в Крусибъл. Всъщност с адреналина и тълпата в залата мога да играя по-добре в Шефийлд, отколкото на тренировките преди това. Както и във всички други спортове, така и в снукъра доста голяма част от него е психологическа и е въпрос на нагласа. Дори в снукъра може би е повече, отколкото в останалите спортове.

Публиката ме подкрепяше през цялото време. Хората ми ръкопляскаха на крака на всяко мое излизане. Винаги са ме посрещали добре в Шефийлд, но този път усещането бе някак различно. Беше наистина трогателно. Мислех си, че след като толкова много време съм прекарал там, хората вече бяха започнали да ме приемат като един от тях. Много от тези хора ме бяха гледали повече от 20 години и вече сигурно си мислеха, че съм просто едно от старите момчета наоколо.

Първият ми мач беше срещу Маркъс Кембъл — много, много труден шотландски опонент. Маркъс е добър и твърд играч. Предната година играх срещу него в Китай и едва се прибрах. Но аз винаги съм смятал, че Шефийлд е различен откъдето и да е другаде. Опитът е толкова важен в Крусибъл — опитът с атмосферата, с интензивността и това да си се справял добре в миналото. Можеш да отидеш там дори и да си в лоша форма и пак да се справиш добре, ако вярваш, че можеш.

Водех го със 7:2 след първата сесия, играех добре, вкарвах. Дългите ми удари бяха страхотни, но те така или иначе никога не са били невероятни, ето защо не се притеснявах за тях. Във вечерната сесия водех с 9:2. Още малко и щях да се прибера вкъщи. Тогава започнах да пропускам. Започнах да се панирам и да мисля, че играта ми вече я няма. Беше първият ден и имах още 16, ако въобще оцелеех толкова. А това беше голямо АКО.

Спечелих с 10:4 и се чувствах толкова зле, като си тръгнах от масата. Деймиън Хърст ми каза: „Изглеждаш, все едно сме загубили“. Той се шегуваше с това и ми казваше как съм накарал всички да се чувстват зле. Това, което се опитваше да ми каже, е, че съм луд. „Нямаше те 11 месеца, спечели с 10:4 фрейма, изигра няколко невероятни удара, да, пропусна няколко, но такава е играта.“ Деймиън е като още един Стив Питърс — постоянно ми дава различна перспектива на нещата.

Във вечерите, в които не играех, ходех на казино с приятели. Играехме блек джак, рулетка, хапвахме по нещо и гледахме снукъра по телевизията. Това беше страхотен начин да прекарвам вечерите си. Отидох там с 500 лири и си казах, че трябва да изкарам с тях 10 дни, защото не си падам по залаганията и не исках да започвам с това. Когато играех, залагах суми между 3 и 50 лири. Имахме си нещо като малък отбор — аз, Деймиън, Силвия, Чик, Ирландеца Крис, Таз и Скоус Джон. Спечелих около хилядарка още първата вечер. Готино. Късметът ми обаче не можа да издържи много дълго време.

Във втория кръг играх срещу Али Картър. Въпреки че Маркъс е много добър играч, той няма опита на Али в Крусибъл — аз съм играл срещу него на два финала на световен шампионат. Мачът започна страхотно за мен, в първата сесия водех с 5:1 фрейма. После той направи два много добри фрейма, които успя да измъкне от мен, и резултатът стана 5:3. Върнахме се за втората сесия и играта ми просто не беше същата, сякаш се беше изпарила някъде. Беше ми трудно да трупам точки и се превърнах във втория най-добър играч на масата. Стигнахме до 7:7, а аз се чувствах отвратително.

При резултат 7:7 Али ми направи снукър, аз успях да се измъкна от него, но вкарах бялата. Помислих си, че това е лош късмет, но всъщност беше добре, защото успях да се изплъзна от снукъра. Той трябваше да направи много дълъг удар, след като бялата беше вкарана, и го пропусна с много голямо разстояние от целта. Помислих си, че това е просто чудесно, и направих 70 точки. В последния фрейм за тази вечер направих 80 точки. Така че тръгнахме от 5:3, минахме през 7:7 и приключихме с 9:7 в моя полза. Наистина не бях на себе си. Али игра много добре, но аз го изместих, което беше страхотно за мен. Най-изразителните и значими сесии са тези, в които се бориш със себе си, не тези, в които си във вихъра си. Ако можеш да спечелиш сесия, в която не се чувстваш добре и играта ти е много по-лоша от истинския ти потенциал, точно тази способност ще ти спечели световната титла.

Това ми даде увереност и самочувствие. Мислех си: „Водя с два фрейма, имах кофти момент, но той вече отмина“. Върнах се на следващия ден и играх много добре. Дълга топка, бум, 70 точки. Дълга топка, бум, 80 точки. Имах и много добри сейфти удари. Определено е в твоя полза, когато дългите ти удари са добри — вкарват те много бързо в играта, което със сигурност изнервя и напряга опонента ти. В крайна сметка победих Али с 13:8 и си казах, че това повече прилича на игра на шампион.

Стигнах до четвъртфиналите и много от големите имена вече бяха отпаднали: Джон Хигинс, Марк Уилямс, Марк Селби, Марк Алън, Нийл Робъртсън. Всички бяха отпаднали, но аз не виждах в това моята възможност да спечеля, защото винаги съм казвал, че за да спечелиш световния шампионат, сто процента ще ти се наложи да играеш срещу някого, който е във върховата си форма, и няма да е лесно. Всеки в топ 16 в световната ранглиста може да те победи. Така че не ме интересуваше особено много кой точно е победил и кой — загубил. Интересувах се повече от това как играя.

Един от огромните ми проблеми тогава беше, че не мога да бягам в Шефийлд. Бях разкъсал мускула на прасеца си по време на бягане точно преди световния шампионат. Ходех в залата да покарам малко колело, но това бе всичко. Ироничното е, че в момента, в който спрях със снукъра и тъкмо бях решил, че ще мога да се фокусирам и концентрирам върху бягането, постоянно се контузвах и станах дебел и мързелив. После, когато започнах да играя снукър отново, реших, че трябва да отслабна. Най-вероятно съм прекалил с бягането и разкъсах мускулните влакна. Когато бях в Шефийлд, се видях с приятелчетата ми от бягането Джейсън и Лий. Не можехме да бягаме заедно заради контузията ми, но излязохме да хапнем с Джейсън и се засякохме с Лий покрай фитнеса. Между мачовете си говорех и със Стив Питърс, който живее между Шефийлд и Манчестър, в Чейпъл ен ле Фрит (малко градче). Отивах дотам във всеки един момент, когато можех, оставах за през нощта и си говорехме.

На четвъртфиналите играх срещу Стюарт Бингам и го поведох със 7:0 още през първата сесия. Хората го наричаха Управлявания от топката, защото според тях има късмет топката да отива там, където иска. Аз обаче не смятам, че има късмет. Даже си мисля, че няма — ако имаше, щеше да е спечелил повече турнири.

Въпреки че не бях особено уверен в играта си, успях да забравя за лошите удари и да наваксам. А имаше доста такива. Брейковете ми обаче бяха добри — 79, 111, 87, 133 и 78. Коментаторите казваха, че това е снукър, идващ от небесата, но като че ли въобще не беше така или поне аз не го усещах, не беше като случаите, в които просто вкарвам за забавление. Имах чувството, че здраво ще трябва да се потрудя за това. Стигнах до резултат 7:0 фрейма в моя полза и тогава забавих темпото.

В последните три фрейма от сесията срещу Стюарт не можех да вкарам нищо. Концентрацията ми се бе изпарила. Чувствах се зле и си мислех, че трябва да се съсредоточа върху всеки удар и всяка топка във всяка сесия, за да спечеля този турнир, а не можех. Тъкмо си мислех, че съм опитомил чудовището и съм прибрал шимпанзето в клетката, но осъзнах, че могат да излязат във всеки един момент. Всички тези мисли, които минаваха през главата ми, правеха всичко още по-трудно. Мислех си, че не играя добре, а после чух Стийв Дейвис и Стивън Хендри от студиото да казват, че това е най-добрият снукър, който са виждали. Нямаше никаква логика. Помислих си: „Защо ме занасят така?“. Сега смятам, че истината е била някъде по средата. Не ми беше толкова лесно, колкото през 2012-а, тази година трябваше да се боря със зъби и нокти, но като цяло бях последователен.

В крайна сметка победих Стюарт Бингам с 13:4 фрейма, въпреки че толкова много се критикувах и ядосвах на себе си. След мача определено не бях в най-добрата си форма и кондиция. Казвах си, че снукърът не ми липсва особено, но в същото време имаше вероятност това да е последният ми голям турнир и може би щях да се връщам колкото да изкарам пари за училищните такси на децата. Не мина добре. Но пък аз винаги съм бил на двете крайности на обичта и омразата ми към снукъра — когато го обичам, наистина съм готов на всичко, а когато го мразя — наистина го ненавиждам. А понякога го обичам и мразя едновременно.

Що се отнася до учебните такси на децата, някои го намират за странно, а други направо го коментираха по кофти начин и ме караха да реагирам остро. Просто не ми вярваха. Някои смятаха за снобско желанието ми децата да учат в частно училище, но това може би донякъде е истина. Нямах друг избор и трябваше да ги махна от техните училища, освен ако не отидех на съд. А аз не исках това. Искам да плащам учебните им такси от доходите си, но всъщност не съм от хората, които вярват особено много в частното образование. Смятам, че държавното училище е достатъчно добро за всички нас. Въпросът опира до това как ще го използваш за самия себе си. Аз бях в държавно училище и не успях да го използвам както трябва. Но там имаше много интелигентни хора, които го направиха и се възползваха, после отидоха в университет и изградиха успешни кариери. Не мисля, че кой знае колко хора ми повярваха, че съм закъсал за пари, но е вярно. Да, имам собствен дом, както и дом за децата. Имам и още няколко имота заедно с майка ми, но въпросът беше, че ако не се върна да играя, щеше да се наложи да продам дома си.

Коментаторите не спираха да повтарят колко спокоен съм изглеждал тази година и аз наистина мисля, че когато играя, е така. Но имаше моменти, в които бях толкова параноичен, особено след края на някоя сесия. Трудно е за обяснение, но това е класически симптом на параноидна депресия — не можеш да говориш с хората, не можеш да ги погледнеш в очите, постоянно си мислиш, че ти се смеят, че ще бъдеш изложен на показ, но не си сигурен защо точно или за какво. Това е ужасно и деструктивно хабене на енергия и живот. После се махах оттам и бях добре. Играенето беше бягство донякъде — чувствах се добре, докато играя, играенето се превърна и в разсейване. Това, с което не можех да се справя, бяха мислите и предчувствията, когато не играех. И с точно това изморявах и досаждах на приятелите си.

Всички вече наистина бяха изморени от това. Казвах на най-близките ми приятели, Скоус Джон и Деймиън, че не мога повече, че ще си намеря нова работа и ще работя за някоя медия. А на следващия ден отивах на масата за тренировки, играех и вкарвах добре и си мислех: „Да! Ще играя тази игра поне още 10 години!“.

Какъвто и да бях, Деймиън остана вечната ми опора. Той просто ми казваше: „Ако те кара да се чувстваш така, просто не го прави. Ако наистина ти влияе така, просто му тегли една майна. Ти наистина трябва да бъдеш щастлив. Ти си кралят на снукъра, най-добрият играч на всички времена, но не искам да те виждам толкова унил“. Аз не се смятам за най-добрия на всички времена, но беше хубаво да го чувам от него. Деймиън никога не униваше.

Шефийлд като цяло е много изтощителен турнир, но аз се изморих прекалено рано. След всяка сесия, чак до полуфиналите, бях толкова изтощен, че просто спях през цялото време. Мисля, че се случваше така, защото не бях свикнал адреналинът ми да се качва постоянно и да играя мач след мач. Способността ми да се възстановявам също не беше добра. Дори и приятелите ми, които са ме виждали в кофти моменти много пъти, ми казваха, че изглеждам зле накрая на всяка сесия. Чудех се защо се подлагам на всичко това. Бях много по-щастлив, когато работех във фермата и нямах никакви пари. В момента, в който приключех, се събличах по гащи и стара тениска, но не можех да заспя. Въпреки безсънието всички ми казваха колко уверен изглеждам, когато играех. Осъзнах, че трябва да се грижа за себе си. Минавал съм вече по този път с инфекциозната мононуклеоза, а здравето ми е по-важно от снукъра. Мислех си, че живея живота на пича от Breaking Bad (американска криминална драма, сериал). Реших, че вече няма да ми пука. Но в същото време отчаяно исках да спечеля.

Виждането за самия теб е толкова различно от това на останалите, когато си параноичен и подлагаш на съмнение здравия си разум. Започваш да се чудиш дали не ти казват всички тези неща, защото си топ играч и се чувстват задължени да ти казват хубави думи, или просто възприемаш действителността по съвсем грешен начин.

Параноята е вид депресия. Другите хора сигурно дори не я забелязват. Имаш чувството, че всички останали са щастливи със себе си, прекарват си добре, забавляват се, а вътре в себе си се усещаш адски некомфортно и гадно. В такива моменти просто искам да се уединя в стаята си. Искам да си легна при пухените завивки, да си гледам телевизия, да си поръчам много неща с румсървис, да пуша, да отида на шлепа на някой приятел, да поседя при него и да си избълвам всичките простотии от главата, защото примерно на него няма да му пука. Малкия Мики има шлеп на канала. Той е бил години наред в армията, после се разделил с жена си и си е купил шлеп, на който да живее. Мога просто да отида там, да се отпусна, да му помрънкам, да се пооплаквам, да му обясня как повече не искам да играя, а той да ми казва: „Добре, човече“. Приятелят ми има едно малко куче, което просто ме ненавижда. Всеки път, като отида там, карам Мик да излезем навън за по чаша чай, и кучето вече ме мрази, защото, като излизаме, Мик го заключва и го оставя там, а те двамата са като женени един за друг. Бях казал на Мик, че кучето ме мрази, а той отвърна, че не е така: „Не е вярно. Виж, върти си опашката“. А аз му отговорих: „Виж, кучето мисли, че съм заплаха за него. Всеки път, когато дойда, ти изчезваш с мен, със сигурност не ме харесва“.

На пръв поглед изглеждах сдържан, може би дори прекалено много за мен. Но със сигурност си имах своите моменти. Понякога просто не можех да седя в Крусибъл, не можех да гледам хора около себе си, всяко дребно нещо ме дразнеше адски много.

Към края започнах да се пооправям. Помня, че броях дните до финала. Всичките ми приятели, които бяха в съблекалнята, поддържаха здравия ми разум — Ирландеца Крис, Скоус Джон, Деймиън и Силвия, както и двамата ми най-близки хора в Шефийлд — Ийаз и Таз.

Въпреки съмненията ми стигнах до полуфинала и там ми се падна Джъд Тръмп — огромен мач и потенциал за наслада на публиката. И двамата с Джъд имаме агресивен и атакуващ стил на игра. Все още ходехме по казината вечер. По това време вече се бях върнал на 500 лири стойност на чиповете си и реших, че е крайно време или да спечеля много, или да загубя всичко. Естествено, загубих. Но тогава нямаше значение. Бях доволен от това, което съм постигнал в Шефийлд.

Водех с 4:1 фрейма в първата сесия, но в крайна сметка той ме изравни до 4:4. Излязох след края и си мислех, че играх по-добре, а той все пак изравни. Този факт определено не ми даде особено много увереност за втората сесия, защото си мислех, че резултатът трябваше да е 6:2 или може би 5:3, но най-малкото трябваше да запазя преднината си. Има определен модел и тенденция в играта на Джъд — той винаги играе добре, когато е загубил три фрейма, но когато е във форма още няколко, започва пак да изостава. Забелязах го и това ми вдъхна увереност.

При резултат 7:6 той пропусна една червена и си казах, че сега е моментът да разчистя и да дръпна напред. И точно това направих. При 11:8 вече усетих, че той се е предал психически, и това ме улесни. Мислех си, че всичко, което трябва да направя, е да остана концентриран и дисциплиниран, а ако случайно тръгне да наваксва, да се напъна отново и просто да изиграя всичко професионално. С други думи, зависеше от мен дали ще загубя, а не от Джъд дали ще спечели.

Имаше малко разминаване в полуфинала с точките при 13:9 по средата на дълъг и отегчителен фрейм. Ядосах се и направих едно определено движение с щеката. Някои биха го нарекли жест на мастурбация с щеката, но не и аз. Държах щеката между краката си и просто я потрих малко. Ако трябва да съм честен, доста често го правя, когато съм изнервен на себе си. Съдията, Михаела Таб, доста строго ми каза: „Не правете повече нецензурни жестове, става ли?“. Аз й отговорих, че просто съм изчистил нещо от щеката, и исках да се махна оттам и да се прибера вкъщи. Това може би ме разсея малко и в крайна сметка загубих фрейма.

Беше много напрегнат мач. Определено се насладих на първата сесия, но някак си не чувствах, че идва моят момент през останалите сесии. Бях психически нестабилен, но тактически успях да се държа добре, изигравах сейфти ударите, както трябва, и очевидно правех достатъчно.

Да стигнеш до полуфинал и до единствената маса, е страхотно чувство (до полуфиналите във всички кръгове се играят по два мача едновременно), но да стигнеш до финал, е наистина велико. Изпитах истинско чувство на удовлетворение от постигнатото. Успях да се преборя от 32-ма играчи общо и да бъда първият, стигнал до финал, защитавайки титлата си, а не бях играл от година. В началото дори не смятах, че това е възможно.

Когато букмейкърите ме обявиха за един от основните претенденти за титлата, си помислих, че са луди. Щом играчите казаха, че аз съм фаворитът за спечелване на шампионата, се издразних. Мислех си: „Мамка му, вие играете цяла година! Кога ще се появи някой и ще заяви, че е господар на този спорт, че е номер едно и че ще спечели световния шампионат?“. Но така и не чух нито един играч да говори с такава увереност и самочувствие. Наистина ми се иска да го видя, защото би било страхотно за играта и най-вероятно отново ще ме надъха. Но на никого явно не му стискаше и не беше толкова разпален. Донякъде това е добре за мен, защото означава, че конкуренцията ми не е толкова уверена, че не вярват достатъчно в себе си и възможностите си, но не е добре за снукъра като цяло.

Може би Джъд можеше да е този някой, но понякога му липсва инстинктът на убиец. Изглежда така, сякаш се радва да е там — има някакви пари, наслаждава се на този начин на живот, печели някои мачове и почти всеки втори турнир, но това, което наистина трябва да прави, е да си проправи своя собствен път и да гради наследството, което ще остави след себе си. Няма някой Хендри или Дейвис, който е готов да посвети живота си на тази идея, някой, който да каже: „Ще трябва да ме остържеш от масата, ако искаш да ме победиш. Искам това толкова силно, че ще го накарам да се случи!“.

Когато стигнах до финала, първата ми мисъл беше, че не харесвам Бари Хоукинс, защото е в страхотна форма и просто ще ме смачка. Налудничаво е, знам, защото, както казах и преди, винаги на финала ще срещнеш някого в невероятна форма. Минах през всичко, на което ме научи Стив Питърс, и си наложих да се стегна — всеки ден е различен, всеки играч — също, трябваше да забравя за това катастрофално мислене, да се фокусирам върху фактите и да осъзная истината. Със Стив се опитвах да преобърна ценностната си система, с която бях израснал и която се основаваше на страх и негативизъм — трябва да спечелиш, не ме излагай, не излагай и себе си.

Така че се насилих да мисля позитивно — каквото и да стане, никой няма да ме смачка, в най-лошия случай просто ще се опита и тогава ще се напъна и ще спечеля. Всичко се въртеше около способността да съм търпелив. Никога не съм смятал, че някой ще ме отвее. Бил съм тук и преди, спечелил съм 4 финала от общо 4, добре се справям, когато съм под напрежение, няма да се отпускам и само си повтарях, че ако ми се отдаде възможност да спечеля мача, ще рискувам.

Докато се убеждавах колко ми харесва да съм тук и сега, забелязах, че са сменили сукното на масата за финала. Бяха ми казали, че ще го сменят, но очаквах да е същото като преди — хлъзгаво и бързо. Но това беше много бавно. Хлъзгавото сукно ми върши повече работа, а бавното би дало предимство по-скоро на Бари, защото той удря по-твърдо и стегнато, той е по-скоро силов играч, докато аз предпочитам да вкарвам топките с плавно движение. Няма как обаче да правиш това на бавна маса, трябва да ги удряш силно, за да влязат. Не че не мога да правя и това, но е съвсем различна техника от моята — все едно да минеш от пръст на трева в тениса. Зачудих се кой е взел това решение и защо. Теорията на конспирацията в мен започна да си мисли, че е направено умишлено и някой иска да ме спре, защото не желае аз да спечеля световния шампионат. Но всяко малко нещо, което се превръщаше в пречка, се опитвах да трансформирам в предимство. Казах си, че ако наистина има хора, които не искат да спечеля шампионата, трябва да го направя точно сега. Това още повече ме предизвика и ме запали.

Може би бях параноичен, но дори и няколко уважавани бивши играчи ми казаха, че знаят защо е взето такова решение.

— Защо? — попитах аз.

— Защото не искаха да спечелиш световния шампионат. Това бе направено, за да те спре. — Казаха ми това след финала, така че със сигурност не са искали да ме баламосват или занасят.

Влюбих се във финала. Това беше единственият мач на шампионата, в който наистина смятах, че играя добре. Чак към полуфиналите успях да възвърна енергията си и проумях, че реално имам шанс да спечеля. Първата сесия на финала беше добра — поведох с 2:0 фрейма, после той изравни до 2:2 и осъзнах, че ще стане добра игра. После той ме поведе с 3:2 и това бе първият път от началото на шампионата, в който изоставах в резултата. После направих три наистина добри брейка, два сенчъри брейка и поведох с 5:3. Супер, бях отново в играта. Това си беше добра преднина. Показах си картите на масата, дадох му да разбере, че съм тук и ще се боря. Знаех, че и той е мотивиран, затова и се получи добра първа спаринг сесия.

Дотогава не ми се беше случвало да играя добре през втората сесия на финал в Шефийлд. През първата сесия си супер въодушевен и развълнуван, все пак си на финал и играеш наистина добре. После идва втората сесия в неделя вечер, винаги има някаква унилост налице — не можеш да спечелиш турнира все още, но можеш да направиш слаба игра и да се поставиш в неизгодна позиция за следващия ден. Със сигурност имах доста напрегната неделя вечер тогава.

Последния фрейм в неделя играх наистина много добре срещу Бари и го заклещих точно зад черната. Ако спечелех фрейма, щях да водя с 10:7, ако загубех, щеше да е 9:8. Щях да съм толкова разочарован, ако бях загубил този фрейм, защото го изиграх наистина добре, но някак си резултатът пак опря до разиграването на цветните топки. Това щеше да ме заболи. Слава богу, го спечелих, а да водя с 10:7 на финал, си беше страхотно.

На следващия ден, в понеделник, играх наистина добре. Следобед доминирах, правех страхотни удари и трупах точки от нищото. В един от фреймовете изоставах с 54 точки, имаше 59 на масата и аз я разчистих с брейк от 56. Последната червена наистина беше трудна — дълъг удар в ъглов джоб, а после трябваше да върна и бялата, за да играя със синята. Но пък това ме остави и с дълга жълта. Тя обаче влезе наистина прекрасно. После пък обаче имах рискова зелена — точно до един от късите бордове, а трябваше да се върна и за кафявата. Бялата се позиционира перфектно и това беше чудесно. Фреймът доведе до резултат 12:8 и определено беше едно от най-добрите разчиствания, които съм правил някога.

Бях доволен от търпението, което демонстрирах — вкарвах, направих няколко добри брейка, направих и няколко снукъра. Вместо да хвърлям усилията си да победя набързо, си казах, че ще им дам нужното време, и това ми вдъхна увереност. Играх наистина в понеделник следобед и си казах, че просто трябва да направя същото и вечерта. Сега беше тестът на работата ми със Стив Питърс — бях го направил предната година, така че знаех, че мога, но можех ли да го постигна отново? Бари излезе, дълга червена и направи брейк от 130 точки. После спечели следващия фрейм с добър брейк и изведнъж резултатът вече беше 15:12 и аз започнах да се шашкам.

Следващия фрейм той изоставаше с 20 точки и заради начина, по който играеше, си мислех, че му харесва и че няма да пропусне. Но той го направи. Чух възклицанията в публиката — разочарование от феновете на Бари и очакване от моите. Помислих си, че трябва да спечеля този фрейм с едно ходене до масата. Направих 70 — 80 точки, резултатът стана 16:12 и спечелих и следващия фрейм с добър брейк.

При 17:12 излязохме в почивка и имах нужда само от още един фрейм, за да победя, но умът ми просто не беше там. След финала Скоус Джон ми припомни какво съм му казал тогава.

— Какъв е резултатът? — съм го попитал.

— 17:12 — ми е отговорил той.

— Това означава, че той трябва да спечели шест поредни фрейма, за да ме победи?

Това, което Скоус Джон не разбираше бе, че съм сериозен — през целите 17 дни си казвах, че не съм достатъчно добър, за да спечеля. Джон си мислеше, че се бъзикам, но въобще не беше така. Смятах, че има огромен шанс Бари да ми вземе шест фрейма. В крайна сметка излязох и приключих мача със стил и с брейк от 77 точки.

Вдигнах трофея — страхотно, много ви благодаря, пет пъти световен шампион, първият човек, който успя да запази титлата си след Хендри, момент на гордост. Бях истински щастлив. Постигнах това, което смятах за невъзможно. Да спечеля титлата пет пъти, ми се струваше нереално. Когато написах първата си книга преди 12 години, тъкмо бях спечелил световния шампионат за първи път. Преди две години вече го бях спечелил три пъти. Не е зле, но има огромна разлика между три световни титли и пет. Сега имам само една по-малко от моя герой на всички времена, Стийв Дейвис, и две по-малко от Хендри.

Моментът, който винаги ще помня, е малкият Рони на масата, подскачащ в ръцете ми, и как се усмихваме заедно на камерите. Не може да се сравни с победата ми през 2012-а, защото тогава имах толкова лош период в професионален и личен план и смятах, че никога няма да спечеля титлата отново, но въпреки това и сега беше прекрасно. Има една страхотна снимка, на която с едната си ръка държа трофея, а малкият Рони стои на масата с една ръка около раменете ми и другата на трофея. Великолепно.

В интервюто след мача пак провокирах някакво недоразумение. Хейзъл Ървин каза, че съм правел всичко да изглежда толкова лесно, но ме попита как е било зад кулисите и на кого дължа благодарност. Отговорих й, че не смятам, че щях да спечеля две поредни титли без помощта на Стив Питърс, защото „Всеки ме познава. Имам си и добрите, и лошите моменти — редувам горе и долу, точно като бельо на курва съм“. Хейзъл не знаеше какво да каже. Не съм много сигурен дали въобще разбра какво казах аз — определено обаче разбра, че не е нещо, което може да излъчи в праймтайма на телевизията. Публиката избухна в смях. „Мисля, че можем да ти простим начина на изказ и грубия език — каза тя. — Искаш ли да перифразираш това, което каза, или поне да го попромениш малко?“

„Малко е късно, Хейзъл, на живо сме!“ — отвърнах аз.

Знаех, че е забавно, защото бях наясно, че Хейзъл ще обмисля следващия си въпрос, и си помислих, че просто мога да го изцепя, за да видя как ще реагира. На следващия ден тя дойде при мен и ми каза: „Наистина ме шокира, защото вече обмислях следващия си въпрос, и изведнъж чух как тълпата избухна в смях и се зачудих какво си казал и трябваше да изляза някак си от ситуация“.

Също така казах, че смятам да участвам на повече малки PTC турнири, и отново имаше много скептици, които си задаваха въпроса защо бих го направил, при положение че паричните награди не са чак толкова големи там. Но на мен много ми харесва атмосферата на тези събития и това, че не продължават прекалено дълго време, което е перфектно за мен. Докато доста турнири траят между 10 дни и две седмици, а световният шампионат — 17 мъчителни и изтощителни дни, тези събития започват в петък и в понеделник вече си вкъщи. Така че държиш всичко под око, няма кой знае колко напрежение и не си далеч от дома си за цяла вечност. А ако обичаш играта, наистина си влюбен в нея. Няма значение, че не е световният шампионат, пак означава много за теб. Можеш да вземеш около 20 бона за спечелването на повечето от тези турнири, което никак не е малко, но разбира се, не е като световното, където наградния фонд е 250 000 лири. Разбирам защо хората ме смятат за луд, че искам да участвам в тези турнири, но ситуацията ми е такава, че не мога да отсъствам 12 месеца годишно. Искам да виждам Лили и малкия Рони и пак да играя редовно. Затова си мислех, че най-добрият начин да постигна този баланс, бе да участвам на някои от по-малките турнири и да се забавлявам. Ако играеш само за парите, така или иначе си прецакан. Понякога всичко, което парите носят, е нещастие.

Един месец след спечелването на световната титла вече мина и аз се чувствам страхотно. Знам, че не съм най-позитивният човек на света и че винаги ще имам вътрешна борба по един или друг начин, но също така знам, че съм благословен. Благословен с прекрасно семейство и приятели, чудесни деца, добро здраве, необясним снукър талант и невероятни фенове, които може би понякога дори не заслужавам. Също така имам страхотна приятелка, която внесе много стабилност в живота ми. Лайла е актриса, която е може би най-известна с ролята си на Амбър Гейтс във „Футболни съпруги“ и Сахира Ша в „Холби сити“. Освен това достигна до полуфинала на Strictly Come Dancing през 2009-а. Тя е фантастично допълнение към моя живот. Подкрепя ме и ми действа успокояващо. А и смятам, че двамата сме добър отбор. Има сърце и е добро момиче. Тя направи живота ми по-добър. Има страхотни приятели и ме заведе на места, на които никога не съм бил досега. Тя е мароканка и изповядва ислям. Много от приятелите й също са мароканци, което означава, че не употребяват алкохол. Те повече говорят, отколкото пият, и са толкова открити — това е мароканският манталитет. Повечето ми приятели само ме карат да ходя по разни места и да правя различни неща. Лайла ми показа един изцяло нов свят. Точно като мен тя не обича цялата тази показност и известност. Това е само едно от нещата, които споделяме. Тя е умна и проницателна, но не си пада по звездната простотия.

Освен всичко друго започвам да се занимавам малко по малко и с работа в медии — подготвям се за финала на кариерата си, когато и да е той, и може би дори ще напиша роман. Стигайки до края на тази книга, вече планирам следващата си година, платил съм учебните такси, спечелил съм световния шампионат, имам малко пари в банката и възвърнах самочувствието си. Що се отнася до бягането, започвам да възстановявам формата си и да изглеждам добре. Само след две години, когато съм на 40, ще мога да участвам на състезанията за ветерани и тогава наистина мога да оставя следа след себе си. Чекмеджето на блудницата отново е отворено и с малко късмет ще си остане така.