Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (4)

3
Борбата ми със закона

„Сряда: бях непоклатим на първата обиколка, както и на втората, а на последната вече издъхнах. Не усещах краката си, прасците ме боляха, имах мускулна треска.“

По някакъв странен начин се почувствах облекчен, когато с Джо се разделихме, но всичко се превърна в истинска помия, която се изсипа върху децата. Не ми разрешаваше да ги виждам и аз си наех адвокат. Това беше последното, което исках да направя, но нямаше как да не ги виждам въобще.

Самосъжалявах се, но не бях в депресия. Животът ми се беше преобърнал наопаки; не бях виждал децата си 10 — 12 седмици. Бях прекарал с тях не повече от 20 часа общо за три месеца и този факт ме съсипваше. Първоначално ми разрешиха да ги виждам по 5 часа в събота и два часа в сряда. Съдът твърдеше, че не трябва да се смесват парите за издръжка с часовете за посещения, но на практика той прави точно това. За мен сметката беше проста — колкото по-голяма издръжка плащаш, толкова повече време за посещение получаваш. Това продължи 18 месеца, после две години и през цялото време часовете ми с децата се увеличаваха, а на всеки няколко месеца получавах чудовищна сметка по пощата. Така и не можах да разбера защо избрахме този път. Никога не съм имал нищо против да давам пари на Джо за нея и децата и единственото, което съм искал, е да виждам Лили и малкия Рони. Не би трябвало да си наемаме адвокати, за да се разберем.

Започнах сам да се представлявам в съда, което беше пълна катастрофа. Нямах абсолютно никаква идея какво правя. Бях пълна пародия в залата — това беше най-тъпото нещо, което съм правил в живота си. Бях абсолютен смешник. Адвокатите на жена ми се справяха много по-добре от мен и делото ми струваше доста скъпо. След известно време съдията ми каза: „Препоръчвам Ви да си наемете адвокат, г-н О’Съливан. Ако не го направите, това ще Ви струва доста“. И имаше право. Определено не си правех услуга, като се представлявах сам. Ето защо си наех друг адвокат и му казах да прави каквото прецени, че е нужно. Единственото, на което държах, беше да приключи тази сага възможно най-бързо. Но разбира се, тези неща никога не стават толкова бързо.

Парите и адвокатите направиха живота ми ужасно грозен. Накрая вече си мислех, че има само едно простичко, макар и крайно решение — да спра да играя снукър. Ако прекъснех кариерата си, нямаше да имам никакъв проблем да съм с децата си в събота и сряда, щях да ги гледам, докато растат, и да съм много по-спокоен. Толкова е просто.

Естествено, това беше свързано с по-голям проблем. Ако вземех подобно решение, означаваше, че няма да имам доходи. Когато в крайна сметка уточнихме размера на издръжката, беше 2008-а и той беше базиран на успехите ми през тази страхотна за мен в професионален план година. Ако не продължавах да печеля големи турнири, щеше да е напълно невъзможно да плащам такава издръжка, а ако не играех въобще, нямаше да имам никакъв доход. Това означаваше не само че аз нямаше да имам пари, а и че няма да имам пари и за децата си — нито за издръжка, нито за учебни такси, а и двамата учеха в частно училище. Също така означаваше, че щеше да ми е доста трудно да платя и хонорара на адвокатите, който достигна сумата от 200 000 лири.

Бях бесен. Толкова много ми е коствало през годините да се трудя и да изкарвам пари за семейството си, а сега ги пропилявах за адвокатски хонорари. Всеки, който е минал по този път (а знам, че сме много), знае за какво говоря. И не виждах смисъл във всичко това. Ненавиждах факта, че заради тъпата бюрокрация връзката ми с децата се превърна в сделка, в която трябваше едва ли не да си плащам, за да ги виждам. Може би най-много ме вбесяваше фактът, че когато играех, за да печеля пари за семейството, доста често означаваше, че не съм свободен в съботен ден, и това рефлектираше върху възможността ми да се виждам с децата си и да прекарвам време с тях. Бях бесен дори и заради истината, че съм бесен! Защото това не бях аз — по принцип не съм нервен човек. Може да съм доста чудат, но като цяло винаги тръгвам с добро към хората.

Не просто бях новак в семейното право и съда, но бях абсолютен заек. Приемах всякакви съвети от приятели и роднини и не знаех на кого мога да вярвам. Нямах никаква идея дали хората ми говореха смислени неща, или се бъзикаха с мен. Когато получиш огромна сметка за адвокатски хонорар, започваш да се питаш струва ли си да харчиш толкова много пари за това. Но хванал ли си се на хорото, трябва да го изиграеш докрай. Умът ми не спираше да работи на пълни обороти и хиляди мисли минаваха през главата ми постоянно. Всичко ме побъркваше тотално.

Цялата тази законова и съдебна простотия започна да ми се отразява, когато се изнесох от вкъщи и играех на турнира на Regal Welsh, дори не исках да съм там. Стигнах до полуфинала и си казах: „Мамка му, стига ми и това, искам да се прибера“. Чувствах се изгубен, самотен и се предадох. Никога не съм губил нарочно, но просто се предавах. Има огромна разлика между двете — в единия случай е планирано, незаконно и нещо, което никога дори не бях обмислял. В другия случай е непланирано и подсъзнателно. Доста често го осъзнаваш чак след като всичко е приключило, и се питаш защо, по дяволите, си постъпил така.

Класирах се за турнира Regal Welsh през 2010 г. и за China Open, който беше точно след това. Играх и срещу Марк Селби на четвъртфиналите на световния шампионат. Бях готов да стана световен шампион тази година, като цяло играех добре, но в един момент просто достигнах етап, в който не можех повече. Налудничаво е наистина — няма нищо по-важно за мен в снукъра от това да спечеля световната титла, а в същото време отчаяно се опитвах да се измъкна. Просто се предадох психически и започнах да правя удари, които не трябваше.

Когато тръгвахме за China Open, казах на мениджъра ми — Джанго: „Това не е моят турнир, човече! Не мога да си представя да се кача на този самолет, да прелетя целия свят, да отида там и да победя. Просто не е моят турнир“. А той отвърна: „Виж, така или иначе там те чака спонсор, който ти е нагласил 25 000 лири. Просто трябва да се появиш и да се срещнеш с няколко души, това е“.

И така, отидохме в Китай. Хората бяха невероятни, а хотелът… Никога не сте виждали нещо подобно на този хотел — това беше най-прекрасното място, на което съм спал през целия си живот. Дадоха ни пентхауса на покрива и аз седях там всяка вечер и плачех. Чувствах се толкова изгубен, толкова нещастен. И тогава ми просветна. Помислих си какъв глупак съм — та аз имам малко момченце и момиченце, намирам се в най-фантастичния хотел на света, играя добре и въпреки това се самосъжалявам и се чувствам зле.

Трябваше да играя точно след този ми момент и казах на Джанго, че искам да се махна веднага и да откажа мача. Той ми отвърна, че ще ме убият заради това, което искам да направя, и че глобата ще е зверска. Така че се съгласих да остана. Но знаех, че не съм във форма за брилянтен успех, просто исках да се прибера. Помислих си, че може би, като изляза на масата, ще се почувствам по-добре и снукърът ще направи отново своята магия. Но този път просто се почувствах още по-зле, когато излязох.

Пичът едва успяваше да нацели топките, но някак си успя да стигне до резултат 3:3, след което дори ме поведе с 4:3. Не можех да отложа мача. Бях отчаян и изплашен какво мога да си причиня. В следващия фрейм го изравних и после ми причерня и пропуснах. Не просто пропуснах, а прескочих джоба. Дори Лили можеше да вкара тази топка. Накрая този пич ме би с 5:3 и беше в тотален шок, а аз просто си мислех, че съм приключил и мога да си тръгвам. Качих се в колата, прибрах се в хотела, хванах си полета на следващия ден и се прибрах.

Хората са ми казвали, че има дни, в които просто изглеждам така, сякаш не е моят ден и не ми пука грам. Имаше някаква доза истина, но не бе съвсем вярно.

Нито веднъж не съм казвал нещо от рода на „Днес ще изгубя“, но осъзнах, че очевидно има нещо, когато пресата започна да публикува статистики и стана ясно, че не съм спечелил нито един мач от първи кръг на турнир през последните шест месеца. Нямах спечелен мач от първи кръг на шест поредни турнира! Първи кръг! Шест турнира срам и позор, а аз дори не го бях осъзнал, докато шест месеца по-късно хората вече не бяха започнали да говорят за това нечувано събитие. Чак след като го прочетох във вестника, си казах: „Мамка му, какво ми става???“.

Бях толкова депресиран и разстроен от ситуацията със семейството ми и лошата ми игра, че реших да променя живота си напълно. Купих си яхта и отидох да живея на нея. Когато играех на турнира в Шефийлд през 2010-а, беше точно след като си изплаках очите в Китай, а нещата между мен и Джо бяха трагични. В Шефийлд има един канал, по който плават малки корабчета, и аз отидох на един такъв и си помислих: „Точно от това имам нужда“. И така, купих си яхта, похарчих 80 бона за нея и се преместих да живея там. Това продължи само три месеца. Доста типично за мен. Продадох я за около 60 000 лири и имах малка загуба. Отново доста типично за мен.

Живеех в канала на Hertfordshire и за определен период от време беше страхотно. Тихо, спокойно, гледаш водата, храниш патиците сутрин. Едно малко семейство патоци идваха всяка сутрин в 6:00 на прозореца ми и чакаха да ги нахраня. Мислех си „Ехааа, загубих едно семейство, но се сдобих с друго“. Тези патици бяха като мои деца. Кръстих ги Лили и Рони.

Имаше около 15 човека, които живееха около мен. Проблемът беше, че всички те работеха и ги нямаше по цял ден, и аз бях сам постоянно. Чаках ги да се приберат към 6 вечерта, за да има с кого да си поприказвам. Хартфордшир беше доста далеч и не познавах никого там. През по-голямата част от времето обаче дори не мислех за самотата си. През деня тичах покрай канала, защото знаех, че ако не го правя, ще рухна тотално, а и това беше една от основните причини да се преместя там. Имаше и хубав фитнес наблизо, така че след бягането отивах за по половин-един час да потренирам. Бях в добра физическа форма, но като че ли бях изгубил пътя си.

Доста добра мярка за това колко много избягвах проблемите си, е броят на къщите, в които съм живял за последните седем години — осем, а да не забравяме и яхтата. Трябваше да се запиша за участие в Homes Linder the Hammer! Ако това не е показател колко нестабилен бе животът ми тогава, не знам кое би било.

В същото време прекарвах толкова много време в съда, че един път съдията се пошегува с мен, че не е зле да си наема стая там (което би увеличило броя на домовете ми на 9!). Преминахме през първоначалните фази, в които прекарваш около час в съдебната зала всеки път, но когато се стигне до изслушванията за издръжка и часове на посещения, вече всичко започва да се точи цяла вечност. Това, през което преминах, беше повече от отвратително, но доколкото разбрах, е стандартна процедура при такива настървени дела.

Имах нужда от помощ и започнах да посещавам фондацията Семействата имат нужда от бащи. Чух за тях по радиото и ми се стори доста добра идея. Проверих къде е срещата и отидох, за да чуя какво имат да кажат. Когато говорих с мъжа от фондацията, той ме успокои, като ми каза, че всичко, през което преминавам, е напълно нормално — бащите нямат почти никакви права и именно затова се създават подобни организации. Той беше наистина страхотен и много ми помогна. Всъщност все още ходя при него от време на време за съвет.

В крайна сметка не смятах, че фондацията е място за мен — говорейки с другите бащи, се вбесявах още повече и смятах, че имам нужда да започна всичко отначало, от нулата, вместо да се обсебвам от миналото.

Така и не разкрих пред света на снукъра какво се случва в личния ми живот, а може би трябваше. Може би щяха да ме разберат. Вместо това в техните очи просто си имаха работа с поредната примадона, която не се появява на турнири. Постоянно получавах писма с предупреждения и наказания и ме глобяваха непрестанно. Не че бях изненадан — явно вече започваше да им писва тотално.

В началото нямаше кой знае какво значение, защото турнирите, на които не се явявах, бяха малки. Смятах, че е много по-важно за мен да запазя връзката си с децата, а това можеше да се случи само ако бях до тях през уикендите, което означаваше да пропускам турнири. Ако не го правех, си мислех, че този факт може да се обърне срещу мен в съда, когато исках повече време с малчуганите.

През 2010 г. разруших и съня си. Адвокатските хонорари и изисквания се трупаха все повече и повече и всеки път, когато имах писмо в пощенската си кутия, беше нещо заплашително от типа на „Ако не се появите в съда, ще бъдете глобен“. И започнах да се паникьосвам. Дадоха ми да попълня така наречения „Формуляр Е“, който представлява 40 страници документ с около 350 въпроса на секция, на които трябваше да отговоря. Това ме побъркваше. Искаха да знаят за всяка моя банкова сметка; всяка ипотека; всичко на стойност над 500 лири, което притежавах; всички почивки, на които съм бил; всички пенсионни фондове, които имах; всеки, на когото дължах пари; всеки, който ми дължи пари и т.н. Общо взето, искаха да знаят абсолютно всичко за мен до най-малката подробност.

Разследващ финансист също бе назначен да анализира документите ми и той постоянно ми задаваше въпроси от типа на „А какво ще кажете за тази карта American Express, която имате?“. Тя например беше карта, за която дори не си спомнях, че съм я имал някога, и съм я ползвал веднъж за две години. Но съдът изискваше от мен цялата й документация, включително и касовите бележки за всяка покупка, направена с нея. Аз им казвах нещо от типа на „Веднъж съм я ползвал, за да купя няколко билета, и това е“. А после те ме застрелваха с поредния въпрос от рода на „А какво ще ни кажете за тази Ваша фирма в Китай? Трябват ни всичките й счетоводни документи“, а аз дори не знам за какво говорят. После се сетих, че основах една фирма там заедно с мениджъра си Джанго заради евентуални бъдещи бизнес взаимоотношения в Китай, но до тогавашния момент въпросната фирма не беше извършвала никаква дейност. Естествено, това не беше достатъчно и изискаха цялата фирмена документация. Всички тези процедури ме подлудяваха.

Чувствах се, сякаш съм изгубил три години от живота си в съдебна битка, и толкова много се отдалечих от работата си, че позволих на конкуренцията да ме премаже. Ходех по турнири, но бях толкова крехък, самотен и тъжен — всички емоции, които със сигурност не искаш да изпитваш, когато влизаш в битка на големи турнири. И колкото по-зле играех, толкова повече спонсори започваха да губят вяра в мен и се отказваха да ме спонсорират. Беше изцяло губеща ситуация за всички, които участваха в нея.

Един огромен плюс обаче беше времето, което прекарвах с децата си — всеки втори уикенд от петък до понеделник и всяка сряда Лили и малкият Рони оставаха да спят у нас и ги карах на училище в четвъртък. Това доведе до много по-добри взаимоотношения с децата ми. Искам да съм част от техния живот и съм страшно щастлив, когато са около мен. Малкият Рони и Лили ме карат да се усмихвам и да се смея по-често. Не ме разбирайте погрешно: и те изискват много грижи и да си родител, не е никак лесно, особено когато си сам.

И двамата с Джо осъзнахме това. От време на време се събирахме заедно с децата и тя ми казваше колко е по-лесно, когато и двамата сме с тях. И наистина беше. Факт е, че не можем да сме съвместими постоянно. Но това не означаваше, че не можем да сме един отбор, когато се налага да отгледаме децата си заедно дори да не сме истинска двойка. Просто трябваше да сме разумни във всичко. Надявам се, че няма да стигнем отново до съда, защото сме объркали нещата — финансово или емоционално. Адвокатите не са лек за душата.

През февруари 2013-а реших да се върна към снукъра за световния шампионат. Освен че вече се бях отегчил и ми липсваше страшно много, финансовата част също не беше за подценяване. Дотогава не ми се беше налагало да мисля за пари, защото винаги не просто са ми стигали, за да живея така, както искам, а и съм имал повече, отколкото са ми трябвали. Така че просто са се трупали за черни дни. Но с издръжката на Лили и малкия Рони и училищните им такси заедно с издръжката на по-голямата ми дъщеря — Тейлър, не можех да си позволя да не играя. Някак си мислех, че ако нямах пари, животът ми щеше да е много по-лесен и всички щяха да си помагат взаимно. Но това беше доста наивно. Не трябва да забравяме и още един фактор — колкото и да мърморя за всичко, колкото и бесен да съм, все пак обожавам снукъра.