Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Running: Ronnie O’Sullivan the Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2020)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2020)

Издание:

Автор: Рони О'Съливан

Заглавие: Бяг: автобиография

Преводач: Людмила Христова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: автобиография

Националност: английска

Печатница: Абагар АД

Отговорен редактор: Мария Найденова

Редактор: Ганка Филиповска

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-1778-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13826

История

  1. — Добавяне

4
Революцията „Бари Хърн“

„Три минути спринт, три минути възстановяване. Две минути и половина спринт, две минути възстановяване. След това четири серии по 90 секунди спринт с по една минута възстановяване между тях. После 6 серии с по една минута спринт и 30 секунди възстановяване между тях. Последните 600 м як спринт… и възпален десен глезен.“

 

Снукърът наистина беше в затишие, когато Бари Хърн го пое през 2010-а. Първоначално нямах и идея какво точно прави той с моя спорт. Мислех, че се шегува с нас, но малко по малко всичко започна да придобива смисъл.

Бари беше в сърцето на снукъра още през славните му дни през 80-те години на миналия век, когато основава фирмата за промоционални и маркетингови услуги „Мачрум“ заедно със Стийв Дейвис и Тони Мео. През първото десетилетие на новия век снукърът започна стремглаво да върви надолу. Спортът загуби основния си спонсор, „Ембаси“, телевизионните рейтинги паднаха (което не беше никак изненадващо, защото телевизионният пазар стана много по-конкурентен с навлизането на нови канали). Стигна се до етап, в който дори и най-добрите играчи трудно изкарваха достатъчно пари, за да задоволят нуждите си, а добрите професионални играчи нямаха никакъв шанс. През юли 2010 г. Бари, който по това време беше председател на Световната билярд и снукър асоциация, реши, че е време нещата да се вкарат в ред веднъж завинаги. След гласуване през юни 2010-а той е избран да оглави търговския партньор на организацията — компанията World Snooker Ltd, и така започна „Революцията Бари Хърн“.

 

 

Аз и Бари имаме дълга история помежду си. Запознахме се, когато бях на 12 и още трябваше да се качвам по разни кутии, за да мога да играя снукър. По това време той вече беше легенда в този спорт — бившият счетоводител, който управляваше снукър клуба в Ромфорд (на английски — Romford — квартал в източен Голям Лондон, и графство Есекс) и беше мениджър на толкова много от най-добрите играчи в света, включително и Стийв Дейвис. Един ден просто телефонът звънна.

— За теб е — каза татко, — Бари Хърн е.

Помислих, че се шегува. Взех телефона и разбрах, че наистина беше той. Пожела ми успех на турнира за аматьори в събота, на който щях да участвам, а после каза, че ми се обажда и за още нещо.

— Искам да съм твой мениджър — каза той.

Мамка му! Бари Хърн иска да е мой мениджър?!? А съм едва на 12?!? Невероятно! Татко прецени, че той е направил каквото е могъл досега, и е време да ме повери на професионалистите. Аз и Бари сме много близки още оттогава. Имали сме си и нашите кофти моменти, но наистина го приемам като част от семейството си.

Знам, че понякога го побърквам, но също така знам колко е загрижен за мен. Миналата година „Спортс Лайф Сторис“ направиха репортаж за мен и той беше един от основните им източници, които интервюираха. „Бил съм мениджър на Рони О’Съливан два пъти — каза им той. — Някои от най-прекрасните дни в живота ми са тези, прекарани с него. Рони О’Съливан ме е докарвал до пълна лудост. Имали сме моменти, в които ми се е искало да го прегърна, и такива, в които ми се е искало да го наритам. Предпочитам прегръдките с него.“ Аз също предпочитам да ме прегръща!

Освен че е невероятен бизнесмен, Бари ме разбира. „Понякога му липсва увереност“, каза още той. „Понякога има нужда от приятелско рамо и подадена ръка, а понякога има нужда и някой да го плесне зад врата. Най-голямата му сила е тази, която му е дадена свише — вроденият му талант. Той е роден, за да играе снукър. Най-голямата му слабост е самият Рони О’Съливан.“ Гледах това интервю и си мислех: „Мамка му, Бари си е объркал професията, трябвало е да стане психотерапевт“.

Всъщност Бари се изказа много ласкаво за мен в това интервю и се оказа, че е много проницателен. „Той е играч, който се е влюбвал в играта и я е разлюбвал също. Понякога си мисли, че държи света в ръцете си, и въпреки това може да е най-прекрасният човек, когото някога сте срещали. Той е енигма, а гениите са енигма.“

Това, което Бари направи за снукъра, е възможно най-доброто и просто фантастично — най-добрите дни на този спорт са тези, откакто той е начело на неговото развитие. Повече турнири, повече възможности за игра, повече време далеч от дома. Фантастично. Но от моята гледна точка всичко това беше възможно най-лошото, което можеше да ми се случи. Иска ми се пак да имахме само 8 турнира годишно, както беше, преди Бари да дойде на власт, защото щях да мога да съм повече време вкъщи, нямаше да се налага да пътувам толкова много, щях да разполагам с времето си и щях да виждам децата си повече, без адвокатите лешояди да използват програмата ми срещу мен в съда. Но когато Бари направи така, че да имаме не 8, а 27 турнира за шест месеца, вече ме прецака зверски.

Това беше невероятна и много необходима промяна. Снукърът преминаваше през трудни времена. Хората дори и до днес говорят как този спорт е загубил първоначалната си популярност, но аз съм убеден, че не се е случило просто ей така. Това, което всъщност стана и за което този спорт не беше подготвен, бе забраната на цигарените производители да спонсорират събития, която се прие и приложи през 2005 г.

World Snooker беше асоциация, която се управляваше от бивши професионални играчи, и много от тях нямаха предприемачески дух и умения. Все си мисля, че ако например Бърни Екълстоун беше начело на световния снукър, в момента, в който разбереше за тази забрана, със сигурност щеше да направи нещо. За въвеждането на тази наредба се знаеше 5 години, преди да бъде приета, и трябваше да се започне с подсигуряването на нови спонсори още тогава. Но никой не го направи. Всички по това време бяха просто арогантни. Те се държаха така, сякаш в момента, в който цигарените производители си отидат, всички други компании ще чакат на опашка, искайки да спонсорират снукър събития и турнири, така че можем да почакаме и да не се притесняваме, че ще се справим с проблема. Всички други спортове се преориентираха и се презастраховаха с телекомуникационни компании, банки и други подобни, само снукърът нямаше спонсор.

Спечелих Световното първенство през 2004 година, което беше последното състезание, спонсорирано от цигарените производители. А в Световната асоциация по това време беше пълен хаос — нищо не беше така, както трябва. Не повдигнаха въпроса по-рано, за да имат някакво влияние при евентуални преговори с нов спонсор. Всичко, което имаха, бяха снукър събития без спонсори. Това беше катастрофално за снукъра.

Ако Бари беше начело по него време, той никога нямаше да допусне да се стигне дотук. Нямаше достатъчно пари, с които да се спонсорират събитията, и поради тази причина някои от тях дори не се излъчваха. Бяха останали няколко, които се излъчваха по ВВС, няколко — по SKY, няколко в Китай и едно в Ирландия. Беше истинско унижение за снукъра.

Мениджърът на Стивън Хендри, Иън Дойл, който управляваше компанията 110 Sport, се опитваше да организира конкурентен турнир и да примами играчите към себе си. Ако наистина се бе случило, Световната асоциация щеше да се срине. Не беше никак изненадващо, че Световната асоциация предложи на играчите в топ 8 да им изплати огромни премии, за да запази членството им. Хората начело на Асоциацията бяха наясно, че единственият изход от тази ситуация е да промотират спорта като цяло. Така че сега въпросът беше как да задържат топ играчите си. Защото, ако успееха да задържат тях, щяха да успеят да задържат и ВВС, а иначе телевизионният магнат щеше да загуби интерес. Световната асоциация се беше панирала ужасно много и започна да предлага на топ играчите си огромни заплати, за да промотира играта. Получавахме заплата, за да играем, но това включваше и даване на интервюта, фотосесии за списания и подобни. Усещах, че ми плащаха, за да остана, но в крайна сметка това беше изстрел в тъмното отчаян опит да спрат 110 Sport да завземат снукъра. В крайна сметка успяха, но това не се отрази на снукъра като цяло. Този спорт имаше нужда от инвеститори, които да го възприемат като бизнес инвестиция.

Но играта загуби ли популярността си наистина? Не съм много сигурен. Когато Стийв Дейвис игра срещу Денис Тейлър и мачът имаше 18.5 милиона зрители, които го гледаха по ВВС, имаше само 4 телевизионни канала като опции. В момента, в който SKY навлезе на пазара и буквално го разтресе, вече беше ясно, че снукърът никога повече не може да има същата гледаемост. Светът се променяше и снукърът нямаше как да бъде изключение. Това, в което се провали този спорт, беше фактът, че тези, които го управляваха, никога не мислеха какво ще се случи занапред, те не мислеха дори и за настоящето. Кой знае, ако те имаха истинска визия за бъдещето и Бари Хърн беше назначен на ръководна позиция по-рано, може би в момента снукърът можеше да е известен поне колкото голфа. Въпреки че този спорт е много популярен в Далечния изток, той никога не е бил експлоатиран достатъчно (в добрия смисъл на тази дума). Хората, които го управляваха, имаха адски ограничена визия за нещата.

Казваха си думи от типа на „Ами имаме си четирите събития по ВВС, няколко покани за други, едно-две в Тайланд, няма за какво да се тревожим“. Но в момента, в който цигарените производители се отдръпнаха, вече нямаше за какво да се хванат и на какво да разчитат.

Въпреки че за мен нямаше проблем да участвам на по-малко турнири, за повечето играчи това беше истински кошмар. Те тренираха неуморно по един месец или по 6 седмици между турнирите без никакви доходи. Ако си загубил форма на някой от турнирите, напрежението да се представиш добре на следващия е много по-голямо. Докато в момента аз например играя по 30 турнира и няма как да не се представя добре на поне три от тях.

По-слабите играчи, които се появяваха на всички турнири, но никога не ги печелеха, в крайна сметка намериха начин да се справят със ситуацията. Но това само показваше в колко неикономичен се е превърнал снукърът. С по-малко турнири, на които трябваше да участват, те реално намаляваха разходите си, защото например не плащаха за хотели и пътувания през цялото време. Оказа се, че е по-икономично да си професионален играч, когато има по-малко събития, на които участваш, защото много участници губеха пари само с появяването си на тях — хотели, гориво, храна, всичко останало.

Сега, с повече организирани турнири, някои биха казали, че е много по-трудно за тези играчи да се справят и да свързват двата края, защото освен ако не печелиш, парите не са кой знае колко по-добри, а разходите са си същите — стая в „Хилтън“ все още е 100 лири на вечер, все още трябва да жертваш 100 лири за гориво, за да се закараш например до Престън (и да, знам, че не всеки би отседнал в „Хилтън“ или би харчил толкова за гориво!). Така че, да речем, че участват в 28 турнира годишно, тези играчи може би плащат пет пъти повече сега, отколкото преди Бари Хърн. За много играчи сега е по-трудно, защото преди можеха да си намерят почасова работа в някой клуб, защото имаха повече свободно време. Но в крайна сметка по-важното е, че в момента снукърът е в много по-добро състояние отпреди.

Колкото повече време минаваше от назначаването на Бари Хърн, толкова по-умело той отстраняваше проблемите. Видя, че ранкинг системата не беше честна, и я смени. Минахме от 6 на 20 ранкинг събития и въпреки че победителят можеше да получи не повече от 10 000 лири понякога, турнирите носеха важни точки. Това означава, че спечелването на четири малки турнира може да бъде еквивалентно на спечелването на световната титла, и по този начин всеки посредствен играч можеше да се озове начело на ранглистата. Сега точките отговарят на паричната награда. Например ако един малък турнир носи награда от 10 000 лири, а световният шампионат е с награда от 250 000 лири, един такъв играч ще трябва да спечели 25 такива турнира, за да получи същите точки като световната титла.

На мен това ми се струва доста по-честно, защото само най-добрите играчи в света могат да спечелят световния шампионат. Ако попитате, който и да е играч кое би предпочел — световния шампионат или 25 по-малки турнира, мога да ви гарантирам, че всеки един от тях ще предпочете второто. Другото, което тази система постигна, е да мотивира топ играчите да участват и в по-малките турнири дори и само за да съберат някоя друга точка и да предотвратят падането си на по-ниско място в ранглистата. По този начин те бяха ефективно изнудвани да участват и в тях.

Получи се така, че играчи, които никога не са печелили голям турнир, оглавяваха класацията. Това беше същото като случая на тенисистката Каролин Возняцки, която оглави световната ранглиста, въпреки че никога преди това не беше печелила голям турнир и едва стигаше до четвъртфиналите. Така че когато Бари пое нещата в свои ръце, нямаше как да се каже кой точно е номер едно, но това, което той направи, беше да създаде повече възможности, които облагодетелстваха само тези играчи, които наистина се интересуваха от тази игра. За мен си беше истинско главоболие. Трябваше да избирам между това да играя на незначителни турнири, за да печеля важни точки, или да се виждам с децата си.

Тези малки турнири всъщност ми харесваха. Като цяло са добри за подобряване на играта ти, а и си е хубаво да се откъснеш за малко от вкъщи, да поиграеш снукър и да видиш къде се намираш спрямо другите. През 2012 г. участвах в повечето такива турнири и забелязах драстично подобрение в играта си като цяло. Когато играеш на толкова много турнири, нямаш време да мислиш дали удряш добре, просто се стягаш и го правиш. И това води до по-голяма хармония между теб и играта ти. А ако все още се съпротивляваш, просто трябва да намериш начин да се справиш с проблема и да го изиграеш със снукъра си.

Така се каляваш. Беше същото, както когато бях на 16, живеех в Блекпул и печелех мач след мач. Всяка игра се преливаше в следващата, все едно играеш в местния клуб. Докато преди, когато имаше само шест-седем турнира, всеки един от тях беше важен, а сега печелиш един, губиш друг.

На много от тези състезания публиката, която беше допускана да наблюдава мача, беше малобройна. Наистина беше като в Блекпул! Мачовете се играеха в кабини и имаше място за най-много 4 души публика от едната страна, още толкова от другата, съдия и два стола за играчите. Без телевизия, без нищо.

Обожавах това. Един път имаше 9 души публика — беше си цяла тълпа. Много играчи се оплакваха от пътуванията и турнирите като цяло, но на мен ми харесваше. Детска радост. Кабини? Не ме притесняваше въобще. Аз просто обичах да играя снукър, а и това си беше цяло преживяване.

Носех си маратонките за бягане в багажника, преобличах се на паркинга, свалях дънките, обличах костюма, отивах и играех за половин дузината ми публика, после пак се преобличах и отивах да потичам след мача. Не ме разбирайте погрешно, не беше никак лесно. Имаше моменти, в които се чувствах като парцал и се чудех какво, по дяволите, правех там. Но като цяло обожавах всичко това. Спечелих три от общо девет PTC турнира през 2012-а. Те също не бяха лесни. За да спечеля всеки един от тях, трябваше да победя в по седем мача за общо три дни. Три мача в петък или събота и още четири в неделя, ако успееш да се класираш за тях. А и шансът да се класираш за неделните мачове, ако играеш в събота, намалява с всеки следващ, защото си все по-изтощен и изморен. Най-добрата комбинация беше да играеш в петък, събота да почиваш и после в неделя да си отново свеж и да играеш пак.

Това беше страхотна подготовка за Шефийлд, защото превърна в навик ритъма на играта — лесното превключване между работен и почивен режим. И така, подготовката за всеки голям турнир беше много по-лесна, защото винаги бях във форма за игра.

Направеното от Бари беше много умно. Той насити пазара с толкова много турнири. И тогава, ако някой друг се появи и каже:

— Искам да организирам турнир.

Той би отвърнал:

— Няма много свободни дати, за кога го искате?

— За еди-кога си.

— Добре, но трябва да откажем този турнир, за да сложим Вашия, което ще Ви струва скъпо.

Основни пазарни правила на търсенето и предлагането. За да направиш добър бизнес, трябва да създадеш търсене, и точно това направи Бари. И така, когато например китайците се появят и поискат още един допълнителен турнир, той е в позицията да им го даде срещу съответното заплащане. И това работеше. Сега имаме 5 турнира в Китай, един в Австралия, три големи в Англия, един в Ирландия. Може да се каже, че за няколкото години, в които той е начело на снукъра, определено върви в правилната посока.

Въпреки че сме си разменяли някои реплики относно новите му политики, а и както той сам каза, го подлудявах от време на време, все пак се разбирахме много добре. Дори и споровете ни относно новия ми договор бяха едно огромно недоразумение. Ако бях седнал да поговоря с него веднага след Световния шампионат през 2012-а, със сигурност щях да играя през сезон 2012 — 2013. Определено бях разбрал това, което пишеше в договора по различен начин в сравнение с обясненото ми от Бари по-късно. Разбрах, че ще получа забрана да играя, ако пропусна четири турнира. То би означавало да остана без пари, което нямаше да е добре за мен. Но не бях разбрал, че става въпрос за четири турнира годишно. Аз бях решил, че се говори за четири турнира общо.

Бари обаче ми каза, че бройката се занулява всяка година. Ето го основното ми притеснение. Другото нещо, което ме тревожеше, беше свързано с ограниченията, които ни налагаше. Нямахме право да участваме в нито едно друго събитие, което се предава по телевизията, без изричното разрешение на Асоциацията. Наистина играчите се ограничават до определена степен, но важното е, че Бари никога не би ни спрял да участваме, в което и да е друго събитие, стига да не се засича с неговите. И всъщност той е доста прав да включи тази клауза, защото действително полага усилия да организира повече турнири и със сигурност не иска играчите му да отидат на някой конкурентен турнир като този на Стивън Хендри по същото време. Това, за което той настояваше, е просто да говорим с него, ако искаме да отидем на някой турнир, и ако е по време на някоя дупка в календара, разбира се, че не би ни спрял да играем на турнир на Стивън Хендри или на който и да е друг.

Бари отмени големите награди за максимален брейк, което е малко жалко. Преди имаше награда от 167 000 лири на световното в Шефийлд — 147 000 лири за максималния брейк и още 20 000 лири за най-голям брейк. Той се отърва от тях, защото твърдеше, че са много лесни за постигане. Аз му казах, че сигурно се шегува, защото само аз и Хендри ги вземахме редовно, така че очевидно не е чак толкова лесно. Аз имах 11 максимални брейка в кариерата си, Хендри — също, а Джон Хигинс имаше 7. Аз имах три от световния шампионат, а Хендри — две. Първият максимален брейк на световен шампионат е направен от Клиф Торбърн през 1983 г. По това време никой дори не си е представял, че такова ниво на перфекционизъм въобще е възможно. На Клиф обаче му е отнело около седмица, за да го стори.

Като цяло Бари направи невероятни неща за снукъра. Ако сега навлизах в този спорт, щях да съм адски зарибен. Ако бях на 18 или 19, щях да си мисля, че имам още 15 — 20 години, през които мога да изкарвам яките пари. А и парите също се връщат обратно в играта. Следващата година победителят в световния шампионат ще вземе 300 000 лири награда, а победителят в Шампионата на Обединеното Кралство ще прибере 150 000 лири. Със сигурност тези цифри не се доближават до наградите във висшата лига във футбола, но това така или иначе никога не е било адекватно сравнение.

Въпреки че не беше добре за снукъра като цяло да играем на по 8 турнира годишно, това ми предоставяше възможността да имам достатъчно свободно време за бягането. Донякъде беше перфектната комбинация — 8 турнира на година, имах си и спонсор, и време за бягане, така че бях напълно щастливо зает.

Участвах в състезания по бягане всеки уикенд и те започнаха да стават по-важни за мен от снукъра. Очевидно беше страхотно да достигна до полуфиналите и финалите на турнирите по снукър, но този успех си имаше и своя голям недостатък — трябваше да пропускам състезания. На подсъзнателно ниво започвах да си мисля, че не е никак зле, ако ме бият на този етап от турнирите. Взел съм няколко точки, не съм се изложил, а и ще успея да се прибера навреме за състезанието в неделя сутрин. Бягането ме превземаше изцяло.

Беше пристрастеност, но най-добрата в живота ми досега. Постоянно се чувстваш върховно, не е като останалите изкушения, с които си ту горе, ту долу. И не говоря за джогинг, а за бягане. Джогингът е трудно нещо, а бягането е лесно. Бягането е лесно като миенето на зъби сутрин. Когато виждаш атлети, които пробягват трасе от 10 километра за 24 минути, това не е трудно, трудно е да го направиш за 54 минути, защото тогава използваш всяко едно мускулче от тялото си за много повече време. Джогингът си е яко бъхтене — натоварваш раменете си, бедрата си, бориш се със себе си постоянно, за да държиш коленете си издадени напред. Когато бягаш, всичко просто си върви гладко и леко. Малко дори наподобява танците — просто влизаш в ритъма на движенията. Тялото ти все едно не се движи, главата ти все едно не мърда, раменете ти дори не потрепват. Бедрата ти работят здраво, краката ти са отлепени от земята за много по-дълго време. Минаваш покрай уличните лампи и си мислиш: „Наистина бягам много бързо“. Просто се вслушваш в дъха си, ускорения си пулс, стъпките си и може би няколко птички, които чуруликат наоколо. Красиво е.

Аз лично никога не слушам музика, докато бягам, защото искам да чувам всичко това.

Сега бягането ми прилича повече на борба. Бягам, но не както преди 5 — 6 години. Ако изляза да побягам на трасето от 3 мили и половина, което обикновено пробягвам, това се превръща в огромно усилие, защото се опитвам да поддържам темпото, което имах преди, но в крайна сметка ми е трудно да го направя, и ето защо много често се налага да спирам по 2 — 3 пъти и да си почивам. Въпреки всичко винаги съм предпочитал да бягам и да спирам за почивка, ако се налага, отколкото да изляза за лек джогинг, без да спра. Имам чувството, че си губя времето, когато излизам за джогинг. Но за да се почувствам добре от бягането си, се налага да положа и много усилия, за да го направя наистина такова. Задължително трябва да бягам по 8 — 9 мили в неделя и по 35 — 40 мили седмично. За щастие, в момента, в който тази книга ще е в ръцете ви, аз вече ще съм влязъл в старата си форма и ще се чувствам страхотно.