Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (2)

1
Как се запалих

„Сряда, четири мили, 30 минути, шест серии по 400 метра, 30 секунди почивка, време за повторения 72 секунди, 71 секунди, 70, 72, 73, 71“

 

— Хайде, Рон, ставай!

— О, татко, дай ни почивка, премазан съм!

— Хайде, синко, време е за един прекрасен бърз джогинг. Знаеш, че го искаш.

Исусе! Бях само на 12, когато започнах да бягам. Татко ме караше да тичам и за мен това беше равносилно на китайското водно мъчение. Мразех го. Аз постоянно говорех само за тръгване по-рано от училище, за да играя снукър. А татко казваше, че трябва да бъда дисциплиниран — трябва да си лягаш рано, да си правиш тренировката от три мили всеки ден и да си във форма. Здрав дух в здраво тяло. Той твърдеше, че ако съм физически здрав, ще мога да се концентрирам по-добре в снукъра. Татко осъзнаваше, че вече имах потенциала да печеля малки турнири, ако бях във форма и я поддържах. По онова време снукър играчите не се занимаваха с фитнес. Всъщност точно обратното. Алекс Хигинс — Урагана винаги беше с цигара в уста и бира Guinness наблизо. Канадецът Биг Бил Вербенюк дори имаше медицинско, според което трябва да пие бира по време на всеки мач, за да контролира тремора в ръката си. Естествено, това беше просто оправдание. Колкото до новоизлюпилите се играчи, повечето от тях играеха на ротативки и се занимаваха със залагания, отколкото поддържаха форма.

Понякога, докато тичах, татко караше след мен с колата. Беше ужасно. Винаги съм се страхувал от него — толкова, че да не мога да кажа „не“.

Въпреки това обаче трябва да призная, че имаше смисъл в думите му. Не бях от най-бързите, но бях сравнително добър — бях малко пълничък, но можех да пробягам три мили и да продължа без проблем.

Спрях да ходя на училище, когато навърших 16 и станах професионален играч. Продължих и с дневната доза тичане, равносилна на три мили. Не че имах избор. Всичко обаче се промени, когато татко беше арестуван за убийство. Спрях да тичам и тренирам, щом го осъдиха. Всъщност, ако трябва да съм откровен, спрях всичко. Умът ми беше другаде и не можех да се фокусирам върху нищо. Не можех да повярвам какво се случва с живота ми и света, в който живея. Не можех да повярвам, че баща ми е осъден за убийство, още по-малко, че има дори и малка възможност да е виновен. Разпаднах се тотално. Точно тогава го пуснаха под гаранция и той настоя да се върна към предишния си режим.

„Това, че ме е нямало известно време, не е достатъчна причина да спреш с бягането, нали, Рон?“

Не е достатъчна причина? Той беше в затвора месеци наред, аз рухнах заради това, което полицията твърдеше, че е извършил с някакъв беден човечец, а той ме напада, че не съм тичал? Какво, по дяволите?

— Не, татко — измърморих аз.

— Именно, хайде да вървим.

И така, обух си маратонките за бягане, той запали колата и ме следва три мили.

Мамка му. Мислех си, че ще умра. Прекъсваш с бягането само за няколко месеца и резултатът е налице — все едно никога през живота си не си бягал. Сърцето ми щеше да се пръсне, краката ми не ме слушаха, а ходилата ми бяха на мехури.

— Виждаш ли, Рон, не е толкова зле — подхилваше се татко.

— Не, въобще не е зле — измънках аз. Не е зле друг път!

Татко обаче беше прав за тялото и ума. Когато тичах, играта ми в снукъра беше по-добра, справях се по-добре и в мачовете от серията „Професионалисти срещу аматьори“. Тези мачове са много дълги — започваш в осем сутринта, прибираш се посред нощ, ако си стигнал до финала, и трябва да си фокусиран през цялото това време. Някак си, когато не тичах, умът ми беше другаде и не успявах да се концентрирам толкова добре.

Също така странно, но факт, тичането ми помогна с потенето, а това беше мой голям проблем. Винаги съм бил от онези мъже, които са малко по-космати от останалите. Поради тази причина често ми се случваше да се потя под мишниците и да си личи на всичките ми ризи, суитшърти и други подобни. Беше отвратително и адски неудобно. С изненада открих, че когато не тичам, подмишниците ми бликаха като фонтана Ди Треви. Ако не тичах, постоянно щях да бъда в тоалетните, издухвайки подмишниците си на машината за изсушаване. В момента, в който започнех отново да бягам, този проблем изчезваше. Потях се, докато тичах, но след това бях повече от добре. Бягането е като детоксикация — то просто изкарва всички гадости от теб. Разбира се, това не е единственото предимство, на което се наслаждавах. Краката ми не се търкаха един в друг и не отслабваха така, както когато не тичах.

Баща ми беше в ареста девет месеца и когато излезе под гаранция, първото нещо, което ми каза, беше, че трябва да започна да тичам отново. Бях качил малко килограми, но не се бях променил толкова много. Поне не визуално, а само поведенчески. Бях се превърнал в човек, който вечно отлага всичко. „Не ме занимавайте, ще го направя утре!“ Започнах да бягам отново, докато той беше на свобода, но когато баща ми беше окончателно осъден за убийство, всичко приключи. Бум! Това беше краят. Пратих бягането по дяволите за около шест години. Размених го за куп простотии, най-вече алкохол и наркотици.

Знаех, че губя контрол, но не осъзнавах в какво прасе се превръщах. Преди да навърша 20, вече имах 95.5-сантиметрова талия и можех да побера двама 15-годишни Рони О’Съливанци в панталоните, с които играех. Бях станал огромен като носорог, а дори не го осъзнавах. Някак си просто бях наддал толкова много, а никой не ми беше казал нищо за това.

Една вечер излязох с приятел и някой каза на едно момиче до нас „Хей, този пич е Рони О’Съливан“, а тя го попита: „Кой? Дебелият или слабият?“.

Аз си знаех, че не съм „слабият“, защото приятелчето, с което бях, беше доста кльощаво. И тогава осъзнах — мамка му, аз съм „дебелият“. Никога преди това не бих си го помислил. Дори не ми е минавало през ума. Но това ме шамароса здраво. Ако сега можех да срещна това момиче, бих му благодарил, бих му стиснал ръката и бих му казал, че ми направи огромна услуга. Още на следващия ден започнах отново да тренирам. Почувствах се адски тежък, едър и обемист и осъзнах, че възможно най-бързо трябва да се променя.

Затова започнах да бягам редовно и свалих теглото си до нормалното ниво. Преди имах голямо клатещо се коремче, но вече започвах да показвам мускули. Уау! Това беше ненормално яко усещане, защото сякаш се случваше бързо, ей така, все едно са минали само няколко часа. Дотогава не можех да видя реален резултат. Но един ден, може би около три месеца по-късно, погледнах в огледалото и си помислих: „Мамка му, кой е този пич, не го познавам“. Това беше през 1997-ма, а аз бях на 22.

Продължих с бягането още шест-седем години. Имаше моменти, в които сякаш главата ми беше на парчета (ако трябва да съм честен, прекалено много на брой такива моменти), но винаги си мислех, че щеше да е страшно по-зле, ако не тренирах въобще. Редовно ходех на фитнес, бягане, плуване и футбол, но нищо екстремно, просто поддържах формата си.

След това, през 2004 г., започнах сериозно да се занимавам с бягане в конкурентна среда. Мой приятел, Алън, с когото бягах във фитнеса, ми предложи да отида в клуба по бягане и да видя дали ще ми допадне. Аз се съгласих, въпреки че не познавах никого там, а и по принцип съм доста срамежлив и свит. Бегло познавах някои от момчетата там и предложих да се видим в неделя за по един дълъг джогинг.

По това време вече бях световен шампион, но не и с най-доброто психично здраве. Бях в клиника за лечение на алкохолизъм, след това излязох и бях чист цели девет месеца, което беше прекрасно. Ходех на срещи на пристрастените към алкохол и наркотици всеки ден и се чувствах великолепно. Все едно се бях преродил. Наистина не можех да повярвам.

Ставах рано сутрин, бягах и ядях здравословна храна.

Животът ми беше хубав и добър. Чувствах се във форма, свеж и истински жив. И това се дължеше единствено на срещите ми с бивши наркомани и изграждането на навици и основа на дните и преживяванията ми. Започнах да харесвам снукъра си повече и играта ми ставаше все по-добра и по-добра. Много наподобяваше стила ми, когато бях по-малък.

Ходех на тези срещи всяка вечер и там ми се напомняше постоянно какво могат да направят с мен пристрастяванията ми. Държах настрана всички глупаци, които можеха да ме изкушат с всякакви глупости, и си лягах рано всяка вечер, за да намаля вероятността да проявя слабост. Използвах срещите с анонимните наркозависими като място, което посещавах, за да съм с хора, които не употребяват такива вещества. Така или иначе, до 10:30 вечерта винаги бях готов да си легна. Но времето между 6:30 и 10:30 вечер беше най-изкушаващо. Ако не ходех на тези събирания, бих си помислил нещо от типа на „Окей, скучно ми е, вече съм играл снукър, свършил съм каквото е трябвало за деня, а сега имам тези три свободни часа, които трябва да запълня с нещо… Какво ли да е то?“. И точно в тези моменти срещите ми бяха най-полезни, дори бих казал отлични. Те бяха просто перфектни — отивах там, пиех по чаша чай, изслушвах всеки, попивах всичко, което казваха, разказвах моите кратки истории, пиех по още една чаша чай и накрая излизахме за по кафе. Хората, с които се срещах, бяха това, от което имах нужда и което ми помогна най-много.

Знаех, че не мога да откажа наркотиците и алкохола завинаги. Изкушавах се през цялото време и след девет месеца на въздържание се предадох. Започнах от време на време да ходя по гуляи и купони на разни места и да пия по 15 бири Guinness на вечер. Може би звучи като голямо количество, но всъщност не е така, когато си надрусан. Можеш да се наливаш цяла вечер, ако си друсан, а после ще вземеш още наркотици, защото си пил. Аз обожавах марихуаната. Единственият проблем на джойнта е, че една цигара води до втора, трета, четвърта и така нататък до момента, в който просто отваряш хладилника и изяждаш всичко в него и трупаш килограми.

В края на вечерта просто отивах на гости на някого, палех една цигарка и край, започвах да се чувствам страхотно. Супер! Знаех, че не искам да се връщам пак към пристрастяването към алкохола и друсарските купони, но също така бях наясно, че нямам силата да откажа и да кажа „не“. Никога повече… И така, от време на време, се отрязваш на макс, а после се сещаш за всичко, на което са те научили в клиниката за пристрастяването, и се срамуваш от себе си.

След първия си запой отново останах чист за три-четири месеца, но после отново излязох от релси. Стана ми навик. Мислех си, че след като ходя на всички срещи, а само понякога се отпускам, всичко е наред. Освен това вредата не беше чак толкова голяма или поне така се оправдавах пред самия себе си, твърдейки, че няма нищо лошо от време на време да си пийвам и да паля по едно джойнтче, стига да не го правя всеки ден. Разбира се, се заблуждавах, защото реалността беше съвсем различна — отново бях пристрастен.

В най-лошите си периоди трябваше да пуша по един джойнт всяка сутрин само за да мога да функционирам нормално. Без него ставах параноичен и неспокоен. Мислех си, че няма да е никак лошо да поддържам запоите по един на всеки два, три, четири месеца, а през останалото време да съм чист. В повечето случаи обаче снукърът ми се изпречваше на пътя и опропастяваше тези мои планове. Все едно тренирах за запоите. Това беше моята олимпиада. Веднъж на всеки четири месеца се отрязвах тотално. Казвах си, че това е добра причина да оставам чист, че ще се наслаждавам повече на тези моменти, когато дойдат, и че това ще е отплатата ми за положения труд.

Ако трябва да съм честен, нямам представа как съм успял да минавам през допинг тестовете през този период. Помня как отивах на всеки световен турнир с една-единствена мисъл — че нямам търпение да свърши, защото това би означавало край на тестовете за наркотични вещества и началото на тримесечен период без никакви проверки, което значеше, че мога да се размажа тотално. Хванаха ме само веднъж, в началото на кариерата ми, но това беше единственият подобен случай. Тестваха ме постоянно между турнирите, а аз се стараех да преценя кога и как да вземам така, че да няма остатъчни вещества в кръвната ми система по време на тези изследвания. Накратко, предизвиквах съдбата и късмета си и винаги бях на ръба.

Майка ми постоянно ми повтаряше: „Ще те хванат, не можеш да продължаваш така“.

А аз всеки път й отговарях: „Не, няма проблем. Стига да не прекалявам и да спирам една седмица преди турнира, всичко ще е наред“.

В крайна сметка друго пристрастяване измести пиячката и наркотиците — бягането. Алън все пак ме накара да отида до клуба. Между другото, аз все още бягам с него — в момента той е на 50 и все още е по-добър от мен. Той бяга по 10 километра за 36 минути, а всъщност е най-добрият ветеринар в Есекс. (на английски — Essex — е историческо, церемониално и административно графство в Източна Англия. Граничи с Кеймбриджшър и Съфък на север, със Северно море на изток, с естуара на Темза и Голям Лондон на юг и с Хартфордшир на запад.)

Веднъж се бях размазал и срещнах Алън във фитнеса. Той ме погледна и веднага осъзна, че въобще не съм във форма.

— Какво става, Рони?

— Ами нали знаеш, Алън, тежка вечер.

— Изглежда като нещо повече от това — каза той.

Аз не отговорих.

— Добре ли си, Рон?

— Да.

— Мислех, че още ходиш на срещите на анонимните наркозависими.

— Да, още ходя.

— Сигурен съм, че друсането и пиенето не са част от дванайсетте ти стъпки, нали? — добави той.

Всеки друг, който ми каже подобно нещо, би ме накарал да си помисля, че си позволява прекалено много, като ми говори така. Но той го каза с такава загриженост и толкова мило — личеше си, че просто ми мисли доброто.

А аз само му се усмихнах — малко глуповато, но това беше единственото, което успях да направя в този момент.

— Хайде, Рони, ела да потичаш с мен. Нямаш нужда от цялата тази пиячка и другите глупости. Свеж въздух, разтуптяно сърце и доза серотонин — това е, от което имаш необходимост.

Пробягах около пет, може би шест мили и бях премазан. ПРЕМАЗАН! След това той ме представи на клуба по лека атлетика „Удфорд Грийн“ в Есекс (на английски — Woodford Green — е квартал в североизточната част на Голям Лондон), който всъщност е доста популярен в областта. До този момент бях тичал сам или с приятели във фитнеса. Само два месеца, след като започнах да бягам в клуба, никой в залата не можеше да повярва колко бърз съм станал.

Първия път, когато отидох в клуба, бях малко свит и срамежлив. Не говорех много, представих се набързо и се измъкнах. Но всички бегачи там бяха много дружелюбни, представяха ми се един след друг и само след два-три пъти вече излизах с тях на по чаша портокалов сок, след като се бяхме преуморили на пистата. Някои от тях като че ли ме разпознаха, но не изглеждаха особено заинтересовани от това кой съм. Никога не говорехме за снукър, разговорът се въртеше около бягането. Те оставяха проблемите и работата си пред вратата. Всичко беше фокусирано върху състезанието и кой бяга по-добре. Ако си запален по бягането, вторник вечер на пистата е най-хубавото, което може да ти се случи.

Обикновено имаше по 50 — 60 души на пистата, които бягаха различни дистанции, хвърляха копия, тласкаха гюлета, упражняваха дълъг скок. И аз си мислех: „Брей, толкова много неща се случват тук“. Всеки си имаше своя групичка, към която принадлежи.

Обикновено винаги, като излизах навън, се държах дистанцирано и свито. Хората ме разпознават, идват при мен и започват да ми говорят всякакви неща. В някакъв момент свикваш с всичко това. Нямам нищо против да си говоря с тях, освен в случаите, в които вече не издържаш, и това те подлудява и си казваш: „О, не! Дай си малко почивка!“. Това място обаче е абсолютно различно — само леко и закачливо бъбрене, което има за цел да те надъха да бягаш по-добре. Може би, след като вече сте се опознали, идва един странен момент, в който някой ти казва: „Как си със снукъра, Рон? Всеки път те гледам, когато играеш“. Но като цяло никой не се интересува от това кой си и с какво се занимаваш. Всичко се върти около състезанията, времената и формата на всеки от нас.

Първото ми състезание беше на 3000 метра, седем обиколки и половина. Времето, което постигнах, беше 10.06 минути. Правил съм го само веднъж, така че това е моят личен рекорд. Един от треньорите постоянно повтаряше отстрани: „Не го изпускай! Притисни го!“. И аз направих точно това. Бях на около 40–50 метра след бегача пред мен. А треньорите имаха предвид точно това — да използвам състезателите пред себе си, за да се надъхвам да бягам по-бързо и да бъда по-добър. На следващата обиколка той отново ми каза: „Давай, Рон! Напъни се! Давай, можеш да стигнеш следващата група!“. И аз се напъвах. И си мислех, че преоткрих наново възможностите си и скоростта, която имах. Мислех си, че след като треньорът вярва в мен, очевидно има защо. И стигнах следващата група. А той отново ме напъваше: „Хайде, Рон, давай към следващите сега!“. И аз отново стигнах следващата група, дръпнах с 40 — 50 метра и на последната обиколка вече бях между три от по-бързите момчета. Помня как спринтирах последните 100 метра и успях да победя някои от състезателите, които дори не бих и мечтал да стигна. Успях да изненадам приятно най-вече себе си.

Бях в клуба около шест месеца и обожавах този период. Тогава започнах да бягам 10-километровата дистанция. Все още не мога да обясня защо 10 километра са такава перфектна дистанция, но е факт. Предполагам, че е едновременно спринт и дълго разстояние. Ако можеш да пробягаш шест мили, значи можеш и десет, а ако можеш да пробягаш десет, значи можеш и тринадесет. Когато започнах да бягам сериозно, вече не се интересувах от лек джогинг, исках да давам всичко от себе си постоянно. Не съм първият спортист, обсебен от десеткилометровата дистанция, въпреки че останалите може би не са чак до такава степен. Великият английски батер Кевин Питърсън го е изпитал лично. В определен период от време се е състезавал в Индия и единственото, което го е интересувало, е било да се залови с 10-километровата си дистанция. Той е бил от хората, които са предпочитали да пробягат разстоянието от шест мили обратно до хотела след всеки т.нар. тест крикет мач. В някакъв момент дори е трябвало да реши дали да се фокусира върху постигането на лични рекорди в бягането или в крикета. Лично аз мога прекрасно да го разбера, тъй като и аз бях в същото положение.

Превърнах се дори в досадник на тема бягане. Говорех само за това. Знаех, че не мога да отида да играя снукър и да им досаждам с тази тема, защото те не бяха заинтересовани, но пък за сметка на това можех да не спирам на тази тема с приятелите в клуба. Накрая все по-рядко се озовавах в снукър средите, освен ако нямаше мач. Често карах приятеля си да се обажда на местния клуб по лека атлетика, ако играех например в Телфорд, и да им каже, че бих искал да се присъединя към тях за едно бягане.

А ако не бях навън да тичам, обикновено вечерях с някого от приятелите си бегачи, с които станах близък. В един момент се оказа, че единственият начин да се наслаждавам на снукъра беше само ако можех да бягам, когато съм далеч от вкъщи. По този начин снукър турнирите се превърнаха в тренировъчни лагери — възможност да бягам с различни състезатели и да пробвам различни маршрути.

Бягането се превърна в нещо много по-важно за мен от снукъра. В един момент вече нямаше значение дали съм спечелил световната титла, или не, ако можех да бягам и да подобря личния си рекорд. Всичко останало беше второстепенно. Години по-рано бях разбрал, че имам лесно пристрастяваща се натура и преследвам всичко, което искам, докрай. В този момент това, което имаше значение, беше да заменя лошите навици със здравословни. Знаех, че ако просто си седя в пъба или в снукър клуба, в някакъв момент ще се отегча и ще имам нужда от вълнуващо приключение, а това в моя случай би означавало поредния запой. Ето защо си мислех, че ако успея да се държа надалеч от тези места и се фокусирам върху фитнеса и клубовете по лека атлетика, бих могъл да канализирам пристрастяванията си към нещо добро.

Бягането е свят, толкова различен от снукъра — на открито, физически натоварващо и абсолютната противоположност на клаустрофобичната снукър зала. Понякога, когато ме снимат директно за телевизията, съм толкова наясно с камерите, които улавят и най-малкото движение, което правя — подръпване на ухото, докосване на носа, потрепване на очите. Всичко това ужасно много дразни. Но по някакъв определен начин всъщност снукърът и бягането не са чак толкова различни. Сам си във всичко — и в разочарованията, и в славата, всичко е само за теб. И двата са индивидуални спортове. Докато снукърът е повече техника, бягането изисква повече кръв и пот, издръжливост, решителност и вътрешна мотивация да продължаваш напред. Има моменти, в които си мислиш, че не можеш повече, но не се отказваш. След всяко състезание си казваш, че никога не би се подложил на това отново, докато пресичаш финиша, но неизменно го правиш. Толкова е болезнено, че чак се питаш какво те е накарало да си го причиниш. Почти всички бегачи го изпитват, дори и тези, които го правят да изглежда лесно и печелят всички състезания. Когато обаче виждаш, че си имал добро състезание, награждават те и подобряваш бягането си, всичко придобива смисъл и осъзнаваш, че си струва.

Първия път, когато пробягах 10 километра, ми отне 39 минути. Впоследствие ги намалих с няколко минути — постигнах 6 минути за миля пробег. Следващата цел беше да подобря и това постижение и да сляза под 6 минути за миля. Това започна да се превръща в мания. Смятах, че ако можех да пробягам една миля за 5.50 минути, ще съм много щастлив. Пробягах 10-километровото трасе на Саутенд и стартирах ужасно. Краката ми тежаха страшно много, защото бях излизал предната вечер; не беше нещо крайно, но изпуших няколко джойнта и помня колко летаргично се чувствах, когато излязох да бягам. През първите три мили си мислех, че съм в ужасен кошмар, но след това се стегнах. Изпреварих няколко състезатели и финиширах, подобрявайки личния си рекорд, който беше 36.30 минути. И все пак бях гневен, защото бях на ръба да подобря шестминутния пробег на миля.

После участвах в бягането през пресечена местност в Есекс — тежко трасе от 8.5 мили — и завърших на 27-мо място, което беше добър резултат. Бях изключително изморен накрая, нямах никаква останала енергия, бях тотално свършен. Можех да заспя, стоейки прав. Но в същото време всички около мен ми повтаряха, че е било много добро състезание.

Най-голямото състезание, в което съм участвал, е бягането през пресечена местност в Южна Англия. Всички добри състезатели, които участват на това състезание и на световния шампионат, бяха там, а аз завърших 180-и от общо 1200 бегачи. Смятах, че резултатът е ужасен, и не исках да участвам повече в нищо подобно. Мой приятел ми каза абсолютно същото и добави, че това е било най-трудното състезание, в което съм участвал — обиколка от 3 мили около Парламент Хил, която трябва да минеш три пъти. И все пак беше един прекрасен маршрут — девет мили през пресечена местност; отне ми повече от час. Тогава не го осъзнавах, но в крайна сметка беше страхотно постижение.

Единственият път, когато съм пропускал бягането в клуба във вторник вечерта, беше, когато намерих други хора, с които да бягам. Например запознах се с моя ирландски приятел Мат, а той можеше да бяга само между 6:00 и 8:00 сутринта. Беше по-бърз от всеки друг, когото съм срещал на пистата, а аз си търсех някого, който да ме нахъсва, затова бягах с него два-три пъти седмично по осем мили. Обикновено след първите 3–4 мили вече бях тотално изтощен, но тъй като той не спираше, аз също продължавах. Понякога дори не знаех къде точно се намирам, така че не си позволявах да го изпусна от поглед, за да не се изгубя. Всичко това пренесе бягането ми на съвсем друго ниво.

Често съм се замислял дали един и същи състезателен дух и инстинкт ме карат да бъда добър и в бягането, и в снукъра. Почти съм сигурен, че отговорът е „да“. Това не означава, че съм лош губещ, а че не обичам да губя, което са две абсолютно различни неща. При бягането, от друга страна, не е важно дали винаги печелиш, а колко се развиваш и подобряваш. Бягането ме научи на много неща, свързани със снукъра. Въпреки че двата спорта са много различни, полезните неща, които извлякох от бягането, се наложиха и във всекидневния ми живот. В бягането можеш или да си добър състезател, или добър трениращ, но не можеш да си и двете. Това, което имам предвид, е, че не можеш да се отдадеш изцяло и на двете. Трябва или да намалиш тренировките си, за да си свеж за състезанията, или да се концентрираш повече върху тренировките, отколкото върху състезанията. Можеш да видиш много хора да хвърчат на пистата във вторник вечер и да смяташ, че са непобедими и че сигурно правят същото и в четвъртък, но ако ги видиш в събота, ще осъзнаеш, че са с премазани крака. Те все пак ще се състезават, но ще постигнат много по-малко от това, на което са способни. Винаги трябва да си оставяш резерва на тренировките. Ако ще тренираш във вторник и четвъртък, не се състезавай в събота. Или пък тренирай във вторник и после почивай в сряда, четвъртък и петък, за да може краката ти да са свежи в събота и да направиш добро състезание.

Накрая започнах да пробягвам 10 километра разстояние за 34 минути. За мен всичко под 36 минути е прилично време за човек, който се занимава с това активно, а това си е 5.40 минути за една миля пробег. Не можех да повярвам, че бягам толкова бързо. Не е нещо невероятно, но е доста прилично време за мен.

Научих много неща от тренировките и строгия режим и започнах да прилагам всичко това в снукъра. Ако бягаш много време, накрая си зверски изтощен. Винаги съм смятал, че трябва да се отдадеш максимално на тренировките преди всеки снукър турнир. По шест часа всеки ден за подготовка за световното първенство например. Бягането обаче ми показа, че може и да прекалиш. Случва се да тренираш и половин час и пак да бъде достатъчно. Една седмица преди всеки турнир вече трябва да си приключил с интензивните тренировки и малко по малко да ги намаляваш.

Много ми се иска да го правя, дори нямам търпение да се размажа от тренировки, но реалността е, че всъщност това не е никак добра идея. Понякога дори не тренирам въобще и просто вярвам в себе си и в успеха си. Може би месец преди турнирите тренирам по няколко часа всеки ден, но през последната седмица просто си почивам и релаксирам. Атлетите също не бягат последната седмица преди маратон, пробягват по една-две мили, колкото да поддържат форма. Без интензивни тренировки, защото тялото има нужда от възстановяване. И после изведнъж бум! Без значение дали си добър играч, или не, е време да превключиш на работен режим и да си готов психически да дадеш най-доброто, на което си способен. Няма никакъв смисъл да откачаш на турнир и да не се представиш толкова добре, защото си показал целия си потенциал на тренировките и не можеш повече.

Колкото повече тичах, толкова по-обсебен ставах. Сега имам нова мечта да представям района си (Есекс) на държавните маратони. (Нужно е да уточня, че най-доброто ми време на десеткилометрова дистанция ме класира сред топ 1500 във Великобритания, така че не се надявам на олимпийски медал.) За да се бориш за това, трябва да си сред най-добрите шестима в Есекс, и смятах, че това не е невъзможно. Аз бях класиран като 27-ми още през първата ми година в клуба. Затова вярвах, че ако отделя повече време, ще са ми нужни не повече от две-три години, за да успея да вляза в шестицата. Но точно тук беше проблемът. Нямаше как да отделя повече време. Все още се занимавах активно със снукъра, а и без друго всички само ми повтаряха, че съм луд да отделям толкова време на бягането.

Участвах в много местни и регионални маратони в радиус от 10–20 мили от мястото, където живеехме. В един определен момент аз вече се състезавах всеки втори уикенд и бягането се превърна в най-значимото нещо в моя живот — единственото, за което говорех по телефона и изпадах в истерия всяка вечер.

— Как си, Алън?

— Добре съм, Рон, ти как си?

— Добре, но не достатъчно. Трябва да сляза под 6 минути. Мисля, че съм много близо. Мамка му, бях премазан на края на десеткилометровото ми трасе. Толкова е яко навън — свежо, хладно, даже студено, но все пак ме смаза.

Въпреки всичко обичах факта, че бягането ми дава толкова много.

Обожавах рутината. Приятелят ми идваше да ме вземе, отивахме в клуба към 11:30, преобличахме се, бяхме готови до 12:00, започвахме в 12:30, засичахме си времената един на друг, душ, след като приключим, и така нататък. Към 15:30 — 16:00 вече бяхме в пъба на по портокалов сок, концентрирани и фокусирани единствено върху времената, които сме постигнали. И всеки говореше само за бягането и за местата, на които би бягал.

Странно е как бях обсебен толкова много от фикс идеята си да представям Есекс. Нека си го кажем, в този спорт няма нито пари, нито кой знае какъв престижен статут — никой няма да те запомни с това, че си бягал за окръга си, нали? От финансова гледна точка със сигурност е по-добре да се концентрирам изцяло върху снукъра. И все пак имаше нещо, не знам какво точно, което ме караше да продължавам и да не се отказвам от тази моя мечта. В един момент за мен да представям Есекс беше равнозначно на това да спечеля световното първенство в снукъра. Бягането замени срещите с анонимните алкохолици и наркозависимите. Нямаше как да имам време и за тях, и за бягане, и за снукър. Поне от едно трябваше да се откажа. И го направих — спрях да посещавам сбирките. По това време вече изглеждах съвсем различно. Тежах около 70 килограма и имах 79 см талия. Всеки ме питаше дали не съм болен, а аз си казвах: „Добре, това означава, че изглеждам слаб и фин“. А когато ми казваха „Изглеждаш много добре“, си мислех „Мамка му, пак съм качил килограми“. Знаех, че когато в очите на другите изглеждах мършав, значи съм в добра форма и мога да се представя добре на състезанията. Чувствах се свеж и окрилен, сякаш летя.

През 2008 г. играх наистина добре и спечелих световната титла за трети път. Тогава наистина летях. Победих Али Картър на финала, дъщеря ми Лили беше на малко повече от годинка, малкият Рони тъкмо се беше родил, а аз бях световен шампион — животът беше прекрасен. Около седмица след финала в Крусибъл спечелих и първото си състезание и го направих с благотворителна цел. Състезавах се със 150–200 души.

Когато участвах, докато бях по-пълен, се класирах около стотицата — в златната среда.

Този път бяхме на състезанието в Епинг Форест и моят луд ирландски приятел също участва. Той беше на около 42 и пробягваше 10 километра за около 33 минути. Това беше истинска класа. Мислех си, че няма начин да успея да го победя, затова просто се опитвах да се придържам близо до него, бях четвърти или пети. Смятах да продължавам така до края и наистина го правех до втората миля. След около две мили и половина го изпреварих и си помислих: „Боже, ти си пред него, давай, продължавай, не се отпускай!“. И не се отпуснах до финала, като го победих с около 40–50 секунди разлика. Освен това се оказа, че съм пробягал 5 мили за 27 минути. Не можех да повярвам — усещах невероятната тръпка да пресека финалната лента и да спечеля ваучери за 80 лири. Бях запален. Възторжен. Дори публикуваха статия на последната страница на местния вестник за мен. Аз на спортната страница във вестника! И то не заради снукъра. Винаги съм искал да има статия за мен в „Атлетик Уикли“ и смятах, че единственият начин това да се случи е с бягане.

Участието ми в състезанието в Епинг Форест (на английски Epping Forest — най-големия открит парк в Лондон.) беше върхът на моята спортна кариера като атлет. От там нататък всичко тръгна надолу. Всъщност все още се надявам, че не е точно така, че ще се завърна и ще подобря личния си рекорд. Може би просто съм станал по-мързелив. Може би не знаех накъде да тръгна и какво да правя, след като спечелих първото си състезание. Предполагам, че в крайна сметка просто не е възможно да постигнеш перфектен баланс между снукъра и бягането.

Един от основните ми проблеми беше Джо — тогавашната ми партньорка в живота и майка на Лили и Рони. Тя винаги смяташе, че страстта ми към бягането е егоистична, защото, докато тя се грижеше за две деца, аз бях постоянно навън, играейки снукър, или на пистата. Не харесваше това, че съм се запалил по състезанията, и може би още повече не й допадаше цялата бъркотия, която внасях вкъщи — мръсни екипи, мръсни крака и т.н. Доста често се налагаше да вляза вкъщи, да оставя дрехите си върху спортните си принадлежности, да изтичам на втория етаж за бърз душ и да измия цялата кал, преди тя да я види и да започне да мрънка и да се оплаква. Бягането може би беше една от основните причини да се разделим.