Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (15)

14
Обратно в играта

„Вторник, фитнес, Тери. 50 минути. Тежести, упражнения за горна част, гърди, рамена, клекове. Работех здраво и се чувствах силен.“

 

Тренирах яко вчера и бях наистина смазан, но тази сутрин вече се чувствам добре. Април 2013 г. е и тъкмо започвам малко по малко да се връщам към фитнеса. Миналата година, след като спечелих световния шампионат, бягането остана на заден план. Тъкмо бях започнал отново да бягам, когато счупих една от метатарзалните кости (една от костите на ходилото, непосредствено преди пръстите) при бягане. Това е често срещано счупване при футболистите. Когато се случи, направо откачих, много ме беше яд. Бях започнал да възвръщам формата си по него време и бягах с приятеля ми Алън. Тогава като цяло беше дъждовен период, но точно в този ден беше приятно и слънчево, а ние си избрахме маршрута през окопите, останали от Първата световна война. Бягахме през гората със съвсем леко натоварване и видяхме една жена, която разхождаше трите си големи кучета — стафордширски бултериери. Беше ми се случвало преди да ме подгонят кучета, докато бягам, и ето защо малко забавих и както си мислех за това, изведнъж изкълчих глезена си. Опитах се да продължа, но просто не можех, беше толкова болезнено — бях убеден, че съм си направил нещо сериозно. Докуцуках обратно до колата, отидох в болница на следващия ден и там ми казаха, че съм счупил кост по средата на ходилото си.

Три месеца ходех с патерици, а след това още три просто не бях в настроение да тренирам. Качих няколко килца, надебелях, не играех снукър и стигнах до 86 килограма — с 13 повече от нормалното ми тегло. Дори и дрехите не ми ставаха, което ме караше да се чувствам като парцал.

Оставаха шест седмици до световния шампионат и исках да съм в най-добрата си форма за завръщането си. Това значеше много за мен. Не исках да изглеждам зле, когато се връщам след толкова много време обратно в играта.

Днес направих няколко индивидуални тренировки с Трейси. Тя е много важна част от живота ми. Познавам я, откакто бях на 15 години, и наистина й се възхищавам, защото е просто невероятна. В момента е на 50 години, изглежда великолепно, обикновено е в топ 4 или 5 на всички местни състезания и винаги победител в състезанията за ветерани. Тя е невероятен атлет и винаги е била до мен, когато съм имал нужда. Трейси Александроу винаги е била неотменна част от живота ми. През последните 20 години ме тренира с малки паузи, макар че последните 10 години тренираме наистина сериозно.

Освен бягането реших и да тренирам с Трейси, защото тя полага много усилия и прави упражнения и за сила. Обикновено се срещаме в „Хейнаут Форест“ за една лека и загряваща миля. После спираме до някоя пейка и следваме серията: 20 „кофички“ (тип хоризонтално набиране на пейка), бягане, 20 „кофички“, бягане, 20 „кофички“ и пак бягане. После три серии от по 20 лицеви опори и бягане. Ужас! Всяка серия беше като боксов рунд — по три минути. Накрая по принцип трябваше да бягаме на обратно към вкъщи, но аз вървях, защото вече не си усещах краката.

— Трейс, не мога повече наистина.

— Как така не можеш повече?

— Наистина не мога, трябва да спрем, премазан съм.

— Не се притеснявай, скъпи, наистина тренира много добре, вече влизаш във форма, справи се чудесно.

Тя е просто страхотна, толкова много ме подкрепя винаги. Дори и да не съм във форма, няма да си затрае, за да не ме засегне. Ще ми каже всичко в очите, а аз имам нужда и харесвам точно това.

Предполагам, че съм заобиколен от хора, които не ми казват всичко в очите. Някои го правят — майка, татко, приятелят ми Ирландеца Крис, Кимо, Деймиън, Антъни, Трейси, шотландският ми приятел Чип, чийто син между другото е невероятен снукър талант (метър и двайсет висок, само на 12 години, а вече е шампион на Шотландия в групата под 14-годишни). С времето обаче разбрах, че много хора около мен имат задни мисли и скрити мотиви. Въпреки че повечето от тях наистина ме харесват и им пука за мен, знам, че ми казват някои неща само защото те самите ще извлекат някаква полза от това.

Не говоря за всички хора като цяло, а за определени индивиди в снукъра. По принцип на тях не им пука дали съм депресиран, дали се чувствам зле и какво ми е, стига да се появя, да изляза да играя, да вкарам няколко топки, за да не се изложат те самите. Не е особено приятно да разбереш това за хората около себе си. Винаги съм бил донякъде наивен, но като наближавам четиридесетте, вече виждам света такъв, какъвто е наистина.

Дори и хора, които са наистина много важни за мен, като мениджъра ми Джанго например, със сигурност също имат някакви користни мотиви, след като връзката ни е съвсем професионална. Джанго е преминал през много трудности в живота, нещо като татко, когато е нямал абсолютно нищо и всяко пени е било от значение. Джанго е направил страшно много за мен и винаги ще ми бъде близък, но когато стане въпрос за работа, ние двамата имаме съвсем различно мислене. Понякога ми се иска да имах неговата безскрупулност. Обичам го, а и той е най-добрият готвач на света. Винаги ще съм му задължен за това, че ме научи как да си готвя вкусна китайска храна.

Джанго ме мисли за мекушав. Нарича ме Банкомата.

— Има прекалено много хора, които те използват за пари и те доят като крава — ми казва често той.

— Но на мен не ми пука, Джанго — отговарях аз.

— Наистина трябва да престанеш.

— Нищо не мога да направя за това, че съм заобиколен от лешояди.

Докато Джанго винаги ми е мислил доброто, много хора около мен не се интересуват от нищо друго освен парите ми. Когато прекъснах със снукъра, както казах и преди, ми се искаше да се позанимавам малко с медии, радио, телевизия, коментаторска дейност, интервюта. Но не ми се иска да ме контролира някаква корпорация и да ми казва какво да правя. Това, което искам и от което се нуждая, е стимулът да стана сутрин от леглото, нещо, което да ме завладее. Малко медия, малко професионални ангажименти, мотивиращи разговори и щях да бъда най-щастливият човек. Ако мога да организирам и някакво социално събитие, на което хората да идват при мен и да ми казват колко приятно си изкарват, това също би ме радвало.

Най-малко използваческите хора, които някога съм срещал, са тези, с които се запознах покрай бягането. А аз се запознах с доста. Имаше един период, в който дори се заприказвах с непознати по алеята. Бях във форма с бягането и татко веднъж ме попита защо не започна да възприемам турнирите като тренировъчни лагери.

Идеята ми допадна и всеки път, когато отидех на турнир, вземах със себе си приятеля ми Тери Макарти от клуба по атлетика „Удфорд Грийн“, той се свързваше с местния клуб и винаги имаше с кого да бягам.

Тери, „човекът, който може да оправи всичко“, ми звънеше обикновено с репликата „Окей, Рон, уредил съм ти Еди за сутрешното бягане и Тревър за вечерното“.

Даваше ми телефонните им номера, аз им звънях и им казвах нещо от типа на „Еди, ще пристигна в събота, така че ако искаш, може да се видим в неделя“.

И всичко се нареждаше. Слизах долу в 8:00 по къси шорти и готов за бягане и се оглеждах във фоайето за някой друг човек, който изглежда по подобен начин и е по шорти.

— Ти трябва да си Еди?

— Да, ти сигурно си Рони. Колко искаш да бягаме?

— Пет-шест мили би било добре.

И потегляхме. Нямахме и идея какъв бе човекът до нас. Понякога си мислех, че пичът, с когото бягам, е прекалено бърз, а друг път — че е прекалено бавен. Но в 9 от 10 случая си мислиш, че е на високо ниво, след като бяга 10 километра за 34 минути. Доста от близките си приятели срещнах точно по този начин.

Бях истински късметлия, че попаднах точно в този клуб — „Удфорд Грийн“, който е създал много брилянтни атлети, включително и Сали Гънел, която спечели златен медал на 400 метра бягане с препятствия на Олимпийските игри в Барселона през 1992 г. Има толкова много добри треньори и атлети в този клуб, а те поддържат връзка с всички атлети в страната. Свързаха ме с някои много готини пичове. Тъкмо щях да пътувам за Телфорд за Шампионата на Обединеното кралство, когато попитах Тери дали може да ми съдейства.

— В Телфорд познавам Крис Дейвис — ми каза той. — Крис успя да пробяга 10 километра за 28 минути и 37 секунди.

— Бъзикаш се, нали?

— Не, ще се увериш сам. Ще ти бъде приятно да се запознаеш с него, много е точен.

Крис беше героят на Тери. Тери ми каза: „В Телфорд има страшно добър клуб по атлетика, а Крис Дейвис ще се срещне с теб за по едно бягане заедно с още някои хора. Той е просто върхът!“.

Пристигнах там и една жена, Клер, ме посрещна. Отидохме до къщата и за първи път видях този пич — огромни крака и малко тяло. Помислих си, че няма как да е бегач. Повечето бегачи имат тънки и малки крака. Но като започна да говори, осъзнах, че явно това е Крис Дейвис, но все още не ми се вярваше, нямаше как това да е той. След това отидохме да бягаме и се убедих, че наистина е той.

Бягахме през гората и после през местност, наречена Рекин, която представлява много известен и популярен хълм, който спокойно може да мине за планина. От върха му можеш да видиш 15 окръга и точно това място бе вдъхновило Толкин за неговата Средна земя във „Властелинът на пръстените“. Великолепно. А точно тук те започваха неделното си дълго бягане. Беше просто прекрасно.

„Виж, мога и да издържа до около 9 мили — му казах аз. — Но днес трябва и да играя, така че не искам да се смазвам.“ Изкачих хълма и се чувствах доста добре. Видях, че Крис Дейвис бяга до мен. Помислих си, че мога да ускоря малко и го направих. Изумих се, когато видях, че този пич дори не се беше задъхал, когато стигнахме. Аз не знаех къде се намирам, а той си говореше, все едно досега е седял. Определено беше на съвсем различно ниво от моето.

Крис е участвал в Игрите на Британската общност Глазгоу и е бил пощальон. Преместили са се от Телфорд в Стоук, където живеят роднините на приятелката му, и сега той тренира там. Цялото семейство бяга — братът на приятелката му бяга маратона за 2 часа и 20 минути; приятелката му бяга 10 километра за 35 минути; другият й брат, Дейвид Уеб, бяга маратона за 2 часа и 15 минути и участва в последния световен шампионат. Другата му сестра, Сиан, бяга 10 километра за 34 минути. Представяте ли си това семейство да бяга заедно? Пълна лудница. Но бяха страхотни хора, де. Някои от тях идваха да ме гледат как играя — Крис, баща му, Клер и още един бегач. Не изглеждаха особено заинтересовани. Бяха там само за да ме подкрепят, което беше страхотно. После отидохме на вечеря, хапнахме китайско и си говорихме за бягане. Бяхме досадници на тема бягане.

Имаше някакво странно противоречие между това колко напредвах с бягането и как се справях с връзката си с Джо. Колкото повече време отделях на бягането, толкова повече страдаше връзката ни. Тя смяташе, че е донякъде егоистично от моя страна и сигурно имаше право. Но аз открих толкова приятели покрай този спорт — нормални свестни хора, които грам не се интересуват от цялата тази простотия около знаменитостите и славата — и ми се искаше тя да осъзнае колко специални са те. Но това просто не се случи. И определено фактът, че бях толкова изтощен след бягане и не ставах за нищо, не помогна.

Джо беше най-прекрасният човек на планетата за мен, когато се чувствах като парцал. Звънях й по телефона, казвах й, че съм се депресирал, а тя винаги беше насреща. В същото време, ако примерно спечелех титлата на световния шампионат, не бихме могли да бъдем щастливи заедно.

Доста често се чувствах най-щастлив, когато бягах, но точно бягането се превърна в мъчителното, болно и слабо място на връзката ми с Джо. Тя смяташе, че времето, което прекарвам в бягане, трябва да отделям за децата, и че прекалено много от него изкарвам с дружките си бегачи. Много често, когато се карахме, скандалът ни беше свързан с бягането.

След известно време вече си имах по един бегач във всеки град. Джейсън Уорд беше моят човек в Шефийлд. Той е истинска легенда. Отивах на световния шампионат и бях в най-добрата си форма досега. Бях спечелил 5-километровото състезание в Епинг и това беше моментът, в който реших, че искам да се състезавам за Есекс и че с удоволствие ще се откажа от снукъра, ако можех да постигна целта си, въпреки че бях наясно, че нямаше да изкарам никакви пари. Беше просто една налудничава празна надежда.

Бях на 180-о място в състезанието в Парламънт Хил. Участваха 1200 състезатели и общо взето всички бяха много добри бегачи. Естествено, имаше и не чак толкова добри, но поне 1000 — 1100 от тях изглеждаха сериозни атлети, които бягаха поне по 35 мили седмично. Имаше и от тези страхотни спортисти, които пробягваха 10 километра за 27 — 28 минути. Те бяха като летящи машини — най-добрите сред най-добрите. Е, аз така или иначе никога нямаше да тръгна да се меря с тях, но тъкмо бях пробягал 10 километра за 35 минути и бях в страхотна форма. Бях станал 27-и на състезанието в Есекс. Така че бях върнал невероятната си форма и добре изваяното си тяло, без дори да го осъзная.

През 2008 г. звъннах на Тери и му казах да ми намери някого за Шефийлд, защото, ако всичко вървеше добре, щях да съм там цели 17 дни. Тери е регистриран в един сайт — http://eightlane.org/ — който е за всички, които се интересуват или се занимават с бягане. Освен това Тери знае всички добри атлети в страната. Той бе изключително добър бегач преди, но сега просто тренира една група в клуба във вторник вечер. Така Тери ме свърза с Джейсън.

— Намерил съм ти един страхотен тип там — ми каза той. — Казва се Джейсън Уорд и бяга 5 километра за 14 минути.

— Мамка му! Тери, бъзикаш ли се с мен?

— Съвсем не, той е много класен атлет. Но съм сигурен, че ще се чувстваш добре с него. Беше ти добре с Крис, нали?

— Настина ли мислиш така? — Аз не бях толкова сигурен. Когато бях с Крис, имаше още хора с нас. И въпреки това бях обезсърчен и в същото време уплашен от него. И така, звъннах на Джейсън.

— Здрасти, приятел, как си? Аз съм Рони.

— Здравей, супер съм — отговори Джейсън. — Тъкмо пробягах 5 километра за 14 минути.

— Мамка му, набрал си — казах аз.

— Да, не беше никак зле. Прилична скорост.

Бях наистина ужасен от това, което чух.

Писах му, когато пристигнах, и той ми показа маршрута си. Излязохме с колата извън Шефийлд и отидохме на мястото, където правеше повечето от тренировките си. Пробягахме около 9 мили. Бях толкова скапан след това. Когато бягаш с някой много добър, се притесняваш, че може да го бавиш, и със сигурност не искаш да му проваляш тренировката. Именно затова бягах колкото бързо мога, за да иска пак да бяга с мен, защото той действително ми допадна. Ако наистина не можех повече, щях да му кажа да забавим малко темпото, но по това време бях във форма. Тогава можех да изляза да бягам с когото и да е и да имаме добра тренировка. Всеки по света би бил доволен да бяга със скорост една миля за шест минути. Мо Фарах? Той би казал, че шест-седем мили за шест минути биха му се отразили доста добре. Накрая влязох в колата да се прибираме на обратно и си помислих: „Мамка му, ето на това му викам бягане“.

Единственият проблем беше, че след няколко дни трябваше да започна да играя на световния шампионат, а бях тотално размазан. Върнах се в хотелската си стая, взех си душ и просто си полегнах на леглото за час — час и половина. Бях тотално изцеден. Мислех си, че не е лоша идея да отида да поиграя малко и да потренирам, но просто нямах сили.

Бягането вече бе превзело живота ми. Още в първия момент, в който срещнах Джейсън, разбрах, че е свестен тип. Говорехме си много за бягането. Разпитвах го за това къде бяга, кого познава, какви маршрути има, по колко мили бяга, по колко серии прави. Бях станал наркоман, а моята дрога бяха бягането и информацията за него. Мога да говоря цял ден за това. Наистина се превърнах в истински досадник на тази тема.

Когато Джейсън не бяга, той е един от регионалните мениджъри за Исландия. Има добра работа и тя наистина му приляга, защото той може да бяга от вкъщи до работното си място и обратно. Каза ми, че е можел да се отдаде напълно на това да е само атлет, но имаше добра работа, а и нямаше как да печели много пари от това, все пак не беше Мо Фарах. Джейсън бе този, който определяше темпото на Лондонския маратон. Най-добрите атлети го минаваха за 2 часа и 16 минути, а Джейсън вече поддържаше темпото за 20 мили за този интервал от време.

Казах на Джейсън, че много ми хареса първото ни бягане заедно, но ме е размазало. „Просто беше прекалено много — казах аз. — Все пак трябва да играя и снукър и нямам нищо против да бягам с това темпо за около 5 мили, но ако трябва да пробягам още едни такива 9, ще се скапя тотално.“

„Няма проблем, приятелю, следващия път ще направим едни 5 мили“ — ми отвърна той.

Наистина ми стана много добър приятел. Постоянно бягахме заедно, когато имахме тази възможност. Започна да идва на мачовете ми и се размотавахме насам-натам. Беше ми приятно да знам, че той е някъде в публиката и ме подкрепя, макар и да бях наясно, че снукърът не го интересува особено. Винаги му давах по един билет и му казвах да не се притеснява, ако не може да дойде, но обикновено успяваше да се появи.

Джейсън беше типичен атлет. Не беше фен на снукъра и не подозираше за моето съществуване, преди да се запознаем. Бегачите са просто друга порода хора. Не ги интересуват парите, положението в обществото или с какво се занимаваш, те са вглъбени в бягането и това е. Сега всеки път, когато отивам в Шефийлд, Джейсън е първият човек, на когото се обаждам. Ако съм в горе-долу добра форма, дори и бягам с него, ако пък ли не — не се и пробвам. Не искам само да му губя времето.

Когато ми се налагаше да пътувам до Шефийлд или Телфорд и се срещах с Джейсън и Крис, бях най-щастлив. Депресирах се само от мисълта, че трябва да се прибирам вкъщи след това. Натъжавах се, когато си тръгвах. Имах такава силна връзка с тези хора, а те не искаха и не очакваха нищо от мен. Освен да побягаме заедно.

От време на време се събирах и с някой извън страната. Веднъж бях в Малта и се заприказвах с управителя на фитнеса, Ник.

— Добре, ще дойда да бягам с теб — ми каза той.

— Просто имам нужда от някого, който да ми покаже няколко маршрута наоколо.

— Няма проблем, ще потичаме наоколо някъде към 5 мили — отвърна.

— Супер. Страхотно!

Излязохме да бягаме и той зададе доста добро темпо и в някакъв момент каза, че е време да се връщаме обратно. Мислех си, че знам пътя на обратно и мога да се върна сам. И го изгубих. Върнах се в залата и всички започнаха да ме питат къде е Ник. Отговорих им, че докато се обърна, него вече го е нямало и явно е изостанал някъде зад мен. Тогава бях в наистина добра форма и на връщане бягах една миля за около 5 минути и 30 секунди, което е доста добро време. На следващия ден, когато той дойде в залата, ми каза: „Мамка му, наистина можеш да бягаш!“. Ник беше в добра физическа форма, но определено не беше добър бегач.

Някои от най-добрите ми кросове са били с Иймън Мартин, последния британец, който е печелил Лондонския маратон. Тренирах с шестимата най-добри бегачи в Есекс и бягахме на всякакви дистанции — от 800 метра до 6 мили. Имаше едно хлапе, което можеше да пробяга 1500 метра за 3 минути и 50 секунди, а имаше и един пич, който бягаше 10 километра за 29 минути. Те бяха истински животни в бягането и затова исках да тренирам с тях. След около три месеца вече бях в страхотна форма. Когато си свалях тениската, се виждаше колко зверски нацепен съм. По това време също така тренирах здраво и с личния си треньор, Трейси. Понякога бях толкова скапан и уморен, че като отивах да тренирам с Трейси, трябваше да работим само за сила, защото нямах никаква енергия и нямаше как да бягам наоколо. Това беше през 2009-а, годината, в която победих Марк Селби на мастърсите. Помня как се погледнах в огледалото след това и изглеждах страшно измъчен.

След тренировка с Иймън ставах на следващата сутрин и не можех да ходя поне 15 минути. Типичната хълмиста тренировка с Иймън се състоеше в понеделник късно вечер. Срещахме се и започвахме с 2 мили лек джогинг до хълма с разгряване близо 20 минути, общо около 45 минути. И след това вече си правехме тренировката — 6 серии по една минута бързо бягане нагоре по хълма. Винаги изоставах, но все пак се държах на прилична дистанция. После си правехме лек джогинг на обратно и почвахме отначало. Шест серии. Преминавахме към 6 серии по 30 секунди от пак същото — бързо бягане нагоре, лек джогинг надолу. Следваха 6 серии по 45 секунди. Почивахме малко, преобличахме се, слагахме по-топли дрехи и бягахме на обратно 2 мили. Общо всичко ни отнемаше около 2 часа. Беше брутално натоварване, но го обожавах.

В сряда правехме повторения, редувахме 3 и 5-минутни серии. Разделяхме се на две групи, аз бях в по-бавната и се започваше — 3 минути, 5 минути, 3 минути и така, докато стигнем общо 30 минути бързо и резултатно бягане.

Това беше еквивалентът на 6 серии по 5 минути с двете мили загряване и стречинга. И това ни отнемаше около 2 часа общо.

В събота или се състезавахме, или се срещахме в Базилдън (на английски — Basildon — град в окръг Есекс) и Лангдън Хилс (район в града с площ 6 кв. мили) и бягахме по един маршрут през тази местност. Позволяваха ми да стартирам от по-предна позиция и тичах с рекордьора и шампион на полумаратон Ник Уедърич. Той имаше малко коремче, но нямаше никакъв проблем да пробяга девет мили за 5 минути и половина. Наистина е класен атлет. Ник е като мен в снукъра. Може да не играя цяла година и после да се върна и да направя сенчъри брейк от раз.

Ник ми даваше преднина от около 30 секунди и повторенията ни бяха на по 3 минути. Иймън пък чакаше на финиш линията и когато вече бях на около 2 минути и половина, той започваше да ме надъхва до края. Ник обикновено ме задминаваше някъде на втората минута и половина и в момента, в който това се случеше, аз просто трябваше да удържа до края. Правехме 6 серии по 3 минути всяка в съботните дни. По-бързите момчета правеха по-дълги серии, естествено. Но и ние давахме най-доброто от себе си.

Иймън имаше проблеми с тазобедрената става и тъкмо му я бяха сменили. Той е някъде към средата на 50-е и е един от хората, от които съм научил най-много.

Отнемаше ми около час да стигна дотам, още час на обратно и два часа за тренировката. Така че два пъти седмично жертвах 4 часа от вечерното си време. Аз нямах нищо против, но на Джо определено не й харесваше. Влязох в страхотна форма, но това ми костваше много проблеми вкъщи и поради тази причина трябваше да отстъпя. Когато ходех до фитнеса, никой там не можеше да повярва колко бях здрав. Но все пак тренирах с много добри атлети. И благодарение на тях можех да тренирам на който и да е уред и да не спирам за два часа в залата. И всичко това без дори да се изморя кой знае колко.

2008-а, годината, в която бях в най-добра форма, бе също и годината на триумфите ми в бягането. Спечелих три състезания — и трите през този период. Първата ми победа беше най-велика. Беше състезание в Епинг, което набираше средства за Рис Даниелс, момиче, което почина от рядко регенеративно заболяване, наречено Batten’s.

Тъкмо бях спечелил и световния шампионат. Общо взето всичките ми победи дойдоха накуп в периода, в който бях в най-добрата си физическа форма.

Втората ми победа беше на едно състезание за хора в неравностойно положение. Всички участници имаха някакъв недъг и затова най-бавните тръгваха първи, а най-бързите — последни. Примерно ако някой бяга 5 мили за 45 минути, а аз — за 27 минути, той ще тръгне 18 минути преди мен. Идеята беше всички да се движим горе-долу заедно. Аз бях един от последните на старта и не смятах, че ще успея да настигна двамата пред мен. В крайна сметка спечелих състезанието, а усещането беше наистина невероятно. Да не пропускаме факта, че все пак имаше и страхотна награда — торта с кремов пълнеж и сандвич с бекон, нещо такова!

Третото състезание не беше просто бягане — това бе убийствен маршрут, наречен Lactic Rush (в буквален превод — Млечна надпревара) и измислен от личния ми треньор Трейси. На него участваха около 80 души. Това е състезание в пресечена гориста местност с много препятствия по пътя, така че ти позволява да виждаш останалите, докато бягаш. Един от участниците се провикна на свой приятел, който също участваше: „Не можеш да позволиш на някакъв си снукър играч да те победи!“. И аз си казах „Окей, сега ще ви покажа за какво иде реч!“. Той тъкмо ме задминаваше, когато стана това. Аз се надъхах страшно много. Той беше военен и беше добър в такъв род състезания — да се катери по кални хълмове, да преминава през разни потоци, през гуми, така че аз просто наблюдавах какво прави и го копирах. Стоях зад него, опитвах се да запазя част от енергията си и наблюдавах как точно преминава през всички препятствия. А после, на последната миля, обувката му падна и аз се възползвах. В момента, в който го задминах, той беше свършен. Спечелих с повече от минута преднина, което си беше доста, имайки предвид, че бягахме първите шест мили заедно, а целият маршрут беше седем.

„Брентууд Газет“ (местен вестник) дори публикува статия за мен, което ме мотивира още повече. А и спечелих ваучер за 100 лири. Постижение си е.

 

 

Скоро след това отидох на състезание във Франция заедно с пича от Телфорд, Крис, който бяга 10 километра за 28 минути; шуреят му (брат на жена му) Марк, който бяга маратона за 2 часа и 20 минути; жена му и сестра на Марк, Аманда, която бяга 10 километра за 35 минути. Имаше и още няколко души от Телфорд с нас — по-бавни от Крис и семейството му, но все пак доста добри атлети.

Пътуването не започна особено добре. Вече се бяхме качили на ферибота в Портсмут, когато осъзнах, че съм си забравил паспорта. Трябваше да наема куриер да ми го достави, което забави цялото пътуване с 10 часа. Другите тръгнаха, но Крис и баща му, Тери, останаха с мен. Това беше доста хубаво всъщност, защото можех да си говоря само за бягане с тях, а те бяха изцяло на мое разположение. Въпреки това се чувствах доста гузен, защото реших, че сега ще се разочароват от мен и ще ме помислят за страшен тъпанар. Но те ме изненадаха с невероятно топлото си и приятелско отношение.

Както и да е, успяхме да се доберем до Франция. Бях малко нервен, защото все пак всички, с които пътувах, бяха много добри атлети. Сигурно по същия начин се чувства всеки аматьор, който се изправя срещу мен в снукъра, а именно „Мамка му, тук вече загазих!“. Но те не само че не ме караха да се усещам така, а и ме надъхваха и окуражаваха през цялото време.

Тери ни обясни за целта на пътуването. „Ще подобрим личните си рекорди — каза той. — Ти също! — добави, докато гледаше право в мен. — Тя също ще подобри личния си рекорд. Крис няма да го направи, защото той ще спечели състезанието, а Марк ще постигне добро време на полумаратона.“

Марк, който беше доста добър, каза, че няма да участва в полумаратона, защото не е в достатъчно добра форма, но ще дойде с мен на 10-километровото трасе. „Утре ще подобриш личния си рекорд“, ми каза той така, все едно беше вече факт, а не цел.

Пристигнахме в Каен (град в Северозападна Франция) и се регистрирахме в нашия малък симпатичен хотел за 18 лири на вечер. На следващия ден аз, Марк и Крис излязохме за един бърз джогинг, колкото да се раздвижим малко. Помислих си, че ще е супер бърз спринт, но не беше.

Беше си мързелив лек джогинг и това бе моментът, в който осъзнах, че дори и топ атлетите се наслаждават на 7 — 8 минутен пробег на миля и не се размазват от зверски тренировки всеки път. Изучавах начина, по който тренираха и се състезаваха точно както изучавах снукър играчите в началото на моята кариера.

После закусвахме заедно и си прекарвахме наистина добре. Аманда победи 3000 други състезатели в четвъртък вечер и спечели състезанието за жени на дистанция 5 километра. Пробяга я за 15 минути. Оставаха ни 10-километровото състезание, полумаратонът и маратонът.

Марк бягаше до мен и ми каза да не се отделям от него. На петия километър вече бях свършен и му казах, че не мога да продължа, защото това просто ме убива. А той ми отвърна:

— Стъпвай на върха на пръстите си, изпъчи гръдния кош, не забравяй — върха на пръстите ти, после възглавничките на ходилото.

— Не мога, Марк, премазан съм!

— Справяш се добре! Изпъчи гърдите!

Веки път, когато забавях, той само ми повтаряше да не се откъсвам от него. И аз се опитвах да задържа темпото.

Когато минахме 4 мили, започнах да изпреварвам някои от бегачите. Помислих си: „Мамка му, току-що отвях няколко“. Това ме мотивира и ми даде увереност. Той не спираше да ми говори:

— Справяш се добре, Рон, остава ти само миля и половина!

— Смазан съм, Марк, наистина не мога повече.

— Напротив, можеш. Можеш!

Оставаше ми една миля и си помислих, че сигурно съм постигнал доста добро време.

— На път си да подобриш личния си рекорд — повтаряше Марк. — Новият ти личен рекорд е съвсем близо.

Личният ми рекорд дотогава беше 35 минути и 50 секунди, така че каквото и да е постижение под това, щеше да е невероятно.

— Остава ти половин миля — ми каза Марк. — Продължавай, не спирай!

Тогава вече нямаше да спра и да се откажа. Прекалено далеч бях стигнал, за да захвърля всичко. Научих, че можеш да бягаш дори и когато не се чувстваш особено добре. Останаха ни 400 метра и Марк каза: „Хайде, давай! Остава ти съвсем малко, давай!“. И аз се затичах, спринтирах като луд и финиширах за 34 минути и 50 секунди. Не можех да повярвам. Крис го взе за около 30 минути. Седнах отстрани на финиша и го попитах:

— Как се справи, Крис?

— Страхотно, аз спечелих, а ти подобри личния си рекорд!

После Тери (бащата на Крис) дойде. „Видя ли, казах ти! Ти подобри личния си рекорд! ТИ ПОДОБРИ ЛИЧНИЯ СИ РЕКОРД!“ Беше адски въодушевен. Размазах личния си рекорд, и то с цяла една минута! Бягах една миля за 5 минути и 40 секунди! Ето на това му казвам страхотно бягане.

Бях на седмото небе. Семейният ми живот беше пълна каша, но аз бях толкова щастлив точно тогава, точно с тези мои приятели, точно във Франция… Поръчахме си пица, гледахме Световната купа и осъзнах сред какви невероятни хора се намирам, колко хубаво беше, че подобрих личния си рекорд, че съм се превърнал в досадник на тема бягане, че спечелих световния шампионат, че съм отседнал в хотел за 18 лири на вечер, че никой нито пие, нито се друса и че не трябва да се тревожа какво ям, защото го изгарям веднага. Осъзнах, че съм успял и съм намерил рецептата за щастлив живот, това е!

На следващия ден се събудихме и останалите предложиха да отидем до плажа. Звучеше страхотно, но предполагам, че даже и на вас ви е ясно, че ставаше въпрос за бягане, не за нещо друго. Отидохме дотам и Крис каза, че отива за един бърз джогинг с Аманда, и попита дали искаме да се присъединим. Марк се съгласи и аз отидох с него. Двамата си направихме един джогинг от 5 мили на едно невероятно местенце точно до плажната ивица само по шорти, без тениска, без маратонки и беше просто невероятно. Бягали сме може би със скорост около 6 минути за миля, но аз дори не се изморих. Чувствах се така, сякаш мога да правя това постоянно и завинаги. Бях работил здраво, за да достигна това ниво на физика и тренировки, но определено си струваше — животът не можеше да е по-добър в този момент. Това беше времето, в което съм бил най-щастлив.