Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (1)

Предговор

Не бях сигурен как да нарека тази книга. Трябваше да избера между „Година на прекъсване“, „Завръщането“ и „Бяг“. Първите две са доста самообясними — прекъснах за година поради причини, с които не се бях сблъсквал досега, след като спечелих Световното първенство през май 2012 г. и се завърнах през май 2013-а, за да го спечеля отново. Това беше първият път в кариерата ми, в който печеля два поредни световни турнира. Аз бях първият играч, успял да направи това след Стивън Хендри (смятам го за най-добрия на всички времена), който го постигна през 1997 г. Бяха щастливи времена.

В крайна сметка реших книгата да се казва „Бяг“, защото тя е за това, което ме е подкрепяло и през втората половина на моята кариера. През първата й половина бяха по-скоро алкохолът, наркотиците и прозакът, които ме държаха праволинеен и съсредоточен (колкото и безумно да звучи). В сегашния етап на моето развитие бягането поддържа мислите ми бистри или поне толкова бистри, колкото е възможно някога да бъдат моите. Ако трябва да съм честен, нищо не ми е попречило да бъда това, което съм. Когато написах първата си книга преди 12 години, бях на 25 и тъкмо бях спечелил първия си световен турнир. Никой, с изключение на мен самия, не очакваше, че ще ми отнеме толкова дълго време да го спечеля. Дотогава бях известен като най-великия снукър играч, който никога не е печелил световно първенство. И повярвайте ми, този факт ми тежеше като воденичен камък на врата.

Изпитах огромно облекчение, когато най-накрая спечелих първенството. Вътре в мен обаче остана притеснението, че въпреки другите големи турнири, които съм печелил, печеленето на световната титла ще остане еднократно чудо. Досега вече съм спечелил пет и само Стийв Дейвис и Рей Риърдън с по шест световни титли, както и Хендри със седем, имат повече от мен. Въпреки цялото говорене около евентуалното ми оттегляне от снукъра (и каквото и да си мислят хората, това не са празни приказки — ако кажа, че прекъсвам, това означава, че наистина го мисля), аз все още смятам, че мога да подобря техните рекорди. Тази година в Шефийлд подобрих рекорда на Хендри за брой сенчъри брейка, направени в „Крусибъл“ на финала срещу Бари Хоукинс (131), и чувството беше страхотно. Освен това подобрих още един рекорд — направих шест сенчъри брейка на финалния мач. Така че бавно, но сигурно аз проправям своя път и пиша собствената си история в света на снукъра.

Признавам си, че без бягането щях да се откажа от този спорт много отдавна. Бягането е моята религия, моята ценностна система, моят начин да бъда спокоен. То е ужасно болезнено и физически натоварващо, но също така е и това, което ме извисява духовно най-много. Искам да споделя страстта си към бягането с всеки — тези от вас, които вече я притежават, най-вероятно ще разберат за какво говоря; може би дори ще открият полезни и откровени съвети в думите ми. В същото време се надявам да успея да вдъхновя останалите да излязат на чист въздух, да стъпят на земята и да си вземат дозата серотонин.

За мен има смисъл да напиша книга за бягането — не само защото това е моето хоби и страст, но и защото отново се превърна в основна тема на живота ми. Както спортният психиатър д-р Стив Питърс може да потвърди, аз съм прекарал огромна част от живота си, бягайки от и към всякакви гадости — било то алкохол, наркотици, лоши хора, добри хора, анонимни алкохолици, анонимни наркозависими, клубове по лека атлетика, семейство, храна, телевизионни камери, контролни органи в снукъра, моите собствени демони и всякакви други — вие си изберете.

Разбира се, тази книга е и за снукъра — моята игра. Спортът, който понякога презирам толкова много, че не мога дори да погледна към щеката; спортът, който обаче се превърна и в любовта на живота ми. Тази книга се фокусира най-вече върху годината между 2012-а и 2013-а — най-лудите 12 месеца дори и според моите стандарти. През 2012-а спечелих световното първенство за четвърти път. Това беше най-прекрасното чувство, особено накрая, когато синът ми — малкият Рони — се присъедини към мен на сцената и го хвърлих във въздуха, докато възгласите и аплодисментите се увеличаваха все повече. Веднага след тази победа обявих, че прекратявам професионалната си кариера, и наистина го направих — за цели 11 месеца. След това се съгласих да се върна за световното, за да защитя титлата си. Не съм много сигурен какво точно съм очаквал да постигна — все пак никой не беше успявал да защити титлата си след Хендри през 90-те. Бях играл само един официален мач през целия сезон, ранкингът ми беше паднал до 29-и в света и въпреки че все още бях смятан за един от основните фаворити, аз считах, че това е нелепо. Почти не бях играл през годината, докато не започнах да тренирам шест седмици преди началото на турнира.

По време на Шефийлд 2013 г. много хора ме питаха защо съм прекъснал, защо съм се върнал, а аз знаех, че не мога да им разкажа цялата история в няколко изречения. Някои от тях звучаха неубедително в убеждението си, че „Това е просто Рони“. Особено когато казах, че се връщам, за да платя таксите на децата за училище, всички започнаха да се смеят и да ме питат как е възможно да нямам пари за това. Убеден съм, че смятаха, че се шегувам, но не беше така. Тази книга има и друга цел — да разкаже историята правилно — такава, каквато е.

Това, което бих искал да направя, е да ви дам възможността да надникнете отблизо в живота на спортиста и да покажа колко е трудно да намериш баланса между семейството и професионалната кариера. Не ме разбирайте погрешно, не търся съжалението или симпатията ви — аз съм абсолютно наясно колко съм благословен да имам тази дарба, да имам много последователи, възможността да печеля добре и да обикалям света, играейки играта, която обичам (освен когато не я мразя). И да, от една страна, животът ми е много бляскав. Но понякога, когато нещата не се развият така, както си се надявал, в личния ти живот, става невъзможно да задържиш баланса между семейството и работата до степен, в която си принуден да избираш между двете.