Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (18)

17
Най-великите ми победи

„Яко бягане, темпото беше сравнително бързо, забавих малко по средата, а после се напънах нагоре по хълма и ускорих.“

Първата ми световна титла през 2001 г. беше толкова важна за мен, защото ми отне много повече време, отколкото смятаха всички. Напрежението се трупаше колкото повече време минаваше, без да съм го спечелил. Бях на 25 години и започнах да си мисля, че никога няма да успея да го постигна. Донякъде това беше най-важният и най-трудният за печелене турнир.

Дори когато бях на 16 и бях влязъл в някаква напълно ненормална серия от неспирни победи една след друга, не смятах, че мога да спечеля световния шампионат, въпреки че всички твърдяха обратното. Не знаех колко точно са добри топ играчите, които участват там, но предполагах, че са много по-добри от мен.

Мислех си просто да играя, да се наслаждавам на играта и да видя къде ще ме отведе. В доста по-късен етап от живота си се изправих срещу най-големите играчи в мачове и виждайки колко по-зле играя отпреди, осъзнах колко добър всъщност съм бил на 16, когато съм играл в Блекпул. Сега осъзнавам, че на 15 — 16 съм играл толкова добре, колкото някой някога въобще е можел да играе. Но тогава не го знаех, защото не съм се събирал с топ играчите, за да мога да сравня нивото си с тяхното, и предполагах, че те просто не пропускат.

Преди първата ми победа на световен шампионат не се чувствах добре. Даже бях доста далече от добре. Едва ли можех да се чувствам по-зле. Не бях пристрастен към нищо по него време, така че не можех да обвиня това за състоянието си. Печелех буквално всеки турнир, на който участвах, така че проблемът не беше и в снукъра. Но просто се чувствах адски зле.

Не ми се говореше с никого, усещах се на дъното, нямах никакво самочувствие. Класическа депресия. Поставях всичко друго на преден план, но не и себе си. И в някакъв момент ми писна да го правя. Интервюираха ме по радиото и може би очакваха да получат леко, готино и закачливо интервю от човек, който ще участва на световния шампионат и ще разкаже повече за него. Вместо това обаче аз просто казах, че не се чувствам особено добре, че в момента се опитвам да се справя с вътрешната си борба и че въобще не искам да съм там в момента. Те определено не знаеха как да реагират и какво да отговорят.

Предната вечер звъннах на „Самаритънс“ (организация на територията на Великобритания, която има гореща линия за оказване на помощ и подкрепа на хора в емоционални кризи, стрес, депресия и т.н.) и им казах, че съм отчаян. Не им казах как се казвам, но им споделих, че съм снукър играч, че постоянно получавам паник атаки и че не искам да играя повече. На другия край на телефонната линия един прекрасен женски глас ми каза:

— Трябва ли да играете снукър?

— Ами да, той е животът ми. Това е, с което се занимавам. Иска ми се да мога да играя.

— Не е ли по-добре за Вас да сте физически и психически здрав? Обмисляли ли сте да се откажете от снукъра?

— Да, мисля за това постоянно през последните осем години — отвърнах. По това време бях професионален играч от осем години.

Този разговор не оправи нещата, но определено се почувствах по-добре след него. Реших, че няма смисъл да крия как се чувствам, и просто го излях по радиото. След това интервю веднага отидох при лекаря и му казах, че искам да пробвам антидепресантите, които ми беше предложил преди това, защото вече нямаше накъде да ходя. Мислех си, че няма какво да губя, така си взех рецептата и започнах да ги пия в началото на турнира.

Това е доста рисковано — твърде често хората се чувстват като парцал през първите няколко седмици, когато започнат да употребяват антидепресанти, но от друга страна, аз не виждах да имам някаква алтернатива. Пих ги няколко години и наистина ми помогнаха. Но предполагам, че не исках да имам живот, който зависи от антидепресантите ми — постоянно има разни истории по вестниците за хора, които се пристрастяват към тях и си прецакват живота тотално. Затова реших, че е по-добре да се откажа, докато още можех. Знаех, че винаги мога да се върна към антидепресантите, ако исках — беше нещо като анонимните алкохолици или наркозависими. По-скоро ми се искаше да си взема натуралното лекарство — именно затова ходя да бягам и си получавам дозата серотонин. Обожавам това чувство — да се потиш и да работиш здраво. Тялото ти е машина и трябва да го уважаваш. Разбира се, дори когато го уважаваш, от време на време го взривяваш и размазваш тотално. Аз го правя около 10 дни в годината. Което е около 3% от времето. Не е зле. Предполагам, че 20% биха означавали да си мързелив тъпанар, който само лежи на дивана и възстановява от поредния запой, а през останалото време работи за поддържане на формата си.

Почувствах огромно облекчение повече отвсякога, когато победих Джон Хигинс с 18:14 фрейма на финала. Той вече имаше една световна титла, така че напрежението за победа беше върху моите рамене. Джон е много по-различен играч от мен, но до някаква степен има по-завършен стил на игра — има по-добра тактика, прави страхотни брейкове, вкарва превъзходно. Той е деветка от десет възможни точки по всички възможни критерии, истинска класа в снукъра.

Смятам, че аз винаги съм бил по-инстинктивен играч, и по някакъв начин отказвам хората да използват собствения си стил на игра. Не мисля, че съм по-добър играч от него, но може би маниерът ми на игра смущава повече останалите играчи, отколкото неговия. Джон Хигинс винаги е бил като машина и не мисля, че начинът му на игра всява страх в опонентите му, както, надявам се, моят прави. Той беше снукър еквивалентът на германците във футбола — те те унищожават с ефикасност. Може би невинаги изглежда невероятно и велико, но те разбиват на парченца и винаги е трудно да се играе срещу тях. С мен мачът може да приключи още преди да е започнал. Аз съм повече като Бразилия, отколкото като Германия.

През 2001 г. хапчетата започнаха да действат доста бързо. Не бях толкова стеснителен и свит и просто се фокусирах върху играта. По принцип не говорех много с хората, когато бях на турнири, но за сметка на това почти постоянно бях на телефона с татко през тези две седмици.

Той успя да усети разликата в гласа ми: „Звучиш толкова по-добре, Рон. Определено ти влияят добре. Мога да го разбера само от гласа ти“. Също така ми каза, че и играта ми изглежда по-естествена.

„Вече не се страхуваш да правиш всички тези дълги удари и направо ги схрускваш за закуска. Просто не мога да повярвам, че успяваш да направиш някои от тези удари“ — ми казваше той. Разговорите с него ме караха да се чувствам по-добре. Той определено не разбираше депресията, в която съм, но можеше да разбере, че съм по-добре.

Финалът срещу Джон беше доста тежък. Започнах добре, поведох с 6:2 фрейма, въпреки че не играех блестящо. После демоните ми ме обсебиха пак. Стигнах до резултат 7:2 в моя полза, но беше пълна излагация — най-лошият възможен фрейм в снукъра, който можете да очаквате и да видите и от двама ни. После Джон спечели следващите три фрейма. 7:5. Мамка му. В почивката отидох при Дел Хил, който беше моят мениджър по него време, и го попитах: „Какво се случва? Това е истински кошмар! Не мога да вкарам и една проклета топка!“.

„Виж, просто се дръж! Не играеш никак зле. Ти пропусна няколко, той — също, а и ще продължава да пропуска.“ Върнах се обратно и имах много добра финална серия и в неделя вечер се прибрах и си легнах с постигнат резултат от 10:6 фрейма. Много добре свършена работа, бях удовлетворен. В понеделник следобед се появих и подкарах брейкове от рода на 138, 90 и няколко халф сенчъри брейка. Резултатът стана 14:7. Той обаче не се даваше толкова лесно. 14:10 фрейма. Световният шампионат е като маратон — имаш чувството, че продължава вечно. Седемнадесет дни снукър и накрая вече си полумъртъв. Може да го видиш дори по лицата на играчите — тези, които оцелеят до последната четворка, са бели като платно — цялото това време, прекарано на тъмно, цялото това напрежение, изправяне, игра, сядане, гледане, гледане, гледане. Убийствено е. Няма друг спорт, в който играчите да са толкова на показ — камерите постоянно приближават образа на лицето ти, докато седиш на стола, докато си чоплиш носа, дърпаш си ухото, пипаш си лицето. Няма къде да избягаш.

Лекарят, който ми предписа антидепресантите, е гледал мача по телевизията и се обадил на Дел.

— Гледал е мача по телевизията. Забелязал е, че нивото ти на концентрация пада и в един момент си се отнесъл нанякъде — ми каза Дел по-късно.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм се отнесъл? — го попитах аз.

— Моля те просто поговори с него.

— Няма да се обаждам на никого.

Дел продължи да ме увещава и аз накрая склоних.

Определено не бях в най-доброто си настроение за това, но му звъннах. Попитах го: „Добре, какво значение има?“.

Той беше адски търпелив с мен и звучеше загрижен: „Просто вземи още едно хапче, ще ти помогне да останеш концентриран и свеж. Вземи го сега и след час-два вече ще се чувстваш по-добре“.

Оказа се прав. Поведох с 15:10, имах кратко колебание в играта си, по време на което Джон навакса до 17:14. Трябваше ми само още един фрейм. По това време вече си представях заглавията на вестниците, обясняващи как съм пропилял всичко и не съм могъл да премина през финиш линията. В крайна сметка обаче успях да го направя.

Чувството беше великолепно. Джон беше джентълмен и каза най-доброто възможно нещо в такъв момент: „Кажи на баща ти, че се е справил добре. Много добре се представи. Радвам се за теб и семейството ти“. Той много добре знаеше колко много значи това за мен и татко, за всички нас. Майка ми беше облята в сълзи от щастие.

„Толкова се гордея с теб! — каза тя. — Толкова съм щастлива. Справи се страхотно!“ Отидохме в малката съблекалня зад сцената. Там бяхме аз, майка, татко, Даниел, Джими Уайт, Рони Ууд, тогавашната му жена Джо и всички бяха полудели от вълнение — крещяха като луди и си подаваха трофея над главите. Аз бях единственият спокоен човек в стаята.

Три години по-късно, през 2004-а, спечелих титлата за втори път. Чувствах се много добре по това време и вече бях много запален по бягането. Беше годината на дългата ми коса и рок групата „Алис“. Започнах турнира с много добра игра, после в някакъв етап се влоши. По принцип се държа на дистанция от хората в Шефийлд, но винаги се появява някой, който има достъп до всички места, който може примерно да сервира кафетата и чайовете, да вади топките или да бъде на точното място в точното време, ако имах нужда да си поговоря с някого.

Въпреки че напоследък този някой е Деймиън Хърст заедно с личната си асистентка Силвия, ако те не са наоколо, обикновено някой от другарите ми в бягането идва. Хубаво е да виждаш приятелско лице наблизо и да има за кого да играеш. На този етап не искам около мен никого, който се опитва да ме направи по-добър играч или планира да покоря света.

Имам нужда от човек, повдигащ настроението ми. Естествено, и аз искам да постигна колкото се може повече, но по-скоро бих го направил, докато се забавлявам, отколкото докато някой се опитва да открие липсващото парче от пъзела. В крайна сметка аз трябва да съм господар на собствената си съдба.

Има толкова много хора, които само говорят за нещата, без да са ги преживели. Когато попадна на такива и те само ми обясняват как всичко е адски лесно и са готови да ми дадат хиляди съвети, им казвам: „Ето щеката ми, хотелската ми стая, костюма ми, ще се присъединя към теб за вечеря, успех, днес играеш срещу Джон Хигинс, той не е никак лош играч“. На подобна реплика никой не знае как да отговори.

Хората често ме питат кои са най-важните ми победи. Много е трудно да отговоря на това, защото наистина имам много победи и всички са важни за мен по един или по друг начин. Но ако бях на самотен остров и трябваше да взема само три трофея, те ще включват: титлата от Световния шампионат 2012 г., четвъртата ми победа след ужасния ми период на оттегляне от две години; шампионската купа, която спечелих точно след като излязох от клиниката през 2000 г., и титлата от European Open през 2003 г.

Шампионската купа беше първият трофей, който спечелих, когато бях чист през 2000 г. Това не е голям турнир, но беше прекрасно просто да играя, чувствах се добре, със свеж ум и начин на възприятие. Третият трофей, който споменах, този от European Open, дори не беше излъчен по телевизията. Беше 2003-а — отново не беше някой голям турнир, но аз играх наистина добре и направих страхотен финал срещу Стивън Хендри. Спечелих с 9:6 фрейма и двамата играхме страхотно — правехме големи брейкове, вкарвахме добре, атакувахме. Беше въпрос на късмет накрая.

Хората много често не ми вярват, когато им казвам, че за мен е много по-важно как играя, отколкото дали и какво печеля. Но това е 100% вярно. Естествено, искаш да спечелиш световния шампионат за юноши, когато си дете, после световното за аматьори, после световния шампионат и Шампионата на Обединеното кралство. Но аз по-добре си спомням как съм играл срещу Джими Уайт в къщата на Рони Ууд, отколкото някои от финалите на световен шампионат, които съм изиграл. Едни от най-лошите ми моменти са именно в Шефийлд дори когато спечелих световния шампионат.

През 2004 г. победих Греъм Дот на финала. Не мисля, че играх кой знае колко добре, но беше добре за CV-то ми. Два пъти световен шампион: това беше много важно за мен, защото, ако беше само един път, можеше да се приеме като щастлива случайност. Отпразнувах го, като си сложих вампирски зъби като на Дракула в устата. Приятелят ми Скоус Джон ми ги даде през 2001 г. и ме помоли да ги сложа, ако спечеля титлата отново.

Тогава му казах „Да, да, да, няма проблем“ и после въобще изключих за това.

В началото на турнира той ми напомни за уговорката ни, може би е имал някакво предчувствие.

— Не, не, не мога да го направя — му казах аз.

— Хайде де, ще бъде толкова яко. Ще е навсякъде в пресата след това. А и ти обеща!

Както и да е, мислех си, че така или иначе няма как да стане, а и бях обещал три години по-рано и му казах, че ще го направя.

Всички мислеха, че е в чест на Рей Риърдън, но не беше така. Това просто бяха шантавите зъби на Скоус Джон. Аз дори не осъзнавах, че приличам на Рей, направих го за Джон.

Минаха още 4 години, преди да спечеля световната титла отново. Помня това поради една-единствена причина. Смятах, че Световната асоциация ще ме погне здраво заради инцидента с пресконференцията в Китай. Казах си: „Мамка му, сигурно ще ми забранят да играя, по-добре да постигна нещо смислено тук“.

Направих максимален брейк и ако го гледате в YouTube, ще видите, че стискам юмрука си адски здраво, това беше моят начин да кажа: „Окей, опитайте се да ме отстраните сега“. Мислех си, че съм им създал проблем. Направих 147, „подпалих“ турнира, а сега ще ме отстраните от играта. Това беше моята мотивация. Турнирът се състоя точно след този в Китай и наистина отчаяно исках да се представя добре. Да го спечеля, беше черешката на тортата. След финала си помислих, че дори ми се иска сам да се оттегля за малко. Просто исках Световната асоциация да разбере, че можех да се оттегля, ако пожелаех. Но в крайна сметка не го направих.

Не се опитвам да провокирам контролните органи в снукъра. Понякога просто правя глупости, защото така ми идва отвътре и не мога да се овладея. И това обикновено е в моментите, в които предполагам, че Асоциацията ме е погнала и рискувам да получа забрана да играя. Но обикновено точно този страх изкарва най-доброто от мен. През 2004 г. ми направиха забележка и малко ме поскастриха за това, че само съм биел по масите, и си помислих: „Знаете ли какво, опитвате се да ме преместите тук, да ме закопаете там“. И това ме надъха да спечеля световното, което и направих. Когато спечелих световния шампионат след Китай и Мастърса след напускането на мача ми с Хендри на Шампионата на Обединеното кралство, това беше моят начин да кажа „Майната ви!“. Някои от най-великите ми победи идваха точно когато бях загазил най-много.