Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (6)

5
Завръщането

„Гора, 50 минути, около 7 мили бягане с Джон. 10 серии по 30 секунди бягане и 30 секунди почивка между тях. 5 минути възстановяване след това. А накрая 12 серии по 30 секунди. Чувствах се добре. Определено бях във форма.“

Беше зимата на 2011-а, а аз затъвах все повече и повече. Не спях, чувствах се зле от ситуацията със семейството си, бях депресиран и адски изтощен. През декември 2011 г. победих Динг Джинхуей със 7:1 фрейма на финала на Premier League. Не бях постигал кой знае какъв успех на ранкинг турнирите през последните няколко години, но пък това беше десетият път, в който печелех Premier League, и седмият за последните осем години и усещах, че съм в добра форма. Прибрах се в неделя вечерта и във вторник вече пътувах за PTC турнир в Шефийлд, който започваше в сряда.

Паднах с 4:2 фрейма още в първия кръг. Съперникът ми игра добре, няма спор. Аз не играх кой знае колко зле, но сякаш просто нямах никаква енергия. Прибрах се в хотела и се събрахме аз, Гей Роби (който определено не е гей, но е малко мека китка, нежничък), приятелят ми от Шотландия — Чарли, и Патси Фагън, който спечели Шампионата на Обединеното кралство през 1979-а. Бях повикал Патси да дойде и да ми помогне в играта ми.

Прекарвахме по цял ден в тренировки и на следващия ден слизах за закуска тотално премазан — всичко ме болеше, бях изтощен, нямах никаква сила в себе си за нищо. Обадих се на майка си и баща си и им казах, че искам да се прибера за малко вкъщи. По принцип трябваше да остана в Шефийлд за няколко дни и после да отида директно на шампионата на Обединеното кралство, който се провеждаше в Йорк, но реших, че не мога да го направя. Не можех да се храня нормално, стомахът ми постоянно ме болеше. Дори не мислех, че мога да карам на обратно — все пак ставаше дума за тричасово пътуване, а ако хванех и трафика, това вече щеше да ме довърши съвсем.

Реших да оставя колата си в Шефийлд и да се прибера с влака, а татко само ми повтаряше как не мога да си оставя колата там. Аз пък му отвръщах, че няма да мога да се прибера с нея и че не искам да рискувам. После обаче излязох от хотела и видях колата си там, промених решението си, сложих си чантите в багажника и тръгнах към вкъщи. Стигнах до Питърбъро, на около час и 20 минути от нас, и бях дотам. Бях страшно изморен и знаех, че съвсем скоро ще ми се приспи и може да катастрофирам, затова реших да ускоря и просто да го направя, за да се приключи.

Закарах се директно в къщата на нашите в Чигуел, легнах на дивана на майка си и не ядох нищо друго освен супа през следващите три-четири дни. След това прекарах няколко дни в моята къща и се почувствах по-добре и отидох на Шампионата на Обединеното кралство. Победих Стийв Дейвис в първия кръг, а Джъд Тръмп ме отнесе във втория, но като цяло играх много добре. Все още нямах достигнат четвъртфинал на голям турнир за последните няколко години, но реших да се фокусирам върху факта, че играя доста добре за състоянието, в което се намирам.

Бях съсипан от умора. Където и да се намирах, очите ми се затваряха постоянно. Дори когато отивах в клуба на тренировка, обикновено заспивах на дивана. Нямах никаква енергия. Мислех си, че като поотпочина малко и силите ми се възвърнат, ще играя, но това така и не се получаваше. Ставах, играех още най-много 20 минути, половин час, час, колкото можех да издържа, и това беше цялата ми подготовка за световния шампионат — лежейки на дивана и играейки, когато мога, за по малко.

След мачове се прибирах директно вкъщи и заспивах веднага. Наистина беше нереално. Боледувах постоянно от декември 2011-а до май 2012-а. Накрая вече отидох на лекар, направиха ми изследвания и се оказа, че имам инфекциозна мононуклеоза.

„Какво трябва да правя сега?“ — попитах лекаря, а той ми отвърна: „Нищо не можеш да направиш, Рон“.

Имаше моменти, в които не можех дори да изкача стълбите и всичко, което можех да правя, бе да почивам и да спя. И реших, че явно точно това трябва да направя — да почивам и да играя. Не беше чак толкова лошо. Всъщност дори ми допадаше — спях по много, разпусках още повече. Можеше да е много по-зле. Бях принуден да забавя темпото. Наложи се да разбера, че не мога повече да бягам, да ходя до Китай например, да пътувам постоянно. Инфекциозната мононуклеоза се превърна в благословия за мен, защото наистина ме накара да забавя темпото и да преосмисля живота си. Опитите ми едновременно да съхраня семейството си и да участвам на всички възможни турнири ми костваха прекалено много. Така че пропуснах няколко състезания и започнах да го карам по-леко и всъщност точно тогава нещата започнаха да се пооправят.

През февруари 2012 г. играх на German Masters. Това беше началото на сезона за мен. Имах чувството, че дотогава съм играл добре, но просто нямаше реални резултати. Случваше ми се за първи път да нямам победа в ранкинг турнир цели две години.

От друга страна, нямах никакъв проблем с Premier League. Това беше турнир, създаден за мен. Има хронометър и имаш 25 секунди за изпълнение на удар. Никога обаче не съм отчитал тези титли като истински победи, тъй като това просто е моят начин на игра. Но пък доста често точно те плащаха ипотеките и захранваха банковата ми сметка.

На German Masters за малко да отпадна брутално още в първия кръг. Андрю Хигинсън ме водеше с 4:0 фрейма и си помислих: „Край, отивам да паля колата, загубих“. Явно някъде вътре в мен вече я нямаше искрата, която да ме накара да поискам да печеля тези важни турнири. Това беше ранкинг турнир, което означава, че е наистина важен, докато Premier League не е от ранкинг турнирите, а просто събитие, на което канят хора като Джими Уайт или Стийв Дейвис само за да продадат повече билети. Не че искам да ги обидя (все пак са двама от моите герои), но те отдавна не са това, което бяха. Доста често хората, които бяха канени да участват на тези турнири, бяха възприемани като любимците на Бари Хърн, които са привилегировани, докато ранкинг турнирите дават право на участие на всички топ играчи в света. Всеки иска ранкинг титла в автобиографията си — световната и тази на Обединеното кралство, естествено, са най-престижни. Но като че ли просто бях загубил способността си да ги печеля. Или поне така си мислех.

И тъй, водеше ме с 4:0 и му оставаше само един фрейм до 5. И си помислих, че или стандартът на игра се е вдигнал страшно много, или аз съм загубил от моя. А най-вероятно беше комбинация от двете. По това време вече работех със спортния психиатър — д-р Стив Питърс, така че не се панирах. Мислех си, че играя добре. Имах няколко възможности за обрат, но не успях да се възползвам от тях. Вместо да се панирам или ядосвам, си казах: „Ок, тук съм, играя добре, 2500 души ме гледат, просто се опитай да се насладиш на момента“. Ако те победят с 5:0 фрейма, си победен с 5:0 фрейма, но поне дай най-доброто от себе си. Д-р Стив Питърс винаги ми е казвал точно това. Бъди търпелив и ако имаш възможност, притисни опонента си, никога не знаеш какво ще стане.

Спечелих фрейма и резултатът стана 4:1. После спечелих още един. И двата ги спечелих много бързо, с по едно ставане от стола, което винаги е добре за повдигане на духа. При резултат 4:2 си помислих: „Ако той ще се изнервя, това ще стане именно сега“. Резултатът вече беше 4:3 фрейма и тогава той имаше реален шанс да ме победи — вече беше направил брейк от 60 точки, имаше червена точно пред джоба и си помислих, че всичко приключва в този момент. Мамка му, щях да загубя още един ранкинг турнир в първия кръг. И точно тогава той се залепи зад зелената и си направи снукър по червената. Невероятно! Всеки би заложил 1000 към 1, че няма как да му се случи нещо подобно. Казах си, че сега е моят шанс да се върна в играта. Но все пак изоставах с 60 точки и 4:3 фрейма, а имаше само 67 точки на масата. Така че ако все пак беше вкарал червената, той щеше да има 61 точки, на масата щяха да останат 59 и нямаше да имам никаква възможност да направя нещо.

Но той не успя да вкара червената. И аз се възползвах. Изравних 4:4 фрейма. Мамка му! Спечелих и последния фрейм спокойно и уверено. Успях да спечеля мач, в който в началото бях умъртвен и погребан, образно казано.

Андрю беше ужасно засрамен и разтърсен. Стиснах ръката му и той си тръгна. Като цяло е добър играч и е в топ 20. Всички тези добри играчи в днешно време имат потенциала да победят и най-добрия. Андрю изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Той беше зашеметен, а аз бях толкова развълнуван и екзалтиран. Той беше тотално разбит, а аз — напълно замаян и въодушевен. Мислех си „Мамка му! На това му се казва обрат! Да падаш с 4:0 и да си на една топка разстояние от загубата и в крайна сметка да спечелиш!“. Дори и сценарист не би могъл да го измисли така.

Когато стигнах до четвъртфиналите в Германия, си помислих, че дори и това си е постижение, защото най-доброто, което съм постигал през последните 2 години, беше да се класирам сред първите 16. А после се класирах и за полуфиналите и осъзнах, че съм близо до финал. Един от най-гадните мачове беше срещу Стивън Лий. Това беше един от моментите, в които си казваш: „Просто искам да се махна оттук, писна ми, предпочитам да се прибера вкъщи и да го гледам по телевизията“. Някак си успях да премина и през този мач. Бях готов да бъда победен, но когато Стивън като че ли се предаде, аз реших, че сега е моят момент за победа.

Класирах се за финала срещу Стивън Магуайър и реших, че ако играя на финала така, както играх на полуфиналите, това ще бъде много дълъг ден. На почивката падах с 3:1 фрейма, Магуайър имаше три сенчъри брейка, реално нямаше пропусната топка, а аз все пак успях да се добера до спечелването на един фрейм. И си мислех, че съм се представил добре. Въпреки че падах с 3:1, все пак имах един спечелен фрейм. Винаги ли щеше да е така срещу модерните играчи? Всеки път, като излизаш на масата, щяха да ти блъскат главата здраво, така ли? Ако не направиш три сенчъри брейка, нямаш никакъв шанс.

После реших, че трябва да се насладя на мача и да дам най-доброто от себе си. Това е всичко, което можех да направя. И успях да стигна до 3:5 фрейма, което си беше постижение. Можеше да е 8:0 или 7:1, така че се опитах да игнорирам мисълта за евентуалната ми загуба и да се фокусирам върху играта си през вечерната сесия. Успях да избегна тоталното поражение с резултат от типа на 7:1, което за мен беше достатъчно задоволително. Бях дал всичко от себе си и не мислех, че има какво повече да направя.

Стивън игра наистина отлично и сигурно е бил разочарован от резултат 5:3. Той със сигурност не даде абсолютно всичко от себе си, така че навярно е поблъскал стените на съблекалнята заради това. Когато се върнах за вечерната сесия, успях да се добера до 6:6. Със сигурност играта ми не беше най-добрата на света, но се запитах как, по дяволите, успях да стигна до 6:6, като през цялото време досега бях надиграван от него? Стигнахме до последната сесия и той започна да пропуска и си помислих, че играта продължава и това е най-добрата й част. Започнах да смятам, че аз я управлявам и насочвам. Всъщност в снукъра, както и във всеки друг спорт, това е най-важното — психиката. А психиката ти може да е на едната крайност в един момент и да премине в другата в следващия. Поемах удари цял ден и ми разказаха играта, но сега беше мой ред — сега вече бях възнаграден за всичко това.

Водех с 8:6 на ръба да спечеля, когато изиграх много лошо един удар за позициониране. Бях убеден, че просто съм изтървал шанса си. Бях на 40 точки брейк, представях си как печеля мача, какво казвам като победител и точно в този момент той ми взе фрейма отново. И си помислих „О, не! Отново го направих, отнесох се, когато не трябва!“. Бях отвикнал да побеждавам и бях доста напрегнат. И така, резултатът вече беше 8:7. Най-накрая вкарах синята, за да спечеля мача с 9:7, и се развилнях като луд. Ръцете ми трепереха, имах чувството, че мога да ударя задника си в тавана. 2500 души в залата ме наблюдаваха, а аз просто исках да се махна оттам, защото това определено не беше времето и мястото, на което да се срина.

Не съм бил толкова нервен от полуфинала на Световния шампионат срещу Стивън Хендри през 2002 г. German Masters е турнир, за който много фенове на снукъра дори не подозират, че съществува, но триумфът ми там беше огромен за мен. Огромен! Когато синята топка влезе, не можах да повярвам. Толкова се бях разтреперил, че бях почти сигурен, че ще пропусна. Първоначално си помислих, че не трябва да мисля за вкарването на синята, а за сигурното позициониране на бялата. Но после си казах, че това не е мислене на шампион. Един шампион би си казал: „Тази влиза в джоба, вкарай синята и се приготви за розовата, това е ударът“. Трябваше да се възползвам от момента. Така се отличават топ спортистите от масата. Грабваш всяка възможност и я обръщаш в своя полза.

После седнах на стола и това беше. Бях напълно смазан и изтощен. Бях спечелил турнир, важен ранкинг турнир. След излизането ми от клиниката и спечелването на световния шампионат това беше най-важният ми обрат, откакто играя снукър на професионално ниво. Беше толкова голямо постижение през 2001 г., защото се наливах и се друсах 7 години нонстоп, а тогава излязох чист и спечелих този важен турнир. Имах шанс да започна начисто и да се насладя на момента. След спечелването на турнира в Германия се усещах по същия начин, а никога не съм смятал, че мога отново да се почувствам така. Бях на дъното повече от две години, победи ме кой ли не, а сега доказах, че все още съм в играта. Спечелих около 50 000 лири — не толкова сериозна сума, но в случая това нямаше никакво значение.

Да не побеждавам в мачове повече от две години, ми се отрази много зле финансово. И не говоря само за наградните фондове. Когато започнах да губя, парите от спонсори или изчезваха, или намаляваха драстично. Снукърът беше неузнаваем откъм наградни фондове и инвестирани пари в сравнение с нивото, което имаше, когато започнах да играя. Ако се върна към времето на Стийв Дейвис и Денис Тейлър, стандартът не беше толкова висок, но всеки в топ 30 можеше да живее нормално от доходите, които идваха от този спорт. В крайна сметка турнирите се гледаха от милиони зрители по телевизията, дори десетки милиони, а цигарените производители се надпреварваха кой да сложи името на марката си на всеки трофей. Но снукър индустрията бе похитена от двоен удар: спонсорството на цигарени производители беше забранено и едновременно с това телевизионните рейтинги паднаха.

Когато спрях да печеля, се сринах финансово, от печелейки 750 000 лири годишно, на 150 000. Вижте, това пак са си много добри пари, но като извадиш разходите за пътуване, хотели, мениджъри и агенти, повярвайте ми, въобще не са много, даже никак. Всъщност оказа се, че счетоводителят ми е доста по-притеснен от мен — той не можеше да разбере какво се случва и беше направо полудял.

От гледна точка на начина ми на живот той не се промени особено, защото аз никога не съм бил с кой знае колко екстравагантен стандарт. Имах си своите шантави моменти като например когато си купих ферари ей така, на момента, в който го реших. Също толкова бързо и го продадох на разумна загуба, когато осъзнах, че ферари не е марка за мен. Имах хубава къща и кола, но не излизах особено много — всичко, което правех, беше да бягам и да играя снукър. Маратонките ми за бягане бяха сред най-важните за мен неща, които притежавах. Чувствах се голям късметлия, че не ми се налагаше да изкарвам баснословна сума пари, за да поддържам определен начин на живот. Никога не съм чувствал това бреме, защото никога не съм имал такъв висок стандарт.

Така че победите, а не наградните фондове бяха от по-голямо значение за мен.

И най-накрая спечелих отново голям ранкинг турнир. Наистина беше огромно постижение за мен, защото си мислех, че вече съм приключил и не мога да продължавам повече да се развивам в този спорт. Преди татко да излезе от затвора през 2010-а, се страхувах, че веднъж излезе ли оттам, аз няма да мога да спечеля нито един турнир повече. Не знам защо смятах така. Понякога умът си мисли и прави странни и необясними неща. Когато бях по-малък, винаги ми беше много по-трудно да победя, ако той беше в залата и ме гледаше, и може би това беше останало някъде в главата ми. Но имаше и нещо друго. Исках да прекарам повече време с него и чисто психологически това би довело до опасността да загубя концентрацията си и да играя по-малко. Знаех, че трябва да компенсирам изгубеното време. Не исках да съм далеч, да прекарвам времето си с куфара си и да не мога да виждам баща си.

Бях чакал 18 години и няма никакъв смисъл да чакам толкова дълго, а когато излезе, да не се насладя на всяка секунда с него, ядейки пържени картофки, гледайки телевизия и да съм там, когато има нужда от мен.

Винаги съм бил до него и съм го подкрепял, докато беше в затвора, и сега също исках да съм част от живота му. Беше наистина важно да усети подкрепата ми, когато е навън.

Докато бях в рехабилитационната клиника през 2000 година, трябваше да разкажа на глас историята на живота си. Там имаше един пич, Макс, с когото така и не успяхме да намерим общ език, но той ми каза едно от най-ценните неща тогава. Когато разказваш историята си, всички останали трябва да споделят какво мислят за нея, а той ми каза: „Изглежда така, сякаш буквално броиш дните до излизането на баща ти от затвора и прибирането му вкъщи“. И беше абсолютно прав. Това е същото, както когато се подготвям психически за турнир — казвам си, че го правя за него. Всеки път, когато ме е гледал по телевизията, ми казваше, че се е чувствал все едно съм го посетил. Мислех си, че ако това е най-вълнуващата част от живота му в затвора, нямаше как да му я отнема, въпреки че невинаги бях във форма и исках да играя. Основната причина да продължавам да играя, беше татко да може да продължава напред и да не се отказва.

Винаги съм знаел, че татко иска най-доброто за мен и че би направил всичко, докато съм още малък, за да ми даде по-добър шанс да успея в живота. Именно затова винаги съм смятал, че до голяма степен дължа успеха си на него. Той ме научи на всичко, което знам, държеше ме здраво стъпил на земята, осигури ми най-добрите възможности, най-добрите щеки, най-добрите тренировъчни зали и най-добрите играчи, с които да тренирам, а за всичко това трябваше да му се отплатя някак си. Когато татко влезе в затвора, се чувствах така, сякаш и двамата сме вътре заедно. Никога нямаше да го изоставя, макар че аз бях навън. Винаги съм смятал, че това е отборно изпитание — за мен, татко, майка ми и сестра ми Даниел.

През тези две години си мислех, че времето ми на шампион приключи, защото горе-долу на тази възраст световните шампиони престават да печелят титли и турнири. Стивън Хендри печели последния си голям турнир на 34, но на него може да му бъде простено просто защото той постигна толкова много за толкова кратко време, точно както направи и тенисистът Пийт Сампрас. Може би прегоря по-бързо, отколкото талантът му заслужаваше. Имах си своите слаби периоди, в които все пак играех, но не на нивото на някого като Хендри например и може би именно затова успях да се съхраня за по-дълъг период от време.

Спортът обаче е бизнес както всичко останало. Това налага да гледаш на нещата чисто практически и да си зададеш въпроса кога ли ще дойде краят на кариерата ти. Мога ли да продължа до 40? Това е работата ми, животът ми, това, което искам да правя, и някак си ми се иска да знам кога ще приключи. Някак си се опитвам да се подготвя за този момент, а мога да го направя само като взема пример от тези преди мен. Това е всичко, което имаш — историята. Но в сърцето си знаех, че краят не е дошъл, че все още съм уверен в играта си и че мога повече.

В други моменти пък си мислех, че отдавна съм минал мига, в който е трябвало да спра. Вече бях в изцяло нова ера на нови играчи и като че ли се заблуждавах, че все още можех да се меря с тях. Подлагах на съмнение стила си на игра и възможността да мога да се справя с новото поколение играчи. Казвах си, че дори и да играя агресивно, сигурно новите ме гледат и си мислят нещо от типа на „Какъв е този стар чудак?“. Може би в техните очи аз бях това, което беше Тери Грифитс за мен преди 20 години, той рискуваше толкова рядко. Може би и те сега си мислеха същото за мен, казвайки си: „Този Рони О’Съливан ми е много негативен и скучен, няма никакво въображение“. Ставах параноичен.

Трябваше да се преоткрия като играч, защото имах чувството, че много изоставам от всички тези нови играчи, че те имаха много по-агресивна игра от мен, че играеха много по-различно от мен. Когато започнах да играя, тези, които копираха стила на Стийв Дейвис, бяха твърде внимателни и не рискуваха. Тогава повечето играчи бяха такива. И сега е така, но мнозинството пробват по-смели удари и в повечето случаи не пропускат. Преди години не беше така. Тогава се успокоявахме, че някой удар е сигурен, а сега играчите си мислят: „Това е моят шанс!“. Когато играеш срещу някое от копията на Стийв Дейвис, знаеш, че може да загубиш, но също така знаеш, че няма да те отнесат. Така че може да започнеш по-спокойно и да развиеш играта си според това как върви мачът. С новите играчи не съществува такъв вариант. Както казах, Хигинсън ме водеше с 4:0, а не играех зле. Преди 20 години той със сигурност щеше да спечели много турнири.

Цялото ново поколение играчи е много агресивно — може би около 30 от тях могат да победят абсолютно всеки. Когато започнах да играя, имаше 7 — 8 такива играчи, но се знаеше, че не можеш да ги срещнеш преди четвъртфиналите. А сега се изправяш срещу тях още в първия кръг и си казваш: „Мамка му, не го харесвам тоя тип!“.

Странно е как нивото и качеството на игра се е повишило толкова много, а мотивацията да си част от този спорт е паднала толкова много. Преди 20 години около 20 милиона души във Великобритания гледаха финалите на световния шампионат, а сега ще сме късметлии, ако се доберем до 5 милиона. Рекламните кампании на цигарените производители бяха част от спорта, а наградните фондове бяха огромни. А новото поколение играчи сигурно са били част от публиката тогава. Снукърът беше бляскав, важен и известен спорт. Може би сега жънех каквото съм посял. Хората постоянно ми казваха, че съм вдъхновил много играчи да започнат да се занимават със снукър и да играят смело и рисковано.

Така че промених малко играта си, измислих някои нови удари. Двете ми слаби години определено повлияха както на играта ми донякъде, така и на проблемите ми извън снукъра. На Световния шампионат през 2011 г. бях готов да се предам, тогава срещнах Стив Питърс и мирогледът ми се промени изцяло. Преоткрих страстта си към играта и цялото ми отношение към този спорт се промени.

След като започнах да работя с д-р Стив Питърс, никога повече не почувствах, че се предавам психически. Ако загубех мач, беше поради факта, че другият е играл по-добре от мен, и беше много по-лесно за преглъщане. Не беше лесно по принцип, защото си мислиш, че си дал всичко от себе си и въпреки това си загубил, но беше по-лесно така. Имах и един преходен период, в който промених играта си. Много добре се уча от спорта, започнах да наблюдавам останалите играчи и осъзнах, че за да премина на друго ниво и да оцелея още поне няколко години, определено трябва да подобря някои неща в играта си. Новите играчи вкарваха с такава лекота. Преди снукър играчите го правеха да изглежда дяволски трудно. Новата „партида“ го правят да изглежда така, сякаш всяка топка е пред джоба и няма как да пропуснеш такъв удар. И аз трябваше да започна да разсъждавам по този начин. Промених захвата и техниката си и започнах да мисля за удара — ако пропусках, поне щях да го правя, мислейки позитивно. Нямаше да се вбесявам повече.

Джон Хигинс беше моето мерило. Гледаш го как играе и като че ли трудно можеш да откриеш нещо, което той не прави както трябва. После и Джъд Тръмп се появи, а той също играе много добре. Нийл Робъртсън също беше фактор за мен, Динг Джинхуей — също. Ако се загледате в техниката и на четиримата, ще откриете много общи неща — имат едни и същи удари и разбиват топките по един и същи начин.

Има си научно обяснение за това. Голяма част на техниката им се дължи на отпускането на щеката, синхронизацията им, захвата и баланса им. Те са силови играчи — вкарват някоя червена топка под правилния ъгъл и по-силно, така че бялата просто да мине през купа от останали червени, и ги разбива. Само с един удар топките им се подчиняват напълно. Преди години играчите бяха по-точни, но нямаха този един удар, който можеше да им осигури победата. При много играчи могат да се видят слабости в техниката и се знае, че рано или късно те ще се пречупят, но при тези четиримата е ясно, че няма какво толкова да объркат. Разбира се, че за 17 дни или един сезон например ще има мачове, които ще изгубят, но през 85 — 90% от времето ще побеждават. Именно затова знаех, че за да мога да се изправя срещу тях и да бъда конкурентен, ще трябва да проуча играта им много добре. Трябваше да се науча да играя така, че да мога да спечеля мач само с един удар. Когато играеш агресивно, може да пропуснеш някои удари, да пропилееш няколко шанса за победа, да избереш грешния удар, но логиката ми беше, че играта ми трябва да е по-рискова и изпращаща точното послание към опонентите ми: „Ако пропуснеш, аз най-вероятно няма да го направя“.

Това някак си противоречеше на интуицията ми. Колкото повече остаряваш, толкова по-консервативно и предпазливо играеш. Бях напълно наясно какво се случи със Стийв Дейвис и Стивън Хендри. Мисля, че Дейвис би бил много по-успешен, ако се беше опитал да надхитри Хендри в собствената му игра — имаше потенциала да го направи, но някак си се беше затворил в себе си. Ако е убеден в нещо, няма как никой и нищо да промени мнението му и може би затова печелеше толкова много. Но аз вярвам, че е необходимо и да наблюдаваш конкуренцията и да си наясно, че ако искаш да се развиваш, трябва да се адаптираш към новите изисквания на спорта. Защото винаги ще има някой, който те преследва и който ще издигне играта на по-високо ниво. А единственият начин да се справиш с такива играчи е да се развиваш заедно с тях, а не да изоставаш.

Когато постоянно губех, отношението на хората към мен се промени. Бяха много по-мили, а аз ненавиждах този факт. Говореха си с мен. В момента, в който вече не си заплаха, всички искат да са ти приятели. Има няколко играчи по веригата, които не са такива — Матю Стивънс, Нийл Робъртсън, Динг Джинхуей, Стивън Хендри, Стийв Дейвис. Те винаги са естествени, искрени и еднакви в отношението си без значение дали печелиш, или губиш. Но други играчи, както и техните мениджъри и приятели, се променят.

Говореха си с мен, все едно са ми приятели от векове, а когато започнах отново да побеждавам, веднага можех да усетя промяната в поведението им. И пак осъзнах, че съм сам срещу всички. Но винаги бих предпочел да съм сам и да съм победител, отколкото да съм губещ и да имам фалшиви приятели, които ме питат къде ще вечерям, кога ще пътувам за Китай, и да ми обясняват как нямат търпение да се видим там и куп подобни дивотии. Това е манталитетът на загубеняците и губещите. Много са добри, когато принадлежат към някоя група, и постоянно се закачат един с друг. Но Хендри например никога не се закачаше с никого, Стивън Дейвис не го правеше, Джон Хигинс също, аз също мразех това. Бях там, за да си свърша работата, но въпреки всичко имах чувството, че се превръщам в някого от тази групичка хора; в някого, който би седял три-четири часа да говори пълни небивалици. Просто играта ми беше стигнала това ниво.

Не печелех турнири и се чувствах така, сякаш съм там просто заради бройката. Не бях конкуренция за истинските претенденти, Хендри направо размазваше, Дейвис също. Когато съм в най-добрата си форма, и аз мога да размажа всички. В крайна сметка не сме там, за да си създаваме нови приятели. Няма нищо по-лошо от това да пътуваш 13 часа до Китай и да се чувстваш така, сякаш си там само заради бройката.

Когато спечелих турнира в Германия, останалите играчи знаеха колко е важно това за мен. Дори и аз не съм убеден, че осъзнавах колко е важно, докато не отидох на следващия турнир — Welsh Open. Отидох с идеята, че все още не играя чак толкова добре, но все пак имам шанс. В първия кръг победих Марко Фу с 4:2 фрейма, а Марко винаги е бил истинско плашило за мен. Всеки път, като ме види, самодоволно потрива ръце и си казва нещо от типа на „О, чудесно, ще играя с Рони в първия кръг, задължен съм да играя добре!“. Аз обаче тъкмо бях спечелил турнира в Германия и бях адски спокоен. Да победя Марко Фу, беше все едно да победя Хигинс или Хендри, защото той винаги играе като обезумял срещу мен. После победих Марк Уилямс с 4:1 фрейма, въпреки че пак не играх невероятно, но все пак достатъчно конкурентно. Без значение колко лошо играе, Уилямс винаги е имал твърдо убеждение и вяра, че може да спечели. Тогава наистина игра добре, така че пак си беше постижение.

На този етап ми беше все тая дали ще се класирам за световния шампионат. Бях се смъкнал до 20-и в световната ранглиста, защото толкова рядко печелех ранкинг точки през последните години, и след всеки следващ турнир виждах как ранкингът ми пада все повече и повече. Когато Бари Хърн застана начело на световния снукър, промени ранкинг системата. Преди общо взето можеше да си седиш на ранкинга през целия сезон без значение дали побеждаваш, или не. После, когато Бари се намеси, ранкингът се променяше на всеки два-три турнира. Той въведе много нови турнири и всяка спечелена точка беше от значение.

В Уелс победих Джъд Тръмп на четвъртфиналите и това беше друг голям обрат за мен. Той бе един от най-добрите топ играчи, беше се класирал за финала на световния шампионат и играеше с такава огромна увереност. Бях решил да не играя предпазливо, а точно обратното — щях да дам най-доброто от себе си. И точно така стана. И се получи брутален мач! Аз вкарвах някоя трудна дълга червена и стигах до 80 точки. После той повтаряше същото. После аз вкарвах пак някоя дълга червена и стигах до 100 точки. Той също не пропусна и стигна до 70. При резултат 2:2 фрейма си помислих: „Окей, тук ще става интересно! Харесва ми!“. На почивката той ме водеше с 3:2 фрейма само с по едно ставане от стола, после аз изравних с още едни 70 точки и направих резултата 3:3. Той ме атакуваше, а после и аз него. После изведнъж той промени играта си. Започна да играе удари, които са нетипични за него. Стана по-предпазлив и чакаше да сгреша, вместо да се стреми към успешни и безкомпромисни удари. Осъзнах, че без значение дали ще победя, или ще изгубя мача, това бе слабото му място и аз го бях открил. Чисто психологически той вече не беше тази машина, която всички познаваха. Знаех, че Джон Хигинс го е победил на финала на Световния шампионат през 2011-а, но точно така го възприемах до този момент — като истинска машина. От тогава нататък той вече не седеше редом до Хигинс или Хендри в главата ми — с тези двамата няма шанс за пробив. Може да ги победиш, но със сигурност няма да е защото си ги пробил.

Винаги трябва да се сравняваш с топ 4 или топ 5 от най-добрите играчи в света. Да осъзнаеш, че си достигнал финален етап във важен турнир и си победил някого като Джъд, което е невероятно преживяване. Реших, че ако той няма да играе рисково, аз ще го направя. И така и стана. Бум, бум, бум, победа с 5:3 фрейма, много ви благодаря! Освен това продължих след мач, за който си мислех, че ще ме изпрати вкъщи — аз бях на 36, противникът ми — на 22, и честно казано, не смятах, че ще мога да му смогна. Ако това беше нивото на игра, не знаех дали имам упоритостта и постоянството да издържа. Същото обаче ми се случи и срещу Магуайър. Когато стигнахме до резултат 6:6, той започна да играе много предпазливо. Винаги е добре да играеш по-рисковано на тренировка или в първоначалните кръгове на някой голям турнир, но в крайна сметка това, което е от значение, са финалните етапи.

Ако играех срещу Греъм Дот или Марк Селби и бяхме стигнали до резултат 3:3, щеше да ми е много по-трудно, отколкото ми беше срещу Джъд Тръмп. Въпреки че Джъд играе много по-агресивен и атрактивен снукър, повярвайте ми, няма да искате да се изправите срещу Селби или Дот при резултат 3:3, сто на сто бихте предпочели Тръмп. Със сигурност и той може да ви отнесе, но ако не го оставяте да си поеме дъх, все пак имате някакъв шанс. А в снукъра всеки може да отнесе всеки друг. Дори ако сте „Барселона“, „Манчестър Юнайтед“ могат да ви победят, ако издържат до 80-а минута при резултат 0:0, защото тогава вие ще се изнервите, а те ще ви вкарат гол. Защо ли? Защото са свикнали да го правят и защото вярват в себе си. Бум, пропуснат пас, бум, топка между краката на вратаря и „Барселона“ са победени. Снукърът или който и да е друг спорт не е много по-различен. Така че Тръмп е играч, с когото можех да се сравнявам. Може и да не бях толкова агресивен като него, но играех играта така, както исках, и по начин, по който смятах, че съм достоен да се съревновавам с него, а щом ми се отвори възможност за победа, просто я оползотворих. Естествено, бях адски изнервен, когато трябваше да играя срещу Магуайър и Тръмп, но колкото повече време минаваше, толкова повече си мислех, че шансовете са на моя страна.

Стигнах до полуфиналите и играх срещу Селби. Псевдонимът му в нашите среди е Мъчителя. Представете си как се играе срещу Тръмп — играеш приятна и отворена игра, наслаждаваш й се, знаеш, че или ще бъдеш премазан, или ще си изкараш страхотно, но все пак играеш така, както искаш, в приятно темпо. Чудесно, нали? Е, точно обратното е, когато играеш срещу Селби. Не усещах ръцете си от лакътя надолу, не можех да удрям, въобще не се чувствах като снукър играч, защото знаех, че освен ако не открия дори и малка слабост в него и не я използвам, за да отбележа, той просто ще ме бие.

Бях по-добър от него в сейфти ударите, но когато дойде ред и на вкарването на топките, аз просто не можех да отбележа и загубих с 6:2 фрейма. Със сигурност не ми беше приятно, но поне не ме вбеси, както правеше в миналото. Има хора в снукъра, при които, ако уважаваш тях и играта им, не те бърка да те победят, но има и играчи, които няма как да оцениш. Те все пак са добри и печелят мачове, турнири и титли, така че заслужават уважение поне за това, но е някак си болезнено да им го дадеш. Селби е Мъчителя точно като Питър Ебдън (обичам Психо — така татко наричаше Ебдън, — въпреки че той първи призна, че обича да „задушава“ опонентите си бавно и мъчително). От тактическа гледна точка може би няма по-добър от Селби в снукъра. Той е подготвен да играе много и дълги фреймове, дори би бил щастлив, ако 5 часа играе 5 фрейма. Но това не е добре за мен. Всеки в залата си е платил да дойде и да ме гледа как играя, и понякога имам чувството, че ги ограбвам. Но ако им дам десет 50 минутни фрейма, се чувствам като пълно лайно и искам да се прибера вкъщи и да се гръмна.

Аз и Селби просто имаме различен манталитет. Не казвам, че неговият е грешен или моят — правилен, просто имаме различна философия за живота. Много хора не обичат да играят срещу него. Той измъчва и Греъм Дот, и Нийл Робъртсън, и Шон Мърфи. Може би няма да си го признаят, но наблюдавайки ги отстрани, и на тримата не им беше леко в мачовете срещу него. По някакъв странен начин това ми носи удовлетворение, защото съм играл срещу него на турнира Мастърс и в Уелс, и въпреки че не го харесвам, все пак съм успявал да изкопча няколко победи. Победих го с 9:8 във Великобритания, където направих и максимален брейк от 147 точки. Имали сме много трудни мачове и донякъде е спечелил респекта ми за това, че не се предава и колко далеч би стигнал, за да спечели. Джон Парот му измисли най-подходящия прякор: Неуморимия Селби. Той няма да се откаже, без значение колко добре играе опонентът му. Въпреки това Селби има проблеми с изпълнението на определени удари и с вярата си в собствената си игра. Вътре в него се таи огромно безпокойство. Не мисля, че харесва играта си, въпреки че дава резултати. Не смятам, че е много щастлив с начина, по който удря топките. Той разви и използва поне 20 различни маниера на игра за последните 10 години. Въпреки това му свалям шапка, защото е готов постоянно да променя играта си, за да стане по-добър. Това показва, че наистина обича спорта, с който се занимава.

Имахме един мач, в който играхме един срещу друг, когато просто броях възелчетата на мрежата на джоба постоянно. Имаше 108 възела и всеки път, когато им изгубех бройката, започвах отначало, защото просто не можех да гледам какво се случва на масата. Това стана на Шампионата на Обединеното кралство през 2008-а, а тогава бях в много добра форма. Броях възлите, защото не ти е разрешено да четеш списание, да си сложиш кърпата на главата или каквото и да е друго, така че си казах „Майната му, тогава ще броя възли!“. Най-накрая открих нещо в тази зала, което да ме разсейва. Хората си казваха, че съм загубил интерес, и обсъждаха как съм броил възлите през цялото време. Само че не те бяха тези, които трябваше да се изправят и да играят срещу него, нали? Сега на някои от тях им се налага да играят срещу него и те са тези, които се сриват психически. Може би трябва да си припомнят мачове от миналото и да си кажат: „Е, Рони се справи добре, сега вече мога да разбера защо седеше там и броеше възлите като луд!“.

Отказах се от турнира в Ирландия. Имах здравословни проблеми с гърба и дори не ми разрешаваха да летя със самолет. На всичкото отгоре аз обикновено пътувам с „Райънеър“, което рядко е приятно преживяване. Това е една от онези авиокомпании, които се опитват да се докопат до теб постоянно и да се възползват от лошия ти късмет. Последния път точно когато трябваше да пътувам за Ирландия, аз и приятеля ми Гай Роби се качихме последни на самолета. Имаше шест свободни места едно до друго и си помислих, че можем да седнем на тях и това е щастливият ми ден. Когато се преместихме обаче, се появи стюардът и ни каза, че който иска да заеме някое от свободните места в самолета, трябва да заплати по 10 евро за всяко. Наистина побеснях и изревах: „10 евро! За толкова пари Артур Дейли би те плющял на допълнително място в този самолет!“. Както и да е, реших да ги вземем, но в същия момент този странен тип ми отвърна с „Не, вече не можете да ги вземете“.

Е, тогава направо откачих и му казах: „Добре, слизаме! Писна ми, не искам вече да пътувам! Благодаря Ви, направихте ми огромна услуга, искаме да слезем от самолета веднага! Не съм в състояние да пътувам, имам спазми в гърба, слизам! Приятен ден, ние се прибираме, до скоро!“.

И така слязох от самолета, обадих се на мениджъра си и му казах, че се прибирам вкъщи.

Следващият турнир беше в Китай. Не бях играл на турнир повече от месец и се чувствах малко поотпуснат. Водех Маркъс Кембъл с 4:2 фрейма и в крайна сметка го победих с 5:4. Не знам как, но успях. В следващия кръг победих Марк Уилямс с 5:1, не играх особено добре, но бях много фокусиран и точен след победата си в Германия и участието си на полуфиналите в Уелс. След това играх срещу Магуайър на четвъртфиналите и той ме победи с 5:4 фрейма. Отново той ме водеше в началото, но аз удържах и успях да се докопам до 4:4. Тогава вече си мислех, че съм успял да се стегна и съм на финалната права. Трябваше да направя един сравнително лесен удар, за да спечеля мача. Само че аз пропуснах червена, накрая трябваше да върнем отново черната и той я вкара. Изгубих мача, но като цяло се чувствах нормално, защото го очаквах и защото смятам, че играх добре. Не можеш да печелиш всеки турнир и понякога трябва да запазваш тези победи за правилния момент. И така, равносметката показа победа, полуфинал, четвъртфинал. Аз се бях завърнал обратно в играта! Чувствах, че съм си заслужил правото да играя отново.

Участвах в много от малките PTC турнири, които Бари Хърн въведе. Ето така Бари организира повече игри — не ги даваха по телевизията, но играчите получаваха повече игрови опит и практика. Ако се класираш за четвъртфиналите, получаваш хилядарка. Ако успееш да стигнеш до полуфиналите, вземаш 2500 лири, победителят прибира 10 000 лири. Нямаше много пари в тези турнири, но те носеха важни ранкинг точки. Ако не играех на тях, трябваше да ходя на квалификации за Шефийлд, което въобще не ми допадаше. Както обичах да казвам, Бари ни беше хванал за топките — трябваше да участваме в малките турнири, за да се класираме за големите.

На световния шампионат бях под номер 16 в световната ранглиста, така че не се налагаше да играя на квалификации. Това беше моята цел — да поддържам място сред първите 16 — и успях. Спечелих няколко PTC турнира, дори се класирах първи в тяхната ранглиста, така че бях в добра форма. Просто нямах сериозно постижение на голям турнир до този в Германия. По това време вече си мислех, че каквото и да стане в Шефийлд, аз съм обратно в играта и имах страхотен сезон. Доказах на себе си, че заслужавам да продължа да играя и все още да съм в топ 16.