Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (8)

Глава 7

След като я отведоха в красива спалня с нежнорозови стени и широки прозорци с гледка към океана, Пандора облече банския костюм, който й бе донесен от камериерката на Серафина. Комплектът се състоеше от рокля с къси, бухнали ръкави и шокиращо къса пола, и чифт шалварки, които да се носят под нея. Ушит от лек син бархет, поръбен с бял ширит, банският костюм беше изумително лек и свободен.

— Ех, ако жените можеха да се обличат така през цялото време — възкликна ентусиазирано Пандора и се завъртя на място. Зави й се свят, тя падна по гръб на леглото и вирна облечените си в бели чорапи крака във въздуха като преобърната масичка за чай. — Чувствам се толкова свободна без скърцащия стар корсет.

Камериерката й, набито светлокосо момиче на име Айда, я погледна колебливо.

— Дамите имат нужда от корсети, които да поддържат крехките им гърбове.

— Гърбът ми не е крехък.

— Трябва да се преструвате, че е. Джентълмените предпочитат нежни дами. — Айда, която беше разглеждала стотици модни дамски списания, продължи с авторитетен тон. — Послушайте съвета ми и си намерете причина да припаднете, докато сте на брега, за да може лорд Сейнт Винсънт да ви подхване.

— От какво да припадна?

— Да речем, че някой краб ви е уплашил.

Без да става от леглото, Пандора започна да се смее.

— Той ме преследва! — възкликна театрално тя, като разтваряше и затваряше пръстите си като щипци.

— Не пръхтете така, ако обичате — рече сериозно Айда. — Звучите като тръбач на кавалерийски полк.

Пандора се надигна на лакти и я погледна с крива усмивка. Айда беше наета в началото на Сезона, когато бяха решили, че всяка от близначките се нуждае от своя камериерка. Айда и другото момиче, Мег, се бяха борили яростно за привилегията да обслужват Касандра, която имаше прекрасна златиста коса и далеч по-приятен нрав от Пандора.

Но Касандра беше избрала Мег, което беше принудило Айда да се примири с поста на камериерка на Пандора. Тя не криеше разочарованието си. За голямо удоволствие на Пандора оттогава Айда се беше отказала от повечето обичайни учтивости и шеговити забележки, и беше винаги навъсена. Всъщност, когато двете бяха насаме, коментарите й граничеха с обиди. Но Айда беше чевръста и трудолюбива, твърдо решена да изпълнява задълженията си по най-добрия начин. Полагаше огромни усилия да поддържа дрехите на Пандора в идеално състояние и беше изключително умела в подреждането на тежката й, непокорна коса така, че да не се изплъзва от фуркетите.

— В тона ти липсва уважение, Айда — отбеляза Пандора.

— Ще се отнасям към вас с цялото уважение на света, милейди, ако успеете да уловите лорд Сейнт Винсънт. Сред прислугата се носи слух, че ако се окажете неподходяща за него, семейство Чалън ще уреди брака ви с някой друг.

Раздразнена, Пандора скочи от леглото и оправи банския костюм.

— Като в играта предай пакета нататък? В която аз съм в ролята на пакета?

— Не го е казал лорд Сейнт Винсънт — прекъсна я Айда. Тя й подаде един халат с качулка, който също беше донесен от камериерката на Серафина. — Бяха слугите му, а те просто предполагат.

— А ти откъде знаеш какво говорят слугите му? — Вбесената Пандора се обърна и напъха ръцете си в ръкавите на халата. — Тук сме едва от около час.

— На долния етаж говорят само за това. — Айда пристегна халата на кръста й. Той подхождаше на останалата част от банския костюм и му придаваше вид на истинска рокля. — Ето, така изглеждате представително. — Тя коленичи и нахлузи на краката на Паднора малки плетени чехли. — Старайте се да не говорите гръмогласно и да не дивеете по време на разходката. Сестрите на негова светлост ще забележат всичко и ще го разкажат на херцога и херцогинята.

— Поврага — изръмжа Пандора. — Ще ми се изобщо да не се бях съгласявала да отида. — Тя нахлупи намръщено широкополата сламена шапка върху фризурата си и излезе от стаята.

 

 

Групата, която се отправи към брега, се състоеше от лорд Сейнт Винсънт, Серафина, Айво, Фийби и сина й Джейсън, Пандора и Аякс, който подскачаше напред и лаеше, сякаш се опитваше да ги накара да побързат. Момчетата бяха в страхотно настроение, носеха тенекиени кофи, лопатки и хвърчила.

Просеката беше широка дотолкова, че да побере една каруца, а на места беше толкова дълбока, че стените се извисяваха над главата на Пандора. Покрай тях се виждаха туфи сиво-зелена трева, осеяни с цветя и храсти зърнастец, обсипани със сияйни оранжеви плодове. Сиво-бели гларуси се носеха по океанския бриз, разперените им криле прорязваха мекото небе.

Без да спира да размишлява за това, че е подложена на изпитание — че лорд Сейнт Винсънт я преценява и най-вероятно ще реши да я предложи на някой друг, — Пандора говореше колкото се може по-рядко. За нейно огромно неудобство, останалите от групата като че ли се стараеха да се движат колкото се може по-далеч от тях двамата. Фийби изобщо не полагаше усилия да ги наглежда, а вървеше далеч напред, хванала за ръката Джъстин.

Принудена да следва бавния ход на лорд Сейнт Винсънт, Пандора видя, че разстоянието между тях и спътниците им се увеличава.

— Трябва да побързаме да настигнем останалите — каза тя.

Ленивата му крачка не се промени.

— Те знаят, че все някога ще ги настигнем.

Пандора се намръщи.

— Лейди Клеър не е ли запозната със задълженията на придружителките? Тя изобщо не ни обръща внимание.

— Знае, че последното нещо, от което имаме нужда, е някой да ни наглежда отблизо, тъй като се опитваме да се опознаем.

— Това си е чиста загуба на време, нали? — не се сдържа и попита Пандора. — Като се имат предвид плановете ви?

Лорд Сейнт Винсънт я погледна напрегнато.

— Какви планове?

— Да ме предадете на някой друг мъж — рече тя, — за да не се налага да се жените за мен.

Той се спря насред просеката, принуждавайки и нея да спре.

— Къде чухте това?

— Такава клюка се носи сред прислугата. И ако е вярна…

— Не е.

— … не искам да измъквате някого отнякъде и да го принуждавате са се жени за мен само за да не се налага вие да го правите. Братовчедът Девън каза, че ако не желая, няма да се омъжвам за никого. А аз не желая. Освен това не искам да прекарвам времето си тук в опити да спечеля одобрението ви, затова се надявам…

Тя млъкна сепнато, когато лорд Сейнт Винсънт се приближи до нея с две плавни крачки. Отстъпи инстинктивно назад, докато раменете й не опряха в стената на просеката.

Лорд Сейнт Винсън се извиси над нея, опрял едната си ръка върху щръкналия корен на едно дърво, което растеше нагоре по стената.

— Не възнамерявам да ви прехвърлям на друг мъж — рече той с равен глас, — дори само заради това, че не мога да се сетя за никого, който ще може да се оправя с вас.

Очите й се присвиха.

— Но вие можете?

Лорд Сейнт Винсънт не отговори, но устните му се изкривиха по начин, който сякаш намекваше, че отговорът на този въпрос е очевиден. Когато видя как ръката й се свива на юмрук в гънките на халата, лицето му омекна.

— Не сте тук, за да спечелите одобрението ми. Поканих ви, за да науча повече за вас.

— Ами няма да ви отнеме много време — промърмори Пандора. В отговор на питащия му поглед, тя продължи: — Никога не съм била на местата, и не съм правила никое от нещата, за които съм мечтала. Все още не съм станала напълно себе си. Ако се омъжа за нас, никога няма да бъда нещо повече от странната съпруга на лорд Сейнт Винсънт, която говори твърде бързо и никога не знае какъв е редът за представяне на гостите за вечеря. — Пандора наведе глава и преглътна твърдата буца в гърлото си.

След известно замислено мълчание дългите му, грациозни пръсти подпряха брадичката й и леко повдигнаха главата й нагоре.

— Какво ще кажете да свалим гарда? — попита тихо той. — Временно разоръжаване.

Смутена, Пандора отмести поглед настрани и видя наблизо някакво увивно растение с огромен розов цвят във формата на чаша и бяла звезда в средата.

— Какво е това цвете?

— Морско звъниче. — Лорд Сейнт Винсънт обърна главата й отново съм себе си. — Да отвлечете вниманието ми ли се опитвате, или този въпрос просто ви хрумна?

— И двете — отвърна смутено тя.

Ъгълчетата на устните му трепнаха развеселено.

— Какво е необходимо, за да привлека изцяло вниманието ви?

Пандора се вцепени, когато пръстите му погалиха извивката на брадичката й, оставяйки след себе си лека следа от топлина. Гърлото й се стегна, сякаш беше глътнала пълна лъжица с мед.

— Обръщам ви внимание.

— Но не изцяло.

— Напротив, гледам ви и… — Тя въздъхна треперливо, щом си спомни, че лорд Чауърт бе нарекъл този мъж непоправим женкар. — О, не. Надявам се, че това не е… не се опитвате да ме целунете, нали?

Едната му вежда се изви нагоре.

— Искате ли?

— Не — отвърна бързо тя. — Не, благодаря, не.

Лорд Сейнт Винсънт се засмя тихо.

— Един отказ е достатъчен, скъпа. — Кокалчетата на пръстите му докоснаха трескаво пулсиращото й гърло. — Работата е там, че до края на седмицата трябва да вземем решение.

— Не ми е нужна цяла седмица. Мога да ви го кажа още сега.

— Не, не и докато не разберете повече за онова, което може би ще отхвърлите. Което означава, че трябва да съкратим шестте месеца ухажване до шест дни. — Той въздъхна тежко, когато разгада изражението й. — Приличате на пациент, който току-що е разбрал, че трябва да се оперира.

— Предпочитам да не ме ухажват.

— Ще ми помогнете ли да разбера защо? — попита той спокойно и търпеливо.

— Просто знам, че нещата ще се развият зле, защото… — Пандора се поколеба, като се чудеше как да обясни онази своя страна, която никога не бе харесвала, но която като че ли не можеше да промени. Онази страна, която приемаше интимността като заплаха и се страхуваше, че ще бъде контролирана. Манипулирана. Повредена. — Не искам да ме опознавате повече, при положение че у мен има толкова погрешни неща. Никога не съм била способна да мисля или да се държа като другите момичета. Различна съм дори от собствената ми близначка. Хората винаги са ни наричали палавници, но истината е, че аз съм палавницата. Не мога да бъда държана на каишка. Сестра ми просто го отнася заради мен. Горката Касандра. — Гърлото й се стегна от болезнено съжаление. — Причинила съм скандал и сега тя е съсипана, и ще си остане стара мома. А семейството ми ще страда. И вината за това е моя. Ще ми се това да не се беше случвало. Ще ми се…

— Спокойно, дете. Мили Боже, няма нужда от това самобичуване. Елате тук. — Преди Пандора да усети какво става, тя се озова в обятията му, притисната към топлото му тяло. Когато той положи главата й върху рамото си, шапката й падна на земята. Стресната и изумена, тя почувства как мъжката му фигура се долепя до нейната и в главата й зазвъняха тревожни звънчета. Какво правеше той? И защо тя му го позволяваше?

Но когато Сейнт Винсънт заговори, гласът му беше нисък и толкова успокояващ, че напрежението й се разтопи като парченце лед под слънцето.

— Семейството ви въобще не е толкова безпомощно. Триниър е повече от способен да се погрижи за добруването им. Сестра ви е привлекателно момиче с добър произход и зестра, и дори в сянката на този скандал няма да остане неомъжена. — Ръката му я галеше по гърба с леки, хипнотични движения, докато Пандора не започна да се чувства като котка, чиято козина е приглаждана точно както трябва. Бузата й постепенно се отпусна върху гладкия лен на жилетката му, очите й се притвориха и тя вдъхна мириса на сапун за пране и освежаващия аромат на одеколон върху топла мъжка кожа.

— Естествено, че няма да се впишете в лондонското общество — продължи той. — Повечето от тях притежават въображение и оригиналност на средностатистическа овца. Съдят единствено по външността и поведението и затова — колкото и да ви вбесява — ще се наложи да се подчинявате на някои правила и ритуали, които ги карат да се чувстват удобно. За нещастие единственото по-лошо от това да сте част от обществото, е да живеете извън него. Затова трябва да ми позволите да ви помогна да се измъкнете от тази ситуация, точно както ви помогнах да се измъкнете от онази пейка.

— Ако под „помощ“ имате предвид брак, милорд — каза Пандора със заглушен в рамото му глас, — предпочитам да не го правите. Имам си причини, които не са ви известни.

Лорд Сейнт Винсънт погледна към полускритото й лице.

— Бих искал да ги чуя. — Той леко докосна кичур коса на слепоочието й и го приглади на мястото му. — Хайде от сега нататък да си говорим на малки имена — предложи той. — Имаме да обсъждаме толкова много неща за толкова кратко време. Колкото по-прями и откровени сме един с друг, толкова по-добре. Никакви тайни, никакви увъртания. Съгласна ли сте?

Пандора вдигна неохотно глава и го погледна колебливо.

— Не искам това да се окаже едностранна уговорка — рече тя, — в която аз ви казвам тайните си, а вие криете вашите.

Устните му се извиха в усмивка.

— Обещавам пълно разкриване.

— И всичко, което кажем, си остава поверително?

— Господи, надявам се — отвърна той. — Моите тайни са далеч по-шокиращи от вашите.

Пандора не се и съмняваше в това. Той бе опитен, самоуверен мъж, добре запознат със света и пороците му. В него имаше почти свръхестествена зрялост, усещане за властност, което изобщо не можеше да се сравнява с това на баща й и брат й с техните избухливи характери.

Сега за пръв път от дни успя наистина да се отпусне, да се отърси от мъчителното чувство за вина. Той беше толкова висок и масивен, че тя се почувства като малко диво зверче, което току-що бе намерило убежище. Изпусна треперлив дъх на облекчение, досадно детински звук, и Гейбриъл започна отново да я гали по гърба.

— Горкото дребосъче — промърмори той. — Отдавна ви тормози, нали? Успокойте се. Няма за какво да се притеснявате.

Пандора не му повярва, разбира се, но толкова й харесваше да се чувства така, спокойна и в добро настроение. Опита се да поеме всяко усещане, всяка подробност, за да може да си ги спомня по-късно.

Кожата му беше гладка навсякъде, с изключение на зърнестите места, където се беше бръснал. В основата на врата му, близо до ключицата, имаше интересна триъгълна вдлъбнатина. Голата му шия изглеждаше много силна, с изключение, може би, на едно скрито местенце, уязвимо сред здравата конструкция от мускули и кости.

Хрумна й една абсурдна мисъл. Какво ли щеше да е усещането да го целуне там?

Щеше да е меко като сатен под устните й. Вкусът на кожата му щеше да е също толкова приятен, колкото и ароматът му.

Устата й се напълни със слюнка.

Изкушението нарастваше с всяка изминала секунда, просто не можеше да го пренебрегне. Същото изпитваше понякога, когато я връхлиташе някакъв могъщ импулс, на който трябваше или да се подчини, или да умре. Тази леко засенчена вдлъбнатина сякаш имаше собствена гравитация. Привличаше я към себе си. Пандора примигна и почувства как тялото й се извива напред.

О, не. Импулсът бе твърде силен, за да му устои. Тя безпомощно се наклони напред, затвори очи и просто го направи, целуна го точно там, и беше много по-приятно, отколкото бе очаквала, устните й намериха нежна топлина и вибриращ пулс.

Дъхът му секна и тялото му потрепери. Пръстите му се заровиха в косата й, той отдръпна главата й назад и широко отворените му, изумени очи се втренчиха в нейните. Устните му се отвориха леко, сякаш не можеше да намери подходящите думи.

Лицето на Пандора се сгърчи от срам.

— Съжалявам.

— Не, аз… — Гласът му звучеше също толкова задавено, колкото нейния. — Нямам нищо против. Просто… се изненадах.

— Не мога да контролирам импулсите си — рече бързо тя. — Не съм отговорна за това, което се случи току-що. Просто имам нервно заболяване.

— Нервно заболяване — повтори Гейбриъл и белите му зъби закачиха долната устна в прелюдия към усмивка. За миг видът му стана толкова момчешки, че сърцето й спря. — Това ли е официалната диагноза?

— Не, но според една книга, която четох, „Феномени, породени от заболявания на нервната система“, е напълно вероятно да страдам от хиперестезия или периодична мания, или и двете. — Пандора замълча и се намръщи. — Защо се усмихвате? Не е хубаво да се присмивате на болестите на хората.

— Спомних си нощта, в която се срещнахме, когато ми казахте за нездравословните си четива. — Едната му ръка се отпусна върху гърба й. Другата се плъзна към врата й и нежно се притисна към стегнатите мускули. — Целували ли са ви някога, мила моя?

Вътрешностите й внезапно се преобърнаха, сякаш падаше някъде от високо. Погледна го мълчаливо. Внезапно целият й речников запас се изпари. Главата й беше просто кутия с разпилени букви.

Гейбриъл се усмихна леко на обърканото й мълчание.

— Предполагам, че това означава „не“. — Миглите му се спуснаха надолу, когато погледът му се насочи към устните й. — Поемете си дъх, иначе може да припаднете от липсата на кислород.

Пандора се подчини.

 

 

Факт 14, щеше да напише по-късно в дневника си. Днес разбрах защо са били измислени придружителките.

 

 

Гейбриъл долови учестеното й дишане и започна нежно да масажира вратните й мускули.

— Не се страхувайте. Ако не искате, няма да ви целувам сега.

Пандора най-после успя да открие гласа си.

— Не, аз… ако ще се случва, предпочитам да го направите още сега. Така ще премахнем това препятствие и повече няма да се страхувам. — Когато осъзна как са прозвучали думите й, тя добави извинително: — Не че трябва да се страхувам, защото съм сигурна, че се целувате много по-добре от останалите и много дами трябва да са щастливи от тази възможност.

Тя усети как тялото му се разтърсва от смях.

— Целувките ми са по-добри — съгласи се той, — но не бих казал, че са много по-добри. Това ще повиши очакванията ви, а не искам да останете разочарована.

Пандора го погледна подозрително, чудейки се дали отново не я дразни. Лицето му бе лишено от всякакво изражение.

— Сигурна съм, че няма — отвърна тя и се стегна. — Готова съм. Можете да го направите.

Гейбриъл не я целуна веднага.

— Доколкото си спомням, вие се интересувате от Чарлз Дарвин. Чели ли сте последната му книга?

— Не. — Защо говореше за книги точно сега? Тя цялата се тресеше от нерви и беше ядосана, че той протака нещата толкова.

— Изразяване на емоциите при човека и животните — продължи Гейбриъл. — Дарвин пише, че целуването не може да се счита за вродено човешко поведение, защото не съществува във всяка култура. Новозеландците, например, търкат носовете си, вместо да се целуват. Освен това Дарвин дава примери с няколко племенни общества, в които се поздравяват, като си духват леко в лицата. — Той я погледна невинно. — Бихме могли да започнем по този начин, ако желаете.

Пандора нямаше представа как да отговори.

— Подигравате ли ми се? — попита го тя троснато.

В погледа му танцуваха весели пламъчета.

— Пандора — пропя той, — не можете ли да разпознаете кога някой флиртува с вас?

— Не. Знам само, че ме гледате така, сякаш към изключително смешно същество, като дресирана маймунка, която свири на тамбурина.

Без да сваля ръка от тила й, Гейбриъл притисна устни към челото й и изглади набръчканото й чело.

— Флиртът е като играта. Обещание, което може и да изпълните. Може да се изразява в провокативен поглед… усмивка… докосване на пръсти… или шепот. — Лицето му се намираше точно пред нейното, толкова близко, че тя можеше да види златистите връхчета на гъстите му тъмни мигли. — Сега да си потъркаме ли носовете? — прошепна той.

Пандора поклати глава. Внезапно изпита непреодолимото желание да го подразни, да го хване неподготвен. Сви устни и леко духна към брадичката му.

За нейно голямо задоволство Гейбриъл бързо примигна от изненада. Очите му заблестяха трескаво, в ирисите му заиграха искри на удивление и веселие.

— Победихте ме във флирта — каза й той и обхвана брадичката й в шепата си, като нежно прокара палец по бузата й.

Пандора се напрегна, когато устните му се допряха до нейните толкова леко, сякаш бяха от коприна. В началото беше колеблив, не настояваше, само проучваше очертанията на устата й със своята. Леко, нежно… устните му се плъзгаха чувствено по начин, който някак успокои обичайния хаос на мислите й. Очарована, тя отвърна с колеблив натиск и той придаде форма на реакцията й, продължи да си играе с нея, докато тя не започна да се разтапя в бавната, безкрайна прелюдия. Времето вече не съществуваше, нямаше нито минало, нито бъдеще. Имаше го само този момент, те двамата, застанали заедно на озарената от слънчеви лъчи пътека, осеяна с цъфнали пълзящи растения и изсъхнала трева.

Гейбриъл нежно улови долната й устна, после горната, нежното захапване накара тялото й да вибрира. Натискът му накара устните й да се отворят, докато сетивата й не доловиха някакъв непознат аромат, нещо чисто, меко и смущаващо. Пандора почувства върха на езика му, ярка топлина, която се опитваше да проникне в онова място, което беше лично нейно. Изумена, трепереща от изненада, тя го допусна вътре.

Пръстите му се плъзнаха в косата й, обхванаха главата й и той се отдръпна, за да продължи да я целува по шията. Тя задиша учестено, когато устните му преминаваха през най-чувствителните места, по най-деликатната кожа. Цялото й тяло настръхна. Краката й омекнаха и тя се отпусна върху него, докато удоволствието се натрупваше в основата на корема й като разтопено слънце.

Гейбриъл стигна до мястото, където шията й се сливаше с рамото и се спря там, като докосна вдлъбнатината с език. Захапа я лекичко и тя се разтрепери безпомощно. Той се върна отново нагоре с леки, проучващи целувки. Когато отново стигна до устата й, тя вече не можеше да сдържи ужасяващия си нетърпелив хленч. Усещаше устните си подпухнали и твърдият, собственически натиск й донесе чувствено облекчение. Тя го прегърна през врата, придърпа главата му надолу и го принуди да я целува по-яростно, по-продължително. Осмели се да проникне в устата му така, както бе направил той с нейната, което го накара да изстене доволно. Беше толкова вкусен и копринен, че тя не се сдържа, обхвана лицето му с длани и стана още по-агресивна. Целуваше го силно, дълбоко, поглъщаше изумителния вкус на устата му с неконтролируема алчност.

Гейбриъл отдръпна главата си назад със сподавен смях и зарови пръсти в косата й. Също като нея и той дишаше тежко.

— Пандора, скъпа — каза той и очите му блестяха от жар и веселие, — целувате се като пират.

Не я интересуваше. Искаше да го почувства отново. Цялото й тяло пулсираше, чувстваше хиляди неща едновременно, трепереше от глад, който не знаеше как да задоволи. Вкопчи се в раменете му и отново потърси устните му, притисна се към твърдите очертания на тялото му. Не беше достатъчно… копнееше да я смачка, да я хвърли на земята и да я прикове към нея с цялото си тяло.

Гейбриъл я целуна леко, опитвайки се да я укроти.

— Спокойно, моето момиче — прошепна той. Когато тя отказа да се успокои и продължи да трепери, той се подчини и й даде онова, което искаше, впи устни в нейните и пое от удоволствието й на сладки, еротични глътки.

— О, за Бога! — Вбесяващият женски глас се разнесе на няколко крачки от тях и сепна Пандора така, сякаш някой изля кофа със студена вода върху нея.

Това беше Фийби, която се беше върнала по просеката, за да ги търси. Беше съблякла халата си и стоеше там по бански костюм, опряла ръце на слабите си хълбоци.

— Смяташ ли да идваш на брега — попита тя раздразнено брат си, — или ще съблазниш горкото момиче насред просеката?

Замаяна, Пандора почувства меко, бързо движение край краката си. Аякс бе дотичал обратно и сега подскачаше около тях и закачаше с лапа халата й.

Гейбриъл усещаше треперенето й, затова продължи да я придържа, положил длан на гърба между раменете й. Гърдите му се повдигаха в трескавия ритъм на дишането му, но когато отговори, гласът му прозвуча спокойно и трезво.

— Фийби, когато поканих теб за придружителка, трябваше да стане ясно, че изобщо не съм искал придружителка.

— Нямам никакво намерение да бъда — тросна му се тя. — Но децата питат защо се бавите толкова, а няма как да им обясня, че си просто един разгонен козел.

— Не — отвърна той, — защото ще прозвучиш като някоя свадлива пуританка.

Пандора се изненада от бързите, любящи усмивки, които си размениха братът и сестрата, въпреки острите думи.

Фийби завъртя очи, обърна се и се отдалечи. Аякс се стрелна след нея — захапал шапката на Пандора в уста.

— Това куче ще ме разори с тия шапки — рече сухо Гейбриъл. Ръката му галеше гърба и врата й, докато сърцето й бавно успокояваше ритъма си.

Мина половин минута, преди Пандора да успее да отговори.

— Сестра ви… тя ни видя…

— Не се притеснявайте, няма да каже на никого. Просто двамата с нея обичаме да се заяждаме един с друг. Елате. — Той улови брадичката й, повдигна главата й нагоре, открадна си една бърза целувка и я поведе по пътеката.